Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘ЕЛИН ПЕЛИН – ПЛАНОВЕ’ Category

„МЕЧТАТЕЛИ” – Елин Пелин

         1.   Разказът се гради върху срещата между циганчето Рустем и чичо Горан. И двамата търсят нещо: единият – лек за всички болести, а другият – път към сърцето на любимата чрез билката „разковниче”. Опитват се да преодолеят злото, което е завладяло света.

  1. Особености на творбата:

            – липсва външна конфликтност /противопоставяне между човека и представителите на властта/;

            – героите не са сломени от бедността и мизерията, а са съхранили жаждата за щастие, способността да търсят доброто и красивото в живота;

            – сближава ги стремежът към невъзможното, към чудото;

  1. Героите в разказа – въплъщение на човешката поривност и упоритост в търсене на щастие чрез мечтата

            – типични по своя социален статус, но са необичайни със своята мечтателност /заглавието на разказа – „Мечтатели”/;

            – чувстват страданието и бедността, но не се отказват от мечтата – тя се явява път за бягство от суровостта на живота;

            – бялата кукувица и разковничето се свързват с надеждата за щастие ;

а/ чичо Горан

  • мечтае да притежава сила, която ще направи света такъв, какъвто го вижда във въображението си – „ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има”;
  • възрастен, улегнал и мъдър;
  • името Горан – от Григорий –„стоя буден, бдя”; той е селският доктор, лекува чрез силата на природата, но търси лек и за душевната болка;

б/ Рустем

  • мечтае за неумиращата любов, която е най-ценното, най-великото измерение на щастието;
  • млад, емоционално спонтанен;

Макар и различни по възраст и темперамент, двамата герои са обединени от нравствените ценности, които носят.

  1. Приказката за чудодейната бяла кукувица – приказка за възможното щастие

            Нуждата от щастие кара и влюбения Рустем, и по-мъдрия и зрял чичо Горан да възприемат приказката като изконна истина, защото чувстват, че премного е злото в света /”сърчице човешко, и ти ако не си се настрадало…”/, а това е знак, че  е нарушено изначално заложеното в природата равновесие между доброто и злото.

            Измамата е нужна, за да възстанови вярата в доброто.

  1. Диалогът и пейзажът като композиционни елементи на разказа
  • носител на лирическото начало в епическото повествование;
  • събудената за живот пролетна природа е съзвучна на човешките преживявания: образът на жадните за влага цветя и треви – нуждата на човешката душа от подхранващите сокове на мечтата; присъствието на природата като трети персонаж, вслушването й в трескавото мечтание на Рустем;
  • акцентира върху най-важните идейно-емоционални моменти

б/ диалогът

  • двигател на действието, но и път за разкриване същността на героите;
  • чичо Горан е сладкодумец, а Рустем – по-пестелив, речта му е накъсана от паузи;
  • замълчаванията дават възможност за размисъл и обобщение
  1. Композиционна специфика на разказа

            – разказването на вълшебната приказка е подготвено от утвърдената представа за героите, явява се следствие от техните характери;

            – повествователят е анонимен – така постъпките на героите остават единствен път за тълкуване на внушението;

            – в края на разказа героите продължават да търсят своите пътища към красивото и вечното.

 *най-популярни цитати:

„Сиромах ли си, приятелю, спукана ти е работата. Все ще те лъжат, все на другите маша в ръцете ще си.

основата на сюжета е въпросът: „Как ще живеем, ако не гоним измамата?“

ПЛАН КОНСПЕКТ
1. Образи
– Чичо Горан
– Рустем2. Примерна теза
Бедността не ги се сломила / запазили да жаждата за щастие / мечтателността ги сближава, текстът проследява мечтата като гражданска позиция

3. Заглавие
– никъде не е споменато из текста
– символ – обобщение за героите
– около мечтите на героите е центриран разказът

  • За какво мечтаят героите? – Рустем търси любовното биле, защото любовта е най – великото измерение на щастието; Чичо Горан мечтае да направи светът такъв, какъвто е в неговото въображение (професията му не е случайна)

– приказката = възможно щастие
*  – бяла кукувица = символ на надеждата
*  – разковничето = вечна любов

– приказката – начин за просъществуване на мечтата,

те могат да надвият човешките проблеми
– мечтите на героите са обезсмъртени в песента на реката4. Мотиви
– за нехайството на държавата = връщане към действителността

„КОСАЧИ”

 

– най – поетическият разказ
започва с пейзаж, имащ ролята на експозиция
главен образ: на нощта
– в разказът се вплитат разностранни елементи с цел показ на силата на словото
слово = възстановяване на хармонията
– героите са петима загорци, косачи в Тракия, разделили се с близките си
– авторът постига целта си чрез послание – любовта е по – важна от всяко материално благо
– образът на реката = граница между два свята (до нея са мечтателите)

Темата за двата свята според Благолажът ,
спорът „за” или „против” измислиците

– реалният свят = бедност / немотия / слива се с нощта
– приказният свят = вълшебство
– вълшебното слово на Благолажът – „за” и „против” измислицата
– „лъжата” – откъсва човек от грижите си, защото истината/реалността е тъжна, тя унищожава човешката душа => светът на приказките е вечният стремеж на красивото
въздействието на приказното върху Лазо: проблемът на романтика / чрез светът на приказките се себеоткрива
– образът на пътя: нишка между раздялата и надеждата

Жанр: разказ. С него започва сб. „Разкази”, т.

І. Тема и идея:разкрита е силата на словото и способността му да извежда човека от бита и земното и да го води в света на въображението и фантазията, където да се почувства за миг като в приказка, както и да променя реалния живот.

Герои: Благолажа, Лазо, Стамо, петдесетгодишен мъж, Андрей, друг (неназован), Пенка.

Сюжет: Притаени в тихите пазви на чудната тракийска лятна нощ, гурбетчии от загорските краища, отдъхващи след тежкия ден на коситбата, са се събрали вечерта край огъня и неусетно потъват в поезията на приказките. Един от тях- с прякор Благолажа, разказва. Лазо нарича думите му „бабини деветини”. Тук авторът извежда идеята на разказа- чрез Благолажа, който отговаря: „Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?” и „Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова…да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” В диалога между разказвача и останалите герои се ражда историята за любовта между Лазо и Пенка. Героят е оставил любимото момиче, за да припечели и приятелите му го съдят и подиграват за това. Думите на Стамо, че тя си има стари любовници, жегват Лазо и го оставят буден през нощта. Въображението му чертае картината на любимата с друг. На сутринта косачите виждат, че именно скептикът Лазо не е при тях, тръгнал към своята реална приказка, наречена любов. Разказът е типичен и запомнящ се с характерния по рисунък и внушение за Елин Пелин пейзаж. Тук той е на лятна нощ: „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.”

„АНДРЕШКО”
– Най-дискутираният разказ, заради отношението между: държавата – хората / градският човек – селският човек / бедните – богатите / справедливост – мерзост и т.н.

  • Темата за селото и града,
    глобализираща се в темата за човека и държавата
  • Логиката и основанията на съдия – изпълнителят
    – той е градски представител / представител на държавата, отдалечен от преходните проблеми на хората – мижитурки (селският човек)

Логиката и основанията на Андрешко
– пречи на съдията да изпълни задачата си от хуманна гледна точка
– решението да остави съдията в блатото: добра или лоша постъпка?

Диалогът възможен ли е?
– социален диалог – издига бариера между света на градския и селския човек
– очевидна враждебност се долавя от страна на съдя – изпълнител, не безпочвена, говори с надменност и обобщителният за всички не градски обитатели

Идеята на Андрешко
– постъпката е движена от мисълта „да помогне”
– спазва неписаните закони за доброжелание на ближния
– „човек в нужда се познава”

Преображението на съдията
– в началото е нагъл / надменен / самонадеян
– на края на творбата е жалък / търси човещина без да е показал своята

Послание:
Всеки човек е уязвим, личната ни значимост не се измерва по личностният ни статут.

 

„НА ОНЯ СВЯТ”

 

Темата за духовенството,
представата на Дядо Матейко за оня свят

Мотиви
– за попадането на човек „на оня свят”

Похвати
– фолклорни традиции на фантастична приказка
– фантастиката се намира в случката с Дядо Матейко

Основен сблъсък: добро – зло (от социална гледна точка)

Основен проблем
– за човешката нравственост: кое е праведно и кое греховно?
– Носител на ценностното е обикновеният човек с тежко битие, но опазил себе си от злини, спрямо другите, които имат власт и обрекли себе си на грях

Образи
– прост, неук старец, обичащ магаричката си
– жизнерадостен
– преди да умре не се кръсти, а посяга към бутилка,
– определено му е да отиде в Рая, защото не е правил злини
– Противоречията идват от собственото му мнение за себе си

  • Защо тръгва към Ада?
    1/ сиромах е, а Рая е за големците
    2/ обича да попийва

Речева характеристика:
– Дядо Матейко се характеризира според остроумните си изказвания
– Те се допълват от забележките на разказвача

Извод: Дядо Матейко е сиромах, за това отрежда за себе си място е „пъклото”, защото според него „Рая е за големците”, но всъщност големците са греховните, а неговата бедна душа е спасена

Представа за Рая
– изграждане на опозицията Рай – Ад
– Рай = няма бирници, но няма и кръчми

Темата за духовенството
– мотива за негативното отношение към представителите на духовната и светската власт – тяхното място е в Ада
– отреденото място за Дядо Матейко има социално основание „ – А бе, човек, аз много пиех и не вярвам да съм праведен.”
Финал: липсата на бирник, компенсира липсата на кръчми.

„ЗАДУШНИЦА”

– тази творба е възхвала за способността на човек да намира път към надеждата, дори и в привидно най – тъмните моменти
– темата за любовта е разгледана, така е истинската красота изпъква в душите на хората
– в основата, необходима за разгадаването на любовта, стоят хуманизъм / съпричастност към хората
– в разказа са вплетени сериозното и комичното, красивото и смехотворното, това показва какъв познавач на хората е Елин Пелин
– характерна особеност са сливането на опозициите: драматичното с хумористичното и т.н.
– възвишеното и прекрасното се разкриват чрез постъпките на хората (действена характеристика)
пейзаж: отличава се с характерна потискащост (мъгла цари навсякъде / обстановката е морбидна ); глаголната градация допълват картината: задушаващ / потискащ / дъжд вали
– тополите = мрачни / тъжни вдовици
– до тях са разположени черквата и гробища = вечна тъга
– смърт = щастливо освобождение
Всичко това придава ново значение на „Задушница”
Живот = смърт
– внушението се допълва от: премръзналата учителка / подсмърчащите деца / Христо / слепият просяк / сирачетата / Стойчо Поляка и Стоилка
– диалогът между Станчо – кумицата – тъщата: откроява се лична и колективна драма, наситена с трагизъм, но в трагизма авторът вплита ирония
– събирането на двете живи души (завръзка), парадоксална ситуация, използва ирония
– в диалога между двамата проличава нежност / болка / жажда за щастие / любовта ги кара да се чувстват по млади

Финал: думите на Станчо / идеята на героя за ново начало

„Задушница”(1903г.):

Жанр: разказ.

Тема и идея: и в неволята си човек може да намери решение на житейските си проблеми. Разказ за самотата и потребността от човешка близост. Характерно е преплитането на трагично и комично.

Герои: Станчо Пόляка (вдовец на Божана), стрина Дивдена (кумица на Станчо), тъщата на Станчо, Стоилка (вдовица на Яначко говедаря), други епизодични герои.

Сюжет: Разказът представя мрачен, дъждовен есенен ден- Задушница. Хората почитат своите починали и раздават за Бог да прости. Повествованието тече под формата на диалози. Между обичайното подпийване от палурчето Станчо получава съвети от кумицата си и тъщата да намери жена, с която да живее. Да се опита да забрави Божана и да започне нов живот. Станчо се натъжава от думите им, но разбира, че са прави, поглеждайки оръфаните си ръкави. Срещата му със Стоилка предопределя по-нататъшното развитие на разказа. Споделяйки личната си болка и мъка, подавайки си палурчето, те се уговарят да заживеят заедно. Сходната им съдба на вдовци ги сближава и те решават да съберат неволите и децата си. Комичното в разказа: разкрива се в поведението на героите- разчувственото усекване на Станчо; смъркането на ракийката; Станчо, който „от сърце” говори за това колко добра е била Божана и как му кълцала лук на главата и го ядосвала; кокетливите пози и жестове на грозноватата Стоилка, която непрекъснато прикрива с ръка едрите си зъби; фитилчетата, които тя хвърля на Станчо и намеците, че „цветето” им може „пак да разцъфти”.

„ЧОРБА ОТ ГРЕХОВЕТЕ НА ОТЕЦ НИКОДИМ”

– средищен разказ в цикъла
притча – притежава стиловите характеристики на притча (заради поучителния си характер)
обобщаващ смисъл
1/ свидетелската позиция на разказвача
2/ първоизточния разказвач – Отец Исой
– разказът създава алегоричен образ на живота
ключови опозиции: добро – зло / праведно – грешно / истина – лъжа
проблематика:
* екзистенциалният проблем за човешкото битие
* същността на човека, разглеждана като баланс между светлите и тъмни страни на душата му
– два основни проблема:
*за светостта
* за познанието и незнанието
главен герой:ОТЕЦ СИСОЙ -РАЗКАЗВАЧЪТ и Отец Никодим – образ + житейска история
алегоричен смисъл: съдбата му / обзелите го съмнения са алегоричен образ на пътя в живота, който никога не е праволинеен (съществуват дилеми)
– поуки – не еднозначни ( разговорът между духовното и светско лице, който налагат различни присъди)
– разговорът между двамата преки герои насочва към историята на Отец Никодим
– историята е представена ретроспективно
– атмосферата е непринудена / разговорът е не ангажиращ, но наситен с празнична тишина / напрегнатост
– напрежението се засилва, когато Отец Исой разказва за починалият монарх чрез собствените си откровения
– превръщането на греховния боб в чорба е преплитането на доброто и злотоФинал:
Елин пелин характеризира пряко човек, отхвърля едностранното му тълкуване за сметка на крайностите; човек не може ад избяга от дуалистичната си природа, но е способен да постигне хармония

Жанр: разказ.Тойе от цикъла„Под манастирската лоза”, изготвен в периода 1909-1934г. и публикуван през 1936г. Опира се на легендарния и иносказателен език на притчата. Дава ключ към философската дилема за човека и неговата природа, проблематизира въпроса за човешката нравственост.

Разглежда темите:за греха и възмездието, земното и божественото, за грешното и святото. Вървейки по своя земен път, лутайки се между „черното” и „бялото”, човек се приобщава към естественото.

Герои: отец Сисой, разказвачът, отец Никодим.

Сюжет: Творбата започва с типична за Елин Пелин природна картина, която играе ролята на експозиция. Героите са на масата под сянката на лозата и се радват на прекрасния ден и гледката към планината. Разказвачът очаква да запише и предаде поредната притча на отеца. Той е младият гост, който въпреки разликата в годините, допълва отец Сисой в неговата зрелост и мъдрост. Диалогът между героите е интродукция към същинския разказ. Със скептично-ироничен тон Елин Пелин ни повежда към идеята, че ще се яде чорба от греховете на отец Никодим и това е удобен момент да проверим и сравним своите. Така започва разказът за забравения от хората отец Никодим, живял, непрестанно питайки се кое е добро и кое зло, кое праведно и кое грешно. За обекта на разказа не се знае нищо- той живее сам, не общува с останалите хора. Той е „як и здрав”, което противоречи на утвърдената представа за свещенослужител, а напомня юнаците от приказките. Но погледът му не съответства на физическия му облик- той е загадъчен и чуден. Оказва се още- чрез думите на отец Сисой, че героят притежава своя странност и това е обичта към белите рози- символ на небесна чистота. Тази негова слабост показва, че въпреки отшелничеството, умее да цени красотата и не е загубил вкуса си към живота. Той има и още една „страст”- риболовът. След пауза, изпълнена с мъдрата усмивка на отец Сисой, идва същината на разказа. Отец Никодим почива в мир под едно дърво, което сам е посадил и което всяка година се отрупва с плод- символ на живота, който продължава. Страшните му грехове се оказват нормалните човешки спомени и мисли. Душата му е търсела отговор на същите въпроси, които си задават хората и отвъд манастирските стени. Споменът за любовта, за радостта от преживяната болка по любим човек карат отец Никодим да отглежда бели рози и да оставя по една на непознат, за да ѝ се радва. За това бяло зърно той иска прошка. Бели зърна той оставя за всяко свое дело, което го хвърля в размисъл дали е добро или лошо. Отец Никодим се пита дали се е спасил или се е погубил, като е станал отшелник. Той изпитва съмнение, че може сам да отсъди. Самият отец Сисой казва, че тялото и душата всъщност са неразделни, но че душата тържествува над насладите на тялото. Така завършва изброяването на греховете на отец Никодим, живял в смирение и покаяние, опитвайки се да се доближи до Бог и не разбирайки, че живеейки живота си, всъщност е най-близо до Него. Във финала отец Сисой изрича: „Какво нещо е човек!” и поглежда въпросително своя събеседник. В думите му се крият и възхищението, и недоумението от тайнството на човешката душа. Младият гост изрича своята присъда: „Черно зърно.”, на което отецът отговаря: „И черно, и бяло.”, с което извежда философското обобщение, че човекът е нееднозначен и сложен, за да бъде поставян в ограничения и рамки.

 

„ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ”– за написването на този разказ, авторът се вдъхновява от легендата за старата търновска камбана, потънала в земята по време на турското нашествие, а след тяхното оттегляне – почва да звъни
конфликт: между Игумен Йоаким и бедната жена
– противопоставяне: от една страна – представата на игумена зачистота, ред и вяра, втората страна – бедна молеща се жена
– камбанки онемяват, когато игуменът изхвърля човешкият дар към Богородица и зазвъняват, когато отново го забожда
– отношението на човек към Бог – подложени са на различни изпитания
хронотоп: време – Успение богородично; място – Жрелинският манастир
– игумен: повърхностен, подготвя безупречно празникът, увлечено подготвя само ‘външната’ страна
– чудото на занемелите камбани = най – женен е не най – скъпият дар, а даденият от сърце
– мълчанието на камбаните = чрез мълчанието е престъпен нравствен закон / сторен е голям грях

Жанр: разказ. Той е част от цикъла „Под манастирската лоза”, изготвен в периода 1909-1934г. и излязъл през 1936г. Обаянието на творбата произтича от легендарния и фантастичен елемент, както и от темата

темата: философския проблем, който разглежда, е неспособността да се различава доброто от злото.

Образи: камбаните (символ на духовна чистота и стремление към Бога).

Герои: отец Иоаким, бедната жена, хората, дошли на празника.

Сюжет и композиция: обвързан е с празника Успение Богородично и с чудотворната икона на Божията майка и трите сладкогласни камбани в Жрелинския манастир. Представена е подготовката за празника и трепетът, с който отец Иоким се приготвя за него, но и заслепението му от златния ореол, дарен от богат човек на чудотворната икона. Противопоставянето между богати и бедни е подчертано с пристигането на дрипава и мръсна жена, молеща се да бъде спасено детето ѝ. Тя може да дари само малка игличка със синьо топченце. Игуменът ѝ се скарва, понеже е нарушила църковния ред, влизайки по време на започналата вече литургия, и притеснена, тя си тръгва. Ограничен от правилата на канона, отец Иоаким забравя смисъла на своето пратеничество- да се грижи и да помага на хората. Той захвърля дарението на жената.

  • Кулминацията на разказа настъпва, след като героят измива ръцете си и се готви да изпълни свещения ритуал- биенето на камбаните. Настъпва тягостно мълчание, защото те не издават и звук. Потребно е отец Иоаким да осъзнае греха си, за да настъпи развръзката. Тя става възможна, благодарение на превъзмогването на сторената грешка- игуменът се досеща за нея, виждайки „двете лилави крилца на копринената завеса”, където жената оставя дарението си за Божията майка. Разказът завършва без коментар- авторът не натрапва дидактично възгледите си, а задавайки си въпроси, провокира читателя. В този смисъл той е моралист, а не морализатор.
 ЕЛИН ПЕЛИН – „ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ” (план-тезис)
I. УВОД
1. Обща оценка за цикъла „Под манастирската лоза”.
А) Специфичен в контекста на цялостното Елин-Пелиново творчество – нетипични художествена среда и герои (повествованието е обвързано с манастирската обител, а централните персонажи са монаси или светци); наличие на приказно, чудесно начало, свързано както със събитийния материал, така и с житейската и духовно-нравствената оразличеност на героите; подчертан философски аспект на внушенията.
Б) Съотносим към другите произведения на писателя – универсална същност на идейно-смисловите послания за търсенето и откриването на зна- чещите стойности в живота, за постигането на мярката между доброто и злото, греховното и добродетелното, колективно стойностното и обществено безполезното. Логически преход: Проблемът за постигането на познанието чрез изстрадването на собствените грешки и заблуди в търсенето на абсолютната хармония със света и Бога – централен в цикъла; вътрешно присъщ и смислоопределящ и за разказа „Занемелите камбани”.
II. ТЕЗА Основополагащ идейно-повествователен аспект – „случването” на „чудото” със „занемяването” и новото прозвъняване на църковните камбани. Разгърнат е върху основата на съчетаването и противопоставянето между изключително и обикновено, тържествено-празнично и драматично- делнично, показно и съкровено, материално и духовно стойностно. Поставя проблемите за „греховността” на битово-предметното робуване, за вредността на култовите крайности, за последиците от погазването на съпричастието и милосърдието като висши човешки и християнски добродетели.
Логически преход: Вътрешната конфликтност, сбъдването на чудото и кодирането на предполагаемо събитие, което го е породило – обозначени още в парадоксалната смисловост на заглавието.
III. АРГУМЕНТАЦИЯ
1. Заглавието.
А) Ориентира към „случковото” повествоване.
 Б) Предполага средата и атмосферата, в които протича действието (камбаните – неотменен атрибут на църковната обител).
В) Загатва изключителността и „чудесния” елемент като основополагащи в събитийния план („занемяването” на камбаните – необикновен, чрезвичаен факт, предопределен от предполагаем значим акт).
2. Експозицията.
А) Въвежда в атмосферата на тържествена празничност („На другия ден беше Успение Богородично, храмовият празник на Жрелинския манас- тир… „).
Б) Регламентира белезите на чудодейното като типологична харак- теристика на средата (манастирът – „прочут по чудотворната икона на све- тата майка и по трите сладкогласни камбани”).
В) Налага образа на камбаните като ключов в постигането на праз- ничния и тържествен дух на събитието; натоварва го със значения, съизмерващи и доближаващи човека и Бога, земния и небесния свят „… техния меден ек се разнасяше от камбанарията, звучен, сладък и тържествен, сякаш слизаше от небето, разстилаше се на широки вълни, падаше над селата, подемаше душите към бога и обръщаше очите към неговите селения – небесата”.
Г) Подчертава значимостта и изключителността на събитието, акцентирайки върху неговата всеобхватност и многолюдност („богомолците от деветте села на широката котловина, и от по-далеко, прииждаха”), върху същината и елементите на ритуалното свещенодействие („да се поклонят на чудотворната икона, да поднесат дар и да искат изцеление на душата и на тялото си”).
Д) Уяснява първоосновата на християнско-религиозното духовно и ценностно световъзприятие, утвърждава божественото като висша екзистен- циална стойност, като опора и коректив (семантиката на използваните глаго- ли „да се черкуват”, „да се поклонят”, „да поднесат дар”, „да искат изцеление” означава принципите в общението с Бога – пречистване, почит, преклонение, признаване на властта и надпоставеността, благодарност, надежда за опрощение, за милост и помощ); ритуално-обредната същност на празника -очаквана и тържествена възможност за докосване до изключителното и абсолютното.
Е) Особената стойност на празника (не само християнски общова- лиден, но особено значим и за манастира) – предпоставка за изключителната напрегнатост и смут в душата на стария игумен.
3. Образът на стария игумен – централен образ в повествованието и носител на основните смислови внушения.
А) Духовното състояние на героя – смут, тревога, припряност, нап- регнатост, родени от колебанието „Готов ли е?” за светия празник.
Б) Художествени средства и похвати за разкриване на психологи- ческото му състояние – повишена употреба на глаголи за активно действие, 3 подчертаващи духовната напрегнатост – „погледна…погледна…после се качи, мина…слезе пак с бързи крачки…”; оценъчна обобщителност – „От два деня тоя добър старец не си е почивал”; императивна изказност, съответстваща на вътрешната решимост на героя всичко да бъде изрядно подготвено – „Той искаше да бъде готов за тържествения празник. Всичко да бъде чисто, изправно. Да свети”.
В) Проникване в мотивите на личностното поведение – земното, предметно-вещното и материално-показното начало надделява над сакралното, духовно-божественото; акцентиране не върху светостта, значението и тържествеността на празника, а върху неговото „обглеждане” и възприятие в хорските очи – „Ще дойдат всякакви хора – и прости, и знатни. И Владиката може да дойде”.
Г) Проблемът за потребността от зрими чистота и ред – всеобемащ и определящ в съзнанието и поведението на игумена; разколебаване на традиционната религиозна представа за душевната и духовната чистота и подменянето й със стойности от предметно-веществен характер; акцент върху материалните форми като единствен обект на внимание и вълнение за героя (пристрастието му към ред и чистота се свежда до измиването и лъсването на каменните плочи, до помитането на двора и всяка паяжинка от стените, а причина за най-искреното му умиление е драгоценността и скъпостта на вещите – „златния ореол, с който един богат човек от далечно място дойде и украси главата на чудотворната света майка” и „скъпата лилава копринена завеска на иконостаса пред нея”.
Д) Образът на героя – средоточие на вътрешна конфликтност: от една страна – доброта и Божия себепосветеност, от друга – преобърнати и подменени философски и екзистенциални ценности (примат на материални- те над духовните). 4. Преобърнатите християнско-религиозни стойности – функционална основа в развитието на действието и предпоставка за „случването” на първото „чудо” (онемяването на камбаните). А) Средище на конфликта между лъжовните (материални) и вечните (духовно-нравствени) ценности – малката „ниска стара черквица”; тълкуване на смисъла на определенията в обрисовката на черквата – „градена кой знае в кои години” (асоциации за вечност, старинност, пребъдване), „запомнила старите царе” (знак за дълговечност, за съхранена родова и историческа памет), „преживяла робството” (жизнена устойчивост и неуязвимост в изпитанията на времето), „благословила новото царство” (оценъчна ангажираност към настоящето, роля на съдник). Б) Същност на конфликта: сблъсък между два типа отношение към божественото – на игумена (носител на материалното и битово-предметното ценностно начало) и на измъчената и отчаяна жена (изразителка на естест- вената, съкровено-интимна връзка между човека и Бога, в основата на която са духовните форми на контакт). 4 В) Разгръщане на конфликта – основава се върху: пренебрегнатите норми и традиции („На днешната Вечерня не се влизаше в черква, преди да ударят тържествено камбаните.”); непристойния и непочтителен за Бога и празника външен вид на неочакваната посетителка („Тя беше дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа…”); обезсмислянето на положените усилия („Тя бе стъпила на плочите с боси, изцапани крака, които бяха отпечатали стъпките си по пода…”); незначителния на фона на богатските, скъпи дарове неин дар (макар и най-свиден и единствено притежаван).
Г) Смислови аспекти на конфликта – противопоставяния в битов, со- циален и нравствено-духовен план между: зрима и вътрешночовешка чисто- та, показност и съкровеност, празничност и отчаяние, богатост и бедност; сблъскват се светове от различен ранг, разнородни поведенчески и цен- ностни модели. Д) Превес в конфликта на материалнопоказното, формалното начало – предпоставка за небесната санкция, реализирана чрез чудото на камбанното „занемяване”.
5. Чудото на „занемелите” камбани.
А) Предначертано в заглавието, но формално непровокирано от повествованието до момента на неговото „случване”.
Б) Предхождано от обичайната предпразнична трескава суетня, но непредположено от инцидентния сблъсък в черквата.
В) Обвързано с ефекта на „излъганото очакване” – всеобщата настройка е за посрещане на сакралния миг, свързан с удрянето на камба- ните, за настъпване на празничното очистение; детайлни акценти върху пристъпването към свещенодействието (умиване на ръцете, избърсване, прекръстване, покачване на камбанарията, устремяване на всички погледи нагоре) – подсилват ефекта на последвалата изненада;
Г) Случването на чудото – художествено превъплътено в парадоксалния акт на безмълвието и внушено, посредством антитезата между очаквано и несбъднато; подготвено чрез промяната в експресивната определеност на образа на камбаните – налагат се тривиални, огрубено- веществени или предизвикващи представата за студенина и безжизненост характеристики („трите езика на камбаните”, „плеснаха силно”, „три железни езика”, „железните тежки езици бият”, „трите камбани се люлееха и се напъваха”). Д) Мигът на чудото – миг на върховно изпитание за човешките разум, духовност и вяра; пресъздаването на психологическата рефлексия на чудото – постигнато чрез синонимни семантични ядра, основаващи се на представите за всеобщ смут, ужас, вцепенение, страх. Е) „Чудото” като санкция и поличба за престъпени свети норми („- Поличба божия! Молете се, братя християни, голям грях е сторено!”). 5 Ж) „Чудото” – предпоставка за постигане на нравствено просветление, за хармонизиране на погрешния ценностен модел с истинните и стойностни християнски повели; етапите в духовното самоосъзнаване – обвързани с висшите лични страдание, изумление, обърканост, отчаяние; подпомогнати от опора свише (образът на Светата Майка) и осъществени под въздейс- твието на първичното, подсъзнателното и интуитивно човешко начало („Игу- менът стана, закръсти се, поправи с несъзнателно движение завеската и замаян защуря поглед по иконите, по троновете, по пода… видя синята главичка на иглата, която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата. „).
6. „Чудото” на „екналите” камбани – „чудо” на възстановената хармония и на постигнатото единение с Божиите и човешките нравствено-етични и духовни изисквания.
А) Прозвучалите камбани – сакрално знамение и признание за реа- билитираните християнски и хуманни ценности.
Б) Символно послание за необходимия и стойностен модел на духовно-нравствено поведение.
В) Потвърждение на идеите за потребността от живи, действени и неформални добродетели като състрадание, милосърдие, искреност, духов- на, а не материална щедрост, чистота.
Логически преход: Идейните послания на разказа – съзвучни със смисловите внушения на целия цикъл.
IV. ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Универсалният и непреходен характер на проблематиката в Елин- Пелиновия цикъл (респективно в творчеството му).

„ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА”
1. Жанр –  разказ

2. Теми – за любовта /трудолюбието / идеализма на героите – чудаци / за взаимовръзката между общността и личността

3. Мотиви
– за себе постигането чрез труда / жизнелюбието на човек
– фолклорни мотиви: надиграването / триглавата хала / доброто побеждава злото / щастлив край
– митологични мотиви: преходът от хаос към космос / дървото на живота / границата, минаваща между крилете на вятърна мелница (имайте предвид опозициите: земя –небе / мечта – действителност)
– земането

4. Герои – чудаци

5. Заглавие (постигнато чрез игра на думи)
– идва от вятърен / вятърничав / непостоянен
– свързва се не само с вятърната мелница
☺ мелница = сюжетен център (действието се развива около нея), от заглавието „Ветрената мелница” е познато / известно място

6. Композиция
– увод – експозиция: пейзаж, вплетен оксиморон
– крилата на ветрената мелница са разположени на Х = хармония за светоусещане

7. Образи
– суша = зло / пряк подтик към проекта на двамата герои
– ветрената мелница = поставена / съществуваща чрез сушата
(междутекстова връзка е „Градушка” на Яворов

? Как героите побеждават злото? – С неугасимия си творчески дух / със силата на любовта

8. Образи на герои:
– имена: антропонимна символика на имената (пр.: Лазар – свързва се с възкръсването на Исус; Дъбак – устойчивост, Световно дърво (ред и хармония) / идеалист / ветреник (оксиморон) / междутекстова връзка с Дон Кихот) не е случайно, че именно той вижда облачетата на хоризонта

9. Темата за „диалог между поколенията”
– трудолюбие / творчество / любов към хората / прилика по романтичната им нагласа / дружба с нагласа за създаване на нещо велико / великите им начинаня се дължат на великите им умове – не е важно, че не са довършени, а че има постоянно порив към творчество / трудът – спонтанен/съзидателен/израз на човешка виталност

? Как хората възприемат различните?
– с насмешка
– връзка между труда и щастие (глаголна градация)
– проблемът „природен – човешки свят: без сушата двамата нямаше да почнат работа по ветрената мелница
– суша = отсъстващите трепети на Аз-а
– ветрената мелница = закъснялата любов
– репликата на Дядо Корчан: „– Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта” (високото място / покачване = високо / вятърничаво място и в живота
– мелницата – персонифицирана / свързва се с фолклорни любовни обреди / възстановява се чрез обичая на танца
– танцът: атмосфера на раждащите се чувства към Христина
– този път Дъбака е решил да завърши строежа
1/ връзката между крилата на мелницата (разпънати на Х) и венецът
2/ погледът между Лазар и Христина
3/ Христина => Христос – тя възстановява Лазар (митът за Лазар)
– надиграването – облог
– хоро – хармония в колектива (личността води, но тя се разисква чрез общността)

10. Митологични символи
– дъжд = представата за сливането в брачен съюз на небето и земята
– хоро – обред за дъжда (възстановяване на хармонията)

„Ветрената мелница“

 1.     Творческа история – публикуван за първи път през1902г. в сп. „Летописи“. Племенникът на писателя разказва, че бащата на Елин Пелин също като дядо Корчан е обичал да строи. Така през една сушава година Йото Варджията (бащата на писателя) построява вятърна мелница и после съселяните му я наричат „паметник на сухата година“. Елин Пелин е вложил голямо старание при обрисуването на сушата. Самият той признава, че е преписвал десет пъти текста, докато реши да го даде за печат. Разказът е направил голямо впечатление. С този разказ Елин Пелин продължава една често дискутирана тема в българската литература през годините на границата на ХIХ и ХХ в. – темата за сушата и проблемното битие на българина поради това природно бедствие („Напаст божия”, „По жътва”, както и поемата „Градушка” на Яворов).

 2.     Сюжет и композиция

 2.1.Сюжет – Дядо Корчан и Лазар Дъбака строят вятърна мелница, тъй като сушата е оставила бездейни техните воденици.Появата на облаче на хоризонта предизвиква всеобщата радост, като успоредно с това Лазар и Христина започват надиграване, залог в което се явява омъжването на Христина за Лазар или подаряването на наниз жълтици от страна на Дъбака (което е едно и също, тъй като при годеж именно нанизът е залогът за даденото обещание). Експозицията е сравнително дълга, завръзка – облогът; кулминация – надиграването и признанието на Христина, че е победена; развръзката – всеобщата радост от обещанието на сватба.

        Как започва разказът? Защо крилете на ветрената мелница приличат на “дяволски кръст”?

2.2.          Композиция – необичайно започва с ретроспективно представяне на ветрената мелница след 10г. – изоставена от майсторите;

Смислови опозиции – суша – дъжд, труд – бездействие, празник – делник, мъжко – женско начало

        Защо разказът се нарича така?

3.     Смисъл на заглавието –насочва към темата, но и символно обвързва текста с образите на мечтатели, които по подобие на Дон Кихот, се стремят да творят в името на доброто.

        Кои мотиви можете да откроите в разказа и къде ги намирате?

4.     Мотиви

а)себедоказването чрез творческия труд

б)човешката жизненост и устойчивост

в)фолклорни– надиграването (синтез на изкуство, страст и любов); сушата/триглава хала; победа на доброто над злото/ сушата е победена; щастлив край.

– преход от ХАОС към КОСМОС – В началото на разказа светът е хаотичен и потънал в тишина („И един ден живото и весело кречетене на толкова си воденици, което пълнеше дола с шумно и радостно ехо – замлъкна.”). Строежът на ветрената мелница обаче се оказва творческо предизвикателство срещу състоянието на хаос (битиен, социален, психологически). Така се поставя и началото на подреждането на света – неговото преобразуване от Хаос (безредие) в Космос (ред, хармония). Скелетът на строящата се мелница очертава първите ясни пространствени координати по вертикалата: строежът е горе „на високия ветровит баир над селото”, а самото село е долу (т.е. оформя се пространствената опозиция „горе – долу”).

д)границатамежду мечтата и действителността.

е)неунищожимият дух на селянина

5.     Образи

а)Лазар Дъбака

– млад, макар и надхвърлил 30-те години;

– ерген, доста скитал по света;

– „майсторска ръка”/символ на творческото начало/, шеговит и мечтателен характер, красив /”русолик левент”,”обичливо лице”, „хороигрец”/;

– подчертава се творческото начало, целеустремеността, трудолюбието, чувството за отговорност.

– Лазар – Лазар (от староевр. „бог помага”) насочва към новозаветния персонаж Лазар – възкресения от Иисус Христос за нов живот човек, превъзмогнал тленността и преходността. Прозвището „Дъбака” препраща към свещеното дърво на върховния небесен бог – гръмовержец и приносител на плодоносния дъжд (Зевс, Перун).

 б)Дядо Корчан

– 70 – годишен, вдовец, глух, в устата му вечно дими лула; глухотата – извор на комични недоразумения;

– трудолюбив, самокритичен, с чувство за хумор и самоирония;

Името му идва от диалектна дума със значение на „пън” или „издънки от пън” – по този начин името насочва към фолклорните представи за изначална виталност (енергичност, жизненост), която обаче е обуздана и творчески насочена. Този герой, единствен по рода си сред останалите персонажи на Елин Пелин, съчетава в себе си две хармонично съединени начала – мъдростта и енергията. Те взаимно се допълват и превръщат образа на героя в символ на жизнеността и съзидателния (творчески) принцип.

        Какво е трудът за двамата?

–         – не като мъка, а като спонтанен израз на човешката жизненост; работата за тях е важна не заради крайната си цел, а сама по себе си; трудът е обвързан с радостта.

–         – двамата герои са волни и артистични, готови да реализират всяка идея, която им хрумне; трудътза тях се превръща в творчество.Затова и младият герой възкликва вдъхновено: “Чукай, чукай, дядо Корчан! Да я свършим, па каквото ще да става.”

в) Христина – името – женски вариант на Христос;То подчертава посланието, че именно тя е спасението за Лазар; тяхното брачно свързване спасява общността на родното им село от битийните несгоди, „подрежда” света.

– символ на младостта и неугасващата жизненост;18-годишна, пъргава, немирна;

– описана в духа на фолклора – „като гургуличка”, „бяла шийка”;

– носи библейски внушения- Христина „ще полази”/назоваване на дяволското от сцената на прелъстяването/, за да възкреси Лазар;

-„Каква е дива кокошчица” – израз на еротичното отношение на Лазар към Христина;

        В радостта на дядо Корчан не е ли затаена и друга, неизказана надежда? Надява ли се той да омъжи внучката си за Лазар? Желае ли го?

        Христина харесала ли е Лазар много преди този облог? Или всичко възниква случайно? По-вероятно е да го е харесала и да търси повод да го покаже. В ръченицата и облога е открила възможност да извоюва щастието си. Може би, но няма как да сме сигурни.

г) ветрената мелница – символ на въображението;

– странната и романтична природа на своите строители и на вечния им оптимизъм;

– тя е двойница – символ на Христина, неуловима;

– символ на отношението на хората от селото към двамата чудаци („Не за една, за две мелници има вятър в главите им“)

– символ на труда като радостно изживяване, като сила.

д)сушата– обрисувана с оглед на фолклорното й възприемане –заплаха за хората – празник е появата на първото облаче от няколко месеца насам.

        Израз на какво е танцът, надиграването?

е)танцът– това е начинът за продължаване на диалога извън пределите на словото. Танцът е израз на екстаза, той е освобождаванеот душевната потиснатост, обзела личността и общността.Чрез танца се възраждат енергията, спонтанността, волността у човека

– представен е народният обичай „Пеперуда”, с който селяните от векове магично прогонват сушата и викат дъжда.

– Танцът инициира свещения брак между мъжкото и женското начало. Затова авторът, използвайки за играещите Лазар и Христина сравнения с животни, ги превръща в символни носители на значения с „висок” смисъл („Христина… изви като лебед бялата си шийка”, „той скачаше като елен, … с чудни движения”). Еленът и лебедът бележат ритуалния преход от юношество към зрялост (елен), от моминска невинност към женственост (лебед). Чрез това се внушава, че Лазар и Христина са готови да се обвържат в свещената институция на брака.

        Отношението между труда и любовта

Според фолклорните легенди, за да бъде здрав даден строеж, в него трябва да се вгради сянката на красива девойка или любима. Жертва се любовта в името на творчеството.

        Как е в този разказ?

– тук стремежът към любов надделява; мелницата остава недовършена; когато момичето се появява, градежът спира;

– мигът на щастието е по-важен от вечността; резултатът от работата не е толкова важен, колкото процесът на сътворяване;

–  любовта в разказа намира израз в танца, в ръченицата /няма ги мъките на словото, няма напрежение/

6.     Тропи и фигури – богата метафоричност, символи, пространствени детайли в подкрепа на идеите,постепенно градиране на напрежениетопри надиграването; ретроспекция – (от латински — гледам назад) е често срещан композиционен похват в художествената литература; ретардация – забавяне на развръзката

 Междутекстовите връзки на „Ветрената мелница” с други творби от българската литература може да се потърсят в три взаимообвързани теми, характерни за българския модернизъм: правото на личността на свободен екзистенциален избор; свободата на човека като свръхценност; любовта като порив за постигане на човешка и битийна хармония.

7.     Междутекстови връзки

–         „Ралица” (ПенчоСлавейков)

–         „Косачи” (Елин Пелин)

–         „Калиопа”, „Павлета делия и Павлетица млада” (Пейо Яворов)

–         приказки – доброто побеждава злото;

–         образът на вятърната мелница в романа на Сервантес – “Дон Кихот”.

        Как бихме разтълкували следния цитат :

  – Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? – викна дядо Корчан след тях.

– Аз си намерих друга!- отговори весело Дъбакът.

        Можем ли да определим разказа като текст за възстановената хармония в човешкия и природния свят и защо?

Обобщение: Разказът „Ветрената мелница” е възхвала на труда и творческото начало,на бита,на вековните традиции и обичаи,на жизнелюбието и жизнеустойчивостта,на народното танцово изкуство,на любовта и дружбата,на всички нравствени добродетели на българина,които остават непреходни и вечни.

„Чорба от греховете на отец Никодим” – Елин Пелин

1.Сборникът „Под манастирската лоза”

      – разглежда проблема за доброто и злото, за черното и бялото у човека и в околния свят;

      – човекът – у него изконно са заложени и доброто, и злото – взаимозависими и взаимопораждащи се;

      – проблематизира философската опозиция „добро-зло” с нейните синонимни противопоставяния: красиво и грозно, светло и тъмно, праведно и греховно, божествено и дяволско;

      – преосмисля понятията грях и праведност /”праведния грях” и „греховната праведност”/;

  1. „Чорба от греховете на отец Никодим”

      а/ основен мотив в разказа

      – интерпретира проблема за греха и праведността;

      – черните и белите бобени зърна символизират тъмното и светлото в помислите и делата на починалия отец Никодим, а книжките, в които са завити, разкриват субективната преценка на отеца за доброто и злото;

      б/ композиция

  • гледната точка на твореца е въведена на текстово равнище посредством сюжетното действие – изяждането на чорбата от „греховете” на отец Никодим и коментара на отец Сисой, който разказва случката;
  • негов слушател е друг разказвач – двойна повествователна рамка, която засилва многозначността в оценките на човешките постъпки;

в/ образът на героя

началото на историята представя отец Никодим като скромен, благ човек;

  • портретната му характеристика е направена от отец Сисой и е изградена върху контраста между високата снажна фигура и бавна походка на отец Никодим /внушение за невероятна сила и мощ/, широките „кръгли очи” /белег на одухотвореност/ и неговия „загадъчен, странен и чуден поглед” /знак за жив дух и тлеещи страсти/;
  • сравненията „като лозници гъсти вежди” и „като въз хребета на някоя планина” открояват природното, човешкото /отдалечават го от иконизираните образи на светци/; читателят е подготвен за дуалистичната същност на героя;

г/ тезата в творбата

  • зададена е чрез думите на отец Сисой: „…тоя човек…изглеждаше по-силен от всички грехове” и утвърждава естественото, природосъобразното, което стои над аскетичните ограничения;
  • дошъл в манастира още младеж, отец Никодим цял живот се стреми да избягва земните съблазни и така да открие пътя за спасение;
  • след смъртта му в „скрито долапче” в килията му откриват гърне / символ на битовото, всекидневното/, захлупено с молитвеник /символ на каноничното, моделиращо човешкото поведение/, пълно с поотделно завити в хартийка бобени зърна и на всяка хартийка отбелязани „греховете”/помисли, не дела/ на отеца;

д/ основна тема

  • за двойнствената човешка същност – видима и скрита;
  • белите и черните бобени зърна обозначават „белите” грехове и съмнения на отец Никодим и свидетелстват за раздвоената му душа;
  • на преден план е изведена опозицията „грях- праведност”, съотнесена към конкретна личност;
  • чрез самооценката на помислите и делата на своя герой авторът ни учи, че участта на човек е да се лута между тъмната и светла страна на своята същност и от него самия зависи дали ще се поддаде на едната или на другата, защото и доброто и злото са изконно заложени в него;
  • всеки действа според вътрешната си мяра, а не под въздействие на християнските догми;
  1. Посланието на автора

            – отхвърля тезата за спасение на душата чрез бягство от земните съблазни;

            – утвърждава идеята, че и зад манастирските стени човекът си остава човек и мери делата си по човешки; всяко абсолютизиране на категориите „грях” и „праведност” лишава човек от пълноценно живеене.

            – духът води човека към вечното, към спасението, а плътта – към греха, носи му страдание и затова е тленна;но те са неотделими, защото пътят към спасението минава през греха и страданието; доброто е познаваемо само чрез злото;

            – авторът внушава, че само когато приеме противоречивата си природа, тогава човекът може да преодолее чувството за обреченост и да спаси душата си и да получи опрощение

I. Заглавието – съчетава противоположности: битово-земното (чорба) и духовното (грях,отец), и поставя основния проблем в разказа – за сблъсъка и единството на човешкото тяло и човешката душа, за раздвоението в нея между греха и спасението на душата ( стремлението към ‘райските блага’).

II. Двойната рамка на разказването – характерен повествователен модел за целия цикъл. 1. Разказвачът като слушател на историята за отец Никодим и съмишленик на отец Сисой – създава в експозицията на разказа атмосфера на сладостно-мистична и благодатна омая на лек и жизнерадостен хумор, особено усещане за празничност в делничния ден, за хармония между човека и природата (слънцето свети ‘празнично’, нещо молитвено има в тишината на гората, планинските разклонения са изправени ‘смирено’, сякаш се молят). 2. Отец Сисой – излъчва топлота и мъдрост, едно душевно спокойствие на човек, прозрял в истините за живота, носещ светлината на светостта в душата си.

III. Образът на отец Никодим – ‘добър човек’, душата му ‘е живяла в страх пред Бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие’, т.е. отецът е представен като духовник и човек, у когото добродетелността е плод на разума и вярата.

1. Портретна характеристика – ‘остарял, но запазен, здрав и як’, с ‘ едра, висока, права, широкоплещеста фигура’, върви ‘ тежко, бавно и важно като патриарх’, със ‘странен и чуден поглед’, който не отговаря на силата, която излъчва неговата осанка; ако очите говорят за принадлежност на душата към друг, метафизичен свят, то тялото на монаха излъчва виталност и сила на войн (напомня светците войни). Тази душевна благост и искрена вяра смиряват силата на тялото му, той изглежда ‘по-силен от всички грехове’.

2. Начин на живот – скромност и усамотение, затворен в своя свят, слял се с природата, добросъвестен в монашеските си задължения – образът напомня светците отшелници.

3. Философията на светеца, изградена върху разбирането за греховете – непростими (черно бобено зърно) и такива, които пораждат съмнение дали наистина са грях (бяло зърно); първите подбуждат към дълбоко покаяние, а вторите към молитва за прошка.

4. Вътрешното раздвоение между божията благодат и земните наслади (спомена за любимото момиче, красотата на белите рози, които само отглежда и дарява за радост на ‘някоя непозната душа’) го подтиква към изповед -пред Бога, пред себе си и пред хората. Монахът не може и не иска да се освободи от своя ‘грях’, сякаш той омагьосва душата му и я извисява, макар че умът му определя ‘черно зърно’ и за не умиращия спомен за някогашната любов, и за белите рози, въплъщаващи красотата и любовта, т.е. непростим грях, изискващ дълбоко покаяние.

5. Прозрението на отеца – мъдростта и житейският опит водят до истината, че душата и тялото са ‘ същност неразделна’ и душата тържествува с радостите за тялото. Въпреки че душата му се ‘бъхти в безпокойство’, мислите му раждат съмнения, отецът оставя своето духовно наследство, в което е и посланието на Елин Пелин – утвърждаване на естествения и пълнокръвен живот, на обичта и опиянението от всеки миг, на добротата и красотата.

„АНДРЕШКО“ – СОЦИАЛНИЯТ РАЗКАЗ

„Андрешко” – Елин Пелин

 

  1. Човекът и съдбата в опозиция

 

            а/ двата свята в разказите на Елин Пелин

„Лъже държавата. Мащеха е тя. Мащеха за едни, а за други – най-млечна крава.”

 

            – героят на Елин Пелин е земеделец, ратай, бедняк, скитник – най-често използваната дума е сиромахът;

            – героят се труди неуморно, но съдбата му е тежка и зла;

– реакциите срещу съдбата са различни: едни се бунтуват, други се примиряват, трети се озлобяват;

 

            б/ темата за социалната самота и протестът на селянина:

            Страданията и беднотията често озлобяват селяните и ги тласкат към саморазправа. Героите търсят изход, но са самотни, бунтуват се, протестират или намират утеха в кръчмата./”Напаст божия”, „Закъснялата нива”, „Престъпление”, „Лудата”/

 

  1. Съпротивата срещу злото – „Андрешко”

 

            а/ сюжет на разказа

 

  • изграден е върху несложна привидно ситуация:
  • Героят, селско момче, вози непознат пътник. От разговора става ясно, че той е съдия, пътуващ до селото по изпълнение. Момчето спира колата в блатото, оставя съдия-изпълнителя там и отива да предупреди съселянина си, който ще пострада.

 

            б/ социално-психологически конфликт

 

  • двама непознати пътуват заедно, влизат в конфликт и го разрешават;
  • съдия-изпълнителят подхваща конфликта; той не познава своя спътник, но смята, че познава селяните;
  • противопоставянето не е между две личности, а между две социални класи;
  • Андрешко е представител на селяните, а съдията – на „държавния апарат”;

 

в/ противопоставяне на двамата герои:

 

Съдията:

– убеден е, че представлява държавата и закона;

– за него Станоя е нарушител и трябва да се накаже;

     

Андрешко:

– представлява собствената си бедност и своите съселяни;

– за него Станоя е човек в беда, на който трябва да се помогне;

– социалната роля е позицията на определен човек в обществото; според своята роля той спазва определени правила;

– в основата на конфликта е противопоставянето между своята и чуждата класа;

– в социален план героите са „чужденци”; Андрешко оставя в блатото не просто човек, а опасен чужденец, който заплашва неговия свят;

– съдията в сблъсъка не е просто човек, а част от държавния механизъм; едва когато остава сам, той се сеща за своята човешка същност: сърцето, децата; Андрешко е върнал героя към неговата първа роля – на човек, на баща, на страдащо същество;

– съдията е забравил най-важната си роля – да бъде човек, да бъде състрадателен и съпричастен;

 

            г/ природата в творбата

 

            – не просто фон, а ключ към разбиране на смисъла;

            – природата прилича на работилницата на Бог, когато е сътворил света – кал, вода, тъмнина;

            – природата е наситена с чувства, представена чрез състояния, присъщи на човешката психика /”И тъжното зимно време беше замислено.”/;

            – противопоставяне между мъртвата природа и жизнеността на героя;

 

  1. Героите в творбата:

 

            а/ Андрешко

 

  • хитър нрав, чувство за хумор, лукави закачки със съдията, отзивчиво към чуждото страдание сърце, виталност на духа му;
  • подигравателно-любезно вика на конете „господа”;
  • изразител не само на социалната отзивчивост към нещастието на Станоя, а проявява негативизма на патриархалното съзнание към държавните институции;
  • реагира спонтанно и естествено в разбирането си за добро и зло;

 

б/ Съдията

 

  • директен / от „момче” – „говедо”/;
  • чувства се властен, човек на служба, който трябва да изпълни задълженията си;
  • заканва се и обвинява селяните;
  • чиновник-служител на институциите;
  • стремеж към ред и изпълнителност – черти на ограничен и педантичен служител на закона

 

 

 

Жанр: разказ.

 

 Тема и идея: произнесена е присъда над арогантността и бездушието на държавата към съдбата на обикновените хора.

 

Герои: Андрешко, съдия изпълнителят, Станой.

 

 Сюжет:

– Хитрият селянин Андрешко трябва да закара държавният служител в селото си. В ироничен и закачлив тон разказът протича под формата на диалог. Използвана е старата литературна схема за двама пътуващи герои, които влизат в конфликт. Съдия изпълнителят има предварително създаден образ за селяните и без да се замисля въвежда и Андрешко в него. Според него всички селяни са пияници, нарушители на закона и хитреци, а това означава, че и Андрешко е такъв. Героят нито веднъж не се опитва да погледне на него като на човешка личност. Изправен пред агресивното му поведение, селянинът също отговаря чрез предварително създадения образ на „гражданина”, който се асоциира с чужденец и следователно е враг.

Сблъскват се два свята- единият е надменен, агресивен и чиновнически дисциплиниран. Другият е природно мъдър, ироничен и способен да бъде солидарен. Държавата се възправя срещу обикновения човек.

–  Основният ценностен критерий е отношението към Станой. За съдията той е нарушител, който трябва да бъде наказан, а за Андрешко е човек в беда, на когото трябва да се помогне. Светът сякаш се разделя на данъкоплатци и чиновници, на бедни и богати, на прости и учени.

–  Героите започват да реагират един спрямо друг само през броните на социалните си роли. В основата на конфликта стои вековното противопоставяне между своето и чуждото. Но тук „чужденецът” се разбира в социално-психологически план. Андрешко оставя в блатото имено опасния чужденец, „самоотвержения изпълнител на социалната си роля”- човекът, който иска да развали приятелството му. Съдията придобива човешки черти, чак когато остава сам в „зелената блатска вода”. Тогава се обръща към знаците на човешкото-  децата и сърцето. Андрешко от своя страна бърза да изпълни дълга си към изпадналия в беда селянин (събрат). Така той връща самозабравилия се чиновник към човечността- отчаян, той се разплаква.

 

Комичното: Андрешко нарича конете си „господа” и описвайки поведението им, прави аналогия с безсмислената в очите му чиновническа работа. В речта на героя прекрасно е пресъздадена психологията на шопа- закачливостта и хитростта, иронията и яркото разобличаване недостатъците на съдията.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 „ГЕРАЦИТЕ“

„Гераците”на Елин Пелинповест за разрушения патриархален космос

(повест за разрушената патриархална хармония)

С повестта „Гераците” Ел.Пелин продължава традицията в този жанр(преди него – Л. Каравелов и Ив.Вазов).Други повести на Ел.Пелин: „Земя”,”Нечиста сила”.

Замисъл: Повестта възниква при една нощна среща на Ел.Пелин (на път от Байлово) със селянин,който водел малко дете – останало сираче,да му търси „някоя работа в София”.Именно тази „преживяна” случка влиза като финал в повестта „Гераците”.От замисъла (1903г.) до окончателното публикуване на повестта през 1911г.минават цели 7години,но това е най-леко и вдъхновено работената творба на Ел.Пелин,за която той споделя,че е „един творчески момент – истински” в неговия живот.

Сюжет: Повестта отразява навлизането на новите социални отношения в селото и закономерното разпадане но патриархалната общност,което се приема трагически от човека – той губи устоите си,изградени във вековния му опит и основаващи се на патриархалното единство нa рода,на патриархалния морал.Светът се превръща в „мъничка пустиня”,неразбирането на промените убива поривите и желанието у човека.Разделя се пространството на дома,а пространството „отвъд” дома е чуждо и неразбираемо – попаднали в него,селските синове не намират мястото си и изпадат до социалното дъно нa обществото.Без опората в рода човекът не намира в себе си достатъчно сили за отпор на събитията и те го поглъщат,объркват,отчуждават все повече.Героите (Герака,Павел,Елка) са еднакво безсилни да се впишат в промененото време,стават жертви на бързите процеси на разпадане на родовото и отделянето на личността по неин собствен път.Елин Пелин показва как процесите на социални изменения и трансформации рефлектират върху човека,променят го и го погубват –довеждат го до етично израждане,до морално деградиране и човешко обезличаване под въздействието на егоизма и алчността,на скъперничеството и собственическите страсти.

Ел.Пелин повествува,като следва хронологията на историческия процес и дава възможност да се проникне в дълбочина в причинно-следствените връзки.Сюжетът е организиран композиционно в 11 глави,които са несъразмерни.Художественото време се развива в три основни момента:с неговата миналост,предисторията (1.-3. глава –експозиция); неговата сегашност (най-голям обем от текста), като завръщането на Павел(4. глава) е завръзка и поставя началото на същинскатаистория за семейната разруха,а смъртта на баба Марга предпоставя края на патриархалната идилия;кулминационният момент е открадването на парите(7. глава); развръзкатапроследява постепенната разруха на патриархалния космос,а финалът на повестта – със смъртта на Герака – бележи необратимостта на катастрофичните процеси; най-малко място,в края на повестта,е отделено на бъдещността (неясна и безперспективна) в образите на Захаринчо и Йовка.

Обширната експозиция (1. – 3. глава) натрупва времеви пластове от миналото,за да подготви за грозното и страшно събитие – открадването на парите,което в мораленплан е кражба на родовата чест и бележи естествената разруха на патриархалното единство.Началото на текста – предисторията на рода – въвежда читателя в един чуден свят на спокойствие,хармония и съвършенствосвета на Гераците.Това е тяхнатародово пространство и родово времеподредено,устойчиво,затворено в своята цикличност и сигурност.Човекът в този свят е цялостен и хармоничен.В семейството царят благополучие и добронамереност,то е уважавано от цялото село,сговор и мир витаят в големия дом и голямата къща,три поколения са живели,изпълнени с любов един към друг,с любов и благодарност към земята.Тогава всеки работен ден Йордан Герака е събуждал всички с обещание,че „пак ще се къпе в човешки пот майката земя”.Чрез глаголните форми в минало несвършено време се носи усещане за повтаряемост,цикличност,вечност.Много лета със същите думи Герака е благославял земята и хората.Символи на патриархалното единство и хармония са:  семейството и домъткъщата,дворът,борът,кръчмата,трудът,земята.

Името Герак(ястреб) е от семантичния ред на волните,гордите царствени птици(орел,сокол,ястреб) – образ от фолклорната традиция,който символизира сакралното родово пространство.Царствената птица е част от мита за космическото дърво – божествената соларна птица е свила гнездо в клоните на световното дърво и олицетворява силите на доброто и хармонията.Името „Йордан”(„спуска се,тече”) се свързва с божествената чистота(свещените води на река Йордан).Птичото име е родов герб – символ на подредения и хармоничен семеен космос, осветен от Бога.Съдбата на рода на Герака е видяна като съдба на птичия род(тъждествен на митологичния божествен свят).

Герака е представен и със социалната си дейност, и с духовността си. Героят живее съобразно със законите на здравия смисъл на ежедневието и в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Той е “пъргав и трудолюбив”, “надарен с ум практичен и с търговски способности”, “малко скъперник”, “направил е пари и се е издигнал”, но поздравява “всички братски”, обича да помага на хората, има “меко и добро сърце”, веселият му нрав се съчетава с патриархална строгост.

      Баба Марга е достойна спътница на достойния си мъж.Тя е „душата” на къщата,олицетворява нейната хармония и чистота.Тя е пазителка на нейното огнище и следи зорко за справедливостта,реда и сговора. Неслучайно е определена като „добрия и строгия дух” на кръчмата(и на къщата).Притежава изключителна духовна сила и защото има своята социална и нравствена опора у мъжа си.Авторитетът й е безспорен –и в дома и,и сред съселяните.Отличава се с душевна младост и бодрост,с жизненост и трудолюбие:”запазена,здрава и пъргава”,”със звънлив глас като мома”.Според патриархалния модел е идеал за жена,за което говори и името и –Марга от „маргарит”,”перла”.

Между двамата съпрузи царят обич,доверие,уважение,взаимопомощ.Герака се гордее с жена си.Като родители те се грижат да оставят добро име и добро наследство на децата си;домът им е гнездо на любов.

Челядта: Герака иматрима синове,”народени един след друг” – в унисон с хармоничния и безпроблемен свят на Гераците. Родът не само е продължен,но е продължен с трима синове,народени бързо и леко един след друг – в духа на фолклорната традиция.Изпълнена е основната родова ценност – продължаването на рода,както и другите родови ценности – имуществото(наследството) е съхранено и умножено,опазено е доброто и почтено име на рода, то е славата на патриархалния род.Смъртта на старците и раждането на децата затварят жизнения цикъл на рода и осъществяват неговата вечност.

Къщата е „голяма, бяла”,оградена „като кале с бели зидове”, „всред широк двор”, „на лично място сред селото”, вижда се „отдалеч”. Чрез символиката на бялото и напространствения център,в който е ситуиран,домът на Герака есакрализиран – откроен е неговият престиж,високата му чест сред селото.Зидовете са защита и сигурност на единния родов свят.

Общата софра и огнищетосъщо са маркери на божественост,на святост и хармоничност,на свързаност със слънцето и с добрия дух,живеещ под огнището.

Кичестият бор с птичките,които се боричкат и вият гнезда в клоните му,като огласят с песните си дома но Гераците.Борът е „семейното знаме” на Гераците.Той е изключителен,свързан е с тайнството на светостта по две причини : донесен е от „светите рилски гори” и е посаден „в незапомнени времена от прадедите на Гераците”.Особена сакрална сила носи дървото и със своето пространствено положение– ситуирано в сакралния център: „всред широкия двор”,който пък е „сред селото”; но борът е и „самотен….единствен бор в цялата околия”.Тази изключителност придава особено символно значение но родовото дърво в рода на Гераците.Под неговата „света сянка” не само умират старците от рода,но се и раждат неговите синове.Родовото дърво е вариантна митологемата за световното дърво и се явявя символ на патриархалното единство,сила,хармония, на вечния живот в родовия космос,на светостта му (издига се „високо” и „право като стрела”).

Хармонията на описаното битие е и хармония на труда,на любовта към земята(която е дом и благославяща майка), хармония в семейството.

Последният щрих от този хармоничен свят е описанието на смъртта на бабаМарга„ненадейна” смърт,бърза и лека – в съгласие с митологичния тип съзнание за естественото сближаване на рождеството и смъртта.В този смисъл се разчита и съполагането на смъртта с моминския глас на баба Марга, който остава като символ на зачеване в смъртта,на постоянния жизнен кръговрат между живота и смъртта.Животът е минал бързо и леко,неговото напускане не е трагедия,а отстъпва място на нов живот.Смъртта на баба Марга отбелязва обаче края на митологичното време на рода на Гераците,края на доброто в този род (баба Марга като жена е духовен стълб на патриархалното семейство,пазител на семейния уют – неслучайно именно тя поддържа огъня в огнището).Смъртта на баба Марга „ражда” не плодове на любовта,а на завистта и разединението на рода,на неговата разруха.В патриархалното битие се втурва гибелната стихия на промените,на злото, олицетворено в образа назмията(нейниятмитологичен смисъл – пазител на семейното огнище,се измества от християнския исмисъл: прокълната от Бога твар,образ на изкушението и злото).Образите на доброто се заместват от образите на злото ихаоса: птиците,птичето – от змията,змийското,зверското (лисица,вълчица, кучета); бялото и чистото – от мръсотията,мухите,калта и локвите,„свинското”; селото – от града; кръчмата – от бакалницата; щедростта – от алчността и скъперничеството („зинал като ламя”); „златният дух”на баба Марга – от „златния дявол”(парите в досега си до Божан); радостта и веселието – от пиянско падение; любовта и хармонията – от злобата, крамолите, клетвите; животът в единение в общия дом – от отчуждението, разделението,глухотата, пустотата, паяжините, смъртта; щастливият дом – от дома затвор.

Настоящето обосновава нравствената трансформация на хората,деградацията на взаимната привързаност.В новия свят вече няма място за хармонични хора.Той не търпи целостността и няма усет за завършеност.Хармоничната човешка същност на главата народа – старият Герак,като че ли се разпада на три части – тримата синове.Всеки един от тях получава от бащата свето духовно наследство,но това наследство,както и наследеният имот,са гибелни в отделеността си от цялото.Човешките същества започват да губят своята идентичност,усещането си за родова свързаностте са изхвърлени от митологичния родов космос,който дарява сигурност и топлина със своята хармоничност,иса обречени да бъдат или палачи,или жертви,да се отдадат на страстите и пороците си или да страдат смирено,мълчаливо,като се уповават на вярата,надеждата и любовта.

  1. Преобърнатият приказен модел за тримата братя и златната ябълка

    (баща и синове)

    Гераковият род се разгражда от „зида” до последния камък – дългата и мъчителнаразвръзка довежда до пълната разруха на родовия космос.Павел се запилява и повече не се връща,Елка умира,Божан огражда имота си и гони пилците да не кълвът зърното,Петър се пропива и отсича стария бор – символ на  семейното единство,Захаринчо е отведен на работа в града.Образът на Герака рамкира текста(началото на повестта отбелязва щастлив момент от битието на героя,а краят –неговата трагедия и смъртта му) и създава усещане за безизходността на тази човешка категория (патриархалния човек), за окончателния край на нещо, което никой няма да възкреси от пепелищата на времето – умирането на доброто (патриархалното) и раждането на злото(новите обществено-икономически отношения,обуславящи нарвствената деградация на социума и на човека).

    Синовете на Й.Герака са предствени в съотношение с неговоя образ – на принципа на поляризацията и на разделението на общото,единното(Герака) на 3 части –неговите синове (всеки от синовете получава от бащата своето духовно наследство,което се оказва гибелно в отделеността си от цялото и се трансформира в порок).Синовете на Герака не наследяват родовото име, а са известни само със собствените си имена – белег на разпадащата се идентичност на патриархалния род.

    Божан(най-големият син)

    трудолюбив като баща си,но това трудолюбие е лишено от духовните качества на бащата и затова се изражда в хитрост,потайност,скъперничество и алчност.”Прегорелият цвят на пшенично зърно” по лицето му(знак на любов към труда и природата,на хармонична връзка с тях и душевначистота) се подменя с отблясъците на златото и неговия „змийски съсък” в „дяволската бакалница” (златото и бакалницата стават метафори на злото);душата му става „бакалска”алчна,продажна,търговска.Добродетелите на бащата у Божан се израждат в пороци.Той става най-силният контрапунткт по отношение на стария Герак, най-отблъскващи размери добива нравствената деградация именно у него:гони с псувни и викове божиите пратеници(врабците,просяците и калугерите);не отива на погребението на Елка,а отдалече сваля шапката си „като  чужд”(зает е да огражда някаква нива извън селото – изгубил човешкия си образ и изцяло обзет от хищническата сичастнособственическа страст да трупа пари и имоти,да надписва в тефтерите и да прави „нечестни сделки с простите и бедни селяни”).

    Идеята за рушащата се човешка нравственост писателят внушава и чрезимената на персонажите си.Злото преобръща ценностите и светът на християнската любов е разрушен точно от онези,чиито имена напомнят за светото тайнство:  Божан(Бог),Петър и Павел(апостоли и строители на хистиянската църква).  Иронията в играта с имената е засилена от факта,че именно Божан демонстрира най-ярко липсата на християнщина.Кръстен на Бога („посветен на Бога”,”свързан с Бога”), с надеждата да бъде умен и добър като него,Божан в нравствената си деградация се оказва най-далеч от любовта,милостта и чистата духовност на божественото (бялата „хвърката” любов е изместена от дяволската любов– страстта към златото).За него хората казват:”Каква лисица е той! Преструва се на светец!” – оказва се,че Божан е безбожник.

    Повестта „Гераците” е аналогична на приказката за тримата братя и златната ябълка,но традиционният приказен модел е преобърнат в повестта: родово дърво –ябълка (в приказката) – бор (в повестта); златото – семейно щастие и благополучие в образа на златната ябълка (в приказката) – семейно злато,златен дух (в повестта);образ на злото –ламя(в приказката) – в повестта пазачите на златото носят ламята в себе си, те го открадват и то се трансформира от добър дух в дух на злото: „Всеки зинал като ламя и прибира,мъкне,крие,като че ще векува на земята. Имот колкото искаш.”; баща и тримасинове – най-малкият син е най-умен и спасява семейната чест (в приказката) – в повестта дядо Йордан разчита на Павел да спаси семейната чест; най-малкият син –оженва се за най-хубавата и най-малката сестра (в приказката) – в повестта Елка е символ на физическа и духовна красота(особено в опозиция с грозната Божаница);развръзката – всички братя се връщат у дома и възстановяват патриархалната хармония на рода,възвръщат нарушения порядък(в приказката) – в повестта синовете на стария Герак прерязват пъпната връв и тръгват в трите посоки на света.Фолклорното,патриархалното,чистото се опровергава във всички пластове на сюжетното развитие:братската любов е изместена от злоба,омраза, „каиновска неприязън”;семейната чест е поругана; любовта е умъртвена,хармонията е разрушена. Ел.Пелин показва това по 2 начина: чрез нравствената деградация на героите и чрез погубването на всички символи на патриархалното семейство. 

Павел(най-малкият син; името му означава „малък”,”скромен”)

– един от апостолите на христянството, загива за него мъченически заедно с апостол Петър.В духа на фолклорната традиция Павел е най-малкият и най-обичаният от баща си,неговата гордост.Единствен той притежава и сръчността,и ума,и добротата на бащата –затова е призван да продължи семейната традиция.Но  Павел напуска дома,прекъсва родовия корен и става „черната овца”,”блудният син”,чужденецът в дома.Положителните качества се израждат в  безчувствие и цинизъм.Всичко, което върши,носи белезите на необмисленото,случайното,което обаче е резултат от откъсването от родовия корен и потапянето в чуждото пространство на града – символ на греха и порока(опозицията „село-град”),отчуждаването от родители,братя,дом,съпруга,дете.Така,без да иска,той предизвиква кражбата с всичките и последици;без да е мислил да причинява нещастие на Елка (от нея той просто се е отчуждил), става причина за крайното и отчаяние  и смърт.За разлика от приказния модел и християнската притча за блудния син, Павел не се връща в семейството,а се пропива някъде в неизвестното (образ на злото). Откъснал се от корените си,не създава други.Образът му е коментиран чрез символиката на гнездото и птиците:”Ще се прибере и той.Тя,птичката – нищо животно,па и тя не забравя гнездото си.” Но птичката от семейството на Герака не се връща в семейното гнездо.

В абсолютния център на повестта е поместена последната среща между бащата и сина – при “студеното кладенче,което извираше изпод старите корени на три дъба братя”.Трите дъба  са вариант на космическото дърво,  образ на божествената чистота;изворът е свещеното начало, надеждата за нов живот,пречистване на душата и връщането и в лоното на любовта.Но възможността за връщане към извора на родното е невъзможна,Павел е продал душата си на дявола и не може да се пречисити – с парите от кръчмата ще купи бакалница(душата му е станала продажна). Бакалницатастава символ на новата нравственост,на покупко-продажбата,на отчуждението и злото,които убиват любовта:”Дяволът е отворил в душите бакалница и търгува с доброто и злото”.

Жените на Божан и Петър са назовани като Божаница и Петровица,но не като израз на патриархалната традиция,а като лишаване от име,от идентичност в пространството на общото разтление и хаос (за разлика от баба Марга и Елка, които също са омъжени жени, но присъстват с личните си имена).Снахите на Йордан Герака са Божаница и Петровица вече извън рода,който се е разпаднал.Образите им са белязани със знаковете на злото (змия,вълчица) и допълват нравствената характеристика на мъжете си.Човешкото у тях е изместено от змийското(„фучат като змии”);добрите думи са заменени от обиди и клевети: ”змии да разждаш”, ”змии очите ти да изпият”;злостният образ на Божаница се допълва от порока на пиянствотои.Божаница и Петровица „повтарят” и акцентуват доминантната характеристика в нравственото падение на съпрузите си.Изключение прави само Елка, която е израз наЕлин-Пелиновия идеал за човек (както и баба Марга),за хармония между физическа и душевна красота и чистота у българската жена.

Значеща в идейно-художествения свят на творбата е природната картинанощта на Елкиното самоубийство(10. глава):краят на есента(преход към смъртта);зловеща,демонична, засилва напрежението,задълбочава душевната драма на Елка и нейната самотност и обреченост в страданието.Луната е „студена и безучастна”,бурята –бясна и немилостива.Всички образи от картината алюзират смъртта(духовна и физическа) – като символ на тотална нравствена разруха на рода: повторението на детайлите (черното,студеното,демоничното, мрака) и олицетвореният в образа на „зъл дух” вятър. В странната нощ сред мрака проблясват „белите самодивски ръкави” на Елка –образът на Елка е извисен и противопоставен (на принципа на контраста „бяло-черно”) на силите на злото,персонифицирани във фолклорния образ на халата (бурята), на черното,демоничното,зловещото.

Другите герои –носители на святост – са Йовка(от евангелист „Йован”, “Йоан” –„богопомазана”),дядо Матей(„Божи дар”, име на един от евангелистите),Захаринчо(„Бог помни”).Те са другите жертви на новото време, на разрухата на патриархалната хармония; и чрез тях е изречена присъдата на времето.

Разрухата на родовия космос е маркирана и със съдбата на родовото дърво.Кичестият бор, огласян от птичи песни,пълен с врабчета, се превръща в „стария бор”(остарял за историческите промени,отживял времето си,обречен), в чиито клони се огъват змии.Борът вече не е знаме на хармонията,любовта и разбирателството. Хаосът на раздорите го е обсебил и накрая той е отсечен и повален в калта (образ на моралната разруха,на нравствената поквара).Борът с митологичните птици (образ на птичия – божествен – ред и хармония в дома на Герака)се е превърнал в дърво съсзмии(образ на безпорядъка,хаоса,злото в света и в човешките души). Налице е деградация на птичия род – птичите души са се трансформирали в змийски.Разказвайки за социалните промени,Елин Пелин се интересува преди всичко от промените в душите на хората. В хармоничния свят на братска любов и сговор душите са птичи,но смъртта на баба Марга и социалните промени раждат змийското в душите – от този момент семейният живот на Гераците е маркиран изцяло със символите на хаоса,разделението и разтлението. Силите на злото разрушават патриархалната хармония,превръщат чистия и хармоничен свят в свят на кал и мръсотия, чистите човешки души – в нечистоплътни.Мръсното,нечистоплътното бележи художествения свят на повестта на различни равнища:Нечистоплътни са хората:при Елка идват само няколко стари жени с „кирливи ризи”.Нечистоплътни са душите им:Павел почувства в душата си нещо„пепеливо,блудкаво,като че някой плю в нея”;в писмото е наречен „свиня” (от любовницата си Любица); ”свинско” е поведението на Божан:”събрал няколко динени кори,хвърлени на пътя, и лакомо изял остатъка по тях, като ги изстъргал тънко с ножчето си” (знак за крайна изроденост на алчността,ненаситността и скъперничеството).

  • Пиянството (на Павел,Петър,Божаница, селяните) е също метафора на моралното нечистоплътие и тление.
  • Нечистоплътен е дворът на Гераците – пълен с „локви” и „с гниещи невързани ръкойки”(гниенето е метафора на тлението,разлагането,смъртта);
  • на място на „правото като стрела” (устремено към сакралното небесно пространство)родово дърво се появява „мръсен трап,  помийник,в който се валят свине”(и мръсотията,и трапът са алюзия за подземните селения на злото,разрухата и порока).
  • Нечист иразлагащ се е целият нов свят, представен гротесково с отблъскващи натуралистични детайли:”Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи,пиеха и приказваха за лошото време,за запарени снопи и гниещи невързани ръкойки.”

Бъдещността е показана неясна и безперспективна в детските образи на Йовка и Захаринчо.Хаосът и злото изпепеляват човешките сърца,само птичите души на малките внучета носят светлия лъчна доброто.Захаринчо последен напуска дома.По силата на съдбовната и генетична връзка се налага едно сравнение – бащата си отива по своя воля,Захаринчо заминава по принуда, защото го няма вече домът на Гераците.Захаринчо не е характер, а съдба – тъжна и трагична. Отвеждането му към големия град оставя чувство за пречупване,сломеност и за незавършеност,неизвестност,безизходица, обреченост:”Пътят виеше през безкрайна снежна пустиня.” Единственият светъл лъч в повестта е плахият намек,че може би доброто и любовта ще се възродят чрез Йовка, която „почна да момува,но все още беше слаба и хилава” (тя е „нежно и мило дете”,което страда от укорите,  клетвите,злото в семейството).

Причините за разрухата на Гераците са социални и психологически.Доминантата епоставена върху социалните предпоставкиподобно художествено осмисляне е характерно за метода „критически реализъм”.Дори и нравствените проблеми са осветлени от гледище на социалното – проблемът за съдбата на любовта в конкретнатаепоха,за отчуждението,за моралната разруха,за доброто и злото в човешкияживот.Родовият космос на Гераците е видян като модел натенденциите в световния ред.Затова именно родовото дърво (тъждествено на световното) и съдбата на сакрализирания птичи род на Гераците изразяват болката от изчезващата хармония и носталгията по митологичния свят на патриархалния космос.Борът символизира  съдбата на  птичия  род (на Гераците) и в дни на ред и хармония,и в дни на разруха.                              

В този смисъл се разчита и заглавието на повестта „Гераците” – символ на единството,любовта и хармонията в птичия род на Герака,видян като сакрално духовно пространство;но и на разлетяването на птиците, на безвъзвратното отделяне от родовия космос в резултат на злото и хищническите страсти, които унищожават доброто, любовта,сговора,убиват човешкото и проправят пътя на разрухата и тлението.

Сборникът “Под манастирската лоза” израз на мъдрата и жизнелюбива философия на автора

Най-своебразното и най-дълго създаваното произведение на Елин Пелин: първият разказ е създаден в 1909г., последният – в 1934г., целият сборник е публикуван 1936г. (разказите се създават в период от 25 години). Елин Пелин нарича цикъла “творбата на моя живот”. Цикълът интерпретира сложността на категориите добро и зло: грях иправедност, природно и етично, материално и духовно, сакрално и профанно, красиво и грозно.

Сборникът се състои от 11 разказа. Композиционният модел на изграждане е разказ в разказа:повествователят разказва “приказките”, съчинени и разказани от мъдрия отец Сисой (фикционален разказвач). В жанрово отношение разказите са създадени по модела на притчата: кратко повествователно произведение с нравствено-поучително съдържание, написано в алегорична (иносказателна) форма. Силното нравоучително(поучително, морализаторско) начало присъства в предварително обмислена теза, защитена чрез условния сюжет. Идеите се характеризират със своята универсалност. Липсва социална мотивировка на нравствените проблемигероите са пренесени в друга сфера – общочовешка и общонравствена. Водеща е тезата, която владее и управлява събитието (събитието не е гръбнак на разказа, а има функцията да обслужи тезата). Диалогът силно намалява, а някъде изчезва. Пейзажът не се мени успоредно със случката, с диалога, героите, а звучи по-обобщено, по-универсално в унисон с общия замисъл, в подкрепа на тезата. Природата има символичен смисъл – тя изразява вселенската хармония, която обединява земния и небесния свят и която е вечна и неразрушима, изпълнена със спокойно величие, със съвършенство и чистота, с благословена мъдрост. Героите са герои типове и идеи, чрез които се реализира морализаторският смисъл на текста. Често нравствената поука е директно изречена от повествователя или от героя. Краят в някои разкази завършва с „чудото” (в духа на християнството) – „чудото” осъществява развръзката и доказва тезата („Занемелите камбани”). В други разкази, в които няма намеса на „чудото”, е засилен коментарът на разказвача или на някой герой („Чорба от греховете на отец Никодим”). В този коментар се откроява моралният извод, тезата.

Разказът „Отец Сисой” е въвеждащ в цикъла.  Той изгражда една обединяваща сюжетна рамка – представя останалите 10 разказа като разкази на един разказвач. Така се постига единност, цялостност на цикъла (но във всеки разказ присъства един обективен разказвач, който не допуска друга гледна точка). Разказът „Отец Сисой” въвежда в проблематиката на цикъла; подготвя читателите за възприемане на разказите, които са обединени не от случката или от героя, а от нравствената проблематика, от тезата; въвежда образа на разказвача. Разказите са построени по 2 еднотипни схеми: 1) Разказва се за един грях, който се оказва невинен; 2) Разказва се за прекалена, ревностна преданост (на християнските догми), която  Бог не може да прости. Тези схеми се реализират в разнообразно съдържание.

Мъдрите внушения на притчите звучат като философски обобщения в одухотвореното и спокойно пространство извън мирския (светския) живот – под манастирската лоза. Сюжетната рамка на цикъла предполага една твърде приземена, “очовечена” интерпретация на светостта и постига омиротворението между божественото и човешкото: повествователят слуша притчите на своя домакин отец Сисой под манастирската лоза, опитвайки неговите вкусни гозби и отбрано вино. Външният вид на отец Сисой носи библейски послания, свързани с мъдростта на светеца. Героят обаче излъчва и природна жизненост и радост от живота, несвързани с традиционния християнски аскетичен морал: “нисичък, здрав, с младежка светлина на очите, с приятно усмихнато лице, с посивяла брада…и кичури, бели като вечните преспи по планините”. Духовникът притежава по-скоро житейска опитност, отколкото свята мъдрост, почерпана от Библията и черковните книги. Знак за душевната му чистота е хармонията между него и птиците (които са Божиите пратеници на земята) – отец Сисой хвърля трохи на кокошките и врабците, “които…без страх кацаха на раменете му”. Одухотвореният му образ съчетава мъдростта от житейския опит и от досега с християнската чистота.От отец Сисой разбираме, че колкото и да е мимолетно настоящето, в своята протяжност то създава илюзията, наречена живот. Този живот е нещо по-ценно и по-мъдро от абсолютния отвъден порядък на божественото пространство.

Следователно Елин Пелин отрича църковния догматизъм и проповядва една нова – природна – религия, която трансформира християнските представи за грях и праведнст, за добро и зло, за нравствено и порочно. Елин Пелин е наречен „последният богомил, защото житейската философия на писателя следва богомилската философия, според която човекът е прекрасен не когато сляпо следва религиозните канони, а когато остава верен на природата си и пъстро обединява в себе си такива полюси на природата, като божествено и дяволско, добро и зло, грях и праведност, красиво и грозно. Доброто и злото равновесно изграждат човешката същност, хармонизират я и й позволяват да изпита красотата на житейските наслади, да се радва на живота и с плътта, и с духа си, за да се докосне до божественото начало.

Интересът на Елин Пелин към образите на калугери и монаси води началото си още от детството – чичо му е бил поп и често му е разказвал истории за светци или му е четял жития на светци. Представите на Елин Пелин за битието се повлияват допълнително от учението на Августин Блажени (IV – V век след Христа), според когото светът с цялата си противоречивост е продукт на Божията промисъл, а самият човек е също тъй сложен и противоречив. Поради това в августианската традиция изкушенията и греховете са част от пътя на човека към Бога. Истинският битиен подвиг не е в абсолютната праведност, а в намирането на посоката към спасението след заслепението на съблазънта. В художествения интерес на писателя към църковния персонаж повлиява и сборникът с легенди “Изворът на Света Клара” на френския писател Анатол Франс.

 

“Занемелите камбани”

 

Със сериозен и благоговеен тон, без чувство за хумор (характерно за другите разкази от цикъла), текстътоткроява християнските категории грях и праведност, като задава проблема за истинската чистота и истинската праведност, за неподправения жест на смирение и вяра, за съкровеното добро в душата на човека като стремление към Бога. Други опозиции в текста са: материално – духовно, чисто – нечисто, видимо – невидимо, състрадание – бездушие, добро – зло.

Словосъчетанието в наслова назовава чудото, чрез което Бог явява своята воля. Невероятното и необяснимо заглъхване на камбаните на самия храмов празник Успение Богородично( Голяма Богородица – 15 август) е поличба Божия и известява, че е сторен грях. (Звънът на камбаните по време на християнския празник възвестява за присъствието на Христос, призовава и крепи вярващите, прогонва злите духове).

Местността, където става това знаменателно събитие, е обилно удостоена с даровете на Божието благословение. Плодородна котловина, чудотворна икона, сладкогласни камбани, предан на мисията си игумен, благочестиви вярващи. Място, чийто свещен център е издигнатият “горе в планината” Жрелински манастир с „бяла ограда” – святата обител сякаш черпи благодат от самите селения на Бога – небесата. Животът там изглежда освободен от злото и греха, а всички нуждаещи се от изцеление могат да го намерят при чудотворната икона.Внушена е разумната подреденост на света, проявена и в многобройните превъплъщения на майчиното начало (чийто символ е Божията майка).

Събитията в разказа се разиграват в навечерието на големия храмов празник на Жрелинския манастир –Успение Богородично (Голяма Богородица). В тази свята и молитвена атмосфера протича подготовката, с която старият игумен отец Йоаким се е заел с пълна душевна отдаденост, с вътрешен трепет и “плаха тревога” дали всичко ще бъде безупречно. Игуменът най-старателно изпълнява задълженията, наложени от сана му: “всяка паяжинка в черквицата беше изметена, всяко кътче прегледано. Каменните плочи бяха измити, лъснати. Особено се радваше игуменът на златния ореол, с който един богат човек от далечно място дойде да украси главата на чудотворната Света Майка. Той постави и скъпа лилава копринена завеска на иконостаса пред нея.” С разкриване вълненията на отеца се изразява мотивът за стремежа към безупречност и непогрешимост. Той иска да се подготви за празника съвършено според своето честно разбиране за съвършенството на такава подготовка: “Всичко да бъде чисто, изправно. Да свети.” Чистотата в Божия храм е метафора на душевната чистота у човека – необходима за ритуалното почитане на божествения образ.

В добросъвестното суетене на “добрия старец” обаче се долавя някакво, неосъзнавано от него самия,изместване на ценностите, свързани с подготовката за празника. Прави впечатление прекомерната му загриженост за външните знаци – ореола от чисто злато около главата на чудотворната Света Майка, скъпата лилава копринена завеска на иконостаса, чистотата – на пода, на ръцете. Материалната чистота го прави духовно сляп – той не разбира как чрез тези скъпи подаръци някой се опитва не да изкупи, а да откупи с пари греховете си.

В образа на просякинята Елин Пелин въплъщава идеята за силата на истинската човешка чистота и това е духовната, нравствената чистота. Тя винаги е свещена, но невидима и това обяснява защо игуменът е сляп за истинската й стойност и не може да я разпознае. Просякинята е въведена в сюжета на разказа като тъмен силует на жена с дете на ръце” и така тя удивително повтаря очертанията на Богородица от иконата – още повече, че бедната жена се уподобява на Божията майка в своята най-искрена проява, а това е майчиното страдание, голямата болка на майката от ужаса да загуби детето си. Въпреки мръсните дрехи и нечистото тяло просякинята е свята, защото сълзите й са двойник на капещите свещи, а детето прилича на повехнало цвете. Жената е сакрализирана и чрез малката игличка, която подарява на Богородица, защото цветът на игличката е син – символ на небето и на връзката с божественото. Ето защо именно когато този скъпоценен дар се връща върху иконостаса, се случва онова, което в текста е наречено „чудо” – камбаните не просто бият сами, но чистотата на майчината вяра прави и от тях „бронзови майки, обременени от звукове”.

За да празвучи отново гласът на Божията благословия за хората, за да победи доброто и красивото, е достатъчен един жест – наглед незначителен, който обаче отключва Божия глас за хората: игуменът (отец Йоаким) забожда на копринената завеса малката игличка със синя топчица. “Игличката със синьо топченце накрая”, захвърлена от свещеника, се оказва разковничето, без което камбаните няма да забият. Дрипавата и мръсна майка – с мъничкия си дар – се оказва по-мила на Богородица, отколкото Божият служител с ревностната подготовка на храма за светия християнски празник. Чудото с камбаните (развръзка на разказа) е гласът на погубеното духовно у отец Йоаким, което събужда и звука на камбаните, т.е. Божията милост и благослов за хората. Този глас означава метафорично връзката между човека и Бога, гарантираща равновесието и реда в света. Гласът на камбаните е свързан с непринудения, спонтанния човешки жест, отправен към Бога за милост и прошка, с естествения порив на душата като израз на най-съкровена и чиста вяра. Това чудо означава преоткритата способност да разбираш Другия, да преодоляваш недоверието си към него, да проглеждаш в душата му с вътрешния взор на собствената си душа. Връзката между хората е връзка между душите им – тя е тайнство и чудо, подобно на връзката между човека и Бога. На външната, “направената” с педантично усърдие чистота, се противопоставя вътрешната, духовната, спонтанната.На материалното богатство, на преднамереното лустро (златния ореол, копринената завеса – дарове на „богат човек от далечно място”) се противопоставя богатството в сърцето на човека; на идеалната материална подреденоствътрешната духовна свобода и красота.

Текстът изгражда внушение, че Другият човек е изпитание за нашата човечност. Сюжетът на текста провокира способността ни да видим в негово лице нуждаещия се  и помагайки му, да направим света по-добър. Чудото носи прозрение, че дисхармониите са в човека, а не в света; че праведник е не онзи, който зачита Божиите закони на думи, а този, който ги осъществява чрез своите помисли и дела. Нравствеността не се състои в материалната подреденост, външната чистота и красивите фрази, с които често залъгваме съвестта си, а е отвореност към Другия, съпричастие и споделяне на неговата съдба. Отрича се фалшът на подредения ритуал, лишен от духовност, от милост към човека. Чудото с камбаните е благоговейно внушение за някакъв дълбок ред вън от хората, но властен и над тях, който изправя потъпканата от човека ценност и възстановява нарушената обща(човешка и божествена) хармония, видяна в обичта , милостта, състраданието.

“Чорба от греховете на отец Никодим”

 

Разказът е единственият текст, в който повествовател, фикционален разказвач (отец Сисой) и притчов герой (отец Никодим) фигурират в един сюжет относително равностойно. В другите разкази от цикъла беседите между домакина (отец Сисой) и госта (повествователя) остават на заден план, скриват се зад притчовия сюжет. Разказът е писан като един от последните (1934г.) и заедно с разказа пролог “Отец Сисой” конструира своеобразнакомпозиционно-повествователна рамка, защото само в тези два текста присъства образът на отец Сисой – фикционален разказвач на поучителните истории. И този разказ от цикъла е изграден като притча, сюжетът е статичен, вместо случка се появява идея (теза) от предпоставен морален извод, чиято антитеза довежда до откриването на сентенцията (поуката) – развръзка на разказа. Случката, доколкото я има, доказва тезата. Разказът е концептуален за цикъла, защото изрича в синтетична формула (като дефиниция) философската идея на твореца за многоликата и противоречива природа на човека. Тази формула е изказана от героя отец Сисой, според коготочовекът винаги е едновременно „и черно, и бяло бобено зърно”.

Белите рози, които отглежда, са красив етичен жест на почит към любовта от младостта и към съкровения образ на любимата, но те са и знак за природно мъдрата, красива, чиста и извисена душа на монаха, живеещ съобразно природните (божествените) закони – следователно почтено, праведно. Любовта е откроена като висша ценност в битието на човека – тя трябва да извира естествено от човешкото сърце и да се проявява към всяко Божие творение. Знаков е моментът, когато отец Никодим поставя всяка сутрин върху „пейката зад манастирската ограда”белите рози, подобни на „малки бели ангелчета”, за да му напомнят всяка сутрин за греховната земна любов, заради която той е напуснал света и се е уединил в манастира. Това сливане на греха с ангелското начало, каквото розите представляват, променя цялото пространство, защото оградата престава да бъде бариера между светско и религиозно и се превръща в мост, свързващ тези две различни човешки пространства. Още повече, че отец Никодим обяснява своя жест с желанието си бялата роза да бъде намерена, за да й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя (любимата)”. По същия начин и земната чорба, която разказвачът и отец Сисой си сваряват от бобените зърна на отец Никодим и която текстът нарича „съблазън”, удивително прилича на свещената чорба, която светците ядат в Рая (разказът „Светите застъпници”).

Размишлявайки за своя земен път, отецът се натъква на един етически парадоксправедно и грешно не могат да бъдат ясно разграничени. За да бъде наясно със себе си, той отбелязва с бобени зърна своите грехове: с черно – непростимите, с бяло – съмненията, които се затруднява да определи като „грешни” или допустими. Но в контекста на собствената му съдба тази черно-бяла морална схема доказва единствено това, че палитрата на живота е по-богата. В едни и същи помисли или действия може да се види и Богът, и Дяволът – добро и зло, праведно и греховно са относителни категории и преди да съдим, трябва да разберем.

Смисловите внушения на разказа задават общи морални и философски въпроси, свързани със същността на човешкото. Текстът е емблематичен за нравствено-философската концепция на целия сборник. Нравствената поука, генерална за цикъла, е изказана чрез афористичен изразчовек е “и черно, и бяло” бобено зърно. Такова тълкуване подготвя още заглавието на разказа, което съдържа думи от различни стилови регистри: съчетаването на снизено-битовата дума „чорба” с абстрактното понятие „грехове” иронично отрича възможността за окончателни нравствени присъди. От друга страна, подтекстът на сентенцията „човек е и черно, и бяло бобено зърно”, изречена от отец Сисой, се основава на два детайла. По силата на първия се подчертава многобагрието на човешката природа, която според Елин Пелин обединява в себе си всички земни цветове, заключени между полюсите на бялото и черното.По силата на втория детайл в митопоетическото мислене единствено житото и бобът се смятат за свещени растения, покровителствани от самия Бог. Следователно човек е многолик, защото такава е волята Божия. Това обяснява защо цикълът има за епиграф откъс от Библията (от Псалми Давидови), който гласи: „Познах делата Твои във всички твои творения”. Мъдростта на разказа разкрива дуализма (двойствеността) на човешката природа – доброто и злото в човешкото битие вървят ръка за ръка, но човек е вътрешно свободен да установи хармония между доброто и злото в себе си и в света. Без злото не би могъл да оразличи доброто – този нравствен дуализъм създава и обуславя целостта на битието. Борбата между доброто и злото в душата на човека е неговият пъстър живот, в който хармонично съжителстват природосъобразната, естествена жизненост и моралът на доброто в извисения духовен свят на човека. И двете начала са дадени на човека от Бога и трябва да съществуват в равновесие. Нарушаването на равновесието между добро и зло, между телесно и духовно създава прекомерности, които не се вписват в етичните норми на праведността, защото са престъпление спрямо човешката природа. Прекомерното добро, свързано с християнската догма за извисяване на духовното чрез бягство от повика на плътта, всъщност поражда зло: “Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?” – е записал отец Никодим на една от книжките, в която е увито бяло бобено зърно. Белите зърна отразяват душевните съмнения на монаха и подкрепят авторовата теза, изричаща мъдрото разбиране на сложността на човешката природа, чиято същност е неразделна от душа и тяло:Мисля и не знам кое е върховното в човека – душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?” Разказът интерпретира една от основните теми в цикъла – темата за моралния догматизъм. Отец Никодим се пита дали е оправдано отричането от телесните наслади, дали душата може да бъде удовлетворена, когато страда тялото. Неговите въпроси крият съмнение в християнското разбиране, че желанията на тялото са „нечисти”, а грижа заслужава единствено душата. Героят осъзнава, че тяло и душа са „същност неразделна”, а текстът открива истината в хармонизирането на техните противоречиви стремежи.

В най- голяма степен авторовото отношение към човека и света е намерило въплъщение в цялостния портрет (физически и духовен) на отец Сисой. Героят изразява мъдрото разбиране за великата простота и сила на Божия свят, дарил човека с любов и радост. На Бога служи най-вярно не този, който сляпо изпълнява християнските догми и е безмилостен, а онзи, който служи на хората и ги озарява с любов, милост, радост, прошка. Човекът е и духовно, и материално същество. Потискането на естеството е грях. Укротяването на телесните желания може би облагородява духа, но едва ли е път към щастието. Човешкият живот е пълноценен, когато се постигне хармония между духовното и телесното. Природната религия, която изповядва Елин Пелин, съчетава в хармонично единство неподправената християнска етика и езическата виталност, естетизира жизнелюбието, радостта, добротата, любовта;  тази религия е великодушна и снизходителна към човешките грехове, защото те са част от пътя на човека към добродетелта и към Бога. Наред с това се открива едно „ренесансово” въодушевление от преоткриване на сетивния свят, на радостите, които крие в себе си тялото. Авторовата житейска философия е единство от езическа свобода и християнско целомъдриенеподправено, извиращо от човешкото сърце, нямащо нищо общо с лицемерния и догматичен аскетичен морал на християнската църква.

Advertisements

Read Full Post »