Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ’ Category

ДЕБЕЛЯНОВ

ОПИТЪТ ЗА ПРИМИРЯВАНЕ И ОВЛАДЯВАНЕ НА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ И
ПЪТЯ НА ЧОВЕКА ПРЕЗ ЛОНОТО НА СТРАДАНИЕТО КЪМ СЕБЕПОЗНАНИЕТО И ХАРМОНИЯТА

ПЛАН – ТЕЗИС

І. Увод

ІІ. Теза: Поезията на Дебелянов се вглежда в преплитащите се крайности в
живота, за да потърси път към тяхното примирение и единение. Човекът може да
познае хармонията само когато победи у себе си раздвоението и излезе от
лабиринта на вътрешната тревога. Обречен да загуби детството на своята цялост в
следствие на личния избор на Пътя и проникването в контрастната същност на
битието, индивидът захранва вярата си за завръщане към първоизворите на живота
и любовта с надеждата, че самопзнанието ще разреши нерешимите въпроси. В
следствие на страданието и драматичната самоанализа лирическият Аз в лириката
на Дебелянов е озарен от мисълта за примирение със земния си кръст. Това
насочва погледа му към реалния свят, доскоро възприеман единствено като
територия на греха и самотата. Окончателният извод, че друг живот освен
действителния няма, смирява самоунищожителните импулси, рожба на
разочарованието и неудовлетворението. Потърсил своето място в общността,
Дебяновият човек се себепостига в зоната на дълга и земния подвиг. Свойственият
му хуманизъм го сродява с непознатите, но подвластни на същите закони хора,
кара го да погледне към вечните проблеми с ново зрение. А различният прочит на
живота винаги се отблагодарява с мъдрост, която неминуемо приближава Аза към
територията на сакралните ценности, към Бога, разбиран като абсолютна духовна
слятост с нравствения императив.

ІІІ. Аргументация:

1. подтеза: Драмата на символистичния човек е драма на напразното очакване, на
съня, който остава несбъднат. Единственото реално и стойностно преживяване е
страданието, което пречиства душата и я връща обратно в мечтаната територия на
детската невинност. Възприемана като първичен рай, тя е същевременно и лоното,
в което се извършва трагичния преход от свое към чуждо, от незнание към
познание, от индивидуално към колективно живеене. Затова споменът за детството
е с амбивалентно присъствие – натоварен е с ореола на светостта и с чувството
за осъзната греховност, съпровождаща навлизането в света на изкушенията и
злото.

а) осъзнаване на съществуващите в света противоречия – акт на опознаването на
битието – неизбежен в индивидуалното порастване на личността.

Образът на детето: безгреховна душа, невинна, в плен на светло незнание (Спи
градът, Помниш ли…)

“Пловдив” – лирическият Аз открива антиномичността на битието: забрани,
излъгани надежди, жестокост, тъмнина; личността е лишена от сигурните опори:
вяра, надежда и любов, това предопределя безпомощността и в опита да се справи
с изпитанията, които я очакват.

Грижата (“Грижа”) като лице на живота – невъзможно е да се предчувства отговора
на личния жест; несъвпадение между желано и получено; сблъсък със социалните
проблеми; животът се превръща в реакция на абсолютната несигурност. извод:
страданието е предопределено

Самотата като продукт на опита да се колективизира индивидуалното битие. Душата
попада в плен на тленността, характеризираща света. (Легенда за разблудната
царкиня). Недочакала своя принц, своето духовно прераждане и извисяване, тя се
отдава на страстта и греха и този акт е предателство спрямо хармонията на
бленувания рай, но и се свързва с раждането на човешкото самосъзнание.
Отдавайки се на изкушението, душата прекъсва сакралната си връзка с Бога, но
слизането надолу по стъпалата на насладите и греха е последвано от осъзнаването
и жаждата за прошка. Оттласкването от абсолютното дъно става благодарение на
възкръсналата вяра, която се ражда именно в тъмнината на безнадеждието като
реакция срещу абсурда на живота.

Б) изграждане на образа на Дебеляновия лирически човек:

– отчуждение от тълпата; градското пространство като територия на греха,
порока, безсмислието на делника; загуба на индивидуалното присъствие,
претопяване в безликото множество, шума, суетата; спасителният ход е
дистанцирането от другите.

– специфика- Дебеляновият човек е духовно приобщен към родното, възприето в
неговата патриархална идиличност и красота. Крайната алиенация е немислима в
полето на обичащата душа. Това поражда раздвоение между осъзнатото противоречие
с другостта и непреодолимото чувство за дълг, за обвързаност с нея. Тази
специфика на изживяването поражда съзидателното начало в лириката на Дебелянов,
като се изгражда не само паралелен на действителността идеален свят, но и се
долавя опит да се преподреди съществуващия съобразно повелите на една висока
нравственост. (Миг, Молитва, Тиха победа, Прииждат, връщат се…)

мотивът за всепроникващото зло: (На злото, Разяжда гърдите ми кървава рана,

контрастите в живота нахлуват в територията на интимно-личното и заличават
защитната граница между външно и вътрешно, реално и нереално. Животът обладава
духовно човека, като отнема божествената ценност, въплътена в самата му същност
(метонимично представена отново чрез душата)(Жертвоприношение)

познанието има разрушителна сила, превръща се в самоагресия – изтезание заради
осъзнатата слабост (да крееш на неволите раб); познанието е грях и бреме (never
more) (сравни с Яворов): (Да се завърнеш в бащината…., Черна песен, Воин в
тъмница, )

производни на опита за себепознание са неверието, съмнението, съзнателната
амнезия, пропадането в свят без опори (отдавна е слънцето чуждо за мене…”),
несигурност в собствената позиция, доведено до крайност (и в свойта вяра сам не
вярвам аз) (сравни с Яворов); човекът е видян като арена на божествения
конфликт, трябва да реши неразрешимите противоречия на битието,

къде е мястото му в тази неизчерпаема битка между добро и зло?

Извод:Човекът е неспособен да избегне грехопадението, към което е онтологично
предразположен, но не може да загуби и надеждата, която единствена го крепи
(кутията на Пандора).

Мотив за нравствения стоицизъм на просветлената за великата си мисия душа(Разяжда
гърди ми кървава рана.. Молитва, Пловдив, В тъмница) изживяването е крайно
напрегнато, защото лирическият Аз се стреми да съхрани сетивата си,
разграничаващи добро от зло и да продължи да изстрадва пътя на самостоятелния
си избор. Прощавайки се с невинността, човекът се сдобива с нова, по-голяма
сила. Бурята разрушава бентовете, но и разчиства света на греха. Няма ги
старите граници, човекът може да сътвори много и различни свои светове.

Спасението от злото е в самата душа – богата с болката и натрупаната самота.
Страданието се осмисля като най-ценен капитал и единствен път към
самопостигането. (на Бога най-светлия син). Възможно е сравнение с Христос като
изкупител на греховете човешки; този образ въвежда идеята за постижимата
хармония между тленно и божествено, за преодоляване на конфликтността,
преградила пътя към щастието(Спи градът)

Дебеляновата поезия се стреми да издигне и читателя над действителността (
орфическа тенденция). Авторът изгаря от чувство за вина, че не е изпълнил своя
дълг пред хората. Заминава на фронта, защото само там вижда възможност да се
реализира като човек.

в) любовта като извор на божествена енергия и като светлина, отвеждаща към
сакралните висоти

– любов към майката: всеопрощаваща, възвисяваща и неопорочена от присъщата на
човека греховност, тя прави възможен пътя към детството и към съвършенството на
нирваната. (Да се завърнеш)

– към родината, изстрадана като носталгия по Дома и като жертвоготовност в
името на идеята. Чувството за дълг отвежда Дебелянов на фронта, то създава
жадуваната тръпка на слятост с другите, за намиране на Пътя, чрез който ще се
осмисли съществуването. Пребиваването на поета на фронта се оказва решаващо за
промяна в светогледа му. Лир. субект в творбите му открива, че е възможно
примирението на крайностите, но само пред лицето на Смъртта (където всички са
един…Тиха победа, Един убит)

– към любимата. Присъствието ѝ прави възможно раждането на щастието от
преодоляната самота. (Ела и дай ми свойта радост ясна”)Тя има силата да
предотврати сътворението на греха чрез словото (Молитва). Хулните думи зачернят
твореца(Бог) и твореца поет. Те са акт на духовно престъпление. Мълчанието е
израз на силата да се победи гнева, стихията на злото. Мълчанието е белег за
едно по-високо, трансцендентално общуване.

(“Аз искам да те помня…”) – общуването с любимата е в сферата на мълчаливото
духовно сродяване на две души, сами в света, подслонили се в храма на любовта.
Любовта в мига на раздялата разкрива едновременно силата и слабостта на човека
– той може да надмогне необходимостта от жертвения акт чрез вярата в повторното
завръщане и същевременно да падне в плен на съмнението, че надеждата обитава
неговия свят. Раздялата, осмислена и като раздяла с живота, е наситена с нежна
тъга и с меланхолично оцветена надежда(и ти при мене ще се върнеш пак).

Лирическият Аз вярва, че единствената вечна територия на красота и сбъдване на
мечтите е споменът. Съхранявайки образа на любимата там, в пространство,
недостижимо за времето и битовостта, той я сакрализира. Връщането към образа –
икона е възможно във всеки момент – като рефлексия на жадното за красота
съзнание. Уединението на влюбените е разкрито и в пространствен план (на
хълма). Издигнати над града – обиталище на порока, те го освещават чрез трепета
на чувствата си. Образът на любимата не се свързва с телесното изкушение. Тя
присъства чрез плахостта на жеста, молбата за обич и споделеност. Аз и Ти се
докосват в свещеното пространство на спомена, на магическото изживяване на
дълбоко и трогателно чувство, което не бива да бъде застрашено от греха и
нетрайността на всичко тленно в този свят. Азът се стреми да защити спомена от
агресията на забравата, на преходността на преживяното от човека. Лирическият
човек познава променливостта на чувствата, жаждата за наслади, която изпепелява
душата и я прави подвластна на бързи и необмислени решения. Той е на “нощта
неверна верен син”. Болката се ражда именно от осъзнаването на собствената
греховност и непостоянство. Императивът:”Аз искам да те помня…” е плач на
душата, която възроптава срещу това изначално у човека стремление към
различното и новото, което го кара да се прощава с преживяното, без да се
обръща отново назад. Лирическият Аз се надява неповторимостта на този съкровен
миг да удържи победа над навичността да се погубва всичко свято, а любимата да
му напомня с безгреховността си за пътя към рая. Прегръдката е дееротизирана,
романтично-невинна, израз на чистото чувство, което свързва души, а не тела,
жадни да се слеят в едно. В този аспект тя ще разкрие вярата в бленуваната
любов, неподвластна на тленността, възможна единствено в света на мечтата
(Ромео и Жулиета). Близката смърт не може да бъде избегната, но вярата, че
любовта е по-силна от нея, дава сили на лирическия човек да бъде опора на
любимата си в миг на голямо страдание. Пречистваща и възвисяваща, любовта е
потърсена и намерена като път към обединение на земно и божествено. Потопен в
трепетния миг на раздялата, Азът надмогва собствената си суета и слабост, той
доказва, че може да съществува извън времето на прагматичността и порока,
неподвластен на собствената си греховна същност. Печалният взор на любимата
напомня за изначалната обреченост на човека да страда и чрез страданието да
опознава себе си и радостта, че живее. Любовта е разкрита именно като копнеж,
неосъществена докрай, устремена към някаква отвъдност, която ще я бележи с
печата на вечността. Така човекът може да херметизира мига, превръщайки го в
сърце на безвремието. Горчивината от предчувствието, че щастието се изплъзва,
се разтапя в съзнанието, че е спасена самата любов. Също като в
песните(фолклора), в които двамата млади умират, невкусили греха, опознали
единствено сладкия трепет, че той е възможен, както и свободата да се устремят
към него, без да зачитат повелите на патриархалната идилия – затвор. Дебеляновата
елегия разгръща универсалния мотив за неслучилата се любов, която изкушава
спомена именно със своята романтична невъзможност, с неизчерпаността на оня
трепет, обединил в едно две сърца, дървесата на гората – живот и града.

ІІ. Подтеза: екзистенциалното постигане на познанието пред лицето на смъртта.

“Цикълът “Тиха победа” е победа на мира над войната, на човешкото над
шаблонното, победа на мъжествената чувствителност над празния героизъм, на
нежното и поетичнотото над грубото и грозното; победа на поета над себе си, над
индивидуалистичните си увлечения, връщането му към майката земя”Ефрем
Каранфилов.

Пред лицето на войната умира илюзията, че красотата на изкуството е заместител
на живота. Настава време за равносметка и търсене на истинското място в живота
(Блок: “И стало безпощадно ясно: жизнь прошумела и ушла”). Символистичните
блянове са безплодни, зрее нов критерий на жизнена проверка, разпада се
символичстичната образност, разтърсва се индивидуализмът, предметност на
образите, осезаемост на общесствено-историческия контекст,
изповедно-психологически реализъм. Преход към нова поетика, наследена от
Хр.Смирн., Гео Милев, Н.Фурнаджиев…

а)идеята за смъртта е характерна за естетиката на романтизма и символизма.
П.Славейков я възприема като праг, делящ човека от безсмъртието, Яворов – като
свръхсмисъл на бтието. Смъртта дава възможност за сливане с вечността и
откриване отговора на екзистенциалния въпрос(това е така и при Ботев), затова
Дебеляновият лирически човек я вижда като коректив на живота, близо до нея е
възможно единението на крайностите, осъществява се самият идеал.(през този
период лит. ни осиротява 1911 – застрелва се Д.Бояджиев, 1912 – умира
Славейков, 1914 – самоубива се Яворов, 1916 – умират П.Тодоров и Дебелянов,
1919 – д-р Кръстев)

Дебелянов изразява усещането си за анонимния механизъм на войната, неговия
смразяващ, почти фатален облик, приеман тихо, почти жертвено (“Прииждат, връщат
се…”)лир.аз се чувства част от колективната съдба. Това разширяване на
социалния контекст на индивидуалната чувствителност е друго ново и ценно
концептуално положение в поезията му. Проявява се усет за околната човешка
действителност, сливане с другия, общност на социалната съдба. (разработено от
Йовков и Л.Стоянов)

“Един убит” – срещаме се с модерната представа за разкъсаната човешка психика в
навечерието на войната и по време на самата война. Стихотворението въвежда
идеята за преодоляване на антихуманизма, преобърнал ценностния свят по време на
войната; смъртта връща загубеното на бойното поле равенство между хората.
Светът се разделя на живи и мъртви, за да се зададе въпросът: Защо? И какво
поражда омразата и желанието за мъст. Полифония на гласовете:
обективно-преценяващ, пластично-описателен; човешки-топъл и разбиращ, който
въвежда образите на майка, родина, любима; гневно-дескриминиращ жаждата за
човечност, който връща съзнанието на ниво първично засищане на гнева (Илиада,
Ахил). Логиката на войната противоречи на сътворените през вековете нравствени
норми. Разумът(“не живот ли да отнеме, той живота си е дал?”) застава именно
срещу тях, за да се издигне на пиедестал инскинктът за самосъхранение.
Християнски мотив за опрощението – път към божественото у човека, жажда за
неговото реабилитиране. Способността на човешкото съзнание да преодолее
бариерата на другостта, маркирана със страстите на омразата, е най-ценното,
което трябва да пребъде и да постави след войната основите на един нов, мирен
свят. Територията, в която всички сме хора и е възможен диалог и толерантност,
разбиране и съчувствие не бива да се унищожава. В конкретната творба тя е
представена като територия на Смъртта, умиротворила гибелните страсти,
успокоила поривите за победа, лишила човека от избора му.

– б)тихата победа и надмогването на контрастите, единение на полюсните начала в
битието, откриване на универсалното равновесие между материално и духовно.
животът отдавна е разколебан като ценност(много преди войната), защото нарушава
очакваното единение между Аза и света. Той е дебалансиран и дисхармоничен както
в своя социален контур, така и с тленността на всичко материално в него.
Човекът осъзнава, че е несъвършен и има само допълваща роля по отношение на
великото творение Живота. “Тиха победа” – една творба, която внушава, че са
разгадани тайните на вечния кръговрат: живот – смърт. В предверието на смъртта
лирическият Аз изживява просветление. “Дебелянов откри света в мига, когато
трябваше да го напусне” (Ат.Далчев). Лирическият герой се връща към майката
земя и това отменя смъртта като насилствен акт. “Тиха победа” е контрапункт на
“Черна песен”. Единение на света, денят и нощта се връщат към адекватното си
измерение на темпорален цикъл, в който човекът естествено се вмества; човекът в
светлината на дълга – воля над неговата, закон надличен, исторически
обусловен,; войната разделя и обединява хората. Пред нейното жестоко лице
всички са равни. Преодоляване на егоцентризма, характерен за модерното
съзнание. Жертвеният кръст е белязал всички, а не само избраниците
(свръхчовеците).

Първородният грях може да се изкупи чрез жертвоприношение и примирение със
смъртта. Душата е освободена от напрежението на непрестанното дирене на смисъл.
Близостта на смъртта напомня колко сме тленни, обезоръжава жадното за върхове
его. Кръговратът, мечтан в “Да се завърнеш…” ще се осъществи. Земята е
припозната като майката – дом. Тази идентификация придава на гибелта ореол на
завръщане към първоизвора на живота. (при Ботев попиването на кръвта в земята
също е акт на връщане към плодородната гръд на живота). Земята е безсмъртна, тя
не може да бъде притежавана, човекът е жалък в стремежа си да я парцелира и
владее. Тя е майка на живота въобще, затова връщането на синовете и при нея,
преодолели ужаса от тази съдбовна среща, се възприема като естествено
завършване на Пътя. (“и аз обикнах този път”). Човекът се е сдобил с ново
зрение (сравни с “Миг”, където е безпомощен, или с “На злото”). В “Тиха победа”
е налице прозрението на духа (“Че светли тайни дух прозря”). Идеята за подвига
се свързва с полъха на времето, с традиционната представа за
връзката:майка-син, в която той е бранител, спасител и в това е неговия подвиг.
Преодоляват се чувството за изолираност и самота, за бездомност и несрета.
Примирение с участта си на смъртен и любов към човечеството – това са новите
духовни пространства пред лир.Аз. последните стихове са натоварени с лексика,
отвеждаща към родовото съзнание: брат, син, майка, роден бряг, родни сенки,
родна реч. Душата е част от едно голямо човешко семейство. Чувствата са крайно
универсализирани, внушават идеята за приобщаването на самотната душа към света,
за намирането на мястото в него. Хармонизирането на духовното пространство
става в лоното на сакрализираната родина, отново реализирана в стиховете като
родина на измъчения от странствата си човешки дух. Тя не е топонимно
обозначена, а е територия на любовта, прошката, безкрайната красота и победата.
Връзката с Бога е реабилитирана, това връща вярата, че действителността ще се
окаже съвместима с бляна. Човекът ще заплати за щастието отново да е цялостен в
любовта си към другите със своя живот. Уравновесяването на везната се реализира
във времепространствено отграничаване от бита, от ежедневието. Фронтът е
територия на изпитанието, на мълчаливото служене на дълга, на постоянния
подвиг. Там се ражда уважението към другия, опознат в мига на светлата жертвеност,
на полета към върховете.

-в) Примирението със смъртта не елиминира безсилието на човека да разреши
проблемите. Споменът е несигурна опора. Единственият спасителен пристан остава
песента. (“Сиротна песен”) Творчеството е видяно като акт на непрестанно
умиращото безсмъртие на поетическото съзнание.; Сравнение с Вапцаровите
предсмъртни стихове: елегично-шепотен тон, съзнание за безвъзвратност на
приетата съдба, изповеден психологически реализъм, изразен чрез най-прости и
въпреки това удивително богати на психологическо съдържание слова. Израз на
едно духовно самообладание, стоическо спокойствие пред неминуемостта на
смъртната съдба. Общо е чувството за жертвеност, за ненужност пред могъщия
поток на историята, но то има разл. социален смисъл при двамата.;при Д. е
жертва, а при В. – саможертва.

(Инна Пелева)Стихотворението (“Сиротна песен”) е непатетична раздяла с живота.
Започва като завещание с “ако”, но условността е заменена от сигурност.
Връщането на лентата интепретира отново идеята за “живот неживян”, една
биография, сглобена от липси, тъжна поредица от отрицания. Модусът на
богатството е въведен с парадокс – горести, несподелени радости, негативни като
природа изживявания. Равносметката не предизвиква скръб, а словото “победа”
включва в кадър историческия сюжет. Не се повтаря традиционният колективистичен
мотив, но синекдохически е представен в личностната равносметка. Човекът не се
конфронтира с национално-историческия разказ, но не е и встрастен в него.
Странна територия между приобщеността и дистанцирането. – ражда се “Може би” –
дали победата и смъртта ще донесат утеха. Смъртта не е повод за скръб, тя е
спасение. Последният стих събира вс.важни за живота-писане думи: бездомен,
песен, спомен. Лир. Аз заприличва на герой от творбите си, на песен, на спомен.
Преминаването отвъд започва с усещането за бездомност и преминава в безплътното
присъствие на мелодията текст. Човешкото се разтапя в изкуството и смъртта
става примамлива за посветените в него.

VІ Извод

„ЕДИН УБИТ“

Текстът на стихотворението е намерен след смъртта
на Дебелянов, когато самият той вече не е враг на никого, когато срещу него не
може да има враг. И още заглавието „Един убит“ подсказва
възможността, затвърдена от текста – убитият да е всеки един, а не
един-единствен, макар и анонимен в своята конкретност човек.

Всъщност чуждата смърт изправя лирическия субект пред възможността да
разсъждава върху смъртта, да реконструира един чужд живот, като остава
разтерзан между необходимостта да се подчини на императива на войната – да
убива, за да не бъде убит, и потенциала на вживяване в непознатия и неизвестен,
вече прекъснат живот.

В българската литература е налице още една сходна ситуация на интерпретиране,
на „четене“ на мъртвото тяло – финалът на „Последна радост“
на Й. Йовков, където позициите са разделени в тълкуванията на двата персонажа:
откриващия героическото полковник и съзиращия протегнатата към цветето ръка
млад офицер. И ако Люцкан е устремен към лайкучката, обладан от порива за
завръщане в магичния свят на естетическия език, който създава неговото същинско
битие, героят в „Един убит“ е спокойно вгледан „в свода ясен и
дълбок“, вгледан е в пътя, по който е поела душата му, за да се изправи
пред сетната присъда – божията.

Времето след победата е обикновено време на радост, на потопеност в екстаза на
общия възторг, но в текста на Дебелянов човекът е самотен, извън
тържествуването, фанфарите и възгласите. Той констатира победата, той знае, че
бурната вълна е помела враговете, т.е. очистила е земята от тях, но мисли за
друго, разсъждава върху проблеми, засенчващи стойността на победата.

Лирическият субект наблюдава картината на бойното поле и вглеждайки се в
убития, в опръсканите с кръв писма, питайки се: „Кой е той и де е
бил?“, се връща в света преди войната, осъзнавайки, че и този неизвестен
човек е повикан на смърт от някого, че е бил готов да отнеме чуждия живот.

Образът на майката просветва зад студеното тяло на мъртвия войник и това е
несъмнено образ на вечната, неизтляващата и неизмерима скръб. Но лирическият
субект не може да излезе от контекста на войната, знаейки, че той би могъл да
бъде на мястото на чужденеца.

Мъртвият е едновременно враг с всички атрубути на войнското – знаме, зов,
готовност да се бие, да побеждава, да убива и умира – и обикновен човек, за
когото има кой да скърби, който пази опръсканите с кръв писма – неговата връзка
с предвоенния живот, с един друг свят. С неговата смърт обаче и този мирен свят
си е отишъл, а така стават ненужни и всички други знаци на миналото – писмата,
които също умират в своята непотребност: „трепкат плахи и ненужни// с кръв
напръскани писма“.

В поезията на Дебелянов думата „ненужен“ придобива особена стойност
най-вече в контекста на войната: в „Сиротна песен“ лирическият субект
вижда своята успокоеност, напускайки света в сравнението с песента,
„навяваща ненужен спомен“. Несъмнено думата „ненужен“
покрива сектора на овладения екзистенциален драматизъм.

Така кървавият подпис на смъртта е последен в кореспонденцията на мъртвия с
другите.

Вгледан в живота отвъд мъртвото тяло на врага, лирическият субект сепнато
осъзнава своята „смешна жал, нелепа жал,// в грохотно, жестоко
време!“, защото тази жал е неуместна по време на война, в мига на
победата. Човекът търси не само лесните опори, които образците на войнско
поведение предлагат и налагат, но и хуманните основания да се отстоява
различното, необременено от униформата гледане към хората и света.

Затова лирическият субект усилено се опитва да раздели наблюдаваното в двете
полоси – на войнския и на обикновения живот и съумява единствено да изрече
страшното изречение, което увенчава текста:

Не, той взе, що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

Ситуацията, в която е възможно
примирение с врага само и единствено в смъртта, е несъмнено доминирана от
желанието и необходимостта да унищожаваш. Тя е антихуманна, смазваща човешкото,
което се изгубва във времето на битките, когато хората стават жертви на
най-различни химери, както пише Гео Милев по повод смъртта на Дебелянов – че е
станал жертва на химерата, наречена отечество.

Текстът на „Един убит“ започва с твърдението:

Той не ни е вече враг

…………………………..

за да завърши с:

…………………………..

мъртвият не ни е враг!

Между „вече“ (не ни е
враг, защото е мъртъв) и утвърдителното“мъртвият не ни е враг“ се
разгръща мисълта на съпротивляващия се срещу войната, но и подчиняващ й се
човек.

Огромна мъка потиска спонтанно човешкото реагиране, но и под властния императив
на войнския опит се крие мъдростта на онова, което е най-важно за човека – да
остава човек независмо от всичко, да съхранява човешкото отнасяне към другия,
да се вживява в чуждата смърт, да мисли за себе си и света в тяхната сложна
отнесеност.

“Един
убит”от Димчо Дебелянов

Светът на
Димчо Дебелянов е свят , в който поетът въздиша замечтано по прекрасното , по
красотата и по духовната извисеност.Той непрекъснато се стреми към добро , към
хармония , към чистота и нравственост , но в действителността неговите идеали
се сблъскват с грозотата на заобикалящия го свят.Животът му е низ от
най-възвишени надежди и жестоки разочарования от съдбата.По природа Димчо
Дебелянов не е бунтовна натура.Той не може да изрази в гневни и яростни стихове
несъгласието си с действителността , белязана с груб материализъм и ужаса на
войната.Поезията му е изповед , в която той излива цялата възвишеност на душата
си.Човеколюбието и бляновете по един красив и мирен свят на хармония са били
тази светлина , която е озарявала стръмния път на живота му и са го вдъхновили
да сътвори прекрасни стихове , които се превръщат в актуална тема за всички
поколения.

Военната
поезия на Дебелянов отразява образно ужаса на войната и несъгласието на поета с
необходимоста от нея , протеста му срещу масовото унищожаване на хиляди човешки
същества.Неговият хуманизъм проличава изключително силно в стихотворението
“Един убит” , където поетът проповядват , че вече убит , врагът вече не е
безчувствен , бездушен и жесток противник , а човешко същество , което също е
обичало и е имало свой свят , свои мечти и надежди .Човеколюбието на Дебелянов
се доближава до хуманизма на Йовков.Военните произведения на двамата творци се
доближават не само по своите идеи , но и по самите образи , които ги
отразяват.Стихотворението “Един убит” много напомня очерка на Йовков “При
Одрин” , като в тях най – впечатляващите образи и моменти се препокриват :

“Тия ризи
, тия бедняшки , прекършени дрехи , и те са били грижливо сгъвани с треперещите
пръсти на някоя любеща ръка , и бърху тях са падали едрите , горчиви сълзи на
раздялата” пише Йовков , а при Дебелянов :

“по
сивата земя,

трепкат
праха и ненужни,

с кръв
напръскани писма.”

Друг
момент , който съвпада и при двамата творци , е описанието на природните
картина и “състоянието” на героите.Макар поетът да рисува пейзажа само с
две-три думи , а Йовков да е по-многословен , и при двамата проличава безстрастността
на природата и яркият контраст между нейната красота и грозотата на трагедията
на войнишката смърт : “Дълго време бродих между тия трупове.Наблизо и надалече
се лежат неподвижни в мълчанието на тихо и нямо страдание.Едно тъмно и зловещо
тържество на смуртта.А денят е тъй хубав и светъл , слънцето тъй нехайно и
щедро пилее сребърни лъчи , небето се издига тъй високо и тъй безстрастно
синьо” и

“Ето , в
хлътналия сняг,

Легнал е
спокойно бледен

с
примирена скръб загледан

в свода
ясен и дълбок.”

И у
Йовков , и у Дебелянов видът на убития “ неприятел “ събужда в съзнанието
най-дълбоки хуманни чувства и преживявания.Те виждат близките , виждат майката
на “врага” , защото за тях той е преди всичко човек .При Дебелянов майката е
изобразена чрез нежната милувка на старата и трепереща ръка :

“Клета
майчината ръка,

ти ли го
в неволя черна,

с думи на
любов безмерна

утеши и
приласка?…”

Както
Йовков , така и Дебелянов изразява протеста си срещу безсмислието на войната и
разкрива своя хуманизъм , който е част от неговия блян за възцаряване на един
по – добър свят.В стихотворението “Един убит” , където с изключителна
проницателност и простота изразява важни общочовешки изводи за живота , поетът
е определил като “жестоко време” непоносимата трагедия на обикновения човек в
чудовищното престъпление , наречено война : “Смешна жал , нелепа жал

в
грохотно , жестоко време!

не живот
ли да отнеме

той
живота свой е дал?”

Дори
самото заглавие на творбата насочва към идеята , че между всички тези хора ,
повлечени от колелото на войната , няма разлика , защото те всички са
човеци.Този “убит” може да бъде както “наш” , така и “враг” , но той е преди
всичко човек. До такива изводи ни довежда произведението на хуманиста
Дебелянов.

Именно
дълбокочовешкия патос на стихотворението го прави така актуало за поколенията и
му носи неоценими обществена стойност.То представлява обръщение към човека и
неговата съдба през ожесточения грохот на войната , в който проличава болката
на поета от тази грозна картина , от най – грубата и жестока реалност на
човешкия живот.

Неслучайно
военната поезия на Дебеляноя е често сравнявана с военната проза на Йовков –
писателят , признат за най – дълбоко хуманния творец в българската
литература.При съпоставянето на Дебеляновото стихотворение с очерка “При Одрин”
се откриват много допирни точки , дори в самите образи и моменти , чрез които и
двамата изразяват протеста си срещу военната действителност , несъгласието си с
необходимостта от такава безчувствена машина , която поглъща хиляди човешки
живота.В безчувствените тела , разпръснати по полето , които са потънали във
вечния сън на смъртта , те – бедните войници , вече са не врагът , а само и
единствено човешките същества , които обичат , трудят се , мечтаят ,
творят.Двамата хуманисти възкликват сякаш с едни и същи думи ;

Дебелянов
: “…мъртвия не ни е враг” , Йовков : “Нима в тия мъртъвци можеше да се вижда
врагът , нима имаше място за ненавист , за мъст?…”

Тази
дълбока любов към човека , това проклятие към войната , която е най – голямото
зло на Земята – това е заветът , който Дебелянов оставя за поколенията

„ТИХАТА ПОБЕДА“

І

Димчо Дебелянов спада към авторите, чиито текстове са били променяни след смъртта
им. В този факт сам по себе си няма нищо необичайно, още по-малко изключително.
Било поради ранна смърт, добила някъде на прехода от ХVІІІ към ХІХ век
естетическата функция да сътворява фрагменти (Новалис), или поради негативните
изисквания на модернизма, т. нар. “негативен канон” (Адорно), довеждащ в
крайните си прояви до невъзможност да се “завърши” творбата и/или до отказ от
публикуване, редакторите на съответното посмъртно издание на практика имат
последната дума как да изглежда даден текст. Подобен е случаят с “Ленц” на
Георг Бюхнер или “Процесът” на Фр. Кафка, за да споменем само два
представителни случая. Обикновено тези намеси в текста биват отстранявани едва
след завършването на процеса на канонизация на автора, когато идва времето на
текстологично изрядните издания. Дълго преди рецепцията да навлезе във фазата
на текстологичния интерес, най-късно от момента на включването на даден автор в
училищната програма се предполага, че текстовете на творбите му изцяло и във
всяка своя част отговарят на авторовата воля. Вярата в автентичността на
текстовете на “класиците” обаче е по-скоро институционален и идеологически
ефект, отколкото продукт на експертни общности. Текстът е автентичен, защото
вече е бил в учебника и защото изначално е “изказ” на автора. В случая с Д.
Дебелянов оформянето на отвъдната на текстовете фигура на автора протича за
по-малко от 20 години, завършвайки през 1934 г. с откриването на надгробния
паметник в Копривщица. Паметникът се състои от скулптура на седяща възрастна
жена със забрадка, облакътила ръце на колената и подпряла глава на лявата ръка,
и цитат от стихотворението на Д. Дебелянов “Тихата победа” (1916):

и в кротък унес чака тя

да дойде нейното дете.[.]

Именно в стихотворението “Тихата победа”, цитирано в надгробния паметник на Д.
Дебелянов, откриваме една съществена редакторска намеса в текста – променено е
заглавието, което от “Тихата победа” (по-нататък в текста като ТП-1916) е
станало “Тиха победа” (по-нататък в текста като ТП-1920). Преди да коментираме
тази промяна в програмното заглавие на последното публикувано приживе
стихотворение на Дебелянов, ще се спрем накратко върху фактите и свидетелствата
около ТП-1916. Стихотворението е изпратено на Д. Подвързачовна 1.VІІІ.1916 г. с
указанието, че е за сп. “Отечество”. Публикувано е две седмици по-късно в сп.
“Отечество” от 15.VІІІ.1916 г., на практика веднага след получаването на
писмото, имайки предвид забавянията на военновременната поща. По свидетелството
на Тихомир Геров, броят със стихотворението е бил получен на фронта, т.е.
Дебелянов го е видял в печатен вид и е имал възможност евентуално да нанесе
корекции върху екземпляра на списанието. Няма сведения този хипотетичен
коригиран екземпляр да е бил открит в походното сандъче на Дебелянов след
смъртта му на 2.Х.1916 г.

При тази от текстологична гледна точка достатъчно ясна картина възниква
въпросът какви са били основанията за промяната на заглавието в С-1920, която
се възпроизвежда във всички последващи издания. Прави впечатление, че промяната
е възприета дори в текстологично коректния двутомник под редакцията на Елка
Константинова и Здравко Петров (1968, 1970², 1974³). Â бележките към първия том
определящият характер на С-1920 е мотивиран по следния начин: “Те (редакторите
на С-1920 Н. Лилиев, Д. Подвързачов и К. Константинов – б. м.) са работели по
ръкописа, който Дебелянов сам е приготвил, преди да замине на фронта.” В
бележката към ТП-1920 е посочено, че ТП-1916 има друго заглавие:
“Заглавие   Т и х а т а   п о б е д а   (разредка
в оригинала – б. м.). Вземаме заглавието от изданието 1920 г.”. Аргументът на
ръкописа/ръкописите, оставен/и от Дебелянов преди заминаването му на фронта и
използван/и при издаването на С-1920, е повторен в двутомното издание под
редакцията на Е. Константинова и Надежда Александрова (1983). “Повтаряме това
издание (С-1920 – б. м.), защото сме убедени, че е съобразено с волята на
поета, който приживе е подготвял своя стихосбирка. В архивните му ръкописи са
открити списъци на творби-проекти на бъдеща стихосбирка и съставяйки първото
посмъртно Дебеляново издание, неговите най-близки приятели са се съобразявали с
тях. Николай Лилиев е изказвал многократно пред племенницата си Елка
Константинова съжаление, че са изчезнали черновите на Дебеляновите
стихотворения, по които е съставял това първо издание заедно с Димитър
Подвързачов”. Във второто поправено и допълнено юбилейно издание (1987²) се
твърди аналогично, но засилено, че “съставителите (на С-1920 – б. м.) са
изпълнили свещенодейно своя дълг към поета и приятеля и ние нямаме основания да
не им се доверим.” . Тази аргументация обаче може да е валидна само за
текстовете от преди заминаването на Д. Дебелянов на фронта (втората половина на
януари 1916 г.) или в краен случай от преди края на последната му отпуска (края
на април – началото на май 1916 г.), когато остава няколко дена в София.
ТП-1916 е написано не само половин година след заминаването на Дебелянов на
фронта, но и най-малкото един месец след последната му отпуска, когато би била
последната възможност евентуално да е предал някакъв ръкопис на Подвързачов
(Лилиев не е бил в София по това време). От което следва, че поне в случая със
стихотворението “Тихата победа” С-1920 очевидно не може да бъде текстологично
меродавното издание и съответно ТП-1920 не може да бъде коригиран от Д.
Дебелянов вариант на ТП-1916. След този обзор на фактите и свидетелствата,
имащи отношение към ТП-1916 и ТП-1920, можем да смятаме за установено с висока
степен на вероятност, че ТП-1916 е последният авторизиран вариант на
стихотворението “Тихата победа”.

Кой и защо в такъв случай е променил програмното заглавие на последното
публикувано приживе стихотворение на Дебелянов? Преди да предложим отговор на
този въпрос, който касае както поетиката на интересуващото ни стихотворение,
така и по-общо процедурите на рецепция и канонизиране на Д. Дебелянов, трябва
да отбележим, че при него заглавията като цяло са доста лабилни. Печатаните
приживе варианти на едно и също стихотворение имат различни заглавия или пък
заглавието изобщо отпада. Стихотворения като “Черна песен” (1), “Спи градът”
(2), “Да се завърнеш в бащината къща” (3), “Помниш ли, помниш ли тихия двор”
(4), “Аз искам да те помня все така” (5), които трудно си представяме с друго
заглавие, първоначално са били озаглавени съответно “Загадка” (1), без заглавие
(2) (заглавието “Спи градът” се явява в С-1920), “Скрити вопли” (3), “Елегия”
(4), “Елегия” (5) (вторият печатен вариант е без заглавие). Едно от възможните
обяснения за тази лабилност на заглавията е стремежът към циклизация, при който
отделните стихотворения са попадали в нов контекст, представляващ една
по-голяма цялост с изнесена пред скоба и по този начин извънпоставена спрямо
съставните части на цикъла структурна и смислова доминанта. В С-1920 писаните
на фронта стихотворения, между които и ТП-1920, са обединени от редакторите в
цикъла “Скрити вопли”. Цикълът е замислен от самия Дебелянов като първото
стихотворение е било “Да се завърнеш в бащината къща”, от където е взето и
заглавието на цикъла. Редакторите на С-1920 запазват цикъла само като заглавие,
включвайки в него други стихотворения. Ако приемем, че циклизацията е фактор
при промените в заглавията на стихотворенията, би било мислимо концепцията на
цикъла “Скрити вопли” да е довела до варианта ТП-1920. Доколкото заглавието на
цикъла е цитат от “Да се завърнеш в бащината къща”, може да се предположи, че
това стихотворение задава доминантата, в която се мисли ТП-1920. С оглед на
езиковата си форма текстът на “Да се завърнеш в бащината къща” предлага три
нечленувани употреби на променената дума – две в мн. ч. и една в ж. р. ед. ч.,
като две от употребите са в един и същ стих и синтактично успоредени
конструкции: “и тихи пазви тиха нощ разгръща”, а при третата имаме скрита
(синтагматично разсечена) етимологична фигура, образувана от прилагателното
“тихи” и еднокоренното съществително “тишината”: “да шъпнеш тихи думи в
тишината”.

Взимайки под внимание лабилността на заглавията и ролята на циклизацията като
вътрешносистемни фактори на промяната, можем да се върнем към изходния въпрос
за редакторската намеса. От тримата редактори на С-1920 Д. Подвързачов, Н.
Лилиев и К. Константинов (който е и автор на предговора), единствено Лилиев е
обединявал в себе си компетенциите на близък приятел (вж. обширната му
съхранена кореспонденция с Д. Дебелянов) и поет, от една страна, с кохерентна и
формираща се успоредно с канонизацията на Дебелянов поетологическа доктрина
(късния символизъм), способна да реинтерпретира в собствените си термини
различна от себе си поетическа система, от друга. Д. Подвързачов в качеството
си на “бащина” фигура на литературния кръг около сп. “Звено”, по-скоро е
застъпвал образа, който самият Дебелянов е наложил за себе си в кръга. Що се
касае предговора на К. Константинов, прави впечатление, че нито едно от
четирите издания на Д. Дебелянов, на които Лилиев е съредактор (С-1920) или
единствен редактор (С-1930, С-1939, С-1943), не е предговорено от него самия.
Волята за интерпретация се налага не чрез метатекстове, а в редакторската
работа. Че най-вероятно Н. Лилиев е отговорен за промяната на заглавието на
ТП-1916, говори и фактът, че в изданията, на които той е единствен редактор,
цикълът “Скрити вопли” е преименуван (без да се променя съдържанието му) на
“Тиха победа”. Погледнато от перспективата на трите самостоятелни Лилиеви
издания, С-1920 придобива чертите на междинен компромис: запазва се авторовото
заглавие на цикъла (“Скрити вопли”), но се променя заглавието на включеното в
цикъла стихотворение “Тихата победа”. Десет години след С-1920, в първото
самостоятелното издание на Лилиев заглавието “Тиха победа” се явява два пъти,
сякаш за да затвърди чрез това повторение направената промяна.

ІI

Редакторската намеса на Н. Лилиев променя езиковата форма на дума, която спада
към най-мощното семантично поле в поезията на Д. Дебелянов, – тишината. Дори
промяната да изглежда незначителна, а тя изглежда такава в голата си
граматичност, пипнато е на силно значещо място. Тишината и нейните производни
са ключът към света на Дебелянов. В неуморните си тематизации на тишината Д.
Дебелянов се намира в една дълга традиция на високата мистика, актуализирана в
модерността от някои радикални протестантски деноминации (най-вече швабския
пиетизъм) и захранващата се от тях литература и музика от Фридрих Хьолдерлин до
Глен Гулд. Голямата тема на поезията на Дебелянов е смълчаването на природата и
традицията в модерността, “мълчанието на сирените” (Кафка), на което модерният
субект отговаря било с пренапрягане на артикулационните възможности на
собствената си психосоматика, която да заглуши “ужасния глас, който крещи чак
до хоризонта и който обикновено наричаме тишина”, било с понижаване на гласа,
което да направи чуваем говора на битието, живот[а] ласкав и любим (“Гора”),
или заглъхналия повик на оттеглилия се бог (“Миг”). Високата степен на
рефлектираност на проблематиката на тишината поражда метатекстовите построения
на “Гора” и “Миг”, оголващи реторическата и интертекстуална направа на привидно
добре познатите интериори на тишината в “Да се завърнеш в бащината къща”, които
се оказват най-малкото странни или поне странно звучащи: “звънка тишина”
(“Гора”), “отвъргнати, неми сирени…” (“Миг”). Дебелянов знае и прецизно
формулира, че в езиковите си и интертекстуални основания тишината в
литературата винаги е дървено желязо, оксиморон (какъвто е и тихата победа или
скрити вопли), песен на неми сирени (Одисея ХІІ, 166-200) в условията на
модерната заглъхналост на природата и традицията. Тази рефлектираност на
тишината у Дебелянов иде сякаш да предвари – плаха и ненужна – лекото четене на
един от най-леко четящите се лирици от българския литературен канон.

Езиковата и концептуална прецизност, с която Д. Дебелянов борави с тишината,
прави не по-малко проблематична и доста по-фината и изкусна редакторска намеса
на Лилиев. Чрез премахването на определителния член на ключовата дума стихотворението
“Тихата победа” се издърпва в една абстрактно-обобщителна сфера, в досега с
която думите да се превърнат в символи, знаци с отчупено означаемо в социалната
действителност и потиснато отношение към всекидневния език. А всъщност
заглавието е остро полемично и захващащо се за неща извън собствената си
поетична система – членуваната форма помни, припомня и се оттласва от
стихосбирката на И. Вазов “Под гръма на победите” (1914), с която Дебелянов се
занимава в една от малкото си рецензии. Полемичността обаче накърнява
автономността на литературното произведение, към която се стреми
символистичната поетика. “Тиха победа” е наистина по-доброто заглавие на едно
символистично стихотворение. При тази поетологична операция Лилиев с пълно
основание може да се опре на виртуозното боравене със символистичния жаргон –
неразделна част от който е баталната метафорика – в стихотворения като
“Кръстопът”, “Кръстопътя на бъдещето” (в посмъртните издания “Кръстопът на
бъдещето”), “Светла вяра”. Въпреки че последните две не са включени в С-1920, а
“Кръстопът” първо е изваден от С-1930, за да бъде върнат в С-1939 и С-1943, при
търсената символистична редакция на “Тихата победа” разликата между нея и трите
стихотворения от 1910 г. в тенденция би се свела до по-голямата или по-малка
степен на похватно владеене и концептуална интериоризация на символистичната
поетика. Докато именно тези символистични двойници на “Тихата победа” ясно
демонстрират постсимволистичния й характер, както на свой ред в светлината,
която тя ретроспективно хвърля върху тях, ясно проличава епигоналната им
похватност. Символистичната батална метафорика, която откриваме не само в трите
споменати по-горе стихотворения, но и в доста други, заслужава специално
внимание с оглед на процеса на трансформация на символистичната поетика при Д.
Дебелянов, като именно “Тихата победа” е мястото, където този процес може да се
проследи на микроравнище. Нека първо изброим пасажите, съдържащи батална
метафорика: “От юг потръгна неброима рат, / от север друга с тътен се зададе”
(“Кръстопът”); “Като воин в тъмница / да не можеш – пленен, / да развържеш
десница / в гняв безумно-свещен.” (“В тъмница”); “О, воин с огнена хоръгва, /
Десница слаба усили, / С безумен присмех да изтръгна / В гърди забитите
стрели!” (фрагмент из недовършената поема “Молитва”); “Де няма аз да сваря / Да
падна победен.” (вероятно част от поемата “Молитва”; “Ах, ето де ме ти изведе,
/ ти, който нявга властно обеща / на мойта гордост – вихрени победи”
(“Слънчогледи”); “кат слънце тръгна ти – уверен, / към подвига на своя ден. //
[…] и нищият те уязви. // Но, жрец и воин на живота” (“На Пенчо Славейков”);
“мъжете там хилави воини бяха” (“Миг”); “защо е скръбна Афродита, / а в прах
покитен твоя щит?” (“Назад, през сънища стъмени”); “Скверниха нищи мойто знаме,
/ враг – мойта девствена земя” (“Живях в заключени простори”); “и нова,
неведома власт / утринна шир ще открие / пред взора на твоята бодрост
победна… […] // Денят издига златен щит / над умирените води. – / Тъмите
слънце победи” (“Легенда за разблудната царкиня”); “Сред вековни, неспирни
борби, / на уречен, свещен кръстопът / ще се срещнат две вражи съдби. //
Неспокойни на стан ще се спрат / там два свята. – Далечни тръби / в притаения
мрак ще зоват. // […] // И ще бъде тържествен часът, / дългочакан след глухи
борби, / час на светла победа и смърт. // Под напевът на бойни тръби / в
царствен блясък ще пламне светът. / О, бой сетен на вражи съдби” (“Кръстопътя
на бъдещето”); “И гордо вее свойте знамена / безбройна рат, безбройни легиони.”
(“Светла вяра”); “сънувах победни борби / и в страстно безумье се страстно
увличах / сред екнали бойни тръби.” (“Разяжда гърдите ми кървава рана”);
“светлината на победи бъдни” (“Аз горд напуснах твойта мирна стряха”); “ден ли
ми носиш на славна победа” (“Тъмна, мрачна нощ неприветна”).

Символистичната батална
метафорика присъства и в “Тихата победа”, но е силно редуцирана, имайки предвид
темата на текста (все пак победа, пък била тя и тиха) и извънлитературния му
референт (Първата световна война). Имаме пред себе си добър пример за
автономността на литературното произведение като система от похвати със
собствена динамика: масираната батална метафорика, характерна, както видяхме,
за доста стихотворения на Д. Дебелянов, се свива тъкмо в едно от неговите т.
нар. “военни” стихотворения. Автономността на литературното произведение обаче
сама представлява социално-исторически, включително и икономически, феномен,
възникнал с появата на пазара на литературни произведения (най-вече романи) в
първата половина на ХVІІІ век в Англия и окончателно наложил се във Франция
през Втората Империя, последвала провала на революцията от 1848-а и отнела на
литературата възможността да бъде обществено значима. В този смисъл на една
социално обусловена автономност на литературното произведение, която е както
освобождаваща еманципация, така и лишаване от възможност за социално действие,
Първата световна война е от значение за разбирането на стихотворението “Тихата
победа”. Войната поставя на тежко изпитание естетическия индивидуализъм от края
на ХІХ век и ускорява формирането и радикализацията на колективистичните
доктрини през 20-те и 30-те години, в които сферата на естетическото
парадоксално трябва да се лиши от конституиращата я автономност, за да добие
социална или екзистенциална значимост. Опитът на войната оказва решаващо
въздействие както в плана на интелектуалното и естетическото, така и в
най-интимен план върху такива Дебелянови съвременници като Георг Зимел, Л.
Витгенщайн, З. Фройд, Г. фон Лукач, Ернст Юнгер, за да споменем само някои от
тях. “Логико-философски трактат” и “Отвъд принципа на удоволствието” например
са немислими без петте години на фронта като доброволец и военнопленничеството
на Витгенщайни участието на синовете на Фройд във войната. Етиката като това,
което не може да се “каже”, а единствено да се “покаже” в постъпката, от една
страна, и “нагонът към смъртта”, от друга, рефлектира в рамките на
свръхспециализирани дискурси опитът на войната. Това, което искаме да изтъкнем
във връзка с “Тихата победа”, е, че Първата световна война има важни
дискурсивни еквиваленти във високо специализирани терминологични системи като
логическия позитивизъм и психоанализата и че тези дискурсивни еквиваленти са не
по-малко важни за разбирането на тези системи от вътрешната им автономност и динамика.
Същото вероятно е валидно и за поетическата система на “Тихата победа” на Д.
Дебелянов, което обаче тук не е предмет на специално разглеждане. Искаме само
да обърнем внимание на това, как архаиката на хтоничните култове, “прозряни” в
“Тихата победа”, мирно съжителства в нея с модерната война. В тази връзка е
интересно да се сравни стихотворението със записките във военния бележник,
например с бележката, посветена на противогазите, в която мирното съвместно
съществуване на архаиката и модерността е затруднено от нефикционалния характер
на текста: “П р е р  а б о т в а н е т о   (разредка в оригинала
– б. м.) на дадените ни на два пъти маски против задушливи газове среща
непреодолими спънки поради липсата на необходимите за съшиването им материали,
игли и конци […].”Дебелянов на практика пише и мисли успоредно в два силно
раздалечени дискурсивни режима: хтоничните култове и химическата война.
(Първата газова атака е осъществена от германските войски на Западния фронт при
р. Ипр на 22 април 1915 г., вследствие на което са отровени с хлор около 15.000
съглашенски войници, от които 5.000 умират. В момента на газовата атака на
съюзниците Д. Дебелянов е вече четвърти месец на фронта.) Противоположно на
тази раздалеченост на дискурсивните сфери, която е оставена без опосредяване,
“Тихата победа” се стреми към снемане на наличната диференциация във
всеобхватния дискурс на земята. Нека сега да се върнем към текста на
стихотворението и направената по-горе констатацията за свиването на баталната
метафорика в него.

Стихотворението се състои от 11 четиристишия, от които само в 3 баталната
метафорика може да се идентифицира на лексикално равнище:

Вървим под тежките крила

на буреносна, мощна бран

(3 строфа)

– Дойди, но с подвиг увенчай

ти свойта бренна суета

(8 строфа)

а нейде гордо и далеч

плющят победни знамена!…

(11 строфа).

Без лексикална даденост наличие на батална метафорика би могло да се търси във
2 строфа:

Сурова вярност на дълга

смени живота пъстролик[.]

Разчитането на думата “дълг” в контекста на баталната метафорика се затруднява
обаче от лексикалната й валентност в 6 строфа, където тя се явява два пъти в
контекста на метафориката на земята:

– Ти наш си, наш си, твоят дълг

е дълг на хрупкавия злак –

в земята майка опознал,

при нея да се върне пак.[.]

ІII

Свиването на баталната метафорика, моделираща в рамките на символистичната
поетика една силно диференцирана (“разнолика”) субектност , става за сметка на
експандирането на метафориката на земята с нейните родово-колективистични
импликации. Баталната метафорика на практика е изместена от центъра на текста,
който се заема от пет строфи – близо ½ от стихотворението – с компактна и
синтагматично разгърната метафорика на земята. От 4 до 8 строфа включително
имаме същинско стихотворение в стихотворението, рамкирано от по три строфи в
началото и края: 3–5–3. Това вмъкнато стихотворение се въвежда чрез
ограничително отрицание – “[н]о няма” – на първите три строфи, кулминиращи в

и върху хиледи чела

чер жъртвен кръст е начертан.[.]

Ограничителното отрицание превключва от мощното наслагване по вертикалата на
“чела” и “кръст” в крехко и копнежно нащърбената хоризонтала на метафориката на
земята:

Но няма мраз да заледи

топлик жадуващия кълн,[,]

като “кълн” подготвя свързването на земята с майката в 6 строфа, където земята
е “майка” на междувременно порасналия “злак”, а чрез римата с “чълн” потапя в
ембрионални води второто ограничително отрицание:

нито ще трепне пред беди

обуреваемият чълн.[,]

при което “обуреваемият чълн” трансформира баталната “буреносна, мощна бран” от
3 строфа в брънка от метафоричната верига на земята-майка, свързваща в едно
цяло вмъкнатото стихотворение.

Малко неочаквано след това снишило се хоризонтално-ембрионално въведение се
явява в 5 строфа означаването на говорещия във вмъкнатото стихотворение като
“аз”, при положение, че в трите първи строфи на стихотворението-рамка се
говореше в 1 л. мн. ч.: “за нас” (1 строфа), “[в]ървим” (3 строфа). Този “аз”
обаче се самоназовава и волеизявава, за да навлезе в следващия стих в силовото
поле на метафориката на земята:

и аз обикнах тоя път,

по който земните недра

тъй властно мамят и зовят.[.]

Тук прекъсва “аз”-говоренето, и ако съдим по наличните в горните три стиха
съществителни, които биха могли да служат за по-нататъшни субекти на
говоренето, думата получават най-вероятно олицетворените земни недра. Че именно
те говорят в 6 строфа, свидетелстват властните им действия на мамене и
призоваване, които предполагат някаква, макар и не ясно артикулирана,
езиковост. Земните недра са изтъкнати като колективен субект на говоренето и
чрез синтагматичната подредба, при която непосредствено след двата глагола в
края на 5 строфа, които биха могли да означават и речеви актове, следва
пунктуационният знак за пряка реч в началото на 6 строфа. Въпреки че признават
в адресата си първоличностна инстанция, обръщайки се към него във 2 л. ед. ч.,
земните недра му вменяват една колективност, в която той присъства вече не като
един от говорителите й, както беше в “за нас” или “[в]ървим”, а като нейно
притежание:

– Ти наш си, наш си, […].

Настойчивият глас на земните недра, прибягващ към повторения и тавтологии –
“[…] твоят дълг / е дълг […]”, – е този, който произнася думата “майка”.
Колкото и синтактично засукано да е пряко допълнение на “хрупкавия злак”, чието
непряко допълнение е “земята”

[…] злак –

в земята майка опознал,[,]

“майка” отваря лексикално място за светлина в черния правоъгълник на
метафориката на земята – макар и самата тя брънка в тази метафорика. Когато в 7
строфа два пъти в осева симетрия се повтаря определението “слънчеви”, това
трябва да е майката, а не земята, не “земята майка”, въпреки единодушието на
езика и мита, че тази двойка е неразкъсваема. Ако в 6 строфа земните недра
казват, че земята е майка и това познание е дълг на хрупкавия злак,
олицетворяващ най-вероятно подложения на колективизация Аз, в 7 строфа се
разказва за майката без дълг и познание, живот[а] ласкав и любим:

Венци от слънчеви цветя

в долини слънчеви плете[.]

Дори това да е казано от земните недра, които най-вероятно продължават да
говорят и в 7 строфа, казаното се налага на говорещия, който и да е той, –
освен ако той не продължава да мами и зове, обещавайки щастието на ласкавия и
любим живот. Тази амбивалентност на земята и нейните олицетворения – “земните
недра” и “слънчеви цветя / в долини слънчеви” – е не само езиково-митологична,
но и много сецесионна, много от света, описан във “Вълшебната планина” на Т.
Ман и пометен в края на романа от Първата световна война. Но тук все още сме
далеч от края на романа, потопени в съня на замръзващия в снежната буря скиор и
образоващ се герой Ханс Касторп. Неговото нитцшеанско-шопенхауеровско
съновидение, изпълнено с много слънце, рефлектиращо в античния си блясък ужаса
на земните недра, е доста по-близо до унеса на майката в 7 строфа, отколкото реалистично
символизиращата възрастна жена със забрадка на надгробния паметник на Д.
Дебелянов. Нитцше, от друга страна, е един от пътищата, по които в годините
около Първата световна война се търси категоричното вземане на решение
(Entscheidung) трансцендиращо естетическия индивидуализъм от края на ХІХ век.

Нека резюмираме извървяния дотук път от цитата на надгробния паметник на Д.
Дебелянов до съновидението на литературния му съвременник, героя на “Вълшебната
планина”, Ханс Касторп. Една от целите на този път беше да върнем часовника на
канонизацията на Д. Дебелянов назад в изходната точка на промяната на
заглавието на стихотворението “Тихата победа”. Опитахме се да обосновем, че
тази промяна не възхожда към корекция, направена от самия Дебелянов, и че се дължи
на редакторска намеса , най-вероятно от страна на Н. Лилиев. Заглавието на
стихотворението е променено от “Тихата победа” на “Тиха победа” в съгласие с
изискванията на символистичната поетика за автономност и антиреференциалност на
литературното произведение. В по-общ план рецепцията и канонизацията на Д.
Дебелянов през 20-те и 30-те години рефлектира нарастващия натиск върху
символизма от страна на взимащите връх антимодернистични тенденции. Една от
реакциите на този натиск е засилването на акцента върху автономността, което се
сблъсква в “Тихата победа” с противоположното движение към едно колективистично
полагане на Аза и отговарящата на това полагане метафорика на земята.
Антитезите, конструиращи модернистичната субектност и олицетворени в баталната
метафорика, са подложени на сливане и сродяване. Архаиката на хтоничните
култове мирно съжителства с модерната война. При анализа на текста на “Тихата
победа” показахме как метафориката на земята (с нейните родово-колективистки
импликации) изтласква моделиращата една силно диференцирана субектност
символистична батална метафорика, организирайки се във вмъкнато стихотворение,
което съставя близо ½ от творбата и заема центъра на композицията, симетрично
обрамчено от еднакъв брой строфи в началото и края. Въпреки лексикално и
композиционно прокараното надмощие на метафориката на земята, подготвящо
колективистичните доктрини на 20-те и 30-те години, тя остава амбивалентно
раздвоена между властното мамене и зов на земните недра, от една страна, и
слънчевия унес на живот[а] ласкав и любим, от друга. Тази амбивалентност
предполага като свой субект естетическия индивидуализъм от края на ХІХ век.
Победата на земята и колектива е тиха, защото все още се мисли от субекта като
негов акт на синтеза на антитезите и негов избор.

„ЧЕРНА ПЕСЕН”,„СИРОТНА ПЕСЕН”

БЕЗДОМНАТА
СКРЪБ НА ДУШАТА – ПЕЧАЛНА УЧАСТ НА ПОЕТА

Минорните настроения в поезията на Димчо Дебелянов
са характерна особе-ност на лиричните послания. Те носят усещане за акварелна
пречистеност на постоянно изливаща се, сякаш от самата душа на поета, невидимо
струяща тъга. Носталгията по нещо непостигнато, което винаги остава назад в
миналото, е емоционална константа на лиричните изживявания. Всяка поетична
изповед, всяка творба на Дебелянов, е споделена духовна болка. Тя е вътрешна
същност на лиричната тъга и художествена цел на поетичната изповед. Преживяната
драма е скръбен спомен, оставил незрима духовна диря в съзнанието, нейните
„стъпки” назад към реалната болка, скътана в паметта, „тръгва” мисълта, за да
изтръгне последните акорди на притихващата скръб в глъбините на мълчаливо
страдащата душа. Нейната песенна изповед е искрена и максимално откровена,
филтрирана от спомена. Лирично приглушена е болката, трагичният спазъм на
душата е отминал. Ражда се изповедта в изящното слово на Дебелянов в
стихотворението „Черна песен”:

Аз умирам и светло се раждам

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Още в първия стих прозвучава
овладяната стихийност на болката от вечната драма на неудовлетворената душа.
Контрастният допир между смърт и живот, между началото и края в творческото
дирене на мисълта, създава усещане за вечност в извикания като мигновение
спомен за „спора” между реалност и мечта. Всичко постигнато и съградено е
реален повод за поява на нова цел, за раждане на нова мечта и желание за полет
на мисълта към нея. Драматизмът на духа е в непрекъснато движение. Това е
неспокойствието на търсещия човек в контрастния кръговрат на живота му. Той е
символно въплътен в безспирния бяг на времето, художествено изразен чрез
пулсиращия ритъм на неудовлетворението, което внушават глаголните форми:
„умирам”, „раждам”, „изграждам”, „руша”. Денят превръща мечтата в реалност, а
през нощта духът се отказва от сътвореното. Съм-нението расте, както тъмният
мрак в „черната песен” на Дебеляновата поетична изповед. Трагичността на
изживяването е овладяна, лирично мотивирана. Поетът се вглежда в драмата на
своята душа, докосва се до незримата болка на „ранената” си от
неудовлетвореност мисъл. В изповедния тон раздвоението е психологично
пространство за разгръщане драмата на съмнението. Вътрешната диалектика на
ми-сълта е скрита философска същност на поетичната „черна песен” на духа.
Край-ностите се търсят, контрастите се привличат. Това е вечният пулс на
живота, скрит в интелектуалната сила на духовното неудовлетворение:

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря край мене,

всеки вопъл и ропот замре.

Духовните пориви изпреварват в
своя мечтателен бяг действителността. Смирената след преживяна буря душа вече
търси нов хоризонт. Тишината и покоят в „дни светло-смирени” правят още
по-болезнено усещането за неудовлетвореност, което бушува като предчувствие за
нова буря в душата – още по-тъмна и страшна от вече преживяната. „ Тъмното
море” на болката смрачава мечтания хоризонт на мисълта. „Черна” е „песента” на
душата, непостигнала отново желаната цел. Съграденото е миг на осъзнато
неудовлетворение. Духовна смърт заплашва лирическия АЗ, но в най-тъмния мрак на
болката се ражда мечтата за нов полет, за ново духовно съзиждане. Преди „Всеки
вопъл и ропот” да потъне сред безмълвието на покоя, тишината се „разкъсва” от
„огнеструйна” „зора”. Светлината дава живот на умиращия, притихващ стон на
обезверената душа. Ражда се надеждата:

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

„Огненият” ритъм на живота
отново е мигновена радост за обнадеждената душа. Емоционалното преживяване е
така силно, че вътрешният интензитет на чувството изравнява светлата радост с
мрака на преживяната болка. Те стават идентични. Тъмнината ражда тъмнина, за
миг прорязана от „зора огнеструйна”. Мимолетен е животът на копнежа. Едва
зароден, той умира. Духовните усети се променят. Пролетта е есенно носталгична,
а в минорната гама на есенните настроения на душата мисълта е в пролетен
„цъфтеж”, озарена от нов блян, от нова мечта за полет и духовен градеж.

Неудовлетворението създава контраста на поетичното изживяване.

Без начало и край е драмата на търсещия лиричен АЗ, както без бряг е вре-мето.
Проблемът за човешката неудовлетвореност, като раждане и смърт на духа,
получава универсалните измерения на вечното дирене смисъла на живота. „Черната
песен” в душата на поета прозвучава с екзистенциалните интонации на философския
размисъл:

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустиня развян.

Тъмна е болката от прозренията
на духа. Времето е безстрастен съдник. Увлича в своя бяг жадния за нови открития,
за нови светове, в които няма пристан за изкушената от нов, мамещ хоризонт
душа. Жаждата й е неутолима. Всичко постигнато и преживяно наподобява пустиня с
пресъхнали извори, асоцииращи безсмислието на живота и бездуховността на
времето. Остава болката по непостигнатата мечта. Това е „черната песен” на
душата, за която покой и пристан няма.

„Черната песен” на Дебеляновата поетична изповед е в странен, художествен
синхрон с изплаканото предчувствие за близка смърт в стихотворението „Сиротна
песен”. Тонът е отново овладян, макар и пронизан от реалното прискърбие на
лиричното изживяване:

Ако загина на война,

жал никого не ще попари –

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Сиротен е духът. Самотата е
несподелена. Човешко присъствие не нарушава тишината, в която „плаче” болката.
Нейният глас остава нечут: „Жал никого не ще попари”. Съкровението на искрено
поднесено съчувствие е непознато изживяване за самотно скърбящата душа на
поета. Но в болката е духовната сила на прозрелия съдбата си. Смъртта е миг от
живота. Срещата с нея е победа на духа над земно-тленното. Мъдър е поетичният
размисъл на Дебеляновите изповеди. Равносметката за преживяното носи покой и
вътрешна овладяност на емоционалните настроения:

Ала сърце ми не скърби –

при неволен живя сирака

и за утеха може би

смъртта в победа ще дочака.

Скръбта е постоянна спътница на
сиротата душа. Тя е емоционално състо-яние, единственото, което познава в
житейския си път поетът, изпълнен с угаснали надежди и скръбни мечти. Притихнал
е духът пред вечната тъга на мисловни съзерцания, в които печално се „оглежда”
скръбният взор на поет и лирически герой. Те са със сирашки съдби и самотни
сърца. Човешкото щастие е трагична мечта.

Приел скръбната орис на духовния си свят, лирическият герой на Дебелянов,
идентичен със самия поет, е готов за среща със смъртта като единствена победа в
своя „път нерад”:

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Особена сила излъчва изповедта
на поета, направена сякаш мигове преди смъртта да угаси последните скръбни
отблясъци на живот в човешкото съзнание. То е светло и чисто. Извървян е
житейският път сред мъки и сирашки неволи. Скръбта на душата е изпълвала с
мъдрост мисълта. Това са богатите плодове на духовно изстрадалия горестта на
своя „път нерад”. Те са особени мигове на щастие, непознати за другите,
останали несподелени, но изповядани пред „прага” на отвъдното. Пред лицето на
смъртта душата отключва тайната на горестна дълбина, в която тъгата властва в
скръбен, но неизказано красив свят. В него е притаявал болката си поетът,
намирал е уют за ранените си духовни сетива, отдавал се е на болезнено скръбни
мечти. Те са приласкавали сиротата душа в тежките мигове на житейски изпитания,
когато самотата е единствен свидетел на неизплаканите вопли. Горестно е
признанието на позналия съдбата си. Изправен пред преживените в скръб и неволи
дни, той е готов да прекрачи в света на отвъдното. Спокойно, без жал приема
тежкия кръст на съдбата си. Тя е трагична и неумолима:

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Ненамерил пристан,
неудовлетворен и вечно търсещ, духът остава бездомен. Сиротата песен на
изповяданата тъга допълва общата картина на самота, приета с философско
спокойствие без надеждност. Скръбта е ненужна, а споменът за нея – излишен.
„Жал никого не ще попари” от нерадата житейска участ на поета. Дебелянов е сам
с духовните богатства на неизказани докрай лирични изповеди на скърбящата душа
в стихотворението „Сиротна песен”.

„ПЛОВДИВ”, „ЧЕРНА ПЕСЕН”,

„СПИ ГРАДЪТ”, „ТИ СМЪТНО СЕ МЯРКАШ”

ЛИРИЧЕСКИЯТ
ГЕРОЙ – „БЕЗДОМЕН И САМИН” В „ЗДРАЧА” НА СПОМЕНА

В поезията на Димчо Дебелянов тъгата е безмълвно
„пътешествие” на духа из скръбните пространства на мисълта. Те са облъхнати от
красива носталгия по тихата радост на човешкото щастие. Затова и тъгата в
поетичния свят на Дебелянов е светло „смирена”. Носи вътрешно „озарение” на
„смълчания” дух, който се докосва до спомена за преживените дни. Споменното
пространство на чувството се изпълва с живот чрез тъжното настроение на
поетичния взор. Усетен е полъхът на отдавна преминал и преживян живот. А той е
скръбен и навява тъжен спомен. От пространството на тъгата се ражда скръбният
нюанс на поетичната изповед в сонета „Пловдив”:

Как бяха скръбни моите детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

 и безпощадна буря сви над мене.

Печал, преливаща в неизплакана
скръб, изпълва споменната същност на поетичното действие. Емоцията е градирана,
тъгата се задълбочава. В пространството на изповедта времето присъства чрез
художественото битие на „скръбни – детски дни”. То е поетически изразено като
преживяване и чрез неизплакания емоционален стон на душата, останал потиснат в
тъгата на „много сълзи спотаени”. Времето на отминалите детски дни е тъга и
неизплакана скръб. Те се сливат в драматично задълбочаващата се емоция,
изживявана от духовния взор на лирическия АЗ. Тъмните обеми на скръбта раждат
бурята в душата. Тя обгръща съзнанието, създава пространство на осъзната печал
и безнадеждност:

Тук първи път чух възглас:

– Престани да вярваш и да дириш –

забранен е на любовта плодът –

и в зли страни мечтите ти

навек ще бъдат пленни.

Вътрешните духовни пориви на
протест и битка с безвремието на сивите, безцелно преживени дни са пронизани от
скръбните прозрения на мисълта. Лишени са от градивната сила на любовта и
вярата. Терзанията на душата остават безплодни. Духовният свят на човека е
странно „пленен” от тъгата, потопен е в скръбното мълчание на трагично родените
мечти, оказали се единствен „дом” за душата на поет и лирически АЗ.

Минало и настояще се „срещат”. Времето е тъга, дошла от миналото и превърнала
се в скръб за настоящето. Емоционалният неуют търси „дом” за скръбта и тъгата.
Съгражда го В несретата душа на поетичния АЗ:

И днес аз бродя в тоя скръбен град –

едничък дом на мойта скръб бездомна

аз бродя за утехата нерад

Градът е външен, пространствен
израз на емоционалния и психологичен дискомфорт на душата. Той е своеобразен,
временен „пристан” за „скръбта бездомна”. Тя струи от спомена, навява тъга и от
настоящето. Неспокойствието на мисълта ражда скиталчеството на духа и
„бездомността” на скръбта. Скръбта и тъгата са емоционално психологична и
художествена среда за поетична изповед, но и вътрешна същност на лиричното
настроение, изпълващо взора на поетичния АЗ с трагични прозрения за безнадеждно
отнет духовен хоризонт:

 … и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомня.

Споменът е отречен, защото е
скръбен и печален. Потъва в „черните” глъбини на паметта, съхранила миговете на
човешко раздвоение, изповядвани в Дебеляновата творба „Черна песен”:

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

На границата между светлина и
мрак се раждат изповедите на лирическия АЗ. В тях са скрити тъмните помисли,
безизходицата на духа и вечното търсене на път сред безкрая на мъчителни
духовни съмнения и тревожни предчувствия за необратимия съдбовен ход на
човешката съдба.

Странната поетична диалектика между раждане и смърт, светлина и мрак
предопределя драматичните обрати в живота на човешкия дух. Съзиждане и рушене
съпътстват духовните терзания на АЗ-а. Съмнението е вътрешна мотивация на
мисълта да търси спасителната светлина на надеждата сред мрака на реално
преживените страдания. Те носят мъдро смирение на душата, но трагични прозрения
за мисълта:

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

 а подиря ли буря – край мене

всеки вопъл и ропот замре.

Контрастното сливане на светлина
и мрак създава противоречивия символен образ на човешката екзистенция, която
красиво реди смирени „залези” за духа и горди интелектуални „бури” на мисълта.
Хармонията между новораждането духа на победения и духовната „смърт” на
победилия, надмогналия безсмислието на земния житейски кръговрат е реалната,
истинска същност на неутолимата жажда и воля за живот. Вечното неудовлетворение
на духа е порив към нова глътка живот, надмогване на страха от студената, тъмна
прегръдка на смъртта:

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

Всяко духовно горене е ново
раждане на човешката мечта, която е полет на мисълта към „огнеструйна” „зора”.
Но нейната реалност, нейното сбъдване е само миг на радост, на „пролетно”
опиянение на духа. Идват тъгата и болката по нова, още по-далечна и примамлива
мечта. Така човекът никога не остава да се наслади на духовния празник, да усети
светлата радост от тържеството на победилия дух и разум. Душата му живее в
пространството на неизменна и вечна среща между „пролетното” тържество на духа
и „есенното” мъдро смирение на мисълта. Противоречивата същност на човешките
полети и падения е част от вечната игра на живот и смърт, орисала с
безпокойство и неутолима тъга духовните търсения на Дебеляновия поетичен АЗ:

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустиня развян.

Гасне човешкият живот сред
неутолената жажда за нови духовни полети на мисълта. Вечното неудовлетворение
носи тъга и усещане за отчуждение сред скръбния свят от мечти и реалност, в
който е потопена и мълчаливо страдащата душа на Дебеляновия лирически герой от стихотворението
„Спи градът”:

Спи градът в безшумните тъми

на нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми…

Завръща се дълго скиталият дух в
„бездомността” на своята тъга. За нея няма покой и няма пристан. Символен знак
на безутешната скръб са „безшумните тъми” и скритите вопли на душата,
„изплащани” с тихия ромон на дъжда: „а дъждът ръми, ръми, ръми…” Тъгата е
усетена като вечно състояние на духа. Тя е „вярна” спътница на човешките
психопреживявания. Лирическият АЗ търси „тъмния” покой на самотния размисъл.
Уединението е тревожно. Самотата е озвучена. Безмълвният „глас” на тъгата
резонира В екота на човешките стъпки. Всичко говори за болка и безкрайно
усетено отчуждение:

Трепнали край черните стени,

стъпките размерено кънтят

и след мен невидими вървят

жалби за преминалите дни.

Миналото и тук, както в сонета
„Пловдив”, оживява с „жалби за преминалите дни”. „Черните стени” –
пространствен, метафоричен израз на човешкото отчуждение и самота – маркират
„пътя” на тъжните спомени.Те прииждат и болката просветлява. За миг лирическият
АЗ се докосва до незримата светлина на спомена:

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,

в спомена възкръсва – чист и драг –

и скръбта расте, расте, расте…

Но това светло озарение на духа
контрастно отделя скръбта, която „расте, расте, расте…” Всичко е потопено в
тъга и мрак. Усмивката чезне, топи се заедно с просветления за миг спомен за
несподелено любовно щастие:

Тя дойде – дете – с пробуден жар,

с пламенна усмивка на уста,

но възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

Мигновено е щастието, вечна –
скръбта и тъгата по него. Това е вечната жажда за красиво сливане на душите,
търсещи уюта на споделеното чувство, на извиканата радост в сърцето. Но
щастието се оказва „бездомно”, далечно и чуждо за душата на Дебеляновия
лирически герой. Завръщането в миналото е скръбна среща на духа с реалната,
отново изживяна тъга на спомена за несподелено щастие:

Миналото – ах, остана то

тъмен край, от скърби заледен,

и оттам отпраща тя към мен

своя скръбен вик: защо, защо?

Любовта остава странно
неразбрана и несподелена. Тя е скъп спомен, дошъл от миналото, озарил с
мигновено щастие душата. Но тя – любовта, е и онзи вечен избор на сила сред
морето от скръб и тъга, вечни спътници на лирическия АЗ в неговия размисъл над
смисъла на трагичното човешко битие. В съзнанието на лирическия герой звучи
риториката на вечния екзистенциален въпрос: „защо, защо?”, събрал истината за
самотно „преминалите дни” и за осъзнатата отчужденост на духа от радостите на
човешкия живот.

Лирическият герой остава
„бездомен и самин”, вслушан в тъжния ромон на дъжда:

Спи градът в безшумните тъми

на нощта неверна верен син, ,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми…

Споменната реалност на
Дебеляновата поетична тъга е вътрешна художествена същност на лиричните му
любовни изповеди. Душата е смирена пред тъжния спомен за отлетялото щастие.
Паметта е „морна”. Тя тихо разтваря тайника на сърцето и се появява „смътното”
усещане за близка среща с преживяно някога щастие:

Ти смътно се мярваш

из морната памет

кат бродница сънна

в бездънна гора –

аз тръпна след тебе

и тръпно ме мамят

в мъглите вечерни

две черни пера.

Сетивността на преживяването е
естетизирано от спомена. Останал е поетичният детайл „две черни пера”, който
загатва контурите на цялостен образ, неясен и „тръпен”, акварелно преливащ в
реалния спомен с приказните сънища на душата. Така се ражда магията на уловения
миг на споменно озарение на духа. В неговото красиво пространство незримото
става видимо, а любовта-среща се оказва разлъка:

След сетната среща

да срещна забрава,

подемах се падах

и страдах навред,

Нощта ме разлюби,

денят отминава,

ни радост донесъл,

ни весел привет.

Изповедта за несретата участ на
духа е пронизана от изстрадано и дълбоко почувствано противоречие. Споменната
реалност на чувството е вътрешно контрастна. Тя е безкраен низ от „среща”и
„забрава”, от подеми и падения. Сякаш извън човешкото битие „застава”смълчаната
в здрача на спомена поетична душа, пронизана от светла тъга и печал. Тя е
поетична и духовна същност на Дебеляновия лиричен АЗ, художествено битие на
елегичните му изповеди:

И ето погребал

в тъга непобедна

надежди и младост

в безрадостен склеп –

аз гасна, аз гасна

с утеха последна –

на спомена в здрача

и плача за теб.

Дебеляновата душа завинаги
остава „пленница” на тъгата и на неизплаканите скърби в самотния размисъл на
поета. Той е „бездомен и самин” дори и в „здрача” на спомена.

„ПЛОВДИВ”, „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В
БАЩИНАТА КЪЩА”, „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР”

СИМВОЛНИЯТ
ОБРАЗ – „ЗАВРЪЩАНЕ” В „ТИХИЯ ДОМ” НА ТЪГАТА

Художественото пространство в поезията на Димчо
Дебелянов е изпълнено с тъга. Тя определя плавния ритъм на елегичното чувство и
вътрешния символен обем на поетичните образи. „Споменът” и „градът”, като
психологически проекции на лирическия размисъл, очертават мястото на действие –
града – и водещото настроение в емоционалната динамика на неговото протичане –
спомена.

Димчо-Дебеляновата лирическа изповед, за да улови светлите тонове в импресията
на чувството, търси особения полупризрачен контраст между светлина и мрак в
полусянката на спомена. Той се превръща в художествена среда, в която чувството
припламва с последните догарящи отблясъци на заника, „умиращ”уморено в душата
на поета. Остава споменът за елегично настроение.

Споменът ражда спомен. Изповедта на душата в символен, условен план протича
между две „споменни” художествени среди. Поетическото действие тръгва от
спомена, за да търси нов спомен сред тъгата на чувството. В своето лирическо
търсене то минава през пространствената материална среда на „града”, за да се
озове в „бащината къща”, в „стаята позната” или в „двора” с „тихия дом в
белоцветните вишни”.

Действието е споменно и то винаги търси миналото. Времето присъства като
лирическа импресия на споменно извикани чувства и настроения, които търсят
материален израз на тъгата в поетическите образи на „бащината къща” и на „тихия
дом”. Те очертават материалните среди на споменното „пътуване” към миналото.
Така се оформя основният мотив в поезията на Димчо Дебелянов – „завръщането”
носталгията на преживяно чувство.

Елегията – от своя страна – е основна жанрова форма, организираща „пътуващия”
поток от настроения и чувства. Мисълта е вглъбена в търсене на избледнелия
спомен. Затова и импресивното избухване на светлина сред мрака на тъгата е
израз на уловен миг от извикана споменна представа. Тя е само част от общата
картина на преживяно чувство. То няма емоционална сетивност, защото е
филтрирано от времето. Но за да възстанови остротата в контраста на психологичните
усети, търси спомена за цвета, за баграта на преживяното чувство. И
настроението идва като далечна избледняла светлина от къс преживян живот,
останал в миналото. Това е само фрагмент от спомена, роден от мигновения
проблясък на събудена емоционална багра. Тя идва отдалеч, от дълбините на
отминало чувство и носи „гласа” на тишината. Всичко е бяло, тихо и призрачно.
Душата сънува своя спомен за завръщане в „бащината къща” и в „тихия двор” е
„тихия дом в белоцветните вишни”.

Художественото пространство е обезлюдено. Тихо „кънтят” сам стъпките на
спомена. Той е тъжен, виждайки отново картините на преживяното. За миг те
оживяват, огласени от елегичния вопъл на душата:

Помниш ли, помниш ли тихия двор – Мигът отлита. Споменът се топи и душата се
опитва да задържи разпадащия се образ, дошъл от миналото, но остава само
настроението от твърде познато, някога преживяно чувство: Как бяха скръбни
моите детски дни! О, колко много сълзи спотаени! И в емоционалния поток на
спомена сърцето скръбно повелява на духа: Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае
скръбни и нещастни. Тъгата е намерила своя „дом”. „Завърнала”се е в „тиха нощ”
в тишината на бащината къща. Всичко е спомен – и настроението, и чувството, и художествената
среда за поетическо действие – „къщата”.

„Бащината къща” е малкият къс от спомена, оформящ поетичната рамка на
изповедта. Из-плаканите вопли на Димчо-Дебеляновата душа са лирични миниатюри,
вариативно извиквани детайли от споменното минало на чувството. Те се превръщат
във водещи поетични мотиви на неговите стихотворения „Пловдив”, „Да се завърнеш
в бащината къща”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор”.

Дните на детството носят в художественото пространство на спомена „сълзи
спотаени”. За Димчо-Дебеляновата поезия образът на „бурята” не е характерен
метафоричен знак. Този особен драматизъм на лирическите послания е художествена
доминанта на Яворовите „безсъници” среднощни видения. Но в сонета „Пловдив” на
Дебелянов той присъства като статичен знак на трагична прокоба, изпратен от
съдбата. Душата на лирическия герой е обречена на тъга. Скръбта е нейната
участ:

Как бяха скръбни моите детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене.

Сякаш отдалеч идва
предопределението за вечно завръщане в „скръбта огромна”. Звучи като
предупреждение за все още неразразила се, но идваща буря. Това е трагичен знак,
който душата понася като елегично предчувствие за идващите дни на меланхолна
тъга. Настроението е допълнено чрез усещането за осланеност и прекършеност на
духа:

Тук първи път чух възглас:

– Престани да вярваш и да дириш –

забранен е на любовта плодът –

и в зли страни мечтите ти

навек ще бъдат пленни.

Животът става без цел и посока.
Има само тъжно настояще, но не и надежда за светло бъдеще. Духовният взор на
лирическия герой се стъмява. Душата броди нерада и бездомна. Художественото
пространство е пронизано от приглушената светлина на скръбта. Образите на
„града” и „дома” стават символни знаци на обезнадеждената душа. Тя „броди” сред
тъгата и студената пустота на спомена:

И днес аз бродя в тоя

скръбен град –

едничък дом на мойта

скръб бездомна –

аз бродя за утехата нерад

Бездомността, като състояние
надуха, има своя условна среда за изява – „града”, а духовната пустота търси
„пристан и заслона” в обезнадежденото пространство на „дома”. И двата
художествени образа – „града” и „дома” – са част от символния обем на тъжния
Дебелянов спомен. Лирическият герой се взира в него и вижда духовния неуют на
минало и настояще:

аз бродя за утехата нерад –

и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомня.

Но тъгата е постоянна спътница
на Дебеляновата поезия. Тя връща носталгичния спомен за „тихия двор” и „тихия
дом в белоцветните вишни”. И душата, просветлена от образите на родния уют,
сама призовава спомена „да се завърне” в мисловния взор на лирическия герой:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни?

Образът на „дома”, като спомен
за „дните предишни”, се изпълва с тишина. Времето спира и дълбоко от паметта
идва светът на детството, означен със символния знак на „белоцветните вишни”.
„Разцъфва” душата, просветлена от завърналия се спомен. Импресията на чувството
рисува сред притихналата скръб на душата забравените образи на миналото. Силата
на усетите като ярка светлина прорязва мрака на тъгата и се ражда вопълът:

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни –

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни

Споменът е излишен, а стонът на
сърцето и неговата жалба – далечни.

Лирическият АЗ се отдалечава от миналото, но се чувства чужд и далечен и за
настоящето:

Моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Той чува гласовете на миналото,
изпълнили спомена с „шъпот и смях”. „Белоцветните вишни” проблясват в скръбната
тишина на спомена със светлата усмивка на детството. Тъгата става непреодолима:

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни?

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни

И в нейната тиха меланхолия като
далечен спомен прозвучава скръбната изповед на Дебеля-новия лирически АЗ:

Аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

Скръбен в своята нежна самота е
лирическият недосънуван спомен на Дебеляновата душа за завръщане в „тихия дом”
на „дните предишни”.

„СКРИТИ ВОПЛИ”

Родният дом е нашето най-близко, най-съкровено,
най-поетично пространство. Нашият първи сакрален свят. Свят без начало и без
край. В него откриваме една „канонизирана съкровеност”. „Той е наистина космос.
Космос в пълното значение на думата” – пише в книгата си „Поетика на
пространството” френският философ и литературовед Гастон Башлар. Предобразът на
дома може да се открие дълбоко във времето, в глъбините на паметта. Домът е
образ на усвоеното, обитаваното пространство. Пространство с невероятно дълбока
същност. Едно топло кътче за мечтания. Обитаваният дом е крепост за тялото и
душата. Необитаваният – свърталище на ветрове, прилепи, призраци, разрушение,
забрава, смърт. Извечен е човешкият порив към пристан, към дом, към
пространство, което да ни защити от враждебните сили на природата. Човекът
усвоява това пространство с невероятно търпение и жажда, населява го с други
живи същества, със своите чувства, мисли, мечти, надежди. Домът е люлка на
човешкия микрокосмос. Убежище на самотника, спасителен остров за Аз-а, скъсал
нишките с Другия, отправна точка по пътя към другия, към хората. Родният дом е
едновременно дете, юноша, зрял човек и старец, независимо от това каква
геометрична форма има и как се променя във времето и пространството. Вижте само
какво богатство се съдържа в синонимното гнездо на дома: пещера, колиба, шатър,
хижа, родна къща, бащино огнище, бащина (родна) стряха, родно гнездо, роден
праг, роден кът, вила, сарай, убежище, пристан, заслон, каюта, таван
(мансарда), небостъргач, замък, крепост, обител, храм…

Всички по-горе изброени синоними на дома имат „съзвучни стойности, свързани с
поетичните ни видения” (Г. Башлар). Домът има благотворно, целебно въздействие,
което се усеща не само физически непосредствено. Дори хралупите, нишите с легла
от кашони и парцали по мостовете на Сена например са приятели, ангели спасители
за клошари, всевъзможни типове, несретници, скитници, нещастно влюбени и пр.

За поетите символисти домът е „символ на пространството на сигурността и
невинността… Свързва се с вярата, надеждата и любовта на пътника, странстващ
по битийния път. Темата за бездомността представя липсата на духовна опора,
вяра, надежда и любов… Битието извън Рая, видяно като наказание заради
първородния грях, е представено като безкрайно скиталчество и отпраща към
библейската традиция”.

Усещането за дом има свое минало, своя история и предистория, свой мит, своя
легенда, свое безкрайно начало и неизмечтано бъдеще. „Чрез бляновете (цитатът е
пак от книгата на Г. Башлар) цяло едно минало прониква в новия дом…
Мечтанието става толкова дълбоко, че пред съзерцателя на домашното огнище се
разкриват всякакви светове от съвсем незапомнени времена, отвъд границите на
най-ранната памет. ..И домът, както и огънят и водата, е свързан с
мечтания-проблясъци,… които хвърлят светлина върху синтеза на спомена и на
предпаметното.” Споменът за старото жилище, за бащината къща човек изживява
повторно като блян. Това наше свидно кътче остава да свети с незагасваща
светлина завинаги в душите ни.

В елегията на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” по своеобразен начин са отекнали и
са се вплели в художествената структура архетипните образи на Дома, на бащината
къща и на Майката. Те взаимодействат с праобраза на блудния син, на несретника,
„захвърлен в света”. Не е ли това мит за вечното завръщане?

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Поетът е доловил дълбоко в себе
си, в глъбините на паметта си отекването на поетичните образи на Дома и
Майката. Поезията е изкристализирала в мига на сливане на бляна с паметта за
Дома, когато безутешният ден, смирено гаснещата вечер и тихата нощ се разгръщат
в съкровено цвете със забравен дъх на детство, в мига, когато една сиротна
човешка душа е приласкана от спомена за свидната копривщенска къща.

Дори от една формална страна елегията „Скрити вопли” поражда смиели. Ако се
вгледаме в морфологичната й структура, ще забележим, че се осъществява среща на
съществителни имена от мъжки и от женски род. В елегичното сияние на бляна две
същества – мъжко и женско – се докосват и в мига на докосването се разделят.
Толкова драматично кратък е този бленуван миг на срещата, че не ни остава време
да си поемем дъх.

Ето съществителните от мъжки род: ден, гостенин, поглед, заник, път, вопъл(и),
странник.

От женски род: къща, вечер(та), пазва(и), нощ, умора, стъпка(и), радост,
старата, усмивка, стая(та), пристан, заслона (съществителни имена от м. р., но
Д. Дебелянов ги е употребил като имена от ж. р. – „последна твоя пристан и
заслона”), дума(и), тишина(та), икона, майка, родина. Синът търси духовна опора
в родната къща, в един познат до болка, чист и свят човешки космос, в
прегръдките на най-близкото си същество:

Да те посрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Не бащата, а майката в
поетичното бленуване на душата посреща на прага дългоочаквания гостенин.
Захвърлил товара на „черната умора”, един странник, беззащитен като дете, търси
опора в безсилното рамо на старата си майка. В благата усмивка на своята
„майчица-сенчица” той намира истинското си лице, изгубено из лабиринта на
„скръбния град”. Каква безкрайна жал, молба за прошка, колко обич и надежда
избликват от почти забравената дума „мамо”! Сякаш синът не може да повярва, че
вижда майка си -жива, мълчалива, всичко разбираща, всичко прощаваща като
Богородица от старата икона. Но ето мракът сгъстява своите мрежи, идва нощта,
угасва светлината на майчиното рамо, угасва усмивката на старата икона. Всичко
е било блян. Синът и Майката няма да се срещнат. Душата, едва усетила топлината
на бащиното огнище, се сепва, останала сама пред студената бездна на нощта.
Осъществената в бляна Среща е била поредната Раздяла. Плахата радост на майката
е предрекла невъзможната Среща с Гостенина. И ето, сякаш от предпаметта на
човешката душа се откъртват „скрити вопли на печален странник, /напразно
спомнил майка и родина, вопли, превърнали се в тъжно пророчество:

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

ТИХА ПОБЕДА

Димчо
Дебелянов – един от най-нежните поети, става жертва на първата страшна война на
двадесети век. Доброволна жертва при това. Не за цар и властници, а по етични
причини той подава заявление да бъде изпратен на фронта. И там – сред смута и
смъртта, той продължава да твори. В непозволяваща романтика обстановка, когато
човек постига особен фатализъм и извисяване над смъртта и живота, когато духът
трябва да е много силен, за да издържи и тялото, се раждат едни от най-хубавите
му “военни” стихотворения. Шестте от тях, които са достигнали до нас, разкриват
ярко дълбоките и сложни процеси, извършващи се в душата на поета и бележат нов
етап в творческото му развитие.

Такова е и стихотворението “Тиха победа”, в което прозвучават фронтовите
мелодии на патриотично – хуманистичната ни литература. То представлява елегия,
изпълнена с безгранична обич към света, към всички хора, независимо дали са
врагове, или приятели. Дебелянов се е устремиил към върховните идеали на своя
народ, но въпреки това в произведението му индивидуалните преживявания и лично
– емоционалното надделяват. При него традиционното разкриване на военните
сражения остава някак далеч на заден план. Поезията му от фронта е пропита от
атмосферата на прошепната , нежна мелодия, словата са приглушени.

“Тиха победа” е едно дълбоко човечно стихотворение, в което мирните копнежи са
по-скоро в подтекста. Лирическият герой се изправя лице в лице срещу войната и
смъртта и затова на преден план изпъкват размислите за тях. В съзнанието му се
извършва подготовка за тежките изпитания. Той постига някакво просветление,
което стапя всякакъв гнет и тъмен смут и пред духовния му поглед изгрява една
мечтана “тиха победа” – победа над мъчителното раздвоение, над индивидуализма и
страха от смъртта. Лирическият герой е достигнал до състояние, при което е
премахнал болезнените противоречия, победил е себе си. Освен неговият образ в
стихотворението се разкрива и образът на майката – земя, която олицетворява
родната майка, чакаща с трепет своя син. Дебелянов изгражда един типично
български образ на земята, познат и от други произведения на редица наши поети.
Това са двата основни образа, които присъстват в стихотворението на автора.

Неговото заглавие – “Тиха победа”- разкрива отричането на военната обстановка и
на войната като цяло, защото тя носи само разруха и страдание, болка в
човешката душа. Постигната е една победа над мъчителното душевно колебание, над
страха от смъртта. Епитетът “тиха” говори за едно интимно – личностно
преживяване на войната, което води до отказ от победата, като резултат от
войната, а утвърждава победата над самата война и над смъртта.

Стихотворението , което съдържа единадесет строфи, започва с риторичен въпрос,
отправен от лирическия герой. Той разкрива размислите му за опустошителната
сила на войната, която води до нарушаване на традиционния живот, на
обикновеното протичане на ежедневието. Тя обърква дори представите за “ден” и
“нощ” и носи на хората по света единствено нещастие и разрушаване на тяхното
спокойно , нормално съществуване – прави ги “изгнани”.

В следващите две строфи се дава логично последователно разяснение на поставения
по – горе въпрос. Лирическият герой описва състоянието, в което се намират
хората, а и самият той. Жестокият вихър на войната е преобърнал живота,
начертал е върху хиляди чела “чер жертвен кръст”. Но общите опасности сближават
и сродяват хората:

“…и сля се радост и тъга,

сроди се малък и велик”.

Това сродяване с колектива носи душевно равновесие на лирическия герой, дава му
сила и мъдрост, за да достигне едно такова важно прозрение, изразено чрез
заглавието на стихотворението. Човекът е намерил своето място на “безимен” сред
безименното множество, което без героически пози громи врага и побеждава.
Самият той е обхванат от примирението на обречения. Само в четири стиха авторът
успява да нарисува картината на вечния мрак на войната: “вървим под техните
крила

на буреносна, мощна бран

и върху хиляди чела

чер жертвен кръст е начертан.”

Глаголът “вървим”, както и епитетът “хиляди”, недвусмислено говори за сливането
на лирическия герой с общата маса. Той се явява изразител на самосъзнанието на
жертва, която се чувства като част от една колективна съдба. Но въпреки
примирението душата на лирическия герой тръпне пред мимолетните витални призиви
на живота:

“ Но няма мраз да заледи

топлик жадуващия кълн

нито ще трепне пред бури

обуреваемият чълн.”

В тази четвърта строфа, както и в следващата, се усеща неговата нова позиция.
При Дебелянов войната и смъртта съвсем не са синоними. Героят му намира във
войната вечната диалектика на живота. Има нещо много витално и оптимистично в
неговия дух, една ведрина , лъхаща през примиреното му съзнание, което открива
дори и в края на земния живот любовта съм хората и света. Никакви песимистични
нотки не се откриват в преживяванията му:

“ Че светли тайни дух прозря

и аз обикнах тоя път,

по който земните недра

тъй властно мамят и зоват”.

Той е забравил своята “бренна суета”, стопил се е във вихъра на общата съдба,
без да е забравил доброто на своето сърце. Струва му се дори, че обиква
трънливия път на войната, “по който земните недра тъй властно мамят и зоват”.

Необикновени и чудни са стиховете за земята, която чака като майка своето дете.
В слънчеви долини, със слънчеви венци тя ще го срещне, за да го приюти в своите
недра. Земята – майка е закърмила своя син и пак тя ще го прибере при себе си.
Ласкав и примамлив е нейният зов. Една обаче е целта на властниците,
друга-повелята на родината. С типичен дебеляновски стих са изразени
въжделенията на воините:

“…но с подвиг увенчай

ти свойта бренна суета

и нека бъде твоя край

една усмихната мечта!”

Това са стихове на увереност, изразяващи постигането на “тихата победа” над
страха от смъртта на война. В нея има сила, красота и величие на духа. При това
тя не се изчерпва с превъзмогването на страха от смъртта. Освободен от неговия
гнет, лирическият герой се връща при живота, при “земната любов”:

“Ноще, тъй светло примирен,

аз гледам звездния покоров

и тихом се струи над мен

и крепне земната любов”.

В тази земна любов той намира спасителния роден бряг. Именно на фронта, в
бойния грохот, стихват бурите в душата му и той намира път към хората, към
живота.

И Дебелянов като Йовков не обича триумфиращия звън на меча, грохота на
шрапнелите, свистенето на куршумите. Поетът дори и не се опитва да естетизира
величествения устрем на една атака. Предпочитанията на лирическия герой са ясни
и категорични: спокойната атмосфера на приятна отмора между две сражения,
тихата съзерцателност на човека, чиято душа, въпреки тежките часове на кръв и
смърт, поглъща жадно мирния сън на природния покой. Нищо демонстративно
героично не може да се открие в стиховете. През гордото плющене на победните
знамена “струи” и “крепне земната любов” – една душевна ситуация, която няма
нищо общо с парадната сила на войнолюбеца.

В своето стихотворение Дебелянов разкрива онова състояние на душата, което
настъпва след тежкия двубой на живота със смъртта – състояние на тиха печал и
примирена меланхолия. Самата постройка на стихотворението спомага за това. То
може да се раздели на три части. Първата от тях представя суровата
действителност на войната, която поглъща отделния човек, нейния смразяващ,
почти фатален облик. Тя поражда страдание и болка у човека, откъсва го от
спокойното му ежедневие. Усещат се чувства на обреченост и жестокост, които
носи войната. Преобладават тъмни и мрачни цветове. За постигане на това авторът
използва следните епитети и съществителни имена: “изгнаник”, “сурова”, “тежки
крила”, “буреносна”, “мраз”.

Във втората част се разкрива новото чувство у героя. У него се пораждат
оптимизъм и вяра, които създават една светла картина, показваща вътрешния му
свят – “светли тайни дух”, “слънчеви цветя”, “една усмихната мечта” и др.

В последните три строфи плавният ритъм на стиховете буди усещане за тишина и
спокойствие, за постигането на една “тайна победа”. Използването на нощта като
фон за размислите и преживяванията на лирическия герой засилва още повече това
усещане. Сякаш цялата парадност на войната с плющящите знамена е някъде съвсем
далеч, израз на което е многоточието в края на стихотворението.

“Тиха победа” е истинска прослава на една преживяна и изстрадана мъдрост,
поетически отговор на вечния философски въпрос : човек – природа. Дебелянов
постига отговора на този въпрос с удивителна пестеливост и синтетичност на
лирическия изказ. Защото той е предимно поет на дълбокия контекст. Затова и
победата му е тиха.

СИРОТНА ПЕСЕН

Дебеляновата поезия не е плътно обвързана с
националната идея. Участието на поета като доброволец в първата световна война
не променя тази позиция. Самото попадане на фронта, провалят цялостната нагласа
на личността и затова стихотворенията писани там са много ценни. Право
впечатление присъствието на войнишката маса като колектив, който заедно
изживява радостите и скърбите на бойното ежедневие. Лирическият герой на
Дебелянов, не губи своята индивидуална предопределеност той продължава да се
вълнува от кратките затишия между битките от измеренията на човешкото
греховнотои жестоковреме. В текстовете се мятка усещане за белязаност, сякаш
предчувствието за близка смърт неизменно присъства. Същевременно присъстват
патетични и гръмки фрази, думата победа се изпълва с различна семантика от
обичайното. Видима е промяната на самата поетика словото все повече се
доближава към обикновения език, картините до реалността.

Стихотворението Сиротна песен” е
писано дни преди смъртта на поета и изразява удивително спокойствие, готовност
за приемане на край. Заглавието припомня друга песенчерна, раздвоена. По
същността си творбата се доближава до познати жизнени и творчески равносметки
(„Мойте песниВазов, „Песен на песента миЯворов)и подчертава специфичният
човешки и художнически почерк на Дебелянов.

Стихотворението започва като
завещание, с условното: „Ако загина, на втора и следващите строфи приемат
смъртта като факт. Стиховете кратко връщат лентата на живота и в тази биография
се оглежда липсата и от казаните притежания. Раздялата с майка, не откритата
жена и другари показват драматично личностна нагласа, типична за поколението,
чийто изповедник е Дебелянов.

Ако
загина на война,

жал
никого не ще попари

изгубих
майка, а жена

не
найдох, нямам и другари.

Очевидна е разликата с началото
на новата ни поезия, с Ботевото творчество. Смъртта при Ботев е патетичен жест,
а лирическия герой е категорично убеден, че ще го търсят, знаят и помнят и
найдобросъвестните съхранители на паметта за него са майка, либе и дружина.
Очертаната пълна противоположност с последната творба от Дебеляновото
творчество бележи развоя и промяната, които са се случили в литературата ни
през тези няколко десетилетияизвършила се е коренна промяна на ценностите и
екзистенциалния модел.

В стихотворението изброяването
на липсите продължава в следващите строфи.

Ала сърце ми не скърби

приневолен
живя сирака

и за
утеха, може би,

смъртта
в победа ще дочака.

Познавам
своя път нерад,

богатствата
ми са у мене,

че аз
съм с горести богат

и с
радости несподелени.

Епитетът приневоленотразява
липсващото щастие в човешкия живот. В третата строфа богатствотона личността са
горестии несподелени радости. Създава се представата за неизживян живот, която
шества и в предвоенното творчество на поета. Във втора строфа особена смислова
пълнота придобива същинска победа. Дебелянов е белязал тази лексема със
специфично съдържание, равно на примирие със смъртта, приемане безропотно
накрая („тиха победа). В Сиротна песенпобедата е пресечната точка между
жадуваната от колектива радост от надмощието над врага и личното удовлетворение
за допринасяне към тази участ. Същевременно в творбата продължава да въздейства
и другото значение на победнотокато покой за Аза.

Последната строфа събира важни
за Дебеляновите изповеди мотиви бездомен, „песен”, „спомен”. Лиричният герой
сякаш се потапя в своя атмосфера.

Ще си
отида от света

тъй
както съм дошъл бездомен,

спокоен
като песента,

навяваща
ненужен спомен.

Последните два стиха артикулират (произнасят), един важен
проблем за стойността на собственото творчество, за самооценката. Дебеляновият
герой вижда песента, навяваща ненужен спомен. Липсва внушителна увереност в
достойнствата и въздействената сила на собствените творби, налага се деликатна
скромност и идеята за човешката ненужност, този песимизъм изповядван в края на
живота е типичен за тоналността на Дебеляновото творчество. Творбите от фронта
са художествено предчувствие за идването на нови творчески идеи, за нова
литературна генерация.

Да се завърнеш в бащината къща

Димчо Дебелянов

Анализ

Основен мотив в Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от
разминаването между стремежа към щастие и неговата измамност, между стремежа
към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа.
Цикълът „Скрити вопли“, който включва елегичните творби „Помниш
ли, помниш ли…“ и „Да се завърнеш в бащината къща“, е посветен
на спомени от детството.

Елегията „Да се завърнеш в бащината къща“ е носталгично завръщане на
изстрадалата душа към притихналия, спокоен свят на родното, представено чрез
спомена. Творбата е побликувана през 1912г. след кратко и оказало се последно
посещение на поета в бащиния дом, но в нея са отразени не толкова конкретните
преживявания при тази среща със семейно-родовото, колкото драматичното предусещане,
че е изгубена хармонията на градския човек с патриархалната среда. Както
ключовата дума в заглавието („завърнеш“), така и целият поетически
текст насочват към страозаветния мотив за завръщането на блудния син в родния
дом. Човекът мислено пътува през времето, за да се докосне отново до света на
родното и съкровеното, да съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и
единен свят с ясни нравствени правила. Миналото асоциативно се обвързва с
представата за абсолютното съвършенство. Но от дистанцията на изтеклото време
родният свят сякаш не е същият. Той безвъзвратно е изличен и не може да бъде
съпреживян отново. Реалното завръщане е осъществимо, но хармонията вече е
непостижима. Така модерният човек осъзнава трагизма на битието си и болезнено изстрадва
невъзможността на своето завръщане в „бащината къща“, даваща духовен
уют.

В композиционно отношение поетическият текст е организиран в две строфи
(съответно от 8 и от 10 стиха) и заключително двустишие – поанта. Изказът е
издържан във второ лице, единствено число. Адресатът на посланието е самият
лирически говорител. В този смисъл елегията „Да се завърнеш в бащината
къща“ е разговор на човека със собствената му Душа, опит за споделяне на
съкровените прозрения със самия себе си. В същото време тази ти-форма би могла
да бъде обръщение към всеки от нас, към всеки човек.

Още в началото на творбата започва да се гради образа на родното пространство,
метонимично представено чрез „бащината къща“. Реалността е изместена
на заден план и лирическият Аз носталгично очертава контурите на един отминал,
но отново пожелан идиличен свят:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Прекрачващ мислено прага на родното, своето, познатото, странникът потъва в
тихите пазви на нощта, жадувайки покой. Пейзажът е одухотворен и хармоничен,
даряващ успокоение, приютяващ човека. Нощта тук не се асоциира със символиката
на мрака, студенината и страха, а напротив – отвежда към представата за топла ласка,
за утеха и споделеност. В интимното пространство на дома странникът търси
спасение от „черната умора“, иска да избяга от „безутешните
дни“ на самота и безприютност и най-сетне да захвърли „бремето“
на скръбта. Чрез поредица от метафори контрастно се въвежда разпадащия се свят
на настоящето в равновесния свят на спомена блян (5-ти и 6-ти стих). Доминира
усещането за плахост, смиреност и успокоеност.

Родното е идентифицирано с образа на майката – пазител на дома и най-съкровена
духовна опора на човека. Тя е застанала „на прага“ – символичната
граница между големия и враждебен свят, носещ печал и отнемащ смисъла на
живота, и малкото, но сакрализирано пространство на уют и топлина, даряващо на
странника усещането за значимост на съществуването. Майката е тази, която ще го
приласкае и утеши, без укор, без обвинение за непостигнатото и пропиляното.
Както и в Ботевата поезия („Майце си“, „На прощаване“),
така и тук майката се явява като изповедник на сина в момента на обезверяване и
умора. Синекдохите „старата на прага“, „склонил чело“,
„безсилно рамо“, „усмивка блага“ внушават един здрав и
хармоничен свят, изграден от най-устойчивите човешки ценности. Двукратно
повтореното обръщение „мамо, мамо…“ изплаква и насъбраната мъка, и
молбата за прошка.

Движението на изображението от общото към конкретното („бащината
къща“ – „двора“ – „стаята позната“ – „старата
икона“) създава усещането за доближаване до спомена блян. Свята е
„стаята позната“, където човек открива жадуваната тишина, топлина и
сигурност. Свещена е „старата икона“, която благославя разкайващия се
блуден син. Със стесняването на художественото пространство, движението замира.
Както в миниатюрите на Пенчо Славейков мечтанието за „почивка тиха/през
ясна вечер в родний кът“ се обвързва знаково с представата за смъртта като
просветление, така и в Дебеляновата елегия откриваме подобно осмисляне. Смъртта
е достигането на „другия бряг“, откъдето започва истинският Живот.
Ключовите думи в творбата изграждат представата за края, за достигнатия предел:
„вечерта смирено гасне“, „последна твоя пристан и заслона“,
мирен заник“, „мойто слънце своя път измина“. Идеята за смъртта
е внушена и чрез алитерациите („смирено“, „умора“,
„морен“, „мирен“). Тя звучи и в последното двустишие на
втората строфа с изказването на най-съкровеното желание:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

Многоточието маркира своеобразното смълчаване на човека пред мамещата
перспектива на хармония.

С рязка графична изобразеност идва несъразмеримо мъничка поанта:

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Това е мигът на скритите вопли. Оказва се, че 18-те стиха са само сън,
прекрасен спомен, който е родил прозрението за невъзможното завръщане в едно
примамливо, но несъществуващо пространство. Скръбното възклицание „о,
скрити вопли…“ обобщава драмата на страдащия самотен човек, за когото
вече няма утеха. Човекът, който се стреми духовно да се приобщи към
патриархалното и да се пречисти с миналото, назовава себе си „гостенин“,
„печален странник“. Отчужден от градския живот, лирическият Аз
болезнено чувства дистанцирането си и от родовото. Основното послание на
заключителното обобщение се носи от думата „напразно“. Завръщането в
родния дом, в пространството на нетленността се оказва илюзия, неосъществим
копнеж.

Колко актуални са думите на поета Петър Караангов: „И до днес делото му е
критерий за поезия, в която не странностите, а истинността на човешкото
вълнение я правят неповторима и обичана“.

(анализ)

Родният дом в елегията е назован
с името на бащата бащина къща) и обитаван от майката.

Мотивът за срещата между майка и
син е смислово многопластов. Завръщането на синовете при майките е традиционна
поетическа формула, практикувана найвече от Ботевото творчество Майце си, На
прощаване). При Дебелянов синът се завръща при майката (отново липсва бащата),
за да приключи живота си след като получи жадувана прошка. Ражда се предишният
поетичен вариант на притчата за Блудния син посрещането и опрощаването е жест,
очакван от майката. В творбата срещата между двамата е потопена в нежност,
деликатност, кроткост.

В подчертаната тишина на
пространството героят пристъпва плахо, за да не наруши вечен, свещен покой.
Подчертават се значенията на храмовото, домът е сакрално място.

Тишина, смирение и плахост са
характеристики, очертаващи типичната за Дебелянов тоналност, която господства в
поголямата част от творчеството му. Вечерта присъства като женски символ, в
който се откроява семантиката на майчинството тя прелъстява в пазвите си всички
„скръбни нещастни”.

Интимнобитовото назоваване
старатасвързва образа на майката с иконата, поставя те в полето на сакралното.

Движението в творбата е хем
ограничаване и затваряне на пространството двор, праг, къща, стая. Стаята
присъства със значението на затворено, уютно и защитено място, сематичен
еквивалент на гроба. Лирическият Аз търси последен пристан и заслона, връщането
е във вечертана собствения живот и пътуването към дома на детството се превръща
в път към дома на смъртта. Творбата опровергава настъпилото успокоение,
откроява смислова антитеза. Лирическият човек напразно си спомня, напразно
жадува това пътуване.

В последния стих е споделена
емоционалността между образите на майка и родина. Образът на Родината при
Дебелянов не е натоварен с патриотични акценти, познати от Ботев и Вазов, но
означава онзи свят на хармонията, от които се нуждае модерният човек.

Дебеляновият образ на
завръщането в българската литература е невъзможното завръщане. Съдбата на героя
„печален странник, чужденец в света е проклятие. Мотивът за чуждостта присъства
при споделяне безутешни днии черна умора, белязали настоящето му, чрез
усещането за гостенин в родния дом. Същевременно широкия път, далечното чуждо
пространство е оказало на героя право на щастие.

Осъзнал своята тотална бездомност в света, героят е изцяло
трагичен. Тихата вечер и благата майчина усмивка са забраненият плод,
отречената радост на битието. Стремежът към нирвана в стихотворението е
безплоден.

ПЛОВДИВ

Стихотворението „Пловдив” има изповеден
характер, както повечето Дебелянови творби. Името на града Пловдив е
биографична препратка, но в стиховете названието не се повтаря. В сонета градът
е Пловдив и никой друг „скръбен град”. В подобен дискурс срещаме визията на
градското в творчеството на други поети от началото на 20 век. В подобни образи
се оглежда едно социално и психологическо явлениеотделянето на младите хора от
полупатриархалните селища и привличането им в големите градове ражда чувството
за неуютност, безпризорност на съдбата. В града Дебеляновият човек е анонимен и
толкова самотен, че се чувства като пребиваващ в „пустошта огромна”.

Стихотворението е в сонетна
форма две четиристишия се вглеждат в миналото, а двете тристишия в настоящето
на героя. Свързваща между минало и настояще е лексемата скръб. Творбата започва
с неочакваната комбинация между детство и скръб. Невинността и светлината на
детството, тук са потопени в спотаени сълзи. „Стъмненият” взор на детето е
израз на ограбени мечти, символ, на което е безпощадната житейска буря,
надвесила тъмно крило над него. В творбата детето чува глас не един път в
Дебеляновите тестове, неясен глас произнася закана, присъда. Появява се мотивът
за виновността, но той остава неизяснен и оттук се ражда трагичното. Детето е
по презумпция невинно и детското страдание винаги ражда потрес. В творбата
детето получава забрана да вярва, да дири, отказан му е „на любовта плодът”.
Найобщо тези забрани отнемат духовността на човека, правото му да се стреми към
идеал; това е отказ на „вяра, надежда, любов”. Верен на детското като съзнание,
текстът вплита приказното, но чрез кошмари и мрачното въображение „в зли
страни… мечтите ти на век ще бъдат пленни.”.

Настоящето разкрива поредица от парадокси преследван от
тъжния спомен за детството, лирическият герой продължава да броди в града (броденето
е особено пътуване, несигурно и мрачно). Появява се поредният Дебелянов
оксиморон градът е „едничък дом на мойта скръб бездомна”. Настоящето на героя
препраща към мотивите, споделени в „Черна песен” „черни мисли” изпълват
съзнанието му и превръщат самия процес на спомена в неизказано мъчителен.
Попадаме на поредния „омагьосан кръг в Дебеляновите изповеди Аз ът бяга от
действителността в спомена, на когото споменът е толкова мъчителен като в
Пловдив, личността си потапя в поредното страдание.

Като типичен символист, Дебелянов вижда греха, убийството
на личността и морала, смазването на духа в града – в новото, в материалната
цивилизация. Противопоставя му гората, полето, градините и най-вече – силата на
красотата и любовта. Градът (Пловдив, София или който и да еІ е гибелната
пустиня, пясъците на забравата, нераждащи нищо, поглъщащи всичко. Темата за
песимизма и погубената вяря е като че основна в лириката на Дебелянов. Въпреки
забраните поетът търси път, търси бъдеще чрез миналото. Спомняйки си за детството,
той мечтае да излезе от плена на границите на града – стена за мисълта и
виденията. Скръбта не е само от спомена, а и от настоящата безизходица:

И днес аз бродя в тоя скръбен град – едничък дом за мойта скръб бездомна –

Аз бродя за утехата нерад –

И кат загубен в пустощта огромна.

Градът, символ на бездуховната забава е град “пустош”. Това противопоставяне на
физически и материално съществуващото на духовното прави картината мрачна,
трагично вярна, поетично извисена.

Последните два стиха звучат като че ли песимистично, но тяхната сила е именно в
противопоставянето на минало и настояще:

И толкоз черни мисли ми тежат,

Че аз не искам нищо да си спомна.

Победил в битката за себе си, поетът скърби не толкова за пораженията, нанесени
върху духа му, колкото за другите, многобройните домове, приели оганиченията и
забраните. Стхотворението “Пловдив” е не само спомен от миналото, но и трагична
картина на настоящето, скръб не само по детството, но и песимизъм за сегашните
негови връстници.

В този сонет поетът поставя ред проблеми на битието. Утвърждава вярата в
идното, вярата в силите на човека, вярата в душата му правят съществото
личност, която води до висшата награда на личността – любовта. Димчо Дебелянов
очертава и пътя на всяка личност към самоусъвършенстването, към духовните
висини – вяра, търсене, любов и борба. Борба срещу надзирателите, стремящите се
да покорят човека чрез забрани. Тези откровени размисли носят усещане за скръб
и песимизъм (“…аз бродя за утехата нерад – и кат загубен в пустощта огромна”).

Мъката на Димчо Дебелянов не е личностно ограничена, това е мъката на духовното
пред низините на материалното. Не напразно тези тежки спомени са от детството,
от изживяното вече:

Как бяха скръбни мойте детски дни!

Оценката е направена – опасността от загуба на себе си, на личността е
изстрадана. Поетът назовава стихотворението “Пловдив” и от тази гледна точка то
носи автобиографичен характер, но в стиховете не споменава повече конкретни
данни, а обобщава, анализира, прорицава.

Мотивът за спомена е най-трайно разработваният мотив в поезията на Дебелянов.
Още първото четиристишие на сонета “Пловдив” поставя темата: погубеното
детство, несправедливо отнетата радост, излъганите надежди, илюзии. Темата има
своите дълбоки корени в националната ни поетическа традиция. “Пловдив” е
провокирано от реални преживелици: с конкретния спомен за годините, прекарани в
Пловдив (1895-1904), където пристига 40дни след смъртта на баща си и живее в
оскъдица и лишения. Накърнено е нещо свято, стоящо твърде високо в ценностната
скала на лирическия аз. Скръбното детство е черен знак, поставил фатален
отпечатък върху съзнанието. Лирическият герой на Дебелянов е орисан завинаг на
безприютност, бездомност, самота.

Второто четиристишие развива поставената вече тема в първото: внушението, че
“на любовта плодът” е забранен, че щастие, мир, покой за духовно възвисената
личност няма и не може да има, следователно ненужни и излишни са вярата и
надеждата по някаква хармония на “Аз”-а със света. Цялата творба е антитезно
изградена на основата на сложни емоционално-психологически състояния. Детските
дни са скръбни, сълзите – спотаени, взорът е стъмнен, мечтите пленени в зли
страни.

В сонета “Пловдив” няма лъч от светлина. Всичко е потопено в мрака на болката и
страданието. Някога и днес не се противопоставят, но и подчертано се съотнасят
(изравняват): “Как бяха скръбни моите детски дни!” и “И днес аз бродя в тоя
скръбен град-…” Чрез съчинителният съюз “и” в началото на стиха недвусмислено
се подчертава този тип връзка.

В стихотворенията на Димчо Дебелянов чувствата меланхолия и мъката от спомена
се преплитат с огромната му вяра в силите на човека и безкрайната любов към
хората. Сонетът “Пловдив” – едно от класическите произведения в литературата
ни, искрен и хуманен копнеж по доброто и красотата.

ЧЕРНА ПЕСЕН              СИРОТНА ПЕСЕН

Минорните настроения в поезията
на Димчо Дебелянов са характерна особе-ност на лиричните послания. Те носят
усещане за акварелна пречистеност на постоянно изливаща се, сякаш от самата
душа на поета, невидимо струяща тъга. Носталгията по нещо непостигнато, което
винаги остава назад в миналото, е емоционална константа на лиричните
изживявания. Всяка поетична изповед, всяка творба на Дебелянов, е споделена
духовна болка. Тя е вътрешна същност на лиричната тъга и художествена цел на
поетичната изповед. Преживяната драма е скръбен спомен, оставил незрима духовна
диря в съзнанието, нейните „стъпки” назад към реалната болка, скътана в
паметта, „тръгва” мисълта, за да изтръгне последните акорди на притихващата
скръб в глъбините на мълчаливо страдащата душа. Нейната песенна изповед е
искрена и максимално откровена, филтрирана от спомена. Лирично приглушена е
болката, трагичният спазъм на душата е отминал. Ражда се изповедта в изящното
слово на Дебелянов в стихотворението „Черна песен”:

Аз умирам и светло се раждам

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Още в първия стих прозвучава
овладяната стихийност на болката от вечната драма на неудовлетворената душа.
Контрастният допир между смърт и живот, между началото и края в творческото
дирене на мисълта, създава усещане за вечност в извикания като мигновение
спомен за „спора” между реалност и мечта. Всичко постигнато и съградено е
реален повод за поява на нова цел, за раждане на нова мечта и желание за полет
на мисълта към нея. Драматизмът на духа е в непрекъснато движение. Това е
неспокойствието на търсещия човек в контрастния кръговрат на живота му. Той е
символно въплътен в безспирния бяг на времето, художествено изразен чрез пулсиращия
ритъм на неудовлетворението, което внушават глаголните форми: „умирам”,
„раждам”, „изграждам”, „руша”. Денят превръща мечтата в реалност, а през нощта
духът се отказва от сътвореното. Съм-нението расте, както тъмният мрак в
„черната песен” на Дебеляновата поетична изповед. Трагичността на изживяването
е овладяна, лирично мотивирана. Поетът се вглежда в драмата на своята душа,
докосва се до незримата болка на „ранената” си от неудовлетвореност мисъл. В
изповедния тон раздвоението е психологично пространство за разгръщане драмата
на съмнението. Вътрешната диалектика на ми-сълта е скрита философска същност на
поетичната „черна песен” на духа. Край-ностите се търсят, контрастите се
привличат. Това е вечният пулс на живота, скрит в интелектуалната сила на
духовното неудовлетворение:

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря край мене,

всеки вопъл и ропот замре.

Духовните пориви изпреварват в
своя мечтателен бяг действителността. Смирената след преживяна буря душа вече търси
нов хоризонт. Тишината и покоят в „дни светло-смирени” правят още по-болезнено
усещането за неудовлетвореност, което бушува като предчувствие за нова буря в
душата – още по-тъмна и страшна от вече преживяната. „ Тъмното море” на болката
смрачава мечтания хоризонт на мисълта. „Черна” е „песента” на душата,
непостигнала отново желаната цел. Съграденото е миг на осъзнато
неудовлетворение. Духовна смърт заплашва лирическия АЗ, но в най-тъмния мрак на
болката се ражда мечтата за нов полет, за ново духовно съзиждане. Преди „Всеки
вопъл и ропот” да потъне сред безмълвието на покоя, тишината се „разкъсва” от
„огнеструйна” „зора”. Светлината дава живот на умиращия, притихващ стон на
обезверената душа. Ражда се надеждата:

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

„Огненият” ритъм на живота
отново е мигновена радост за обнадеждената душа. Емоционалното преживяване е
така силно, че вътрешният интензитет на чувството изравнява светлата радост с
мрака на преживяната болка. Те стават идентични. Тъмнината ражда тъмнина, за
миг прорязана от „зора огнеструйна”. Мимолетен е животът на копнежа. Едва
зароден, той умира. Духовните усети се променят. Пролетта е есенно носталгична,
а в минорната гама на есенните настроения на душата мисълта е в пролетен
„цъфтеж”, озарена от нов блян, от нова мечта за полет и духовен градеж.

Неудовлетворението създава контраста на поетичното изживяване.

Без начало и край е драмата на търсещия лиричен АЗ, както без бряг е вре-мето.
Проблемът за човешката неудовлетвореност, като раждане и смърт на духа,
получава универсалните измерения на вечното дирене смисъла на живота. „Черната
песен” в душата на поета прозвучава с екзистенциалните интонации на философския
размисъл:

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустиня развян.

Тъмна е болката от прозренията
на духа. Времето е безстрастен съдник. Увлича в своя бяг жадния за нови
открития, за нови светове, в които няма пристан за изкушената от нов, мамещ
хоризонт душа. Жаждата й е неутолима. Всичко постигнато и преживяно наподобява
пустиня с пресъхнали извори, асоцииращи безсмислието на живота и бездуховността
на времето. Остава болката по непостигнатата мечта. Това е „черната песен” на
душата, за която покой и пристан няма.

„Черната песен” на Дебеляновата поетична изповед е в странен, художествен
синхрон с изплаканото предчувствие за близка смърт в стихотворението „Сиротна
песен”. Тонът е отново овладян, макар и пронизан от реалното прискърбие на
лиричното изживяване:

Ако загина на война,

жал никого не ще попари –

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Сиротен е духът. Самотата е
несподелена. Човешко присъствие не нарушава тишината, в която „плаче” болката.
Нейният глас остава нечут: „Жал никого не ще попари”. Съкровението на искрено
поднесено съчувствие е непознато изживяване за самотно скърбящата душа на
поета. Но в болката е духовната сила на прозрелия съдбата си. Смъртта е миг от
живота. Срещата с нея е победа на духа над земно-тленното. Мъдър е поетичният
размисъл на Дебеляновите изповеди. Равносметката за преживяното носи покой и
вътрешна овладяност на емоционалните настроения:

Ала сърце ми не скърби –

при неволен живя сирака

и за утеха може би

смъртта в победа ще дочака.

Скръбта е постоянна спътница на
сиротата душа. Тя е емоционално състо-яние, единственото, което познава в
житейския си път поетът, изпълнен с угаснали надежди и скръбни мечти. Притихнал
е духът пред вечната тъга на мисловни съзерцания, в които печално се „оглежда”
скръбният взор на поет и лирически герой. Те са със сирашки съдби и самотни
сърца. Човешкото щастие е трагична мечта.

Приел скръбната орис на духовния си свят, лирическият герой на Дебелянов,
идентичен със самия поет, е готов за среща със смъртта като единствена победа в
своя „път нерад”:

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Особена сила излъчва изповедта
на поета, направена сякаш мигове преди смъртта да угаси последните скръбни
отблясъци на живот в човешкото съзнание. То е светло и чисто. Извървян е
житейският път сред мъки и сирашки неволи. Скръбта на душата е изпълвала с
мъдрост мисълта. Това са богатите плодове на духовно изстрадалия горестта на
своя „път нерад”. Те са особени мигове на щастие, непознати за другите,
останали несподелени, но изповядани пред „прага” на отвъдното. Пред лицето на
смъртта душата отключва тайната на горестна дълбина, в която тъгата властва в
скръбен, но неизказано красив свят. В него е притаявал болката си поетът,
намирал е уют за ранените си духовни сетива, отдавал се е на болезнено скръбни
мечти. Те са приласкавали сиротата душа в тежките мигове на житейски изпитания,
когато самотата е единствен свидетел на неизплаканите вопли. Горестно е признанието
на позналия съдбата си. Изправен пред преживените в скръб и неволи дни, той е
готов да прекрачи в света на отвъдното. Спокойно, без жал приема тежкия кръст
на съдбата си. Тя е трагична и неумолима:

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Ненамерил пристан,
неудовлетворен и вечно търсещ, духът остава бездомен. Сиротата песен на
изповяданата тъга допълва общата картина на самота, приета с философско
спокойствие без надеждност. Скръбта е ненужна, а споменът за нея – излишен.
„Жал никого не ще попари” от нерадата житейска участ на поета. Дебелянов е сам
с духовните богатства на неизказани докрай лирични изповеди на скърбящата душа
в стихотворението „Сиротна

„ПЛОВДИВ”, „СПИ ГРАДЪТ”

СПОМЕНЪТ
– СКРЪБЕН КОПНЕЖ ЗА ЛЮБОВ И ЩАСТИЕ

Символизмът, водещо художествено направление в
българската поезия в началото на XX век, намира в елегиите на Димчо Дебелянов
най-изтънчен лаконичен израз. Образите са едновременно близки до реалността с
неподправената сила на чувството и далечни от действителността със символно
очертаните вътрешни светове на душата. Това са отразени мигновения на
емоционално-психологични размисли, които напомнят за цялостен образ на
преживяното, от което поетът избира най-съкровения миг. Оттук и появата на
изчистения поетичен „контур” на формата, наситена с максимално сгъстено лирично
съдържание. То е винаги кулминационен, върхов момент на изживяването.
Символните изрази на Дебелянов са вътрешни пейзажи на чувството. Символиката на
тази изтънчена поезия е споменна. Символният образ намира в потока на
лирическата изповед спомени за преживяна скръб. Тя е вътрешна същност на
символа-спомен, на символа-тъга. Реалната сила на болката скъсява дистанцията
между символен образ на чувството-спомен и новото поетично изживяване на
извиканата от паметта емоция. Тя определя художествената значимост на
елегичните послания, които се възприемат като реална действителна болка. Това
прави символиста Дебелянов близък до лиричната съзерцателност на настроения и чувства
в творчеството на Пенчо Славейков – представител на индивидуализма във
формиращата се българска модерна поезия в края на XIX – началото на XX век.

Болезнен копнеж за човешко щастие е стаен в безприютната тъга на Дебеляновата
лирика. Скръбта е „бездомна”, а душата – „безнадеждна и унила”. Тези вътрешни
състояния на поетичните търсения са водещи в емоционално-психологичната гама на
лирическото преживяване, изтъкано от спомен и нов скръбен прилив на познати
носталгични усети. Във всеки стих е стаена неподозирана болка. Тя е в
настроението, в ритъма и в психологичната нюансираност на чувствата, сред които
доминира пастелно стелещата се тъга на душата. Минорното настроение е
художествена среда, в която мисълта намира покой. Изповядва самотните скиталчества
на духа, винаги устремен не към бъдещето, а към преживяното в болка минало.
Страдащият дух търси първоизворите на скръбта. Те са винаги в спомена, в
извикания несбъднат миг на щастие. Непозната емоционална вселена е радостта,
контрастираща на богато нюансираната като вътрешно преживяване скръб. Тя е
единственият „дом” за душата на поета, останал сам със спомена за скръбните
детски дни, за които мълви лиричната изповед в сонета „Пловдив”:

Как бяха скръбни моите детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене.

Скръбта на детските дни е
неизплакана. Остава „спотаена” („сълзи спотаени”), превръща се в „таен” взор на
душата. Той е „стъмен”, вътрешно вглъбен от неизплаканата, потисната болка.
Реалният свят се отдалечава, губи зримите си очертания. Взорът е отчужден от
външно реалното. Възприятията са художествено отражение на видяното през
призмата на болката и тъгата. Мисълта се „взира” в притаената скръб и усеща
присъствието на действителността Като „безпощадна буря”, надвиснала над духа на
поета. Отчуждението от реалността е емоционално почувствано. Самотата и
уединението са единствена утеха за скръбно ранената душа. Тя „чува”далечния
възглас на болката, емоционално „озвучен” от носталгичния копнежен лиризъм на
спомена:

Тук първи път чух възглас:

– Престани да вярваш и да дириш –

забранен е на любовта плодът –

и в зли страни мечтите ти

навек ще бъдат пленни.

В тишината на спомена бавно
„умира” надеждата. Нейният стон „чува” душата, но не като звук, а като скръбен
залез на винаги догарящ, но нероден със светла зора ден на вяра и мечти.
Любовта към живота, към обикновените радости на човешкото всекидневие е
забраненият духовен плод на щастието, което поетът винаги дири, но никога не
намира. Радостта и щастието са непозната вселена за емоционалните трепети на
търсещата му душа. Мисловните полети на поетичното съзерцание към мечтания плод
на щастието са в „плен” на злото. Скръбно орисана е душата на поета. Тя е
„бездомна”. Сред нейната самотна тъга споменът става зрим и печален. Откроява
се образът на стаената болка, символно отразен в споменната реалност на „тоя
скръбен град” – „едничък дом” на тъгата, извикана от скръбната дълбина на
душата. Из нейните стаени пространства в носталгичен унес „броди” лиричният
взор на Дебелянов. Духът се завръща към първоизворите на болката и скръбта:

И днес аз бродя в тоя скръбен град –

едничък дом на мойта скръб бездомна

-аз бродя за утехата нерад…

Не утеха търси поетът сред
скръбния спомен на миналото, а смирена среща с вечната тъга на душата,
„приласкаваща” го сред самотата на болката. Тя е единственият „пристан” за
неговата „скръб бездомна”. След дълги скиталчества духът на поета, останал за
„утехата нерад”, се завръща към спомена за някога преживяна тъга. Но вместо
покой и смирение, лиричните усети донасят нова болка. Сетивен е допирът на
душата до „пустошта огромна”, в която преживените скръбни детски дни са
реалност, а не носталгичен спомен. Миналото е неуютно с болезнено
„развързаните” рани на душата. Настоящето е тъга и скръбен спомен. Щастие за
душата на поета няма и той не иска „нищо да си спомня”:

…аз бродя за утехата нерад –

и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.

И в настоящето, и в миналото еднакво
тъжен и скръбен е Дебелянов. Той е винаги сам с болката на лиричните си
преживявания. Безлюдни са пространствата на душата. Поетът е пленник на своята
самота и в прискърбието на лиричните изповеди на стихотворението „Спи градът”:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът, ръми, ръми, ръми…

Усещането за безприютност и
тъмни хоризонти е изразено със символния мрак на нощта. Всичко е притихнало. В
художественото пространство властва тъгата. Тя е „безшумна”. Безмълвно обгръща
с тъмен покой човешкото съзнание. Изпълва го с неверие, отнема всеки порив на
мисълта и всяко желание за полет. Изход няма от тъмния мрак на пустота и
безнадеждност, обхванали душата. Вътрешната притихна-лост на поетичните усети, докоснати
от болезнена самота, засилва усещането за тъга, която се лее като плач в нощта.
Нейната скръб е озвучена чрез стъпките на поета, бродещ бездомен сред
„безшумните тъми” на града. Човешкото щастие е недосънувана мечта на скърбящата
душа. Болка пронизва художественото пространство, тя обгръща на „нощта неверна”
„верен син”, а „дъждът, ръми, ръми, ръми…” Музикалността на стиха изплаква
скръбното настроение в душата на поета. Постоянно присъстващият черен цвят,
символен знак на болката, е богато нюансиран. За „тъмната” скръб говорят
ръмящият дъжд в нощта и отекналият звук от самотни стъпки в мрака. Скръбното
уединение на душата е нарушено от нов прилив на тъга. Тя има свой звук, свой
глас, който „вика” и „кънти” от самота сред притихналите тъмни сенки на нощта.
В тях символно е притаен далечен спомен за преживяно скръбно чувство. То идва
от миналото, „лее” се безспир и нощта става още по-тъмна и безприютна:

Трепнали край черните стени,

стъпките размерено кънтят

и след мен невидими вървят

жалби за преминалите дни.

Броди поетът край „черните
стени” на неуютни спомени, навестили душата. И отново чути „жалби за
преминалите дни” сгъстяват мрака на скръбните настроения.

Художественото пространство „натежава” от самота и в нейната дълбока, тревожеща
съзнанието тишина още по-отчетливо „кънтят” стъпките на миналото. То оживява
като „писък” в нощта. Вика болката на преминалите в жалби дни. Образът на
тъгата е съкровен и мил, почувстван е като любовно преживяване, наскърбило с
тиха печал още повече спомнилата миналото си душа:

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,

в спомени възкръсва – чист и драг –

и скръбта расте, расте, расте…

Емоционалният контраст между
озарения от спомен „мил и драг” образ на преживяно щастие и безкрайната тъга,
която „расте, расте”, създава реалното усещане за потисната, неизплакана скръб.

Тя „озарява” с минорно настроение спомена. Нежният лиризъм на съкровено щастие,
притаено в дълбините на самотната душа, припламва за миг с непознат блясък в
общата емоционална гама на елегичното настроение, за да угасне сред тъгата на
възкръсналия спомен. Той е болезнен с изплувалия от паметта образ на
мимолетната радост. За Дебелянов всеки миг на щастие е по детски чист, искрен и
красив. Уподобена на любовна ласка, милваща душата, радостта е одухотворена.
Приема образа на „дете – с пробуден жар”. Тя – любовта-щастие – идва с
„пламенна усмивка на уста”:

Тя дойде – дете – с пробуден жар,

с пламенна усмивка на уста,

но възжаждал вечна красота,

аз отвъргнах тленния й дар.

Срещата с радостта на нечакано
щастие е мигновение, пробудило неутолима жажда за красив и пълнокръвен живот, в
който хармонично съжителстват минало и настояще, спомен и мечта. Но мимолетна е
радостта и вечна – болката в душата. Тленни са духовните дарове на възкръсналия
спомен. Щастието е трагична, несбъдната среща с радостта. Емоционалното
озарение на душата угасва и тя „обръща” гръб на бляна и мечтата. Изплувалият
спомен потъва в мрака на стелещата се безкрай тъга:

Миналото – ах, остана то

тъмен край от скърби заледен

и оттам отпраща тя към мен

своя скръбен вик: защо, защо?

Мечтата за щастие е „тъмен край
от скърби заледен”. Остава завинаги в миналото сред мрака на угасналите
надежди. Оттам се чува нейният „скръбен вик”, който заглъхва сред „безшумните
тъми” на безмълвно чезнещата в тъга, ограбена от радостите на живота душа.
Спомените за скръбно преживени дни отекват в мрака на нощта. Смисълът на живота
остава неоткрит. Скръбта расте, болката разкъсва душата на поета, а дъждът
непрестанно ръми като вечна печал и неизплакана мъка в стихотворението „Спи
градът”:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз – бездомен и самин,

а дъждът ръми, ръми, ръми…  

Реклами

Read Full Post »

Read Full Post »

ТЕСТ – ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

 

1. Посочете вярното твърдение:

А) Заедно с Яворов и Лилиев Дебелянов е най-значителният творец от формацията на българския символизъм.

Б) Заедно с Яворов и Лилиев Дебелянов е най-значителният творец от формацията на българския реализъм.

В) Заедно с Яворов и Лилиев Дебелянов е най-значителният творец от формацията на българския експресионизъм.

Г) Заедно с Яворов и Лилиев Дебелянов е най-значителният творец от формацията на българския романтизъм.

2. В жанрово отношение определяме „Помниш ли, помниш ли” като:

А) ода   

Б) балада  

В) елегия   

Г) поема

3. В жанрово отношение определяме „Да се завърнеш в бащината къща” като:

А) ода

Б) балада  

В) елегия   

Г) поема

4. В жанрово отношение определяме „Пловдив” като:

А) поема  

Б) сатира 

В) лирическа миниатюра   

Г) сонет

5. Коя от следните черти НЕ е характерна за поезията на Дебелянов?

А) индивидуалистико-самотнически настроения

Б) активна борбеност

В) елегично-миньорни интонации

Г) чувство за безприютност

6. Прочетете следните стихове от Дебелянов:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз, бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми.

В кой ред вярно са посочени основните черти на Дебеляновия лирически герой?

А) самотен, син на деня, скитник, весел

Б) безприютен, волен, весел, син на нощта

В) бездомен, самотен, син на деня, скитник

Г) самотен, безприютен, бездомен, син на нощта

7. Определете художественото средство, чрез което се постига художественото внушение в подчертаните думи.

„На нощта неверна верен син…”

А) контраст   

Б) сравнение  

В) хипербола    

Г) литота

8. Опредете художественото средство, чрез което се постига художественото внушение в подчертаните думи.

„…бродя аз, бездомен и самин

А) контраст   

Б) сравнение 

В) епитет   

Г) метонимия

9. Посочете ВЯРНОТО твърдение.

А) Дебелянов е поет на „гнева”.

Б) Дебелянов не е „възпламващ”, а „тлеещ” поет.

В) Дебелянов е поет на трагичното „изгаряне”

Г) Дебелянов  не е „слаб”, а „всесилен” поет.

10. Посочете НЕВЯРНОТО твърдение.

Елегиите на Дебелянов са:

А) тихи и кротки

Б) жлъчно-гневни

В) меланхолни

Г) елегично-миньорни

11. Посочете ВЯРНОТО твърдение.

Домът в „Да се завърнеш в бащината къща” е:

А) образ от реалната житейска съдба

Б) част от необходимата реалност

В) символ на битийната безприютност и самота на модерния човек

Г) място, където неизбежно се завръщаш

12. Посочете НЕВЯРНОТО твърдение.

Контрастната образност в поетиката на Дебелянов е родена от:

А) спомените на поета

Б) контраст между блян  и реалност

В) контраст между мечти и реалност

Г) срещата между миналото и настоящето

13. Поставете липсващата дума.

В „Да се завърнеш в бащината къща” образът на …………………. е очертан с няколко епитета – „безсилно рамо”, „усмивка блага”

А) бащата 

Б) майката  

В) любимата  

Г) родината

14. Посочете художествената фигура, използвана в следния стих: „Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя”

А) антитеза  

Б) контраст   

В) синтактичен паралелизъм   

Г) хипербола

15. Коя  художествена фигура откривате в подчертаните думи:

Аз искам да те помня все така:

бездомна безнадеждна и унила

А) контраст 

Б) епитет 

В) антитеза 

Г) сравнение

16. Кой от следните мотиви НЕ е ключов в лириката на Дебелянов?

А) за самотата 

Б) за спомена  

В) за бездомността 

Г) за свободата

17. Композиционният механизъм, който е в основата на Дебеляновите творби е:

А) контрастът  

Б) литотата 

В) гротеската  

Г) алегорията

18. Прочетете следния откъс от „Помниш ли, помниш ли”.

аз съм заключеник в мрачен затвор

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор

моята казън са дните предишни!

За подчертаните думи е вярно твърдението:

А) Те са употребени в номинативното им значение.

Б) Употребата им е метафорична.

В) Те са хиперболистично представяне на действителността.

Г) Употребата им е метонимична.

19. Коя от следните думи е ключова за лириката на Дебелянов?

А) народ 

Б) патриот 

В) достойнство 

Г) блян

20. Посочете НЕВЯРНОТО твърдение.

Споменът и мотивът за детството у Дебелянов се разкръщат като:

А) жажда за пристан

Б) умора от действителността

В) описание на реални спомени от детството

Г) трансформация на романтичния мотив за детството в жестоката реалност

21. Посочете ВЯРНОТО твърдение.

Стиховете „Спи градът”, „Да се завърнеш в бащината къща”,  „Помниш ли, помниш ли” и „Пловдив” са обединени от:

А) спомена за любовта

Б) спомена за бащата

В) спомена за детството

Г) спомена за приятелите

22. В кое от следните стихотворения на Дебелянов НЕ откриваме носталгията по отминалите дни?

А) „Пловдив”    

Б) „Спи градът”  

В) „Помниш ли, помниш ли”  

Г) „Черна песен”

23. Посочете ВЯРНОТО твърдение.

А) Дебелянов силно усеща сблъсъка на мечтите си с реалността.

Б) Поезията на Дебелянов е драматична като на Яворов.

В) Дебелянов търси елитарно усамотение като Пенчо Славейков.

Г) Изживяванията на Дебелянов не са меланхолични, не са пропити от тиха скръб и примирение.

24. Формата на изразяване в лириката на Дебелянов може да се определи като:

А) заповедна 

Б) изповедна 

В) диалогична  

Г) призивна

25. В кой ред  откривате най-характерните елементи на символизма в лириката на Дебелянов?

А) революционна нагласа за противодействие, мечти

Б) видения, кипеж на бунта, мечти

В) преливане на мечтите в спомен и на спомените в мечти, видения

Г) революционна нагласа за противодействие, кипеж на бунта, мечти

26. Прочетете следния откъс от „Сиротна песен”.

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Равносметката на поета пред смъртта може да бъде определена като:

А) мъка в скръбта

Б) самосъжаление в скръбта

В) гордост в скръбта

Г) отчаяние в скръбта

27. Коя от следните теми е характерна за лириката на Дебелянов?

А) бунта  

Б) свободата 

В) борбата  

Г) смирението

28. Коя от следните семантични опозиции не присъства в лириката на Дебелянов?

А) свобода – смърт

Б ) минало – настояще 

В) блян – действителност

Г) мечти – реалност

29. В кое стихотворение присъстват, събрани заедно ключовите за Дебеляновия контекст думи – бездомен, спомен, ненужен ?

А) „Черна песен”

Б) „Сиротна песен” 

В) „Да се завърнеш в бащината къща”

Г) „Помниш ли, помниш ли”

30. Посочете невярното твърдение.

Самотата в лириката на Дебелянов е:

А) болезнена

Б) неизбежна

В) изстрадана и житейски мотивирана

Г) съзнателно търсена

31. Прочетете следните стихове.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

Подчертаната дума в следните стихове е:

А) алегория

Б) метонимия 

В) конкретен образ 

Г) образ-символ

32. Свържете цитатите със заглавията.

А)

Как бяха скръбни мойте детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моят взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене. 

 

Б)

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,

в спомени възкръсва – чист и драг  –

и скръбта расте, расте, расте

В)

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени

Г)

Сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

1. „Сиротна песен” А Б В Г
2. „Помниш ли, помниш ли” А Б В Г
3. „Пловдив” А Б В Г
4. „Спи градът” А Б В Г

 

33. Свържете подчертаните думи с художествените фигури.

„едничък дом на мойта скръб бездомна  )А)”

„и кат загубен )Б) в пустошта )В)огромна”

„И толкоз черни мисли ми тежат”)Г)

 „на нощта неверна верен )Д) син”

„бродя аз бездомен и самин”)Е)

„и след мен невидими вървят

жалби )Ж)за преминалите дни”

1) сравнение 

2) образ-символ 

3) метафоричен епитет 

4) метафора   

5) епитет  

6) контраст

34. Свържете твърденията с автора, за когото се отнасят.

А) гръмко-гневен глас на бунтовника срещу робското стадо

Б) патетично-екзалтиран глас на народния летописец и пастир

В) горд глас на културния водач

Г) драматично-трагичен глас на самотника-страдалец

Д) глас-шепот на обикновения човешки говор

1. Яворов  А Б В Г Д
2. Дебелянов А Б В Г Д
3. Вазов  А Б В Г Д
4. Пенчо Славейков А Б В Г Д
5. Ботев А Б В Г Д

35. Прочетете следния откъс от „Черна песен”.

Аз умирам и светло се раждам

разнолика, нестройна душа.

през деня неуморно изграждам

през нощта без пощада руша

В строфата има три антитези. Посочете ги.

1)………………………………………………………………

2)………………………………………………………………

3)………………………………………………………………

36. Прочетете стихотворението „Черна песен”. Коментирайте проблема за разрушителното и съзидателното начало у човека.

ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря – край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с очите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

КЛЮЧ С ВЕРНИ ОТГОВОРИ:


1) А

2) В

3) В

4) Г

5) Б

6) Г

7) А

8) В

9) Б

10) Б

11) В

12) А

13) Б

14) В

15) Б

16) Г

17) А

18) Б

19) Г

20) В

21) В

22) Г

23) А

24) Б

25) В

26) В

27) Г

28) А

29) Б

30) Г

31) Г


 

32) А-3,   Б-4,   В-1,   Г-2

33) А-3,   Б-1,   В-2,   Г-4,   Д-6,   Е-5,    Ж-4

34) А-5,   Б-3,   В-4,   Г-1,   Д-2

35) умиране – раждане,   изграждане – рушене,   ден – нощ

Read Full Post »

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ „ПЛОВДИВ”, „СПИ ГРАДЪТ”

СПОМЕНЪТ – СКРЪБЕН КОПНЕЖ ЗА ЛЮБОВ И ЩАСТИЕ

 Символизмът, водещо художествено направление в българската поезия в началото на XX век, намира в елегиите на Димчо Дебелянов най-изтънчен лаконичен израз. Образите са едновременно близки до реалността с неподправената сила на чувството и далечни от действителността със символно очертаните вътрешни светове на душата. Това са отразени мигновения на емоционално-психологични размисли, които напомнят за цялостен образ на преживяното, от което поетът избира най-съкровения миг. Оттук и появата на изчистения поетичен „контур” на формата, наситена с максимално сгъстено лирично съдържание. То е винаги кулминационен, върхов момент на изживяването. Символните изрази на Дебелянов са вътрешни пейзажи на чувството. Символиката на тази изтънчена поезия е споменна. Символният образ намира в потока на лирическата изповед спомени за преживяна скръб. Тя е вътрешна същност на символа-спомен, на символа-тъга. Реалната сила на болката скъсява дистанцията между символен образ на чувството-спомен и новото поетично изживяване на извиканата от паметта емоция. Тя определя художествената значимост на елегичните послания, които се възприемат като реална действителна болка. Това прави символиста Дебелянов близък до лиричната съзерцателност на настроения и чувства в творчеството на Пенчо Славейков – представител на индивидуализма във формиращата се българска модерна поезия в края на XIX – началото на XX век.
Болезнен копнеж за човешко щастие е стаен в безприютната тъга на Дебеляновата лирика. Скръбта е „бездомна”, а душата – „безнадеждна и унила”. Тези вътрешни състояния на поетичните търсения са водещи в емоционално-психологичната гама на лирическото преживяване, изтъкано от спомен и нов скръбен прилив на познати носталгични усети. Във всеки стих е стаена неподозирана болка. Тя е в настроението, в ритъма и в психологичната нюансираност на чувствата, сред които доминира пастелно стелещата се тъга на душата. Минорното настроение е художествена среда, в която мисълта намира покой. Изповядва самотните скиталчества на духа, винаги устремен не към бъдещето, а към преживяното в болка минало. Страдащият дух търси първоизворите на скръбта. Те са винаги в спомена, в извикания несбъднат миг на щастие. Непозната емоционална вселена е радостта, контрастираща на богато нюансираната като вътрешно преживяване скръб. Тя е единственият „дом” за душата на поета, останал сам със спомена за скръбните детски дни, за които мълви лиричната изповед в сонета „Пловдив”:

Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.

Скръбта на детските дни е неизплакана. Остава „спотаена” („сълзи спотаени”), превръща се в „таен” взор на душата. Той е „стъмен”, вътрешно вглъбен от неизплаканата, потисната болка. Реалният свят се отдалечава, губи зримите си очертания. Взорът е отчужден от външно реалното. Възприятията са художествено отражение на видяното през призмата на болката и тъгата. Мисълта се „взира” в притаената скръб и усеща присъствието на действителността Като „безпощадна буря”, надвиснала над духа на поета. Отчуждението от реалността е емоционално почувствано. Самотата и уединението са единствена утеха за скръбно ранената душа. Тя „чува”далечния възглас на болката, емоционално „озвучен” от носталгичния копнежен лиризъм на спомена:

Тук първи път чух възглас:
– Престани да вярваш и да дириш –
забранен е на любовта плодът –
и в зли страни мечтите ти
навек ще бъдат пленни.

В тишината на спомена бавно „умира” надеждата. Нейният стон „чува” душата, но не като звук, а като скръбен залез на винаги догарящ, но нероден със светла зора ден на вяра и мечти. Любовта към живота, към обикновените радости на човешкото всекидневие е забраненият духовен плод на щастието, което поетът винаги дири, но никога не намира. Радостта и щастието са непозната вселена за емоционалните трепети на търсещата му душа. Мисловните полети на поетичното съзерцание към мечтания плод на щастието са в „плен” на злото. Скръбно орисана е душата на поета. Тя е „бездомна”. Сред нейната самотна тъга споменът става зрим и печален. Откроява се образът на стаената болка, символно отразен в споменната реалност на „тоя скръбен град” – „едничък дом” на тъгата, извикана от скръбната дълбина на душата. Из нейните стаени пространства в носталгичен унес „броди” лиричният взор на Дебелянов. Духът се завръща към първоизворите на болката и скръбта:

И днес аз бродя в тоя скръбен град –
едничък дом на мойта скръб бездомна
-аз бродя за утехата нерад…

Не утеха търси поетът сред скръбния спомен на миналото, а смирена среща с вечната тъга на душата, „приласкаваща” го сред самотата на болката. Тя е единственият „пристан” за неговата „скръб бездомна”. След дълги скиталчества духът на поета, останал за „утехата нерад”, се завръща към спомена за някога преживяна тъга. Но вместо покой и смирение, лиричните усети донасят нова болка. Сетивен е допирът на душата до „пустошта огромна”, в която преживените скръбни детски дни са реалност, а не носталгичен спомен. Миналото е неуютно с болезнено „развързаните” рани на душата. Настоящето е тъга и скръбен спомен. Щастие за душата на поета няма и той не иска „нищо да си спомня”:

…аз бродя за утехата нерад –
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.

И в настоящето, и в миналото еднакво тъжен и скръбен е Дебелянов. Той е винаги сам с болката на лиричните си преживявания. Безлюдни са пространствата на душата. Поетът е пленник на своята самота и в прискърбието на лиричните изповеди на стихотворението „Спи градът”:

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът, ръми, ръми, ръми…

Усещането за безприютност и тъмни хоризонти е изразено със символния мрак на нощта. Всичко е притихнало. В художественото пространство властва тъгата. Тя е „безшумна”. Безмълвно обгръща с тъмен покой човешкото съзнание. Изпълва го с неверие, отнема всеки порив на мисълта и всяко желание за полет. Изход няма от тъмния мрак на пустота и безнадеждност, обхванали душата. Вътрешната притихна-лост на поетичните усети, докоснати от болезнена самота, засилва усещането за тъга, която се лее като плач в нощта. Нейната скръб е озвучена чрез стъпките на поета, бродещ бездомен сред „безшумните тъми” на града. Човешкото щастие е недосънувана мечта на скърбящата душа. Болка пронизва художественото пространство, тя обгръща на „нощта неверна” „верен син”, а „дъждът, ръми, ръми, ръми…” Музикалността на стиха изплаква скръбното настроение в душата на поета. Постоянно присъстващият черен цвят, символен знак на болката, е богато нюансиран. За „тъмната” скръб говорят ръмящият дъжд в нощта и отекналият звук от самотни стъпки в мрака. Скръбното уединение на душата е нарушено от нов прилив на тъга. Тя има свой звук, свой глас, който „вика” и „кънти” от самота сред притихналите тъмни сенки на нощта. В тях символно е притаен далечен спомен за преживяно скръбно чувство. То идва от миналото, „лее” се безспир и нощта става още по-тъмна и безприютна:

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Броди поетът край „черните стени” на неуютни спомени, навестили душата. И отново чути „жалби за преминалите дни” сгъстяват мрака на скръбните настроения.
Художественото пространство „натежава” от самота и в нейната дълбока, тревожеща съзнанието тишина още по-отчетливо „кънтят” стъпките на миналото. То оживява като „писък” в нощта. Вика болката на преминалите в жалби дни. Образът на тъгата е съкровен и мил, почувстван е като любовно преживяване, наскърбило с тиха печал още повече спомнилата миналото си душа:

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте…

Емоционалният контраст между озарения от спомен „мил и драг” образ на преживяно щастие и безкрайната тъга, която „расте, расте”, създава реалното усещане за потисната, неизплакана скръб.
Тя „озарява” с минорно настроение спомена. Нежният лиризъм на съкровено щастие, притаено в дълбините на самотната душа, припламва за миг с непознат блясък в общата емоционална гама на елегичното настроение, за да угасне сред тъгата на възкръсналия спомен. Той е болезнен с изплувалия от паметта образ на мимолетната радост. За Дебелянов всеки миг на щастие е по детски чист, искрен и красив. Уподобена на любовна ласка, милваща душата, радостта е одухотворена. Приема образа на „дете – с пробуден жар”. Тя – любовта-щастие – идва с „пламенна усмивка на уста”:

Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Срещата с радостта на нечакано щастие е мигновение, пробудило неутолима жажда за красив и пълнокръвен живот, в който хармонично съжителстват минало и настояще, спомен и мечта. Но мимолетна е радостта и вечна – болката в душата. Тленни са духовните дарове на възкръсналия спомен. Щастието е трагична, несбъдната среща с радостта. Емоционалното озарение на душата угасва и тя „обръща” гръб на бляна и мечтата. Изплувалият спомен потъва в мрака на стелещата се безкрай тъга:

Миналото – ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?

Мечтата за щастие е „тъмен край от скърби заледен”. Остава завинаги в миналото сред мрака на угасналите надежди. Оттам се чува нейният „скръбен вик”, който заглъхва сред „безшумните тъми” на безмълвно чезнещата в тъга, ограбена от радостите на живота душа. Спомените за скръбно преживени дни отекват в мрака на нощта. Смисълът на живота остава неоткрит. Скръбта расте, болката разкъсва душата на поета, а дъждът непрестанно ръми като вечна печал и неизплакана мъка в стихотворението „Спи градът”:

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин,

 

Read Full Post »

БЛЯНЪТ – ДОМ НА ЕДИН БЕЗДОМНИК
РАЗМИШЛЕНИЯ ВЪРХУ ЕЛЕГИЯТА НА ДЕБЕЛЯНОВ „СКРИТИ ВОПЛИ”

Родният дом е нашето най-близко, най-съкровено, най-поетично пространство. Нашият първи сакрален свят. Свят без начало и без край. В него откриваме една „канонизирана съкровеност”. „Той е наистина космос. Космос в пълното значение на думата” – пише в книгата си „Поетика на пространството” френският философ и литературовед Гастон Башлар. Предобразът на дома може да се открие дълбоко във времето, в глъбините на паметта. Домът е образ на усвоеното, обитаваното пространство. Пространство с невероятно дълбока същност. Едно топло кътче за мечтания. Обитаваният дом е крепост за тялото и душата. Необитаваният – свърталище на ветрове, прилепи, призраци, разрушение, забрава, смърт. Извечен е човешкият порив към пристан, към дом, към пространство, което да ни защити от враждебните сили на природата. Човекът усвоява това пространство с невероятно търпение и жажда, населява го с други живи същества, със своите чувства, мисли, мечти, надежди. Домът е люлка на човешкия микрокосмос. Убежище на самотника, спасителен остров за Аз-а, скъсал нишките с Другия, отправна точка по пътя към другия, към хората. Родният дом е едновременно дете, юноша, зрял човек и старец, независимо от това каква геометрична форма има и как се променя във времето и пространството. Вижте само какво богатство се съдържа в синонимното гнездо на дома: пещера, колиба, шатър, хижа, родна къща, бащино огнище, бащина (родна) стряха, родно гнездо, роден праг, роден кът, вила, сарай, убежище, пристан, заслон, каюта, таван (мансарда), небостъргач, замък, крепост, обител, храм…
Всички по-горе изброени синоними на дома имат „съзвучни стойности, свързани с поетичните ни видения” (Г. Башлар). Домът има благотворно, целебно въздействие, което се усеща не само физически непосредствено. Дори хралупите, нишите с легла от кашони и парцали по мостовете на Сена например са приятели, ангели спасители за клошари, всевъзможни типове, несретници, скитници, нещастно влюбени и пр.
За поетите символисти домът е „символ на пространството на сигурността и невинността… Свързва се с вярата, надеждата и любовта на пътника, странстващ по битийния път. Темата за бездомността представя липсата на духовна опора, вяра, надежда и любов… Битието извън Рая, видяно като наказание заради първородния грях, е представено като безкрайно скиталчество и отпраща към библейската традиция”.
Усещането за дом има свое минало, своя история и предистория, свой мит, своя легенда, свое безкрайно начало и неизмечтано бъдеще. „Чрез бляновете (цитатът е пак от книгата на Г. Башлар) цяло едно минало прониква в новия дом… Мечтанието става толкова дълбоко, че пред съзерцателя на домашното огнище се разкриват всякакви светове от съвсем незапомнени времена, отвъд границите на най-ранната памет. ..И домът, както и огънят и водата, е свързан с мечтания-проблясъци,… които хвърлят светлина върху синтеза на спомена и на предпаметното.” Споменът за старото жилище, за бащината къща човек изживява повторно като блян. Това наше свидно кътче остава да свети с незагасваща светлина завинаги в душите ни.
В елегията на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” по своеобразен начин са отекнали и са се вплели в художествената структура архетипните образи на Дома, на бащината къща и на Майката. Те взаимодействат с праобраза на блудния син, на несретника, „захвърлен в света”. Не е ли това мит за вечното завръщане?

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Поетът е доловил дълбоко в себе си, в глъбините на паметта си отекването на поетичните образи на Дома и Майката. Поезията е изкристализирала в мига на сливане на бляна с паметта за Дома, когато безутешният ден, смирено гаснещата вечер и тихата нощ се разгръщат в съкровено цвете със забравен дъх на детство, в мига, когато една сиротна човешка душа е приласкана от спомена за свидната копривщенска къща.
Дори от една формална страна елегията „Скрити вопли” поражда смиели. Ако се вгледаме в морфологичната й структура, ще забележим, че се осъществява среща на съществителни имена от мъжки и от женски род. В елегичното сияние на бляна две същества – мъжко и женско – се докосват и в мига на докосването се разделят. Толкова драматично кратък е този бленуван миг на срещата, че не ни остава време да си поемем дъх.
Ето съществителните от мъжки род: ден, гостенин, поглед, заник, път, вопъл(и), странник.
От женски род: къща, вечер(та), пазва(и), нощ, умора, стъпка(и), радост, старата, усмивка, стая(та), пристан, заслона (съществителни имена от м. р., но Д. Дебелянов ги е употребил като имена от ж. р. – „последна твоя пристан и заслона”), дума(и), тишина(та), икона, майка, родина. Синът търси духовна опора в родната къща, в един познат до болка, чист и свят човешки космос, в прегръдките на най-близкото си същество:

Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Не бащата, а майката в поетичното бленуване на душата посреща на прага дългоочаквания гостенин. Захвърлил товара на „черната умора”, един странник, беззащитен като дете, търси опора в безсилното рамо на старата си майка. В благата усмивка на своята „майчица-сенчица” той намира истинското си лице, изгубено из лабиринта на „скръбния град”. Каква безкрайна жал, молба за прошка, колко обич и надежда избликват от почти забравената дума „мамо”! Сякаш синът не може да повярва, че вижда майка си -жива, мълчалива, всичко разбираща, всичко прощаваща като Богородица от старата икона. Но ето мракът сгъстява своите мрежи, идва нощта, угасва светлината на майчиното рамо, угасва усмивката на старата икона. Всичко е било блян. Синът и Майката няма да се срещнат. Душата, едва усетила топлината на бащиното огнище, се сепва, останала сама пред студената бездна на нощта. Осъществената в бляна Среща е била поредната Раздяла. Плахата радост на майката е предрекла невъзможната Среща с Гостенина. И ето, сякаш от предпаметта на човешката душа се откъртват „скрити вопли на печален странник, /напразно спомнил майка и родина, вопли, превърнали се в тъжно пророчество:

Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Read Full Post »

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

„ПЛОВДИВ”, „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА”, „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР”

СИМВОЛНИЯТ ОБРАЗ – „ЗАВРЪЩАНЕ” В „ТИХИЯ ДОМ” НА ТЪГАТА

Художественото пространство в поезията на Димчо Дебелянов е изпълнено с тъга. Тя определя плавния ритъм на елегичното чувство и вътрешния символен обем на поетичните образи. „Споменът” и „градът”, като психологически проекции на лирическия размисъл, очертават мястото на действие – града – и водещото настроение в емоционалната динамика на неговото протичане – спомена.
Димчо-Дебеляновата лирическа изповед, за да улови светлите тонове в импресията на чувството, търси особения полупризрачен контраст между светлина и мрак в полусянката на спомена. Той се превръща в художествена среда, в която чувството припламва с последните догарящи отблясъци на заника, „умиращ”уморено в душата на поета. Остава споменът за елегично настроение.
Споменът ражда спомен. Изповедта на душата в символен, условен план протича между две „споменни” художествени среди. Поетическото действие тръгва от спомена, за да търси нов спомен сред тъгата на чувството. В своето лирическо търсене то минава през пространствената материална среда на „града”, за да се озове в „бащината къща”, в „стаята позната” или в „двора” с „тихия дом в белоцветните вишни”.
Действието е споменно и то винаги търси миналото. Времето присъства като лирическа импресия на споменно извикани чувства и настроения, които търсят материален израз на тъгата в поетическите образи на „бащината къща” и на „тихия дом”. Те очертават материалните среди на споменното „пътуване” към миналото. Така се оформя основният мотив в поезията на Димчо Дебелянов – „завръщането” носталгията на преживяно чувство.
Елегията – от своя страна – е основна жанрова форма, организираща „пътуващия” поток от настроения и чувства. Мисълта е вглъбена в търсене на избледнелия спомен. Затова и импресивното избухване на светлина сред мрака на тъгата е израз на уловен миг от извикана споменна представа. Тя е само част от общата картина на преживяно чувство. То няма емоционална сетивност, защото е филтрирано от времето. Но за да възстанови остротата в контраста на психологичните усети, търси спомена за цвета, за баграта на преживяното чувство. И настроението идва като далечна избледняла светлина от къс преживян живот, останал в миналото. Това е само фрагмент от спомена, роден от мигновения проблясък на събудена емоционална багра. Тя идва отдалеч, от дълбините на отминало чувство и носи „гласа” на тишината. Всичко е бяло, тихо и призрачно. Душата сънува своя спомен за завръщане в „бащината къща” и в „тихия двор” е „тихия дом в белоцветните вишни”.
Художественото пространство е обезлюдено. Тихо „кънтят” сам стъпките на спомена. Той е тъжен, виждайки отново картините на преживяното. За миг те оживяват, огласени от елегичния вопъл на душата:
Помниш ли, помниш ли тихия двор – Мигът отлита. Споменът се топи и душата се опитва да задържи разпадащия се образ, дошъл от миналото, но остава само настроението от твърде познато, някога преживяно чувство: Как бяха скръбни моите детски дни! О, колко много сълзи спотаени! И в емоционалния поток на спомена сърцето скръбно повелява на духа: Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Тъгата е намерила своя „дом”. „Завърнала”се е в „тиха нощ” в тишината на бащината къща. Всичко е спомен – и настроението, и чувството, и художествената среда за поетическо действие – „къщата”.
„Бащината къща” е малкият къс от спомена, оформящ поетичната рамка на изповедта. Из-плаканите вопли на Димчо-Дебеляновата душа са лирични миниатюри, вариативно извиквани детайли от споменното минало на чувството. Те се превръщат във водещи поетични мотиви на неговите стихотворения „Пловдив”, „Да се завърнеш в бащината къща”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор”.
Дните на детството носят в художественото пространство на спомена „сълзи спотаени”. За Димчо-Дебеляновата поезия образът на „бурята” не е характерен метафоричен знак. Този особен драматизъм на лирическите послания е художествена доминанта на Яворовите „безсъници” среднощни видения. Но в сонета „Пловдив” на Дебелянов той присъства като статичен знак на трагична прокоба, изпратен от съдбата. Душата на лирическия герой е обречена на тъга. Скръбта е нейната участ:

Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.

Сякаш отдалеч идва предопределението за вечно завръщане в „скръбта огромна”. Звучи като предупреждение за все още неразразила се, но идваща буря. Това е трагичен знак, който душата понася като елегично предчувствие за идващите дни на меланхолна тъга. Настроението е допълнено чрез усещането за осланеност и прекършеност на духа:

Тук първи път чух възглас:
– Престани да вярваш и да дириш –
забранен е на любовта плодът –
и в зли страни мечтите ти
навек ще бъдат пленни.

Животът става без цел и посока. Има само тъжно настояще, но не и надежда за светло бъдеще. Духовният взор на лирическия герой се стъмява. Душата броди нерада и бездомна. Художественото пространство е пронизано от приглушената светлина на скръбта. Образите на „града” и „дома” стават символни знаци на обезнадеждената душа. Тя „броди” сред тъгата и студената пустота на спомена:

И днес аз бродя в тоя
скръбен град –
едничък дом на мойта
скръб бездомна –
аз бродя за утехата нерад

Бездомността, като състояние надуха, има своя условна среда за изява – „града”, а духовната пустота търси „пристан и заслона” в обезнадежденото пространство на „дома”. И двата художествени образа – „града” и „дома” – са част от символния обем на тъжния Дебелянов спомен. Лирическият герой се взира в него и вижда духовния неуют на минало и настояще:

аз бродя за утехата нерад –
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.

Но тъгата е постоянна спътница на Дебеляновата поезия. Тя връща носталгичния спомен за „тихия двор” и „тихия дом в белоцветните вишни”. И душата, просветлена от образите на родния уют, сама призовава спомена „да се завърне” в мисловния взор на лирическия герой:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?

Образът на „дома”, като спомен за „дните предишни”, се изпълва с тишина. Времето спира и дълбоко от паметта идва светът на детството, означен със символния знак на „белоцветните вишни”. „Разцъфва” душата, просветлена от завърналия се спомен. Импресията на чувството рисува сред притихналата скръб на душата забравените образи на миналото. Силата на усетите като ярка светлина прорязва мрака на тъгата и се ражда вопълът:

Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни

Споменът е излишен, а стонът на сърцето и неговата жалба – далечни.
Лирическият АЗ се отдалечава от миналото, но се чувства чужд и далечен и за настоящето:

Моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Той чува гласовете на миналото, изпълнили спомена с „шъпот и смях”. „Белоцветните вишни” проблясват в скръбната тишина на спомена със светлата усмивка на детството. Тъгата става непреодолима:

Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни?
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни

И в нейната тиха меланхолия като далечен спомен прозвучава скръбната изповед на Дебеля-новия лирически АЗ:

Аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

Скръбен в своята нежна самота е лирическият недосънуван спомен на Дебеляновата душа за завръщане в „тихия дом” на „дните предишни”.

Read Full Post »

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

„ПЛОВДИВ”, „ЧЕРНА ПЕСЕН”,
„СПИ ГРАДЪТ”, „ТИ СМЪТНО СЕ МЯРКАШ”

ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ – „БЕЗДОМЕН И САМИН” В „ЗДРАЧА” НА СПОМЕНА

В поезията на Димчо Дебелянов тъгата е безмълвно „пътешествие” на духа из скръбните пространства на мисълта. Те са облъхнати от красива носталгия по тихата радост на човешкото щастие. Затова и тъгата в поетичния свят на Дебелянов е светло „смирена”. Носи вътрешно „озарение” на „смълчания” дух, който се докосва до спомена за преживените дни. Споменното пространство на чувството се изпълва с живот чрез тъжното настроение на поетичния взор. Усетен е полъхът на отдавна преминал и преживян живот. А той е скръбен и навява тъжен спомен. От пространството на тъгата се ражда скръбният нюанс на поетичната изповед в сонета „Пловдив”:

Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
 и безпощадна буря сви над мене.

Печал, преливаща в неизплакана скръб, изпълва споменната същност на поетичното действие. Емоцията е градирана, тъгата се задълбочава. В пространството на изповедта времето присъства чрез художественото битие на „скръбни – детски дни”. То е поетически изразено като преживяване и чрез неизплакания емоционален стон на душата, останал потиснат в тъгата на „много сълзи спотаени”. Времето на отминалите детски дни е тъга и неизплакана скръб. Те се сливат в драматично задълбочаващата се емоция, изживявана от духовния взор на лирическия АЗ. Тъмните обеми на скръбта раждат бурята в душата. Тя обгръща съзнанието, създава пространство на осъзната печал и безнадеждност:

Тук първи път чух възглас:
– Престани да вярваш и да дириш –
забранен е на любовта плодът –
и в зли страни мечтите ти
навек ще бъдат пленни.

Вътрешните духовни пориви на протест и битка с безвремието на сивите, безцелно преживени дни са пронизани от скръбните прозрения на мисълта. Лишени са от градивната сила на любовта и вярата. Терзанията на душата остават безплодни. Духовният свят на човека е странно „пленен” от тъгата, потопен е в скръбното мълчание на трагично родените мечти, оказали се единствен „дом” за душата на поет и лирически АЗ.
Минало и настояще се „срещат”. Времето е тъга, дошла от миналото и превърнала се в скръб за настоящето. Емоционалният неуют търси „дом” за скръбта и тъгата. Съгражда го В несретата душа на поетичния АЗ:

И днес аз бродя в тоя скръбен град –
едничък дом на мойта скръб бездомна
аз бродя за утехата нерад

Градът е външен, пространствен израз на емоционалния и психологичен дискомфорт на душата. Той е своеобразен, временен „пристан” за „скръбта бездомна”. Тя струи от спомена, навява тъга и от настоящето. Неспокойствието на мисълта ражда скиталчеството на духа и „бездомността” на скръбта. Скръбта и тъгата са емоционално психологична и художествена среда за поетична изповед, но и вътрешна същност на лиричното настроение, изпълващо взора на поетичния АЗ с трагични прозрения за безнадеждно отнет духовен хоризонт:

 … и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.

Споменът е отречен, защото е скръбен и печален. Потъва в „черните” глъбини на паметта, съхранила миговете на човешко раздвоение, изповядвани в Дебеляновата творба „Черна песен”:

Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

На границата между светлина и мрак се раждат изповедите на лирическия АЗ. В тях са скрити тъмните помисли, безизходицата на духа и вечното търсене на път сред безкрая на мъчителни духовни съмнения и тревожни предчувствия за необратимия съдбовен ход на човешката съдба.
Странната поетична диалектика между раждане и смърт, светлина и мрак предопределя драматичните обрати в живота на човешкия дух. Съзиждане и рушене съпътстват духовните терзания на АЗ-а. Съмнението е вътрешна мотивация на мисълта да търси спасителната светлина на надеждата сред мрака на реално преживените страдания. Те носят мъдро смирение на душата, но трагични прозрения за мисълта:

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
 а подиря ли буря – край мене
всеки вопъл и ропот замре.

Контрастното сливане на светлина и мрак създава противоречивия символен образ на човешката екзистенция, която красиво реди смирени „залези” за духа и горди интелектуални „бури” на мисълта. Хармонията между новораждането духа на победения и духовната „смърт” на победилия, надмогналия безсмислието на земния житейски кръговрат е реалната, истинска същност на неутолимата жажда и воля за живот. Вечното неудовлетворение на духа е порив към нова глътка живот, надмогване на страха от студената, тъмна прегръдка на смъртта:

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

Всяко духовно горене е ново раждане на човешката мечта, която е полет на мисълта към „огнеструйна” „зора”. Но нейната реалност, нейното сбъдване е само миг на радост, на „пролетно” опиянение на духа. Идват тъгата и болката по нова, още по-далечна и примамлива мечта. Така човекът никога не остава да се наслади на духовния празник, да усети светлата радост от тържеството на победилия дух и разум. Душата му живее в пространството на неизменна и вечна среща между „пролетното” тържество на духа и „есенното” мъдро смирение на мисълта. Противоречивата същност на човешките полети и падения е част от вечната игра на живот и смърт, орисала с безпокойство и неутолима тъга духовните търсения на Дебеляновия поетичен АЗ:

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

Гасне човешкият живот сред неутолената жажда за нови духовни полети на мисълта. Вечното неудовлетворение носи тъга и усещане за отчуждение сред скръбния свят от мечти и реалност, в който е потопена и мълчаливо страдащата душа на Дебеляновия лирически герой от стихотворението „Спи градът”:

Спи градът в безшумните тъми
на нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…

Завръща се дълго скиталият дух в „бездомността” на своята тъга. За нея няма покой и няма пристан. Символен знак на безутешната скръб са „безшумните тъми” и скритите вопли на душата, „изплащани” с тихия ромон на дъжда: „а дъждът ръми, ръми, ръми…” Тъгата е усетена като вечно състояние на духа. Тя е „вярна” спътница на човешките психопреживявания. Лирическият АЗ търси „тъмния” покой на самотния размисъл. Уединението е тревожно. Самотата е озвучена. Безмълвният „глас” на тъгата резонира В екота на човешките стъпки. Всичко говори за болка и безкрайно усетено отчуждение:

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Миналото и тук, както в сонета „Пловдив”, оживява с „жалби за преминалите дни”. „Черните стени” – пространствен, метафоричен израз на човешкото отчуждение и самота – маркират „пътя” на тъжните спомени.Те прииждат и болката просветлява. За миг лирическият АЗ се докосва до незримата светлина на спомена:

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте…

Но това светло озарение на духа контрастно отделя скръбта, която „расте, расте, расте…” Всичко е потопено в тъга и мрак. Усмивката чезне, топи се заедно с просветления за миг спомен за несподелено любовно щастие:

Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Мигновено е щастието, вечна – скръбта и тъгата по него. Това е вечната жажда за красиво сливане на душите, търсещи уюта на споделеното чувство, на извиканата радост в сърцето. Но щастието се оказва „бездомно”, далечно и чуждо за душата на Дебеляновия лирически герой. Завръщането в миналото е скръбна среща на духа с реалната, отново изживяна тъга на спомена за несподелено щастие:

Миналото – ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?

Любовта остава странно неразбрана и несподелена. Тя е скъп спомен, дошъл от миналото, озарил с мигновено щастие душата. Но тя – любовта, е и онзи вечен избор на сила сред морето от скръб и тъга, вечни спътници на лирическия АЗ в неговия размисъл над смисъла на трагичното човешко битие. В съзнанието на лирическия герой звучи риториката на вечния екзистенциален въпрос: „защо, защо?”, събрал истината за самотно „преминалите дни” и за осъзнатата отчужденост на духа от радостите на човешкия живот.

Лирическият герой остава „бездомен и самин”, вслушан в тъжния ромон на дъжда:

Спи градът в безшумните тъми
на нощта неверна верен син, ,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…

Споменната реалност на Дебеляновата поетична тъга е вътрешна художествена същност на лиричните му любовни изповеди. Душата е смирена пред тъжния спомен за отлетялото щастие. Паметта е „морна”. Тя тихо разтваря тайника на сърцето и се появява „смътното” усещане за близка среща с преживяно някога щастие:

Ти смътно се мярваш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора –
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

Сетивността на преживяването е естетизирано от спомена. Останал е поетичният детайл „две черни пера”, който загатва контурите на цялостен образ, неясен и „тръпен”, акварелно преливащ в реалния спомен с приказните сънища на душата. Така се ражда магията на уловения миг на споменно озарение на духа. В неговото красиво пространство незримото става видимо, а любовта-среща се оказва разлъка:

След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се падах
и страдах навред,
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.

Изповедта за несретата участ на духа е пронизана от изстрадано и дълбоко почувствано противоречие. Споменната реалност на чувството е вътрешно контрастна. Тя е безкраен низ от „среща”и „забрава”, от подеми и падения. Сякаш извън човешкото битие „застава”смълчаната в здрача на спомена поетична душа, пронизана от светла тъга и печал. Тя е поетична и духовна същност на Дебеляновия лиричен АЗ, художествено битие на елегичните му изповеди:

И ето погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп –
аз гасна, аз гасна
с утеха последна –
на спомена в здрача
и плача за теб.

Дебеляновата душа завинаги остава „пленница” на тъгата и на неизплаканите скърби в самотния размисъл на поета. Той е „бездомен и самин” дори и в „здрача” на спомена.

Read Full Post »

Older Posts »