Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Uncategorized’ Category

КАК СЕ ПИШЕ ЛИТЕРАТУРНОИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ

Най-лесно е, когато разполагаме с готов план. Ако случаят е такъв, работим по него, сглобявайки опорните точки в единно цяло.

При всички случаи, е необходимо да се познава произведението.

1.Част от предварителната подготовка е запознаването с текста– време на създаване; принадлежност към определено течение (модернизъм, символизъм, авангардизъм, експресионизъм и т.н.), тъй като от това произтичат много от особеностите на текста; жанр на творбата (поема, ода, повест, разказ и т.н.), които определят авторовите похвати, образност и език; теми; идеи; основно чувство и образи (ако е поетически текст). Обикновено този предварителен етап преминава в лекционните часове или в часовете за упражнение и за успешното създаване на ЛИС е необходимо да не са били пропуснати, защото това би довело до затруднения при писането.

2.Анализ на заглавието.
Правилното вникване в съдържанието на заглавието на ЛИС е, може да се каже, половината от работата по съчинението. То ни дава ключа, който ще ни позволи да разгърнем мисълта си и да открием онези важни моменти от разглеждания текст, които ще осмислят съчинението ни, както и ще ни насочат към формулирането на тезата.

Примерен анализ: „Ветрената мелница“- разказ за жизнелюбието на българина. В конкретния случай заглавието на съчинението поставя само един проблем за разглеждане- трябва да се представи един от разказите на Елин Пелин като разказ, в който главна тема е тази за жизнелюбието. Уточнено е, че става дума за жизнелюбието на българина. Това ни насочва към необходимостта да се достигне едно по-широко обобщение и да се разгледат героите като типизирани характери, като представители на тази национална черта.
Хубаво е да си отговорим на въпроса кои са героите в творбата, които са олицетворение на тази черта, и по какъв начин- с кои свои действия или убеждения, я изразяват и доказват, че я притежават. Познаването на съдържанието на творбата особено помага. Затова е и задължително като предварителна подготовка. В разглеждания разказ това са дядо Корчан и Лазар Дъбака- от една страна, като образи символи на самотника и чудака, които откриват смисъла на живота в творчеството. От друга страна, това е Христина, която танцува заедно с Лазар един от националните ни танци- ръченица. Чрез надиграването, празника и веселието, чрез красотата на своята младост те изразяват своето жизнелюбие и стремеж към осъществяване на любовта и постигане на радост от живота. С този анализ сме конкретизирали и тезата- остава ни само да я формулираме и оформим с две-три изречения. Тези заключения пък от своя страна очертават двата основни момента от композицията на разказа, които ще представляват двете основни ядра, около които ще изградим доказателствената- аргументативна, част на съчинението: творческите пориви на дядо Корчан и Лазар и моментът на надиграването между Лазар и Христина, които ще трябва да проследим.
От тук следват две възможни посоки- да преминем към увода или да формулираме тезата. Ако решим да следваме строгата последователност на съчинението, би трябвало да се насочим към първата. Съществува и друг вариант, който за някои е по-нормалният ход, а именно- да напишем тезата, а увода да добавим чак накрая. Въпрос на лично предпочитание, на стил на работа, на навик и т.н. Аз лично, оформям приблизително тезата си, защото тя е нещо като център, около който се изгражда всичко останало и ми дава пълна яснота за какво ще пиша, но първо записвам увода. Както и ще постъпя в настоящия момент.

3.
Увод.
     Казахме вече, че анализът на заглавието маркира основните моменти в съчинението. Казахме, че „Ветрената мелница“ е един от разказите на Елин Пелин, които утвърждават национални черти. Следователно, можем да започнем с това в увода- да посочим творбата като част от кръг творби на певеца на селото, в които той се съсредоточава върху национално характерологичното, и да представим жизнелюбието като нравствена добродетел на народа ни.

Втори вариант: бихме могли да го обвържем и с мечтателството като стремеж за постигане на удовлетворение от живота; да говорим за хедонизма (хедонизъм- способност за извличане на удоволствие от живота) в творбата.

Трети вариант (може да бъде наречен „стандартен“)за Елин Пелин като „певец на селото“ и за жизнелюбието като част от тази негова голяма тема.

Четвърти вариант: връзка и тълкуване на заглавието на разказа. То съдържа, носи и предава идеята за мечтателството и стремежа на българина към сътворяване, към изграждане на свят, различен от ежедневието, който носи наслада и удовлетворение.

Примерен увод„Ветрената мелница“ е от кръга разкази на Елин Пелин, в които писателят се съсредоточава върху нравствените добродетели на българския селянин. Това са творби, в които човешката душа избликва жива и естествена и се разкрива непредсказуема като природата. Техни герои са мечтателите. Стремежите им ги разкриват като обичащи живота и всички блага, които той предлага. С това авторът утвърждава хедонистичното начало в света и разкрива умението на българския селянин да изживява и пресъздава красотата.

3.Формулиране на тезата.       Всъщност, тя ни е почти готова, благодарение на извършения от нас анализ. Остава ни само да я запишем и оформим. Последните три изречения от увода са подготвили прехода към тезата, в която представяме героите като изразители на жизнелюбието. Той може да се направи и с отделно изречение, изведено на нов ред. При мен обаче се получи естествено и няма рязка граница между двете части на съчинението и не ми е необходим преход. Разбира се, съществуват варианти.

Примерна теза: Чрез своите герои- Лазар Дъбака и дядо Корчан, Елин Пелин рисува образа на самотника и чудака. Те откриват смисъла на живота си в творчеството. Младите в разказа са главни носители на жизнеутвърждаващото начало. Чрез празника и веселието, шегите и красотата на танца те изразяват жаждата си за любов и радостта от живота.    Видно е, че тезата е разделена на две, с което очертава и двата ключови момента от изложението на съчинението. В нея се съдържат двете му подтези- творчеството, изобретателският дух и майсторлъкът като израз на жизнелюбието на героите, от една страна, и красотата им в изкуството на танца- от друга.

4.Изложение / Доказателствена, аргументативна частПримерна първа подтезатворчеството и изобретателният дух на Лазар Дъбака и дядо Корчан като израз на жизнелюбие и съзидателна дейност.   Следва да потърсим в текста онези моменти, които доказват това твърдение. Желателно е да наблюдаваме и авторовото отношение към него. Да следим за негови думи, изрази и похвати, които разкриват и аргументират нашата идея.          -психологически портрет на героите, чрез който те са представени като олицетворение на идеализма и мечтателството: дядо Корчан и Лазар Дъбака са с „похватни майсторски ръце“; „изобретателният ум“ на Дъбака предлага творчески идеи, а „неуморните ръце“ на дядо Корчан ги осъществяват; -съзидателната дейност на героите- проектите, реализацията им, емоционалният заряд и ентусиазъм на героите; единият им проект е за тепавица, но сушата ражда ново желание и нов план- ветрена мелница. И двете начинания остават недовършени, а действието им автора нарича „ветрено“. С това скрито сравнява характера на героите с този на променливия нрав на природата. Така утвърждава близостта на човека с естественото му начало, а стихийността му като израз на лична свобода.
Представили своята първа подтеза, е добре да направим кратък извод- обобщение на нашата идея.

Примерен извод: Своята творческа сила героите влагат в труд, който няма практическо приложение или цел. Той е израз на желанието за себеизразяване и реализиране на личната свобода на личността да бъде създател и да преобразява света, в който живее. Чрез своите герои авторът внушава, че не е важно постигането на една идея или цел, а стремежът към нея, защото всяко ново начало е нов живот, както всяка промяна е белег за развитие и търсене на нова емоция и предизвикателство.

Примерна втора подтезаспособността на българина да се весели и надиграването между внучката на дядо Корчан- Христина и Лазар Дъбака- висш израз на жизнелюбие и на авторовите естетически възгледи (на представите му за красиво).             -проследяване поведението на Христина като олицетворение на младостта, на зараждащия се живот, на жаждата за любов и красота; наблюдения върху портретната и психологическа характеристика- девойката е закачлива, необуздана, непокорна и игрива

(примеренцитат: „Каква е дива кокошчица!“);

-предизвикателството на облога за надиграване с ръченица;

-красотата на българина в образите на Христина и Лазар, впуснали се в лудешки танц- наблюдения върху сравненията и епитетите (примерни цитати: Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“; Дъбакът е „елен“, а движенията му- „чудни“);

авторовите похвати сякаш се опират на народните песни и черпят енергия от самата природа- героите са изобразени като едни от най-фините, най-красивите, най-нежните природни създания, като идеал за красота;

проследяване на движенията- героите се носят, ситнят, дебнат се един друг- динамика в изображението; надиграването е представено като борба между мъжкото и женското начало, между земното и небесното;

танцът като разтваряне на човешката душа;

-победата на Лазар- символ на мъжкото надмощие и нежна власт.

Примерен извод: Силата на творчеството е надмогнато от друга творяща сила- любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар (християнска символика на имената и алюзия с Евангелието) и това е знак за могъществото на природата, част от която е човекът. Неговото щастие и любов към живота се състои в подчиняване на нейните правила, в следването на нейната логика и естествен ход.

5.Заключение.      То представлява обобщение на всичко казано до момента. В него събираме изводите, които сме направили в хода на аргументацията. Примерно заключение: С разказа си „Ветрената мелница“ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава ново начало, води към промяна и прави живота му красив.

Интерпретативно съчинение

 

Интерпретацията е писмен аргументативен текст, в който пишещият има възможност да изложи своето мнение по зададен проблем, свързан с неговия житейски опит или заложен в художествено произведение. Както показва наименованието на жанра, в него на преден план са разсъжденията. Но това не означава, че в текста не трябва да бъдат включени описания или повествования, но тези типове текст играят второстепенна роля – те само подкрепят разсъжденията.

Съчинението  дава възможност тези два аспекта да се съчетаят и вие, изхождайки от своя жизнен и читателски опит, да разкриете своите виждания за някои от основните послания на изучаваните литературни произведения. Така младите хора усвояват по естествен път културния опит на своя народ и изработват своя задълбочена гледна точка към съвременните проблеми.

Разсъжденията в този тип съчинение трябва да бъдат строго обмислени. Способността да се разсъждава в писмена или устна форма означава да се създаде ясен, точен и свързан текст, който може да бъде разбран еднозначно. И най-оригиналните и задълбочени разсъждения, ако са изложени хаотично, не могат да достигнат до слушателя или читателя. Този проблем е в основата на обучението по литература, което цели не само усвояването на научни знания, но и тяхното използване в житейската практика, а също и развитие на мисленето на ученика, на неговата способност да излага мнението си в текст, който да звучи логично и убедително.

Такъв тип съчинение може да бъде успешно създадено вследствие на натрупани читателски впечатления от литературната творба, чрез наблюдение и разсъждение върху нейните елементи. Умението за написване на интерпретацията се изгражда с помощта на системни упражнения за изразяване на мислите в логичен, ясен и верен текст.

 

ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ НА АНАЛИЗА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ТВОРБА

 

  1. ТЕМА И КОНФЛИКТИ:

Отговор на въпросите:

  • За какво се говори в творбата?
  • Какви противоречия/конфликти/ съществуват между героите.
  • Какви противоречия между ценностните системи се наблюдават в постъпките/чувствата/ на героите?
  1. ОСНОВНА ИЗКАЗНА ФОРМА:

Какво е основното речево действие, залегнало в основата на творбата? /Възможни отговори: разказване, описание, повествование, спор, изповед, молитва, разговор, въображаем разговор, размишление и др/

  1. МОДЕЛ НА ОБЩУВАНЕ:

Кой говори?

На кого говори?

Извънтекстови структури /заглавие, епиграф, посвещение/

Анализ на изразните средства / композиционни особености, тропи и фигури на речта/

  1. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ИЗОБРАЗЕНИЯ СВЯТ:

Време

Място

Характеристика на героите – мотивация, пътища за изграждане на образ на литературен герой

  1. МОДЕЛИ ЗА ИДЕНТИФИКАЦИЯ:

Отношение на автора към героя

Отношение на читателя към героя /Възможни отговори: подражава му, поставя се на негово място, симпатизира му, иронизира го, разсъждава над постъпките му, проверява себе си в ситуацията на героя/

  1. МЯСТО НА ТВОРБАТА В ЦЯЛОСТНОТО ТВОРЧЕСТВО НА АВТОРА И В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

Въздействието, което оказва на отделния читател и на обществото като цяло.

 

Структура на коментара

 

Композицията на интерпретацията е сравнително свободна, но в нея трябва да се откроят ясно няколко структурни елемента.

1) Увод: Изискването писмената работа да започва с ясно откроена уводна част не е задължително, но уводът помага и на пишещия, и на читателя да осъществят логическа връзка между поставения проблем и тезата. Въведението разкрива как вие свързвате поставения в заглавието проблем с посланията на литературната творба, както и със своя житейски и читателски опит.

Какъв трябва да бъде уводът?

  • той трябва да е свързан с ключовите думи от поставената задача
  • да е кратък и стегнат
  • да въвежда името на автора, жанра на литературната творба и името на творбата
  • може да свързва поставения проблем с неговото традиционно тълкуване или със съвременното му звучене от гледна точка на общите внушения на творбата
  • не трябва да повтаря шаблонни истини, които нямат връзка с поставения проблем.

2) Теза: В писмената работа по поставения проблем трябва да има ясно изразена теза. По-прегледно и по-естествено е, когато тезата е разположена в началото на текста – след увода, ако сте написали такъв. Тази част трябва точно и ясно да изразява вашето мнение по поставения проблем. Тезата играе основна роля в писмения текст, защото въз основа на нея се подбират аргументите и се изгражда изложението. Следователно твърдението, изразено в тезата, определя структурата и съдържанието на останала част от текста.

Каква трябва да бъде тезата?

а) Тя трябва да бъде целенасочена, да изразява вашето мнение именно по поставения проблем. За да постигнете това, е необходимо да анализирате задълбочено заглавието, като зададете въпроси към ключовите думи в него.

б) След като си отговорите на въпросите към ключовите думи в заглавието (добре е да запишете своите отговори), можете да пристъпите към съставяне на твърдението (тезата) по темата.

в) Тезата трябва да съответства на фактите от творбата, но може и да включва вашата лична преценка за общочовешките измерения на проблема.

г) Тезата трябва да включва само най-важното от мнението на пишещия, т.е да бъде точна, стегната и ясна.

В твърдението (тезата) не трябва да бъдат включвани допълнителни, излишни подробности, които да разводняват мисълта. Затова трябва да се избягват цитати, преразкази на текста и позоваване на факти, които не са предмет на художествения текст. Ако съчинението започва с теза, началото трябва да е премислено и да не се нуждае от допълнителни разяснения.

д) Твърденията в тезата трябва да бъдат свързани смислово, за да бъде тя точна и ясна.

ИЗВОД: Тезата като част от писменото съчинение играе голяма роля за оформяне на крайната му оценка, тъй като чрез нея се разкрива равнището на разбиране на литературната творба.

3) Изложение: Тезата трябва да бъде аргументирана, защитена с избрани от творбата художествени факти, като в отделните абзаци на съчинението се оформят ясно различни подтези.

а) Необходимо е тезата да се разчлени на отделни подтези, всяка от които се записва като отделна точка в плана на изложението.

б) Изложението се разделя на няколко абзаца в зависимост от поставената тема, броя на подтезите и обхвата на аргументите, които смятате да приведете в потвърждение на тезата.

в) Всеки абзац трябва още в първото изречение да насочва към конкретната подтеза, да бъде свързан споставения проблем и да защитава обща теза.

г) Същинската част на абзаца трябва да съдържа аргументи от художествения текст, които доказват правотата на твърдението в първото изречение на абзаца и заедно с това – на общата теза на съчинението.

е) В абзаците могат да се използват афоризми и крилати фрази от културната традиция, но осмислени като част от аргументацията.

ж) За да се постигне убедителност в изложението, е необходимо да се наблюдават и художествените средства, с които писателят постига образността та текста.

з) Абзацът трябва да завършва с извод по поставената тема, за да звучи като завършена цялост.

Той трябва да изглежда по следния начин:

  • първо изречение – да посочва темата на абзаца и връзката й със заглавието на съчинението разсъждение
  • второ изречение…
  • трето изречение и т.н. – целенасочени разсъждения, подкрепени с примери от художествения текст и с анализ на художествената образност
  • последно изречение – извод от разсъжденията по поставената тема.

ИЗВОД: Правилното оформяне на абзаците е много важно. Ако покажете умение да изграждате логически връзки между изреченията и абзаците, вашата изпитна работа без съмнение ще бъде оценена високо.

4) Заключение: Това е последната структурна част на съчинението и трябва да бъде оформена така, че да създаде впечатление за завършеност на текста и още веднъж да изрази личната позиция на пишещия.

а) Заключението може да представлява обобщение на изводите, до които сте стигнали в предните части на съчинението.

б) В тази част от текста може да се свърже поставената тема с внушенията на цялата творба или вниманието да се насочи към актуалното звучене на проблема, заложен в темата.

  1. Работа върху проблема и съставяне на теза

а) Задайте си най-напред следните въпроси: към кои страни от нашето ежедневие, от живота на обществото, от развитието на човека; към какво от преживяното и прочетеното; към какво от общоприетата трактовка на литературния материал ви насочва поставения проблем.

б) Определете ключовите думи в заглавието и запишете подходящи синоними към тях – така ще си изяснявате съдържание на ключовите думи и същевременно ще си съставите синонимен речник, с помощта на който по-нататък ще избегнете повторенията в своя текст.

в) Припомнете си какви са вашите конкретни знания по определената тема, защото често срещана грешка е учениците да пишат за всичко, което знаят за даденото произведение. Запишете си в свободен списък всички ваши хрумвания, после ги съпоставете с анализа на ключовите думи. Така ще можете да подберете онези идеи, за които сте уверени, че са най-подходящи и важни.

г) Въз основа на подбраните идеи изработете вашата теза, която трябва:

  • да изяснява поставения проблем
  • да не противоречи на смисъла на художествения текст
  • да изразява вашето лично мнение

Гледайте на първата теза, която съставите, като на един работен вариант, който може да бъде променян. Написването на аргументативен текст е сложен процес и вие не бива да се безпокоите, ако в хода на работата се наложи да преработите, дори да промените своята първоначална теза. Дори да се наложи да преминете през няколко варианта, не приемайте това за слабост. Защо? Защото след като се спрете на един по-добър и по-подходящ окончателен вид на тезата, вие ще можете да я защитите по-успешно, като обмислите по-задълбочено поставения проблем и изработите вярно и логично изложение.

Въз основа на предварителната си работа до този момент вие сте уточнили целта на съчинението, изяснили сте си с каква информация трябва да разполагате, а вероятно и какви са слабите места във вашата подготовка.

  1. Планиране на изложението

Този етап от работата е особено важен, защото без да обмислите предварително обема на съчинението, логиката на изложението, съотношението между отделните части и връзката на разсъжденията по темата с данните от литературната творба, ще ви бъде трудно да съчините логичен и ясен текст. Необходимо е да овладеете умението да създавате разширен план , по който после да съставите текст.

а) Подберете най-напред аргументи от художествения текст, които подкрепят вашата теза. Ако не можете да намерите такива аргументи, твърдението (тезата), както видяхме, трябва да се промени. Запомнете, че теза без убедителни аргументи няма стойност. Към аргументите трябва да бъдат обмислени и елементи от формата на литературната творба, които да потвърждават правилността на тезата.

.

б) Аргументите могат да бъдат почерпени и от вашия читателски опит, от вашите представи за морала в човешкото общество. Това ще направи съчинението по-увлекателно, но тези аргументи не трябва да изместват напълно примерите от художествената творба, върху която е поставен проблемът, а да се свързват в една органична цялост с останалия текст.

в) Подбраните аргументи трябва да бъдат подредени в ясна схема:
Всяка от микротезите трябва да бъде аргументирана в отделен абзац.

 

г) Старайте се да пишете за някого, т.е. вашата речева стратегия да бъде да покажете на другите достойнствата на вашето мислене. Затова  текстът трябва внимателно да се редактира. Този етап от работата върху съчинението е толкова важен, колкото и предходните етапи. Ако не поправите текста си, има опасност част от труда ви да се обезсмисли.

При редакцията трябва да обърнете особено внимание на граматическата и смисловата свързаност между изреченията. Добре е да подчертаете повторенията и от предварително направения синонимен речник да подберете подходящи заместители на повторените думи или изрази.

Важно е също така да избягвате многословието, което често се получава  като резултат от неизясняване предварително какво точно ще се твърди.

Добра идея е вие самите да направите опис на грешките, които най-често допускате, и да търсите в писмената си работа именно тези грешки, като използвате правилата за проверка.

 

  1. Критерии за оценка

1) Писмената работа се оценява на първо място по това дали отговаря на особеностите  аргументативния текст:

2) Голямо значение за оценката играе и композицията на текста. Трябва ясно да бъдат разграничени:

  • уводна част (която не е задължителна)
  • теза
  • изложение – всяка микротеза в изложението се оформя в отделен абзац
  • заключителна част.

Трябва да има ясна логическа връзка между увода и тезата; тезата и всяка една от подтезите; между изреченията в подтезите; между отделните подтези; между тезата, подтезите и заключението.

Отделните смислови части трябва да бъдат пропорционални по обем, така че текстът да изглежда примерно по следния начин:

Увод: ………………………………………………

………………………………………………………..

Теза: ………………………………………………..

………………………………………………………..

………………………………………………………..

Изложение:

Първа микротеза: …………………………….

………………………………………………………..

………………………………………………………..

………………………………………………………..

………………………………………………………..

Втора микротеза: …………………………….

………………………………………………………..

………………………………………………………..

………………………………………………………..

………………………………………………………..

Трета микротеза: ……………………………..

………………………………………………………..

………………………………………………………..

………………………………………………………..

………………………………………………………..

(следват толкова микротези, колкото определя тезата)

Заключение: ……………………………………

………………………………………………………..

 

ИЗВОД: Правилното оформяне на писмената работа улеснява нейното разбиране, указва къде започва новата смислова цялост и същевременно разкрива умението да се използва уместно абзац. Без ясното оформяне и разграничаване на тези части, не можете да разчитате да получите висока оценка.

 

3) Важна роля при оценяването играе езиковото оформяне на вашето съчинение.

а) писмената работа трябва да е издържана в сегашно историческо време;

б) за груби грешки се приемат пропускането на букви и ненужното вмъкване на букви; замяната на буквите за едни гласни звукове с тези за други гласни звукове; замяната на звучни съгласни с беззвучни и обратно. Основната причина за тези грешки е непознаването на фонетичния и морфологичния строеж на думата.

в) Често срещани са пунктуационните грешки – пропускане или неправилно поставяне на препинателни знаци в края на изречението; изпускане на запетайки при обособени и вметнати части; изпускане на запетайки, отделящи подчинено изречение. Пропускат се и двоеточието и кавичките при цитиране.

г) Не трябва да допускате и синтактични грешки – неправилно поставяне на пълния член; неправилно разместване на думите в изречението; несъгласуване на думите в изречението.

д) Трябва да внимавате да не допускате и лексикални грешки – неправилно използване на синоними; паронимия; неправилна замяна на предлози.

е) Много често в писмените работи се срещат стилистични грешки – повторения; двусмислици, неправилно свързване на родови и видови понятия; използване на думи и изрази от разговорния стил, на шаблонни изрази; на паразитни думи и изрази.

4) Фактологическите грешки се смятат за грубо нарушаване на правилността на текста. Това са случаите на променяне на художествените факти или вмъкване на такива, които не присъстват в художествения текст.

Всички тези изисквания определят какви качества трябва да притежава писмената ви работа, за да получи висока оценка.

 

 

 

 

 

 

 

Писане на отворени отговори върху цитат:

             

  1. „умря сиромах за правда, за правда и за свобода”
  2. „Ние се жертваме за свободата на България”
  3. „Да направя това добро… клетнику”
  4. „Няма веч оръжие! Има хекатомба!”
  5. „о, език страдални!”
  6. „Едно безгранично благоговение бе отпечатано по лицата на всички”
  7. „И едните, и другите са маскари”
  8. „Друго слънце мене вече грееше в сърцето”
  9. „ний можехме с докраен жар да водим бой”
  10. „песента се ширеше, волна и млада”
  11. „и ще оздравееш, чедо, не бой се…”
КАК СЕ ПИШЕ СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ ПО ЛИТЕРАТУРЕН ПРОБЛЕМ
Съчинението по литературен проблем се базира върху анализа на творбата, който включва изследване на нейния пряк и скрит смисъл, на нейните вътрешни връзки и взаимозависимости, мястото є в цялостния литературен процес и жанровата є специфика. Анализът обаче е възможно най-цялостно и всестранно осмисляне на произведението, а съчинението винаги има определен зрителен ъгъл към него и конкретен фокус на разсъждение.
Съчинението е следващата, по-висока степен на овладяване на художествения текст след преразказа с елементи на разсъждение (ПЕР). Методическото съседство между двата жанра е следствие от тяхната близост, но все пак разликите са съществени и е необходимо добре да се осмислят. В общи линии те са следните:
а. Докато при ПЕР преобладава преразказът, а разсъжденията са вторични, защото са следствие от него, при съчинението преобладават разсъжденията, а преразказът, доколкото го има, служи само за илюстрация на мисълта.
б. Докато при ПЕР се следва сюжетът на творбата, при съчинението се следва логиката на мисълта, а със сюжета се борави свободно. Възможно е да се даде пример от края, после от началото на текста, после от средата и така нататък.
в. Различна е степента на осмисляне и тълкуване на текста при двата жанра. ПЕР има главно информативна цел – да запознае слушателя или читателя с непознато нему произведение или да регистрира степента на познаването му от преразказващия и, естествено, неговите езикови и интелектуални възможности. Съчинението по литературен проблем има интерпретативна цел – то “оглежда” скрития, непостигнатия досега смисъл на вече познатата по съдържание творба. При съчинението степента на аргументация е много по-голяма, а търсенето на необходимите доказателства – много по-активно.
Литературното съчинение има своя задължителна структура, която включва
а. Кратък увод – прави се встъпление към темата; казва се нещо за автора, за произведението, за героите и конфликтите в него или се изразява лично отношение към поставения проблем; уводът не бива да бъде шаблонен, а конкретен, съобразен с онова, за което ще се разсъждава.
б. Теза – основна мисъл; в няколко изречения се формулира главното, по което ще се разсъждава в доказателствената част; тезата трябва да съдържа в необходимия ред подтезите – съставките на мисълта, нейните вътрешни ядра; от правилната формулировка на тезата зависи логиката на изложението по-нататък.
в. Доказателствена част – основният структурен компонент на съчинението; подтезите се разгръщат обстоятелствено и детайлно; използват се методите на аргумента, доказателството, сравнението и обобщението; за илюстрация на мисълта могат да бъдат цитирани възлови моменти в повествованието; необходимо е да има граматическа и смислова връзка между авторовия текст и цитата; цитатите на проза са задължително вътре в текста и се поставят в кавички; цитатите на поезия са два вида – вътре в текста (сравнително кратки, поставят се в кавички, след тях мисълта може да продължи) или на нов ред (без кавички, спазват графичната подредба на текста, трябва да завършват авторовата мисъл, а не да я предхождат).
г. Извод обобщение – също кратък и синтетичен; не бива да повтаря вече изказана мисъл, а да внася нов смислов акцент, да обобщава и убеждава.
Възниква въпросът, за какво обикновено се разсъждава в литературното съчинение. Посоките са различни – за мотивите в поведението на героите, за отношението на автора към тях, за нашето отношение като читатели, за онова, което не е казано пряко, но се подразбира, за ролята на художествените похвати… При разсъжденията можем да се ръководим от следните три евристични (откривателски) въпроса:
а. Какво казва авторът? Проблемът е, че всеки текст казва и подсказва безброй неща. С оглед на темата обаче тълкувателят трябва да постави необходимите акценти върху най-важните от тях, да ги изтъкне, да ги открои и подчини на своята доказателствена стратегия.
б. Защо го казва? Всяко произведение има крайна цел на внушението, логика на осмисляне на конфликта, свои скрити вътрешни връзки, свой подтекст.
в. Как го казва? Този въпрос насочва към специфично литературното, към поетиката на творбата и връзката между форма и съдържание. Разсъждението за художествените похвати обаче не бива да е самоцелно и откъснато от разсъждението за идеите. Напротив – трябва постоянно да се изяснява как използваният литературен похват води до съответното внушение.
Текстът, който се тълкува, принадлежи към художествения стил, а съчинението върху него – към научния. Затова е задължително да се спазват нормите на тоя стил, а те включват логика на изложението, проблемност, яснота, целенасоченост на внушението, задължителна употреба на литературно-научната терминология. Трябва да се отбележи обаче, че в ученическите съчинения се допуска повече експресивност, а анализът на литературна творба борави не само с термини, а и с новосъздадени от тълкувателя метафори. Което не променя съществено неговата характеристика като дял на научния стил.
Писането на съчинение разсъждение по литературен проблем е сложна интелектуална дейност. Въобще изучаването на художествената литература има за задача да развива мисленето на ученика и да го приобщава към значими нравствено-хуманистични ценности. Трудността на жанра обаче е предизвикателство за умния, а не удобен повод за дискредитация на предмета роден език и литература и за обидна спекулация с така наречения субективизъм в оценяването. При правилен подход субективизъм няма. Има подготвени или неподготвени проверители, интелигентни или посредствени ученици. Нещо повече – никаква друга форма на изпитване не може така цялостно и комплексно да оцени подготовката и умствените възможности на ученика, както тази. Решаването на тестове регистрира само повърхностни знания и е функция на една кръстословична култура. Ученическото съчинение за учителя е като рентгеновата снимка за лекаря – то показва в детайли вътрешното състояние на организма и е най-съвършен метод за изследването му.
Накрая ще припомним на нашите млади приятели, че изпитът по литература проверява както степента на овладяване на знанията по предмета и нивото на общата култура, така и възможностите за творческото им прилагане в конкретна ситуация. В единството на ерудиция и творчество е залогът за успех – не само в училището, но и в живота.

СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ

Същност

Съчиненението разсъждение е вид аргументативен текст. В него се анализира дадена тема или цяло произведение . То е най-сложният вид текст.

Структура

I.Увод

Въвеждащи думи , които може и да не се отнасят прако за самия текст .

II.Теза

Твърденията които изтъкваме за дадената тема , които имат своя клалификация :

-жанрови особености

-сюжет и композиция

-структурни елементи

-реторически фигури и тропи

За всяка трябва да се наблегне и да е добре изтъкната в тезата.

Важно : В тезата не трябва да се обосноваваме нито да прилагаме цитати !

III.Изложение

Обосноваване на нещата изказани в тезата като всяко трябва да е прикрепено с доказателствен цитат от текста.

IV.Заключение

Заключителни думи , един от основните стилове е Заключението да е огледало на Тезата .

ДОПЪЛНИТЕЛНИ НЕЩА :

  1. Само изложението може да е прикрепено с цитати.
  2. Увода е на един Абзац (Параграф).

3.Тезата е на нов ред.

4.Всяко тезисно твърдение от Изложението е на нов ред.

5.Заключението е на нов ред.

6.При С.Р. е ВАЖНО да се използват литературни термини , богат речник и описателен похват.

  1. Фактологичните грешки се наказват много строго
  2. Пунктуационните и Правописни грешки не се наказват строго , но взимат от оценката
  3. Структурните грешки се наказват строго

 

КРИТЕРИИ ЗА ОЦЕНКА НА СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ ПО   ЛИТЕРАТУРЕН ПРОБЛЕМ

І.Структура на съчинение разсъждение

 

1.Умение за създаване на логически последователен, цялостен и смислово завършен и адекватен на поставения литературен проблема текст.

2.Правилна композиция,състояща се от четири части:

УВОД, ТЕЗА,  ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЗАКЛЮЧЕНИЕ

а/ уводът вярно да насочва към проблема и да поставя темата

б/ ясно изразена теза по проблема-конкретна,точна, пълна и сбита

в/ в доказателството – логически последователни, целенасочени и подкрепени от литературния текст разсъждения.

г/ обобщителен извод/заключение/, който придава смислова завършеност на съчинението, без да повтаря увода или тезата.

 

3.Умение за правилен подбор на художествени факти от творбата,което означава познаване и правилно осмисляне на художествения текст.

 

ІІ. Литературни компетентности

 

1.Литературна компетентност  – правилно тълкуване на художествените похвати, владеене на литературната терминология и използването й при аргументацията.

 

ІІІ. Езикови компетентности:

 

1/ Овладян научен стил на съчинението,смислово адекватна, точна и стилово уместна употреба на думата, ясни изречения

2/ Владеене на синонимното богатство на езика, изразителни и въздействащи думи

3/ Овладени правописни правила

4/ Овладени пунктуационни правила

5/ Овладени правила за цитиране

6/ Правилно графично оформяне в абзаци

7/ Владеене на глаголните времена

8/ Владеене на логическото съгласуване

 

КРИТЕРИИ

ЗА ОЦЕНКА НА УЧЕНИЧЕСКИ ТЕКСТ ОТ ТИПА СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ

ПРЕПОРЪКИ ЗА ОЦЕНЯВАНЕ:

ОЦЕНКА ОТЛИЧЕН: Умение за създаване на цялостен, логически последователен текст, адекватен на поставения в заглавието проблем. Въведението вярно насочва към проблема и поставя темата. Ясно изразена, пълна и точна теза. Подходящ подбор на художествени факти от творбата. Умение за смислово обвързване на композиционните и структурните елементи на ученическия текст. Логически последователно и целенасочено изведени аргументативни микротекстове (подтези), обосновани посредством убедителни, задълбочени разсъждения, подкрепени от литературния текст (цитати и/или преразказ с функция на илюстрация на аргумент) и изградени върху него. Показани знания и проявени умения за работа върху текстовите структури, структурните елементи на художествения текст и фигурите на езика. Овладени основни правописни и пунктуационни норми. Незначителни пропуски в езиковата култура.

ОЦЕНКА МНОГО ДОБЪР: Логически последователен и цялостен текст, адекватен на поставения проблем. Тезата (частична или цялостна) е вярно насочена към основните моменти, върху които се гради аргументацията. Целенасочен подбор на художествени факти. Умение за композиране и структуриране на ученическото съчинение. Верни, точни знания, но недостатъчни разсъждения. Точно и вярно позоваване на литературния текст. Баланс между рационално и емоционално отношение към художествените факти. Познаване на литературната терминология, свързана с жанра, текстовите структури и структурните елементи на художествения текст. Стилово уместен изказ. Отделни правописни и пунктуационни грешки.

ОЦЕНКА ДОБЪР: Логически последователен текст, но липсва ясно заявена теза. Недостатъчно целенасочен и съобразен с поставената тема избор на художествени факти на творбата. Аргументите не са задълбочени и стойностни. Знанията върху текстовите структури и структурни елементи са крайно повърхностни. Не е използвана литературна терминология. Добра езикова култура и умение за графично оформяне на ученическия текст. Повторения, стилови неточности и стилово неуместни думи и изрази.

ОЦЕНКА СРЕДЕН: Създаден е текст, но той не е подчинен на темата в заглавието. Не е изразена теза по поставения проблем. Не е направен подходящ подбор на художествените факти. Съжденията не показват разбиране и вярна интерпретация на литературния текст. Липсва аргументация. Няма наблюдение върху структурните елементи, художествените похвати и фигурите на езика. Неовладени книжовни норми. Груби правописни, пунктуационни и стилистични грешки.

ОЦЕНКА СЛАБ ДВЕ: Не е създаден смислово единен и езиково свързан текст. Проявена е явна некомпетентност.

 

                              АЛГОРИТЪМ

 за изготвяне на съчинение разсъждение по  литературен проблем

 

  1. РАБОТА ВЪРХУ ЗАГЛАВИЕТО

а/ откриване на ключовата дума в заглавието /ако се налага, ключовата дума се тълкува/

б/ откриване на скрития в заглавието въпрос, ако темата е формулирана като израз или цитат

в/ определяне насоката на разсъждения

г/ определяне на художествените факти от текста, върху които ще се разсъждава

 

  1. РАБОТА ВЪРХУ ТЕЗАТА

а/ що е теза – пряк, конкретен, пълен, но сбит отговор на поставения проблем

б/

нахвърлят се във вид на изрази всички идеи и хрумвания по поставения проблем, работи се по правилото: ”Няма глупава идея, всяка идея е добре дошла.” – времетраене 5 – 8 минути

3.РАБОТА ВЪРХУ УВОДА

 

а/ уводът е въведение по поставения проблем и свързва заглавието и тезата

б/ примерна схема на увода

 

 

4.РАБОТА ВЪРХУ ДОКАЗАТЕЛСТВОТО

А /изработва се план въз основа на мозъчната атака—планът се състои от същите части като тезата, но към всяка точка се вписват художествените похвати  и епизодите от творбата

б/ по плана се пише доказателството

 

5.РАБОТА ВЪРХУ ЗАКЛЮЧЕНИЕТО

а/ заключението е обобщителен извод от написаното съчинение в нов аспект

б/ примерна схема за заключение

 

6.ПРОВЕРКА И РЕДАКТИРАНЕ НА СЪЧИНЕНИЕТО

 

Съчинения разсъждения:

1.Стихотворението  на Добри Чинтулов „Вятър ечи , Балкан стене“-призив за борба – 7 КЛАС
2.Ролята на песента в лирическия увод на поемата „Хайдути“ – 5 КЛАС

Сбити преразкази: 1.“Радини вълнения“ 2.“Представлението“

 

 

 

СЪЧИНЕНИЕТО ОПИСАНИЕ

Ивелина Савова

web

  1. Текстът описание (дескрипция) е предназначен да поднася информация за външния облик, структурните характеристики, устройството, функциите, начина на проявление на предмети, лица, явления, ситуации, процеси и др. Реализира се например като представяне на устройството на уред, характеристика на лице, словесно изобразяване на природна картина, обстановка, поведение, облекло, ритуал, трудов процес, научен експеримент, приготовление на ястие, медицинско излагане на болестни симптоми и състояния, разкриване на чувство или душевно преживяване и т.н. Описанието служи за попълване на познанията за съответните обекти и се отнася до по-общата дейностна област информиране.

Дескриптивните текстове се реализират в разнообразни жанрови форми, специфични за различните сфери на комуникацията. В училищната практика ученическите текстове описания се създават по разнообразни поводи и с различни цели в устна и писмена форма както в сферата на репродуктивното, така и в сферата на продуктивното текстопроизводство. Във втория случай те се продуцират основно под формата на съчинения от описателен тип. Ученическият продуктивен текст с описателен характер се реализира в специфична за училищния дискурс жанрова форма, наречена съчинение описание.

Училищното описание се строи по специфични за жанра канони и във връзка с тях залага пред изпълнението си определени „капани“, в които по непредпазливост могат да попаднат както авторите на съчинението, така и инициаторите му. „Капани“ следва да се очакват във всяка фаза на съчиняването – при „поръчването“ на описанието, при неговото създаване и при оценяването му. Няма съмнение, че демаскирането на тези „капани“ има важна превантивна стойност.

  1. Пораждането на съчинение описание, като всяка мисловна творческа дейност, изисква значителни интелектуални усилия, защото предполага от „нищо“ да се създаде „нещо“, да се произведе продукт, който преди това не е съществувал. В случая с описанието на обекти умственото напрежение е функция на два верижни процеса. Преди самия творчески акт на пораждане на текста авторът трябва да ангажира интелектуалната си енергия, за да обобщи нещата, които знае или вижда в момента за обекта, или измисля за него, да отдели тези, които са му необходими според целта на описанието, да ги систематизира, да планира последователните „ходове“ на съчиняването. Този предварителен мисловен процес е свързан с общите психични и интелектуални способности на човека – с умението му да наблюдава нещата от света, да забелязва отличителното в тях, да отделя основното от съпътстващото, важното от маловажното, необходимото от ненужното. От развитостта на всички тези умения до голяма степен зависи успехът на същинския творчески процес. Самото създаване на текста като конкретна „тъкан“ на свой ред изисква сериозно умствено напрежение за въплъщаване на мислите в оригинални езикови единици, за подходящо и съобразено с условията на общуването представяне на характерните обектови белези, за композиране на цялото.

Довеждането на продуктивната описателна дейност до резултатен финал е обвързано с няколко основни предпоставки (извън необходимостта теоретично да са усвоени общите особености на описанието като тип текст).

Изключително важно за успешното съчиняване е да се подбере подходящ обект за описание. Той трябва да бъде съобразен с възможностите на учениците да се справят с характеризирането му (напр. да им е достатъчно познат, да е подходящ за възрастта) и с прагматическите им потребности (с какъв вид описания най-често ще им се налага да боравят в настоящата си и в бъдещата всекидневна практика). В началния етап на обучението е подходящо да се подбере обект, който се възприема пряко, после такъв, който се възстановява по памет; разумно е в началото обектите да бъдат по-конкретни и да са от всекидневието, после по-абстрактни – нематериални и фантазни обекти, бъдещи събития, обекти, предполагащи динамични описания (в които описваният обект се представя като активен производител на действия, напр. буря в конкретната й проява).

Важно е, от друга страна, как ще бъде формулирана темата на съчинението. Тя недвусмислено трябва да насочва към създаване на текст описание, а не напр. към разказване на случка или към разсъждаване. Много теми обаче, и то от кръга на предпочитаните за училищна работа, могат да изкушат в друго направление. Например темата „Любимият ми музикален състав“ съдържа скрито „защо“ и може да бъде развита чрез мотивиране на тезата „любимият ми музикален състав е този и този“, а не чрез описание на самия състав – музиканти, техните инструменти, особености на изпълняваната от тях музика, известни песни и пр. Разбира се, в подобни случаи от предварителната подготовка в клас ученикът ще знае какво се очаква от него; при самостоятелна работа обаче възможността за тръгване в непредвидена от учителя посока е реална. Едно добро решение за избягване на подобна опасност е уточняването на жанра на съчинението чрез подзаглавие, напр. „…………………….. (Съчинение описание)“.

Доброто формулиране на темата е от значение и във връзка с това, че един и същи обект може да бъде предмет на различни по съдържание описания, да „влиза“ в тях с различни свои особености и това зависи от избраната (чрез формулировката на темата) гледна точка към него. Например различно съдържание се очаква в съчинения описания във връзка с обекта „Коледа“ с оглед на темите „Празникът Коледа“, „Подготовка за Коледа“, „Коледен подарък“, „Коледа – първият ден от зимната ваканция“. Подходящо е отначало да се формулират по-широки теми, позволяващи всичко, което ученикът се сети да каже за обекта, да влиза в обхвата на темата, за да не се санкционират евентуалните отклонения. Постепенно темите могат да стават с по-стеснен обхват, което изисква подбор на признаци – от всички, за които детето се сеща, да подбере само някои, визирани от конкретната тема.

Третото условие за успешно съчиняване е подготовката за работа над конкретното съчинение, при което се припомнят спецификите на текст описание и съответно техниките за постигане на тези специфики, тренира се наблюдаването (или припомнянето) на обекта за отбелязване на характерните му признаци и т.н. Възможността само да се зададат на ученика обект на описание и тема, без да му се дадат никакви инструкции във връзка с тях, е напълно допустима. Това обаче следва на по-късен етап от обучението, когато учениците вече са усвоили особеностите на типа съчинение и са апробирали изпълнението му в текстове, подготвени чрез предварителен коментар върху обекта и темата.

  1. Създаденият от ученика текст трябва да отговаря на предопределените от типа на текста жанрови изисквания.

3.1. Съчинението като цяло трябва да се оформи като представяне на важните с оглед на темата белези и проявления на обекта. Задължително е да не се отмества аспектът на описанието, иницииран от темата. Подобен резултат може да се появи при описания, изискващи показване на обекта от някаква частна гледна точка. Такива описания са по-трудни за изпълнение от „общите“ описания, които са предназначени за опознавателна характеристика на даден обект, без акцент върху някоя конкретна страна, и в които всички признаци, намерени от автора като подходящи за включване в текста, попадат в обхвата на темата и са добре дошли. В „частните“ описания не е така – в тях се изисква не глобално представяне на обекта, а насочване на вниманието само към определена негова страна (вж. цитираните по-горе „коледни“ теми). Тук опасността може да дойде по три линии. Първата е ученикът да не разбере, че трябва да се концентрира само върху конкретен тип прояви на обекта и да го описва по начин, който би довел до общо описание. В такъв случай обикновено се казва, че темата не е „центрирана“, т.е. че авторът не е успял да направи център на съчинението си това, което се изисква от темата. Втората опасност е да се разшири необосновано обхватът на частното описание, като освен „необходимите“ признаци се включат и други, които темата не предполага (но без да се стига до общо описание като цяло, напр. ако вместо от един обектът бъде описан от два аспекта). Така в текста отново ще се появи „излишна“ информация, която сама по себе си може да е вярна за обекта, но да надхвърля целта на поставената задача. В този случай за съчинението се казва, че е недостатъчно целенасочено. Трети вид опасност идва от възможността изцяло или частично да се подменят белезите, визирани от темата и необходими за нейното разкриване, с други, неактуални за конкретната ситуация характеристики на обекта. Такъв резултат би дало напр. съчинение на тема „Последиците от смерча в село Железница“, в което вместо да се опишат щетите от природното бедствие, се коментират какво представлява смерчът като явление или усещанията на автора, докато е преживявал бедствието. Тук всъщност става подмяна на самия обект на описание. В една реална житейска ситуация такъв подход към задачата може да направи описанието напълно безпредметно. Всеки може да си представи какъв би бил резултатът, ако полицията помоли по радиото гражданите за съдействие при издирването на престъпник, но съобщи само че той е рецидивист, че е въоръжен и опасен, без да спомене нищо за отличителните белези, по които би могъл да бъде разпознат. В случаи като коментираните съчинението се квалифицира като нецеленасочено, а текстът практически не може да осъществи резултатна комуникация, защото не съответства на целта й.

3.2. Единствените обективни изисквания, на които съдържанието на съчинението следва да отговаря, са то да бъдефактическивярно (да съответства на конвенционалната представа за дадения обект) и да включвадостатъчно белези на обекта (достатъчно, за да бъде той ясно обособен от други обекти и да бъде относително добре характеризиран). Извън тези общи изисквания не могат да се предявяват строги претенции към включените в текста белези по вид и брой. „Виждането“ на двама души за даден обект никога не се покрива напълно; в случая представата на ученика като автор на текста, макар и да не съвпада с представата на учителя (какво самият той би включил в изложението), е доминиращ фактор. По същата причина не следва описанието на даден ученик да се оценява изцяло при сравнение с описанието на друг. Това, че описанието на единия е по-пълно, с повече и по-умело подбрани белези, е естествено да бъде поощрено, но не е основание за негативизъм към второто. Разбира се, ако вниманието предварително е било насочено към определени характеризиращи обекта белези, може да се очаква те да бъдат включени в текста. Дори и тогава обаче е под въпрос доколко липсата на някои от тези белези е правомерно да се санкционира при изпълнени останали изисквания към текста описание. Още по-малко пък могат да се предявяват претенции към присъстващите (и липсващите) в текста характеристики, например при описание на фикционални (измислени) обекти.

3.3. Доброто съчинение описание изисква изчерпателно (според преценката на автора) развиване на всякаотделна микротема, преди да се премине към следващата. На практика това означава, че дадена група белези, характеризиращи обекта от определена страна, трябва да се изложат пълно и окончателно и едва след това да се пристъпи към излагане на следващата група белези, представящи обекта от друга страна. В рамките на целия текст това създава постъпателна линия на описателността, развиване на темата без връщания назад и забележки напред. В съчинението описание тематичните прескоци са нежелани. За тяхното избягване е необходимо предварително добре да се обмислят аспектите, в които ще се описва обектът (т.е. да се определят подредните на общата тема микротеми) и да се планира последователността на тяхното излагане. Практически това предполага при тема „Нашето куче“ например да се реши, че първо ще се опише външният вид на животното, после – неговите навици и предпочитания, накрая – неговите малки. При съставянето на самия текст просто се следва този план, без да се „шари“ напред-назад по тематичните аспекти. Връщането към вече коментирани микротеми, за да се добавят пропуснати характеристики, продължаването отново по вече започната микротема създава лоша композиционна оформеност на съчинението и не се толерира, особено в писмен текст. Писменият текст, за разлика от устния, може да има „чернови“ вариант и вече редактиран официален вариант – „белова“. Недостатъците от посочения тип естествено трябва да останат върху черновата.

3.4. В съчинението описание е задължително осезателно да преобладават описателните микротекстове. Само тогава цялостният текст създава усещането на описателност, въплъщава представата за текстовия тип описание.

Микротекстовете са езиковите реализации на отделните микротеми и са основните структурни единици в текста. Описателните микротекстове се осъзнават като описателни, понеже се изграждат от изречения, въплъщаващи речеви актове (единични речемисловни действия) от вида описание. Във всяко такова действие е вложено съзнателното намерение на говорещия да изкаже единичен признак на даден обект. Изреченията са по вид съобщителни и се построяват чрез предикативен акт, при който за даден предмет се предава характеризираща информация, тип: Котката е … животно. Има … козина, … лапи, … очи. Обича да … Храни се с … и т.н. Това не значи, че в текста не могат да се въвеждат отделни речеви актове с повествователен, аргументативен и пр. характер или пък цели микротекстове с такъв характер. Такива структурни единици дори трябва да се очакват, защото децата често описват, изхождайки от дадена случка, разкриват особености на обекти, разказвайки епизод за тях, използват описанието като аргумент на своя теза (например защо харесват описвания обект) и пр. Ето защо появата на повествователни и други моменти в описанието не следва да се санкционира, ако те са единични, така че да не се разколебава общият описателен характер на текста, и, разбира се, ако са мотивирано включени. Абсолютно противопоказано за съчинението описание обаче е преминаването към преобладаващо използване на други – неописателни – техники в изложението. Най-честа слабост на ученическите описания е преминаването към техниките на повествованието. Структурни компоненти с повествователен характер могат да присъстват, но само като неосновни, добавъчни към основните описателни структурни единици. Превръщането на повествователността в основна текстопораждаща техника унищожава описателния характер на съчинението и го прави съответно съчинение повествование. Също толкова неправомерно е използването на описателна и на повествователна техника като равностойни, тъй като резултатът ще бъде съчинение, което няма да може да бъде определено нито като описание, нито като повествование. Поначало комбинирането на техниките не е несъвместимо и на практика е напълно допустимо да се пораждат текстове от „смесен“ тип1, но не и когато целта е да се създаде съчинение от „чист“ вид (в случая съчинение описание). Наблюденията са, че недостатъци като визираните са чести в ученическите текстове; те се дължат на неразбиране на поставената задача или на теоретична неусвоеност на същността на съчинението описание.

3.5. Композирането на текста не би трябвало да затрудни учениците, тъй като изисква единствено логическиобосновано последователно подреждане на микротекстовете, излагащи информацията по отделните микротеми. Построяването на същинската част на описанието става чрез относително свободно подреждане на компонентите, представящи отделни аспекти на описвания обект (микротекстовете), в последователен ред. Поради приблизително еднаквата смислова и функционална тежест на тези единици за общото характеризиране на обекта техният ред не е твърдо фиксиран и допуска вариативност. общо казано, редът на вътрешнотекстовите компоненти се подчинява на замисъла на автора и следва логиката на неговото виждане за най-уместно представяне на белезите на обекта. Тази принципна композиционна толерантност на описанието следва да задържи в определени минимални граници изискванията на учителя в този аспект. Санкциите трябва да засягат само споменатите по-горе прескачания между микротемите, но не и избрания от ученика начин за линеаризирането на тези микротеми.

3.6. Целите на съчинението описание достатъчно добре се осъществяват в изложението на текста, затова е допустимо изложението да бъде единствената налична композиционна част в него. Оформянето на уводен и заключителен блок не е закон, следователно липсата му не следва да се наказва. Ако той присъства, се оценява неговата уместност, но не и самото му наличие. Не могат да се предявяват претенции и към дължината на уводната и заключителната част. Трябва да се очаква тези части поначало да бъдат кратки, например едно-две изречения.

3.7. „Воденето“ на описанието може да бъде както обективно – без специално изявяване на автора, така исубективно – с ярко афиширане на авторовото присъствие. В първия случай авторът описва обекта от позицията на страничен наблюдател, без да се включва като фигура в текстовия свят; изложението е издържано изцяло в третолични форми. Във втория случай авторът е част от текстовия свят, описваните белези на обекта се представят пречупени през личното му сетивно възприятие; авторското присъствие се изявява чрез употребата на глаголни и местоименни форми в първо лице (… харесвам…, привлича ме …, за мен е … и др. под.). Изборът на обективен или на субективен тип описание е въпрос на лично предпочитание, но се влияе от вида на описвания обект, от това, дали се прави конкретно или генерично описание, от поставени допълнителни задачи. Генеричните (типовите) описания обикновено са неутрални, а конкретните – отворени към субективно интерпретиране; описанията с претенции за научност предполагат обективно изложение, а тези от „художествен“ тип често, макар и невинаги, са свързани със субективен вид изложение. Изборът на ученика за метода на описване трябва да се уважава, освен ако не влиза в драстично противоречие с конвенционалните норми (например водене на „научно“ описание в аз-форма) или с формулираната тема. Някои теми чрез формулировката си задават субективен начин на изграждане на текстовия свят, например „Моят домашен любимец“. Училищните съчинения описания обикновено визират личния свят на детето, позовават се на личния му опит, затова по-често те са субективни описания.

3.8. Основни изисквания към езиковото структуриране на съчинението описание са целесъобразност приподбора на лексикалните средства и поддържане на стиловата хомогенност на изложението. Изборът на езиковите средства трябва да бъде съобразен със спецификата на описвания обект и с функционалната насоченост на съчинението. Подбирането на лексикални единици за оформянето на основния словесен пласт на текста (думи от конкретни тематични и функционални групи) не би следвало да представлява особена бариера, тъй като става въпрос все пак за съчиняване на роден език. Друг е проблемът обаче с намирането на най-подходящите с оглед на конкретния случай елементи. Изходна цел на описващия винаги следва да бъде да създаде у възприемащия колкото е възможно по-ясна представа за това, което описва. Характерните белези на обекта следователно трябва да се обозначат конкретно, точно и вярно; допустими са натрупвания на синонимни изрази, за да се постигне по-„близко“ и „живо“ изображение. Препоръчителни са техниките на сравняването, особено когато се отнася до непознати или малко познати обекти (например при описание на измислен обект). Изискването за целесъобразност засяга и стиловата маркираност на подбираните езикови единици. Специалната ориентираност на съчинението към художествен тип описание например предполага в него употреба на словесни елементи с маркер „поетичност“, на различни тропи и фигури.

Втори важен момент при лексикалното изграждане на съчинението е да не се нарушава хомогенността на стилистичния контекст – да не се употребяват елементи, които принадлежат към друг, различен от основния за изложението стилов регистър. Такива елементи „стърчат“ над общия фон и създават „грапавини“ в изложението, внасят дисхармония в общото „звучене“. Такъв ефект биха породили например поетизми или думи с книжна отсянка в битов тип описание, битовизми, професионализми или терминологични изрази в художествен тип описание и пр. Не изглежда адекватно например описание на дете за преживяна безсънна нощ, в което се чете: „… До съмване не затворихме очи. Сестричката ми получи пилороспазми и рида цяла нощ. Сигурно беше консумирала нещо развалено в детската градина. Наложи се да викаме медицинскиекип…“

Общо погледнато, изграждането на езиковата повърхнина на текста като принцип не е лесно за учениците поради изцяло творческия характер на дейността. Успешното справяне със задачата зависи много от натрупания опит и знания на всеки отделен ученик. От друга страна, самата езикова повърхнина „говори“ много за ученика – за обема на общия му познавателен фонд, за развитостта на асоциативното мислене, за богатството на речника, за умението да подбира необходимите изразни средства, да ги комбинира подходящо и т.н. В този аспект полето за работа както при редактирането на конкретното съчинение, така и в по-дългосрочен план е много широко.

3.9. Типична граматична характеристика на съчинението описание е използването на глаголни форми в сегашно абсолютно време в изявително наклонение. Абсолютната сегашност е съотносима с всяко време на изказване; сегашните форми в случая поставят обекта на описанието като че ли „извън времето“, правят описанието валидно за всяко време. По принцип не е изключено оформянето на изложението в бъдеще и в минало несвършено време – при описване на „неща“ от бъдещето или миналото. Обичайно е поддържането на един темпорален план в цялото съчинение, особено при описване в плана на абсолютната сегашност.

Неправомерно би било обаче единността на темпоралния план в цялото съчинение да се поставя като канонично изискване, тъй като понякога самият подход към обекта налага оформянето на различни темпорални планове. Възможно е например минал темпорален план да се използва за оформяне на увода и/или заключението, като образува рамка на същинското описание в сегашно време – например ако повод за описанието дава случка от миналото и то започне така: „За първи път видях бездомното коте, когато бяхме на село при чичо ми. То изглеждаше беззащитно и жално мяукаше. Реших да го взема и да се грижа за него. Много скоро то стана наш домашен любимец. Козината му е …“ (тук се продължава с актуално описание в плана на сегашността). Друг път описание, водено като цяло в плана на миналото, може да бъде „затворено“ със заключение в сегашен план в аспекта на абсолютната обобщителност, тип: „… Да гледаш тази тъй красива природа, обагрена с цветовете на дъгата, е просто чудесно. Пролетта навява спокойствие и стопля сърцата на хората.“ Възможни са и други конкретни комбинации. Затова препоръката всъщност следва да бъде, че в един темпорален план (сегашен, минал, бъдещ) трябва да е издържано същинското описание. Веднъж избраният план вече трябва да се следва в цялото изложение – именно в изложението са недопустими смесвания на плановете, именно тук нищо не мотивира преходите от едно време към друго. В случаи от типа на визираните, когато се осъществява „игра“ с времената в различните композиционни части, трябва да се следи за целесъобразността въобще на оформянето на различни планове, за „техническото“ изпълнение на това оформление и за начина на осъществяване на преходите. Преценката следва да се прави за всяко отделно съчинение.

  1. Накрая има смисъл разсъжденията върху съчинението описание да се изведат на една по-обхватна плоскост.

Описателното представяне на „неща“ от действителността е речева дейност с широко приложение извън училище. Битово описване на наблюдавани предмети и явления, на изпитвани по някакъв повод чувства, на желани бъдещи придобивки, на изпълними и неизпълними мечти и т.н. е нещо естествено във всекидневието. Затова описанието като продуктивна текстопораждаща дейност получава значително място в образователния дискурс. Контролираното от специалист (от учителя) практикуване на тази дейност има като положителен резултат това, че насочва вниманието към характерните признаци на обектите, упражнява осмислянето на детайлите и на съотношенията между по-важни и по-периферни свойства, че активизира асоциативното мислене, поощрява търсенето на подходящи и разнообразни езикови средства и по този начин стимулира обогатяването на личния словесен запас на детето. Не по-малко важно е и обстоятелството, че се насърчава индивидуалната творческа изява и се тренира умението за съставяне на неголеми монологични текстове, с което се подготвят условията за продуциране на по-дълги и по-сложни като техника словесни продукти в горните класове. Някои типове описания, например тези по въображение, позволяват, от друга страна, да се надникне по-непосредствено в света на детето, което дава ценни преимущества в индивидуалната работа с малкия човек и е основа за прилагането на по-подходящи психологически и други подходи във всяка педагогическа дейност.

Успешното усвояване на продуктивното описване има още една важна дидактическа цел: подпомагането на учениците в осъществяването на репродуктивно възпроизвеждане на съдържанието на други текстове описания. Такива текстове съставят учебната канава на редица „разказвателни“ предмети – природознание, биология, география, отчасти химия, физика. Дейността по запомнянето и препредаването на съдържанието на съответните уроци, които стават все по-сложни с нарастването на възрастта, получава несъмнена опора от натрупания личен опит за съставяне на описателни текстове (със споменатото тренирано внимание към детайлите, към важното и характерното). Разбира се, влиянията в коментирания аспект са двупосочни – и репродуктивната дейност, от своя страна, обогатява опита и шлифова уменията за осъществяване на продуктивни дескриптивни действия. В резултат се получава онова взаимно функционално допълване и стимулиране, което е желано и ценено във всеки дидактически процес.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СБИТ ПРЕРАЗКАЗ

1.Същност на сбития преразказ- предава се само  важното, основните моменти от развитието на сюжетното действието

а/пресява се важното от маловажното

б/изпускат се несъществените епизоди и маловажните подробности

в/описанията се предават пестеливо

2.Не се сменя гледната точка-преразказва се в лицето и числото на оригиналния текст

3.Преразказва се вярно, последователно, точно, логически и смислово свързано

4.Не се допускат собствени коментари и преценки

5.Използва се единно глаголно време-сегашно историческо време

6.Пряката реч се преобразува в непряка

7.Използват се кратки и ясни изрази, изказът е стегнат, използват се кратки изречения, използват се пестеливо изразни средства, предават се само най-ярките и въздействащи езикови средства, избягват се повторенията чрез умело подбрани думи и  синоними

8.Спазват се:

а/правописни, пунктуационни и граматически норми

б/пише се четливо

в/абзаците се отделят графически

„Серафим”

/план за сбит преразказ/

1.Срещата между Серафим и Еню

а/ един чудноват човек, облечен в закърпено палто посред лятната жега, приближава Енювото кафене-3 изр.

б/ Еню дълго се вглежда в непознатия и най-после  разбира, че това е Серафим

в/ Серафим е от града, но търси лека  работа по селата

г/ Еню го пита защо  е дошъл тъй рано  тази година

д/ Серафим му разказва за керемидарницата в Белица

е/ Еню го съветва да си купи ново палто

2.Павлина идва при Еню да иска пари за мъжа си

а/ Серафим седи пред кафенето, реже си хляб и храни врабчетата

б/ идва една жена и разказва на Еню, че мъжът й е болен и трябва да отидe в болница

в/ Еню се разкрещява, че няма пари, а Павлина се разплаква

г/ Серафим става свидетел на разговора

д/ той си приготвя легло, за да спи пред кафенето

3.На другия ден Еню разбира, че Серафим е дал парите си на Павлина

а/ Еню пита Серафим как така е дал пари на непознат човек

б/ Серафим отвръща, че между него и Павлина има едно условие – когато Господ й даде на нея, тя ще му върне парите

в/той казва, че палтото му е хубаво, като го закърпи, ще изкара зимата, даже и пред господ ще се яви с него

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПОДРОБЕН ПРЕРАЗКАЗ

 І. СЪЩНОСТ НА  ПОДРОБНИЯ ПРЕРАЗКАЗ

1.Видове съчинения-репродуктивни/ предаване на чужд текст/, продуктивни/творчески, авторски/

2.Видове преразказ –подробен, сбит, трансформиращ, подборен, преразказ с елементи на разсъждения

3.Изисквания за подробен преразказ

а/Пълно и последователно предаване на съдържанието на художествения текст

б/Недопускане елементи на разсъждение в преразказа

в/Език и стил, лексикална култура – езикът трябва да е близък до езика на автора, да се избягват повторения, да се търсят най-точните и изразителни думи

г/Спазване на правописната, пунктуационната и граматичната норма

д/Използване на подходящо глаголно време

е/Умения за преобразуване на пряката реч в непряка

ж/Графично оформление на преразказа

ІІ. КАК ДА НАПИШЕМ ПОДРОБНИЯ ПРЕРАЗКАЗ

/как да се науча да запаметявам текста за подробен преразказ/

 ПЪРВИ ПРОЧИТ/обобщена представа за разказа-да се възприеме като цялост/

1.Къде и кога се извършва действието/място и време на случката/

2.Кои са героите на творбата

а/главни герои-имена

б/второстепенни герои

3.Какво се случва-какво действие протича в творбата-в неговата последователност и завършеност-коя е случката

ВТОРИ ПРОЧИТ/детайлизирана представа за разказа/

детайл-подробност

1.Запаметяват се подробности за времето и мястото на действието

-името на мястото

-подробности за това място-къде се намира,описания,пейзажи

-подробности за времето на действието-описания, период от време-дни, месеци, години или части от денонощието

2.Подробности за героите

-портретно описания-облекло, израз на лице, на очи

-произход и социално положение

-възраст

-душевно състояние, преживявания на героите, мисли

3.Случката /сюжет-случки, действия/

-ядро на сюжета-най-важен момент в разказа-той осмисля останалите събития, носи основната идея на разказа и основните му послания

-действията в тяхната последователност: начало, развитие на действието, развръзка и край на действието

-да направя план на разказа по епизоди

 Изисквания:

1.Времето е сегашно -ТОЙ СЕГА, ТЕ СЕГА

2.Пряката  реч се преразказва

3.Не може да има наши преценки

 

 ІІІ.Преобразуване на пряка реч в непряка

 

1.Авторова реч

а/авторът води повествованието, той разказва -тоест той е разказвачът

б/авторовата реч пояснява пряката реч  -авторови ремарки -запазва се смисъла им при преобразуването на пряка в непряка реч, защото изразява оценка или чувство

-Ще те изям!-изръмжала мецана./заплашителност/

-Не ме яж!-замолила се бабата./молба/

-Ох, колко ме боли!-проплакало момичето./страдание/

-Брей, колко си хубава!-възкликнал принцът./възхищение/

-Не мога да ти помогна! -съжалило овчарчето/съжаление/

  1. Пряка реч -думи на героите, разговор, диалог между тях /реплики/

3.Правопис при пряка реч

а/двоеточие и тире, главни букви

Мецана заповядала:

-Слизай, бабо!

б/само тирета и една малка буква, без двоеточие

-Слизай бабо! – изкомандвала мецана

4.Непряка реч – преобразуваната пряка реч заедно с авторовите ремарки в съобщително изречение- начини на преобразуване в зависимост от това какво изречение е пряката реч

а/съобщително изречение

Принцът казал:

-Аз яздя само своя кон.

Принцът казал, че язди само своя кон.

б/въпросително изречение

Попитали принца:

– Чий кон яздиш по време на война?

Попитали принца чий кон язди по време на война.

Ученикът задал въпроса:

– Кога ще е контролното ни?

Ученикът попитал кога ще е контролното им.

в/подбудително изречение

– Върви да ми донесеш вода!-изкомандвала мащехата.

Мащехата изкомандвал да й се донесе вода.

г/възклицателно изречение

– Олелеееее! Колко ме боли! – завайкало се момичето.

Момичето горчиво се завайкало, че много я боли.

 

Синоними на глагола „казвам”: говоря, отговоря, изричам, думам, питам,  попитам, отвръщам, допълвам, добавям, обяснявам, промълвявам, продумам, заръчвам, обръщам се с думите, моля, искам, командва, задава въпрос, вайка се, заклева се, заповядва, възкликва, проплаква;

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТРАНСФОРМИРАЩ ПРЕРАЗКАЗ ОТ ИМЕТО НА ГЕРОЙ

1.Това е трансформиращ преразказ със смяна на гледната точка

2.Особености:

а/преразказва се в 1 л. ед.ч., основно глаголно време- минало св.време-„АЗ РЕШИХ”, спомагателни времена-мин. несв.вр., минало предварително време-за минали действия, бъдеще време в миналото-за бъдещи действия

б/подбират се епизоди от текста, в които участва героят или е пряк свидетел на случващото се

в/трансформира се преразказът така, че текстът да се предаде през погледа на героя-той има сведения само за себе си и за онези неща, които може да види, чуе и усети

в/изисква се осмислянето на случващото се само от позицията на героя; възможно е да се поставят различни акценти, които зависят от личното мнение на героя или от оценката му за случващото се

г/в резултат на това може да се стигне до промени както в подредбата на сюжета,така и в цялата постройка на текста

д/преценяват се епизодите по степен на важност-могат да се разместят отделни епизоди и да бъдат изпуснати някои.

3.Изготвя се план на текста в зависимост от дидактическата задача

а/епизоди, в които героят не участва и не е свидетел- не се предават

б/възможни са промени в строежа -може да е необходимо въведение, което да не променя съдържанието на оригиналния текст и в което героят да се представя

в/възможно е преподреждане на епизоди според тяхната хронология

4.Общи изисквания за преразказа :

а/не се променя съдържанието на оригиналния текст

б/не се допускат лични преценки и коментари

в/пряката реч се преобразува в непряка

г/спазва се едно основно глаголно време

д/съдържанието на текста се предава със свои думи

г/преразказът трябва да е смислово свързан, логичен, последователен и завършен текст

е/ употребяват се стилово уместни думи и изрази; използват се подходящи синоними при замяна на думи и синтактични конструкции, специфични за езика на писателя

ж/спазват се изискванията за графично оформление на писмения текст-открояване на абзаците, ясна графика на буквите, отделяне на думите, четливо оформяне на редакциите

з/не се допускат отклонения от книжовната, лексикална, граматична, правописна и пунктуационна норма

 

 

   КРИТЕРИИ ЗА ТРАНСФОРМИРАЩ ПРЕРАЗКАЗ

 

1.Съдържанието е предадено вярно, изчерпателно, в съответствие с развитието на действието-6т.

2.Ученическият текст е напълно съобразен с дидактическата задача -6т.

3.Преразказвано е, като не са допуснати елементи на разсъждение -2т.

4.Пряката реч е правилно преобразувана в непряка и полупряка, като не са допуснати необосновани лексикални повторения -4т.

5.Преразказвано е в подходящо основно глаголно време и в съответните му спомагателни времена и наклонения -4 т.

6.Не са допуснати граматични, правописни, пунктуационни грешки, използвани са разнообразни синтактични конструкции -7т.

  1. Употребени са стилово уместни думи и изрази, използвани са подходящи синоними при замяна на думи, специфични за езика на писателя -3т.

8.Всички абзаци са графично откроени – 3 т.

ОБЩО: 35 т.

 

 

 

ТРАНСФОРМИРАЩ ПРЕРАЗКАЗ ОТ ИМЕТО НА НЕУТРАЛЕН РАЗКАЗВАЧ

 

ТРАНСФОРМИРАЩ ПРЕРАЗКАЗ ОТ ИМЕТО НА НЕУТРАЛЕН    РАЗКАЗВАЧ
1.При трансформиращ преразказ от името на неутрален разказвач още в началото трябва да се предаде героя, който разказва; в оригиналния текст той е разказвач и не дава много сведения за себе си, но в преразказа трябва да го предадем като герой -да назовем при възможност името му, пола му, възрастта, поведението, чувствата, като говорим за него в  3-то лице.

2.Този вид преразказ се отнася само за текстове, които са написани в АЗ-форма – 1л. ед.число-в противен случай не може да има смяна на гледната точка и не може да има трансформация.

  1. Сюжетът на оригиналния текст не се променя:

а/не се размества последователността на епизодите

б/сюжетът се предава вярно, точно и последователно, така както е написан от автора

в/неутралният разказвач разполага с цялата информация за мислите, чувствата и действията на героя, за намеренията и усещанията му, затова преразказът има пълно покритие с оригиналния текст-този разказвач е всевиждащ и всечуващ!!!!!!

4.Преобразуването засяга само стилово-езиковото оформление:

а/при този вид преразказ от съществено значение е умението със свои думи да се предаде текстът

б/използват се изрази на автора само в краен случай-набляга се на творчеството при езика и стила

5.Смяната на гледната точка се осъществява, като се използва 3 лице на сегашно историческовреме.

6.Преценяват се епизодите по важност и се използват двете преразказни техники-сбит и подробен преразказ, но преобладава подробният преразказ.

Advertisements

Read Full Post »

1
МИНИСТЕРСТВО НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА
ЦЕНТЪР ЗА ОЦЕНЯВАНЕ В ПРЕДУЧИЛИЩНОТО И УЧИЛИЩНОТО ОБРАЗОВАНИЕ
НАЦИОНАЛНО ВЪНШНО ОЦЕНЯВАНЕ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА
VII клас
21 МАЙ 2018 г.
ВАРИАНТ 2
УВАЖАЕМИ УЧЕНИЦИ,
Тестът съдържа 25 задачи по български език и литература.
Задачите са два вида: с избираем отговор с четири възможности за отговор, от които само
един е правилният, и с кратък свободен отговор.
Отговорите отбелязвайте със син цвят на химикалката в листа за отговори. Може да
работите и върху тестовата книжка, но напомняме, че листът за отговори е официалният
документ, който ще се оценява. Поради това е задължително верните според Вас отговори
да отбелязвате внимателно в листа за отговори.
За да посочите своя отговор, срещу номера на съответната задача зачертайте със знака X
буквата на избрания от Вас отговор.
Например:
Ако след това прецените, че първоначалният Ви отговор не е верен, запълнете кръгчето с
грешния отговор и зачертайте със знака Х буквата на друг отговор, който приемате за верен.
Например:
За всяка от задачите със свободен отговор в листа за отговори е оставено празно място.
Използвайте това място, за да запишете своя отговор. Ако след това прецените, че записаният
свободен отговор не е верен, задраскайте го с хоризонтална черта и запишете до него отговора,
който според Вас е правилен.
Запомнете! Като действителен отговор на съответната задача се приема само този,
чиято буква е зачертана със знака Х. За всяка задача трябва да е отбелязан не повече от
един действителен отговор.
ПОЖЕЛАВАМЕ ВИ УСПЕШНА РАБОТА!
2
Прочетете текста и разгледайте таблицата, за да изпълните задачите от 1. до 16.
включително.
Лавини падат при натрупване на няколко пласта сняг по планински склонове с
определен наклон, като най-опасен е този между 30 – 45%. Когато наклонът е по-малък от
20%, снегът трудно би нарушил своята стабилност. Ако е по-голям от 50%, не се задържат
големи количества сняг.
Лавинната опасност зависи не толкова от количеството на снега, колкото от
състоянието му, затова е необходимо да се познават някои основни негови качества.
Издигайки се в атмосферата, водните пàри преминават през все по-студени слоеве въздух,
докато и те самите се охладят, но за да започнат да се превръщат в ледени кристали, не е
достатъчно да достигнат 0°С. Образуването на ледения кристал започва при температура
под -10°С/-12°С на височина между 6 хил. и 11 хил. метра. След това ледените кристали
започват да падат през по-долните, но и по-наситени с водни пàри слоеве на атмосферата
и от ъглите на всеки кристал израстват връхчета, като така се образуват снежинки.
Колкото по-близка до нулата е температурата (дори до +1/+2°С), толкова по-големи стават
снежинките.
При температура от -15°С/-18°С вали т.нар. див сняг, а натрупаният от него пласт
е пухкав, много лек и с изключително голямо съдържание на въздух. Сухият сняг вали при
температура от -8°С/-10°С и от него трудно може да се направи снежна топка. При
температури, близки до 0°С, вали мокър сняг.
Вид лавина Характеристики
Сухи лавини от мек
сняг
Състоят се от сух пръхкав сняг. Падат след обилни снеговалежи,
като се движат със скорост от 20 до 90 км/ч. Разрушителни са
само лавините с особено големи размери. Характерни са за гори
по стръмните склонове на Пирин.
Лавини от мокър
мек сняг
Падат със скорост до 60 км/ч по време на снеговалеж или скоро
след него, но поради голямото водно съдържание на мокрия сняг
са много разрушителни. Когато падат през гора, те я
унищожават. Типични са за склонове на Пирин и на Рила.
Лавини тип
„снежни дъски“
Може да са изградени както от сух, така и от мокър сняг. Те са с
огромна маса и с висока плътност, а поради това имат и голяма
разрушителна сила. Наричат ги и „скиорски лавини“, тъй като
най-често са предизвикани от невнимателни скиори, заблудили
се от твърдия сняг на повърхността.
1. Кое твърдение е вярно?
А) Текстът и таблицата представят различни гледни точки.
Б) В таблицата се допълва информацията от текста.
В) Текстът анализира информацията от таблицата.
Г) В таблицата е обобщена информацията от текста.
2. Информацията в текста е представена чрез:
А) отправяне на предупреждения
Б) съобщаване на факти
В) аргументиране на становища
Г) оценяване на мнения
3
3. Кое твърдение НЕ е вярно според информацията в текста?
А) По склоновете с най-голям наклон има малка вероятност от падане на лавини.
Б) Съществуват няколко вида сняг в зависимост от температурата при образуването му.
В) Водните пàри притежават свойството постепенно да се издигат в земната атмосфера.
Г) Снежинки се образуват само при отрицателна стойност на температурата на въздуха.
4. От какъв сняг НЕ може да се направи снежна топка според информацията от
текста?
А) див
Б) мокър
В) сух
Г) твърд
5. В кой ред условието за образуване на ледените кристали НЕ отговаря на
информацията от текста?
А) Ледените кристали се образуват на височина над 6 км.
Б) Ледените кристали са образувани от охладени водни пàри.
В) Ледени кристали се образуват единствено при достигане на 0°С.
Г) От ледените кристали, падащи надолу в атмосферата, се образуват снежинки.

6. Кое твърдение НЕ е вярно според информацията от текста и от таблицата?
А) Лавини се образуват и падат по планински склонове.
Б) От състоянието на снега зависи дали ще паднат лавини.
В) В България падат лавини единствено от мокър мек сняг.
Г) Лавини се образуват при снеговалеж или след него.
7. С коя физична величина НЕ е характеризиран в таблицата третият вид лавина?
А) скорост
Б) сила
В) маса
Г) плътност
8. В кой ред е посочен синоним на думата стабилност, употребена в текста?
А) уседналост
Б) устойчивост
В) уравновесеност
Г) установеност
9. В кой от случаите съществува най-голяма вероятност от падане на лавина, като се
има предвид информацията от текста и от таблицата?
А) Наклонът на склона е повече от 20%, но не надхвърля 50%.
Б) Снегът е образуван при -10°С и е с голямо съдържание на въздух.
В) Температурата на въздуха пада до 0°С и снегът започва да се топи.
Г) Има обилен снеговалеж над хоризонтална земна повърхност.
4
Прочетете подчертаното изречение в таблицата и изпълнете задачите от 10. до 13.
включително.
Наричат ги и „скиорски лавини“, тъй като най-често са предизвикани от
невнимателни скиори, заблудили се от твърдия сняг.
10. Глаголната форма са предизвикани е:
А) за изявително наклонение
Б) за повелително наклонение
В) преизказна глаголна форма
Г) за условно наклонение
11. С коя съюзна връзка може да се замести съюзът тъй като, без да се промени
смисълът на изречението?
А) които
Б) сякаш
В) обаче
Г) понеже
12. Кое твърдение е вярно за изречението?
А) В изречението има два вметнати израза.
Б) Втората запетая отделя обособена част.
В) Двете запетаи отделят подчинени изречения.
Г) Изречението е сложно смесено изречение.
13. Защо в изречението са употребени кавички?
Прочетете подчертаното изречение в текста и изпълнете задачите от 14. до 16.
включително.
Когато наклонът е по-малък от 20%, снегът трудно би нарушил своята
стабилност.
14. Запишете съставното сказуемо, употребено в изречението.
15. Запишете вида на изречението по състав.
16. За какво служи запетаята в изречението?
17. Преобразувайте пряката реч в изречението в непряка, като се съобразите с
правилата за пунктуационно оформяне и запазите основното глаголно време.
– Скоро ще ви дам възможност да се изявите и се надявам да не ме разочаровате –
каза треньорът на двамата нови волейболисти.
5
18. Препишете текста, като редактирате допуснатите правописни и пунктуационни
грешки, както и грешките при членуване.
Във град Пиза се издига заплъшително наклонена кула. Постройката всъщност е
канбанария към катедралата на града. Причината да стане известна, е една подробнос
пропусната от инженерите през ХІІ век, които не са саобразили, че под основите ѝ има
не стабилни земни пластове, подавали още при завършването на вторият етаж. Кулата
е строена дълго време, тъй като през годините на нейното издигане, избухват воини и
революций. Според учените, спирането на строителството е довело до слягане на
земните пластове поради което тя не се е сринала още в онези времена.
19. Кой от хъшовете в повестта „Немили-недраги“ е поет, „написал и напечатал
тайно вече цяла патриотическа поема“?
А) Бръчков
Б) Македонски
В) Странджата
Г) Владиков
20. От кого се страхува калугерът Евтимий, като казва в III част на разказа „Една
българка“:
Хай върви да спиш, да не свети свещ, че може да видят отгоре някои и да ни
дойдат на гости…
А) поробителите
Б) селяните
В) бунтовниците
Г) монасите
21. С кой художествен образ се свързва изразът „чудната игра на природата“?
А) Ниагара от пътеписа „До Чикаго и назад“
Б) бялата лястовица от разказа „По жицата“
В) река Дунав от повестта „Немили-недраги“
Г) родната реч от одата „Българският език“
22. В коя творба НЕ присъства мотивът за саможертвата в името на родината?
А) „Опълченците на Шипка“
Б) „На прощаване в 1868 г.“
В) „Заточеници“
Г) „Неразделни“
23. Творба в стихове, в която се изразяват чувства на дълбока скръб и разочарование,
е:
А) ода
Б) елегия
В) балада
Г) повест
6
24. В първата колона на таблицата запишете буквата, след която са представени
цитати от изучени в VII клас произведения, а във втората колона – заглавието на
литературната творба, от която е съответният цитат.
А) „дълбоко ще ми въздъхнат / две сърца, мили за мене…“
Б) „И кораба се носи леко / с попътни тихи ветрове…“
В) „За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла…“
Г) „Изведнъж Радецки пристигна със гръм.“
25. Запишете в 2 – 3 изречения какво е внушението на стиховете от Вазовата творба
„Опълченците на Шипка“:
(…) „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци! …“
Дидактическа задача: Прочетете текста и напишете подробен преразказ от
името на неутрален разказвач.
Из „Седем хайдути и едно магаре“
Бранислав Нушич
Една вечер сладко се наядох. […] Погладих с ръка корема си… и легнах
да спя. И сънувах страшен сън. Уж съм цар, ама истински цар. Седя си аз на
трона, а всички около мен наклякали. Гледам, гледам и послe викам:
– Идвай!
И започват хората да идват един след друг, целуват ми дрехата и си
казват молбите и жалбите.
– Ти какво искаш? – питам първия.
– Царю честити, лоши хора ми откраднаха кравата, а тя е всичко, което
имам.
– Да му се намери кравата! – заповядвам на първия си дворянин.
– Навсякъде я търсихме, но никъде я няма! – огъва се пред мен
дворянинът.
– Тогава да му се даде една от моите крави! – нареждам аз, а сиромахът
целува дрехата ми и благодари.
– Ти какво искаш? – питам втория по ред.
– Царю честити – казва той, – голяма неправда ме сполетя. Моето
магаре влязло в чужда нива, смачкало посевите, а съдията отсъди да ми ударят
двайсет и пет тояги. Да беше осъдил магарето, не бих се оплаквал; то смачкало
посевите, нека го удрят за това; ама магарето свършило магарешка работа, а аз
плащам – може ли така? Та ако аз ям бой винаги, когато магарето заслужи,
тежко ми и горко!
– Магарето е виновно, защото е магаре, а ти си виновен, защото знаеш,
че магарето е магаре и не го пазиш. Затова заповядвам ти и твоето магаре да си
поделите двайсет и петте тояги.
[…] И така, питам подред и давам колкото и каквото мога, а когато
молителите се разотиват, идват при мен дворяните, ниско се кланят и ме питат:
– Имаш ли някаква заповед за нас?
– Имам – казвам им аз. – Първо – да ми се купят бонбони; второ – да ми
се направи торта за обяд; трето – да ми се приготви много, много сладолед;
четвърто – да се впрегне каляската, защото искам да се повозя, но сам да карам
конете.
– Всичко ще бъде както желаеш, царю честити! Имаш ли още някое
желание?
– Имам! – казвам. – Искам утре да ме коронясате. Направете парад, но
да свири военна музика. […]
И всичко беше, както заповядах. Най-напред ми донесоха бонбони.
Страшни бонбони. С кеф ги изядох. Голям кеф, царски!
А каква торта само донесоха! Отгоре на тортата – звезда от захар направена,
пет метра висока; най-отгоре камбани бият – едно момче седи на тортата и удря
камбаните. Истинска царска торта, ама не знам как да почна да ям. Ако започна
отгоре, ще трябва да изям и камбаните; започна ли отдолу – ще се разруши
камбанарията. Мислих, мислих и най-сетне реших да започна отдолу. Таман да
взема ножа, та да отрежа едно парче, и се събудих. […]
Не разказах съня си нито на мама, нито на сестра си, страхувах се да не ми
се смеят. Разказах го само на нашата стара слугиня Мария. Тя умее да тълкува
сънищата. Пита ме какъв цвят били бонбоните. Казах ù – червени. Като чу това,
рече, че много скоро ще ми се случи нещо. За тортата каза, че ми предстои
голяма радост, а за коронясването, което бе насрочено за пладне, дума по дума
рече:
– Да знаеш, още днес, по пладне, ще ти се случи радостно събитие, ще имаш
истинско коронясване.
Като чух това, започнах да чакам с нетърпение пладне и радостта, която
трябваше да ме споходи.
И ето какво се случи. Татко бил на черква и след службата срещнал учителя
по история и този учител му казал, че съм слаб ученик, че не уча, че съм
мързелив, че сигурно ще повтарям класа; казал му също, че трябва да ми стегне
юздите и да бъде по-строг с мен.
Татко си дойде по обяд бесен като рис и още от двора се развика:
– Къде е оня?
Аз си седях в стаята в очакване на радостното събитие и коронясването.
Баща ми връхлетя вътре и само рече:
– Тук ли си, непрокопсанико? – и ми дръпна такъв бой, какъвто в живота си
не помня.
Пищя аз с всичка сила и си мисля: „Това ли му е коронясването и
радостното събитие?“
Не получих обяд, разбира се, макар че мама беше правила макарони с орехи,
а аз страшно ги обичам.
Когато следобед влязох в кухнята при Мария, та да си открадна малко от
яденето, с горчивина ù рекох:
– Ех, лельо Мария, ама и ти ми разгада съня.
– Е, все нещо познах – рече тя. – Казах, че бързо, много бързо ще се случи
нещо. И ето, случи се.
От този ден … никога вече не сънувам, че съм цар.
МИНИСТЕРСТВО НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА
НАЦИОНАЛНО ВЪНШНО ОЦЕНЯВАНЕ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И
ЛИТЕРАТУРА
VII клас
21 МАЙ 2018 г.
КЛЮЧ С ВЕРНИТЕ ОТГОВОРИ
Вариант 2
№ на
задача
Отговори Точки
1. Б 1 т.
2. Б 1 т.
3. Г 2 т.
4. В 2 т.
5. В 2 т.
6. В 2 т.
7. А 2 т.
8. Б 2 т.
9. А 2 т.
10. А 1 т.
11. Г 2 т.
12. Б 2 т.
13. Възможни отговори: защото са употребени при
цитиране/защото има цитат
2 т.
14. Възможни отговори: е по-малък/е по-малък от 20% 2 т.
15. Възможни отговори: сложно съставно изречение/
сложно съставно с подчинено обстоятелствено
изречение
2 т.
16. Възможни отговори: отделя главно от подчинено
изречение/отделя подчинено от главно изречение/
отделя главно и подчинено изречение/отделя подчинено
и главно/отделя подчинено обстоятелствено от
главно изречение
2 т.
17. Възможен отговор: Треньорът каза на двамата нови
волейболисти, че скоро ще им даде възможност да се
изявят и (че) се надява да не го разочароват.
Общо 3 т. – по 1 т.
за всеки елемент от
условието
18. В град Пиза се издига заплашително наклонена кула.
Постройката всъщност е камбанария към
катедралата на града. Причината да стане известна,
е една подробност, пропусната от инженерите през
ХІІ век, които не са съобразили, че под основите ѝ има
нестабилни земни пластове, поддавали още при
завършването на втория етаж. Кулата е строена
дълго време, тъй като през годините на нейното
издигане избухват войни и революции. Според учените
спирането на строителството е довело до слягане на
земните пластове, поради което тя не се е сринала
още в онези времена.
Общо 14 т. – по 1 т.
за всяка
редактирана
грешка
19. А 1 т.
20. В 2 т.
21. А 2 т.
22. Г 2 т.
23. Б 2 т.
24. A) – „На прощаване в 1868 г.“; Б) – „Заточеници“; В) –
„Неразделни“; Г) – „Опълченците на Шипка“
Общо 4 т. – по 1 т.
за всеки верен
отговор
25. Примерни посоки за размисъл:
 Думите (на генерал Столетов), които:
– мотивират;
– въодушевяват.
 Призивът към:
– чувството за историческа отговорност;
– съзнанието за патриотичен дълг;
– саможертва в името на свободата.
 Лавровите венци – символ на:
– победа;
– на героизъм, съчетан с мъдрост;
– на безсмъртие.
 Ролята на:
– сродните думи (венчайте, венци);
– на обръщението;
– на епитета млади (опълченци);
– на подбудителното изречение.
Общо 6 т.
Всичко: 65 точки
Забележки:
 Когато в ключа към задачата няма детайлизиране на точките, те са 0 т. или 1 т.; 0 т.
или 2 т.
 Когато според условието задачата не проверява компетентности за граматична, за
правописна или за пунктуационна норма, не се отнемат точки за допуснати граматични,
правописни или пунктуационни грешки в отговорите на учениците.

Read Full Post »

УВОДИ ЗА 11- 12 КЛАС -АВТОРИ

Ботев

/увод/

Всяка епоха ражда свои изключителни личности, носещи в себе си целия заряд на времето, в което живеят, но и също така изпреварили това време и надарени с духовна сила, която ги прави лидери. Епохата на Българското възраждане е динамичен период, в който народът ни преосмисля ценностите си и има нужда от такива лидери. Един от тях е Христо Ботев, заемащ достойното си място в българската история и литература, тъй като съчетава по неповторим начин слово и дело. Поезията на Ботев е израз на непреклонната му житейска позиция, според която свободата е най-висшата човешка ценност. Според него тя е състояние на духа и трябва да бъде осъзната, за да бъде постигната. Творецът обезсмъртява именно личността, която носи силата да осъществи героичния подвиг и да поведе своя народ по пътя към свободата.

Вазов

/Под игото увод и теза за „Пиянството на един народ“/

Творчеството на Иван Вазов е художествена летопис на българското историческо битие. Половин век Патриарха отразява всяко значимо събитие и гради чрез творбите си образа на българското. Първият български роман Под игото изобразява най-значимото събитие през Възраждането Априлското въстание. Като роман епопея той има за основа историческо събитие със съдбоносно значение за нацията. Романът проследява подготовката и избухването му, разказва как обикновеният българин успява да преодолее робското у себе си и поведен от своите водачи, пожелава свободата. Този процес на духовно пробуждане и обединение на целия народ около една свята идея извоюване на свободата, е в центъра на главата Пиянството на един народ. Тази глава е Вазовото есеистично обобщение за духовното разкрепостяване и израстване на народа, метафорично представено като пиянство. Целта на Вазов, както последователно ни убеждава романът, е да покаже как историята пречупва отделния човешки живот, как движението на духа минава през стереотипите на бита, след което нищо вече не е същото.

Алеко Константинов

Алеко Константинов е личността станала символ в родната литература на активна гражданска позиция, безкомпромисно слово, пределно чиста съвест, неизчерпаема страст към пътешествията и откривателски дух . Щастливеца става част от родния литературен живот през 1894 година, когато разочарован от жестоката бруталност, с която се манипулират изборите, се отказва от пряко участие в политическия живот и изразява своята гражданска позиция в първия си фейлетон По изборите в Свищов. Оттук насетне, макар и само за няколко години, Алеко Константинов в голяма степен определя облика на българската литература от последното десетилетие на 19 век и задава един нов модел на изображение на действителността. Той пише каквото му диктува съвестта (по собствените му думи). И българската литература случва на една пределно чиста съвест, която непримиримо се противопоставя на всичко пошло и ниско в националния ни живот, заклеймявайки изпъкналата на повърхността гнусна пяна (А. Константинов) със силата на смеха. Щастливеца изповядва своя девиз свобода, честност и любов и отстоява тези принципи като гражданин и творец. За краткия период от 1894 до 1897 година той създава пътеписи образци в жанра, ярки фейлетони разобличаващи лицемерието в действителността и комичния епос (Тончо Жечев) в българската литература Бай Ганьо.

Елин Пелин

/увод и теза, която става за почти всички разкази/

Елин Пелин, определян като сладкодумеца, за пръв път с изключителна увлекателност изобразява селото в българската литература. Още с първите си творби той утвърждава свое хуманистично виждане за човека и неговия живот, за правото му на избор, за негово задължение да изживее живота, както може, да го приеме такъв, какъвто е, с всичките му радости и скърби. Човекът на Елин Пелин приема естествено и мъдро и живота, и смъртта, и радостта, и тъгата, защото всичко е божи дар. Така още през 90-те години на 19 век Елин Пелин открива нови пътища за развитие на българския разказ, създава една модерна разказваческа система и наред с Иван Вазов и Йордан Йовков се утвърждава като един от върховете на българския разказ. И ако за Патриарха водещо е националното, за Йовков универсалното, то Елин Пелин се интересува от социалните процеси.

Художественият му свят е социално поляризиран. В съзвучие с изострените в началото на века социални проблеми, предопределящи тежкия живот на селяните, конфликтът в Елин-Пелиновия свят е между бедни и богати, между селяни и граждани, между поданиците и властта, между човека и държавата. И макар загатнатите в разказите проблеми да остават нерешени на фона на неравностойната борба със закона и държавата, с немотията и несправедливо устроения живот, всеки от обикновените Елин-Пелинови герои намира решение за себе си. Селяците на Елин Пелин, макар и да страдат, са здраво свързани с реалността и посвоему се борят със страданието с едно типично чувство за хумор, с широки и отворени за чуждата болка сърца. Те не се примиряват с несправедливостта, а се бунтуват срещу социалната неправда. Изпитанията, страданието не могат да сломят непобедимото им жизнелюбие. Привързани към земя, семейство, животни, те черпят сили от песента и танца, от красотата на мечтата и дълбоко в себе си носят порива за любов, простор и неизживяно щастие.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Пенчо Славейков е необикновена и в същото време емблематична фигура в българската култура. В историята остава като един от създателите и най-голям крепител на литературния кръг Мисъл. В личността на П. Славейков поразяват силата на духа, упоритостта, стремежът към самопознание. Житейският му път е труден, но именно от несгодите в живота той умее да създава поезия с оптимистично звучене. Жизнелюбието е в основата на творческия му мироглед. Няколко са факторите, които предопределят живота на жреца- воин, както го нарича Д. Дебелянов. Първият фактор се свързва с неговия произход. Въпреки че критикува опълченската литература, каквато създава и Петко Славейков, Пенчо Славейков отдава дължимото на баща си като почит и израз на признателност за духовното наследство, което е получил от баща си. Следващият фактор се свързва с преживяното лично нещастие от поета след падането и измръзването му на леда на Марица през 1883г. Той цял живот се бори със страданието, за да преодолее физическия недъг. Страдание, което по думите на поета, калява духа му и го прави стоически издръжлив. Третият фактор е следването му в Германия. Престоят му в Лайпциг е изключително плодотворен, защото тук Славейков се запознава с идеите на най-ярките представители на индивидуализма от това време Ницше, Киркегор и усвоява ницшеанската идея за свръхчовека, която ще стане основополагаща за Славейковото творчество, особено за творбите, които определяме като философски.

Цялото културно наследство на поета е пронизано от дълбок философски размисъл за смислите на битието, за предопределението на човека и драматичния му житейски път, за пророческата мисия на твореца, за страданието като способ за себепознание и усъвършенстване на личността.

Пейо Яворов

(увод; теза за всички стихотворения без любовните; необходимо е изречение, което да въведе в конкретния текст, който дадат) Яворов е поетът, който, подобно на своя кумир Яворов, съчетава по неповторим начин съдба и поезия. За разлика от Пенчо Славейков, който изразява една позитивистична гледна точка за природата на човека, у Яворов тя е по-скоро скептична, свързана със съмнения в смисъла на човешкото битие, в способността на човека да прониква в тайните на съществуването. За Яворов противоречията са изначални и чувството за двойственост се подсилва от смирението пред съдбата. В сравнение със сложната, но монолитна и завършена образност при Ботев, Яворовото художествено битие е хаос, раздвоение и лутане.

Неговото творчество изразява настъпилата в началото на столетието дълбока духовна и нравствена криза. Човекът губи опори, действителността извън него го отблъсква и застрашава и той търси спасение в своя вътрешен свят. Постепенно се налага едно ново, модерно съзнание, в чийто фокус се намира човекът като неповторима индивидуалност. Социалноангажираната проблематика отстъпва място на интереса към интимния свят на човека. Яворов започва литературната си дейност в традициите на социално-реалистичната поезия, но след душевния потрес, който изживява след краха на Илинденско-Преображенското въстание, поема по пътя на символизма.

Основна екзистенция за Яворовия лирически човек, независимо дали той е изобразен преди или след преломната 1903 година, е страданието. Субективният трагичен драматизъм придобива различни проявления. В ранната лирика той е обективиран в природата и социалната действителност. По-късно трагичността е представена като личностно изживяване, но интензитетът на чувствата остава принципно същият. Страданието е постоянно състояние на Яворовия лирически герой. Той страда от своята вътрешна раздвоеност и от непреодолимата самотност. Стараданието поражда безнадеждност и чувство за обреченост.

Йордан Йовков

(увод и теза за цялото творчество да се конкретизира в тезата за съответната творба)

Творчеството на Й.Йовков няма да загуби никога своята актуалност, защото то винаги ще поражда у читателя дълбоки и тревожни размисли за човека и смисъла на неговия живот, за човешкото щастие и битието на народа в неговото минало и настояще. Йовков изгражда свят, населен с хора идеали, свят на красивото и доброто, на човешкото себетърсене и себепостигане. Неговите разкази разкриват специален интерес към вътрешния свят на човека, към неговата психологическа и нравствена вселена. Емблема на Йовковото присъствие в българската литература е хуманизмът като ангажимент към другите и стремеж за надмогване на злото и грозното в живота. И ако при Вазов водещо е националното, при Елин Пелин социалното, то Йовков насочва вниманието си към универсалното.

Героите на Й. Йовков олицетворяват една вечно будна духовност, търсеща своята същност, предопределяща себе си и намираща щастие не просто в постигане на определени цели или удовлетворяване на някакви желания, а в постигането на смисъла, заложен в човешката съдба. Дълъг е пътят, който извървяват Йовковите герои в търсене на хармонията. Често те не успяват да достигнат до нея и заплащат своя порив с живота си, но това ги извисява над обикновеното, делничното. Онези, които обаче успеят да се докоснат до хармонията, са най-мъдрите авторови герои-другосветци, странници, които преобразяват света и го учат на милост и добро. Идеалният и най-цялостен Йовков персонаж преминава през дълбоки и сложни перипетии и ги преодолява, благодарение на което проглежда за истинските стойности в живота, преоткрива себе си и хармонизира битието. Героите са способни да изживеят не само своите индивидуални житейски и морални драми, но и да бъдат съпричастни към чуждите страдания, да разберат греховете и престъпленията на другите, да пощадят и простят. В своята същност Йовковите герои изразяват дълбокия и вечен стремеж на човека към хармония и съвършенство.

Атанас Далчев

(увод и теза, като тр. да се включи свързващо изречение за съответното стихотворение)

Творчеството на Атанас Далчев има свое уникално място в българската литература, като се свързва с тенденцията на преодоляване на символизма и утвърждаването на една нова образност на предметното изображение. На символистичната традиция той противопоставя възгледа си за една поезия, където равновесно съжителстват чувствата и разумът. Тези възгледи могат да се проследят и в творческите проявления на литературния кръг Стрелец, чийто член е Атанас Далчев. Лириката му е свързана и с диаболизма, изразяващ собственото му светоусещане, за което е характерна чувствителността към страшната мисъл за смъртта. Творческото поведение на поета е белязано от философски песимизъм. Усеща се влиянието на библейската максима, че който трупа познание, трупа тъга.

Поезията на Далчев очертава параметрите на един драматичен екзистенциален опит. Човекът в него е самотен и обременен. Поетическото новаторство на автора е свързано с включването на предметите в художествената картина на света. А светът е тясно затворено пространство /стая, къща, болница/, зад чиито заключени врати човекът се самоизолира и самоунищожава в самотата си. Тя е неизменна същност на човешкото същество, тя е едновременно във и извън него. Предметният свят съществува, старее и умира така, както човекът. В света на Далчевата поезия човекът не разполага със сигурни определители за себе си и ги подменя с вещи. Така и самият човек е изместен от предметите или сам се опредметява, осъзнавайки безсмислеността на своето съществуване.

Димчо Дебелянов

В българската литература творчеството на Димчо Дебелянов заема особена страница. Това е страницата на непризнатия приживе, която потомците четат с преданост и преклонение. Израснал в патриархална Копривщица, Дебелянов носи у себе си спомена за топлотата и уюта на родовия космос. Но твърде рано, ненавършил още десет години, се сблъсква с враждебността на чуждия град. Самотата в големия град го гнети, негов светъл идеал и мираж си остава чистотата и хармонията на детството, към които той мислено се завръща, търсейки спасение от безотрадната действителност. Д. Дебелянов носи нестихващ копнеж по душевна хармония, съсредоточава творческото си внимание върху субективния свят на човека и превръща изповедното начало в поезията в свое творческо кредо. Освен от родната традиция (П. Славейков и П. Яворов), Дебелянов се учи и от френските и руски символисти. Сред любимите му поети са Бодлер, Верлен, Блок и Франсис Жам. Младият поет взема дейно участие в редактирането на списание Звено, където и публикува стихотворения и критически статии.

Творбите му са наситени с дълбок изповеден психологизъм и разкриват непреодолимото противоречие между невинността на детството и усещането, че настоящето е мрачен затвор. Те носят усещането за непостигнатото човешко щастие, за самотата и отчуждението в огромния град. Сякаш в оксиморона на нощта неверна верен син се оглежда парадоксът на Дебеляновия живот.Така доминиращо място в поетическия свят заемат образите на лишената от уют и надежда действителност и на един илюзорен и непостижим свят света на бляна. Дебеляновата лирика изразява трагизма на невярващата душа, нейното безсилие да хармонизира света, да го подчини на взаимността и любовта. Неосъществимостта на този копнеж води до преживяна болка и безкрайно екзистенциално страдание. (последният абзац е за теза само се конкретизира за кой текст се отнася)!!!

Христо Смирненски

Годините на Първата световна война са преломни за историческото развитие на Европа това е време, в което падат не само политическите, но и естетическите граници. През този период българската литература за първи път е синхронна с развитието на европейската. Ярко явление в полето на българската литература от това време е Христо Смилненски. Отличителното за него е, че използва поетическия език на символизма, поставяйки го в чужд за метода идеологически контекст. Така лириката му е не само социално ангажирана, но и поставяща началото на едно ново литературно експериментаторство. В поезията си Смирненски гради представата за два различни свята, контрастно противопоставящи се по своята същност: светът на настоящето, белязан от страдание, и този на свободата. Преходът между тях е видян в стихийната сила на бунта. Той си поставя едновременно две задачи: да разруши, но и да сътвори отново.

Настоящето е белязано от характеристиките на злото и носи знаците на греховността и порока, което води до разрушаването на ценностните опори за човека и превръщането му в жертва. Жестокото настояще е неизменно свързано с образа на града. Представата за него в творчеството на автора е двойствена.От една страна, това е пространството, в което се осъществява бунтът, сблъсъкът със силите на злото, но от друга място, в което властват бедността и мизерията, място на греха и покварата. Именно тази втора визия представя цикълът Децата на града. Съчетаните в заглавието понятия действат на принципа на противопоставянето: градът жесток тиранин и децата събирателно определение за най-беззащитните му жертви. Те са обречени на страдание, а мечтите им са погубени. Градът е враждебен и им отнема всичко ценно в живота.

(Тезата е за стихотворение като Цветарка, Старият музикант, цикъла Зимни вечери само се конкретизира заглавието)!!!

Вапцаров

(Тезата е за човекът и вярата във Вапцаровата поезия, а с още едно изречение е готова и за човекът и животът; проблемът за избора и т. н)

Творчеството на Никола Вапцаров получава множество различни, понякога дори противоречиви интерпретации. Въпреки това, то се утвърждава като отражение на един екзистенциален модел, в основата на който е равноправието между хората, а основна ценност е човекът. Със своята краткост, яснота и призивност посланията на Вапцаровата поезия продължават традициите, заложени от Ботев, Смирненски и др., но и внасят много нови моменти в българската литература. Като родно е припознато цялото страдащо човечество, а като чуждо – потискащият го свят-система. В центъра на Вапцаровата лирика, обаче, остава човекът с неговите многообразни превъплъщения и в сложните му отношения с епохата, битието, историята.

Вярата е основна екзистенциална категория в поезията на Огняроинтелигента. Настоящият живот на човека е представен като социален ад (Б. Ничев), като тягостно и безрадостно битие, в което се води непрестанна борба за всяко парченце хляб. В жестокия двубой лирическият Аз изгубва своята идентичност, дори деградира нравствено. Като единствено спасение от капана на действителността се утвърждава животът-борба, който отвежда към живота-мечта. В тези условия вярата в бъдещето се слива със самото съществуване, за да се превърне в негов мотор и двигател. Тя е онази сила, която може да помогне на човека да сбъдне мечтите си и да изгради живота по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден.

Елин Пелин „Гераците“ (увод и теза)

Елин Пелин, един от тримата класици на разказа, определян като сладкодумеца, за пръв път с изключителна увлекателност изобразява селото в българската литература. И ако за Вазов водещо е националното, за Йовков универсалното, то Елин Пелин концентрира вниманието си върху социалните проблеми. Той е свидетел на промените в българското село в края на ХХ началото на ХХ век. Оценката му за тях е еднозначна – разрушаването на ценностната система на патриархалния свят е гибел на доброто. Писателят не изследва явленията като социално-икономически процеси, а осмисля начина, по който тези явления рефлектират върху човешката душа. Социалните процеси са видени в тяхното психологическо проявление и се концентрират в състоянието на отчуждение. Причините за настъпилите промени са основен обект на изследване в повестта Гераците. Процесът на отчуждаване между хората е концентриран в една дума своещина така писателят назовава злото в душата на човека. Основен белег на патриархалността е чувството за заедност. То се крепи от връзките между хората и от хармонията в дома. Загубата на това чувство, разрушаването на реда и хармонията унищожават доброто и освобождават злото в природата на човека. Божан се превръща в носител на алчността, Петър на леността, Павел на порока. Така отношението между личност и общност е показано като ключов елемент, от който се определя отношението към добро и зло. В повестта си противодействат активно два свята сакралният свят на родовата хармония и светът на десакрализираната родова хармония.

“Ний” от Христо Смирненски

Увод – Поезията на См. е свързана с духа на преломната епоха след войните, в която се чувства социалното напрежение и стремежът към радикални промени в обществения живот. В условията на национална и духовна криза българската литература претърпява сериозни промени – символизмът и индивидуалистичната философия постепенно отстъпват място на експресионизма и на революционно-борческата поезия на См. В неговата лирика се променят основните опорни точки на представата за света – на преден план е изведен човекът като социално същество, масата – като събирателен образ на човешкия колектив, улицата – като място, където се разиграва социалната драма и сблъсък, бурята и революцията – като знаци на робското тържество, на победата на онеправданите. Израз на това ново лирическо светоусещане поетът дава в стих. “Ний”, в което се чува гласът на множеството. Колективът, тълпата дръзко заявява своето недоволство от устройството на света и своето искане за промяна. Масата е решена да се бори до победа.

Творческа история – публикувано за първи път в сп. “Червен смях” през 1921 г. Второ по ред в стих. “Да бъде ден”.

1.Заглавието – носи усещането за сливане с тълпите, “аз” отстъпва пред властното, обобщаващо “Ний”. Архаичната форма “ний” създава усещането за множество, за обединеност, за сплотеност.

Основно чувство – от една страна житейски драматизъм, а от друга – борчески оптимизъм. Проследява проглеждането, пробуждането, духовното израдтване на довчерашния роб.Стиховете звучат властно и категорично – като присъда.

Мотивът за гнева; Коя е причината за “свещения гняв” на тълпите – корените на гнева са в социалната участ на човека, безправието, мизерията, нищетата, мъката, страданието. Човекът има самочувствието на творец на “земните блага”; носи съзнанието за незаслужен и неоправдан житейски жребий.Който създава материалните ценности, той трябва да бъде техен господар. Човекът чувства своята сила в множеството и се стреми към социална и духовна реабилитация. Разрушителната стихия на човешкия гняв е внушена чрез символичния образ на Ураган”, на “възбунени вълни”, които се издигат с “рев”.

2.Основни мотиви – майката земя – мащеха за онеправданите, за Страшния съд, за тълпите рушители на стария свят,мотивът за Вечния творец

3.Как са характеризирани тълпите “бедните деца на майката земя”,”бледни смъртници”, “огнени вълни”,”величествен керван”, “стенещи вълни”,”всевечни творци”, “морни борци” Представянето на тълпите като онеправдани деца в стих. “Ний”е най-висш израз на хуманизма на Смирненски. Множеството от онеправдани и унизени заявяват своето право да живеят в справедлив свят: “Ний всички сме деца на майката земя”. Мотивът за общочовешкото страдание превръща тълпите в двежеща сила на революционната борба.Лирическият “ние” се опира на един традиционене за нашата литература образ – на майката земя и върху него наслагва противоположните значения на майка-мащеха. Традиционният образ на майката –земя е преобърнат. Тя е майка-мащеха, която разделя децата си на бедни и богати и отблъсква беззащитните.Тя е студена, несправедлива. Това делене на майка и мащеха води началото си от 19 век – още в зората на новата българска държавност, българинът е разколебан в представата си (Ел. Пелин).Творбата на См. разширява контекста – цялата земя, природният порядък, света е разделен на бедни и богати.Бедните са творците на благата, те са обречени на угасване в “тъма” Чрез библейския мотив за Страшния съд е внушена идеята за справедливост и възмездие за униженията и страданията: “Но иде ден на съд! Над майката земя /надвисва ураган”. Гневът на робите е свещен, справедлив и ще разруши до основи стария свят на злото и тиранията. Човекът жертва, мъченик и страдалец вижда себе си в ролята на “разрушител” и на “творец” едновременно.

Основен принцип на изграждане е контрастът.

Композицията включва 6 строфи по 5 стиха.Първият и последният стих се повтарят и така се затваря като в художествена рамка основната идея – всеки , роден на тази земя има право на свободен и достоен живот.

4.Как е характеризиран насилникът – чрез символите на бича, хомота, и “робския закон на жълтия метал”

5.Има ли конкретизация във времето и пространството – мащабите са разширени – “чрез нашите сърца вселената тупти”, “животът с крепи на рамченете ни”.

6.Основни опозиции: майка – мащеха, тъма-лъчи, стенещи вълни – огнени вълни, смърт – живот, свобода – робство. Така се очертават две ядра – първото създава представата за периферията на света и за социалното страдание на човека тук и сега. Второто ядро очертава светлия образ на жадуваното “утре”, на новия ден, на новия свят. В този контрастен свят животът властва над човека и го обрича на всекидневна агония., но бъдещето ще преобърне представата за добро и зло и ще превърне човека в творец на съдбата си.

7.Роля на метафорите и градацията “стенещи вълни”, “огнени вълни, “възбунени вълни”

8.Мотивът за смъртта – “Под черните крила на дебнещата смърт”; Смъртта се превръща от нарицателно име в герой, в действащо лице в поезията на См.

9.Защо отношението към Земята е двусмислено?

10.Каква е ролята на съюзите и, но , а?

11.Каква е ролята на многократното повторение на “Ний”, изведено в анафорична позиция?

12.”кървъв пот” напомня на Ботевото “пот от чело кървав се лее”

  1. Роля на повторението “океан”
  2. Мотивът за трънения венец – виждат се в ролята на Спасителя.

15.Цветова гама – контрастна – светлина –мрак

“Ний”

Поезията на Смирненски е свързана с духа на преломната епоха след войните, в която се чувства социалното напрежение и стремежът към радикални промени в обществения живот. В условията на национална и духовна криза българската литература претърпява сериозни промени – символизмът и индивидуалистичната философия постепенно отстъпват място на експресионизма и на революционно-борческата поезия на Смирненски. В неговата лирика се променят основните опорни точки на представата за света – на преден план е изведен човекът като социално същество, масата – като събирателен образ на човешкия колектив, улицата – като място, където се разиграва социалната драма и сблъсък, бурята и революцията – като знаци на робското тържество, на победата на онеправданите. Израз на това ново лирическо светоусещане поетът дава в стих. “Ний”, в което се чува гласът на множеството. Колективът, тълпата дръзко заявява своето недоволство от устройството на света и своето искане за промяна. Масата е решена да се бори до победа.

Стихотворението е публикувано за първи път в сп. “Червен смях” през 1921 г. Второ по ред е в стихосбирката “Да бъде ден”. Заглавието носи усещането за сливане с тълпите, “аз” отстъпва пред властното, обобщаващо “ний”. Архаичната форма “ний” създава усещането за множество, за обединеност, за сплотеност. Човекът е деперсонализиран, представен като неделима част от множеството, от тълпата.

Основно чувство е двуполюсно– от една страна житейски драматизъм, а от друга – борчески оптимизъм. Творбата проследява проглеждането, пробуждането, духовното израстване на довчерашния роб. Стиховете звучат властно и категорично като присъда над стария свят. Основен принцип на изграждане е контрастът (майка – мащеха, мрак – светлина, живот-смърт). Така се очертават две ядра – първото създава представата за периферията на света и за социалното страдание на човека тук и сега. Второто ядро очертава светлия образ на жадуваното “утре”, на новия ден, на новия свят. В този контрастен свят животът властва над човека и го обрича на всекидневна агония., но бъдещето ще преобърне представата за добро и зло и ще превърне човека в творец на съдбата си.

Композицията включва 6 строфи по 5 стиха.Първият и последният стих се повтарят и така се затваря като в художествена рамка основната идея – всеки , роден на тази земя има право на свободен и достоен живот.

Основен е мотивът за бунта на отхвърлените от майката земя деца..Представянето на тълпите като онеправдани деца в стих. “Ний”е най-висш израз на хуманизма на Смирненски. Множеството от онеправдани и унизени заявяват своето право да живеят в справедлив свят: “Ний всички сме деца на майката земя”. Мотивът за общочовешкото страдание превръща тълпите в движеща сила на революционната борба. Лирическият “ние” се опира на един традиционен за нашата литература образ – на майката земя и върху него наслагва противоположните значения на майка-мащеха. Традиционният образ на майката земя е преобърнат. Тя е майка-мащеха, която разделя децата си на бедни и богати и отблъсква беззащитните. Тя е студена, несправедлива. Това делене на майка и мащеха води началото си от 19 век – още в зората на новата българска държавност. Смирненски разширява контекста – цялата земя, природният порядък, светът е разделен на бедни и богати.Бедните са творците на благата, но те са обречени на угасване в “тъма” . несправедливият свят е представен чрез знаците на “бич”, “хомот”, “робския закон на жълтия метал”. Оксиморонът “бледни смъртници – родени за живот” разкрива най-яркия парадокс на този свят. Раждането и животът са белязани не с радост, а със смърт, с бавно и мъчително угасване. За човека няма надежда сред ада на социалната мизерия.

 

На страданието и безнадеждността от първа и втора строфа, третата противопоставя идеята за мощта и величието на тълпите, на множеството, сплотено от страданието. Гласът на страдащите се трансформира в пророчески глас, който вещае новия ден.

 

А ний сме океан от огнени вълни ,

величествен керван към светли висоти,

чрез нашите сърца вселената тупти,

живота се крепи на раменете ни…

 

Тълпите са силни и могъщи и старият свят не може да устои на разрушителната им сила. Техният гняв е свещен и справедлив. Корените на гнева са в социалната участ на човека, безправието, мизерията, нищетата, мъката, страданието. Човекът има самочувствието на творец на “земните блага”; носи съзнанието за незаслужен и неоправдан житейски жребий.Който създава материалните ценности, той трябва да бъде техен господар. Човекът чувства своята сила в множеството и се стреми към социална и духовна реабилитация. Разрушителната стихия на човешкия гняв е внушена чрез символичния образ на “ураган”, на “възбунени вълни”, които се издигат с “рев”, на “океан”. Хиперболите и преплитането на християнска с пролетарска символика придават монументалност на картината на разбунтуваните тълпи. Океанът е символ на мощ, неудържимост, стихийност. Огънят има двойнствена символика на разрушителна стихия и на пречистваща, възраждаща сила. Съчетаването на двете стихии вода и огън е знак за могъщество и непобедимост. Добре познат на читателя е старозаветният библейски мотив за пътуването на юдеите през пустинята към Обетованата земя.Смирненски вижда нов “величествен керван” от роби, които пътуват към светлия бряг на живота. Вплитането на библейския мотив за пътуването звучи пророчески – има спасение за бедните ако повярват в силата си.

Чрез библейския мотив за Страшния съд е внушена идеята за справедливост и възмездие за униженията и страданията: “Но иде ден на съд! Над майката земя /надвисва ураган”. Гневът на робите е свещен, справедлив и ще разруши до основи стария свят на злото и тиранията. Човекът жертва, мъченик и страдалец вижда себе си в ролята на “разрушител” и на “творец” едновременно. Образът на урагана , в чято сила “преплитат се ведно омраза и любов” напомня на Апокалиптичната картина на битката от Ботевото стихотворение “До моето първо либе”.

“Зимни вечери”

Според Никола Георгиев “Зимни вечери” е поема, която обобщава драмата на човека и разкрива истината за трагичния живот на безправния “малък човек”.Сякаш тук са събрани заедно образите на стария музикант, на слепия, на цветарката, на Гаврошовците, на девойката,покосена от жълтата гостенка. Това са познати образи и мотиви, защо Смирненски се връща към тях?

1.Творческа история – това е една от последните творби, писана през зимата на 1922-23 година. По спомени на сестрата на См. той често се е разхождал из крайните квартали на София и е наблюдавалживота на хората там.

2.Композиция – творбата е написана под формата на “лиричен репортаж” на принципа на мозайката; фрагментарно се подреждат отделните картини и образи.Фрагментите(картините) са общо 7. Обединяващо начало е “пътуването” на лирич. говорител през художественото пространство, който се поставя в ролята на наблюдател и непосредствен свидетел на драмата на събратята си по съдба.. В цикъла се преплитат двата начина на изображение – символистичния и реалистичния; редуват се. Лир. говорител очертава мрачната и потискаща, трагична и мъчителна социална атмосфера. Мизерията бедността, отчаянието, превръщат човека в център на социалния ад. Емоционалното въздействие се постига чрез символичния образ на мъглата.

3.Заглавието – кодира ключовите значения на текста, а именно –студенина и мрак.; смърт; на фона на зимния мраз драмата на малкия човек придобива още по-жестоки очертания. Заглавието е в мн.ч. – внушава усещането за повторяемост, за продължителност във времето, за постоянен начин на живот Зимата символизира смъртта в природата; зимата е “космическа вещица”, която умъртвява природата . Зимата представя света и човека в състояние на жесток кризис, който предизвиква отчаяние и болка.Зимният свят е светът на плачещите жени, пищящите деца, безпомощните старци (сравни с “Обесването на В.Левски” на Ботев) е свят на универсалното страдание, на абсолютната безнадеждност, на несбъднатото спасение.Спасителят го няма в зимните вечери на отвъдното, защото няма пълноценен дом, няма пространство, където да се роди. Вечерта в поетиката на символистите също символизира смъртта(Яворов, Дебелянов);вечерта е краят на светлината и начало на нощта – мрак..Зимните вечери са не просто времева ориентация, те са и ситуация – изпитание.Светът на социалните низини е представен като отвъден свят,”пуст и мрачен”, свят-гроб, пространство на вековна екзистенциална драма. |Лир. Аз върви из социалния ад, но сам без водач и подобно на Данте се сблъсква с вечното страдание.Внушението за отвъден свят се постига посредством цветовата гама – тъмнина и мъгла(“тъмата”, “сивата мъгла”, “море непрогледна мъгла”,”мътни стъкла”, “мъглата гъста тегне”, “завесите от черен мрак”,”незнайни силуети”.

4.Основно чувство – елегично,мрачно, тягостно; на мъка, болка и състрадание, безнадеждност, отчаяние, самота, тъга, печал.

4а.Илюстрациите на корицата са от Александър Жендов – фигурите са ъгловати, заострени.

4б. Значенията на града – център и периферия

5.Основни мотиви – мотивът за страданието, за самотата и отчуждението, за враждебността на града;за гледането( гледната точка на лир. Субект влиза в сложни отношения с “погледа” на вечерния зимен град, който гледа с очите на демон своите жертви – “зловещо гледа”)През погледа на лир. говорител този свят е свят на страданието и обречеността – животът неуловимо се разтапя в “море непрогледна мъгла”;стъкленото око и мътното стъкло носят значението и символиката на слепотата, която е устойчива характеристика на образите –жертви в поезията на См. ;мотивът за безнадеждността, умората, смъртта, мотивът за лишеност на човека от правото на избор, просто е обречен.

5 а. Основна тема – екзистенциалната драма на малкия човек

 

  1. Първата част е по-обща, по-символна. Градът и природата сякаш се сливат в една мрачна и потискаща картина, която има универсален характер.

Образът на града-представен е като “черна гробница”;човекът е живо погребан;погребани са и несбъднатите му мечти..Това е място обитавано от сенки и призраци. Градът е враждебно настроен,прилича на чудовище “с жълти стъклени очи”(празен, но значещ поглед, а именно враждебност, отблъскване). Ролята на сравненията е експресивна и засилва усещането за безнадеждност. По особен начин въздейства и цветовата гама. Освен осн. контраст черно-бяло, се наслагват и тъмните потискащи цветове (сив, жълтопепеляв) и внушават представата за безперспективност. Пълната липса на “р” във второто двустишие подчертава скрития смисъл на употребата му в началото. Сега читателят следва тихо лир. говорител, който пък от своя страна следи призрачно отдалечаващите се стъпки на неизвестен субект, който потъва в мрака (асонанс на “т”). Във втора строфа глаголите не незовават действия, а състояния. Странна и злокобна е метаморфозата на сградите, превърнали се в чудовища с демоничен поглед.

Пространството се центрира около призрачния образ на дървото, но то не е дървото на живота (митологичния символ), а измръзнало, мъртво дърво –“оскрежената топола-призрак сякаш/в сивата мъгла стърчи”. Светът е замръзнал, безжизнен, клоните й са призрачно бели. Думите надмогват своя делничен смисъл и внушават нещо зловещо и непреодолимо, царство на тъмата. Гробницата, тъмнината са все символи на отвъдното.Алитерацията на “р” в ключовите думи засилва чувството на обреченост.

Образът на мъглата – тя е природният фон, който създава усещане за призрачност, не-реалност, не-живот. Тя олицетворява живота, който “души” бавно и мъчително жертвите си. Мъглата е безплътна и непроницаема и създава зловещо настроение.Засилва внушението за самота и отчаяние. Тя прониква навсякъде, поглъща всичко, човек се чувства изгубен и забравен в този свят, обгърнат от “мъглата жълтопепелява”. Усещането за смърт се засилва и от другите цветове-черно, жълто, сиво – това е гамата на смъртта, мрака, потиснатостта, отчаянието, болезненото безверие. В контраст на тях се откроява загатнатото бяло със значение на непорочност и одухотвореност. Но в мъртвото пространство дори краткият миг на красота се умъртвява при допира до грозната действителност, до хапещия студ и премръзналите бездомници”снегът, поръсен с бисерни искрици,/хрупка с вопъл зъл и глух”. Леден студ е сковал и “изопнатите жици”, които приличат на “странни струни”, замлъкнали, вцепенени. Читателят остава с едно странно предчувствие за зло, което дебне в безмълвието на мрака и студа.

Мотивът за звука – пространството на тъмата, на мъглата отнема силата на звука, на гласа. Липсата на глас, на звуци, които да подсказват живот още по-силно демонизира страданието, мълчанието и мизерията.Зимните вечери са мълчаливите вечери на човешкото страдание.Светът на зимата е онемял свят, лишен от пълноценна човешка реч – тя е сведена до първичните жестове във втори фрагмент: писъкът”децата пищят и се молят”; риданието “проточено ридай старуха”;викът-”и грубо гърмят в тишината пияни,хрипливи слова”).

Основното чувство – скръбта – придобива космически измерения в картината от последната строфа на първи фрагмент. Мъглата е изплела “безплътните си мрежи” върху целия призрачен свят, в който няма хора, няма движение, няма звук. И луната “гаснеща от скръб” върви по незнаен път. Луната – е худ.детайл, символ на мълчаливото човешко страдание, ням свидетел на мъката Единствено мъглата побеждава и последния лъч студена светлина – всевластна, тъмна и тежка. В римуването на думите “скръб” и “сърп” в подсъзнанието на читателя изниква символичния образ на смъртта като скелет с коса или сърп.

 

Втората част обаче прави рязък обрат към конкретното и социалното. Тук се повтарят елементи от първата част, но вече с конкретна социална насоченост.

Лир. Аз открито заявява своето присъствие “Вървя край смълчаните хижи”; мъглата е вече цяло “море”, в което се чувстваш изгубен.

Мотивът за вечното страдание, за съдбата – “вечната бедност и грижа / ме гледат през мътни стъкла”. “мътни” – гледат сякаш през сълзи.

Сякаш умират плахите надежди и мечти за добро и справедливост. Единствено сребристите цветя отвеждат погледа към красотата, но и те са “неземни”, от друг свят и затова бързо се стапят. Те са наистина “неземни”, защото ги е изваял космическия студ. Но истинският им смисъл не е в красотата, а в буквалното им възприемане като символи на студа, на ледената зима, когато в дома няма топлина.

Образът на героите, обитатели на крайния квартал – те са само щрихирани, движат се като сенки, които ту изплуват от мъглата, ту се потопяват в нея или тя ги поглъща.

Мъчително до болка е съществуването на социалните низини.

Умалителното “къщурка” – жалко, тъжно място

Фигурата на бащата е драматична. Той е отчаян, обезверен, безсилен да нахрани семейството си. Епитетът “безхлебен” – разкрива личната драма на персонажа; гладът е поредното изпитание, заедно със студа. Бащата търси забрава в пиянството ( Ботев “механата”, “пиян дано аз забравя” Наречието “пак” не може да остане незабелязано, защото отбелязва затворения кръг на безнадеждността.

“живот непотребен” – драмата, отчаянието, безверието

Завесата мръсна, продрана – битов детайл; скрива интимния свят, тук той е сякаш разголен.Мъката в детските очи е по-непоносима от собственото страдание.

Да се проследят действията на бащата. Срещу кого бащата размахва “ръцете в закана”На кого се молят разплаканите и гладни деца? Кой да се смили над страданията им – бащата или Бога?Отсъства всякаква градивна активност от страна на персонажите, която да има спасителни функции. Бащата не е опора за семейството, а напротив – той е представен като разрушител на домашността “пиян пак бащата ругай”.

. Образът на майката – тя също не може да даде ласка и закрила, покрусена, отчаяна, съсипана от мъка от “своята скръб и неволя” Дори риданието й е безсилно – “едва”.

. Образът на дома – рухнала е хармонията на българския родов космос, така характерна за епохата на Възраждането; семейният свят обикновено се обединява и сплотява около любовта и хляба. Тъкмо тези символи на общността са трагично отсъстващи в лириката на См.Домът е лишен от изконните си характеристики, не дава на човека уют, топлина и хармония, а напротив още по-ярко се чувства обречеността и липсата на перспектива.Човекът е останал и без последния си спасителен пристан. Домът не е опора. Дори лексемата “дом” не е употребена, а вместо нея авторът използва “хижи”т.е. временен подслон, бедни схлупени колиби.Всяка от тях играе ролята на Дом, но сиромашки, жалък и тъжен. Чуват се гласове , но това не е обединяващата човешка реч, а “пияни хрипливи слова”, писъци на деца, плахо ридание на жена. Семейството е лишено от духовни опори и нравствени ориентири. Човекът е обезличен, превърнал се е в “едър мъглив силует”. Призракът на злото, на глада и мизерията е обезличил най-интимното, най-съкровеното убежище на човека, екзистенциалната му опора – човекът се оказва сам, безпомощен, безприютен сред море от мъки и страдания(мотивът за самотата при символистите, Дебелянов, Яворов). И природата, и вещите, и хората са достигнали до разтапяне, изчезване, обезличаване. Човекът е “сянка”, “силует”,”задгробно същество”, анонимен, обезличен. Призракът, силуетът, сянката са двойници на човешките фигури. Хората са “пленници на орис вечна, зла”, страданието е универсализирано като обреченост на човешкия род(мотивът за първородния грях).

Третата част – Мотивът за страданието от финала на втора част “жена проридава едва” е продължен в трета част “Сякаш плачът й дочули са”. Както мъглата е завладяла цялото пространство, така и скръбта прониква във всички кътчета. “Плач” и “тъга” са ключови думи в първата строфа.”Скрита” е тъгата на песните, които неочаквано се чуват в тишината. Цигулката е “разплакана”. В тази част на поемата господстват звуците. Тук сякаш за миг мъглата се е отдръпнала, за да се чуят песните на ковачите. Втората строфа е богата на сонорни съгласни р,л, м,н и така се получава великолепен звукопис.Сякаш искрица живот се е появила в мъртвото пространство:”сепна тя зимния сън”. Само споменаването на циганите вече предизвиква асоциацията за живот. Те са истинско въплъщение на жизнелюбието. Бедни скитници те винаги пътуват с песента и танца.Циганите са въплъщение на свободата и независимостта.

Трета част разработва познатия мотив за ковача в символистичен дух.Темата за труда внася оптимистично звучене, но само на пръв поглед. Звънват песни, но на “скрита тъга”. Засвирва цигулка, но “разплакана”. Звуковата оркестрация е тиха, приглушена, като ридание, което засилва тягостната обстановка. И все пак тази част е най-динамична, наситена с глаголи, които придават зримост на движенията.Богата метафоричност и звукопис – асонанс, алитерация. Подобна естетизация на коваческото изкуство прави Яворов в поемата си “Калиопа”.Огънят е символ на титанична енергия и поражда асоциации с очистителна и животворна стихия.Огънят в ковачницата е весел и страшен едновременно.Но той внася светлина в мрака. Цветовата гама само на пръв поглед е ярка. Знаците на светлината целенасочено са потиснати, а символът на живота – огънят – е “разкъсан и блед”.Снопчетата пламък “трептят”, а не горят буйно и метежно както в революционнните стихове.Дори стоманата сякаш плаче и пръска”златни сълзи”. И все пак огънят танцува под звуците на разплаканата цигулка.

 

Образът на ковачите(сложен и нееднозначен символ) – в символичен план те са владетели на подземния огън, който може и скалата да превърне в огнена река. Съзнанието отново се насочва съм представата за Ада.Ковашката колиба сякаш е в подземното царство. От нейната опушена стряха “спускат се змийки от лед” Разтопената стомана, смазана от “тежките чукове” е като същинска змия “вие се , съска, пълзи” Змийските звуци “с,з” са наситили цялата строфа. Змийско е и движението “пълзи”.

 

Да се сравни със стих. “Ковачът”.Според Иван Мешеков:” с тоя образ на черните ковачи художникът е обединил и осмислил всички други образи от “Зимни вечери” в едно художествено цяло…В гърмежа на сръчно вдигани чукове и в огъня на несъкрушимия дух на милиони “ковачи” се кове свободата на всички “бедни братя”, “пленници на орис вечна, зла”. На пръв поглед ковачите контрастират на образите на студа, плача и дебнещата смърт.Ковачеството носи внушението за сила, за придаване форма на нещата, за въвеждане на ред в хаоса, то е символ на активното начало и творческата мощ. Но ако се вгледаме в образа на черните ковачи “в огнен отблясък запалени” откриваме нещо демонично, отвъдно, непостижимо за останалите персонажи.Те разкъсват само за миг плътния злокобен плащ на мъглата, без да са способни напълно да го победят.Те са също толкова призрачни с появата си, колкото и останалите същества, а “синкави, златни и алени” отблясъците на огъня само им придават мистични черти на персонажи, появили се в един мъртъв свят.

Изпълнен с песни, със звън на чукове и наковалня, с танца на светлините, третият фрагмент е едно надникване в тайните кътчета на човешката душа, там, където са спотаени безсмъртните искрици надежда. Сякаш самата идея за огъня, който ще разкъса и прогони тежката мъгла на злото, е осветила за миг душите.

 

Четвъртата част – контрастира по настроение, чувства и идеи на трета ;бързо изоставя видението с ковачите и животът отново показва своето сурово лице – слепия старик е като “някакво задгробно същество” и “натоварено дете”. На светлината от “бараката сгушена” се противопоставя гъстата мъгла, която “тегне” над града (“плащ злокобно сив” подсказва приближаването на смъртта).Острият писък на локомотив потъва в мрака.(“писък” отново подготвя емоционалната атмосфера за идването на смъртта).Електрическият “наниз морно свети” . В пространството на небитието появява се странно “някакво задгробно същество”, което “броди тежко,неспокойно плава” като призрак(изобщо хората тук са безплътни)Те “гинат” или “бавно, бавно се разтапят” в мъртвото царство на мъглата..Скръбна двойка са “слепия старик” и “натоварено дете”. Нищо конкретно не е казано повече за тях, те просто се появават и изчезват. Постоянно се наслагва индиректно представата за смъртта, която е спътник на човека в житейския му път.Умирането тук не е край на съществуването, а постоянно, всекидневно състояние, което отнема жизнените им сили бавно и настойчиво –“потопени в хаоса намръщен” .Това е ужасната агония на съществуването.Старецът олицетворява Мъдростта, а детето Невинността, които стават печални жертви на хищния град. Слепия старик има свой поетически двойник в стих. “Стария музикант”, а детето в “Братчетата на Гаврош”.(сравни). За стареца мъката е двойна – слепотата е онази огромна тъмнина, която прави света непроницаем за сетивата. Слепотата е алегория на тъмнината, на злото в този свят, както старостта е синоним на печалната мъдрост. Но слепотата е едновременно и наказание и Божи дар, защото не виждайки реалния свят, човек вижда Божественото.Естествен спътник на стареца е детето, защото е ангелски чиста и състрадателна неговата душа.Именно двойката старец- дете предизвиква искреното съчувствие и поантата на лирическия цикъл е стихът “Братя мои” – възглас на болка и горест. Тъжно и страшно е, защото не са измислени картините от този призрачен свят, а са истински, съвсем реални и конкретни. Те се повтарят всяка “зимна вечер”. Не е просто фраза обръщението “братя”, защото самият поет се идентифицира с лир. Говорител, притиснат от “жълтата гостенка” – СМЪРТТА.

Това е кулминацията на тази поема на тъгата и скръбта.Обръщението не е просто емоционален изблик, а ясно заявена гражданска позиция, не е просто съчувствие, а копнеж за по-справедлив свят.

Най-сетне лир. говорител назовава мъглата с конкретния смисъл, който търси от началото на творбата – тя е на “живота сивата мъгла” Глаголът “тегне”, употребен в началото, придава зловеща плътност на мъглата. В края на фрагмента, тя “ледно тегне и души”, на “живота сивата мъгла” убива самия живот.

 

Пета и шеста част разработват една и съща тема, но с различен подход.

Пета част сякаш долавя мотива за звъна от трета част, а смъртта се прокрадва с тъжен елегичен намек. “Тежък звън като в сън надалеч прозвъни”, “ като копия златни пламтят светлини” – всичко отвежда към смъртта –сън.Светлините “се губят по белия сняг”, сякаш умират в ледените му обятия и неусетно потъват в”уморения мрак” “Полунощ ли е пак?” се пита лир. говорител. Часът на призраците ли отмерва среднощната камбана или известява, че някой завинаги си е отишъл от земния свят? Отново зимния студ рисува по стъклата “прозореца в скреж” И от него “ ”струят без ред бледожълти петна” – печалните знаци на смъртта.Те са отблясъци от скръбните пламъци на свещите. Тук не е нарисувана конкретна картина на страданието. Човешката мъка е събрана в “плач на жена”, който е “разкъсващ,зловещ” под жълтите светлинки на свещите. Пестеливо се “процежда” този плач, защото много сълзи още щеи бъдат изплакани. Това е великата скръб на жената, с печална и зла орис да ражда и да погребва децата си. Тази символично обобщена картина е прелюдия къэм кледващата конкретна картина в шеста част.

 

Шеста част е отново конкретна, делнична. Контрастната връзка между двете картини е толкова здрава, че те имат еднакъв мотив за завършек – заледения прозорец, в който се отразява светлината на свещите.

Лир. Аз с болка прекрачва прага на бедната хижа, за да съпреживее най-злокобния миг – смъртта на младо момиче. Няма “въведение” в драмата на семейството, направо са изобразени конкретните детайли от обстановката – двукратното повторение на думата “ковчег” звучи безнадеждно и страшно. Паралелът с “Жълтата гостенка” е неизбежен. Поетът добре я познава, защото тя е сложила своя отпечатък и върху неговото чело. Лицето в ковчега е “моминско” тя не подбира жертвите си по възраст. И мъртвешки скръстените ръце са “жълти” – такъв е цветът на туберкулозната смърт. Ридаещата старица “сподавя кашлицата суха” – друг зловещ белег на тази болест. Жълтата гостенка е ненаситна, тя е взела един живот, но не си е отишла, а коварно се спотайва в старешките гърди. Отново читателят е в света на сенките, които се виждат в стаята “неясно”. Останала е единствено вярата в Бога – мъничкото дете се моли трогателно пред иконостаса. Трогателна е сцената на детската молитва, но ще чуе ли Бог детските слова? Бедността е вечната орис на детето. Сиромашията е подчертана от детайлите “голи” стени, “мъничък” иконостас, “дрипаво” дете. И отникъде помощ и спасение. Образът на зимните цветя по прозореца е зловещ детайл на студа в бедняшкия дом. Този образ се повтаря като лайтмотив в отделните фрагменти, за да зазвучи тук с обобщаваща сила – “В прозореца свещите бледни…” Свещите са символ на смъртта, с целувката си те топят “ледени цветя” Ето я символиката на “разтапянето” на бавното умиране. Момичето и детенцето са най-красивите цветя на живота,но те ще изчезнат в обятията на смъртта.

Тук мотивът за разтапянето, който е подсказан още в първа част(“тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят”) вече придобива отчетливи очертания”цветята топят се безследно”.Смъртта е победила младия живот.В този беден дом липсва мъжко присъствие като опора и утеха.

 

Седма част започва с повторение на уводната строфа от втора част със съединителното “и пак”. Лир. говорител сякаш ни подсеща, че е тук, защото и читателят се вживява в скръбта на детето и старухата . Отново звучи мотивът за самотата и тъгата, за покрусата и безнадеждността. Цветовата гама изсветлява – мъглата е вече “бедосиня”, защото идва утрото; ще свърши зловещото царство на мрака, за да даде сякаш кратък отдих на читателя до следващата вечер, когато всичко ще се повтори отново. В душата си поетът носи тежкия товар на съпричастието.

 

Мотивът за детето присъства в поезията на См. в много и различни варианти(ту детска глава в прозореца на схлурена къщурка, ту молещо се дете, ту застанало пред бляскави витрини, ту следващо като сянка слепия старик. Понесло своя непосилен товар от скръб, детето е найтъжната жертва на безмилостния живот. Децата, спрели до фенера, са малките Гаврошовци от едноименното стих. Грижата сега ги е отвела до “фенеря” с чувалчета на гръб, но този товар не им тежи толкова, колкото огромния товар от скръб, която “дреме” в очите им. Бедността ги е лишила от радостите на детството, а душите им жадуват за красота.

 

Снежинките – символ на чистотата, те са неземно, божествено творение, а красотата им е толкова нежна, че мигновено се топи при докосване. Това е най-нежната красота в природата. Мотивът за мимолетната красота намира най-точен израз в метафората “стават на кал” – това е всъщност вариант на мотива за смъртта. Смъртта не е само жълтата гостенка, тя е и погубеното детк.ство, и превърнатата в кал красота.

Загиват не само невинните детски души, умира , притиснат от неумолимата действителност и един художествен подход към нея (символизма). Животът сякаш за миг е спрял своя ход и децата “в смътна почуда” съзерцават прекрасния танц на снежинките.

 

Тази картина се превръща в алегоричен образ на надеждата, на вярата в доброто. Но в очите на малките несретници “дреме” скръб , а падналите на земята снежинки се превръщат в кал. Финалното послание е подчертано песимистично – децата са поредните жертви на хищника Град.

 

“Цветарка”

1.Творческа история – включено е в стих. “Да бъде ден”, но преди това не е публикувано в пролетарския печат. Според писателя Димитър Осинин, творбата е възникнала по повод на един конкурс, обявен от Академичното дружество на филолозите слависти, които организирали лотария с ръкописите на известни писатели с благотворителна цел.

2.Заглавието – момиче, което продава цветя. Цветята символизират красотата, любовта, доброто, щастието.

3.Композиция – стих. се състои от 7 строфи по 4 стиха. Послеидните два стиха са повторение на първите два от втора строфа и така лир. Говорител поставя акцент върху основната идея на творбата – красотата е обречена да загине в един жесток и равнодушен свят. Промени в стиховете: “гранитната пазва” става още по-отблъскваща – “студената пазва” и тази промяна подчертава отчуждението, бездомността.Градът отхвърля и това свое дете.Глаголната форма “глъхне” става “дебне”, с което се подчертава обречеността.”Празничният град” сваля маската си и покаозва истинското си лице – промяна в “каменния град”. Това е идеята за фалша на празника, за разблудния живот, за вечния маскарад, за живота – маска, който към едни е щедър, а към други жесток.

 

Каква е ролята на началния пейзаж? – Погледът с движи от общия фон на природния пейзаж към улицата до конкретното пространство на локалите(там е тайната на града, там е скрития живот) Започва с описание на спокойна и прекрасна есеннна вечер. Това описание създава романтична атмосфера. Прекрасната природа е поставена за фон на драматичната случка – в ролята на контраст и идеал едновременно.Залезът е очарователен, Витоша е оприличена на теменужен остров в лунносребърни води. Сложният епитет е типичен за поетиката на символистине.Деликатно и незабележимо е въведен мотивът за безднадеждната болка, в която се разтапят бледите есенни звезди.В традицията на българския фолклор със звездите се сравнява красива девойка.Всичко е в духа на символистичната поетика – приглушено, тайнствено, смътно и серафично красиво като един несбъднат идеал, като мечтата на символистите за един хармоничен и безметежен живот. В словосъчетанието “болка безднадеждна” се усеща драматизъм. Втората строфа контрастира по основно настроение на първата.

 

Образът на града – Градът е отдаден на вечен грях, маскарадът властва всяка нощ.Стиха “повестите безутешни на вседневен маскарад” се открива актуалната и при символистите тема за незживения живот(Дебелянов). С мотива за повестта (живота) деликатно се внушава идеята, че разказаната случка е само една от многобройните повести на хората.За разлика от града на символистите, който е едноизмерен в своята злокобност и бездушие, при См. градът е многоизмерен. От една страна е митологичното чудовище, което дебне жертвите си, а от друга градът оживява чрез улицата, която има различни значения – веселие, маскарад, болка, скръб. За разлика от повечето стих. На См. “Цветарка” няма реторически характер, а се развива в духа на символистическата поетика като музикална пиеса – от нежната музика на есенния залез, през драматичното звучене на мотива за града – хищник,към тъжния мотив за цветарката, самата тя красавица, която предлага цветя – символ на красотата. В случая цветята символизират съдбата на девойката – излъчват красота и свежест, но само за кратко време, след което увяхват, умират, така както и тя ще повехне под слостните погледи на жадната за маскарад публика. За богатия не е проблем да си купи цветя, не е проблем да купи и самата нея. Музикалната основа на композицията се засилва от непрекъснато звучащата музика на оркестрите,      която е по скоро плач, отколкото радост. Зимата е устойчив символ на тъгата и загубените надежди не само в поезията на См.

4.Основно чувство – елегично, тъга, стаена болка, печал, обреченост

 

5.Основни мотиви – на разблудния празник и на стаената мъка и печал; за поруганата красота(няма описано действие, но поругаването се предусеща);за града чудовище, който дебне своите невинни жертви, за да опустоши живота и душите им..Именно образът на града е свързващото звено межзу мелодраматичните и символистичните “версии” на осн. мотив. Сюжетът на творбата е типичен за големия град, той е универсален сюжет;познат в литературната традиция. Различното у См. е включването на мотива за поруганата красота в символните пространства на неговата естетика..

6.Защо цветарката е осн. образ?

-външен портрет – красиво, младо момиче със стройно тяло, “светлокоса”.Акцентът е поставен върху нейния поглед “смутен и влажен”, “смътен и нерад”(този поглед излъчва плахост, умора, смътно предчувствие за беда)

Как е описана; с какви символични внушения? – образът на девойката е разработен с традиционни литературни мотиви ; оприличена е на русалка(Андерсен, “Малката русалка”) ; на цвят(Дюма – син,”Дамата с камелиите”);по тялото й се плъзгат хищни погледи(Юго,”Парижката Света Богородица”).Действията й носят вътрешно противоречие – тя продава цветя-синоним на красотата, но красотата е нещо неземно, идеално и не се поддава на толкова прозаичен акт като покупко-продажбата. В този преобърнат свят красотата се е превърнала в стока. Унизено е човешкото достойнство – всичко да бъде подчинено на златния бог (“Юноша”).Девойчето е с поглед “смутен” и с усмивка “смирена”Нейната душа е вече покрусена още преди да разцъфне живота, преди да е усетила красотата му. Всеки порив към живота е “прокуден” Животът със своята празничност и приказност е далеч. Тя се чувства отхвърлена, като “прокудена русалка” Сякаш идва от друг свят, който е непознат за веселящите се в локалите. Душата й е изпълнена с тъга и печал.Момичето пристъпва “плахо” сякаш предусеща своята обреченост. В този приказен свят – маскарад я очаква съдбата на малката кибритопродавачка. “Младостта й цветна” е обект на “мисъл неприветна” Глаголната форма блика, внушава образа на вечния извор на живота, от който обаче се лее не жива, а мъртва вода.”Черните пипала” на погледите се асоциират с хищната и вулгарна мисъл. Всеки поглед символично поругава, похищава нейната младост, невинност и красота. Тя среща социалното зло на прага на живота си.. Красотата, с която я е надарила природата не й принадлежи.

7.Има ли в европейската литература подобен образ – невинната красота става жертва на собствената си беззащитност в света на парите и консуматорката психика. Да. Романтизмът често изобразява сюжета за красотата, попаднала в отровната среда на хищното общество, поругавана, обезличавана (Есмералда от “Парижката Света Богородица” на Юго , а също и Фантин от “Клетниците”). Този сюжет е устойчив и в сантименталната мелодраматична литература от края на 19 и началото на 20п век – красива и беззащитна девойка е похитена от жадни за наслади, разглезени мъже, а след това изоставена и захвърлена на произвола на съдбата. Типичен пример е Виолета от романа на Дюма – син “Дамата с камелиите”, по-късно пресътворена в операта на Верди “Травиата”.

  1. Какво е въздействието на музиката? Съчувствието на поета към похитената, неизживяна младост е в тъжните звуци на оркестрите.Контрастните глаголни форми “млъкват” –“гръмват”очертават полюсните чувства на порива към живот и прекършените мечти.Звуците ту “понесат се нависоко волнокрили, смели, горди”, ту “се спуснат бавно”.Музиката на стиха е типична за поетите символисти, от соито се учи и См.Кръстосаната рима на стиховете им придава особена мелодичност.Те звучат като тъжна музика на обезверената душа. Образът на музиката се асоциира с душата.
  2. Изяснете ролята на вътрешното напрежение между символистическата и делничната образност в творбата.
  3. Как е разгърнат мотива за живота – маскарад?Как произведението разиграва човешките лица и маски?
  4. Анализирайте цветовата гама и символните значения на цветята и цветовете – тя се движи от теменужен здрач към нощта, покрита с “лунно наметало”.В контраст са светлините на “гирлянди електрични”Свежа струя внасят нежните златожълти хризантеми, но те са цветята на есента, на тъгата..

13.Как в текста е осмислена опозицията природно-социално?

“Стария музикант”

1.Творческа история – включено е в цикъла “Децата на града” и е най-нежното, най-лиричното стих.
2.Заглавието-звучи носталгично.Музиката е символ на красивото, на духовната извисеност, на таланта. Епитетът “старият” внушава почит, уважение, предполага съпричастност.
3.Основно чувство – елегично
4.Основни мотиви – за самотата, страданието и смъртта,за съпричастието.
5.Образът на старика – безпомощен, беззащитен, поредното нежелано и отхвърлено “дете” на града. И неговото битие е белязано със знаците на нищетата, отчуждението от радостите на живота. В живота не е намерил съпричастност и разбиране, не е намерил състрадание. Старият музикант, както и цветарката, а също и уличната жена, са емблематични образ за градския пейзаж. Улицата не би имала същия облик ако липсва този персонаж, който има постоянно място – “Все там до моста приведен седи”. Неговата музика е песента на Смъртта, която ревностно следва човека през целия му житейски път, за да му напомня колко кратки са дните му. Това е музика – стон на душата, която бавно умира, изпълнена с тъга от равнодушието на “пъстроцветните шумни тълпи”. Плаче цигулката с “горестен плач”, плаче душата на старика от обида, от огорчение, от чувството за самотност, за изоставеност.Фигурата му е прегърбена сакяш е понесъл на немощните си плещи огромната, всечовешката мъка, неволите на страдащите в безприютния град. Лир. субект се намира на предела между живота и смъртта, откъснат от света, отхвърлен, маргинализиран. На младини той е бил част от шумния живот, но “привечер” (символизира старостта) е сам и забравен, ненужен. Това е най-силното обвинение на См. към несправедливо устроения свят, който погубва талантите. Старият музикант е ненужен на едно общество, което се кланя единствено на Златния телец..
Мотивът за изкуството, за мястото на твореца в живота на хората и в жестокия свят – то е неговият живот, музиката е придавала смисъл на живота в нищета, тя е изпълвала дните с вяра и надежда.
6.Образът на тълпите – тук са безчувствени “зли и далечни”,бездуховни, студени, апатични, безлични.
7.Композиция – състои се от 6 строфи по 4 стиха; римата е кръстосана.
8. Контрастът между “траурния здрач” на спускащата се нощ и “снежеца” подсказва двата свята и вечната борба между доброто и злото., между живота и смъртта.Сполучливо намерен детайл е печалната луна, която става мълчалив свидетел на неговия житейски край. Смърт е изписано с главна буква и тя се превръща в герой, в действащо лице от маскарада на града.Тя винаги се появява там, където има беззащитни същества и дебне “кървава и многоръка”.

“Юноша”

Смирненски твори в началото на 20-те години на ХХ век – време на остри социални конфликти и промяна в естетическите търсения на българската литература. Символизмът като литературно явление вече се оказва изчерпан, за да изразява новите вълнения на човешката душевност. В поезията си Смирненски осъществява едно самобитно и изключително смело преплитане на символистични с романтични, на митологични и библейски с реалистични образи и сюжети. Тъмната гама на мрака и нощните видения е разкъсана от светлината на огньовете, които рушат стария и едновременно съграждат нов свят. Революцията, бунтът на тълпите, е онзи граничен момент, който предполага, че преобръщането на света ще се осъществи с помощта на митологични и библейски символи, сред които основополагащи са митовете за началото и края на света – Сътворението и Апокалипсиса.

В митологията митът за Сътворението на света е основополагащ, а митът за Апокалипсиса идва по-късно. За края на света четем в последната книга от Новия завет. В своето Откровение Св. Йоан богослов говори за края на света, който ще дойде в резултат на нарушаването на моралните принципи за праведността и греха. Идеята за края на света се съчетава с идеята за Страшния съд, когато праведните ще получат вечен живот, а грешните ще горят в огъня.

В създадения от Смирненски свят причинта за бунта, за революцията е именно моралната деградация на света. Старият свят трябва да бъде разрушен, защото е грешен и на негово място да се изгради нов свят, с нови справедливи начала и принципи. В митологичен план най-напред е Сътворението, а след него ще настъпи Апокалипсисът.В поезията на Смирненски редът е преобърнат.Най-напред трябва да се разруши, а след това да се сътвори. На индивидуалистичните стихове на символистите Смирненски противопоставя едно ново усещане за колективизъм.

Екзистенциалните проблеми, които поставя в поезията си Смирненски са израз на неговия непримирим и бунтовен дух и намират обобщение в стих. Юноша”. Немислимо е човек да живее, без да си задава въпроси, без да търси отговори и да открива истини за живота и за самия себе си. Мъчителен е пътят на това търсачество, но носи удовлетворение за личността. Проблемът за смисъла на човешкия живот е интерпретиран от Смирненски по нов начин – от позицията на тълпите.

“Юноша” е едно от последните стихотворения на Христо Смирненски, в което младият поет ясно и категорично изразява своята позиция за смисъла на човешкото съществуване. Творбата е интимно-съкровена изповед. Благодарение на цяла система от символични образи, проблемът за драматичния сблъсък на човешкото съзнание с действителността, придобива универсално, общочовешко звучене. Творбата може да се възприеме като драматична изповед на едно поколение, на младостта изобщо при срещата й с живота и света .Освен драмата на съществуването, стихотворението носи и надеждата за нов живот.

Чувството за красивото, копнежът по съвършенство и хармония, любовта към живота са изначално присъщи на човешката природа. Човек се ражда отворен за света, очакващ, търсещ, но среща страдание, болка, несправедливост, които изпепеляват и най-смелите надежди.Това е горчивото прозрение на лир. човек. И единственият изход е да намери за какво да умре, за какво да се жертва. А когато осмисли смъртта, значи осмисля и живота.

Основни мотиви в стих. са: мотивът за наранената младост (познат от Ботевото стих. “Майце си” и Дебеляновата елегия “Пловдив”). Но героят на Смирненски не се поддава на елегичните настроения, на тихата скръб и примирението, той е уверен, че не е сам в страданието, вижда до себе си своите братя по съдба, открива изход и това му дава сили да се бори за промяна на света. Мотивът за нравствения избор на смъртта като върховно изпитание в човешкия живот е водещ. Ценностно значим за него се оказва изборът на смъртта.

Заглавието “Юноша” насочва към онази гранична възраст в човешкия живот, когато се осъществява прехода от детството към зрелостта. Юношеството е времето на мечтите, но и на първите въпроси..

Изповедта си лирическият Аз започва в 1 л.ед.ч., което показва , че той вече се е самоопределил като Личност, която е излязла от времето на приказното детство и навлиза в живота с ясното съзнание за неговата противоречивост. Труден е процесът на духовно проглеждане и осъзнаване на сложността на живота. Духовната биография на героя е разкрита в три възлови фрази:”Аз не зная”-“Аз познах”- “аз ще знам”.В тази рамкова композиция се открояват сложните процеси на самоосъзнаването, на нравственото израстване на личността. Първата фраза внушава представата за възторжените чувства, които изпитва юношата пред прага на живота. Самият факт, че живее му носи радост и той е жаден да улови всеки миг от живота в неговата многоликост – “запленен и от сивия ден, / и от цветната майска зора”. Синонимното гнездо на светлината(“цветната майска зора,”пролетта”, “младостта”,”друм от цветя”, “лунни лъчи”) е твърде богато и недвусмислено насочва мисълта към въодушевлението, с което младият човек навлиза в живота. Той се чувства като млад бог в “колесница от лунни лъчи”. Появява се най-важното по смисъл понятие Живот, което е написано с главна буква, за да се открои неговото ценностно значение. Началото на стихотворението представя юношата, който мисли света като “готов”, завършен, предварително изпълнен със смисъл. Словосъчетанието “ябълков цвят” отвежда към библейската представа за рая, за вечното щастие. Ябълковото дърво е дървото на познанието на доброто и злото.

Сблъсъкът с грубата действителност е маркиран със съюза “но”. Антитезата разкрива драматичния сблъсък между мечти и действителност, очертава трудния път на съзряването. Ярки и изразителни са синонимите на мрака и робството, на духовното потисничество(“бездни”, “черни стени”, “злоба”, “черна сянка”, “полумрак”, “ледна тъма”, и хиперболата ”морета от кръв и сълзи”.).Символно-алегоричните образи и метафори придават на страданието вселенски, космически измерения, разширяват го във времето и пространството и подчертават неизбежността на пречистващия “ураган”. Черният цвят е в контраст със светлината на пожарите. Усещане за ужас, за нещо зловещо и съдбовно непреодолимо излъчва новата картина. Възторгът отстъпва място на гневния Глас, който разкрива грозна картина на страдания и робство(“изтерзани лица”, “плачове като в сън”,”демонска стръв”). Това е картината на Ада, на социалното падение.Алитерацията на “з”, “н”, “р” прави по-осезаемо усещането за ужас.

“Аз познах свойте братя във робски керван”-това е мигът на проглеждането за всечовешката болка и робска съдба.Три символа с библейски произход разгръщат идеята за универсализираното Зло. Символът на Златния телец, олицетворява Злото и разкрива същността на стария свят , който се крепи на силата на властта и парите. Според Библията е невъзможно да се служи едновременно и на Бога и на богатството. Най- голямата беда за човека , лирическият герой съзира в оковаването на “човешкия Дух”. Ценностите са разместени, защото духът не изпълнява функцията си да бъде храм на Бога, а е обруган, унизен. Тръненият венец символизира мъченичеството и страданията на Христос в името на човешкия свят. Лирическият човек се уподобява на Спасителя, готов е да понесе страданията на тълпите, да намери пътя към истинския Смисъл на живота.

Промяната в душевните преживявания на героя е проследена във възходяща градация(“видях”, “познах”, “настръхнах”).Глаголът “настръхнах” показва новото състояние на юношата. Той е изживял разочарованието, изпитал е силата на социалното и духовното страдание, усетил е новото борческо настроение на тълпите и всичко това го подтиква към решителни действия. Юношата прави първия самостоятелен избор в живота си съвсем естествено -това личи от съюза “и”. Гласът му се издига в огромното пространство и зове природните стихии-пожари, ураган. Момъкът вижда себе си като глашатай на Борбата, на промяната. Преди да призове стихиите на недоволството , стихия се разярява в душата му(“закопнях”,”запламтях”.)В преживяното страдание се е закалил и духът и волята и Словата му, в гърдите му е бликнала неудържима борческа енергия. Той се чувства господар на земните и небесните стихии, а Господарят е всевластен Творец.

Анафората “нека” издава решимостта за борба в името на желаната промяна. Чрез силата на романтичното си въображение лирическият герой създава и изживява една космическа по мащабност картина на революционен взрив, която заслепява със светлините на пожарите и изпълва пространството с трясъка на светкавици и ураганен вятър. В тази картина наред с природните стихии бушува и стихията на разбунените души на угнетените. Това е часът на свещената саможертва – “аз ще знам за какво да умра”. Тържествено-приповдигнат е тонът във финала на творбата.Мечтаният свят за юношата няма реални очертания – той е толкова красив и приказен , че е изпълнен с “лъчите нова зора”. Приел позата на Пророк, той призовава стихиите да донесат възмездие на грешната земя.

Изборът на лирическия “аз” е под знака на духовното обновление . Творбата е изпълнена с ведър оптимизъм, защото щом Младостта избира пътя на саможертвата , то стария свят е Обречен.Състраданието на героя към тълпата отстъпва място на неговото възхищение от борческия й устрем. Неговото място е там –“залюбен в тълпите”.Лирическият герой завършва пътуването към себе си и към света. Постигната е вътрешната хармония на Личността , която намира смисъла на човешкото съществуване в себеотдаването. Смъртта е видяна не като неизбежен край, а като осмислящ живота предел

Лирическият герой отдава своя пламък, силата на своето Слово, за да сътвори света. “Аз”-ът изживява себе си като бог, който сътворява Нов свят чрез Словото. Смирненски влага нов смисъл в библейското слово: ”Да бъде светлина!” – “Нека пламне земята…” Текстът Говори за края , за свършека на един робски свят, за неговото разрушаване. ”Железни “ са словата на Истината , които кънтят по цялата робска земя.

Според немския философ Мартин Хайдегер :”…езикът(Словото) е домът на битието”. В този смисъл истината за човешкото съществуване остава проблем на словото. Както Бог твори чрез словото, така и човекът постига чрез Словото единение с Бога и преоткрива себе си.

В началото на ХХ век човекът осъзнава необходимостта от нов ред, от нов свят – по-справедлив и хуманен. Настоящето го е превърнало в жертва на социалното неравенство, а бъдещето изисква от него да поеме отговорността за промяната и да стане движеща сила на тази промяна. След Ботев и Яворов, Смирненски подема темата за страданието и бунта на човека. Младият поет притежава вътрешно чувство за драматичното и в личен, и в обществен план. Той става поет на тълпите, на “улицата многогласа”, на надигащата се революционна буря, на страданието на “синеблузите” си братя.

“Йохан”
См. е съвременник на януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919 г.То е жестоко потушено, но паметта на жертвите е запазена като завет. В първите години след разгрома партийните вестници посвещават цели броеве на въстанието.Портретите на убитите водачи Карл.Л. и Роза Л. са обвити в траурни ленти, а под тях се отпечатват революционни стихове. Пръв сред поетите, които възславят януаорската епорея е См.Той не е непосредствен участник в събитията, но следи техния ход.Въображението го отвежда сред сивите каменни сгради на Берлин, по площади и улици, където се развяват знамената на бунта и се издигат барикади.Стотици борци остават безименни. Техният обобщен образ е Йохан.

Поемата не е лиричен монолог. Тя следва известен епически план, сюжетна последователност на редуващи се сцени и събития. Героят е показан не само на барикадата като борец, но и като обикновен човек, който има дом и семейство. Картината на прощаването(на изпращането) с жена и невръстно дете е безмълвна картина.Напускането на интимния свят и потапянето в борческия свят става бързо и решително.Единствено чрез жеста на жената, която протяга мълчаливо ръце и едвам прошепва името на любимия си се разкрива личната драма на семейството.Скръбта на жената потъва в грохота на престрелката. Тя няма да го спре, защото знае какъв е неговият идеал.(Сравни с “Илиада” – сцената на Прощаването на Хектор с Андромаха).
ІІ и ІІІ част – Място на действието е пренесено на барикадата.Картината е озвучена от “гърмеж и вик”, а пламъкът с червен език обгръща града – символична картина на бунта.Да се проследи жестоката и сурова битка(“пръсна черепа му с приклад”) Героят е непознат и мълчалив сред другите, но той е приел титанични очертания. От малката и схлупена къщурка Йохан е във времето на Историята.Поведението му на барикадата е обобщено.Той е представен като рицар на революцията, който влиза в дързък двубой с хусаритеи. Барикадата се превръща в обвинителна арена, от която бунтовникът поразява врага със силата на словото: “Безумци…” Тези думи разкриват моралното превъзходство на революционера над числено превъзхождащите ги хусари.Обръщенията “Безумци!”, “подлеци” подчертават класовата омраза.Войнстващият дух на този куплет е почерпан от самата реалност на януарските борби.Образът на капката кръв, която ражда нови борци е вдъхновен от предсмъртната статия на Карл.Л.”Въпреки всичко” В нея водачът на въстанието на спартакистите говори:”Те проляха за свято дело своята кръв, която стана свята кръв.От всяка капка кръв ще излязат отмъстители, от всяка разкъсана клетка – нови борци за великото дело”.

ІV част – отново ни връща към житейския трагизъм.Картината на очакването. Отново се връщаме в малката къщурка, където чака ридаеща, изтръпнала от мрачни предчувствия жена.Лир. говорител е добър психолог и в този трагичен за нея момент не описва, а само загатва нейното състояние чрез горкия плач и тихото нашепване на името “Йохан”Този скръбен шепот еизраз на болката и тъгата. Героичният подвиг на Йохан не намалява нейното страдание. Първа и четвърта част сякаш “прегръщат” барикадата.

ГЕО МИЛЕВ

Величието и трагизма в поемата Септември

 

Философският и етичният смисъл в конфликта 
земя
 небе, човек бог

 

Трагизъмът и оптимизъмът в поемата Септември

 

Моменти в поемата: Проблемът за бъдещето, проблемътчовек отечество, човек власт, водач народ; проблемът засвободатаконфликтът между човека и бога.

 

Увод: Гео Милев се вписва в едно проблемно поле на българската литература, което чертаемодернистичното виждане за света и човека. За него Антон Страшимиров казва, че е от личностите, които се раждат веднъж на сто години. Двете списания, които издава Везни и Пламък бележат два етапав преориентацията на българската литература след войните. Гео Милев налага идеята, че поезията сенуждае от обновление. За него е характерен реформаторския дух, както е при Пенчо Славейков. ГеоМилев е носител на нов тип естетическо съзнание. Според него човешкият дух трябва да се стреми къмнови висоти и да надмогва делничното. Тази мисъл е ярко реализиранан в поемата Септември. Макартворбата да е свързана с исторически факт, тя съдържа в себе си универсални философски обобщения,истини и прозрения за народа и историята, за личноста в големите събития, за непреходните ценности вчовешкия дух. Поемата възниква след войните, в началото на века време на общоевропейско крушениена патриотичните идеали, на политизиране на масовото съзнание. Динамичната епоха дава своитеотражения върху литературния живот. Ражда се в момент, когато символизмът търпи крушение и сеутвърждават множество авангардни революционно-естетически течения. Самото въстание като дълбокоисторически факт разтърсва социалните съвести на много писатели модернисти от онази епоха. Топомага за естетическа преориентация на Гео Милев от индивидуализъм към социалната тема дообвързване на неговата експресионистична естетика с историческата съдба на народа.

Като литературно направление в основата на експресионизма стои идеята за бунта. Споредекспресионистите новото изкуство трябва да се базира не върху символа, а върху фрагмента. Стандартните художествени представи трябва да бъдат разрушени, а художественото изображение да секонструира върху асоциативното обединяване на литературни фрагменти без причинно-следственавръзка по между им. Принципът на фрагментарността е основен при конструиране на поемата Септември.Тя е композирана върху мозаечното наслагване на образни фрагменти изразени чрез фрагментарнастилистика.

Във философски план това е идея, моделираща нов образ на бъдещето, на човечеството, нови понятия за отношениятачовек бог, човек родина, народ власт, водач народ. Всоциален аспект тя проектира монументален социалендвубой между неоправданата общност и господстващиятсвят, разкрепостена духовна трансформация на роба втворец на историческата си съдба. В естетически планидеята за бунта намира своя синтезиран израз впрокламирания от Гео Милев принцип на оварваряване напоезията, т.е. за доближаване на поетическия език доразговорния, сплитане в синтактична цялост на разнородниестетически пластове. При тях поетичното е прозаично,героичното е обикновено, красивото е грозно. Принципътна оварваряване става водеща линия в творчеството напоетите от двадесетте години на века – Гео Милев, АтанасДалчев, Никола Фурнаджиев.

Гео Милев се противопоставя и на реалистите и на символистите, обръща се към народа и неговия живот. Той пише: Народът, масата ражда всички нас. Припомня, че всеки творец има своя корен, своя народ.Затова и неговият призив е: при народа, сред народа.

 

Героичното и трагичното в образа на народа в поемата Септември на Гео Милев

 

Теза: Темата за героиката и трагиката на народа борец е с трайно присъствие в българската литература. Гео Милев я осмисля през призмата на нова естетика и поетика. Докато творчеството на Вазов отразявавъзхода на националния дух, епохата на идейна еднородност на нацията, когато отечеството е съкралнопонятие за всеки възрожденски българин, то поемата Септември отразява кризата на човечеството нанационална идентичност, раздвояване на социални представи за родината. Докато Вазов разкривагероичното и трагичното в неговите национални измерения, Гео Милев поставя акцент върхууниверсалните проекции на народния бунт. Новаторското осмисляне на традиционната тема е обоснованаот социални-политически и естетически фактори.

Образът на бунта има двумерни художествени проекции. Те са мотивирани от двоинствеността нахудожествения свят в поемата. Художественото изображение има два плана. Единият е събитийноконкретен, при който бунтът е разкрит в своите етнографски и темпорални координати (изреждат сеимена на български селища, цитират се политически лозунги, откъси от тогавашния национален химн). Другият е символно алегоричният (въвеждат се примерни архетипни образи от митологията, библията, класическата литература).

 

Поемата има триделен композиционен строеж. Първата част разгръща темата за подема, втората запогрома, а финалната изстраданата вяра в щастливото бъдеще. Творбата има диалектическа постройка, базирана върху триадата теза-антитеза-синтез. Произведението на Гео Милев има оптимистичен ипесимистичен прочит. Състои се от дванадесет фрагмента, които отразяват и подема и погрома. Числото дванадесет е взето от християнската митология. Фрагментите са подчинени на водещото внушение закрасота и стихийния гняв.

Първата част лирическият увод е философска поетичнатенденция за закономерността на бунта. Въведението евъздействащо, отвежда в мига на сътворяването. Миг наметаморфоза часът е предела между нощта и деня. Началото от оптимистична гледна точка създава визията,за зараждане на светлината от мрака. Смъртта раждаживот. Тъмнината, хаосът и мракът са отречени отсветлината. От роба се ражда бунтарят. Показан е образътна света в предутринния час. Не са противопоставенинационално и световно, не се съпоставя с други събития,както при Вазов. Националното е неотделимо отсветовното, осмислено чрез философски критерии. Оксиморонът Нощта ражда из мъртва отроба внушава, че бунтът на робите е мъртво родено дело. То няма право на живот, защото дръзва да руши изначалнияред, утвърден от бога и охраняван от държавата. Вековната злоба на роба отвежда към идеята, че нямалюбов сред хората. От нощта на страданията на човека се ражда неговият бунт. Гневът е пурпурен. Бунтът е характеризиран като гняв, израз на осъзнат протест, а не на отрицание. При експресиониститесе търси силата на изразителността, а националното събитие е осмислено чрез общочовешки категории. Мрачното нерадостно битие на народа е изряазено чрез метафората (нощ) и води до логическапоследица -зараждане на озлоблението. Още тук се обособяват две противоречиви художествени гледниточки максимално деестетизиране и естетизиране. От нощта на страданието на човека идва зората аннеговият бунт. Хората са устремени към идеала. Художественият свят на поемата е дълбок, сложен ипротиворечив. Тържествената, бавна ритмика на началните стихове, която завършва с емоционалнапауза след стиха: Дълбоко сред мрак и мъгла, рязко се сменя. Внушението мъгла е метафора начовешкото съзнание. Съмването отвежда към библейския образ енергията на природата залята като отпотопа. Действието се развива по хоризонтала и вертикала всички пространства са обхванати отприродната стихия. Главен герой на творбата е народът. Това е образът на човека маса, на народа, койтоизлива пороя на гнева си. Този образ Гео Милев създава още в поемите Ад и Ден на гнева. Гневът еслепен от социални и визуални фрагменти. Възстанали са всички:

изпокъсани

кални

гладни

навъсени

измършавели от труд

загрубели от жега и студ

Разгърнатата антитеза, изброяванията и хиперболизацията представят внушителната фигура навъстаниците.

За експресионизма е характерен мотива за движението, чийто владетел в началото е народът. Масовостта е визирана чрез изброените места, от където се стича този народ:

из всички балкани

из дебри пустинни

из гладни поля

из кални паланки

села

градове

Тръгнали са без рози и песни. В социален план това епредстава за масата изисканото изкуство е непознато. Впървата част на поемата водещ е принципът наоварваряване на представата на народа. Това е постигнаточрез определенията диви, бесни, профани. Този похват има много поетични и дейни функции. В единплан, разкривайки героите от социалното дъно на живота шопи с сопи Гео Милев внушава, че историятасе движи от социалните низини. Ако се търси съпоставка между Гео-Милевата и Вазовата концепция, топри народния поет водачът е двигател, а народът го следва. При Гео Милев двигател е народът, а неводача.

Повечето от принизените характеристики се оказват цитати или перифрази от оценката на държавнатапропаганда. По този начин Гео Милев майсторски пародира чуждия идеологически глас. Едновременно стова огрубеният образ на народа се противопоставя както на фалшивите идилични христоматийнипредстави в литературата, така и на самоцелната отвлечена екзотична красота на символните пейзажи. Деестетизирането е типичен експресионистичен похват. Той е израз на характерния за експресиониститебунт срещу традицията, нормата, култ към деструкцията. Така в първата част народът е разкрит катонеконтролируема, анархична сила, като сляпа тълпа, като множество на хаоса и разрушението. От еднастрана народът е показан като стихия, но от друга неговата борба Гео Милев определя като свещенотодело. На принципа на изграждането и слепянето на фрагменти Гео Милев изгражда образът на народамаса в първа и пета глава на поемата. Изреждането, подбора на думи с експресивна сила на примитива, създава аналог на бунта в езика. Той внушава експресията на рушенето. Създава се визията за мита напотопа. В поемата се разглеждат разкъсаните основни връзки между земята и небето, между човек и бог.

Образът на народа е ситуиран в прагово време трансформирането на нощта в ден. То кодира представатаза ескалирането на бунтовния пристъп, резултат от акумулираната злоба.

Успоредно с образът на народа представен в своя устрем в поемата е въведен и образът на бога. Релацията човек бог е едно от проблемните ядра на българската литература. Общото в различнитеинтерпретации на този проблем е в изявяването на една езическа гледна точка. При Ботев, Вазов, ЕлинПелин, Яворов откриваме тендеенция към десакрализация на образа на бога. Дискредитирането напредставата за него е идейна линия и на поемата Септември. В първата част конфликтът на човека с богае потиснат. Въстаниците живеят с трагичната илюзия, че справедливото им дело не може да не бъдеподкрепено от бога. Израз на техните надежди са декларациите: „С нами е бог! и Вярваме!“ Въстанието се тълкува в неговата трагична обреченост, ното носи оптимизъм. Смисловите композиционни полета саобособени като фрагменти. Противопоставят се две линииустрем и противодействие. Водещи категории са човек,народ, родина. Народът е разкрит в две състояния у търсидинамично развитие. Авторът си служи с хиперболизация. Поемата се гради от реалистичен и фантастично-алегоричен свят. Събитието се трансформира в съвкупностот символи, разгърнати в композиционно оформени частинощта, слънчогледите, светкавиците, бог, Ханаан и Троя. Реалистичният план е събитийно конкретен и документалнодостоверен. По особено експресивен начин се градиколективния образ на въстаниците, палачите, жертвите исе очертава най-общия ход на бунта.

Погледът е насочен към улавянето на единичен факт. В творбата има етнографски и темпоралникомпозиции, за да се подчертаят национално историческите измерения. Повторенията и антитезатаподсилват усещането за реалност. Използвани са клишета, географски реалии. Цитираните имена наградове и села говорят за масовост на бунта. Така се създава връзката от началото определенията са нацялата земя, след което се конкретизира народа, не вече земята, а определена част от нея.

Третият фрагмент разкрива страданието и саможертвата. Страданието битува чрез представата:

С хиляди ножа

прободен

народ

Саможертвата е визиранан лаконично:

и писа със своите кърви:

Свободен!

За да разкрие бунта като бунт на човека за неговата свобода, Гео Милев поставя общочовешки проблем: Не искаш ти никого роб . Още във втория фрагмент чрез втората от паралелните метафорислънчогледите паднаха в прах поетът внася дисонанс в светлото възторжено звучене с тревожнотозагатване. Гео Милев гради представа за героя чрез характеристика. Показва пространството, което естрадание, насилие, погром.

Поемата започва с появата на гнева, за което се търси аналог с Омировата Илиада. Гневът носиразкъсващата противоположност до седма глава, която е границата. Гневът е и характеристиката нанарода. Той носи и стремежа за свобода, и гибелта. Чрез разделянето на гнева на бога и гнева на човекасе добива универсалността на мотива. Гневът е първичният и емоционален тласък.

В шести фрагмент се въвежда образът на Балкана символ на родното, на бунта, на подвига, набезсмъртието, на вечността. Антипод на този образ е представата издигнал пъп / срещу небето символ нателесното в опозиция на извисеното небето. Така единството между земята и небето постепенно се руши. Алегоричният образ на пъп-а подксазва, че интеграцията на човека с бога е трагична илюзия, че бунта срещу установения християнски ред не може да имабожията подкрепа. Действието се развива по хоризонтала ивертикала. Появява се образът на гигантския / столетния / дъб, който символизира държавната институция. Той етрагически знак за разрушаването. Архетипните образипочерпани от езическите вярвания на народа пепелянки исмоци, змеици и змейове са митологеми от фолклора, битуващи като предания за злото. Те кодират езическатасъщност на бунтовния пристъп. Антихристиянската реакциясрещу реда няма да срещне божията подкрепа.

Втората част на поемата, отразяваща погрома на бунта,разкрива най-пълно тоталния разрив на връзката човекбог. Очертава процеса на освобождаване на бунтовнотосъзнание от дектата на догмите. Седма глава възвестява страгична лаконичност чрез един стих развитието на действието Започва трагедията!, след коетопредставя пространството на унищожението.

Осми фрагмент разкрива действието: първите / паданаха в кърви. Темата за погрома се разгръщашиироко епически от осма до единадесета глава. Романтичният патос, породен от полета на народа, сезаменя с потресаващо реалистично изображение. Контрастно са представени образа на народа отпървата част и палачите. Кратката констатация в седма глава бележи преломния момент както вкомпозиционния, така и в смислово идейния аспект на творбата. Тя е свързана с осъществяване наизхода от зараждащия се към разгръщащия се аспект. Акцентът не е толкова върху покосяващата смърт, куршуми, жертви, а върху непонятната жестокост, която поражда вцепление и ужас. Земята е в кръв. Кръвта е знак за живот, но и за смърт. В центъра на художественото изображение застава образът наразлютената милиция, която е средство за осъществяване на наказанието за сторената дързост набунтовниците. Всъщност образът на земната власт е проекция на небесната санкция. Оказва се, чебунтътъ е насочен срещу устоите на досегашния ред, базиран върху догмите, бог, цар, отечество. В тозисмисъл ретроградната сила се олицетворява в образа на небесната и земната власт. Смъртта набунтовниците в един план е разкрита като акт за изкупление на вината. Според чуждия идеологическиглас вината се изразява в безумната дързост да се прекроява наново изначалния ред. В този смисължестокото потъшаване на бунта в оценката на властниците се осмисля като справедливо наказание запроявената дързост. Поради това смъртта на въстаниците е характеризирана като кървав на боговетекурбан, като жертвоприношение. Неуспехът се оказва истинската цена на изкупуване на трагичния грях. Но според позицията на лирическия говорител кървавата жертвеност има друга цена във физическататрагедия се ражда прозрението, че богът е идеологическа функция, узаконяваща неправдата. Товагорчиво прозрение поражда декларираната във финала на поемата вяра, че щастливото устройство набъдещия свят е възможно Без бог! Без господар!.

Показани са народът и войската. Издига се лозунгът: Отечеството е в опасност!. Саркастично бият думитена поета: Прекрасно / но що е отечество?. Одухотворяват се знамената и земята. Те получават физическа

уязвимост. В отчаянието си преследваните издигат къмнебето голи ръце представа за безпомощност. Бунтът есмазан, надеждите погребани. Фрагментът всеки / да сиспасява / живота носи тезата, която превръща въстаницитев роби и доказва не героична смърт, а спасяване, не борба,а бягство. Мотивът за смъртта е мотив за страха.

Задълбочаването на проблема между земя и небе, междубог и човек е свързано с образа на поп Андрей, кодиращидеята за приравняването на човека с бога. Неговият образе посредник между земята и небето, защото в един плантой е отрицание на църковната догма, а в друг едоскорошно нейно въплъщение поп Андрей е и средство заотрицание на религиозните норми, нейно собственосамоотрицание. В художествен план героят е посредник набожията промисъл сред хората. Той сам възстава срещу заблудите и избира смъртта пред смирението. Сцената с поп Андрей свързва субекта на движение с образа на народа. Семантиката на името Андрей епървият до бога. Той руши храма дома на вярата, без жал, без спомен. Паметта е морален критерий. Тявърви до нашата съвест. Образът на поп Андрей въплъщава идеята за антихриста. Поп Андрей сеотличава от другите, противопоставя се на общия страх.

Девета глава носи глаголна активност, действени думи. Появява се мотива за богоборството и вярата. Боге метафора. Персонализира манипулативната мощ на институциите. Вярата е мотивацията, спецификатана оптимизма. Образът на поп Андрей се изгражда в граничен момент между живота и смъртта. ГеоМилев достига до Ботевски контекст при изобразяване на героя. В този персонаж може да се търсианалог с елегията Обесването на Васил Левски и Хаджи Димитър на Ботев. Образът е изграден повертикалата. Поп Андрей е изправен до телеграфния стълб, а Левски до бесилото. В цялата поема попАндрей носи елементите на събитийно-конкретния достоверен план. Това е единственият реалносъществуващ , с посочен адрес, герой: Медковец епически смелият поп Андрей . Той е сам. Поп Андрейостава верен на идеята и на гнева. Красив е, защото реабилитира човека. Представата като луд доказва,че той остава верен на лудостта, на идеала. Лудостта, както при Вазов е естетизирана. Сравнениетоспокоен като гранит създава визията на метафорична определеност за монумент. Поп Андрей еисторическо лице и се гради в една по-обобщена представа. Негов антипод е капитанът символ нанасилието. Градят се два полюсни образа. Гневът на природата е оценъчно отношение към поп Андрей иакта на насилие. Самата екзекуция е представена с

максимална достоверност и точността на детайла:

До телеграфния стълб бе изправен

До него палача.

Капитана.

Въжето

бе готово.

 

„СТИХИИ” – ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

 

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.

С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува да опознае тайните на живота.

Едно от емблематичните стихотворения за първата стихосбирка, а и за цялото творчество на Багряна е „Стихии”. Заглавието на творбата е показателно за решимостта на поетесата да опознае себе си, за да разбере „стихиите”, които бушуват в кръвта и. Тя самата се чувства част от тях и никакви пречки и условности не могат да я спрат в нейния устрем да бъде призната за човек, за личност, а не само за жена, разбирана в патриархалния смисъл на думата.

Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото ú дават представа за абсолютна свобода, за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях тя вижда природните еквиваленти на своята неподвластност на морални и и битови прегради, на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта.

Композицията на стихотворението е като че ли математически разчертана и подобно на фолклорните творби е подчинена на математическото число три: три разгърнати картини, последвани от едно обобщение в последния куплет. Поетесата утвърждава порива, устрема напред и нагоре, смелостта и непреклонността пред неизвестното. Всяка строфа представлява една емоционална и смислова цялост и изгражда самостоятелен художествен образ. Онова, което ги обединява, е възторгът на лирическата героиня и вярата ú , че ще осъществи себе си.

Стихотворението е написано под формата на обръщение. Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно, маркиран с личното местоимение ти, което се повтаря в началния стих на всяка строфа.

Чрез риторичните въпроси, започващи с анафоричното повторение „ Можеш ли да спреш ти…” героинята недвусмислено защитава тезата си, че никой и нищо не е в състояние да спре нейния порив, силен като стихия, към нови простори.

Поетесата е избрала три образа: вятъра, водата и виното – като сътворено от човека тяхно подобие. Текстът чертае реалистичен образ на стихиен вятър като неукротим немирник и пакостник. Но вятърът присъства и със своето символно значение като въплъщение на сила и устременост, на волност и непокорство, на неудържимост. Лирическата героиня е заслепена от неговата тотална освободеност, непризнаваща пречки и прегради. Строфата е изградена изцяло от думи, които изразяват движение или устременост. Чрез динамичните глаголи „иде”, „префучава”, „вдига”, „грабва”, „сваля” Багряна представя вятъра с неговата пластичност и неудържим порив. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторителност, а с това и за вечност.

Със завидна творческа сила е изграден и образът на водната стихия, конкретизирана в река с красивото и смислово натоварено име Бистрица. Водата тук не е видяна в традиционния си символен образ на плодородието и обновлението. Тя е буйна, спускаща се устремено по пътя си, нехаеща за пакостите, които прави, самодоволна от надмощието си, от разрушаването на спокойствието и монотонността в битовото ежедневие на хората. В строфата ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и паралелните преживявания на героинята, която жадува да разруши ледовете, сковали патриархалния начин на живот, да унищожи всичко, което пречи на волността и устрема напред.

Макар че се долавя съчувствие към пострадалите от стихията, внушено чрез умалителните съществителни „къщиците” и „градинките”, зрителният ъгъл на поетесата към природното бедствие не е трагически. Лирическата героиня се увлича дори от яростта на реката като израз на бунта, защото сама е изпитала това чувство в борбата си за лично щастие и индивидуална свобода. Вдъхновена от природата, тя възприема водната стихия и с очите: „мътна, пакостна”, и със слуха си: „разтрошава”, радва се на непобедимата ú мощ, на динамиката ú, подчертана чрез предмети, които не могат да устоят на нейния напор.

За третата стихия, която отговаря на личния порив към волност, героинята избира виното, в което се събира природната сила на гроздето и човешкия труд, вложен в добиването на виното. Но докато вятърът и водата нямат дом, виното е ревниво пазено в изби и бъчви, без обаче да загуби своята стихийна сила. Идеята за неудържимо движение се свързва с кипенето на виното, което ще предизвика и кипене на човешката кръв, и усещане за прилив на жизнена енергия. Дълбоките каменни изби сполучливо кореспондират с дълбоката древност и с вечността. Все в духа на събудения спомен за миналото и за дълбокия български корен са и надписите с „букви кирилски” : „черното” и „бялото” е и припомняне за двойствения образ на виното – питие на вечността, но и стихия, която превръща и човека в стихия – добра или зла.

Трите картини, които изгражда поетесата, преливат една в друга, взаимно се допълват и внушават представата за бурно движение. Обединяващ мотив е и чувството към родното. Повтарящото се в края на всяка строфа „в родния ми град” налага усещането за родова принадлежност, но разкрива и стремежа на героинята да открие корените на своята съпротива срещу застоя и безличното съществуване. Последната строфа не запазва анафоричните повторения на предходните, но също е оформена като риторичен въпрос. Интонацията е тържествуваща:

„Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната,

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, – мене как ще спреш?”

Финалното повторение, но вече в инверсия, привлича логическото ударение върху формата на личното местоимение за първо лице, с което се откроява неотстъпчивата и волнолюбива житейска позиция на героинята. Самоопределенията на героинята: „волната, скитницата, непокорната” изграждат духовно-нравствения образ на жена, разкъсала оковите на домашното пространство, устремила се към непознатото и непостижимото. Тя вече не е само „родната сестра на вятъра, на водата и на виното” – тя сама е и вятър, и вода, и вино – волна, горда и неудържима. Защото човек е роден сред стихии и не може да бъде покорен и смазан.

БАГРЯНА – „КУКУВИЦА”

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.

С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува за опознае тайните на живота.

За да разкрие своя дух и великата земна щедрост на жената, поетесата търси опора и в традиционните митове, оживели във фолклора. Тя черпи мотиви от народната песен и чрез общото, родовото изразява индивидуалността си.

Емблематично в това отношение е стихотворението „Кукувица”. Не случайно Багряна избира това заглавие – в българското народно творчество първообраз на непокорството на женската духовност е кукувицата. Творбата въплъщава представата за разбунтуваната жена, противопоставяща се категорично на ограниченията на патриархалните норми. Тя е с богат вътрешен свят, който не е копнежен, тих и смирен, а кипящ от емоционални преживявания, които героинята на Багряна открито и импулсивно изповядва.

Стихотворението е написано под формата на обръщение на лирическия субект- жената, към мъжа. Още в първите стихове, в които се редуват думи от народния говор и характерните езикови обрати, поетесата повежда диалог със стародавното, закостеняло възприемане на света. Тя се противопоставя на традиционното схващане за единствената роля на жената като пазителка на семейното огнище. Жената дава живот, без да е опознала виталната сила на собственото си съществуване. Духът ú е се определя от тесните рамки на битието и родовите традиции.

Лирическата героиня на Багряна отстоява правото да изживее пълноценно дните си, да бъде щастлива. Обръщението в стихотворението прераства в изповед на новата жена от първата четвърт на ХХ в. – богата духовно, разкрепостена, неудържима в поривите си, понесена от неутолимата жажда да докосне непознатото, да вкуси живота без задръжки и условности. Тя разчупва традиционната представа за дом и семейно щастие най-напред в душата си и заявява категорично:

„Няма нивга аз гнездо да свия,

Рожби румени да ти отгледам,

Вкъщи край огнището да шетам.”

Отново доминира несъгласието и отрицанието на традицията. Първоизворът на бунта в човешката душа е в изключителната сила на творческото, съзиждащо начало, даващо живот. Самочувствието на модерната жена, отхвърлила ограниченията, търси своите корени в прадревни предания:

„Мен ме е родила сякаш веда

И ми е прокобила несрета…”

Различието е осъзнато и прието като съдба. Но тъкмо тази несретна орис прави душата щастлива. И тя тръгва по света да утоли „жаждата” на духовните си търсения. „Скита” душата и винаги остава неудовлетворена.

„Дай ми мене по света да скитам,

Дай ми сборове, хора, задевки –

Другите да слушам без насита

И сама да пея на припевки.”

Героинята апелира за пълноценно изживян живот и нейният бунт е чисто човешки, въплътил в себе си порива към новото, неизпитаното, неизживяното. Анафоричното повторение на повелителната глаголна форма „дай” подчертава неутолимата жажда за живот на героинята на Багряна. Тя е пределно земна, чувствена жена, която осъзнава преходността на мига и бърза да погълне всичко, сякаш се страхува, че времето няма да и стигне:

„Моите очи се ненаглеждат,

моите уши се ненаслушват.”

Когато се бори за своето право да живее свободно, да опознае необятните хоризонти, поетесата се бори и за правото си свободно да обича, свободно да следва зова на младостта и любовта.Признанията на героинята са пределно ясни, изказът – опростено точен:

„ И така живота ще премине

ненаситена, ненаживяна…”

Духът броди неудовлетворен и търсещ святата истина за смисъла на човешкия живот. Финалът на творбата ни връща към всеизвестния факт – кукувицата снася яйцата си в чуждо гнездо, а не свива свое. В същото време обаче той ни отправя и към митологичните предания за прераждането на душата:

„ А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица – бродница ще стана…”

Носталгията по непознатия, духовен кръгозор остава.Неудовлетворена, душата се връща към митичната сила на вечното и святото начало на живота, поетически одухотворено в образа на „кукувицата – бродница”. Народното поверие е прераснало в идея за непобедимото витално чувство у жената.

Стихотворението е своеобразна автохарактеристика на лирическия субект, на жената, която в поезията на Багряна се саморазкрива с пълното съзнание за даденото и от природата право на изява и личен избор в живота.Нейната изповед е смела, неприкрита, категорична. Тя разкрива нравствената същност на българката, несломена от робските столетия, вечно устремена към красивото и стойностното в живота.

БАГРЯНА – „ВЕЧНАТА”

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.

С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува за опознае тайните на живота.

В своя химн „Вечната” поетесата вижда жената ентусиазирана в кръговрата на живота, „вечна” – и мъртва, и жива. Безжизнена като бездиханна плът в тъжно-тържествената минута на смъртта и вечна като въплъщение на непобедения, на постоянно жадния живот, на непресекващата през столетията любов.

Картината на мъртвото човешко тяло е сдържано тържествена и проста. С мъдрото спокойствие на самото битие авторката вижда в него само миг от неспирния кръговрат на живота. Отделните детайли с пределна простота и изразителност рисуват края на един живот, без да внушават ужас и страх от смъртта – ръцете на покойната са спокойно „навеки скръстени” и съвсем естествено се говори, че „широк и чужд е вече пръстенът”. Багряна умишлено акцентува върху него, защото той символизира любовта, брака, вечността – в кръга няма начало и край.

Поетесата възприема света като вечно движение. Човешкият живот тя чувства като момент от безсмъртното битие на природата. Затова дори бездиханният труп на мъртвата не е в състояние да помрачи светлия и жизнеутвърждаващ поглед. За Багряна майчинството дава не само живот, то е начин да се победи смъртта. Тя е само брънка от един порядък, чието начало и край са живот.

„Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети

ще шепнат пак „Мария” или „Анна”

в нощта, сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

Очите, устните, косите – на незримата.”

Цялата психика на поетесата е проникната от естествените вечни закони на природата. Майчинството – това е дълбоката и органична връзка между „вечното” и „святото” у жената. То е звеното, в което се сливат грях и святост, биологично и духовно, езическо и християнско. Породено от „греха” на земната любов, то има за свой резултат светостта на заложената в самата му същност саможертва.

Отношението майка-дъщеря извиква на преден план идеята за вечността, майчинското начало, осъществяващо оптимистичната повторяемост на жизнения цикъл. Лирическата героиня на Багряна се стреми към надмогване тленността на човешкия живот чрез вечните, изначални стойности на любовта. Тя винаги сътворява живот. Затова и творбата започва с „реалната смърт”, но завършва с внушението за безсмъртие.

С виталността на своето светоусещане и сетивната предметност на поетиката си Багряна създава поезиа, подчертано реална и земна. Тя е проникната от естествено жизнелюбие, в нея се усеща пълнокръвието на ренесансовия човек.

ПОТОМКА – БАГРЯНА

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.

С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува да опознае тайните на живота.

Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност на духа на поетесата носи лирическите копнежи, събрани в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.

С изящна художествена пластика на поетично слово и лирически образи е изразен свободният полет на мисълта и въображението. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на „вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава живот.

Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическата героиня. В монологична АЗ-форма поетесата изповядва тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще. Стиховете на Багряна настойчиво дирят родовото минало в съвременния пулс на житейското битие:

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа. Действието става стремително. Динамично се сменят чувства и настроения.

Но усещам, че в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Пулсът на времето отеква в художественото съзнание на лирическата героиня. Греховната съблазън да сътвори живот подчинява душата и поетичното съзнание, разтваря тайника на паметта. Потичат образи. Застигат се. Отначало неясни, но все по-плътно очертаващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват:

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Романтичният филтър изсветлява образа. Нощта става дълбока и светла. Поривът на душата и земната страст на чувството

създават усещане за светла и свята любов. Тъмната греховност на желанието е потопена в светлината на изплувалия спомен за отминал живот. Душата ликува, „взира” се в разтворилата се тайна на сърцето, чийто „глас” кънти със среднощния конски тропот на уловена романтична изповед:

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятъра, следите изравнил.

Вятърът приласкава спомена. Вдъхва му живот, който, блеснал като магнетично видение в съня на лирическия унес, „изтича” обратно, назад в миналото. Любовта със своя сърдечен плам винаги е вълнуващо романтично приключение за духа. Нейните „следи” остават. Споменът за нея идва и си отива като милувката на вятъра – любим метафоричен образ в поезията на Багряна, свързващ незримо с тайната на любовта минало и настояще.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Любовта за лирическата героиня е волна и свободна, витална стихия на духа, тя носи горещата страст на споделеното чувство. Поривът на сърцето бие с пулса на радостта, но и на дълбокото съмнение, раздвоило душата от осъзнатата греховност на чувството. В „среднощ дълбока” идва споменът за любовта, но и в същата тайна доба на приказно любовно щастие се разпада съмнението за вечната сила и постоянство на чувството.

Може би съм, грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя –

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

За Багряна любовта е светлият грях на душата, запалил в кръвта огнената страст на живота. Земна, истинска и силна е болката от раздялата с любовта в лирическата изповед на поетичното АЗ. Тя не сломява волния дух на героинята. Любовта като наследствен родов закон разпалва „жаравата” на обичта в душата на потомката, която е „само щерка – вярна” на сътворяващата живот „майчица”-„земя”. Това е „вечната и святата“ жена -„грешна и коварна“ в поезията на Багряна.

………………………………………………………………………………..

ОЩЕ УВОДИ ЗА АВТОРИТЕ -12 КЛАС

Христо Смирненски

Поезията на Христо Смирненски е художествено – документално отражение на преломен исторически момент, който е изпълнен със заряда на мащабни трансформационни процеси, обхванали световното политическо пространство. Идейните внушения на поета излизат извън рамките на националното и придобиват универсално звучене.

Атанас Далчев
Поезията на Далчев очертава параметрите на един драматичен екзистенциален опит. Човекът в него е самотен и обременен. Поетическото новаторство на автора е свързано с включването на предметите в художествената картина на света. А светът е тясно затворено пространство /стая, къща, болница/, зад чиито заключени врати човекът се самоизолира и самоунищожава в самотата си. Тя е неизменна същност на човешкото същество, тя е едновременно във и извън него. Предметният свят съществува, старее и умира така, както човекът.
Елисавета Багряна
Елисавета Багряна чрез лирическите си текстове изразява своето ново разбиране за женската съдба, за правото на личен избор, на собствен път дори с цената на болката и неразбирането. Поезията й представя една нова, освободена индивидуалност, която се стреми да познае света в цялото му многообразие, сама поемайки отговорността за себе си, носейки съзнанието за женската си значимост.
Гео Милев
Творчеството на Гео Милев се вписва в литературния дискурс на 20-те години на ХХ век – кризисно следвоенно време. В културното пространство се проблематизират стари ценности, подлагат се на преоценка традиционни норми и модели. Двадесетте години се свързват с третия етап от българския модернизъм – авангарда. Той има различни проявления в българското културно пространство, но особено категорично се налага един от неговите варианти – експресионизмът, утвърден и защитен в статиите и в художествените текстове на Гео Милев.

Йордан Йовков
Йордан Йовков е един от изявените български творци през двайсетте и трийсетте години на XX век. Чрез разказите си, Йовков пресъздават войната и мира,вчерашния ден на селото, присъствието на красотата и любовта в човешкия живот, вечната борба между доброто и злото в човека.
Никола Вапцаров
Поезията на Вапцаров е своеобразно явление в българската литература от периода на 30-те години на XX век. Художественото пространство на тази поезия е изпълнено с ритъма и езика на всекидневието. Лирика му улавя пулса на епохата и динамиката на промените в света и в човека.

Read Full Post »

Личността, родът, народът, историята в романа „Железният светилник”

1. Особености на сюжета и композицията:
а) заглавието на романа е метафора.

·        От една страна то насочва към устойчивостта и светлината, към здравото и неизменното, които са крепили народа ни през вековете

·        От друга страна, то символизира консерватизма, който пречи на утвърждаването на новото. Светлината е излизане от тъмните времена на робския хаос

·        Основните опозиции, към които насочва заглавието са: старо – ново, мрак – светлина, сън – пробуда

б) откъсите от народни песни пряко насочват към съдържанието на отделните части, две от които са свързани с личността и рода, и две – с народа и неговото израстване

в) „Хаджи Серафимовата внука” – „В тъмни времена” – „Народ се пробужда” – „Корени и гранки”Заглавията създават кръговост. Движението е от родовото към народа и отново връщане към рода.

г) основен композиционен принцип е на „нанизването” на историята върху нишката на рода. Развитието на действието обхваща период около 30 години, като композицията е пулсираща – обръща се внимание на важните моменти от личностното битие и от битието на народа

д) възлови моменти в сюжета на романа са:

·        женитбата на Султана и Стоян

·        идването на Рилския монах

·        строежът на новата църква

·        изгонването на гръцкия владика

·        смъртта на Катерина

Придвижването на сюжета се осъществява от герои нарушители, които излизат от дома на Пътя и са принудени към движение и промяна. Метафорите на Дома и Пътя са основни при изграждането на смисъла и чрез тях се осъществява сцеплението между традицията и новото

 
2. Личността и родът:

Средоточие на този конфликт е Султана. Нейният основен стремеж е да съхрани на рода и той да заеме място в сакралния център на общността. Това е една от причините тя да не изживее истинска любов, да не създаде достатъчно топлота и уют в своето семейство. Нейната драма е провокирана и от конфликта между патриархалното и новото време. Тя не си дава сметка за това – обърната е единствено към света на дедите. Затова тя не разбира стремежа за себеосъществяване на личността, за нарушаване на нормата. Тя подкрепя Лазар, без да го разбира докрай, но не може да разбере Катерина и Рафе Клинче, оттук произтича по-късно и конфликтът и с Ния.

3. Родовото време – завързване на нишката

а) в основата на романа е историята на един род – историческото време се оглежда в личното време. Различните поколения Глаушевци представят участта на целия народ

б) дават се среща две концепции за времето – митологичната, в която времето е циклично, нещата се повтарят и в известен смисъл са вечни и тази на историята – историческото време е линейно, то тече напред и не може да се връща

в) с преодоляване на кризисна ситуация (подобно на мита) започва романът и за Стоян, и за Султана, които се превръщат в герои нарушители, по късно такива са и Лазар, и Катерина, и Рафе Клинче, и самият народ – чрез подобни герои писателят назрялата готовност за промяна в историческото време

Редът в романа се противопоставя на хаоса и затова трябва да се поддържа и цени, но същевременно той ограничава човека, пречи му да изяви себе си

4. Народът и историята

а) Гледището на Димитър Талев за историята е в съзвучие с идеологическата яснота на 50-те години. Всеки от неговите герои в известна степен е герой функция – той изпълнява поставените му от автора задачи и напуска сцената.

·        Димитър Талев са фокусира върху моменти, които са показателни за възраждането на българския народ

·        Строежът на църквата е не само събитие, което притежава историческа достоверност, но е символ на обединение, на пробуждане в тъмните времена на робския хаос

·        Идването на рилския монах – думите му напомнят за Паисий Хилендарски. Същевременно „отварят” Преспа към българското.

б) Лазар е двигателят на промените, той синтезира ценностите, които спояват живота на общността – вяра, общ дом, общ път

5. Времето на сърцата:

а) движението на времето открива нови възможности и пред човешката емоционалност (Катерина)

·        От разликите в гледните точки на Султана и Катерина произтича конфликтът между тях . Султана вижда в резбаря опасния чужденец, а Катерина – волния, непокорния човек, надарен с дарбата на твореца

·        в образа на Рафе Клинче е заложена е една широко споделена представа за художника – у него има божествена искра

Човекът, родът и историята в „Железният светилник” от Димитър Талев

Увод:

Димитър Талев има своята устойчива критическа идентификация. Тя се онсновава преди всичко на неговото отношение към рода и родината. Димитър Талев доразвива традцията в българската литература на нов етал от духовната изява на творческия ни талант. Творчеството му носи възрожденския патос на Вазов инеспокойния дух на българина при Пенчо Славейков. Творецът е близък до Йовков с пластичността на рисунъка, с отразяване националните черти в героя, с убеждението си, че „светлото и доброто е преобладаващата сила в живота”. Железният светилник на неговите произведения „осветява” цяла галерия от образи – въплъщения на най-разнообразни черти от националния характер. Обръщайки се към миналото, писателят търси онези устойчиви начала и изпитани ценности, без които пътят на общността към бъдещето е невъзможен. Човекът е разгледан в генерален план на фона на общността, търсеща неговото място на линията на времето.

 

Теза:

Романът „Железният светилник” обхваща историята на две поколения Глаушеви. В рамките на книгата времето се изплъзва от конкретността и се превръщ във вечност. Глаушевият род става символ на излизането на човека от неговата родова и патриархална глабина и на влизането му в и сторията. Разказът за конкретно – историческите времена прелива в повествование за тъмните, безпросветни години, които ще породят копнежа по друг порядък, по друго време, означено чрез смяната в битовото поведение на героите. С разгъващата се във времето нишка на рода са свързани и големите исторически събития, които са обект на изображение. Така се създава една продуктивна обратимост между частните светове и историческите светове.

 

Изложение:

 

Проблемът за духовното и националното личностно израстване е зеложен в сюжета и в композицията на романа.Повествователният разказ твори отварянето кмм света и бунтът на героите срещу закостенелите патриархални порядки. Позицията на Димитър Талев за човека и историята е свързана със семейството, а родът е изходната точка на историята.За това и човешкото присъствие в романа е предопределено от участието му в историческия процес, от усета за промяна, за движение по нов път.Защото, според автора ,личното винаги е историческо.

 

Разсъждения Цитати
Композицията на романа е кръгова.Тя включва в себе си двете начала, от които всъщност се изгражда историята –  субективноисторическото и социалното. Чрез мита за Светото дърво, което не може да бъде унищожено, защото се наследява и развива родовоото начало откриваме връзката на романа с народното епическо начало.Човешките проблеми и проблемите на епохата в романа са разкрити чрез семейните отношения на героите. Подчинени на авторовата теза за двупосочността, героите определят и жанровите особености на творбата – „те текат в историческо време, без да са исторически“/Симеон Янев/.

Движението на времето открива нови възможности и за човешката индивидуалност и емоционалност. Романът ни представя най-вече чрез образа на виталната Стоянова дъщеря – Катерина. Родовото време е стабилизирало своя ход и отнови е възцарило властта на повторимите неща. Понятието ред активира значение като застиналост, инерция. А романът се интерерува от човешката активност, от способността да се открива нещо ново и различно.

 

 

Извод:

 

В началата на митологичното време винаги стои някакво изпитание, кризистна ситуацуя. Именно нейното преодоляване е условието за живота, за създаване на такава социална структура, която се справя с времето и да оцелява в неговата стихия. Романът на Талев също започва с подобна криза, с неволите на самтничестово и с изпитанията на пътя.

Разсъждения Цитати
Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана  брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните – става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението.

Силата на изкуството възражда светлите образи на Арафе и Катерина, символично благославяйки тяхната любов. Победил в плана на конкретните житейски решения, законът е загубил битката с любовта в плана на символичното. Защото животът може да е кратък, но и властта на закона не е вечна. Вечно е самото изкуство.

 

 

Извод:

 

 

Заключение:

“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и  национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.

Женските образи в романа на Димитър Талев „Железния светилник”

 

  1. Въпрос: От колко части се състои романът?

Отговор: Състои се от 4 части.

 

  1. Въпрос: Кои са те?

Отговор: „Хаджи Серафимовата внука“, „Тъмни времена“, „Народ се пробужда“ и „ Корени и гранки“

  1. Въпрос: Кои са основните възлови моменти в сюжета на романа? Отговор: Женитбата на Султана и Стоян; Идването на Рилския монах; Строежа на новата църква; Изгонването на гръцкия владика; Смъртта на Катерина.
  2. Въпрос: Кои от рода Глаушеви знаете?

Отговор: Стоян, Султана, Коста, Лазар, Манда, Нона, Катерина. Други две умират още като пеленачета.

 

  1. Въпрос: Как е представен Стоян Глаушев в романа „Железният светилник“? Отговор: Той има български национален характер, той е трудолюбив, смел, непримерен, доверчив.

 

  1. Въпрос: Кой е Лазар и как е представен в романа? Отговор: Лазар е синът на Стоян и Султана. Той е красив физически и духовно мъж. Показан е като развиващ се образ. Той има патриотично чувство и национален дух.

 

  1. Въпрос: Кои са героите от рода Бенкови? Отговор: Климент Бенков,Божана и Андрея Бенков

 

  1. Въпрос: Коя е основната цел на Климент Бенков? Отговор: Да се построи църква.

 

  1. Въпрос: Какъв е образът на Аврам Немтур? Отговор: Той е сред най-отрицателните образи в романа, но изключително важен за изясняване на основния идеен сблъсък на епохата. Той може да бъде и уязвим – неговата слабост е безпределната му любов към единствената му дъщеря Ния.

 

 

Мотивирано поставяне на новата тема:

 

Женските образи в романът „Железният светилник”, и записването  на новата тема на дъската

 

„Железният светилник“ може да бъде наречен семеен роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, която се възражда благодарение на силния дух на Хаджи Серафимовата внучка Султана. Централно място в романа заема образът на Султана.

  1. Образът на Султана

Въпрос: Какво знаете за нея?

Отговор: Тя е сложен и противоречив характер. Султана е властна и упорита пазителка на народните патриархални традиции, истинска жрица на домашното огнище, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност. Тя е силна, волева личност, пълна с непоколебима вяра в себе си и храбър, мъжествен дух. Двадесет и петгодишна, попреминала вече мома, последна издънка на обеднял чорбаджийски род.

Въпрос: Защо Султана е неречена „люта и горделива мома”?

Отговор: Когато е на 16 години я искат за някакъв момък. Кара баба си да му откаже, защото той не е мъж за нея.

„Не беше той мъж за Султана.Но тогава и стана ясно, че тя чакаше да дойде в тоя запустял дом нов достоен господар, да му предаде тежкия товар, който прегъваше моминските и плещи, тя чакаше и се готвеше да го посрещне с моминските си мисли, надежди и мечти. Годините минаваха, но вече никой не дойде да я иска. Излязло и бе име, че е люта и горделива мома”.

Въпрос: Каква е била Султана за народа на Преспа?

Отговор: За бедните в Преспа тя е била от голям род, а за богатите е била много бедна.

А) Женитбата и със Стоян

Тя не само приютява Стоян, а се омъжва за него по своя воля без да се съобразява с волята на „вуйко си” и съпротивата преспанските чорбаджии. Тя – внучката на хаджи Серафим- се жени за простия селянин. Постъпката й е нечувана дързост. Тя нарушава спокойствието и еднообразието в живота на целия град, превръща се в събитие, коментирано от всички. Но Султана решително и твърдо брани правото сама да решава съдбата си и правото си на лично щастие, семейство и деца.

Въпрос: Изправя ли се Султана сама срещу всички?

Отговор: Султана не се поколебава да застане сама срещу всички, самоотвержено брани Стоян. Тя му напомня да работи повече, постоянно му показва неговите задължения. Султана е живо олицетворение на традиционните ценности, на етическите задължения и строгите норми. Затова нейният образ не е просто художествен персонаж, а дава ясна представа за начина на мислене и нравите на българското патриархално семейство.

Въпрос: Вярва ли в нещо Султана?

Отговор: Дори нейната вяра в Бога е лишена от вдъхновение. Душата и твърде много е свикнала да разчита на собствените си сили за да може да се отдаде на молитва, нейната вяра е по-скоро заради традицията, заради необходимостта „в нещо да се вярва“. Хора като Султана са хора на дълга и на честта. „Честта, която пази душевната чистота на човека “ – това е неизменният девиз на героинята. Съзнанието за дълг се изразява в непрекъснатия стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал и да бъде полезна на своето семейство. Твърде сухи са обаче нейните понятия за правда и чест. От тях струи ограниченост и схематизъм. Султана се е превърнала в домашен полицай: „Стоян искаше сам да се оплаче от Султана, която стоеше като съдия пред него и вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна,вечно бдяща и строга, воинствуваща. „

Б) Раждането на децата им

Въпрос: Знаете ли кои са децата на Султана и Стоян?

Отговор: Султана и Стоян имат 8 деца. Пет от децата им са живи, двама синове –Лазар и Кочо и три дъщери- Катерина,Нона,Манда, а другите три деца са починали.

  1. Образът на Катерина

 

Една от най-пленителните героини в „Железният светилник” е Султанината дъщеря – Катерина.Тя е носителка на абсолютната духовна свобода , а единственият й закон е законът на любовта. Тя въплъщава красотата и жизнеността на женската природа, същевременно духовното и емоционално разкрепостяване на личността, будността, преодоляването на консервативните морални и нравствени норми. Съдбата й разкрива трагичното изкупление на личната независимост, на свободния емоционален избор. Поведението й въплъщава традиционни черти от женската душевност: сила на страстта на чувствата, жертвена всеотдайност на сърцето, отстояване на собствените природни и човешки права. Името Катерина произхожда от гръцки и означава „вечно чиста”. Според критериите на патриархалния канон тя „изневерява” на своето име, но според критериите на живота – не.

А) Грехът на Катерина

Въпрос: Как Катерина изневерява на патриархалния канон?

Отговор: Постъпката на Катерина да забременее от мъж, с когото не е минала под венчилото е дръзко отклонение от нормите на социума.

Въпрос: Напомня ли ви нещо постъпката на Катерина?

Отговор: Постъпката на Катерина припомня дързостта на майка й години преди това, но приликата е само повърхностна. В постъпката на дъщерята прозира новото, вече променилото се време. Султана приютява в къщата си чужд мъж с едничката мисъл за възстановяване на западналия си род. Обратно на това, жестът на Катерина разколебава и срива авторитета на рода.

Б) Любовта на Катерина и Рафе Клинче

Любовта между Катерина и Рафе Клинче е ренесансово безгранична и романтична. Не случайно с този толкова популярен мотив „неразделни и след смъртта”, чиито корени откриваме във фолклора.

В) Конфликтът между Султана и Катерина

Въпрос: Защо възниква конфликт между майката и дъщерята?

Отговор: Конфликтът възниква от това  че Султана не само не харесва Рафе Клинче, но и категорично го отхвърля и не го иска в дома си. Тя сякаш чувства, че той идва като заплаха.

Г) Смъртта на Катерина

Въпрос: Какво прави Султана, когато разбира че Катерина е бременна?

Отговор: Посягайки на живота на Катерина, тя го върши в името на семейството, което сама е създала от нищото, опълчвайки се срещу всички и всичко.  Тя извършва грях, но той е породен от факта, че Катерина не е спазила традицията и е нарушила обществените норми. Султана убива дъщеря си заради отклонението й от реда и от законите, крепящи общността.

Сцената със смъртта на Катерина разкрива силата на старата жена, а заедно с това – и разкъсващата я вътрешна болка. Най- дълбоко страдат силните хора, понеже не могат и не искат да доверяват мъката си на другите, дори и на най- близките : „ Султана склони глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките си сълзи, които бяха се събрали в нея през това мъчително денонощие. После тя пак се изправи на нозе като боец за последна битка ….”

  1. Образът на Ния

Сред цялата галерия от женски образи в романа най- обаятелен е образа на Ния. Тя е белязана с рядка физическа красота, която има магнетично въздействие върху другите. Притежава чувство за собствено достойнство. Обаянието и духовната и сила влияят на околните и ги подчиняват. Изключително чувствителна и деликатна е, но притежава твърд характер. Способна е да преследва своите цели.  Тя е  дъщеря на Аврам Немтур.

Въпрос: Има ли прилики и разлики между образа на Ния и Султана?

Отговор: Въпреки че, Ния и Султана се различават съществено по своята нагласа към света, между тях съществува известна близост, която може да се търси в силата на характерите им, в последователността на постига на поставените от тях цели. Но за разлика от Султана , Ния има хармоничен характер.

Въпрос: В кой е влюбена Ния?

Отговор: Ния счита, че ще постигне смисъла на живота си с Лазар.

Въпрос: Лазар, влюбен ли е в нея?

Отговор: Да. Но Лазар е човек на честта, на дадената дума, обещанието да се ожени за Божана поставя на изпитание не толкова него, колкото любовта на Ния. В този момент той трябва да преодолее магнетичната сила, с която го привлича Ния, и въпреки че това не става без вътрешно напрежение, Лазар остава верен на думата си.

Въпрос: Какво се случва с Божана?

Отговор:  Тя умира.

Въпрос: Преборила ли се е Ния за любовта на Лазар?

Отговор: След много изпитания смъртта на Божана и Аврам Немтур най- после разчиства пътя за реализирането на тази любов. Ния въплъщава копнежа за любовта и семейството с единствения мъж, когото обича. За нея любовта означава нравственост и духовност.

Въпрос: Какво е общото между Катерина и Ния?

Отговор: За тях любовта е основа за щастие, тя прави живота богат и осмислен.  И двете се борят за правото сами да определят съдбата си, водени от силата на чувството си към мъжа, когото обичат.  Заради Рафе Клинче- Катерина се изправя срещу Султана, а Ния – заради Лазар – срещу баща си.

  1. Образът на Божана

Божана от романа на Талев “Железеният светилник”, с право може да се нарече женски образ, който въплъщава в себе си идеала на българина.Божана е сестра на идейния съратник на Лазар -Андрей Банков и дъщеря на Климент Бенков. Божана Бенкова е непродуктивен герой, който има отношение само към конкретната сюжетна ситуация – женитбата на Лазар. Ния обаче е продуктивен образ, на който писателят възлага много повече епически функции не само в романа „Железният светилник“, но и в следващите книги от тетралогията. 

5.Образът на Стойна Нунева

„Между Катерина и Ния, край тях двете и в цялата китка от съседски девойки, които дружаха, Божана, щерката на Климент Бенков, беше като невенче, като паричка или теменужка, а пък Стойна Нунева, като магарешки трън, разцъфтял се, корав и бодлив — едра, кокалеста, с твърди коси, с дебел, момчешки глас.”

Заключение:

Романът „Железният светилник” въвежда читателя в духовното пространство на българското самосъзнание. С изключителен замах, зад една съвкупност от уникални , нямащи нищо общо помежду си индивидуални съдби и характери, писателят съумява да представи грандиозната качествена промяна, засягаща житейските проблеми, мислите и чувствата на всеки един от персонажите.

Женските образи  в романа „Железният светилник“ на Димитър Талев

 

1.Образът на Султана

А) женитбата и със Стоян;

Б) раждането на децата им

2.Образът на Катерина

А) грехът на Катерина

Б) любовта на Катерина и Рафе Клинче

В) конфликтът между Султана и Катерина

Г) смъртта на Катерина

  1. Образът на Ния
  2. Образът на Божана
  3. Образът на Стойна Нунева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Read Full Post »

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК“ – Съдържанието накратко

 

Наскоро след голямата чума през 1833 година Стоян Глаушев напуска родното си село Гранче и отива в големия македонски град Преспа. Причината е, че двадесетгодишният момък неволно е убил хрътката на бея, нападнала кучето му.

Градът посреща новия си гостенин със слънчево зимно утро и топъл хляб и го привързва завинаги към себе си. Младият мъж се скита безцелно, преспива в един познат хан, услугва за дребни грошове на някакъв турчин. И така до момента, когато бива извикан по име, от улицата, от двайсет и пет годишната мома Султана, единствената наследница на прочутия хаджи Серафимов род. Името му е случайно налучкано, защото всеки втори селянин се нарича Стоян. Задачата му е да нацепи дърва в двора на вече рушащата се къща, а после да помага в работата из градината. Султана откликва на молбата на Стоян да му даде подслон и го настанява да спи в плевнята.

Така минават седмици. Стоян се прибира у Султанини късно вечер и става рано сутрин. Денем работи като помагач в една казанджйска работилница колкото за своя хляб и този на кучето си Шаро. Една неделя през пролетта Султана, която вече гледа с други очи на него, го хваща да прекопае градината. Тогава в двора влиза вуйко й Тасе, сърдит и начумерен. Въведен е от стопанката в разпадащите се хаджи Серафимови сараи, където тя живее с престарялата си баба хаджийка. След кратка разправия между племенницата и вуйчото, който я обвинява, че е станала за резил пред целия град, той си излиза още по-ядосан. А Султана поканва младия селянин за пръв път на обяд в дома си.

Говори се, че още дядото на хаджи Серафим е имал несметно богатство. Авантюрист по душа, той търгувал из Македония и Гърция, чак до Атина. Казвал се Марко. Имал седем дъщери и син Огнен. Няколко пъти загубвал богатството си и пак го спечелвал. Суров и смел човек, убили го арнаути някъде към Корча. Синът подхванал бащиния занаят с променлив успех. Оженил се и нарекъл първото си дете Серафим. Умрял млад. А Серафим, тъкмо вкусил сладостта на науката, още дете, се принудил да седне в бащиния си дюкян. Оказал се способен търговец. И той като дядо си Марко на няколко пъти горял, фалирал, спечелвал наново. Синът му Васил обаче тръгнал по лош път – пропил се. След като се родила дъщеря му Султана, се разболял и умрял. А баща му Серафим загубил вкус към търговията и след поредния пожар в дюкяните си легнал болен и не могъл да надвие смъртта. Оставил сами шестгодишната си внучка и жена си хаджи Серафимица.

Дълго време старата чорбаджийка живяла неразумно и разточително. Но когато Султана поотраснала, тя взела нещата в свои ръце. Принудила баба си да й даде ключовете от скриновете и преброила жълтиците, които са им останали. После въвела строг режим на икономии в разходите. Така минали няколко години. На шестнайсетгодишна възраст получила предложение за женитба, но отказала. Според самата нея женихът не бил достоен да влезе в хаджи Серафимовия дом. После никой не я потърсил. Излязло й име на горделива мома. А имало и друго: за бедните в Преспа тя била от прекалено голям род, а за богатите – много бедна.

Стоян идва в подходящ момент и Султана решава той да й стане мъж. Нищо че е селянин, нищо че ще се изправи срещу цялото обществено мнение на Преспа. Двамата се венчават според патриархалния морал. Дават откуп в общината, защитават името и честта си. Всичко се прави под вещото ръководство на Султана. Самата тя разпределя строго ролите в дома. Изпраща мъжа си на работа в чаршията, върти къщата. Когато умира баба й хаджийка, я погребва с достойнство. Едно след друго им се раждат децата – Коста, Лазар, Манда, Нона, Катерина. Други две умират още като пеленачета, но такъв е животът…

Султана налага Стоян като майстор в преспанския еснаф въпреки съпротивата на другите. Тя го кара да се отдели от своя майстор Кочо, тя го учи да брани новооткрития си дюкян дори и със силата на дървото. А селянинът Стоян има достатъчно физическа сила. Султана му дава душевна сила и равновесие в живота. Под нейните вещи ръце той е като пластилин. Благодарение на жена си става собственик със златен занаят. Родът се възмогва с общите усилия на двамата.

За Преспа настават по-добри дни. Оживяват се занаятите и търговията. В местната община четиридесет и пет годишният патриот Климент Бенков все по-успешно се противопоставя на старите чорбаджии и на гъркоманите начело с Аврам Немтур. По негова инициатива решават да построят нова църква. Това обаче минава през поредица от рушвети, които трябва да дадат на турските управници – от Преспа до Цариград. И през упоритата борба на Климент срещу гъркоманския уклон на новия владишки наместник грък, изпратен от владиката в Битоля. Наместникът е дошъл да купува души и да служи на гръцката кауза. Когато Лазар, синът на Стоян и Султана, е тринадесетгодишен, наместникът и Аврам Немтур го забелязват в килийното училище на даскал Божин. Предлагат на родителите му да го преместят в гръцкото училище, а после те ще го изпратят чак в Атина. Климент Бенков, който им е съсед, забелязва идването им и веднага се намесва. Лазар и неговият син Андрея, казва той, ще учат в българското училище в Охрид. Завежда ги сам и ги настанява. А наскоро след като се завръща оттам, умира от туберкулозата, която отдавна разяжда гърдите му.

По това време в Преспа пристига един рилски монах да събира помощи за манастира. Вечерта той остава да преспи в дома на Глаушеви. Надълго и нашироко им разказва за миналото величие на България. Осемгодишната Катерина се възхищава на големите му бели ръце. А шестнайсетгодишният Лазар е жегнат от патриотичното му слово, което бие като чук в душата му. На другия ден по заповед на каймакамина монахът е изгонен от Преспа. Но духовните следи от престоя му в града остават.

След още две години, прекарани в българското училище в Охрид, Лазар се връща у дома като най-образования преспански младеж. Сестрите му Манда и Нона, както и брат му Кочо, се задомяват, а Катерина се замомява. Тя е приятелка на ослепителната красавица Ния, дъщерята на Аврам Немтур, и на Божана Бенкова, сестра на Лазаровия другар Андрея и дъщеря на починалия Климент. В техния кръг влиза и Стойна Нунева – едра и недодялана мома, но работлива и всеотдайна. И също влюбена в Лазар като и другите две. Така тя се превръща в излишен придатък на любовния триъгълник, с важна функция в развитието на сюжета обаче.

Лазар започва да работи в дюкяна на баща си, но явно тази работа не е за него. Веднъж той си залива крака с разтопен бакър. Повече обича да посещава читалището, където около него се събира група от млади люде. Майка му Султана го разпитва какъв иска да стане. Лазар е категоричен – нито поп, нито калугер. Постепенно той се превръща в народен водач и трибун и в отсъствието на починалия Климент довежда до успешен край строежа на новата църква. Пред събралия се многоброен народ разказва притчата за калугера и шиника, под който стои притиснат българският народ. В образа на първия преспанци разпознават гръцкия наместник. Архимандритът (такава е църковната титла на наместника) го кани на разговор в читалището, но Лазар му се противопоставя дръзко и достойно. В негово лице, както и в това на Аврам Немтур, той вижда врага.

А Ния, единствената дъщеря на чорбаджията гъркоман, моли баща си да вземе Лазар на работа в дюкяна. Влюбена в него, тя се надява това да ги сближи. Напразно. Деликатно, но твърдо, Лазар отказва на изпратения да преговаря с него хаджи Захария Мирчев. Вместо това той дава твърдата си дума на Божана Бенкова да се венчае за нея. За неудоволствие на майка си Султана, която предпочита по-богатата и по-красива Аврамова щерка. Но Божана се разболява от болестта на баща си и след известно време умира. А Ния е изпратена от обидения Аврам при леля си в Битоля.

В Преспа пристига прочут майстор дърворезбар на име Рафе Клинче, за да издяла иконостас за новата църква. Лазар предлага на общинарите да го настани временно у дома си. Майсторът е нередовен човек и пияница, но изключително даровит художник. В трийсетгодишния Рафе се влюбва шестнайсетгодишната Катерина и тайно му се отдава. Когато майка й Султана разбира, че е забременяла, тя отива при една туркиня знахарка и взема биле за помятане. Отварата се оказва смъртоносна за Катерина. Погребват я наскоро след приятелката й Божана.

Пролетта идва в Преспа буйна и неудържима. Народът се отърсва от застоя на зимата и се изправя като един срещу гръцкото богослужение в църквата, воден както винаги от Лазар Глаушев. Чорбаджи Аврам Немтур и наместникът решават да прекършат устрема на хората, като изпратят наемен убиец на водача им. Вербуван е срещу пари турчинът Али, който има стара разпра с Лазар – пак за Ния, дъщерята на Аврам. Сега чорбаджията го прикотква и го подучва да му тегли куршума. Но Алията успява само да рани Лазар, макар да стреля от три-четири крачки зад гърба му на улицата. В решителния момент от убежището си изскача Стойна Нунева и хваща убиеца със силните си ръце. Тя всяка вечер чака прикрита Лазар, за да го наблюдава тайно.

Турчинът избягва от местопрестъплението, а раненият оздравява след дванадесет дни борба със смъртта, усърдно обгрижван от майка му. За кратко време Султана преживява две смърти, но не пада духом. Изправя се като боец за последна битка. А Лазаровият другар Андрея Бенков повежда двеста-триста души, които позорно изгонват наместника от Преспа. Убиецът Али е покровителстван от каймакамина и подучен да избяга в Стамбул. Но преди да замине, той подпалва дюкяните на Аврам Немтур, понеже е отказал да му изплати цялата сума за неосъщественото убийство. Чорбаджията получава удар и ляга на смъртно легло. Ния се връща от Битоля, а в края на лятото осиротява. Бедността й премахва последната пречка Лазар да се ожени за нея, защото той не иска да бъде Аврамов зет и да ползва богатството на идейния си противник.

За сватбата на Лазар и Ния майстор Рафе Клинче довършва иконостаса на новата църква. Чудна дърворезба, чудно изкуство! Преплетени клонки и кацнали птички върху тях, които пеят като живи. Когато сватбарите излизат, майсторът въвежда в църквата пред олтара Стойна Нунева, за да й покаже нещо скрито. На иконостаса са изваяни неговият образ и този на Катерина. Последният се вижда обаче, когато към него се поднесе светлината на свещта. Така както животът на Глаушеви е видян символично на светлината на железния светилник в дома им. А отдолу има дата: град Преспа, месец декември, лето господне 1864-то. „По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…” – казва майсторът. После оставя момата, излиза навън и се ослушва. По плочите на притвора се чуват стъпки.

Read Full Post »

Българската литература от средата на 40-те и през 50-те години на ХХвек

 
1. Историческите превратности и литературният живот:

а) “централизиране” на литературата – отделните, различни литературни направления са сведени към социалистическия реализъм;

б) ликвидиран е литературният печат;

в) много творци на перото са подложени на репресии.

2. Социалистическият реализъм – единствен метод:

а) утвърждава нов тип литература, която признава единствено реалистичния подход към действителността за единствено правилен;

б) на литературата се вменяват преди всичко познавателни задачи, като естетическото въздействие остава на втори план;

в) литературната творба се възприема за ценна дотолкова, доколкото в нейната тема, изображение на живота и персонажи могат да се разпознаят представители на различните обществени класи и техните интереси – типични герои в типични обстоятелства;

г) залага се на принципа на партийността – всички факти, обществени отношения и визии за бъдещето трябва да отговарят на възгледа на комунистическата идеология и нейното обяснение за света

в) утвърждава се нов положителен герой, човекът на новото време, възприел комунистическите идеи;

г) на преоценка е подложена литературното традиция, като всичко, излязло извън рамките на реалистичното изображение, е подложено на унищожителна критика

·        повежда се борба против националистите и “шовинистите” – утвърждаването на националните ценности и идеали се припознава от комунистите интернационалисти като заплаха

3. Развитие на романа:

а) преобладаващи са епическите структури. Темите са свързани с партизанското движение, колективизацията на селското стопанство, бригадирското движение, историята. При трактовката на темите се усеща ясна идеологизираща перспектива;

б) появяват се няколко литературни произведения, които предизвикват спорове:

·        “Синият залез” на Павел Вежинов;

·        “Осъдени души” и “Тютюн” на Димитър Димов

·        “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев

Read Full Post »

Особености на романа „Тютюн”

 
1. Романът и литературната традиция.

а) „Тютюн” стои малко встрани от българската романова традиция, преди всичко с интереса на автора към психологията на героите, със стремежа социалните катаклизми да се видят пред призмата на човешкия характер

б) това, което приближава текста до класическия роман е любовта между Ирина и Борис (главна тема в началото на романа)

в) първоначалният замисъл на книгата е да се проследи животът на няколко поколения, е редуциран до едно поколение

 
2. Романът „Тютюн” и творчеството на Димитър Димов:

а) всички изследователи на Димитър Димов посочват връзката на „Тютюн” с предишните произведения на писателя, най-вече с „Осъдени души”;

б) интересът на писателя към „осъдените души”, станали жертва на своята страст, се насочва и към външните конфликти, кам „осъдения свят”. Поляризацията е изискване на идеологическия модел

 

3. Контрастът – основен структуроизграждащ принцип на романа:

а) изграждането на романа в съгласие с този принцип е нещо ново в българската литературна традиция. До голяма степен е плод на съобразяване с властващата идеологема, която изисква противопоставяне на два лагера, на два свята и респективно на техните герои.

б) Димитър Димов успява да се движи „по ръба”, като избягва схематизма, характерен за литературната продукция от онова време, и психологически уплътнява своите герои

в) контрастният принцип се осъществява на всички нива

·        сюжетно – противопоставят се два свята, два начина на живот

·        по отношение на героите – всеки има своя морален контрапункт ( грешници и праведници)

·        по отношение на вътрешния сват на героите – противопоставят се разум и чувства, страсти

Особености на романа “Тютюн” – 2
 
1. Жанрови характеристики:

а) от една страна романът може да се определи като роман епопея, защото показва два свята, които се намират в остър конфликт, и повествователят ясно заявява на чия страна е;

б) от друга страна истинските сблъсъци в романа са другаде, което приближава романа до социален роман на нравите:

между общността и индивида

между рода и нацията ,от една страна – и модерните общности – класите, от друга;

2. Основни мотиви:

а) стремеж на главните герои да скъсат връзката си с патриархалния свят и неговите ценности;

стремеж към личностна реализация;

срам от миналото и роднините им

б) нацията и националните интереси не влизат в ценностната скала на героите

·        Борис с лекота продава на германците лостовете на икономическия просперитет на страната

·        Стефан и Павел са заслепени от химерите на комунистическия интернационал

в) конфликтът, израснал върху противопоставянето на традиционните ценности и стремежа към лична реализация прераства в конфликт между традиционните общности – и модерните- класите. Така в рамкате на рода се прокарва нова разделителна линия, свързана не с разпределението на родовото имущество, а с изповядването на различни ценности

3. Разпадане на родовия космос – показано е в различни аспекти:

а) биологичен разпад – в романа настойчиво присъстват мотивите за наследствеността и безплодието;

б) морален разпад – започнал още от предходното поколение (семейството на Спиридонови) и продължил с връзките Борис – Мария, Борис – Ирина;

в) разпад на имуществото си – то не е в стожер за запазване на семейството, а воден от хазартна страст Борис го превръща в средство за задоволяване на собствените си амбиции

г) моралният разпад на традиционните ценности дава и своите жертви – Мария ,Чакъра, Ирина, Борис

4. Конфликтът между традиционните и модерните общности –

·        негова жертва, макар и по различни причини са Чакъра, Динко, Стефан, Костов.

5. Организация на романовия сюжет – обединителен образ неслучайно е тютюнът:

а) той формира структурата на тогавашната икономика;

б) той, подобно на виното и златото, не е непосредствено средство за живот, обвързва се с лукса, излишъка, наркозата – не земята, храната, а парите са в центъра на тютюневия интерес;

в) етапите от производството, манипулацията и търговията с тютюн дават възможност едновременно да се изследва и човешкият свят и светът на капитала

г) романовият сюжет интерпретира един от най-популярните мотиви в световната литература за “възхода и падението”

д) основният проблем, който занимава героите е за промяна на основните принципи на обществено устройство, но по парадоксален начин и двете, противоположни гледни точки – и на комунистите, и на магнатите от поколението на Борис- отричат установените правила, свързани с фундаментални ценности на обществения и икономически живот.

Димитър Димов

1909 – 1966

 
 
1. Биографични данни:

а) роден в Ловеч интелигентско семейство, баща му загива в Междусъюзническата война;

б) завършва Първа мъжка гимназия в София;

в) първоначално учи право в Софийския университет, но по-късно се прехвърля във Ветеринарномедицинския факултет и завършва ветеринарна медицина

г) прави научна кариера – преминава през научната йерархия и от 1950 г. е редовен професор по анатомия в Селскостопанската академия в София

д) от 1964 г. до смъртта си е председател на Съюза на българските писатели.

2. Творчество:
а) автор на три романа

·        “Поручик Бенц” 1938 г.

·        “Осъдени души” 1945 г.

·        “Тютюн” 1951 г., втора редакция – 1954 г.

б) в последните години от живота се насочва към драматургията – автор на драмите

·        “Почивка в Арко Ирис”

·        “Жени с минало”

 

3. Мястото на Димитър Димов в литературната традиция:

а) писателят стои малко встрани от традиционното русло на българската литература – разпадането на патриархалния свят и острите социални сблъсъци – и се съсредоточава върху психологическите преживявания на своите герои на фона на епохата;

б) в творчеството му намират място модерни за времето си теории за същността на човешкото поведение – за ролята на инстинктите, на наследствеността, на подсъзнанието;

в) Димитър Димов, подобно на Пенчо Славейков, се стреми към европеизиране и модернизиране на българската литература.

 

3. Случаят “Тютюн”:
а) етапи:

·        Обсъждане на романа в Съюза на българските писатели, което прилича на осъждане по сталинистки сценарий;

·        Защита на Димитър Димов

·        Статия на Панталей Зарев след обсъжданията, поместена във в-к “Литературен фронт”, която обругава романа и – ответна статия на Никола Фурнаджиев, която го защитава

·        Статия във в-к “Работническо дело”, вдъхновена от тогавашния партиен и държавен ръководител Вълко Червенков, “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”, която заклеймява “критиците”, но дава директива за преработка на романа

·        Публично разкаяние на “критиците”

·        Преработка на романа и ІІ издание през 1954 г.

б) причини

·        темата е заредена със злободневност и актуалност – това е един от първите опити за идеологическа оценка на близкото минало след голямата социална и обществена промяна;

·        романът се появява във времето на най-острия литературен догматизъм

·        преработката на романа е свързана с появата на положителни герои, които остават схематични и неравностойни на героите от първото издание

Двата свята в „Тютюн”

 
1. Светът на „Никотиана”:

а) Това е централната ос, около която се движат всички съдби. Това е светът на парите, на властта, на тютюневите магнати. Заедно с това образът на „Никотиана” иронично съдържа намек за собствената си гибел

б) на символно равнище „Никотиана” е светът на злото, на големите грешници, които обричат хората на гибел

в) заглавието загатва за отровната същност на „Никотиана”, която унищожава всеки, попаднал в нейната орбита

 
2. Герои:

·        на пръв поглед героите са изградени по интелектуален път, но подмолно в тях присъства митологична основа – при Борис – беднякът, който става цар и постига всичко, при Ирина – митът за жената любовница, чиято красота е дар и проклятие

·        И Борис, и Ирина, и фон Гайер се намират в орбитата на „Никотиана” и не могат, и не искат да се откъснат от нея. Самият писател не намира изход за тях – те предварително са обречени „осъдени” души

·        Персонажите в „света на злото” са мономани, обладани от една страст, която е причина за тяхната трагедия

 
*Борис

Монолитен образ, образ – идея, който е двигател на действието. Борис е от поредицата Димови герои с катастрофични характери. Той е мономан, маниак на едно влечение. Борис е отчужден от всичко и от всички. В неговото влечение към „Никотиана” има нещо сомнамбулно. Той я възприема от едната й страна – като олицитворение на власт, пари, мощ, слава, а другата й страна – съзнателно пренебрегва. постигнал всичко, което е желаел, Борис е жертва на чудовището „Никотиана”. Постигнал богатство и власт, Борис е неспособен да властва над себе си. И това, според Димитър Димов, е крайната фаза на предопределената гибел на българската буржоазия.

 
*Ирина

В нейния образ се съдържа интереса на Димитър Димов към „фаталната жена”. Историята на Ирина е предопределена от голямата история на времето.Любовта между Ирина и Борис остава неосъществена – между тях винаги стои „Никотиана”. Онова, което я сближава с фон Гайер е страстта към необикновеното и презрението към обикновеното, прозаичното, което поражда техния интелектуален драматизъм. Нравствената деградация на Ирина е показана като постепенен процес, но заедно с това тя запазва естествения си порив към човечност.

*Фон Гайер

Образът му е психологически уплътнен. Подобно на Борис и фон Гайер е жертва на своята фикс идея за силата и предопределеността на немския дух

 
2. Светът на революционерите:

а) Двата свята в хода на повествованието са показани успоредно и взаимно се отразяват. Преплитането става чрез съдбата на героите. Срещу „Никотиана” се възправя друг бастион на властта – Партията. Романът изследва как се стига до краха на империята „Никотиана” и тъй като тя притежава характеристиките на образ обобщение, напомня за краха на всяка империя

б) образите на революционерите – принадлежат на света на етичното и приличат на раннохристиянските мъченици. На преден план излиза типологичното, а не исторически и житейски специфичното

 
*Павел

Не е случайно, че те с Борис са братя. Имат много общо като характери. Те са образи на успеха в двете системи. И за двамата е тесен родният градец, и двамата са обладани от страст да се себедоказват, и двамата мечтаят на световна империя – едният – на парите, другият – на париите

 
*Лила

Чрез нейния образ Димитър Димов разкрива трагедията на догматика. В името на своята идея страст, догматиците са способни да унищожат човешкото у себе си. За Лила и Лукан, и Павел са знаци на идеята и така се преценяват. Лила е не образ, а герой – схема. По своето ожесточение от бедността Лила прилича на Борис и подобно на него желае богатство, но не за себе си, а за всички.

Въпроси към „Тютюн”

1. Има ли произведения в българската литература, към които романът „Тютюн” се присъединява?

2. Как бихте определили темата на романа? Каква е неговата специфика – роман-епопея, любовен роман, психологически роман, исторически роман, социален роман, „семеен” роман?

„Тютюн” е роман за сблъсъка между два свята – стария и новия – и победата на единия от тях или роман за разпадането на традиционните ценности в обществото?

3. Кой е основният композиционен принцип на романа? На какви нива се осъществява?

·        Как романът интерпретира опозицията свое – чуждо?

·        Проследете интерпретацията на опозицията здраво – болно тяло

4. Разтълкувайте заглавието, имената на героите, името на фирмата.

·        Какви хоризанти на очакване полага заглавието на романа „Тютюн”? Какъв смисъл придобива „тютюн” чрез романа? Потърсете отговора в света на „Никотиана”, на Немския папиросен концерн, на другите тютюневи търговци:

–         Кой и как управлява тези светове?

–         Как се релулират отношенията между тях?

–         Кои са техните пространства?

–         Каква е човешката съдба и съдбата на човечността в тях?

–         Според литературния критик Никола Георгиев тютюнът присъства в романа като вещ (за потребяване), стока и знак. Проследете връзката между различните му значения и изтълкувайте ролята им за изграждане посланията на текста.

5. Обърнете внимание на началото на романа – на сезона, на мястото (римския път и аналогията с Римската империя във втората част на романа)

6. Ирина и Борис идват в света на „Никотиана” от друга среда – какво обяснение имате за този избор на автора?

·        Какво привлича един към друг Ирина и Борис?

·        Кои техни черти, загатнати в началото на романа, по-късно се развиват?

7. Какви културни архетипи използва романа ( съпоставете с модела на вълшебната приказка, реализиран и в повестта „Гераците”)

·        Традиционният приказен завършек – героят се жени за царската дъщеря и започва да управлява царството – е използван в романа като основна сюжетна завръзка и всички по-важни действия се извършват след това. Защо?

8. Има нещо общо между тримата братя Мореви? А между тях и баща им? Тримата братя тръгват по различни пътища – какъв е художественият смисъл на това родство и разделяне?

9. Посочете основания Борис да бъде определян като катастрофичен характер.Какво е любовта за Борис – средство или цел?

·        Коя е страстта, която ръководи неговия живот?

·        Защо смъртта му е толкова безславна?

·        През какви етапи преминава нравствената му деградация? Изобщо Борис променя ли се?

·        Жертва ли е Борис? Ако – да, на какво – на себе си или на обществото?

·        Алкохолът бягство ли е – от какво, от кого?

·        В думите на Костов Борис е „способен и умен”, „морално тъп”, „гангстер”,”фантаст”. какви основания дава романът за подобна оценка?

10. Коя е причината за трагичната съдба на Ирина – принадлежността й към класата на „осъдените” от историята или грешната стратегия при организирането на живота, опирането на илюзорни вместо на устойчиви ценности?

·        Как се променя Ирина?

·        Кога любовта престава да я ръководи?

·        Кога започва нейната нравстена деградация?

·        Какво я сближава с фон Гайер?

·        Изневерите на Ирина – бягство ли са или отмъщение?

·        Защо Ирина остава докрай с Борис?

·        Защо се самоубива?

11. Как се отнася Димитър Димов към своите герои?

12. Какво е мястото на татко Пиер, Мария и Костов в романа? А на Барутчиев?

13. Равностойни ли са образите на комунистите?

14. Кой от тях ви се струва най-сложен, най-психологически уплътнен?

·        Аргументирайте мнението си художествената (не)убедителност на образите на Павел и Лила, замислени като антиподи на борис и Ирина.

15. Какви са прозренията на романа „Тютюн” за моралната деградация на личността?

16. Къде се корени злото според романа „Тютюн”?

17. Какъв отговор дава романът на въпроса за връзката между човека и средата (семейство, място за живеене)?

·        Каква е ролята на мечтата за изтръгване от ограниченията на традиционния свят като сюжетен двигател и като ценностен ориентир в развитието на романовото действие?

18. Кои са главните човешки общности, въвлечени в съдбовен конфликт в хода на романовото действие? Кои са ценностите обусловили основния конфликт в романа?

Защо романовият сюжет се разгръща толкова широко и обхваща практически всички слоеве на обществото?

·        Част от сюжетното действие протича по времето на Втората световна война. Само като следствие на изискването за спазването на историческата достоверност ли е включена войната, или някаква важна функция за изграждане на художествения смисъл? Ако да, каква

19. Как романът „Тютюн” решава въпроса за връзката на човека и историята, човека и идеологията? Отговора потърсете:

– в начина, по който героите изживяват събитията ( как ги възприемат, оценяват, действат или бездействат);

– мотивацията на историческите събития от позициите на романа; мотивация на промените, до които довеждат

– битие на идеологичски позиции ( националистична, комунистическа) и история

– въздействие на комунистическата идея върху човека ( Шишико, Павел, Лила, Варвара и др.)

Read Full Post »

Older Posts »