Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘НАПРАВЛЕНИЯ В ЛИТЕРАТУРАТА’ Category

НАПРАВЛЕНИЯ                                                      ХАРАКТЕРИСТИКИ
МОДЕРНИЗЪМ

 

КРЪГА „ВЕСЕЛА БЪЛГАРИЯ” – Ал.Константинов

КРЪГА „МИСЪЛ” – Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П.Яворов, Петко Тодоров

КРЪГА „ЗВЕНО” – Дим.Подвързачов, Д.Дебелянов, Кирил Христов,Конст.Константинов и др.

КРЪГА „СТРЕЛЕЦ” – Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Асен Златаров, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Георги Караиванов, Светослав Минков 

Модернизмът е употребяваното понятие, с което се назовава период в развитието на визуалните изкуства, науката, културата и обществото, който обхваща края на 19 век и началото на 20 век. Характеризира се със стремеж да се преосмислят идеите и предпоставките на предишната епоха.


Модернизмът във визуалните изкуства се отказва от претенциите за „обективно отражение на действителността“ и се концентрира върху субективността. Това е течение, което се противопоставя на
реализма, има черти на декадентство и мистика. С модернизма се свързват такива художествени течения от 20 век като дадаизъм, абстракционизъм, екзистенциализъм, експресионизъм, сюрреализъм, нов роман, театър на абсурда, кубизъм, футуризъм, попарт, фовизъм, алеаторика (в музиката) и други.

 

ИНДИВИДУАЛИЗЪМ

 

Алеко Константинов

Алеко Иваницов Константинов, познат под псевдонима Щастливеца, е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България.

Индивидуализмът (от латинското individuum – неделим[1]) е морално гледище, политическа философия, идеология, социален възглед и учение, утвърждаващо индивида, отделната личност като най-висша ценност[2] [3]. Индивидуализмът насърчава преследването на лични цели и желания, независимостта и самоувереността [4], докато се противопоставя на външните фактори на влияние като: обществото, семейството и всяка друга група или институция. [4] 

Използва се също като термин, обозначаващ „Качеството да бъдеш индивид; индивидуалност[4] свързана с притежаването на „индивидуална характеристика, особенност“. Индивидуализмът като такъв е свързван с артистични и бохемски интереси и начин на живот с наклонност към самоформиране и самооценка, различни от традицията и общоприетите разбирания и начини на поведение [4]. Свързван е също така с хуманистичните философски позиции и етика. [5] [6] 

 

ЕСТЕТИЧЕСКИ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ

 

Пенчо Славейков и кръга „Мисъл”

ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма.

СИМВОЛИЗЪМ

 

Пейо Яворов – поставя началото

Символизмът е движение в изкуството, възникнало в края на 19 век във Франция и Белгия и разпространило се през следващите години в други части на Европа. Символизмът се проявява най-вече в поезията, но оказва влияние и на изобразителното изкуство, музиката, прозата, театъра.

Символизмът възниква до голяма степен като реакция срещу натурализма и реализма. За разлика от тези течения, опитващи се да изобразяват реалността, символизмът акцентира върху духовността, въображението и сънищата, върху приказката и мита.

Най-известните представители на символизма са поетите Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо, Емил Верхарен, Жан Мореас, Александър Блок, художниците Гюстав Моро, Едвард Мунк, Михаил Врубел, Арнолд Бьоклин композиторите Клод Дебюси и Александър Скрябин, писателите Жорис-Карл Юисманс и Пол Адам, драматурзите Морис Метерлинк и Огюст Вилие дьо л’Ил-Адам.
В България символизмът достига през първите години на XX век, когато много от младите поети започват да пишат в този стил. Сред тях са Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров.

 

ЕКСПРЕСИОНИЗЪМ

 

Гео Милев, Елисавета Багряна, Атанас Далчев

Ескпресионизмът (от латински expressio, израз) е течение в европейското изкуство, което намира израз главно в изобразителното изкуство и литературата в началото на 20 век. При него формите се създават от субективни реакции спрямо наблюдаваната реалност, при което формата и цветът са деформирани, липсва реализъм и пропорции.

Георги Мильов Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата, той е убит от полицията след атентата в Света Неделя през 1925 г. Баща е на детската писателка Леда Милева. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

 

ДАДАИЗЪМ

 

Дадаизмът е движение в изкуството, което се развива след Първата световна война. То се изявява в изящните изкуства, литературата, театъра, дизайна и др. Характеризира се с нихилистичното си отношение към красотата, влечение към абсурдното, анархията, отрицание на естетичните норми, провокативността и чувството си за хумор. Дадаистите не влагат конкретни послания в творбите си. Те оставят зрителя да направи собствена интерпретация на произведенията им. Дадаизмът се заражда по време на Първата световна война като реакция срещу буржоазно-националистичните и колониални интереси, които създателите му считат за причини за избухване на войната, както и като протест срещу културния и интелектуален конформизъм. Дада критикува логиката в творческия процес, игнорира естетиката, това е (анти)изкуство на абстракцията, ирационалната мисъл или изобщо липсата на такава; подигравка с традиционните ценности в изкуството.

Действително дадаизмът стига до крайности, както и всяко течение, възникнало като реакция срещу определени социални, културни и морални нагласи. Но се счита, че впоследствие дада се трансформира в сюрреализъм и в други форми на модернизма, и че всъщност именно дада поставя началото на постмодернизма. Смята се също, че стилове и течения в изкуството като авангард, попарт, флуксус и дори пънк са повлияни от дадаизма.

 

   
ДИАБОЛИЗЪМ

 

 Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев, Атанас Далчев, а отзвук от него се открива и в творби на Чавдар Мутафов, Емилян Станев и др.
 

В литературата диаболизмът (от лат. diabolos — ‚дявол‘) е изображение на свръхестествени образи и явления. Като модернистично литературно направление акцентира върху интерпретации на ирационалното, фантастичното, призрачното и гротескното. Нерядко диаболизмът се повлиява от митологичните вярвания и произведения.

Диаболизмът е течение в литературата, което е свързано с немския романтизъм, както и с готическия роман. В текстовете на диаболистите акцентът е поставен върху мистичното, загадъчното и опасното за човека при неговите срещи с тъмните сили. Казано на съвременен език, тези произведения са ангажирани с проникване в човешката същност чрез паранормалното. Диаболистите използват познати сюжети и мотиви, за да проникнат в тъмната среда на битието. В диаболистичното писане се използват активно парадоксът, иронията и гротеската.

 

 

ИМПРЕСИОНИЗЪМ

 

Импресионизмът е течение в изкуството, което възниква във Франция в края на 19 век. В основата на импресионизма стои стремежът да се използват научните открития от това време в областта на физиката и на цветовете, за да се постигне по-натуралистично предаване на цветовете и тоновете в живописта. Свързва се и с времето, когато през 60-те години на 19 век видни френски художници започват да излагат на обществен показ творбите си.

 

РЕАЛИЗЪМ Реализмът е направление в изкуството, характеризиращо се с обективно отразяване на социалната, психологическа, икономическа и политическа действителност.

Реализмът е литературно направление от 30-те години на XIX век, което си поставя за цел да извади на показ обществените пороци. Основната му цел е да покаже вярната картина на обществото. Представят се типични герои при типични обстоятелства. Доминира прозата, като основен жанр е големият роман, като трилогията. Основните теми са бедността, продажността и предателствата в любовта, както и социалните недъзи като алчността, лицемерието и суетата.За произведенията са характерни много описания на различни предмети или чувства,всяко от които има своя смисъл и се свързва с определен герой.

Видове

  • социалистически реализъм – показва грозните страни на живота, но ги съчетава с положителни примери.
  • социален реализъм – представя обективна картина на обществото със засилен интерес към неговите слабости.
  • натурализъм – представя най-грозните страни на живота.

Представители

Реализъм във Франция

Реализъм в Англия

Реализъм в Германия

Томас Ман – „Вълшебната планина„, „Доктор Фаустус„;

Реализъм в Русия

 

 

РОМАНТИЗЪМ

Дели се на два основни периода:

  • Ранен (нов) – от 1790 г. до 1810 г. – представители са Шилер, Гъоте, Новалис.
  • Късен – след 1810 г. с представители Пушкин, Лермантов и Юго.

 

СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ Социалистически реализъм (съкратено Соцреализъм) е направление в изобразителното изкуство, киното и литературата на 20 век, тясно обвързано със социалистическата идеология.

Възниква в началото на 20 век и се утвърждава след успеха на Октомврийската революция от 1917 г.

Самият термин социалистически реализъм е въведен през 1932 г. в СССР. Смята се[1], че е използван за пръв път във вестник „Литературная газета“ от

*литературата и изкуството се подчинява на политически интереси

 

СЮРРЕАЛИЗЪМ Сюрреализмът е движение в изкуството, обединяващо художници, мислители и изследователи в стремежа им да освободят разума и да изразят подсъзнателното. Те се борят за създаване на нова естетика и нов социален порядък.

Предшественици на сюрреалистите са италианските метафизични художници от началото на 20 век.

Терминът „сюрреализъм“ е въведен през 1917 г. от Гийом Аполинер. Основите на движението са положени през 1924 г., когато поетът Андре Бретон публикува първия „Манифест на сюрреализма („Manifeste du surrealisme“). В тази книга той изразява убеждението, че рационалното мислене потиска креативните сили и въображението и се отразява негативно на артистичната експресия.

   

I. Предпоставки за естетическия прелом в края на XIX век
1. Промяна на ценностната система – криза в обществения и духовен свят, която води до отваряне на българската литература към света.
II. Периодизация
1. Индивидуализъм/предсимволизъм (1892 – 1910) – Пенчо Славейков, кръгът „Мисъл”, Яворов
2. Символизъм (1905 – 1930) – Яворов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров и др…
III. Идейно-естетически възгледи
1. Отхвърляне на възрожденския традиционен литературен модел
1.1. поставяне на личното аз в основата на творческия процес – ориентация към проблемите на личността и нейния духовен свят (активизиране на субективните начала в художествената литература – антропоцентричен модел)
1.2. претворяване на действителността – пречупва се през призмата на собствения индивидуалитет
1.3. изкуство за самото изкуство като при символизма се наблюдава едно романтично отношение и то е издигнато в ранг на нова религия (изкуството)
1.4. акцент върху проблемите на творческата личност и възприемане на творчеството като израз на духовна компенсация
1.5. в основата на естетическите възгледи на модернизма е залегнала колизията между личността и обществото, между твореца и действителността.
1.6. стремеж за догонване на западноевропейската литературна естетическа и философска мисъл
* преодоляване на тясно националната проблематика
* тежнения към универсалност, подчертаване на трайното и вечното
* стремеж към романтизъм и неоромантични елементи в творческите търсения
2. Ницшеанството в идейно-естетическите възгледи на Пенчо Славейков, изграждане и отстояване на едно мисионерско съзнание.
* солипсизъм – при страданието – идеалистично-философска категория, при която човекът и светът живеят само в субективното съзнание на личността, независимо от външните обстоятелства.
3. Естетика на символизма – нов художествен модел на света
3.1. свързват своята теория за символите с големия проблем за мястото на човека в света
3.2. в отхвърлянето на подражателния модел и дръзкия бунт срещу действителността те се стремят в творчеството си да изградят нова поетическа действителност (поемат функциите на Бога), тя се основава на едно триединство – идея, истина, Бог. Естетиката е идеалистическа и метафорична; всичко е насочено към духа.
3.3. в основата на тази естетика лежи философската представа за двумирието, при която реалната действителност, материалните обекти са знак за една втора реалност – духовната.
3.4. подчертан стремеж към хармония, красота, съвършенство в едни изградени светове, характерни за всяка поетическа личност; основна задача на символистичната естетика е психологизиране на външната действителност по посока задълбочаване на проблемите за вътрешния свят на човешката личност, която е обгърната от тайнственост, многозначност и трагическо романтизиране.
3.5. теория за съответствия, безкрайни аналогии, съзвучия – западноевропейската символистична естетика (Бодлер)
* Всяка промяна в светоусещането, в осмислянето на проблема човек – свят, води след себе си промяна в художествения модел.
3.6. особености на образа-символ – символът в символистичната поезия трябва да изразява това, което е неизразимо с човешкото слово, да изрази невидимото в природата и човешката душа, да стане изразител на подсъзнанието; това се осъществява чрез множество от значения и интерпретации, той не е конкретен образ. Духовното търси свои съответствия в материалното, а може да бъде и обратното. Това съответствие между духовно и материално се извежда чрез надвременни символи, защото символистичната естетика изцяло е устремена към вечното и абсолютното. Поетите се стремят да открият чрез символа нови духовни светове, да уловят невидимото, да навлязат в нетрадиционни, нови връзки между нещата и явленията, откривайки художествения принцип на изненадата. Чрез асоциативните връзки и двупосочността да се излезе от тясно индивидуалното, частното, личното и да се разшири представата за човешкото аз чрез собствената му проекция в пространството и времето, чрез конкретната реалност и космичното.
* Символите в символистичната поезия нямат изобразителна функция, те не пораждат конкретни представи, а постигат поетическата си функция по пътя на асоциацията и внушението, т.е. символите в символистичната поезия се извеждат от контекста.
3.7. музикализация на стиха – основен конструктивен принцип, който се противопоставя на една отминала статична представа за света; мелодията в символистичната лирика е белег на чувството, елемент от душевните преживявания на човека; на мястото на пластичната образност в символистичната поезия идва музиката.
3.8. дуализъм на човешката личност в символистичната поезия
4. Поетика на символизма – своеобразието на символистичната поетика произтича от основния конфликт човек/общество.
* Символите в символистичната поезия се делят на универсални и индивидуални. Универсалните са познати от християнството и античната митология, а индивидуалните са строго специфични и са рожба на въображението на отделния автор.

! Универсални символи:
Христос – страдащият човек, изкупителят, доброволната жертва
Ахасфер – безприютност на творческата личност
Саломе – изтънчена перверзност
Сфинкс – тайна, тайнственост, енигма, мистика
Едип – човешкото подсъзнание, скритото, но знаещо се

Друга класификация на символите ги разделя на символи йероглифи и символи алегории. При символите йероглифи липсва опора за тълкуване на значението им, докато при символите алегории винаги има нещо, което ни подсказва скрития смисъл.
IV. Основни теми, идеи и мотиви
1. <!–[endif]–>Яворов
1.1. през първия период основно място заема традиционната тема за живота на българския селянин и ролята на съдбата.
1.2. през втория период страданието се пречупва в духовния свят на самата личност; философската тематика се изразява с проблема за смъртта, познанието и страданието; сблъсък на противоположностите, Яворов се стреми да открие човешкото битие в цялата му същност, преживяване на идеята, въз основа на която се ражда психологизма в поезията му.
* Тема за смъртта – ражда се съвсем естествено в поезията му и корените й можем да открием в личността на поета; смъртта се разглежда в два аспекта:
– чисто човешкия ужас и страх от смъртта, невъзможността от обратимост в човешкия живот.
– смъртта като състояние на вечен покой и хармония
* Тема за самотата – лирическият герой страда от своята различност, от самотата си, а успоредно с това страда за това, че никога не може да бъде наистина сам.
* Мотив за безизходния кръг на страданието
* Дуализъм: „Аз страдам” VS ”Аз диря”
* Интимни мотиви
* Мотив за сливане на „аз-а” със света
– въвеждане на външния свят в света на субекта
– обективизация на субекта – той съзерцава сам себе си навън, в реалния свят
– оголване, отчетливост на психологическите процеси („Ледена стена”)
– привиден диалог със събеседник („Самота”), действителността не е обект на бленуване, съзерцание и възпяване, тя отлично се слива с духовния свят на лирическия герой
1.3. позиция на яворовия лирически герой
– лирическият герой е слят с образа на всечовека
– човекът се стреми да побере света в себе си, в неговата цялост; основен момент е преживяването; постигане на стремежа чрез чувствата
– яворовият лирически човек е човек на екстремните и крайни състояния
– чувствата достигат максимална интензивност, която прехвърля предела на възможност за понасяне
– преживяванията са полюсни, но и магнетично обвързани, те раждат яворовия драматизъм
– за лирическия човек на Яворов вечното търсене е мъчение, но и символ на самото съществуване.
2. Тематичен обхват на символистичната поезия
2.1. светът затвор (килия)
2.2. мотивът за самотата
2.3. демонизъм – възпяване на аморалността, престъплението, ненормалното и болното
2.4. природни мотиви
2.5. мигове на „озарение”
– любовен екстаз
– бягство подир мечтата
– „блаженство” в смъртта

Един от възможните варианти на основните тематични съставки на символистичната поетика:
* темата за отвъдния идеален свят
* вътрешен пейзаж на душата
* мотивът за заключените градини
* мотивът за жътва, слънчогледи и пчели

Пейзаж-самоизразяване – паралелизъм между изживяванията на поета и състоянията на природата, което е характерно за поетиката на романтизма; но при тях пейзажът е външна обективна илюстрация и съпровод на лирическото изживяване, а при символизма започва процес на силно субективизиране и привнасянето му в съзнанието на поета; по такъв начин пейзажът престава да бъде обективен, превръща се във вътрешен и илюстрира душевното състояние на лирическия субект, освобождавайки се напълно от елементите на описателност.
2.6. споменни мотиви
2.7. темата за детството
2.8. мотивът за изгубеното или откраднато щастие
2.9. мотивът “Never more”
2.10. любовна тема
2.11. библейски и християнски мотиви, изведени чрез:
* темата за първородния грях
* мотивът за опрощаване на враговете
2.12. темата за града – образ-символ на грешния град – конфликтът между личността и обществото; градът е представен като убиец на мечтите, затвор за страдащите; създава представа за човешкото страдание; лутането сред тълпите, където лирическият аз се чувства сам и отчаян.

СИМВОЛИЗЪМ

Индивидуализъм (1892 – 1910) – Пенчо Славейков

Символизъм (1905/1906 – 1930) – Пейо Яворов, Теодор Траянов

Авангардни течения (1920 – 1940) – Гео Милев (символист – авангардист)
I. Символизмът – нов художествен и естетически модел на света
1. Същност – произхожда от старогръцки многозначен глагол, който буквално означава хвърлям заедно, събирам, свързвам, разбирам, схващам.
* Символ – комплекс от образи с многозначност на символната интерпретация, чиято съвкупност от значения е заложена по вероятност в образната тъкан на творбата, но не се покрива с нея поради сугестивната неопределеност на цялото.
* Сугестия (suggest) – внушение

„Символът не е образ, а множество от значения”

Ролан Барт

Символ – знак, носещ някакво значение, в зависимост от връзката си със семантиката на творбата. Той е многозначност, която е една отворена за тълкуване система. Символистите свързват своята теория за символите с големия проблем за мястото на човека в света. Превръщат се в откриватели на по-свободните връзки между обект и субект. Създават представата за един подвижен от взаимоотношения свят, създават свят на безкрайни аналогии, чрез който разгръщат развитието на философската лирика. За тях материалните обекти са знак за една втора реалност, за една скрита същност. Тази реалност е метафизическа – дух, идея.

„Познанието е припомняне на това, което някога е видяла душата”

Платон

Това дава основание на символистите да се насочат към вътрешните, невидими светове.

  Индивидуализъм

(1892-1910)

Пейо Яворов Символизъм (1906-1930)
страдание Път към съвършенството, единственият път за създаване на творчество, той го съзерцава, но не познава драматизма в преживяването, защото го приема като лична несрета, предопределена от съдбата; то е мъдро, вълнуващо – път за себепостигане, откровение за радост в болката. „В страданието аз истина познах” – при него познанието минава през страданието, това е единственият път, чрез който лирическият аз влиза в контакт със света; страданието в неговата поезия надхвърля границите на индивидуалната човешка личност и прелива в обобщено, универсално страдание.  
волунтаризъм Волята като първооснова в човешкия живот, най-силна е при това направление. Силата на волята се запазва почти непроменена. Няма изразен волонтаризъм, при тях волята липсва.
идеали Вяра в нравственото начало у човека, човешкият порив към идеал като залог за пълноценно човешко самоосъществяване. Проява на дуализъм (раздвоение); основен момент в естетиката им, той се появява в следствие появата на две начала – материализъм и идеализъм; хомодуплекс – удвоеният човек, изразява това раздвоение в човешкото съзнание. Както при Яворов.
емоционална гама Стиховете са израз на гордо и индивидуалистично човешко самочувствие в следствие на съзнанието за мисионерска функция; естетическият демократизъм е основан на отношенията личност/общество; творческата личност е проекция на духовните търсения на обществото. Полярност на емоциите, изострен до болка драматизъм; скептицизмът и песимизмът не са преднамерени, а се раждат в осмислянето на разглежданите от твореца проблеми. Меланхолия, мека тъга, умора, песимизъм.
основни теми, идеи и мотиви Съдбата на творческата личност, страданието, постигането на идеала, волонтаризма. Ролята на съдбата, традиционната тема за живота на българския селянин.  

Модернизмът е употребяваното понятие, с което се назовава период в развитието на визуалните изкуства, науката, културата и обществото, който обхваща края на 19 век и началото на 20 век. Характеризира се със стремеж да се преосмислят идеите и предпоставките на предишната епоха.
Модернизмът във визуалните изкуства се отказва от претенциите за „обективно отражение на действителността“ и се концентрира върху субективността. Това е течение, което се противопоставя на реализма, има черти на декадентство и мистика. С модернизма се свързват такива художествени течения от 20 век като дадаизъм, абстракционизъм, екзистенциализъм, експресионизъм, сюрреализъм, нов роман, театър на абсурда, кубизъм, футуризъм, попарт, фовизъм, алеаторика (в музиката) и други.

Изкуство
Направления
Абстракционизъм
Ар деко
Ар нуво
Барок
Готика
Дадаизъм
Експресионизъм
Импресионизъм
Класицизъм
Конструктивизъм
Концептуализъм
Кубизъм
Луминизъм
Маниеризъм
Модернизъм
Набизъм
Наивизъм
Необарок
Неоготика
Неоимпресионизъм
Неоренесанс
Оп арт
Попарт
Постимпресионизъм
Постмодернизъм
Реализъм
Ренесанс
Рококо
Романика
Романтизъм
Символизъм
Социалистически реализъм
Сюрреализъм
Ташизъм
Футуризъм
Модерно изкуство
Съвременно изкуство

 

Символизмът е движение в изкуството, възникнало в края на 19 век във Франция и Белгия и разпространило се през следващите години в други части на Европа. Символизмът се проявява най-вече в поезията, но оказва влияние и на изобразителното изкуство, музиката, прозата, театъра.

Символизмът възниква до голяма степен като реакция срещу натурализма и реализма. За разлика от тези течения, опитващи се да изобразяват реалността, символизмът акцентира върху духовността, въображението и сънищата, върху приказката и мита.

Най-известните представители на символизма са поетите Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо, Емил Верхарен, Жан Мореас, Александър Блок, художниците Гюстав Моро, Едвард Мунк, Михаил Врубел, Арнолд Бьоклин композиторите Клод Дебюси и Александър Скрябин, писателите Жорис-Карл Юисманс и Пол Адам, драматурзите Морис Метерлинк и Огюст Вилие дьо л’Ил-Адам.

В България символизмът достига през първите години на XX век, когато много от младите поети започват да пишат в този стил. Сред тях са Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров.

Ескпресионизмът (от латински expressio, израз) е течение в европейското изкуство, което намира израз главно в изобразителното изкуство и литературата в началото на 20 век. При него формите се създават от субективни реакции спрямо наблюдаваната реалност, при което формата и цветът са деформирани, липсва реализъм и пропорции. Терминът е въведен от немския художествен критик Вилхелм Ворингер през 1911 г.

Съдържание

[скриване]

 Експресионизмът в изобразителното изкуство

Франц Марк: Големите сини коне (1911)

Експресионизмът е направление в германското изкуство от 1905( когато се основава групата „Мост“ в Дрезден (1905-1913),ръководена от немския художник Ернст Лудвиг Кирхнер)до 20-те години на 20 век. . Експресионизмът се стреми към засилване на изразителността, като за целта използва опростяване на формата чак до деформация, силни цветови контрасти и дистанциране от вида на обекта. Най-главните предшественици на експресионизма са Ван Гог и Мунк, както и Гоген и Сезан. Околко 1910 г. влияние върху експресионизма оказват фовизмът и футуризмът.Центрове на експресионизма са Дрезден и Берлин, където работят повечето художници от „Мост“(Ернст Л.Кирхнер, Е. Хекел, Емил Нолде,К.Шмит-Ротлуф,Макс Пехщайн,Ото Мюлер), и Мюнхен където е създаден „Синият конник“(Кандински и Марк). Чрез експресионизма излиза на преден план душевността на художника. Основните елементи са динамиката, цветовете и чувствата.
Експресионизмът се развива благодарение на организирани художествени кръгове. Основополагащата и най-важната е „Мост“ ,след 1912 г. „Синият Конник’ („Blaue Ritter“), основан от Василий Кандински и Франц Марк в Мюнхен. Името е измислено от Кандински и е съчетение от любимия му цвят и синьо и любимата му тема за рисуване – конете.

Експресионизмът е бил вид протест срещу съществуващия тогава обществен ред. Неговата поява трябва да се разглежда в тясна връзка с жеалнието за промяна на начина на живот в този период от време.

Представителите на това течение са силно повлияни от идеите на Фридрих Ницше. Експресионизмът се е противопоставял като стил на натурализма. По-късно под влиянието на художници като Паул Клее (Paul Klee), Аугуст Маке (August Macke) и Франц Марк (Franz Marc) експресионизмът преминава в абстракция.

 

Представители на експресионизма в изобразителното изкуство

 

Предвестници на експресионизма са Пол Гоген (Paul Gauguin), Винсент ван Гог (Vincent van Gogh) и Едвард Мунк (Edvard Munch).

 

НАПРАВЛЕНИЯ                                                      ХАРАКТЕРИСТИКИ
МОДЕРНИЗЪМ

 

КРЪГА „ВЕСЕЛА БЪЛГАРИЯ” – Ал.Константинов

КРЪГА „МИСЪЛ” – Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П.Яворов, Петко Тодоров

КРЪГА „ЗВЕНО” – Дим.Подвързачов, Д.Дебелянов, Кирил Христов,Конст.Константинов и др.

КРЪГА „СТРЕЛЕЦ” – Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Асен Златаров, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Георги Караиванов, Светослав Минков

Модернизмът е употребяваното понятие, с което се назовава период в развитието на визуалните изкуства, науката, културата и обществото, който обхваща края на 19 век и началото на 20 век. Характеризира се със стремеж да се преосмислят идеите и предпоставките на предишната епоха.


Модернизмът във визуалните изкуства се отказва от претенциите за „обективно отражение на действителността“ и се концентрира върху субективността. Това е течение, което се противопоставя на
реализма, има черти на декадентство и мистика. С модернизма се свързват такива художествени течения от 20 век като дадаизъм, абстракционизъм, екзистенциализъм, експресионизъм, сюрреализъм, нов роман, театър на абсурда, кубизъм, футуризъм, попарт, фовизъм, алеаторика (в музиката) и други.

 

ИНДИВИДУАЛИЗЪМ

 

Алеко Константинов

Алеко Иваницов Константинов, познат под псевдонима Щастливеца, е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България.

Индивидуализмът (от латинското individuum – неделим[1]) е морално гледище, политическа философия, идеология, социален възглед и учение, утвърждаващо индивида, отделната личност като най-висша ценност[2] [3]. Индивидуализмът насърчава преследването на лични цели и желания, независимостта и самоувереността [4], докато се противопоставя на външните фактори на влияние като: обществото, семейството и всяка друга група или институция. [4]

Използва се също като термин, обозначаващ „Качеството да бъдеш индивид; индивидуалност[4] свързана с притежаването на „индивидуална характеристика, особенност“. Индивидуализмът като такъв е свързван с артистични и бохемски интереси и начин на живот с наклонност към самоформиране и самооценка, различни от традицията и общоприетите разбирания и начини на поведение [4]. Свързван е също така с хуманистичните философски позиции и етика. [5] [6]

 

ЕСТЕТИЧЕСКИ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ

 

Пенчо Славейков и кръга „Мисъл”

ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма.

СИМВОЛИЗЪМ

 

Пейо Яворов – поставя началото

Символизмът е движение в изкуството, възникнало в края на 19 век във Франция и Белгия и разпространило се през следващите години в други части на Европа. Символизмът се проявява най-вече в поезията, но оказва влияние и на изобразителното изкуство, музиката, прозата, театъра.

Символизмът възниква до голяма степен като реакция срещу натурализма и реализма. За разлика от тези течения, опитващи се да изобразяват реалността, символизмът акцентира върху духовността, въображението и сънищата, върху приказката и мита.

Най-известните представители на символизма са поетите Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо, Емил Верхарен, Жан Мореас, Александър Блок, художниците Гюстав Моро, Едвард Мунк, Михаил Врубел, Арнолд Бьоклин композиторите Клод Дебюси и Александър Скрябин, писателите Жорис-Карл Юисманс и Пол Адам, драматурзите Морис Метерлинк и Огюст Вилие дьо л’Ил-Адам.
В България символизмът достига през първите години на XX век, когато много от младите поети започват да пишат в този стил. Сред тях са Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров.

 

ЕКСПРЕСИОНИЗЪМ

 

Гео Милев, Елисавета Багряна, Атанас Далчев

Ескпресионизмът (от латински expressio, израз) е течение в европейското изкуство, което намира израз главно в изобразителното изкуство и литературата в началото на 20 век. При него формите се създават от субективни реакции спрямо наблюдаваната реалност, при което формата и цветът са деформирани, липсва реализъм и пропорции.

Георги Мильов Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата, той е убит от полицията след атентата в Света Неделя през 1925 г. Баща е на детската писателка Леда Милева. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

 

ДАДАИЗЪМ

 

Дадаизмът е движение в изкуството, което се развива след Първата световна война. То се изявява в изящните изкуства, литературата, театъра, дизайна и др. Характеризира се с нихилистичното си отношение към красотата, влечение към абсурдното, анархията, отрицание на естетичните норми, провокативността и чувството си за хумор. Дадаистите не влагат конкретни послания в творбите си. Те оставят зрителя да направи собствена интерпретация на произведенията им. Дадаизмът се заражда по време на Първата световна война като реакция срещу буржоазно-националистичните и колониални интереси, които създателите му считат за причини за избухване на войната, както и като протест срещу културния и интелектуален конформизъм. Дада критикува логиката в творческия процес, игнорира естетиката, това е (анти)изкуство на абстракцията, ирационалната мисъл или изобщо липсата на такава; подигравка с традиционните ценности в изкуството.

Действително дадаизмът стига до крайности, както и всяко течение, възникнало като реакция срещу определени социални, културни и морални нагласи. Но се счита, че впоследствие дада се трансформира в сюрреализъм и в други форми на модернизма, и че всъщност именно дада поставя началото на постмодернизма. Смята се също, че стилове и течения в изкуството като авангард, попарт, флуксус и дори пънк са повлияни от дадаизма.

 

   
ДИАБОЛИЗЪМ

 

 Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев, Атанас Далчев, а отзвук от него се открива и в творби на Чавдар Мутафов, Емилян Станев и др.
 

В литературата диаболизмът (от лат. diabolos — ‚дявол‘) е изображение на свръхестествени образи и явления. Като модернистично литературно направление акцентира върху интерпретации на ирационалното, фантастичното, призрачното и гротескното. Нерядко диаболизмът се повлиява от митологичните вярвания и произведения.

Диаболизмът е течение в литературата, което е свързано с немския романтизъм, както и с готическия роман. В текстовете на диаболистите акцентът е поставен върху мистичното, загадъчното и опасното за човека при неговите срещи с тъмните сили. Казано на съвременен език, тези произведения са ангажирани с проникване в човешката същност чрез паранормалното. Диаболистите използват познати сюжети и мотиви, за да проникнат в тъмната среда на битието. В диаболистичното писане се използват активно парадоксът, иронията и гротеската.

 

 

ИМПРЕСИОНИЗЪМ

 

Импресионизмът е течение в изкуството, което възниква във Франция в края на 19 век. В основата на импресионизма стои стремежът да се използват научните открития от това време в областта на физиката и на цветовете, за да се постигне по-натуралистично предаване на цветовете и тоновете в живописта. Свързва се и с времето, когато през 60-те години на 19 век видни френски художници започват да излагат на обществен показ творбите си.

 

РЕАЛИЗЪМ Реализмът е направление в изкуството, характеризиращо се с обективно отразяване на социалната, психологическа, икономическа и политическа действителност.

Реализмът е литературно направление от 30-те години на XIX век, което си поставя за цел да извади на показ обществените пороци. Основната му цел е да покаже вярната картина на обществото. Представят се типични герои при типични обстоятелства. Доминира прозата, като основен жанр е големият роман, като трилогията. Основните теми са бедността, продажността и предателствата в любовта, както и социалните недъзи като алчността, лицемерието и суетата.За произведенията са характерни много описания на различни предмети или чувства,всяко от които има своя смисъл и се свързва с определен герой.

Видове

  • социалистически реализъм – показва грозните страни на живота, но ги съчетава с положителни примери.
  • социален реализъм – представя обективна картина на обществото със засилен интерес към неговите слабости.
  • натурализъм – представя най-грозните страни на живота.

Представители

Реализъм във Франция

Реализъм в Англия

Реализъм в Германия

Томас Ман – „Вълшебната планина„, „Доктор Фаустус„;

Реализъм в Русия

 

 

РОМАНТИЗЪМ

Дели се на два основни периода:

  • Ранен (нов) – от 1790 г. до 1810 г. – представители са Шилер, Гъоте, Новалис.
  • Късен – след 1810 г. с представители Пушкин, Лермантов и Юго.

 

СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ Социалистически реализъм (съкратено Соцреализъм) е направление в изобразителното изкуство, киното и литературата на 20 век, тясно обвързано със социалистическата идеология.

Възниква в началото на 20 век и се утвърждава след успеха на Октомврийската революция от 1917 г.

Самият термин социалистически реализъм е въведен през 1932 г. в СССР. Смята се[1], че е използван за пръв път във вестник „Литературная газета“ от

*литературата и изкуството се подчинява на политически интереси

 

СЮРРЕАЛИЗЪМ Сюрреализмът е движение в изкуството, обединяващо художници, мислители и изследователи в стремежа им да освободят разума и да изразят подсъзнателното. Те се борят за създаване на нова естетика и нов социален порядък.

Предшественици на сюрреалистите са италианските метафизични художници от началото на 20 век.

Терминът „сюрреализъм“ е въведен през 1917 г. от Гийом Аполинер. Основите на движението са положени през 1924 г., когато поетът Андре Бретон публикува първия „Манифест на сюрреализма („Manifeste du surrealisme“). В тази книга той изразява убеждението, че рационалното мислене потиска креативните сили и въображението и се отразява негативно на артистичната експресия.

   

 

Стрелец (литературен кръг)

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Направо към: навигация, търсене

Литературният кръг “Стрелец” се сформира в рамките на първия идейно целенасочен културен седмичник – вестник “Изток”. “Изток” излиза две години – от 15 октомври 1925 до 16 юли 1927 г. в седемдесет броя. Вестникът се появява, когато вече основаното списание “Златорог” иска да установи един следвоенен еклектичен класицизъм и порядък в литературния процес, а символистите тъкмо през това десетилетие се организират около сп. “Хиперион“.

Замисълът на организаторите е да се противопоставят или да преодолеят тези две тенденции. Една от основните идеи в програмата на в. “Изток” е за национално издигане до европейско ниво, но на органична родна основа. Европеизацията и универсализацията са преобладаващите теми, поместват се и очерци за видни актуални личности.

Стопанин и редактор на вестника е заможният аптекар Теодор Милев, свободен интелигент, живял и учил в Германия, близък приятел на граф Херман фон Кайзерлинк. Редакторската част от сътрудническата група се събира всяка седмица у Теодор Милев. Приятелската и идейна група се е състояла от Теодор Милев, Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Асен Златаров, Атанас Илиев, Кера Илиева, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Панчо Михайлов, Георги Караиванов, Светослав Минков, Кирил Кръстев.

За кръстник на кръга се смята заглавието на стихосбирката “Стрелец” (1924) на Димитър Пантелеев, но аналогията с Гео-Милевите “Везни” (от руското “Весы”) също е спомогнала да се изходи от зодиакалното съзвездие и зодията “Стрелец” (Sagitarius). Във в. “Изток” от 1 октомври 1926 г. Константин Гълъбов помества статията “Към младежта”, подписана за първи път от името на кръга “Стрелец”. През 1926 г. заедно с литературния кръг “Стрелец” се създава и малко издателство (библиотека) със същото име. Вестник “Стрелец” се образува от сътрудници на вестник “Изток” и недоволни сътрудници на списанията “Златорог” и “Хиперион”.

Предприетата стъпка била да се излезе от морализаторския дух на в. Изток, от еклектичния естетизъм на “Златорог” и да се преодолеят символистичните позиции на “Хиперион”. Важна предпоставка за формирането на кръга “Стрелец” е стълкновението във възгледите и дейността на двамата видни редактори критици Константин Гълъбов и Владимир Василев.

Друг важен фактор за появата на кръга е притегателната сила на все по-интензивното след войните движение “Родно изкуство”, което включва художниците Иван Милев, Владимир Димитров – Майстора, Иван Пенков, Васил Стоилов, Иван Лазаров, Цанко Лавренов, Дечко Узунов, Илия Петров. Това движение се обявява за една неофолклорна тематика и декоративна стилистика, но оплодена от западното образование и контакти на повечето от художниците.

Основен изразител на тази евро-българска идеология става Константин Гълъбов със своите статии и есета. Седмичникът “Стрелец” излиза в 12 броя, от 6 април до 23 юни 1927 г. Главни редактори на вестника са Константин Гълъбов и Чавдар Мутафов. Литературни статии пишат Константин Гълъбов, Атанас Илиев, Георги Константинов, проф. Стефан Младенов, Кирил Кръстев, с театрални отзиви сътрудничи Вера Бояджиева-Фол. С проблемни статии участва и д-р Янко Янев. Едни от най-ценните статии в седмичника са критичните разбори на Чавдар Мутафов, посветени на видни български художници.

Литературният кръг “Стрелец” също се оформя около интимно приятелско ядро, което се събира всяка седмица у някои от членовете. Редовни гости на тези срещи са Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Георги Караиванов, Пантелей Карасимеонов, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Кирил Кръстев, Панчо Михайлов, Светослав Минков, Атанас Илиев и Кера Илиева. Вестникът спира да излиза, защото неговата изисканост и новаторско мислене не са намерили широк читателски прием.

ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ И ЛИТЕРАТУРНИЯТ КРЪГ “ЗВЕНО”

Милю Петров

Встъпителни думи

1. Този проблем е най-общо изяснен. Ценни са мемоарите и по-специалните разработки на самите участници в литературния кръг: Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Георги Райчев и особено на Константин Константинов. Принос към разработката на темата са и проучванията на различни изследователи: Георги Константинов, Иван Мешеков, Христо Радевски, Розалия Ликова, Стоян Илиев, Симеон Хаджикосев, Светлозар Игов, Вихрен Чернокожев и други – както върху личното творчество на кръга “Звено” и конкретно на Димитър Подвързачов, така и върху ролята му като организатор и редактор на различни издания, като средищна фигура в подготовката на списанието.
Известни са моментите около: именуването на списанието; избора на ръководство; колективното списване; еклектичния характер на материалите с акцент върху символизма. От “установяването на фактите” и размислите “въпреки символизма” (К. Константинов) се стига до твърдението, че трябва да бъде и “благодарение на символизма”, както и на други течения (Св. Игов). Така от по-късно време се повежда полемичен диалог с големия писател и мемоарист Константин Константинов.
Впрочем днес към символизма се прилага деконструктивистичен подход. Той се разглежда и в светлината на културологията като наддисциплинарна област.
2. Налага се обаче да се отговори на ред важни въпроси:
Първо, налице са парадокси, свързани с човека и твореца Димитър Подвързачов, както и с други членове на кръга.
Второ, не се прави разлика между приятелско-духовния и бохемски кръг (групата на артистичната бохема) и същинския литературен кръг “Звено” – макар че между двете общности връзката е органична. Между тях има преливане. Даже не винаги се разбира самата идея за литературен кръг, както и за съвременна културна (многовалентна) група.
Трето, характерът на поколенческите взаимоотношения в кръга.
Четвърто, да се вникне по-отблизо в същината на бохемството и декадентството, в поведението и творчеството на “прокълнатите”.
Пето, интересите са към трите водещи отдела в литературните издания, конкретно в сп. “Звено”. А трябва да се държи сметка и за литературните страници в литературно-непрофилираните издания.
Шесто, особеностите на реализма и модернизма (символизма) – тогава, по-късно и днес. Може ли да се говори за деконструктивистично-постмодернистични характеристики на кръга? Трябва ли контекстът да се свързва само с диалогично-междутекстовите отношения, или той следва да се разбира в широк, свободен смисъл – особено при така наречения интерпретативен контекст?
Седмо, когато става въпрос за изявена творческа индивидуалност, за водеща фигура, литературни кръгове, за приемственост, етапи, жанрове, направления, поколения, типологически разновидности или най-общо за авторитети, системи, инстанции – това не означава ли ново стабилизиране на литературната история, след проблематизирането и крайната деконструкция?
3. Не липсват и недоразумения.
Правомерно се прилагат различни подходи, като се обръща внимание на единични или периферийни прояви. Но не се виждат те в цялостния контекст на съответния автор или кръг; липсва акцент върху значимото и водещото в дейността им.
Използването на деконструктивизма не предполага знаене на конструктивизма (логоцентризма, класическата методология) и реконструктивизма (неокласическите подходи). В подобни случаи се робува на редукционизма или става “оплячкосване” на особености на други “-изми”. Защо например не се търси “пресечната точка” между “контекстуалния анализ” и “иманентния анализ”? Говори се за цитиране (междутекстовост), а не се виждат както “живите”, така и “мъртвите” цитати, за което пише още Михаил Бахтин. Или става дума за “езикови практики”, за “текстуално изграден свят”. Забравя се, че не всичко е във и чрез езика (Даниела Солнав, Ю. М. Лотман, Умберто Еко и др.). В съгласие с диалогичния принцип напоследък се оперира само с “паратекст” и “текст”. Но множество творби настояват за разглеждането им като “текстова рамка” и “същински художествен текст”. В нашата литература взаимоотношенията между “стари” и “млади” са не винаги антагонистични. Несъгласие извикват някои квалификации на символизма и някои форми на художествено осъществяване при него.
Безспорно схващанията на Константин Константинов относно реализма и модернизма на литературния кръг “Звено” са повлияни от времето на тоталния реализъм, когато е писана и издадена книгата “Път през годините”. Но тези схващания трябва да се разглеждат във връзка с изказванията не само на изследователи, като Боян Пенев, Георги Цанев, а и на Тончо Жечев, Светлозар Игов и др. Неправомерно е ограничаването само до твърденията на Цветан Тодоров и Милена Кирова, че реализмът е “илюзия за реалност”, че той е “проблематичен”, т.е. несъществуващ.
4. Целите и задачите в настоящата разработка са в това, да се направи опит за разрешаване на поставените въпроси. Да се обърне внимание на някои особености на Подвързачовото творчество, които досега не са били в творческото внимание на изследователите: мотиви, образи, лексеми.
Все пак вторично “нормализираната” и “стабилизирана” наука предполага гъвкави критерии, разчупен, “жив” литературен език.

Твърдения, бележки, коментари

1. Жизнено-психологическата съдба на Димитър Подвързачов е несретническа. У него има нещо патриархално-възрожденско: външно спретнат, скромен и сърдечен, всеотдаен, изключително обаятелен. Неговият “особен шарм” идва “от необикновената му житейска и литературна култура, от чистата му и хубава душа на бохем и мъдрец едновременно, от щедростта, с която е раздавал душевните си богатства”(1).
Правят впечатление имената и псевдонимите му: Димитър (приятелите го наричат Митьо), Подвързачов (с “о”, както и при Тодор Генчов Влайков – дядо му имал прякора Подвързача); Хамлет принц Датски; Некий Нагел; Бащата. Всички те му подхождат: носителят им е любвеобилен, романтично-пасивен, раздвоен… Бохем по природа, но и “болезнено изтънчен, и поради това е с много лесно ранима душевност”. Гордо самотен, без да е надменен.
Николай Лилиев пише: Димитър Подвързачов “обичаше живота, но беше влюбен в смъртта”. В душата си таи бездна. Символист, а е с “култ към България”. Демократ е по убеждения, а говори за “тиранията на демокрацията”.
2. Димитър Подвързачов е “не само талантлив преводач, но и очарователен поет, блестящ публицист и фейлетонист, примерен редактор”
(2). В литературните си текстове посочва имената на великите си учители: Езоп, Лафонтен, Крилов.
През 1910 г. Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов издават “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам”. Димитър Подвързачов не включва свои творби в нея. Непосредствено след появата й възникват остри критики в пресата. Обвиненията са в “незрелост и разюзданост при избора на авторите и текстовете”
(3). Днес се счита, че: “Това е първата истинска поетична антология у нас.”(4)
През същата 1910 г. излиза и антологичната книга на Пенчо Славейков “На Острова на Блажените”. Съотнасянето между двете издания може да се сравни с това между кръговете “Мисъл” и “Звено”. Антологията е форма на литературната история и това ще намери открит израз по-късно, още с названието “Звено”.
Димитър Подвързачов е със забележителни организаторско-редакторски и издателски качества, като определя облика и чертае насоките на изданията. В “Звено” обаче практиката ще е по-друга.
В художественото си творчество той е звено между Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски и Христо Смирненски. Имената на някои свои предходници Димитър Подвързачов споменава в поетическите си текстове (“В тълпата”). По същия начин той посочва и името на Димчо Дебелянов (“В кръчмата”), а по-късно ще напише стихотворението “На падналия другар”.
Димитър Подвързачов използва символистически мотиви. Пише за бляна, блудничеството, несретата, самотата, сплина (неврастенията, ипохондрията). Като Николай Лилиев казва, че: “духът ми е бял и девствен.” Нарича се “печален романтик”. Ръкописният му сборник включва творби с песимистичен характер: “Проклятие”, “Самин”, “Без път”, “Смърт”, “Некролози”, “Бездна”, “Гроб” и др. Ще стане дума и за творби с бохемски мотиви и декадентски настроения.
Следва да се отбележи отношението на Димитър Подвързачов към музиката (в това отношение е близък на Шопенхауер, Верлен, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков). За него са характерни призивните: “Ела”, “Дойди”, както е у Пейо Яворов, Димчо Дебелянов.
Двойката “есен – пролет” (есента ще бъде пролет) свързва градините с душата – също като у Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Гео Милев. Авангардистът Николай Марангозов ще да знае казаното от Димитър Подвързачов за “хулигани невежи”, “хвалба” и “хула”. Диаболистичното поведение у Атанас Далчев (“Дяволско”) препраща към стихотворението “Сънища” на Димитър Подвързачов. Казаното в “Рим” напомня някои стихове на Борис Христов.
Като мнозина наши творци, Димитър Подвързачов пише за щуреца, мравката, мухата. Особено за мухата. Съпоставката с Георги Господинов (“Естествен роман”) е твърде интересна в това отношение.
Двуезичието (стихотворенията на Подвързачов на своеобразен турско-арабски език) може да се разглежда и в аспектите на снизяването, иронизирането, хумористичния ефект – от гледна точка на “високата” литература.
И така, като личност, поет, редактор и издател, Димитър Подвързачов приема, развива и оставя традиции.
3. Двата кръга около Димитър Подвързачов (разграничението е твърде условно).
3.1. Въпросът за литературния кръг и за културната група.
И в двата случая става дума за “група”, “обединение”, “общество”. При литературния кръг обаче са налице структурна определеност, законодател, водеща и налагаща се личност. Подобно на школата, има учител и ученици. Водачът дава псевдоними, публикува манифести, пише предговори. “Канонът на кръга” означава: идентификационни стратегии и легитимиращи практики; отграничаване и разпознаване; йерархия, афиширани идеи и реализирани публични изяви; наличие на печатен орган. До голяма степен кръгът е симетрична и затворена общност.
Културната група е структурно неопределима. Тя е от свободни, равнопоставени участници. Отворена и асиметрична общност. По-други са “заедността”, “общите ценности”, идентифицирането. Различни са позициите и вкусовете, интересите и намеренията, творческите изяви. Липсва печатен орган (ако все пак има такъв, той е с широки контакти). Културни групи са: “Весела България”, “Българан”, “К’во да е”, Третата и Четвъртата четворка в нашата литература. Към тези групи може да се причисли и кръгът “Стрелец”.
Въпросните две обединения около Димитър Подвързачов са с особеностите на културна група и литературен кръг.
3.2. До сп. “Звено”.
Този първи кръг е безимен. Може да се нарече бохемско-артистичен. Не е литературно организиран. При него няма ръководство, издание. Не случайно Константин Константинов си служи с номинациите: “групата”, “нашата група”, “нашата приятелска група”, “нашата млада компания”, “тая млада дружина” и пр.
(5)
В началото стои връзката между Димитър Подвързачов и Николай Лилиев. Двамата са от един град, отрано са сираци, вътрешно сродени, приятели. Чрез Николай Лилиев става запознаването на Димитър Подвързачов с Димчо Дебелянов. Към тази артистична тройка се присъединява и Георги Райчев. Така се оформя “здраво ядро” от приятели, своеобразен “вътрешен кръг” в кръга.
Постепенно кръгът се разширява: с други писатели (Людмил Стоянов, Николай Райнов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Константин Константинов, Никола Янев, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Гео Милев); с журналисти (братята Д. и Ст. Стойчеви, Коста Кнауер); с адвокати (Хенрих Левинсон); с оперни певци (Желю Минчев); с актьори. Около 20 души, които са на 20-25 години.
Константин Константинов отбелязва, че “се принаждаха нови, млади хора от провинцията и от София, почитатели или пишещи братя, или просто гуляйджии”
(6).
Между най-близките духовната общност е голяма. Те правят вечерни разходки, водят разговори. В бохемската компания е “прието изобщо, че щом някой или някои имат пари, значи всички имат”. Между пишещите съществува съревнование и взаимопомощ. Те проверяват творбите си, например Димчо Дебелянов – чрез приятелите… При събиранията “преценките биваха може би не винаги сигурни, но след взаимната искреност всеки сам създаваше себе си”. Освен сериозни разговори, има и “весели закачки, шеги и игрословици. Най-остроумни бяха Подвързачов, Дебелянов и Николай Лилиев, които взаимно пародираха – експромптно – стихотворенията си, докато Георги Райчев и Христо Ясенов бяха в непрекъснати римувани и неримувани словесни престрелки, в които се състезаваха по духовитост”
(7).
Отношенията може да се определят като патриархално-задругарски. Показателна е “семейната метафорика” при именуванията и сравненията: “бащата”, “челядта”, “като братя”. Изпъква интимният, частният аспект, а не публичната колективност. При сантиментално-личните номинации се забелязва и стилизиране, искреност и “игривост в комуникацията (“лице-в-лице”). В “голямото семейство” цари идилията.
По тези причини общността може да се нарече предмодерна (предмодернистична). Тази “племенноподобна група” се отказва от публичността, авторитета, йерархията и модерните формализирани контексти. Но това е едната страна на въпроса. Другата страна се свързва с модерността (модернизма). Представителите на “голямото семейство” са дестабилизирани, несигурни, отчуждени в себе си. Ретроспекцията при тях се превръща в интроспекция. Но и в проспекция.
Известно е, другите наричат Димитър Подвързачов Бащата, а той ги определя като: “моите млади приятели, с които винаги съм се гордял”. Този “учител и духовен баща”, единодушно избран за ръководител на кръга, от скромност често се изключва от неговия състав: “Ние си влияехме един другиму в най-добрия смисъл. Повечето без мене (…). Влияеха си, насърчаваха се, ободряваха се, създаваха си топла среда на чисто съревнование.” Красноречиво е казаното за “нашия приятелски кръжец, отсетне събран около списание “Звено”.
(8)
Налагат се обаче някои пояснения и уговорки. Димитър Подвързачов не е вожд, нито теоретик-законодател. Затова са пресилени твърденията, че Димитър Подвързачов е водач на символистите в България и редактор на тяхното списание. Бащата иска и работи за това – “синовете” му да го надминат и надживеят. Той е водач без пози и жестове на лидер. Взискателен, но не тираничен. Насърчава младите, но и ги оставя самостоятелни. Между тях има състезателност, а не съперничество.
Между другото, в стихотворението “На моя син” Димитър Подвързачов пише за “бащата (стария)” и “сина (младия)”. Все така фамилиарно-интимно Димчо Дебелянов говори за “старата”, а Богомил Райнов – за “стария”.
По същество става взаимно припознаване: “бащата” – на своите “синове”; и “синовете” – на своя “баща”. Той е “един”, а те са “много”. Но всички съставляват една общност. И тъкмо “младите” откриват “бащата” в себе си, както Пенчо Славейков – своя баща (“Баща ми в мен”). Базисната “патриархална нагласа” се свързва с патернализма, а той отвежда както назад във времето, така и напред в него: “Патернализмът в обществото и културата рецидивират в по-преки и по-косвени форми до ден-днешен.”
(9)
Наистина в този кръг около Димитър Подвързачов има нещо от патриархално-домашното общежитие у южните славяни: с общо стопанство, общо домакинство, за обща сметка, под ръководството на бащата или на най-стария в рода, сговорчивост.
Изобщо артистично-бохемският кръг около Димитър Подвързачов е в широк формат. Лишен от организация, име и издание, той е по-скоро културна група, отколкото литературен кръг. Представителите му са “участници”, а не “членове”.
3.3. Литературният кръг “Звено”.
В началото на 1914 г. бохемско-артистичната компания се превръща в литературен кръг, колкото и условно да е това разграничение. Димитър Подвързачов съобщава на “младите”, че ще имат свое списание. При обсъждане на името му се приема предложението на Константин Константинов – “Звено”. Изданието трябва да е брънка, съединителна връзка “между връстниците и между хората от нашето и следващото поколение”
(10). Литературното издание “сплотява групата”, дава й физиономичност. Участниците в нея се превръщат в членове – те вече са “звеновисти”.
Освен че няма предварително определено име, списанието “нямаше определено, предварително избрано credo”. Обликът му “се определяше от произведенията, които се печатаха в него”. Липсва “строго определена художествена програма и литературният материал на всички беше неизбежно еклектичен”
(11).
Избрано е ръководство: главен редактор е Димитър Подвързачов, съредактор – Димчо Дебелянов, а сътрудници са останалите “синове”. Георги Машев (Машока) рисува заглавието на корицата. Диференцирани са дейностите по списването, което се оказва “колективно дело”. Работата се превръща в “дълбоко интимно занимание”. Няма и помисъл за хонорари: важното е да излизат ръкописите на кръга, а те са много и твърде разнообразни. “Фактически целият материал се преглеждаше от всички, или по-право от Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Никола Янев и мене” (К. Константинов). Но последен има думата главният редактор.
(12)
Излизат пет книжки. По финансови причини сп. “Звено” спира. Това означава разпадане на литературния кръг. Членовете му са като “пилци без гнездо”; а гнездото е символ на домашното огнище. Смятало се, че спирането е временно.
(13) Приятелството между членовете обаче остава, макар че някои от тях си отиват без време.
4. Въпросът за бохемството, прокълнатостта, декаданса.
В общ литературнотеоретичен и исторически план тези въпроси са изяснени в специализираните речници и монографии
(14).
4.1. Може да се говори за бохемството по-общо и за литературното бохемство по-конкретно.
Бохемството, както и декадентството възникват във времето на модернизма. С последния се свързват най-често и “прокълнатите”. В широк смисъл бохемството характеризира “хедонистичните времена”, които се отличават със следните особености: живот в настоящето, “за мига”, “алкохолно опиянение”, игрово-спектаклово и карнавално съществуване, разговори върху културни въпроси и др. Свободни, бохемите се причисляват към друг свят – надличен, извънобичаен; стават един вид медиуми, изпитват визионерски преживявания.
Смята се, че у нас литературната бохема се представя най-напред чрез кръга “Звено”. Представителите й се събират най-вече в кръчмите. Те имат своя песен-химн (“Да пием, да ядем /…/, че утре може да умрем!” – Константин Константинов я цитира в “Път през годините”). Артистични са облеклото, поведението, снимките (в профил). Известни са стихотворенията на Димитър Подвързачов “В кръчмата” и “Вопъл”. Популярен е цикълът на Димчо Дебелянов “Бохемски нощи”. Тематизира се пиенето на абсент: Димчо Дебелянов (“Бохемски нощи”), Николай Райнов (“Абсент, поема на безумието”). Всички са “опиянени” – придържат се към призива на Бодлер за опиянение от вино, любов, поезия. Даже Николай Лилиев е “пиян” от… “виното на самотата” (“Заслушан в смътните слова”).
Димитър Подвързачов също е бил част от литературната бохема. Стилиян Чилингиров си спомня: “Димитър Подвързачов заработи за своето име още в Шумен, гдето, яко и твърде млад, можа да размърда духовете, и със своята бохема, и с широките си литературни интереси, а неколцина млади беше подтикнал и към литературна работа.” И по-нататък: “Той не се измени нито духовно, нито физически, сякаш докрай искаше да остане верен на себе си: все така бохем, с високо вдигната глава и насочена напред брада.”
(15)
Нашите бохеми са бедни, материално неосигурени, лишени от меценати. Това е “гладуваща” артистична бохема. Димчо Дебелянов я нарича “нещастна бохема”.
И още нещо: бохемството е и бъбрене, разговорки.
4.2. Декадентството се свързва с кризисните епохи. То е “упадък”, “залез”, “хаос”. При него има обаче блянове по неопределимото, субективен поведенчески модел. В него деконструктивистите виждат “залез на големите култури”, а и “нови хоризонти”.
5. По въпроса за литературата и периодиката е писано другаде
(16).
6. Отделите на сп. “Звено”.
6.1. Теорията и критиката.
Твърде характерни за онова време, но актуални и за нашето – главно с отношението към реализма и модернизма, са статиите на Иван Радославов, Гео Милев, Николай Лилиев и др. В кн. 1 на “Звено” е поместена статията на Иван Радославов “Малък повод за големи въпроси”, в която се казва: “Реализмът създаде една естетика, която няма нищо общо с творчеството изобщо. Изкуството се е проявявало като символизъм, съзнателно или не.”
В отзив за “Те победиха” на Йордан Йовков, Григор Чешмеджиев изтъква: “Напразно на страниците на “Звено” един от сътрудниците се е опитал да обезглави реализма.”
(17) Константин Константинов отбелязва: “Как беше влязла в списанието тая статия, не можахме добре да разберем, но след нея за редактора и за близките му сътрудници беше ясно, че Иван Радославов не може повече да печата в “Звено”. Сп. “Звено” защитава богатото и разнообразно творчество (включително на реализма).(18)
В преценките за реализма и символизма (модернизма) от по-късно време личи подценяването на втория (символизма) за сметка на първия (реализма). По-убедителен е Светлозар Игов: в сп. “Звено” “се обединяват почти всички творци на българския символизъм (с изключение на Радославов)”. И по-нататък: “Дистанцирането на Иван Радославов от “Звено” е израз не само на водаческите му амбиции, но и на една вътрешна диференциация в българския символизъм.” Той, символизмът у нас, е “един от най-интересните феномени на националното художествено развитие”. Единствената цялостна формация в литературата ни.
(19)
6.2. Поезията се представя от: Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров и др. Посмъртно са поместени две непечатани стихотворения на Димитър Бояджиев.
6.3. Произведения на епоса създават: Йордан Йовков, Георги Райчев, Константин Константинов, Добри Немиров, Никола Янев, Димитър И. Шишманов и др.
6.4. Пиесата на Георги Райчев “Заник слънце” е наречена “Драматичен опит”. Тя цитира в заглавието си известна творба на Зудерман. В определен смисъл диалогизира със Стефан Л. Костов (“При изгрев слънце”) и Йордан Йовков (“Сутрин, при изгрев слънце”).
6.5. Преводната литература е от Николай Лилиев и Гео Милев. Николай Лилиев превежда от Пол Верлен, Емил Верхарн, Стефан Маларме, Морис Метерлинк, Алберт Самен. Гео Милев представя творби на Жерар дьо Нервал, Шарл Бодлер, Верлен, Самен, Верхарн, Рихард Демел и др. Някои от преводите са конгениални. Известно е твърдението на Николай Масалитинов, че Подвързачовите преводи от руски са по-добри от оригинала.

6.6. Обща характеристика на текстовете, поместени в сп. “Звено”.
В своето кратко съществуване литературното издание поддържа множество отдели. Поместените текстове представят “Звено” като характерно явление в българския културен живот. За реализма и символизма Константин Константинов пише: “Не помня някога да е имало спор между нас по тия въпроси: редакторът обичаше да иронизира (и преди, и след спирането на списанието) двамата свои приятели поети – Димчо Дебелянов и Николай Лилиев, – за техните увлечения по символизма.”
(20) В художественото си творчество Димитър Подвързачов също пародира символизма, използвайки собствените му средства.

Кратко заключение

  1. 1.       Димитър Подвързачов е значима личност в културния живот на България. Присъствието му е с художествено творчество и с бохемско-артистично поведение.
    2. Сп. “Звено” е “преход между два периода в българската литература, както времето, в което се появи то, е преход между две епохи”. След “бурните и трагични моменти, с които завърши мирният и идиличен къс от живота на нацията, след изчезването на поколението около “Мисъл”, времето на “Звено” и самото списание са несъмнено връзката между две епохи, символично изразени в самото име”
    (21).
    3. Групата, обединена вече в списание, дава “няколко големи имена, които са достояние на новата българска литература”
    (22). Чрез тях преди всичко “Звено” оставя забележителна диря в българския културен живот.
  2. 2.       БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА.
    ХХ век
  3. 3.       Светлозар Игов
  4. 4.       web
  5. 5.       Никакво преломно историческо събитие няма в България на границата между ХIХ и ХХ век. Но именно в това сравнително спокойно време на краткотрайната българска буржоазна belle epoque, когато вече са отшумели Освобождението, Съединението и Сръбско-българската война, а до новата вълна от войни и революции, от национални подеми и катастрофи има повече от десетилетие, на литературата е съдено да осъществи голям коренен поврат, много по-значим като културен прелом от настъпилите по-рано (1878) и по-късно (1914-1918-1923).
  6. 6.       В епохата на Възраждането (1762-1870) и до края на ХIХ век българската литература вече е положила своите основи като жанрово-стилова система от новоевропейски тип (различен от сревновековния, все по-секуларизиран), създала е своя ТРАДИЦИЯ, натрупала е класически ценности с писателското дело на творци като П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Формиран от идеалите на Възраждането, до края на века извисява исполинската си фигура ИВАН ВАЗОВ (1850-1921), създал огромно по обем, жанрово и тематично многообразно творчество (само по себе си цяла литература) с шедьоври във всички жанрове. В началото на века, отвратен от покварата на политическите нрави, Вазов бяга в историята, търсейки корените на националния исторически трагизъм или (не без влияние на “модерните”, с които е в разпра) се отдава на интимни лирически спомени. Преживял и покрусата на националните катастрофи след войните, жизненият родолюбец Вазов ще остави като последен завет на бъдещите поколения своята надежда за България – “Не ще загине!”.
  7. 7.       Но в началото на века възрожденската и вазовската традиция вече се възприемат като овехтели от младите литературни поколения; творци, формирани от други културни идеали и нови художествени норми чувстват необходимостта от създаване на нова, МОДЕРНА литература. Или този голям поврат е осъществен и олицетворен от най-значимата формация в българската култура, обединена около сп. “Мисъл” (1892-1907) и известна като КРЪГА “МИСЪЛ”.
  8. 8.       Макар че тази промяна е формулирана като генерационен сблъсък (“Млади и стари” се нарича една от програмните книги на новото художествено движение, написана от редактора на “Мисъл” и най-значимия критик на модерното направление д-р Кръстьо Кръстев), не тази смяна на писателски поколения е най-важното. Нито само това, че “младите” писатели вече създават литература, силно повлияна от модерните духовни веяния в европейската култура и подготвят почвата (П. П. Славейков) или сами стават родоначалници (П. К. Яворов) на модернистична литература.
  9. 9.       Чрез смяната на водещите литературни поколения и поетики се осъществява един далеч по-значим цивилизационен и културен поврат, който обяснява и много предходни и много последвали движения, танденции и феномени не само в българската култура, но и в обществения и политически живот.
  10. 10.   Какъв е този поврат?
  11. 11.   Българското (както и на други балкански и славянски народи) Възраждане не е просто закъснял (поради робството) Ренесанс (Rinaseimento). То не е хронологически по-късен Ренесанс, а типологически друг исторически процес, съответен повече на онова, което се нарича Risorgimento. То е национално възраждане, обществено и културно движение на пробуждане и формиране на национално съзнание, чийто – едновременно инструмент и резултат – е създаването на национална култура, в която първостепенна роля играе изкуството на словото (тъй като езикът е един от основните конституенти на нацията). Борбата за национално пробуждане и освобождение дава основната характеристика на процеса на национално възраждане, тя определя и неговия етноцентричен характер като основа и на формираната през този период литература, за разлика от антропоцентричния характер на европейските литератури след Ренесанса. Не че в Българското възраждане липсват ренесансово-хуманистични тенденции (в литературата те присъстват от “Житието” на Софроний до “Изворът на Белоногата” на П. Р. Славейков), но те са силно подтиснати от доминацията на етноцентрични ценности. Тази “хуманистича недостатъчност” в националното обществено и културно развитие, която караше Ботев и П. Р. Славейков да наричат българския народ “мърша”, “стадо” и “робско племе”, бе остро усетена от най-значимите писатели на новите поколения, навлезли в българската литературав края на ХIХ и началото на ХХ век – ще я почувстваме от егоцентричния хедонизъм в лириката на Кирил Христов до виталистичния шопски скептицизъм на Елин Пелин спрямо надличностни ценности (бог, отечество, държава, цар, господар), от тревожната гражданска съвест и прозрения за мрачните глъбини на народната душа и неудвлетвореността на модерните “хора-бездни” у Антон Страшимиров до трагичния вопъл на Димитър Бояджиев. Но най-ясно и осъзнато бе почувствана тази “хуманистична недостатъчност” на българската култура и най-съсредоточено изразена като художествена реакция в новата културна програма на кръга “Мисъл”.
  12. 12.   Магистралната линия на културния прелом се осъществява чрез замяната на старите етноцентрични (родолюбиви) ценности с ентропоцентрични (хуманистично-личностни). На мястото на Отечеството като върховна ценност през Вазовата епоха и във Вазовата поетика застава Човекът, Личността. Това води до важни жанрови, тематични и стилови промени в литературата. Художественият интерес се измества от проблемите на националния и социален колектив към психологическите и нравствени проблеми на личността, доминиращата екстравертна художествена оптика се заменя с интровертна, а това води и до промяна на водещите жанрови формации – доминацията на епическата проза до края на века се заменя от доминация на лирическата поезия, засилват се субективно-лирическите моменти дори в прозата (от П. Ю. Тодоров до Елин Пелин). Диминиращата реалистична (миметична) поетика се заменя от новоромантични поетики, изразяващи визионерски “вътрешната” действителност на личността. В противовес на възрожденската слятост на индивида с националния колектив, модерното изкуство все по-остро чувства разрива между личност и общност, между блян и действителност. Поетите отвръщат поглед от пошлата “външна” действителност, за да изразят “бляновете” на модерната душа. Възрожденският национален и социален оптимизъм е сменен от тревожни настроения и прозрения, особено видни в елегично-миньорната атмосфера на символистичната поезия. Отвръщането на “тукашната” към“отвъдната” действителност насища литературата с ерудитска (библейска, митологична, историческа, културна) образност. Повикът към “европеизация” (като един основен програмен порив на “модерното”) всъщност променя Вазовско-Величковския тип европеизъм (като акумулиращо усвояващ европейската класика) с изискване за синхронизация на българските художествени движения) възприемани като “провинциално” закъснели с модерните европейски духовни движения (философи като Шопенхауер и Ницше и модерните европейски поети стават новите кумири).
  13. 13.   Безспорен вожд на новото културно движение и идеолог на модерното направление в българската литература е неформалният лидер на кръга “Мисъл” ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ (1866-1912) той не само воюва срещу овехтялото Вазовско “опълченско” изкуство и против социалната поезия като “спукана цигулка”, но и изразява в ред критически текстове и художествени творби новите културни идеали. Най-значим сред тях е идеалът за Поетът като културен герой. На мястото на Поета като герой-бунтовник (Ботев), народен пастир, национален педагог, и родолюбив летописец (Вазов) Пенчо поставя идеала на Поета като герой на културния подвиг, вестител на нови духовни ценности. В този смисъл значението и величието на Пенчо в националната култура не би било разбрано напълно, ако той бъде разглеждан само като поет. Титаничният формат на неговата фигура в българската култура се определя от мястото му на пророк и месия на новата култура, от значението му като културен идеолог (в единството на неговата критическа проза и художествена поезия).
  14. 14.   Но Пенчо не е само “жрец и воин” (както го нарече един от признателните следовници Димчо Дебелянов) на модерната култура. Той е и забележителен поет. “Сън за щастие”, една от най-цалостните книги на българската лирическа поезия, съсредоточава около образа на Пътя бленуващите настроения на поета, копнеещ за “почивка тиха”, но достигащ до нея през тревогите и радостите на живота. Другата поетическа книга на Пенчо – “Епически песни” – разкрива многообразните му поетически въплъщения – от бичуваща социалната поквара сатира до модерни фолклорни стилизации. Най-амбициозната му и най-дълго създавана книга – поемата “Кървава песен” (самото заглавие е една метафора на трагичния кръстопът на балканска съдба) – не е просто опит да се даде нова поетическа визия на възпятата от Захари Стоянов и Иван Вазов българска национална революция, а да се разкрие чрез нейните поуки една философия на българската история, съдържаща и единствената българска месианистична утопия. Но най-съсредоточено представя творческата личност на Пенчо Славейков (в удивително единство на поезия и критическа проза) книгата му “На Острова на блажените”, една от уникалните, едновременно мистификация, антология и утопия) книги на световната литература, появила се няколко години преди смаялото света хетеронимно творчество на португалеца Фернандо Песоа. И с многообразието на творческите си превъплъщения (като поет и прозаик), и с харизматичното обаяние на творческата си личност, вождът на модерната българска литература оказва огромно повратно влияние върху цялото последвало развитие на българската литература (от Яворов и Димчо до Лилиев Йовков и К. Константинов).
  15. 15.   Най-чист “поет-художник” сред творците на кръга “Мисъл” е П. К. ЯВОРОВ (1878-1914). Неукротим “ботевски” темперамент, въпреки съзнателния си порив чрез своите македонски хайдушки копнения да постигне подвига на революционната саможертва в името на народната свобода, на Пейо Яворов е съдено не да повтори Ботев, а да изгори в индивидуалната си човешка драма, да се изпепели на кладата на един личен екзистенциален трагизъм. С това той е предвестникът на нова епоха в драмата на българския дух, когато по думите на Димчо Дебелянов “борбата за правда и свобода е пренесена на друг терен” – човешката личност. Разломът между тези две епохи минава през душата на Яворов и в този смисъл неговото душевно раздвоение “не е негово лично страдание”, а – според Гео Милев – “израз на колективното всенародно страдание на миналото – тъмно наследство в душата на поета”. Но Яворов не само интероризира един обективен природен, исторически и културен драматизъм в изповедта за своите душевни напрежения (“Песен на песента ми”, “Нощ”), той и екстрериоризира една субективна драматична душевна нагласа в образите на природния и исторически свят (“Градушка”, “Арменци”, “Заточеници”). Яворов е поетът на най-напрегнатото душевно раздвоение и личен драматизъм в българската култура – на отчуждението между дух и тяло, между земя и небе, на човек от човека, на човека от самия себе си. Между него и света има “ледена стена”, непреместима бездна зее между “двете” му души, дори любовта е изразявана като полюсно раздвоение между спасителния порив към една серафична жена-дете и гибелното падение в знойната плът на жената-демон и чудoвище. Атанас Далчев точно назова новаторския му принос: “Яворов внесе в нашата литература безкрайната тревога на „свръхземните въпроси”, безизходния кръг на страданията, призрака на смъртта, който превръща света в ужас и още по-големия ужас от съзнанието, че никога и никъде не можеш да бъдеш сам, мотива на раздвоението”. Духът на Яворов не намира покой нито в земната действителност, нито в устрема към бъдещето, нито в порива към безкрая. С тази трагична лирическа изповед, със своя безпокоен размисъл върху вечните въпроси, “които никой век не разреши”, с тревогата си към бъдното, Яворов стана пророкът на модерната душа и родоначалникът на модерната българска поезия (със значим принос и в драмата – “В полите на Витоша”, “Когато гръм удари” и белетристикта – “Хайдушки копнения”).
  16. 16.   Третият писател от кръга “Мисъл” – П. Ю. ТОДОРОВ (1879-1916) – е най-смирената и неборбена личност сред тях, своеобразен антипод на демонично-драматичния Яворов със своята ангелическа кротост и благост и дори с христоподобния си лик . “Блян”, “прошка” и “милост” са ключови думи в творчеството на този “поет на бляна”. Разработвайки фолклорни, библейски и исторически образи и мотиви, П. Ю. Тодоров създава своя самобитен жанр – “идилията”, която няма много общо с пасторалните си образци, а представя модерните настроения на разрив между блян и действителност и конфлкт на самотния бунтар (символизиран в образи като Майстора и Певеца) с консервативния социален колектив. Още по-трайно художествено значение имат битово-психологическите и символистично-ерудитски драми на П. Ю. Тодоров, сред кото се открояват “Зидари”, “Първите” и “Змейова сватба”.
  17. 17.   * * *
  18. 18.   Модерната културна програма и творчеството на писателите от кръга “Мисъл” (и особено поезията на Яворов) поправят пътя на цяла плеяда поети от най-значимата формация на българската модерна литература – БЪЛГАРСКИЯТ СИМВОЛИЗЪМ, който е най-цялостно изразилото се модернистично художествено направление в националната култура. Поетите-символисти довеждат до изтънчено съвършенство изразната и музикална стихия на българския стих, превръщат лириката в най-съвършен инструмент на изповедно нравствено-психологическо самосъзнание. Школата на символизма създава най-блестящите лирици на българската литература, някои от които могат да бъдат наредени сред най-значимите световни поети на ХХ век (Яворов, Дебелянов, Лилиев) и чиято лирическа концепция за човека и света е съзвучна с екзистенциалистките настроения на европейския ХХ век.
  19. 19.   Предходник на символизма със своята самотническа трагична чувствителност, ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ (1880-1911) е лирик, чиято деликатна натура скрива и интериоризира сблъсъка си със света до глъбинните основи на съществото си, където душевният му порив се превръща в чувство за неминуема гибел. Поет на любовта като единствен приют срещу враждебния свят, той и нея усеща като омайно привличаща го гибелна стихия, на която се отдава с последния вопъл на своя “сподавен” вик.
  20. 20.   ТЕОДОР ТРАЯНОВ (1882-1945) с книгата си Regina mortua (1909) е един от родоначалниците на българския символизъм, а с междувоенното си списание “Хиперион” (1921-1931) създава последната крепост на символистичното движение, в което след войните се изразяват още ред даровити поети от Иван Хаджихристов, Иван Мирчев до Йордан Стубел. Хладно-металичната мелодика на Траяновия стих разкрва един гордо усамотен рицарски дух, който изразява рядка за българската култура (по-скоро балканско-медитеранска по дух) нордическа мистична чувствителност и гордо-избраническо мисионерство в едно царство на романтични видения.
  21. 21.   Поет на задушевните интонации и скрити вопли, Димчо Дебелянов (1887-1916) е средищна личност на второто модерно поколение в българската литература в началото на века, обединило се около едно краткотрайно списание – “Звено” (1914). Макар да е душата на един приятелски културен кръг, Димчо е певец на безутешната битийна самота, остро усетил отчуждението на модерния човек, самотността в тълпата (“Където всички са един и всеки все пак – сам”). Единственият приют на този самотник е любовта, изживявана в широка гама от емоцонални движения – от порива на любовната мечта до утехата и безутешността на спомена и копнежа по забрава, най-остро усетена в трепетния миг на раздялата (“И любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим”). Този бездомник в нощта е автор на най-хубавите стихотворения, посветени на носталгията по дома, обгърната от нюансирани елегични настроения. Със своята предметна образност, психологически реализъм и хуманизъм и малкото на брой писани на фронта преди смъртта му стихотворения предвещават новите пътища на българската следвоенна поезия.
  22. 22.   В орбитата на символизма започват своето творчество още ред значими български поети, някои от кото преждевременно загиват (Христо Ясенов), а други имат след войните разнообразно в жанрово, концептуално и стилово отношение развитие (Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Трифон Кунев, както и единствения по-значим символист в прозата и разностранна културна фигура – Николай Райнов).
  23. 23.   Изцяло в духовната атмосфера на символизма остава великолепният лирик НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ (1885-1960). У автора на бисерните лирически книги “Птици в нощта” и “Лунни петна” поезията на българския символизъм – и на българаския стих въобще – достига предела на изразната изтънченост – отвъд вече не е в царството на словото, а на музиката. Лилиев по един съвършен начин осъществи девиза на Верлен – “Музиката, музиката преди всичко” – неговата поезия въздейства не само със “значението” на думите, но и със “звучението” им. Наричали са поезията му “мъртва”, “безжизнена”, но тя е израз на една деликатна ефирна жизненост, отвърнала очи от грубата действителност, търсеща утеха и приют в бляновете и копнежите, вярна на своята девствена чистота, завинаги обречена на самота. Нравственият идеализъм на Лилиев е толкова кристално крехък, че всеки допир до света буди у него болка. Noli me fangere е неговият девиз. Но и безприютната самота му причинява страдание – Лилиев търси път на единение с другите, но не може да го намери или не желае да го приеме. У него “замира съвсем желанието за борба” (Вл. Василев), енергетичният порив на родоначалниците на модерната поезия Пенчо Славейков и Яворов, който затихва у Димчо, съвсем угасва у Лилиев. Той наистина не живее и не гори, а гасне. И когато младите поколения тръгват по нов житейски и поетически пътища (опасно изкушени от демоничния за ХХ век “бунт на масите”), неговата деликатна натура с мека печал се оттегля от пътя им в смирена молитвена тишина. Но мълчанието, в което живее през последните три десетилетия на живота си, е един нравствен подвиг – израз и на премълчан укор към суетата на деня, политическата поквара и ужасите на историята и на титанично културно сподвижничество, и на гордо достойнство от изпълнен творчески дълг.
  24. 24.   Навлезли триумфално в литературата и посрещнати възторжено от всички кръгове още през 90-те години и в началото на века, сложно ситуирани между модерно и традиция, през първата половина на ХХ век разгръщат значимо творческо дело потът Кирил Христов и белетристът Елин Пелин.
  25. 25.   КИРИЛ ХРИСТОВ (1875-1944) пръв запява с пълен глас за правото на човека на чувствени пориви и своеволна радост от живота, на отказ от надличния морален и социален дълг в името на личната наслада в противовес на преобладаващата до Вазов социална и родолюбива нагласа на поетите. Но – и със своето ведро, жизнелюбиво светоотношение, и с обективно-епическата си нагласа, Кирил Христов е свързан с вазовско-възрожденските традиции, което го отчуждава от младите поколения с техните морно-меланхолни самотнически настроения. И със свадливия си егоцентричен нрав несъстоялият се вожд на българската модерна литература скоро влиза в конфликт с всички, приели го отначало възторжено, люшка се между патриотарски крясъци и мрачни прокоби, за да избяга задълго от България в горчиво изгнание. И трябва да отминат десетилетия, за да могат новите поколения да преоткрият в обемното му и неравно творчество (включващо освен поезия – романи, драми, мемоари, публицистика) скъпоценните лирически късове, с които остава в българската литература като един от големите й поети – майстор на пейзажната лирика, на жизнелюбиви изповедни пориви и на фолклорни стилизации.
  26. 26.   След Вазов, ЕЛИН ПЕЛИН (1877-1949) е вторият майстор на разказа в българската литература, преодолял аморфно-фрагментарната структура на българаските повествувания от по-ранните етапи чрез една съвършена, центростремителна композиция, с пределно лаконичен и ясен повествувателен език, в един разказ с обективна епическа мяра, в който животът сякаш сам се разказва, без намесата на разказвача, но озарен от жизнелюбивия му поглед. Традиционалист в тематично отношение (определен още от първите си критици като “певец на селото”, той никога не напуска хоризонта на селския свят, видян не само като пластическа и битова реалност, но и чрез оценъчната мяра на българския селянин, Елин Пелин е модерен (в смисъл на близък до новото антропоцентрично мислене) чрез верността си към индивидуалните човешки ценности – неговите герои са чужди на всякакви надлични (социални или трансценденентни) идеали, той е “реалист без химери” (Иван Мешеков).
  27. 27.   С пестеливи, но функционални подробности Елин Пелин създава пейзажа и бита на българското село, представяйки в ежедневни събития психологията и нравствеността на един пъстър селски персонаж, дискретно озарен от жизнелюбивия хуманизъм на автора. Земята-майка и кърмилница е не само декор и място на действие, но и нравствена мярка в живота на българския селянин. Нейният природен ритъм, плодове и “закони” определят светогледа на героите му. От позициите на един земен витализъм Елин Пелин осъжда (ако това е точната дума за един писател, чужд на всякаква моралистична дидактика) всичко, което противоречи на природните мерки и изкованите от вековния бит “закони” на битието. От тази вярност към природния закон произтича антифанатичната художествена флософия на писателя, най-съсредоточено изразена в цикличната му книга “Под манастирската лоза”, където “прекалената святост” е осъдена като противоречаща на “божиите” закони, които за Елин Пелин са законите на природното битие, част от което е човекът. Дори когато писателят вижда разпадането на любимия на сърцето му традиционен селски свят (повестта “Гераците”), приема го без консервативно романтични вопли, не без тревога за бягащата от сърцата на хората любов, но уверен като че в жизнената устойчивост на човека.
  28. 28.   Тази жизнелюбива философия е изразена и в неподражаемите хумористични и пародийни творби на Елин Пелин, както и в забележителното му със своето многообразие (от стихове до фантастика) творчество за деца.
  29. 29.   Следвайки традициите на фолклора, Вазов и Елин Пелин – в хумора, в средата на века създаде съвсем самобитна сказова хумористична повествувателна поетика ЧУДОМИР (1890-1967).
  30. 30.   Съвременник на Елин Пелин, но изцяло градски писател, ГЕОРГИ П. СТАМАТОВ (1869-1942) вижда обаче града като “малък Содом”, въплъщение на политическа поквара и социална разруха, не чужд и на една саркастична гиномизия, виждащ в жената не толкова жертва на социалната поквара, колкото демонична изкусителка в атмосферата на социална корупция.
  31. 31.    
  32. 32.   * * *
  33. 33.   След националния ентусиазъм и надежди в победния ход на Балканската война, лакейските външнополитически, алчно недалновидни и корумпирани политически върхушки въвличат България в поредица от военни авантюри, завършили с национална катастрофа. Депресията от националния погром е усилена и от метежни настроения, обхванала човечеството след Първата световна война, сложила край на “света от вчера”, дала простор на апокалиптични настоения за края на стария свят и месианистично-утопични надежди за раждането на по-справедливо общество.
  34. 34.   Макар и българските писатели да дават през войните скъпи жертви (Д. Дебелянов, Ст. Панчев, Стр. Кринчев, Вл. Попанастасов, Вл. Мусаков и др.), войните не са “мъртва ивица” за българската литература. Те не само раждат скъпоценни творчески плодове (късната лирика на Димчо Дебелянов, зрялото дебютно творчество на Йовков, народопсихологическите прозрения на Страшимиров), но и захранват задълго българската литература с нови теми и настроения, с порив към равносметка и преоценка, с търсене на нови идеали и нови пътища. Стресът на войните и революциите, преживени от България (1912-1925) представя за българската култура плодотворна творческа криза, която дава тласък на нови художествени тенденции.
  35. 35.   Социалните революционни настроения се преплитат с естетическия бунт на авангарда (Гео Милев), в същото време се успоредяват и авангардистки тенденции (експресионизма) с ново преосмисляне на традиционните ценности (Йордан Йовков), авангардисткият “европеизъм” се преплита с “връщането към родното”. В междувоенния период няма рязка доминация на прозаическата или поетическа формация, но през 20-те години е по-силно лирическото начало (дори в прозата – като лиризация и фрагментаризация), а през 30-те се засилва тенденцията към нова епическа стабилизация) Йовков, “щурма на романа” – Ст. Загорчинов, К. Петканов, Фани Попова-Мутафова, Г. Караславов, Д. Димов).
  36. 36.   В поезията основната нова художествена тенденция е преодоляването на самотническте и морно-елегични настроения на символизма чрез нов порив към социалните колективи, към масите и тълпите, в патетиката на лирическото “ние” (от Смирненски и Гео Милев до Вапцаров), както и чрез един нов витализъм) от Гео Милев и Фурнаджиев до Багряна). След достигналата до астенична ефирност (Н. Лилиев) поезия, се явява движение към варваризация на стиха като израз на деавтоматизация на художественото виждане и създаване на нова поетика.
  37. 37.   ХРИСТО СМИРНЕНСКИ (1898-1923) встъпва в поезията като блестящ импровизатор и пародист, овладял виртуозно доведения до изразно и мелодично съвършенство от символизма български стих. И в ритмико-мелодично, и в образно, а и в емоционално отношение (здрачно-миньорната образност и настроения на “Цветарка” и “Жълтата гостенка”) Смирненски е типичен символистичен и постсимволистичен поет. Но той изразява и характерните за следвоенната поезия тенденции на оттласкване от символизма – и чрез преодоляване на самотническите миньорни настроения чрез един енергичен колективистичен патос, и чрез преодоляване на абстрактно ерудитската и екзотична образност (у него проявяващ се с вкус към бунтарската митологична, библейска и историческа иконография) чрез една конкретно-предметна образност (най-вече в циклите “Децата на града” и “Зимни вечери”), и чрез една пародийно-хумористична склонност която го прави най-значимия български хумористичен и пародиен поет. Смирненски е и първият български поет на една изцяло урбанистична чувствителност, за когото Градът вече не е – както при тематичните му предходници – враждебна стихия. Но той е и поет на градските социални контрасти, на хуманистично съчувствие към социалните низини и на техния нарастващ бунтовен гняв. Така Смирненски става и поет на българската мечта за революция, видяна като “ден на гнева”, като пречистваща човечеството социална стихия. Но в своето прощално прозрение – “Приказка за стълбата” – поетът-юноша осъзнава, че “вечната обич” на земята едва ли може да се постигне с плебейска злоба, нравствено деградираща по дяволската стълба на властта.
  38. 38.   Апокалиптичните настроения на епохата и визионерски размах в революционните си мечти (и той вижда революцията като пречистващ “Dies irae”) изразява и ГЕО МИЛЕВ (1895-1925). Но той достига до тях не толкова воден (като Смирненски) от социално-сантиментални настроения на обич към “клетниците” и “унижените и оскърбените” на традиционния европейски хуманизъм от Юго до Достоевски, а от своя авангардистки естетически бунт, плод не само на ранната темпераментна нагласа, но и на общуването му с европейското модерно изкуство. Гео Милев е най-яркият изразител на третия – вече авангардистки – етап в българската култура, който в България почти се изчерпва с експресионизма на Гео Милев и неговия кръг. Фигурата на Гео Милев в българската култура не би била разбрана, ако се разглежда само като поет. Защото той – след Пенчо Славейков – е другият значим български поет, който е в същото време и забележителен културен идеолог и критик – литературен, художествен, театрален. И като редактор на две от най-интересните български издания – “Везни” и “Пламък” – и като автор на критически и художествени текстове, и като художник и театрал, и като преводач – Гео Милев е творецът с най-пълноценни многостранни изяви в българската култура, пределно синхронизирал националния художествен процес с тежненията на европейския авангард и на различните български изкуства помежду им в авангардисткия си порив. А мълнийно стремителното му художествено развитие в стил prestissimo до върха на творчеството му – експресионистката революционна поема “Септември” – загатва какъв уникален творец е загубила българската култура с трагичната му гибел (загива “безследно” в подземията на българския братоубийствен полтически садизъм). След Гео Милев модерно-авангардните тежнения в България почти затихват, осъществявайки се в по-умерени художествени синтези.
  39. 39.   В кръга на Гео Милев дебютират с дръзки авангардистки жестове поети като ЛАМАР (1898-1974) и НИКОЛАЙ МАРАНГОЗОВ (1900-1967), които впоследствие поемат други художествени пътища.
  40. 40.   “Пролетен вятър” е книга-събитие в следвоенната поезия, която въвежда в българската литература един лирик с неудържимо-страстен темперамент и трагична “ботевско-яворовска” чувствителност – НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ (1903-1968). В имажинистки раздвижената природна и фолклорно-митологична образност на ранния Фурнаджиев клокочат дионисиевски енергии, праобрази, изврели сякаш из колективното подсъзнание на един народ с вековна страдалческа съдба и отприщени от вихрите на историческия бунт.Но в тази първа книга е още трудно да се разграничи личната изповед на поета от космично-митологичната стихия на природата и историята. Това кристализира едва във втората му книга – „Дъга”. Тук емоционалната стихийност и динамизирана метафорика се избистрят чрез една трагична “метаноя” в катарзисна изповед – чувството за “кървавия спомен” преминава от вината към изкуплението и прошката – чрез жаждата за пречистване и прераждане в образите на Дъгата и вървящото през полетата Дете, чрез освобождаващите от страданието и мъката образи на потъналата в чистотата на снега Тракия. За да изчезнат и тези светло естетизирани етични миражи в “страшната позорна тишина” на угасналите в историческото безвремие и делничната битка за хляба високи битийни мигове.
  41. 41.   Навлязъл в литературата заедно с Фурнаджиев в кръга на т.нар. “септемврийски поети”, АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ (1897-1951) е – със своята християнско резигнантна чувствителност и крехък, раним романтичен темперамент – негов лирически антипод. В реквиемно-баладичната атмосфера на книгата му “Жертвени клади” е изплакана неутешимата скръб по загиналите в погромите. Макар да търси във фолклорно или романтично стилизирани романтични видения на единение с природата и любовни копнежи път към живота, поетът е завинаги пречупен. Той идентифицира себе си и своята изстрадала “във кърви оплискана родина” с разпнатия на кръста Христос и с мечтателя със “счупено златно сърце” Дон Кихот. Но нийде не намира утеха – “напразно, сън, лъжа, безкрайност, нищо” – с това отчаяние завършва лирическия си път неговата устремена към Нищото душа.
  42. 42.   Сходни на Фурнаджиевите виталистични пориви, но в самобитна индивидуална поетика, изразява и ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА (1893-1991). Първата й книга “вечната и святата (1927) е литературно събитие – с нея за пръв път в националната култура навлиза жена, чието творчество още съвременниците й поставят наравно с най-високите постижения на българското поетическо слово. В началото нейната “греховна и свята песен (Иван Мешеков) е възприемана като дръзко предизвикателство на освободената от оковите на патриархалния бит и морал жена, която изявява правото на личен избор, любов и щастие. Но постепенно в лирическите й песни се налага мъдро смирение пред вечните закони на житието. Багряна която виртуозно владее и класическия песенен стих и (при това сред първите) модерния верлибризъм, е едновременно кукувица и гълъбица, дръзка и покорна, заминаваща и завръщаща се, отворена към “родното” и към “чуждото” човек и на Дома и на Пътя, приютена в интериора и разкрита към далечни хоризонти, вглъбена в себе си и вслушвана в света, потопена в митологично-фолклорни видения и в ритъма на джазбанда, ранима и неуязвима, стихийна в поривите и гордо-достойна в болката. Няма друг български поет освен Вазов, който да живее в така щастлива хармония с многообразието на природата и света. Въпреки внушението за духовно-аристократично презрение и женствено безразличие към суетната врява на ежедневието и социалните размирици, поезията на Багряна е чувствителна и към историческото битие, но го изживява не с преки рефлекси и към действителността, а чрез един рядък в българската поезия философско-исторически размисъл за трагично-кръстопътната балканска съдба, почти повтаряйки Хьолдерлиновия въпрос:
  43. 43.   В тази страна – праг между Изтока и Запада,
    кръговрат на войни и бедствия,
    дето хората живеят за кора хляб и педя земя,
    какво е нашата безполезна лирика, мои братя?
  44. 44.   Освен Багряна, в българската литература творят и други даровити жени – още в първите десетилетия на ХХ век се изявяват като поетеси Екатерина Ненчева (1885-1920), Дора Габе (1886-1983), Мара Белчева (1868-1937), Магда Петканова (1900-1970), Анна Каменова (1894-1982) и др.
  45. 45.   Със своя програмен образ-символ – Камъка (“Вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грех”) – АТАНАС ДАЛЧЕВ (1904-1978) пряко полемизира с витализма на Багряна (чийто символен образ е “сърцето човешко”), противопоставяйки й една метафизическа и почти натюрмортна поезия. Далчев встъпва в литературата с ясно самосъзнание (той е и великолепен критик) за антисимволистичната насоченост на своето творечство. В противовес на музикално-мелодичната стихия на символизма, Далчев създава предметно-живописна поезия (статична или бавно-ритмична), подчертавайки непреодолимата вещественост на видимия свят. На романтичните – екзотични, приказни, ерудитски – визии на символистите противопоставя предметния конкретен свят “тук и сега” – хижи и болници, коли и пътища, къщи и стаи, врати и прозорци, комоди и чекръци, ручеи и огледала, вятъра и дъжда. Критиката обаче спираше дотук в подчертаванена антисимволизма на Далчев. А неговата модерна предметно-изобразителна поетика е съхранила много от концепциите и настроенията на символизма. За разлика от колективистичния патос на следвоенната поезия от Гео и Смирненски до Вапцаров, Далчев запазва индивидуално-самотническата Димчовска позиция на своя герой, при това изобразен в елегични психологически състояния (и с това чужд на витализма на ранните Багряна и Фурнаджиев). А и предметността на Далчев е привиден реализъм, защото предметните образи у него са съхранили своята символна същност – балконите, прозорците, вратите, огледалата са символи на една метафизика на тялото и света. Философска по дух, поезията на Далчев е екзистенциалистка рефлексия върху битието, осъществена с “обективния корелатив” (Т. С. Елиът) на една предметна образност и миньорна емотивност с трагичен усет за отчуждението в един свят, където “човек не ни е брат, а зид, на който се лепят афиши”.
  46. 46.   Атанас Далчев участва в един краткотраен, но впечатляващ с културната си програма за синтез на родното с европеизма литературен кръг “Стрелец”, в който се открояват и писателят и критика, професорът-романист КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ (1892-1980), поетите ДИМИТЪР ПАНТЕЛЕЕВ (1901-1993), ИВАН ХАДЖИХРИСТОВ (1892-1970) и ИВАН МИРЧЕВ (1897-1982) – лирици с изразителна творческа индивидуалност в междувоенния литературен пейзаж. През този период, без да бъдат свързани с определени литературни формации, творят още ред значими поети с различен лирически натюрел – пейзажният лирик НИКОЛА РАКИТИН (1886-1934) и есениновски резигнантният СЛАВЧО КРАСИНСКИ (1909-1984), ЙОРДАН СТУБЕЛ (1897-1952), ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ (1908-1992) и др.
  47. 47.    
  48. 48.   * * *
  49. 49.   Макар през цялата първа половина на века в българската проза да се разгръща и традиционалистка насока (от Добри Немиров и Стилян Чилингиров до Константин Петканов), през 20-те години особено силни са модернистките тенденции. Те се изразяват в тематично отношение като овладяване на урбанистичната тематика (от Г. Райчев до Ч. Мутафов), а в концептуално и стилово – чрлез лиризация, фрагментаризация и дунамизация на повествувателния изказ. Силно лиризирана е разказната проза на АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ (1902-1972), обработващ фолклорни мотиви и постепенно преминал изцяло към приказно творечство за деца. Най-отчетливо се проявяват авангардистките тенденции сред една група писатели, работещи в градската тема, които са силно повлияни от немския експресионизъм (Св. Минков, Вл. Полянов, Ч. Мутафов, К. Константинов). Впоследствие някои от тях – като СВЕТОСЛАВ МИНКОВ (1902-1966) се насочват изцяло към сатиричната гротеска и фантастичната антиутопия, други синтезират модерно и традиция в един аналитичен психологизъм (К. Константинов, Вл. Полянов). Изцяло верен остава на модернистичната поетика само ЧАВДАР МУТАФОВ (1889-1954) – художествен критик и белетрист, автор на фигуристично-експресионистична-урбанистична проза (“Марионетки”, “Технически разкази”, “Дилетант”).
  50. 50.   “Сеизмографичен автор” (по думите на изследователя му Минко Николов) с винаги тревожна гражданска съвест, АНТОН СТРАШИМИРОВ (1872-1937) още през 90-те години на ХIХ век се утвърждава в литературата като автор на битово-психологическа проза из селския живот с впечатляващи картини на езическите суеверия и мрачни оргиастични стихии, които суровият бит отприщва в “тъмната душа” на народа. В началото на века Страшимиров е един от най-изразителните представители на модернизма в прозата и драмата, насочил се вече и към душевните мятания на градски интелигенти, модерни души, “хора-бездни”, в кръстопътни ситуации на социалното им битие. За трети път се включва в новаторските художествени тенденции през междувоенния период, когато – редом с авантюрно напрегнатия роман из македонските борби “Роби”, създава и най-експресивния като модерна повествувателна поетика български роман – “Хоро” (1926), в който – като тръгва от Захари Стояновия образ на революцията като “кървава сватба” превръща в символ на националната трагедия “кървавото хоро” – което по думите на Т. Жечев вече не е идиличният селски празник, а кървавото юдинско хоро на ужаса и насилието”.
  51. 51.   ГЕОРГИ РАЙЧЕВ (1882-1947) особено характерно изразява в творчеството си националната драма на прехода село-град с избора на маргинално-периферен социален персонаж, уловен в гранични психически състояния (от мечтателния блян и болестния унес до кримногенната възбуда), изразяващ вакуумни морални състояния на социалния преход, в една разпънатост между мрачните глъбини на човешката психика и приказно-романтичните висини на светли копнежи.
  52. 52.   Благородна (и рядка за балканските предели) издънка на традиционния европейски хуманизъм, КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ (1890-1970) е създател на модерна психологическа белетристика, сред която се открояват с прозренията си за драмата на отчуждението у съвременния човек разкази като “Една нощ” и “Седем часа заранта”. След мемоарния епос на националната революция (“Записките” на Захари Стоянов) и документалния епос на българското държавотворчество (“Строителите на съвременна България” на Симеон Радев) Константинов създава третата класическа книга на българската мемоаристика – спомените “Път през годините” I-III (1959-1966) – един субективен епос за градежа на модерната българска култура през първата половина на ХХ век с блестяща галерия от портретни медальони на нейните творци.
  53. 53.   Търсенето на духовни опори сред катастрофичните настроения на модерния свят и в условията на българаските граждански метежи след националната катастрофа кара мнозина писатели да се обърнат към ценностите на “родното” (тези тенденции са силни и в изобразителните и музикални изкуства), чрез преосмисляне на националната историческа традиция. Най-зрели са художествените постижения там, където “родното” не се тематизира исторически или стилизаторски, а се синтезира с една модерна екзистенциална морална философия (Йовков).
  54. 54.   Но се разгръщат и “Исторически” жанрово-тематични тенденции – и в поезията, и в драмата, но най-силно в прозата. Сред потопа от исторически четива (където се подвизава и посредствеността) се открояват постиженията на Фани Попова-Мутафова и Стоян Загорчинов, които в историческата тема изразяват и започналия през 30-те години “щурм на романа”. ФАНИ ПОПОВА-МУТАФОВА (1902-1977) е романистка, съсредоточена нй-вече в дворцовия живот на българското Средновековие. СТОЯН ЗАГОРЧИНОВ (1889-1969) създава, ситезирайки битова пластика и модерен психологизъм, романи, които дават по-широка картина на народния живот през средновековието, като изобразява социалните низини, еретическите движения и духовните пориви на изпреварили времето си творчески личности.
  55. 55.   Историческата тема продължава да бъде интензивно разработвана и в литературата след Втората световна война. Тук постижения имат писатели, работещи в по-традиционен дух (от Димитър Талев до Стефан Дичев), а от 60-те години се разгръща и една модерна вълна, обновила новаторски не само повествувателната поетика, но и флософско-историческия поглед към миналото – Генчо Стоев с “Цената на златото”, Антон Дончев с “Време разделно”, Вера Мутафчиева със “Случаят Джем”, късният Емилиян Станев с “Легенда за Сибин, преславския княз” и “Антихрист”.
  56. 56.   Извисено над братоубийствените политически разпри и скандално-дребнавите литературни междуособици, през междувоенния период се откроява най-значимото литературно дело на бълргарския ХХ век – творчеството на ЙОРДАН ЙОВКОВ (1880-1937), близък на кръга около най-престижното българско междувоенно литературно издание “Златорог” (1920-1943). Формиран още в духовния кръг “Звено” (1914) Йовков – също както и Толстой – се ражда като голям писател с военната си проза – “най-ценното в художествено и психологическо отношение” (Б. Пенев) от писаното за войната. Потресен от националната катастрофа, почувствал с мъдрото си прозрение опасностите, които крият гражданските метежи, с първата си следвоенна творба – повестта “Жетварят” (1920) – Йовков се опитва да даде на своя изстрадал народ идеала на една естетизирана религия на труда и творчеството, на прошката и смирението. Разказите “Старопланински легенди” (1927) окончателно утвърждават Йовков като ново класическо име на българската литература, трети етапен майстор на разказа след Вазов и Елин Пелин, довел кратката повествувателна форма до композиционно и стилово съвършенство с една забележителна етико-естетическа одухотвореност на образния свят. С тази книга започва “слизането” на Йовков от Балкана (като традиционен символ на бунта) към Равнината (като символ на природно човешко единство, озарено от красотата на труда като творчество, от красотата на духовното прераждане). Следващите разказни книги – “Вечери в Антимовския хан” и “Ако можеха да говорят” – още повече засилват центростремителната циклизация у Йовков като създаване на хомогенно епическо пространство – до един отворен “цикличен роман”. Тази циклична трилогия и другите разказни книги на Йовков (заедно с романа “Чифликът край границата”) създават един просторен духовен свят, в който героите на писателя изживяват своите нравствени драми, преминаващи от греха и вината към изкуплението и прошката, към нравственото прераждане, водещо до мъдро смирение пред нравствения закон. А този нравствен закон за Йовков е “обичта между хората”.
  57. 57.   За разлика от “реалиста без химери” Елин Пелин, Йовков е вече “романтик-реалист” (Иван Мешеков), ако можем така да наречем въплъщението на една нравствено-психологическа философия и една религия на красотата и обичта, на една метафизическа одухотвореност в пластическата конкретност на българския селски бит и човешки свят. За Йовков не бе нужно като Пенчо Славейков да изобразява титанични героически и трагични фигури от световната история и култура като Бетовен или Микеланджело. Но Йовковата Албена (находчиво наречена от критиката “делиорманската Фрина”) буди не по-малко трагични страсти от класически митологични и трагически образи. У Йовковия Вълкадин са въплътени страстите и тревогата на библейския Йов. Йовковата “песен на колелата” е не по-малко могъща като художествена сила и красота от Шилерово-Бетховеновата “ода на радостта”.
  58. 58.   Метафизическият реализъм на Йордан Йовков разглежда в привидно-реалистичния български свят една универсална човешка проблематика, която тревожи световните творци от Есхил и Еврипид до Достоевски и Камю, мислители от Платон и Августин през Кант до Макс Шелер. Творецът Йордан Йовков извиси българската художествена мисъл до най-универсалните проблеми на човешката съдба – до които българската рефлективна и интерпретаторска мисъл още не се е извисила, макар и критика и читатели да почувстваха инстинктивно още при появата му величието на Йовковия творчески дух, изразено най-съсредоточено в образа на майстора на пеещите каруци Сали Яшар: “Мъдрец беше наистина Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво – което стои над всичко друго – любовта между хората”. В един век на най-кървави и масови насилия и убийства чрез Вълкадиновия въпрос “Защо, Господи, защо?”, Йовков откри в мълчанието на Бога отговора му – отговорността на човека сам пред себе си в живота му с другите, който трябва да бъде изграден по повелите на обичта, прошката и смирението.
  59. 59.    
  60. 60.   * * *
  61. 61.   Революционните настроения и надеждите за изграждане на социализъм са особено силни сред световните творци на културата (включително и в България) след Първата световна война, мнозина от които са увлечени от създаването на “пролетарска” култура. Така, под ръководството на комунистическата партия и в многобройни издания на левицата се създават по примера на съветските ред организирани литературни формации. Макар самата идея за партийно ръководство на културата да е враждебна на духа на творчеството, а и партийната върхушка със сектанската си политика да отблъсква много даровити творци (случаите “Нов път” и “Кормило”, моралният капитал на революционните надежди остава твърде голям и привлича в пролетарския литературен фронт и ред даровити творци, чиито най-добри постижения се вписват в националния литературен процес. През 30-те години сред тях се открояват поетите НИКОЛАЙ ХРЕЛКОВ (1894-1950), МЛАДЕН ИСАЕВ (1907-1991), ХРИСТО РАДЕВСКИ (1903-1997) и др., прозаиците ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ (1886-1973), ОРЛИН ВАСИЛЕВ (1904-1977), КРУМ ВЕЛКОВ (1902-1960), ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ и др. Писател с обемно и жанрово разностранно творчество, ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ (1904-1980) има най-зрялото си постижение с романите “Татул” и “Снаха”, в които с усет за мрачните подсъзнателни глъбини на човешката психика са изваяни ярки характери.
  62. 62.   Събитие в българския културен живот през 30-те години е започналото още в първите години след войната оживление в българската есеистика, чието средище е списанието на Димитър Михалчев “Философски преглед”. Като есеисти се изявяват писатели и критици, художествени творци и университетски професори, историци, философи и социолози – Боян Пенев, Иван Хаджийски, Янко Янев, Константин Гълъбов, Иван Мешеков, Петър Мутафчиев, Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов, Атанас Илиев, Милко Ралчев, Руси Русев, Андрей Стоянов, Георги Томалевски, Ефрем Каранфилов и др.
  63. 63.   Най-значимото художествено явление в края на 30-те и началото на 40-те години е появата на едно ново поетическо поколение, известно като поколение на поетите от 40-те години (или “родени между две войни”). Всички те са деца на града, с напълно модерна урбанистична чувствителност, сложно ситуирани не само между кабинетната ерудиция и уличната контрактура, но и между традиционното и модерно художествено наследство и новата “пролетарска” култура, между комфорта на буржоазния бит и социлните рискове на революционната конспирация в атмосферата на засилващи се в Европа антифашистки настрения и симпатия към левите идеологии и политически движения, а в българската културна ситуация – между естетската крепост на “Златорог” и ригористичните с партийната си дисциплина и догматично заслепление леви издания, поради което най-уютно се чувстват в опитващото се да търси компромис между левите и десни крайности издание на Георги Цанев “Изкуство и критика” (1938-1943).
  64. 64.   Пръв от тях си отиде от живота АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ (1919-1943). Ранимо изтънчен дух, Вутимски насища социално-сантиментално оцветения градски декор на Смирненски от “Зимни вечери” и метафизическите урбанистични картини на Далчев с декадентски настроения. Рано попаднал в големия град, чиито улици, барове, хотели и квартири стават негов дом, сред които бродят стражари, проститутки, пияници и извратени и който той насища с естетизирани видения, в една болезнена самота, напразно копнеещ споделеност, меланхолично-жертвено примирен с неизбежния си смъртен жребий.
  65. 65.   Ранният БОГОМИЛ РАЙНОВ (1919) впечатлява със синтези на една преждевременна ерудитска умора и бохемско-гаменска дързост, движещ се между скуката на възможното еснафско съществуване и екзотиката на далечните пътища, търсейки път към битката на милионите, в тревожната напрегнатост на света в очакване на военни и социални конфликти. След 1944 година без да изоставя напълно поезията, Богомил Райнов създава обемно прозаическо и изкуствоведско творчество – отначало под знакана господстващите естетически догми, а впоследствие – изразяващ с една безпощадна равносметка драматизма на човешкото и творческо съществувание в атмосферата на социален фалш (“Пътища за никъде”, “Черните лебеди”, автобиографичната романова поредица).
  66. 66.   Още с ранните си поеми (“Палечко”, “Juvenes dum sumus”, “На пътя”, “Тавански спомен”, Край синьото море”, се налага изключителният поетически талант на ВАЛЕРИ ПЕТРОВ (1920), който през 60-те години изживява лирически ренесанс, съзвучен с обществените надеждина “размразяването” (“поемата “В меката есен”). Автор на сатирични поеми, театрални пиеси и киносценарии, преводач, представил целия Шекспир на български, Валери Петров е виртуоз на стиха, в чиято лирика очудено-приказното виждане на света е одухотворено от еклезиастовска печал в усета за преходността на времето.
  67. 67.   Встрани от официалния литературен живот, доста снизходително приет и от интелектуалната левица, чиито политически позиции споделя (по това време тя “съхранява” своите партийни писатели, а “жертвеният агнец” е въвлечен в опасна конспирация) се извисява безшумно голямото поетическо дарование на НИКОЛА ВАПЦАРОВ (1909-1042), разстрелян за участие в съпротивата. Увлечен от сантиментално-романтична поезия в младостта си, “огняроинтелигентът” Вапцаров твърде бързо създава нова поетика – с “огрубена” поетическа лексика, модерен свободен стих и нова ритмична структура – на жестокия двубой с живота. Но Вапцаров надмогва жистокостта на “живота с грубите лапи челични” – със своята вяра в един по-хубав бъдещ свят и с мъжественото участие в борбата за него. Поезията на Вапцаров изразява една модерна космополитна чувствителност, в духовния пейзаж на един технизиран свят, чиято романтика – също както Сент Екзюпери – Вапцаров възпява. В суровостта на една история поетът съхранява обичта в своето сърце и – по думите на своя антипод в поезията Лилиев – “в най-черната нощ на своя жвот когато блюдото на везните клони към небитие, Вапцаров дебне светлината и успява да изтръгне от недрата на душата си думи, носители на поетически светкавици”.

 

 

 

 

Експресионизмът в литературата

Разглежданите теми са войната, големият град, разпадането, страха, самопогубване, апокалипсиса, но също така и любовта, опиянението, природата. При този литературен стил красотата отстъпва място на грозотата и тя, заедно с лудостта и болестите, става предмет на авторите.

] Представители на експресионизма в литературата

 

   
   
   
   
   
   
Advertisements

Read Full Post »