Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Яворов’ Category

ТЕСТ ЯВОРОВ

ТЕСТ – ПЕЙО ЯВОРОВ

 

1. Посочете чувството, което НЕ е характерно за Яворовата поезия. 

А) напрегнатост в отношението към живота

Б) усещане за самота в тълпата

В) спокойствие и примирение, идващо от съхранената надежда

Г) емоционална поляризация на чувствата

2. Посочете изразното средство в следната лирическа самохарактеристика на Яворов:  

Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

Душата на ангел и демон. В гърдите ми

те пламъци дишат и плам ме суши.

А) сравнение

Б) контраст

В) хипербола

Г) метонимия


3. Определете мястото на Яворов в българската литература.

А) последен възрожденски поет

Б) представител на експресионизма

В) представител на сантиментализма

Г) пръв „модерен поет”

4. В българската литература Яворов НЕ внася темата за:

А) саможертвата

Б) безизходния кръг на страданията

В) ужаса на самотата

Г) раздвоението

5. Посочете ВЯРНОТО твърдение!

Поемата „Градушка” може да се определи като:

А) разказ за липсата на проблеми в селското битие

Б) разказ за селската неволя, предизвикана от социални проблеми

В) разказ за национални проблеми

Г) разказ за селската неволя, предизвикана от природните стихии

6. Яворов е родоначалник на българския:

А) реализъм   

Б) сантиментализъм

В) символизъм

Г) експресионизъм

7. Посочете изразното средство в подчертаните думи:

Ще бъдеш в бяло, с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло…

А) сравнение

Б) метафора

В) оксиморон

Г) хипербола 


8. Посочете НЕВЕРНИЯ отговор.

„Заточеници” може да се определи като:

А) песен на скръбта

Б) песен-мъка

В) песен за смъртта

Г) песен-плач

9. Посочете изразното средство  в подчертаните думи:

И всички емнали се боси,

с лица мъртвешки посивели

отиват: вечно зло ги носи

към ниви глухо опустели

А) оксиморон

Б) метонимия

В) епитети

Г) литота

10. В коя от следните творби образът на любимата е сравнен с небесно същество (серафим,  ангел)?

А) „Сенки”

Б) „Ще бъдеш  в бяло”

В) „Две души”

Г) „Две хубави очи”

11. Посочете вярното твърдение.

Композицията на „Две хубави очи”  е определена като огледална,  защото:

А) първата половина на творбата се повтаря

Б) втората половина на творбата повтаря в обратен ред първата

В) втората половина на творбата се повтаря

Г) първата половина е същата като втората

12. Централен елемент в образа на любимата за Яворов са:

А) ръцете

Б) косите

В) устните

Г) очите

13. Посочете ВЯРНОТО твърдение.

А) Яворов е поет, създаващ пейзажна лирика.

Б) Яворов може да бъде определен като битов поет.

В) Яворов е поет от психологически тип, създаващ интелектуална лирика.

Г) Яворов е поет-реалист, рисуващ конкретното и сетивното.

14. Стихотворението „Две души” е :

А) оптимистичен поглед в бъдещето

Б) самоанализа на човешката същност

В) свързано с мотива за несподелената любов 

Г) пейзажно

15. Кое стихотворение на Яворов се определя като програмен текст за символистичния етап на неговото творчество?

А)  „На нивата”

Б) „Заточенци”

В) „Градушка”

Г) „Песен на песента ми” 


16. На коя от стихосбирките Яворов не е автор?

А) „Стихотворения

Б) „Епически песни” 

В) „Безсъници”

Г) „Подир сенките на облаците” 


17. От коя Яворова творба са следните стихове: „Свръхземните въпроси,/които никой век не разреши,/ дълбаех ням.”?

А)  „Маска”

Б) „Сенки”

В) „Две души”

Г) „Нощ”


18. Кое стихотворение е посветено на Лора?

А) Две хубави очи”

Б) „ „Стон”

В) „Две души”

Г) „Сенки”


19. Кое произведение не разработва темата за националноосвободителна борба?

А) „Хайдушки песни”

Б) „Заточеници”

В) „Арменци”

Г) „Ледена стена”


20. Коя творба е посветена на първата среща между Яворов и Мина Тодорова на 25.03.1906г. ?

А) „Две души”

Б) „Две хубави очи”

Б) „Ела”

Г) „Благовещение”


21. Кое от следните произведения не е написано от Яворов?

А) „Сърце на сърцата”

Б) „Вълшебница”

В) „Калиопа”

Г) „Вълшебница”


22. Кой стихотворен цикъл на Яворов е посветен на Гоце Делчев?

А)  „Шепот насаме”

Б) „Царици на нощта”

В) „Хайдушки песни”

Г) „Есенни мотиви”;


23. От кое стихотворение е следната поетическа декларация: „Аз не живея: аз горя.”?

А) „На нивата”

Б) „Две души”

В) „Вълшебница”

Г) „Нощ”


24. Какви мотиви преобладават в ранните Яворови творби?

А) символистични

Б) социални

В) индивидуалистични

Г) романтични

25. Свържете цитатите с литературните произведения.


 

А)

И всички емнали се боси

с лица мъртвешки посивели

отиват: вечно зло ги носи

към ниви глухо опустели

 

 

 

 

Б)

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпите предели

 

 

 

В)

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те – сянката на мъж и сянка на жена!

 

Г)

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

Булото на срам и грях.

Булото на срам и грях –

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.


 

1. „Заточеници А Б В Г
2. „Градушка” А Б В Г
3. „Две хубави очи” А Б В Г
4. „Сенки” А Б В Г

 

 

 

16. ПРОЧЕТЕТЕ СЛЕДНИЯ ТЕКСТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО „ДВЕ ДУШИ”.

Коментирайте в обем до 4 страници мотива за раздвоението в духа на лирическия герой.

 

Аз не живея: аз горя. Непримирими

В гърдите ми се борят две души:

Душата на ангел и демон. В гърдите ми

Те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна,

И в каменът аз чуя две сърца…

Навсякъде сявга раздвоя несносна

На чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде

Следите ми засипват: кой ги знай?

Аз сам не живея – горя! – и ще бъде

Следата ми пепел из тъмен безкрай.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КЛЮЧ С ВЕРНИ ОТГОВОРИ:

 


1. В

2. Б

3. Г

4. А

5. Г

6. В

7. А

8. В

9. В

10. Б

11. Б

12. Г

13. В

14. Б

15. Г

16. Б

17. А

18. Б

19. Г

20. Г

21. А

22. В

23. Б

24.Б   25. А-2;   Б-1;  В-4;   Г-3


Advertisements

Read Full Post »

ЛЮБОВТА КАТО СЪЗЕРЦАНИЕ

В СТИХОТВОРЕНИЕТО

„ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ“ ОТ ПЕЙО ЯВОРОВ

(1.) Интимните стихотворения на Пейо Яворов са сред най-
популяриитс му творби. В тях – от „Калиопа“ до „Демон“, от „Ще
бъдеш в бяло“ до „Стон“, от „Пръстен с опал“ до „Затмение“ – лю-
бовта е пресъздадена във всичките й превъплъщения, в целия ре-
гистър от чувства, които я изграждат и които може да провокира.
Страст, която убива, или преживяване, което окрилява, извикваща
демонското в човека или разкриваща пред самия него потребността
му от обръщане към Бога, любовта е една от големите теми в твор-
чеството на поета, едно от съдбовните присъствия в живота му.

„Две хубави очи“ е произведение, в което може да се открие
истински яворовското като интелектуално-емоционална нагласа за
възприемане и пресъздаване на любовта.

(2.) Творбата изобразява особеното притихване пред съвър-
шенството на невинността, пред несъбудената женственост, в чий-
то свят страстта и желанието отсъстват. Серафичното в „нея“, ри-
суваната от стиховете, диктува на говорещия в текста молитвена
нагласа; любовта му се превръща в любуваме, в съзерцателна въз-
торженост, която не търси докосване, отказва се от порива по об-
ладаване-притежание в името на абсолютната (за това съзнание)
красота – тя е в чистотата, „отвъд“ пола и страданията му, тя е в ан-
гелическата природа на девството.

(3.) „Две хубави очи“ често се сочи като текст, виртуозно
функционализиращ „формалното“ при изграждането на послани-
ята, носени от произведението. Наистина именно характерната ор-
ганизация на творбата „прави“ немалка част от внушенията на сти-
хотворението.

(а) В него „жената-плът“ липсва – това обуславя и специфич-
ното в интимното преживяване на лирическия аз. За очите на съзер-
цанието присъствието, което говорещият в текста преживява, е на
„детето“ (точно „детето“ е конвенционална фигура на незнанието,
на непорочността). Тялото – като искащо и даващо, като обвързва-
що човешкото с греха на познанието – все още „не се е сбъднало“
за нея/него (рисуваната/рисуваното от произведението). „Душа“,
„очи“ – това вижда срещу себе си обожаващият поглед на мъжа от
творбата (Две хубави очи. Душата на дете/ в две хубави очи; — музика —
лъчи./ Не искат и не обещават те…). Детето — все още повече „то“,
отколкото „тя“ – не живее с пола и поради това за любуващия му се
въплъщава красивата и непостижима за зрелостта нечовешкост на
ангела, на божественото съвършенство. Пред тях мъжът в произве-
дението може да изпитва единствено религиозен по природата си
трепет, чувство като в храм, като пред икона (Душата ми се моли,/
дете,/ душата ми се моли!).

В щастливия захлас на съприкосновения се с абсолютната
красота се мярва и тревога: историята на човешкото, както я разказ-
ва верският текст, върху който се гради цивилизицята ни, е така или
иначе история на падението, история за изгубването на рая, за попа-
дането в греха; баналната история на всеки роден от жена е история
за раздялата с детството, за порастването и срещата със знанието –
то бездруго е и знание за „саждите на страстта“ (Две хубави очи…/…
Страсти и неволи/ ще хвърлят утре върху тях/ булото на срам и грях).
Това смрачаваме, помръкването на емоцията в текста (образи като
„було“, „хвърлено върху очите було“ буквализират именно помрък-
ването, стъмяването на бистротата, на прозрачността) обаче е бързо
отместено (Булото на срам и грях -/ не ще го хвърлят върху тях/ страс-
ти и неволи). Преживяващият в произведението отказва да вярва на
конвенционалното знание за това как минава всечий живот, отказва
да види съзерцаваната от него жена-дете като една от всички остана-
ли, като осъществяваща за пореден път може би задължителната за
човешкото „биография“. Сблъсъкът между доброто и злото, между

ангелското и демонското, който нерядко занимава въображението на
поета, тук е бегло загатнат и е бързо решен – творбата избира да по-
вярва в ненакърнимостта на доброто, на божественото дори и кога-
то е въплътено в смъртно същество. Любовта съзерцание е и любов
идеализиране на обожавания, любов, в която очите на потребността
от съвършенство ослепяват за познатата ни, уж „задължителна“ ис-
тина на всекидневно споделяната, обикновената реалност.

(б) Яворовото стихотворение има твърде специфична органи-
зация – формалните решения в творбата по особена начин „усил-
ват“ внушенията на произведението.

То се състои само от осемнадесет стиха. Първите девет са
повторени „отзад напред“ (в реда „девет, осем, седем…“) – докато
се стигне до последния, който всъщност е почти абсолютно същият
като началния. Характерната постройка като че ли инсценира заста-
ването пред огледало – деветте стиха са „удвоени“ в „отражението“
си. Линията иа ,,пречупване“, чертата, която произвежда отражени-
ето, от която тръгва повторението, разбира се, се оказва особено
важно място в текста. Точно край нея ясно се вижда, че огледалният
образ всъщност не е дословно, съвършено точно възпроизводство
на отразеното: ако първата част убеждава: Страсти и неволи/ ще
хвърлят утре върху тях/ булото на срам и грях, втората започва с от-
рицанието на това твърдение: Булото на срам и грях-/Не ще го хвър-
лят върху тях/страсти и неволи. Всъщност точно тази промяна (по-
явата на „не“ във вече случилите се стихове) позволява запазване-
то на вече видяното, възпроизводството му, връщането назад към
първото впечатление на погледа, към първото чувство пред въплъ-
щението на невинността. Текстът чертае, в максимална степен ви-
зуализира движението на емоцията и мисълта в произведението,
„формата“ става, тя е „съдържание“, между „материята“ на изказа
и „духа“ на посланието има максимално сцепление.

(4.) „Две хубави очи“ е текст толкова настойчиво четен и ха-
ресван в тукашна среда по всяка вероятност не само заради собст-
вено естетическите си качества, а и защото се възприема като сво-
еобразен „документ“, говорещ за житейската история на човека
Яворов. Току-що реченото иде да напомни, че авторът на стихотво-
рението е от творците, които са изключително важни за национал-
ните си култури не само заради написаното, но и заради талантли-
вото живеене, заради това, че биографиите им „изобразяват“ в съ-
ответното културно пространство важни за самото него сюжети-
алегории на човешкото.

И до днес стиховете на поета тук се възприемат като запис на
драмата, присъстваща в екзистенцията на всеки, който търси исти-
ната за съществуването, любовта, познанието и спасението.

Read Full Post »

Яворов „Сенки“

АСПЕКТИ НА АЛИЕНАЦИЯТА В „СЕНКИ“ НА П. К. ЯВОРОВ

Истинският трагически поет – това е П. К. Яворов в българската литература. Националист, революционер, търсач на метафизичното и мистичното – няма значение – при всяка една от тези роли на П. К. Яворов се проявява дълбоко закодираното у него трагическо светоусещане за противоречивостта на явленията. Измъчван от “Свръхземните въпроси,/ които никой век не разреши” (“Маска”), поетът, както се вижда и в стихотворението “Сенки”, трескаво се опитва да намери смисъла на човешкото битие. На открития, по думите на Вл. Соловьов, “проявен логос”, но и на абсолюта като “скрит логос”.

Това е особена мисия, която си поставя П. К. Яворов; познание, пътят към което е труден. И то не само заради усещането за невъзможност този път да бъде извървян. Трудността на пътя произтича от факта, че в движението по него, в изстрадването на истината и досега с прозренията за дълбинната същност на нещата, Азът се отчуждава от хората. Защото метафизичното познание върви ръка за ръка със самовглъбяването и самотата, която е естествено следствие от това търсене на смисъла на битието. Усамотявайки се, дирейки съвършеното, П. К. Яворов неведнъж се докосва до идеята на Ницше за свръхчовека. Идея, според която “човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато”. Той е “мост, а не цел”, а също и “въже, опнато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст”. Според Ницше съвършенството е възможно тук, на земята, но то е свързано с преоценка на всички ценности, с аристократическа затвореност на духа и отдаденост на културата, а не на гражданско-публичното пространство.

Това разбиране – че отговорите не са някъде навън, във видимия свят, а са скрити “вътре” в сърцето на всеки човек, заляга в основата на идеологията на кръга “Мисъл”, в който П. К. Яворов е основно действащо лице. Още в “Песен на песента ми” поетът споделя, че няма истини и лъжи, добро и зло, Бог и дявол – няма нищо, което да е “вън” от човека. Той внушава, че цялата вселена се съдържа “вътре” в индивида и никой друг не може да отвори сърцето му – “кивот”, където лежат скрижалите на същинското познание за света. За да прозре във великата тайна, да проникне в “отвъдната” истина, за човека е необходимо да навлезе в опасна игра със самия себе си. Макар да не е сигурно, че и тогава ще открие жадуваното познание.

Именно тази игра със себе си, водеща към отчуждението на Аза от реалния свят, се проявява в стихотворението “Сенки”. Една творба, която разкрива идеята за липсата на смисъл в търсенето на смисъла. Тя е израз на разочарование, невяра, че умозрително би могло да се съгради някаква нова действителност. Нещо, което е невъзможно, защото Азът се опитва да постигне метафизичното чрез собствените си представи за него.

В “Сенки” П. К. Яворов визира мита на Платон за сенките в пещерата, но влага в него твърде различен смисъл. Яворовите сенки са “сенки на нощта” – те са израз на едно построение, в което липсват следи от материалната действителност. Очертанията на реалното пространство губят смисъла и функционалността си. Физическото присъствие на образите се стопява, отстъпвайки място на безплътността – те са само “сянката на мъж и сянка на жена”. Оттук нататък, каквото и да прави лирическият Аз, то ще е дълбоко субективно. Знанието на философа няма да е висшето познание; то ще се превърне в окована в незнание нищета. И това, което ще следва от опита му да се извиси в безбрежието на вечното, е единствено самотата. Жестока самота, произтичаща от невъзможността нито да получи свещените скрижали, нито да се върне към уюта на незнанието и безразличието.

За да обясни света, Платон използва сенки в пещера. Но неговите сенки обясняват битието като независимо от човека, те са проекции на светлината. Светлината, като символ на знанието и доброто, действително е в състояние да обясни живота на персонажа от мита. Докато Яворовите сенки се появяват в “На тъмна нощ часът”. Нощта в поезията на П. К. Яворов е основен символ – израз на непрозирните тайни на света. Тя е среда на живот на всеки човек. Затова тези сенки не може да са друго, освен това, което ние искаме да видим; те са неистински. Лирическият говорител всъщност знае, че наблюдава собствената си представа за това, какво е светът. Чрез него поетът налага идеята за абсолюта в света.

Така персонажът от мита и философът Платон се превръщат в едно и също лице, което иска, но не може да си обясни смисъла на съществуването. Сенките на Яворов действително не са сетивните за нас проекции на светлината от веществения свят. Те са от нощта, от “другия” на светлината свят, и затова именно тя е тази, която им пречи да се докоснат:

две сенки на нощта, през толкоз светлина…
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат.

Няма как двете сенки да се слеят – лампата, която гори, е разделила нощта изкуствено, чрез изкуствената светлина. Мъжът и жената са едно цяло, те са две сенки на едната нощ. Но общуването между тях е невъзможно, защото не можеш да срещнеш едно нещо със същото нещо. Всъщност копнежът на сенките към единение е копнеж към небитието; може да се случи само когато човекът престане да съществува – в лоното на смъртта, или другия превод на символа “нощ” у П. К. Яворов.

За поета човешката душа е двусъставна. Лирическият човек винаги страда в огъня на противоречията и страстите, бушуващи в гърдите му. Затова и сенките са две, затова те са и толкова различни – на мъж и на жена. Смъртта е начин за проникване в истината за съществуването, но дори и постигайки я, не се знае дали Азът ще познае пълната хармония, ще се докоснат ли двете сенки.

Като символистична, Яворовата поезия е поезия за един търсещ се свят. Знаковият заряд на “Сенки” е заложен в идеята за невъзможността на човека да бъде щастлив в света на “истини-лъжи”. В приковаността на битието, в точката на междината, от която, дори и да искаш, не можеш да постигнеш метафизичното. Защото е писано човекът в страдание да търси “все страданието, може би” (“Аз страдам”)!

Read Full Post »

Яворов „Стон“

„Стон” Яворов

В родното културно и литературно пространство специфичната интимно-любовна проблематика има закъсняло и проблемно развитие. Възрожденската ценностна система поставя в своя център мястото в колектива, националния идеал, усещането за субекта като гражданин на обществото. Едва в началото на 20 век художественото, в частност лическото съзнание на възприема като приоритет вътрешния свят на личността, неповторимите душевни трепет, емоционалните екзалтации и сривове, породени от вечното и най-силно чувство – любовта.
Спокойно може да се твърди, че преди Яворов българската любовна лирика няма своя отличителна физиономия, свой цялостен, разгърнат модел, интерпретативен код и еталонна образна система. За интимните вълнения се пише откъслечно и най-вече във връзка с други, по правило по-важни за лирическия субект проблемни ядра. Яворов е творецът, тематизирал своите лични копнежи в любовта, разбиранията си за нейната омая и драма, за тоталната й, определяща присъственост в човешкото битие. Стихотворението „Стон“ /“На Лора“/ е посветено на голямата, метежна, страстна и фатална любов на поета. То разглежда величието на чувствата през призмата на обречеността, драматизма, трагичната поривност. Емоционалният градус е висок, касаещ най-проблемните, неуправляеми и ирационални регистри на човешкото съществуване. Увлечението е сладост и болка, усещане за пълнота и опасност, райска хармония и демонична стръв.
От периода на романтизма датира определението за поезията като „спонтанен израз на мощни чувства“/Уърсуърт/. Разглежданият Яворв текст гради смисловите си послания около тази представа, опирайки се на стихийността, неуловимостта, буреносния драматизъм и философското обобщение. Силно емотивни, разкрити в руслото на романтическите мащаби са понятийните категории, с които текстът борави. Метафорите са призвани да изобразят усещането за крайност и наситеност. лиирическите светоусещания, които текстът инспирира и разгръща, са концентрирани в сложния образ на човешката душа. Тя е видяна като „стон“ и „зов“. Тези думи ще станат ключови за творба, разглеждаща стремителния, мътен порив към опасната, но примамлива духовна наслада. Необятно силният емоционален порив ражда нов житейски модел, свят, в който всичко изглежда различно, обладано от енергия, едновременно креативна и разрушителна. Водещото семантично понятие „стон“ се експонира като въздействаща метафора на променения, разтърсен из основи душевен свят на лирическия герой. Всяка дума, всеки троп и ефектно постигната интонация подсказва тази максимална наситеност на ситуацията, емоционалния максимум, до който се достига. Обобщаваща и оригинална е следващата метафора на човешкия свят в стихотворението:
„Защото аз съм птиза устрелена.
На смърт е моята душа ранена.
На смърт ранена
от любов.“
Употребеният в инверсия епитет „устрелена“ има характер на неологизъм, на неочаквана ситуативна поява в текста. Той е натоварен със сложна цялостна семантика, за да се впише в поетиката на романтичното пренасищане на творбата. Любовта се интерпретира като властна, непобедима стихия, която връхлита, увлича и обрича човешките същества. Лирическият „аз“ ще почувство, и , което е по-странно, ще благослови своето безсилие срещу този мощен порив. Фаталният знак, преизвестената драма нахлеват в текста чрез анафоричната употреба на словосъчетанието „на смърт“. Цялата крайност и непостижимата енигма на битието ще се сведат до любовта. Със своята непознаваща предели сила тя обеча в себе си всичко, измества дребните за нея задръжки или инстинкти за самосъхранение. В тези си хипостази любовта е изконна, неповторима величина, асоциирана с вечното, с разрухата и съзиданието, с бездната и полета, с Ада и Рая. Изострената до крайност антиномичност на изказа, полюсните състояния, развихреният драматизъм са емблеметични характеристики на Яворовата творба. С тези постигнати поетични ефекти творецът навлиза в темата за любовта, която ще се окаже по-силно от всичко, матическа и неповторима, завладяваща светове, съизмерима с тоталността на осмическото начало. Пред нея избледняват всички важни и определящи маркери на човешката връзка със света. Изчезва обичайният егоцентризъм, търсенето спокойствие, дори и метафизичният страх пред отвъдното замира, за да отвори място на развихрилата се самоунищожителна страст. Наред с контраста особеният поетичен изказ налага и парадокса, артистичната и екзистенциална провокативност, оксиморонното начало. Сложната художествена логика се реализира чрез възможностите на свръхфикционалното, абстрактното, глобалното.Емоционалното състояние на лирическия субект нито за миг не остава натоварено само с един знак.То се поддържа от дихотомията между пареща радост и болка, между елейно песнопение и сърцераздирателен, нечовешки стон.
Специален смислов център на стихотворението експонира реторичния въпрос и неговото евентуално, икционално-обобщаващо „обгоряване“ във финала на първа строфа:
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка –
и в мъката любов!
Концентрирането на лексикално-семантични ядра в определена част от текста е структурен белег на Яворовата поезия.
В „На Лора“ образните импликации на любовта с един романтично изживян реторичен жест извеждат към крайното, абсолютното, необозримото. „Адът“, „мъката“ и „разлъката“ логически и ценностно също се свързват с неизбродимото духовно пространство на най-великото човешко чувство.
Стихотворението задава и развива сложни духовни и философски проекции в осмислянето на любовта като водеш импулс на човешкото съществуване.

Яворов
„СТОН”/”НА ЛОРА”-АНАЛИЗ

Това е сравнително късна Яворова творба, написана в Драгалевския манастир през 1906г.
Заглавието „Стон” и посвещението „На Лора” отпращат читателя към основната тема и проблем на стихотворението. Става дума за любовта в своите две измерения – духовното и плътското. Поетът държи да подчертае усещането на страдание, което любовното чувство предизвиква, а заедно с това споменава името на любимата, пряк виновник за сложните любовни емоции.
Основни персонажи в творбата са лирическият Аз, от чието име се води монолога, и любимата.
Стихотворението е разделено на две строфи и представлява лирически анализ на тъмното и светлото, на удоволствието и страданието, които носи със себе си истинската любов.
Първата строфа е подчинена на усещането за страдание, което предизвиква любовното чувство. Ключови думи тук са: душа, стон, смърт, ад и мъка. Съществителните „душа”, „любов”, „стон” и „смърт” са употребени двукратно и така поетът успява да внуши пряката връзка между фаталните любовни емоции и страданието, между полетите на душата и приземяването на плътта.
Втората строфа е опит за обобщение. Тук семантични /смисловите/ центрове са твърденията: „Миражите са близо – пътят е далек” и „знойна плът и призрак лек”. Яворов е повторил и двата стиха, за да подчертае извода, че любовта е трудно уловима. Пътят към нея и през нея напомня вечното преследване на пустинен мираж. Цялата сложност на проблема се крие в противоречивата същност на любимата, която носи в себе си едновременно плътското и духовното: „плът и призрак лек”. Почти оксиморонната алогичност на такова противоречие предизвиква у лирическия Аз усещане за страдание. Така зов и стенание се преплитат, за да характеризират сложната същност на истинската любов.
Любовната лирика на Яворов е разделена на две идейно-тематични и смислово-емоционални части. Стихотворения от типа „Две хубави очи” и „Ще бъдеш в бяло” предизвикват светли емоции. Те са повлияни от чистото излъчване на Мина Тодорова и представляват опит за преодоляване на кризисните моменти чрез силата на любовта. Творбите, посветени на Лора, като „Стон”, носят усещане за истински земни чувства, които разкъсват човека между плътското и духовното. Сложната амбвивалентност /двусмислие/ на човешкия характер е прозрение, валидно за цялата поезия на Яворов. В този смисъл, лирико-философското обобщение от „Две души”, може да бъде отнесено и към стихотворението „Стон”:
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон…

„СТОН”/”НА ЛОРА”- ПЛАН НА АНАЛИЗ

1. Творческа история: това е сравнително късна Яворова творба, написана в Драгалевския манастир през 1906г.
2. Заглавието „Стон” и посвещението „На Лора” отпращат читателя към основната тема и проблем на стихотворението. Става дума за любовта в своите две измерения – духовното и плътското.
3. Основни персонажи в творбата са лирическият Аз, от чието име се води монолога, и любимата.
4. Строеж и композиция:
4.1. Първата строфа е подчинена на усещането за страдание, което предизвиква любовното чувство. Ключови думи тук са: душа, стон, смърт, ад и мъка.
4.2. Втората строфа е опит за обобщение. Тук семантични /смисловите/ центрове са твърденията: „Миражите са близо – пътят е далек” и „знойна плът и призрак лек”. Яворов е повторил и двата стиха, за да подчертае извода, че любовта е трудно уловима. Пътят към нея и през нея напомня вечното преследване на пустинен мираж. Цялата сложност на проблема се крие в противоречивата същност на любимата, която носи в себе си едновременно плътското и духовното: „плът и призрак лек”.
5. Обобщение: Любовната лирика на Яворов е разделена на две идейно-тематични и смислово-емоционални части. Стихотворения от типа „Две хубави очи” и „Ще бъдеш в бяло” предизвикват светли емоции. Те са повлияни от чистото излъчване на Мина Тодорова и представляват опит за преодоляване на кризисните моменти чрез силата на любовта. Творбите, посветени на Лора, като „Стон”, носят усещане за истински земни чувства, които разкъсват човека между плътското и духовното.

Read Full Post »

„Ще бъдеш в бяло “

е едно от произведенията на Яворов, които грабват читателите от първия прочит. В него любимата не е представена само като любов, като вълшебница, ангел или божествено създание, описания с които яворов не рядко сравнява и оприличава жената или любимата. В това произведение любимата е представена като духовен храм, като духовно убежище, тя е безпътен ангел, които дарява любов светлина, топлина и хармония. Тя е храм на съвършенството. Любимата в това Яворово стихотворение можем да осмислим и като божи пратеник, които идва в трудния момент, които всява надежда в лирическия герой, пратеник които ще просветли и спаси лирическия герой от тъмнината в която е попаднал.
При интерпретациата на заглавието първо впечатление ни прави обръщението към нея. Яворов използва ти – формата, която отчасти гради очакване за диалог между влюбените или очакване за любовна и дори интимна изповед към любимата. Бъдещето време ни насочва към мечтите, към желанията и съвместния живот на влюбените изпълнен само и единствено с хармония и щастие,а белия цвят е символ на чистотата, нежността и невинността.
Жената със своята нежност, със своята красота успява да се отзове и със слънчевата си душа да помогне на мъжа да изплува от мрачните сенки на нощта, да вкуси и усети любовта, да почувства завладяващата и сила да се отдаде на живота без мрачни мисли, дни или нощи.
Любимата в стихотворението „Ще бъдеш в бяло“ също като в стихотворението „Две хубави очи“ губи конкретните си очертания, губи своя облик. Яворов я съпоставя с божественото, сравнява я със светлини и с лъчи, които изразяват новото, изразяват живота и радостта от изживяването му.Лирическия герой иска да пие от лъчите излизащи от влюбените и очи, иска да пие светлина и сравнява това с лек,всяка глътка за него е лечебна.
след изпиването на лека той може спокойно да се обърне отново към света, той ще бъде просветлен и ще види „цял при ярък ден.“
След появата на любимата-ангел живота на лирическият герой ще бъде хармонизиран, Тя прави света за него цялостен, измъква го от мрачните дълбини и пропасти в които е паднал. Любимата дарява изтерзаната душа на лирическия герой с успокоение, с вяра и най – вече любов.
След като е излекуван от лека на любовта, лирическият герой иска да създаде нов свят, които да е само за двамата. Този свят ще бъде храм за тях, там той ще открия из запази така искания и жадуван ит него мир – „в невярата тревожна – искам мир.“
Стихотворението “ Ще бъдеш в бяло “ изразява за пореден път отношението на Яворов към любимата, изразява неговото преклонение към силата на любовта, чрез която човек изпаднал в бездната на мрака и тъмнината, намира лек в очите на любимата и спасение от любовта и, защото според Яворов тя е най – висшата сила без която никои не може.

Read Full Post »

Яворов „Арменци“

П. К. ЯВОРОВ – „АРМЕНЦИ“

Никола Георгиев

Шумната и задимена букурещка механа, в която се раждат горчивите стихове за „върлуващия тирани“ и загубилите своя път емигранти, и прихлупената кръчмица на гара Скобелево, в която един млад поет с потресена душа наблюдава страшните гърчове на изгнаническата мъка и слуша песните и риданията на прокудените от „тиранин беснеещ“ арменци – две паметни сцени в нашата литературна история, колкото различни, толкова и сродни помежду си. Защото каквито и различия да има между творческата природа на Ботев и Яворов, каквито и противоположности да разединяват трактуването на изгнаническата тема в сатирата „В механата“ и баладично обвеяното стихотворение „Арменци“, и двете случки завършват с много сходен резултат – със страстни поетични творби и вдъхновен протест срещу живото, исторически актуално насилие. И двете творби свидетелствуват за будната гражданска и човешка съвест на българския писател и непримиримостта му към всяка неправда независимо откъде иде и върху кого се стоварва тя. В същото време и двете творби извеждат конкретната историческа ситуация на равнището на трайната и типична художествена многозначност, и двете творби проникват в дълбочината на изключително силни, сложни и противоречиви изживявания и създават незабравим образ на страдащия и борещия се човек.

Това доказва и анализът на Яворовото стихотворение „Арменци“.

След като със своето заглавие то насочва читателя към конкретната, обществено злободневна трагедия на малкия и героичен народ, в по-нататъшния си развой то вече нито един път не използува определението „арменци“ – на негово място застават събирателните и обобщителните определения „дружина“ и „изгнаници“. По същия начин стихотворението целенасочено отбягва и възможността да конкретизира и ред други определения на времето, мястото и ситуацията. Така например на естествените извън лириката въпроси, кой е прокудил изгнаниците и къде ги е прокудил, лирическата творба на Яворов отговаря с обобщаващото „тиранин беснеещ“ и „далека чужбина“. И отказът е не само целенасочен, но и активен, защото вместо „епическо“ конкретизиране на националността и други белези на тиранина творбата съсредоточава около него три близки по смисъл определения, наблягащи върху неговата чудовищна жестокост: „звяр гладен“, „тиранин беснеещ“, „кръвник безпощаден“; или пък вместо да посочи по-конкретно къде са прокудени изгнаниците, тя отново използува двойно определение, наблягащо върху чувството за бездомност и прокуденост: „далеч от родина – в край чужди“.

С тая първа и проста стъпка започва сложната магия на художествената обобщителност и типичност, започва диалектически раздвояващият процес между единичност и многозначност. На единия полюс застава исторически конкретното определение „арменци“ и нееднократното назоваване на изгнаниците с личното местоимение „те“, което сродява читателя с художествената ситуация и поражда у него чувство за единичност, показателност и близост с лирическите герои. Към другия полюс тръгват силите на активния отказ от по-конкретизиращи определения, минават през обобщителността на „изгнаници“ и „чужбина“ и продължават към величествените измерения на образа на страдащия и борещ се човек, чийто бунт и чието страдание, преплетени с природната стихия, завършват в световна и космическа мащабност. Ето този дълъг и диалектичен път изминава кратката Яворова творба, започвайки от заглавната си и завършвайки с последната си дума. Път сложен, многостъпенчат и напрегнато противоречив, защото всяка негова точка е раздвоена между по-общото и по-частното и носи в себе си живата динамика на художественото обобщение. Конкретното значение „арменци“ живее и на по-общото стъпало на „изгнаници“, а двете те се вливат в значението „страдащ и борещ се човек“. Така всеки от тези смислово-образни възли е обвързан в две основни посоки и с подвижност и преливане с останалите значения носи дълбочината на художественото внушение.

По сложните извивки от единичното събитие към художествено обобщение Яворов ни води и с ред други, вече по-трудно забележими, но все така неотразимо действуващи средства. Така например творбата раздвоява и прелива образа на страховито бучащата буря с образа на бунтовната песен, образа на родината с образа на майката. „Разливането“ на образа на изгнаниците към общочовешките измерения много умело е внушено и чрез разтварянето на тяхната цялостност в отделните й съставки и белези: „дух“, „гърди“ (напр. „заспа-ще дух болен в разбити гърди“), „души“, „сърца“, „лица“, „очи“, „разсъдъдък“, „глава“… Разбира се, това е типично лирически похват, чрез който преди всичко се постига по-голяма вещност и нагледност в описанието на душевните преживявания. По-нататък чрез него може да се постигне също тъй характерното за лириката събиране на духовния свят в нагледна, богато сумираща и одухотворена точка – блестящ пример за което можем да намерим в лирическия шедьовър на Яворов „Две хубави очи“. В стихотворението „Арменци“ обаче разтварянето на целостта на лирическите герои изпълнява и още една конкретна и специфична задача, чиято същност ще разберем по-леко, ако се върнем за миг към един друг връх на нашата поезия. Както знаем, в баладата „Хаджи Димитър“ протича величествен сблъсък между телесното умиране и духовното безсмъртие, между телесното страдание и духовната възвишеност. Граничната линия на този сблъсък разсича и образа на юнака и затова не той като цялост „се люшка“, не той като цялост „тъмнее“ и не той като цялост „проклина цяла вселена“, а

очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклина цяла вселена.

А една такава гранична линия, дори още по-остра и конфликтна, разсича и преживяванията на изгнаниците в творбата на Яворов. В този смисъл разтварянето на тяхното единство в „гърди“, „очи“, „глава“ и пр. е само едно от средствата на творбата в нейните усилия да проникне в дълбините на човешката душевност, да долови и предаде сложния драматизъм на силата, бунта и крушението.

Идейното богатство и емоционалната напрегнатост на този раздвояващ драматизъм са подсказани още в първите четири стиха:

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовио велик
.

Леко е да се види, че всеки отделен стих прави рязък обрат, насочвайки се към една от двете противоположни точки в образа на изгнаниците: първият и третият говорят за тяхната съкрушеност, слабост и безсилие, а вторият и четвъртия – за тяхната чутна сила, неотменна храброст и гордост. (Контрастът между двете страни е подсилен експресивно и от единствената в творбата и биеща на очи деминутивна форма, трогателно умалителното „дечица“.) Мотивите на силата и безсилието се редуват ритмично, стих по стих – похват, много характерен за лириката – и чрез тоя сблъсък усилват напрежението помежду си, поставят въпрос и очакват отговор. Преди да отговори обаче, творбата разгръща конфликта в широко и сложно идейно-художествено построение. И тук особено важни опорни точки се оказват действията „пият“ и ,,пеят“, единствените актуални действия на героите.

Това, че силни и готови за подвиг хора са принудително и мъчително сковани в бездействието на „пият и пеят“, е само по себе си остро драматична ситуация и сурово обвинение срещу неправдата и насилието. Големият поет и сърцевед обаче не се е задоволил само с него. Изложени в края на първата строфа, мотивите „пият“ и „пеят“ претърпяват по-нататък още по-драматично развитие. Втората строфа подхваща „те пият“ и заедно с третата развива, пояснява този мотив, за да завърши с категоричния и безнадежден стих „един – и механата – открит им е път“. На свой ред четвъртата строфа подхваща мотива „те пеят“ и го разработва отново върху две строфи, за да завърши с обнадеждения и окрилен стих „и буря приглася с нечувана мощ“. Накрая шестата, заключителна строфа още с първите си думи „те пият и пеят“ събира така изложените, разделени и равноделно разработени мотиви. Както се вижда, Яворов е използувал една сложна и строго издържана композиционна схема, която по същество напомня на широко разпространената в музиката сонатна форма. Това обстоятелство е важно и трябва да го имаме пред очи и когато анализираме „Арменци“, и когато говорим (а говорим все още с много общи думи!) за музикалността в лириката на Яворов. Въпросът обаче е не за схемата сама са себе си, а за нейното умело, органически здраво подчиняваме на идейно-художествените цели на творбата.

В българския език и литература глаголите „пият“ и „пеят“ са тясно свързани помежду си и както казва науката, участвуват в едно семантическо поле. За това допринасят както тяхната голяма езикова прилика, така и техният смисъл, опрян върху някои отколешни черти в бита и душевността на българина. В поезията на подобно свързване откриваме още у Ботев, и то тъкмо в творбата, която така дълбоко се родее с Яворовите „Арменци“: „пием, пеем буйни песни“1… И ето че тези здраво свързани от традицията мотиви, все така здраво свързани и в уводната строфа на „Арменци“, в по-нататъшния ход на творбата се развиват в коренно противоположни посоки. Тръгнали от обща отправна точка, те се оказват носители на разцеплението в душевността на изгнаниците и с началното си родство още повече усилват мъчителността на техния духовен конфликт – вътрешно ехо на едно голямо национално и социално престъпление.

Разработката на мотива „те пият“ във втората и в третата строфа изразява копнежа на лирическите герои по забрава и самоомаломощение. Сразени от жестоката тирания, те са достатъчно силни и доблестни, за да могат да понесат спомена за поражението и мисълта за потъпканото си национално и човешко достойнство. Контрастът на встъпителните стихове между сила и безсилие, готовност за борба и невъзможност за борба се задълбочава и навлиза в още по-мъчителни противоречия. Страшно е да си силен, когато жестоките обществени условия са те смазали и обезсилили, а още по-страшно е, че собствената ти сила трябва да се обърне срещу тебе и да те кара да търсиш бягство от действието и борбата. Така се развива трагичният конфликт в разработката на мотива „те пият“. Явно е обаче, че той не може да спре дотук, защото на противоречивия копнеж по забрава и омаломощение се противопоставя копнежът към постоянно връщане към спомените и смело разгръщане на вътрешно не победените сили на героите. И наистина мотива „те пеят“ (строфи четвърта и пета), смислово-емоционалното развитие прави рязък завой и се насочва към другия полюс в раздвоената душевност на изгнаниците.

Началото на четвъртата строфа повтаря в нова тоналност нещо вече познато – ритмичното редуване и сблъскване на темата на силата и темата на безсилието:

Те пеят… И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица.

На дивата неудържима песен е противопоставена разяждащата вътрешна мъка, а на буйните кипящи вълни на злобата – с мъка изстисканите мъжки сълзи. Творбата продължава да диша със своята остра напрегнатост, но след този нов възел от противоположности тя започва повсеместно противопоставяне на всичко, казано дотук. Оказва се, че в пиянството изгнаниците не „щат лесно забрави предишни неволи и днешни беди“, че не ще удавят силата си и съвестта си „в пияна забрава“. Жаждата им за борба се оказва не по-малко силна от жаждата им за омаломощение и забрава. Техните сили и готовност за подвиг са вътрешно несъкрушени и търсят изход не само в „кипящото вино“, но и в кипежа на борбата. Така се стига до подсказвания в цялата творба въпрос „накъде“ и до последвалото го безизходно раздвоение и до изгаряща вътрешна борба – и двата пътя са безнадеждно обречени. Съзнателното обезсилване във виното е непостижимо и вътрешно нежелано – няма обаче и поле за разгръщане на стихийните им сили. Умело въведено с познатите, злокобни и неразрешени контрасти; развитието на мотива „те пеят“ се устремява към пламенен нравствен и идеен бунт, за да се пречупи обаче в преградите на жестоката действителност и се изрази единствено в песента. Каква страшна и трагична ирония, какво проникновено навлизане в бездните на човешкия дух, какво умение в стихове като „че злоба ги дави в кипежа си бесен“ да се долови и стихията на напора, и началото на пречупването!… Страшно е да си силен, когато си слаб, страшно е да си слаб, когато си силен – внушават двете сложно противоречащи си и сложно допълващи се части на стихотворението. От тяхното съчетание израства една човешка драма, която е и най-прякото, и най-безпощадно изобличение на някогашната жестока действителност.

Ето как, започнали като близки по смисъл, мотивите „пият“ и „пеят“ се развиват в носители на противоположни сили и значения. И тяхното начално, а и по-сетнешно единство по-релефно подчертава противоположностите и по-здраво ги сплита в жестокия неразкъсваем възел. В описанието на това развитие Яворов майсторски е използувал своеобразните права на художествената логика. Той смело е свалил противоречивите извивки на преживяването върху равнището на логиката на изказа, смело е сблъскал взаимно изключващите се твърдения „пиянство забравя неволи“ с „че злоба го дави в кипежа си бесен“, „изчезна-ще майчин страдалчески лик“ с „че мъст, мъст кръвнишка жадуват очи“. И без да назовава открито това противоречие, и без да дава изрично право на едната или на другата страна, творбата на Яворов превежда читателя през мъчителните зигзаги в преживяванията на изгнаниците и скрито му внушава своя завършващ бунтовен и хуманистичен извод.

Непрекъснатото преплитане и разединяване на противоположностите е изострено и от много други тънко намерени детайли, които за сетен път ни убеждават в майсторството на Яворов да изгради единна и целенасочена художествена система. Така например в двете противоположни части стоят следните противоположни по смисъл стихове:

в кипящото вино щат спомен у д а в и,
че злоба ги д а в и в кипежа си бесен.

А както се вижда, тази обща смислова противоположност се опира върху две двойки сходни, еднокоренни думи: кипящето-кипежа, удави-дави…

Към края на творбата широтата и напрежението на драмата достигат най-висшата си точка. Идва ред на разрешението и то отново се раздвоява в две противоположни посоки. В едната тръгва заключителната строфа, която с малки вариации повтаря началната. Такъв тип повторение е нещо обикновено за лириката (вж. „Хаджи Димитър“, „Конници“ от Фурнаджиев, „Братчетата на Гаврош“ от Смирненски, „Завод“ от Вапцаров) и по правило означава трайност, повторителност, непрекъсната възвръщаемост на описаното в творбата. В „Арменци“ обаче повторението на началото в завършека изпълнява и по-конкретни функции. След непрекъснатото развитие и изостряне на драматизма двата мотива „пият“ и „пеят“ отново се събират и заедно с цялата последна, шеста строфа възвръщат към началната точка на описаното преживяване. След всички мъчителни извивки и лутане противоречията се връщат в първоначалната си точка, въртейки се сякаш в някакъв зловещ, неразкъсваем кръг. Изход като че ли няма. И творбата на Яворов проявява действително голяма нравствена сила, когато приема и изживява временните и частични поражения на борците и на борческия човешки дух. Но – тук наистина има едно голямо „но“ – творбата проявява не по-малка нравствено-идейна сила и когато потърсва и намира втори изход на конфликта. След като душевната борба се развихря докрай, от една страна, тя остава затворена в границата на своите носители, изгнаниците, и се пречупва в изходното си състояние, но от друга страна, прескача като искра навън, в бурята, в стихията, „широко в света“. Така се стига до онова грандиозно слияние на отделния човек, природата и общочовешкото начало.

Въвеждането на образа на зимната буря – първият природен и относително външен образ в стихотворението – не е изкуствено натрапен „дуес екс махина“, не е бягство в леко и повърхностно разрешение, защото целият развой на тази задъхано напрегната и противоречива творба търси, подготвя, намира и този изход, защото стихията в гърдите на изгнаниците неотклонно прехвърля техния непобеден и непобедим копнеж в границите на световния напор към справедливост, успокоение и истина. И както и другаде, така и тук Яворов е споил общото смислово-емоционално единство между песента на изгнаниците и песента на бурята с частиците на майсторски художествени детайли. Строфата, посветена на слиянието между човек и природа, започва със стиха

А зимната буря им сякаш приглася

и завършва със сроден по смисъл и все пак многозначително различен стих:

и буря приглася с нечувана мощ.

Условното и съпоставящо наречие „сякаш“, което в първия стих сближава, но същевременно и поставя граница между песента на изгнаниците и бурята, в последния стих вече не се появява! Там бурята вече наистина, вече без уговорки, приглася на изгнаниците! Сама по себе си тази тънкост на художествената логика внушава на читателя постъпателното сближаване и сливане между природа и човек. Нашият голям лирик обаче и тук не я е оставил „сама по себе си“, а я е подкрепил с нови идейно-художествени сили. Между първия и осмия стих на тази строфа протича непрекъснато и все по-здраво сплитане на природа и човек, което в края напълно обосновано потиска началното „сякаш“. Три традиционно свързани глагола – „подема, издига, разнася“ – постъпателно преплитат песента на изгнаниците и бурята, а следващите четири стиха със своята образна, синтактична, звукова и пр. близост ги кръстосват в още по-монолитно и неделимо цяло:

и все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и псе по-горещо дружината пее –
и буря приглася с нечувана мощ.

Със своята сурова правдивост и безмилостно дълбока раздвоеност творбата на Яворов и тук ни напомня да погледнем смело в диалектиката на човека и неговото битие. Но ако е вярно, че волността на стихията по обратен път усилва чувството за безсилие и скованост на изгнаниците, вярно е също така, че връзката с общочовешкото борческо начало примирява страданието на поражението и осмисля единичния и неуспял подвиг.

Стихотворението заглъхва с мрачните потиснати акорди на неразрешената душевна борба, останала затворена в душите на изгнаниците. Над тях обаче продължава да звучи в безкрайността бунтовната песен на човека, вдъхновила толкова много подвизи, вдъхновила и безсмъртната творба на Яворов.

Read Full Post »

Яворов „Градушка“

ПЕЙО ЯВОРОВ – „ГРАДУШКА”

СИМВОЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА СОЦИАЛНОТО ЗЛО

Яворовата поема „Градушка”, публикувана за първи път през 1900 г. в сп. „Мисъл”, е въплътила детския спомен на поета за природните бедствия, наблюдавани от самия него в родния му край. Ридае човешката душа пред неукротимата стихия на градушката, изпратена като наказание не само на човека, но и на пищната, отрупана с плод, гръд на земята. Отприщват се древни, изконни чувства. Нещо езическо се ражда в мисълта на поета и още първите стихове на Яворовата поема „Градушка” внушават усещане за страшно идващо зло:

               Една, че две, че три,
               усилни и паметни години…
               Боже, за някой грях ръце
               всесилни подигна ти
               и нас наказа.

Действието с усилие „изтръгва” от паметта картината на отминало опустошително страдание. Не е случайно и присъствието на бавния, протяжен ритъм на изброяването: „Една, че две, че три…”, който напомня тъжния напев на оплакването в народната песен. Паметта е скътала дълбоко болката, за която пеят Яворовите стихове. Изповедта е лично-интимна, но и колективно-всенародна. Страданието се излива в единен човешки вопъл:

               Кой ли може неволя клетнишка изказа,
               макар че вчерашна се дума?

От дълбините на паметта идват „гласовете” на страданието. Сливат се и като древен хор изпяват в речитатав споменната болка на сърцето:

               Да беше мор, да беше чума,
               че в гроба гърло не гладува,
               ни жадува!
В песенно-ритуалния унес на изповядващата се душа споменът оживява. Преживяната болка става настояще. Докосва съзнанието, което разпознава образите на злото. То идва като градушка, порой, слана и засух. Сетивен е допирът на душата до страшната картина на страданието. Тя е пронизана от разрушителния ритъм на градушката, здраво е притисната в студената „прегръдка” на пороя, за да усети знойните конвулсии на умиращата сред слана и засух човешка надежда:

               А то – градушка ни удари,
               а то – порой ни мътен влече,
               слана попари, засух беше,
               в земята зърно се опече…

Картината на страданието, изживяна отново от човешкото съзнание, потъва в споменната глъб заедно с чезнещите гласове на ритуално изплакана-та болка. Тя е заменена от радостта и нов свят на надежда изпълва душата:

               Но мина зима снеговита,
               отиде пролет дъждовита
               и знойно лято позлати
               до вчера злачни широти.

Художественото пространство се изпълва със светлина. Разширява вътрешния си обем и безкраен дълбок хоризонт се открива пред „взора” на пречистилата се в спомена за преживяното страдание човешка душевност. Надеждата се ражда отново:

               Назрява вече тучна нива,
               класец натегнал се привежда
               и утешителка надежда
               при труженик селяк отива.

Готова за полет, потънала в радостна омая, душата молитвени слова реди:

               Да бъде тъй неделя още,
               неделя пек и мирно време,
               олекна ще и тежко бреме,
               на мъките ни края до ще.

Молитвено смирение струи не само от човешките души. То изпълва с невидимото си присъствие цялото художествено пространство, пронизано от светлина и нескрита радост. Всичко в природата и в човешката душа тръпне в очакване на нещо ново, красиво и добро. Напрежението расте. Човешките действия са бързи и стремителни. Усеща се припряност и нетърпение:

               … – „Катран и върви,
               бре, мъжо, взе ли от пазаря?”
               Знае невеста ранобудна
               – всичко готово е,
                но пак ще пита, че утре жетва е;
               самичко сърце си знае как се стяга.

В нервната тръпка на очакването е скрит емоционалният контраст между потисната болка и покълнала радост. Те сплитат възел в човешката душа, която се задъхва от тревогата на нарастващо напрежение:

               … Ето
               в съседен двор се дига врява,
               там някой люто се ругае.
               Наблизо татък чук играе
               и наковалнята отпява.

Вълнение изпълва душа и природа. Психологичният рисунък на битовата картина преди жътва е уплътнен от носено предчувствие за идващо зло. То вече се прокрадва в „гласа” на природните стихии. Идва „издалеко” като въздишка и стон на събудилия се страшен спомен, чието реално присъствие душата започва да „разчита”. В огнения зной разпознава парещата болка на страданието:

               А сутренник полъхва леко
               и звън от хлопки издалеко
               донася в село; стадо блее…
               Навсякъде живот захваща.
               И ето вече слънце грее
               и на земята огън праща.

Предчувствието става реалност. Природата настръхва. Злото я изпълва и тя обръща враждебно лице срещу човека. Цветовата символика („сиво”, „жълто”) допълва процеса на езическо одухотворяване стихиите на разрушение и гибел. Човек и природа се изправят един срещу друг. Безмълвие изпълва човешката душа, динамика и грохот – природата. Злото започва да говори с виталния език на природното бедствие:

               Преваля пладня. Задух страшен.
               И всеки дигне взор уплашен,
               с ръкав избрише си челото
               и дълго гледа към небото.
               А то е сиво, мъгловито.
               И слънцето жълтей сърдито:
               от юг бухлат се облак дига,
               пълзи и вече го настига.

Вакханални са страстите на природната враждебност. Те обгръщат човека и го правят незначителен и безпомощен пред собствената му съдба. Тя не му принадлежи, подчинена е на вездесъщото зло, предизвестено от трескавото дихание на идващата буря:

               … Знак е, чуй петлите.
               – А гъски около реката
               защо, размахали крилата,           
               и те са глупи закрещели, 
               какво ли са орали, сели?   

Стихията на идващото зло извива буря първо в душата на човека. Той е сам срещу враждебното лице на собствената си съдба. Символният образ на черния буреносен облак, засланящ слънцето и надеждата, се превръща в митично „космато” чудовище, въплътило „тотемния” страх и безпомощност на човека пред безкрайното и необратимо социално зло. То е безмилостно като разрушителна природна стихия. Макар и обречен на гибел, човекът докрай се бори за себе си и своята несрета участ. Неизразим е трагизмът на неговия молитвен стон към вездесъщото зло:

               Върни се, облако неверен,
               почакай, пакостнико черен,
               неделя, две… ела тогази,
               страшилище!

Диалогът между човек и съдба символно е въплътен в битката между човешки разум и природна виталност. Злото се оказва непобедимо. Разрушителни са неговите стихии, които са част от човешката социална съдба:

               … А облак лази,
               расте и вий снага космата,
               засланя слънце; в небесата
               тъмней зловещо… Милост няма!

Природното бедствие се превръща в социална драма. Идва кулминационният миг на битката между човек и съдба.
Съдбовна е развръзката на духовна и природна буря. Небе и земя се сливат, а човек и природа изчезват във вакханалната страст на разрушението. Бедствието поглъща човешки и природен разум. Всичко е неконтролируемо и стихийно-апокалиптично:

               сърцето тръпне, в страх примира,
               че горе – дим и адски тътен.
               Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
               продран запалва се-и блясък –
               и още – пак – о, боже!… Трясък
               оглася планини, полета –
               земя трепери… Град! – парчета –
               яйце и орех…

Стремителният, динамичен „бяг” на градушката е накъсан от вътрешни междустихови психологични паузи. Космогонната цялост на човек и природа е „накъсана”, фрагментарно „разглобена” на „- Град! – парчета – /яйце и орех…” В странните мигове на апокалиптично „затишие”, когато човешка душа и земна гръд си „поемат” дъх, те сякаш търсят опора и спасение във взаимно сполетялата ги беда. Затова „сърцето тръпне”, а „земя трепери”. Установената от векове хармония между земя и небе, човек и природа е светотатствено разкъсана и унищожена. Под нейните отломъци замира пос-ледният прискърбен стон на умиращата сред неизразимо страдание и болка човешка душа:

               … Спри… Недей…
               Труд кървав, боже, пожалей!
Звукът умира. Душата „онемява”. „Гласът” на природната стихия замлъква и трагично безмълвие изпълва художественото пространство на Яворовата поема „Градушка”. Сякаш друг свят, недействителен и нереален, се открива пред взора на поета:

               Но свърши. Тихо гръм последен
               заглъхва негде надалече
               и влък след стадо – вихър леден
               подгоня облаците вече.

Враждебността остава. Животът се е отдръпнал от човешките души. Хората са бледи сенки, безплътни човешки подобия, изпълзели от преизподнята, дошли от Ада на стихията. Присъстват на собственото си опело:

               А ето слънцето огряло
               тъжовно гледа върволица
               от стари, млади и дечица:
               И всички емнали се боси,
               с лица мъртвешки посивели,
               отиват: вечно зло ги носи
               към ниви глухо опустели.
               Надеждата е мъртва, душите – също:
               Че там жетварка, бясна хала,
               просо, пшеница, ръж, ечмени –
               безредно, зрели и зелени,
               и цвят-надежди е пожнала…

Финалният акорд на поетическото действие „озвучава” безмълвието с неизречената, но дълбоко стаена мъка на човешкото сърце. Това е неговата съдба, носена от вечното зло във вихъра на социалната разрушителна стихия, символно изразена от образа на градушката.

Read Full Post »

Older Posts »