Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘ВАЗОВ’ Category

ЗА ОДАТА „ПАИСИЙ“

ОДАТА „ПАИСИЙ“ НА ИВАН ВАЗОВ

“Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла “Епопея на забравените”. Цикъл, който още с броя на съставящите го творби насочва към особената числова символика – за прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12 години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли са 12. Така от пръв поглед “Епопеята…” прокарва нишките към различни културни пластове, ориентира мисълта в различни посоки.

От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. И действително – отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи: 1) развитие на българската национална просвета; 2) извоюване на църковна независимост; 3) политическа свобода. В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в “Паисий” Иван Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата сложност. В “Братя Миладинови” поетът засяга продължаващия във времето процес на просвещение и народностно самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата “Раковски” актуализира спомена за идеолога на революционното движение и борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното движение за свобода (“Левски”, “Караджата”) и организаторите на Априлското въстание от 1876 г. (“Бенковски”, “Каблешков”, “Волов”), както и изобщо за героичната саможертва на българите в името на националния идеал (“Кочо”, “Братя Жекови”, “1876”). За да се достигне до финализирането на този изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение и възкръсване на “България цяла” в “Опълченците на Шипка” – творбата, с която “Епопеята…” завършва и която Иван Вазов възприема като “едно от най-силните” свои “стихотворения” (по признанието му пред проф. Иван Шишманов – 1976: 233).

Говорейки за самата ода “Паисий”, Иван Вазов споделя: “Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското “Периодическо списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов “Отец Паисий, неговото време, неговата “История” и учениците му” (1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на светогорския монах, повлиян от “тържествения, възвишения, философския тон”, от “патоса и формата” на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на “Историята”, или според пълното й заглавие: “История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская”.

Конкретния повод поетът посочва неколкократно: 1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето – 1882 г., и мястото – Пловдив, свързани с появата на одата. 2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: “Сто и двайсет годин…” – изразът завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във финалната поанта: “тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”. В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите метатекстови знаци: 1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския монах; 2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата “История…”.

И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално пространство нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което поставя задачата – да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира, да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална гордост. Слово, което иде от дълбините на времето и със своята истинност и воля да въздейства на психиката, на разума прониква в пластовете на бъдещето. Слово, в което тезисно, лаконично се посочва истината за миналото на българите и паралелно с това с невъздържан гняв се бичуват отцеругателите. Същевременно в гнева, в сарказма, в иронията отец Паисий влага своята бащинска загриженост – това е тревогата, но и поучението на бащата към непокорния му син. Защото блудният син (родоотстъпникът) – както учи библейският текст, ще се завърне към корените си, но преди това сам трябва да изстрада, за да достигне до бащините истини и изконните нравствени норми. Паисий разобличава отцеругателите, аргументирано ги побеждава във въображаемия спор с тях, за да ги приобщи към рода и истината за българското.

Из текста на втория предговор на хилендарския монах, в който, естествено и логично, в края – към все още колебаещите се, но вече спечелени за каузата на рода хора, следва обръщението “българино” (“Ти, Болгарино…”), Иван Вазов подбира най-силните възклицателни изречения (“О, неразумне и юроде!”), реторични въпроси (“Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”; “Или не са имали Болгаре царство и господарство?”) и дидактично-назидателни формули (“Ти, Болгарино, не прелщайся [не се мами], знай свой род и язик…”). За аудиторията на Иван Вазов тези формули са познати, разбираеми, известни. Както във времето на самия Паисий са познати и близки библейските персонажи и фолклорните поетически формули. Казано иначе, светогорският монах тръгва от познатото – като богослужение, като езикови средства, за да убеди, да докаже поставената теза, да пробуди интерес към българското и историята. Аналогично подхожда и Иван Вазов – той тръгва от познатото Паисиево слово, за да изгради чрез него “неръкотворен паметник” (по Ал. С. Пушкин) на автора му.

*

Както бе споменато вече, първият стих на одата визира разстоянието между времето на завършване на “История славянобългарска” и времето на Иван-Вазовата творба. По принципа на обратната перспектива поетът насочва своя взор назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде различен в човешки план период – времето на Паисий. Затова през призмата на своето собствено време (80-90-те години на XIX век) Иван Вазов се взира назад, към Паисиевия ХVIII век, откъдето ъгълът на погледа се пречупва още веднъж – към миналото, за което говори светогорецът. Тази, периодично пречупваща се перспектива, включена в общата времева дистанция, се изразява в лаконичната дефиниция: “Тъмнини дълбоки!”

После зрителният ъгъл се връща обратно, за да спре тъкмо в определеното време и пространство – в онова неясно, тайнствено, мистично-загадъчно кътче “вдън горите атонски високи”. В непознатото за обикновените хора, трудно достъпно място на “убежища скрити от лъжовний мир”. Семантичната синонимия: “тъмнини дълбоки” – “вдън горите” – “убежища скрити”, акумулира усещането за непроницаемост, неизвестност, отделеност; за целенасочена диференцираност от общочовешкото и познато пространство. С оглед на архаичните противопоставяния “център – периферия”, “обитаемо – необитаемо” (“усвоено – неусвоено”) пространство като израз на опозицията “добро – лошо”, попадането в атмосферата на далечното, необитаемо и тъмно пространство е заплаха, опасност, несигурност. То е попадане в хаоса и само по себе си е равнозначно на смърт.

Но от гледище на по-късните християнски ценности дистанцирането в пустинни места, скриването от ежедневието, от “лъжовний мир”, в който властват изкушенията и греховността, е желателно, целесъобразно, добро. Това е специфичното за строго религиозния човек целомъдрено битие, свързано с бягство от действителността и аскетизъм. Провокирано е от стремежа към близост с Бога и постигане на Божия промисъл по пътя на самолишения и себевглъбяване, чрез молитвата. С оглед на времето, за което се говори – средата на XVIII век, това е разбираемо. Неслучайно в третата смислова цялост от одата Иван Вазов говори за пустинническия живот като път към разгадаването на “тайните на мрака и волята божа” – път, на който се посвещават малцина, път за избраници. Съответно и разгърнатото от поета в първата цялост мистично, тайнствено, трудно достъпно пространство е източник на благословените “места за молитва, за отдих и мир”. “Онова” място е неподвластно на времето: то е безвременно или надвременно. То е в лоното на вечността. Явленията, свързани с него, са също толкова вечни, безначални и безкрайни, неисторични: там “се чува само ревът беломорски”, звучи “вечний шъпот на шумите горски”, “на звона тежкий набожният звън”. Един свят от звуци, недосегаем за обикновените човешки страсти и конфликти. Свят, над който витае тъмнината – странна, необичайна за човешките възприятия картина, изваяна от поета многостранно и интересно.

Преди всичко Иван Вазов свежда до минимум глаголната употреба – по протежение на началните седем стиха от първата текстова част той използва само един личен глагол (“се чува”), един безличен (страдателното причастие “скрити”), както и един подразбиращ се, но липсващ, отказан като присъствие (“Тамо вдън горите… / [са, има] убежища скрити”). Използва сложни форми на прилагателните имена (“лъжовний”, “вечний”, “тежкий”), които сами по себе си архаизират речта, доближават я до черковнославянския език като русифицирана редакция на старобългарски. Прибягва до диалектни или принципно по-архаични употреби като “тамо”, “шъпот”, “звон(а)”. Всичко това ритуализира текста, превключва го в стила на сакралното богослужебно слово, превръща го в част от ритуала. Освен това Иван Вазов насища текста със словосъчетания, построени на принципа на инверсията: “горите атонски високи”, “убежища скрити”, “ревът беломорски”, “шумите горски”, “звона тежкий”, посредством което изказът зазвучава тържествено, приповдигнато, величествено. Прибягва до специфичен звукопис, разчитайки на алитерация (“мир / места за молитва, за отдих и мир” > начално “М”; “шъпот на шумите” > “Ш”) или консонанс (“на звона тежкий набожният звън” > 5 пъти “Н”; по 2 пъти “Ж”, “З” и “В”), при което общата тържественост получава и съответна музикална оркестрация. Като цяло тази наситено звукова картина потвърждава усещането за трайност и непроменимост на свръхестествения, облъхнат от изключителното свят. Свят, потънал в “тъмнини дълбоки” – светът на предисторията.

Всред този свят – строго ритуализиран и почти нечовешки, Иван Вазов маркира образа на своя лирически персонаж:

във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.

Три стиха от края на първата текстова цялост, които, противопоставяйки се на предходната звуковост, сега чертаят изображение. Картината е значително по-различна. На фона на всеобщата тъма и непрогледност се проявява някакво смътно просветление, едва доловима видимост – проясняват се чертите на човешкото присъствие и слабата “лампа жумеща”. Всичко е смътно, неясно, като “в сън”, но все пак – зримо. Образът е единичен, самотен, отделен от всичко останало, но го има. Оттук и прокрадващото се чувство за очовечаване на свръхестественото, на космично-недоловимото. Различен е и характерът на звуковостта. Срещу онези извечни и величествени звуци, идещи от плясъка на морските вълни, от шума на вековните непристъпни гори, от звъна на камбаните, който сякаш не е провокиран от човешки ръце, а от непостижимото – “набожният звън”, застава приглушената тишина в килията. Срещу необятността на природата – затвореното тясно пространство. Същевременно обаче един детайл обвързва двете картини дълбоко и непреодолимо – сънно-самотното съществуване на монаха се успоредява и вгражда в уникалната космическа самота. Ако има нещо, което да нарушава това единение, тази странна неподвижност, то е подтекстово доловимо и е постигнато от поета благодарение на спецификата на особения звукопис. Иван Вазов и тук прибягва до консонанс (наслагва звуците “Н” – 11 пъти; “Л” и “М” – по 4 пъти), включва ролята и на асонанс (“Е” – 11 пъти; “И” – 5 пъти; “Ъ” – 4 пъти), при което тихото проскърцване от перото на пишещия монах и на жумещата лампа стават осезаеми, доловими.

Усамотението, единичността на монаха се акцентират и в първия стих от втората текстова цялост: “Що драскаше той там, умислен, един?” Неопределителното “един” се включва в спирално, макар и дистанционно организирано определение: “един монах тъмен…” (в I текстов блок) – “един” (в края на цитирания стих). Едва финалът на втората част дава да се разбере, че монахът всъщност не е сам. Той далеч не е захвърлен там, в полузрачната килия, в “онова” място, а живее в общност, в обител, подчинена на ред и строга йерархичност. Това става ясно от реторичния въпрос: “Или туй канон бе тежък и безумен/ наложен на него от строгий игумен?” Тук въпросът не очаква и не получава отговор, но допуска в себе си своеобразна предходна волност или недобросъвестност на монаха към повседневните му, свързани с вярата, задължения. Условният отговор идва по-късно – в третата смислова цялост: “той забрави всичко, дори и небето!” Разгръща се и в предпоследната част – чрез конкретното, явно непрецизно изпълнение на религиозния ритуал: “много бденья, утринни пропусна”. Но докато стигне до спецификата в отстъплението на монаха от задължителните прояви, т.е. докато отговори на поставения въпрос, Иван Вазов успява да разгърне цялостното дело на своя персонаж, извежда и доказва величието и изключителността му.

Междувременно в поредицата реторични въпроси, акумулативно натрупващи се по протежението на втората смислова цялост, поетът постъпателно разгръща представяния образ. Въпросителният характер на изказа рязко се противопоставя на основно изявителния изказ, разказността, в първата част. В натрупването на въпроси, които остават без отговор, Иван Вазов представя жанровата специфика на средновековната литература, разкрива възможните литературни съчинения, с които най-вече има възможност да се запознае читателят от XVIII век. Такива са написаните още от патриарх Евтимий жития (на Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, на Параскева/Петка Търновска, на Филотея Темнишка); също и жития от други автори (известни или анонимни); похвални слова за светци, пострадали в името на Бога; поучителни слова; проповеди, четени в черква; дамаскини . Такава е масовата за времето култура. Евентуална възможност, която Иван Вазов “допуска” чрез реторичните въпроси е и това, монахът да пише философски трактат. В границите на възможното е дори своеобразно гранично, може би екстазно състояние, в което да е отшелникът: “Или бе философ? Или беше луд?”

Реторичните въпроси във втората текстова цялост спират рязко и внезапно, почти анжамбманно. Започва третата част, която демонстрира нов тип на изказ. Въвежда се своеобразен драматургичен ефект. Като че ли досега поетът е градил експозицията, сцената, на която да изведе своя герой. В този момент “сцената” е вече осветена и близка, ставащите неща са видими и чуваеми. Персонажът излиза от рамките на най-общото графично изображение и заявява живото си присъствие: “Най-после отдъхна и рече”, нещо повече – той получава и речева характеристика: “Конец!/ На житие ново аз турих венец.” Тук е отговорът, тук е ключът – това е своеобразната завръзка в (условно казано) “драмата”. Защото репликата на персонажа включва познат средновековен жанр – житие, но и веднага го отрича. Това житие е “ново”, и тази му новост го изтръгва не само от всичко, познато дотогава, но и от строго каноничните принципи. То е в разрез с жанра, включващ описание на живота и делото на определен светец, чрез което той да бъде прославен.

По-нататък характеристиката на персонажа отново се поема от твореца. Поетът описва действията, жестовете на монаха; спира се на блестящия му поглед – “любовен, приветен”; прониква в душата му. Той е дълбоко съпричастен с неговите изживявания, с трепета в сърцето му, с творческата му радост – радост, дълбоко лична, неизразима, неописуема. Но радост, от която и монахът, и килията, и всичко около него сякаш заблестява, затова Иван Вазов натрупва слова, изразяващи, внушаващи светлина. Същевременно той оценява труда, на който монахът е посветил “полвина живот” (Паисий е на 40 години, когато завършва своято “История…”). Оценява го с възторг, с почуда и преклонение: “труд довършен, подвиг многолетен,/ на волята рожба, на бденьето плод”. Дава определение – “житие велико!”, допълващо новостта, но и осмислящо ролята, значимостта на труда за цял един народ. Значимост, с която е наясно не само поетът, но и самият монах. Въпреки че двамата са разделени от 120 години, че между тях стоят дълъг ред важни исторически събития, които променят смисъла и характера на времето, те – книжовник-просветител и модерен поет, са сродени от светлината на “идеал нов, чуден, светлозрачен”. Те двамата са обзети от необикновен, неповторим трепет, какъвто на човеците рядко е съдено да изпитват: “той фърли очи си, разтреперан, бляд”. В този момент е естествено пределното концентриране на природата – тя е същата, онази от началната първа цялост, но и много променена. Защото тук вече не става дума за тъмнината на хаоса, за бушуващото море, а обратно – за замиране, укротяване, смиряване на свръхестественото пред силата на човешкия разсъдък, ум и воля. Пред силата на човешкия дух: “към хаоса тъмний, към звездния свят,/ към Бялото море, заспало дълбоко”. Тук е кулминацията на Иван-Вазовата ода, постигната чрез активно-действената изява на светогорския монах:

и вдигна тез листи, и викна високо:
“От днеска нататък българският род
история има и става народ!”

Слово, жест, дихание са насочено концентрирани в точката на великото трансформиране: родът български има писмена история, има документ, доказващ миналата му слава. Достатъчно условие за гордост, за личностна и национално гордост от принадлежността към това именно племе – българското. Самоосъзнаването на рода български е достатъчно условие за надеждата, че народ, който е имал своето минало, своите златни дни, не може да няма и бъдеще. На фона на познатото тогава – библейското знание за живота на евреите, отец Паисий прави своето най-голямо откритие: редуват се упадък и разцвет, поробване и освобождение, тъмнина и светлина, която на фона на тъмнината изгрява още по-ярко, по-ослепително. Затова и временно (именно ВРЕМЕННО) поробеното българско царство очаква своето светло бъдеще. Временният упадък неминуемо трябва да бъде заменен от нови и славни дни. Това откритие пронизва по-нататък културата на цялото Българско възраждане. То витае в съзнанието и в мисълта на работещите след отец Паисий интелектуалци, културни дейци, в творбите на всички следващи писатели.

Започва четвъртата смислова цялост, в която, както и в петата, Иван Вазов дава сбит “преразказ” на “История славянобългарска”. В стихове и ритмика поетът претворява словото Паисиево. С това той мислено се връща към мотото като директен цитат. Повтаря истините, изречени от светогорския монах. Напомня величието на нацията. Извежда най-ценното, което са сторили българите: “че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да четът”. И отново преповтаря откритието на светогореца за българския род: “голям е той бил и пак ще да стане”.

Като композиционен похват – разказ в разказ – вграждането на “Историята” в одата е находчиво и интересно хрумване на поета. То е аргумент, доказателство. То е и възможност за победа над въображаемите опоненти. Затова и в съпоставка с текста на цялата ода тази част заема по-голям относителен дял, по-голям брой от общото количество стихове.

Едва след като доказателството за делото на монаха е дадено, Иван Вазов отново се връща към конкретно-религиозните му длъжности. Отговорът на начално поставените въпроси идва от само себе си, но вече е на по-високо равнище. Защото оправданието за пропуснатите утринни, ако е нужно такова, е повече от категорично. То е оправдание, което се превръща в славослов. Той, монахът, който “работи без отдих, почива без сън”, е дал на рода си неизмеримо повече в сравнение с другите, по-прецизно изпълняващи монашеския ред. Той може да е “за рая негоден”, но неговото дело го възвисява до равнището на най-праведните и свети мъже. Той не само се изравнява по слава с античния Прометей, а и сам засиява в светлина. Защото:

и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.

 

Advertisements

Read Full Post »

„ПОД ИГОТО“ – ГЕРОИ И ГЛАВИ

Обхватът на националното събуждане е представен чрез революционализацията на най-масовата социална прослойка – селската маса. В нейния образ Вазов влага своите разбирания за двигателя на историята – историческата мощ на една нация се корени в нейната проста, неука прослойка. Образът на селяшкото множество се конкретизира в Боримечката – герой с много важни идейни функции. В един план той разкрива превръщането на революционната идея в бунтовна практика и въплъщава същностна черта на националния дух – действеност в мигове на историческо изпитание (той повежда селяните към кървава разпра с турците, той изнася топчето на хълма и т. н.). В друг план Боримечката отразява народното понятие за физическа мощ. В трети, символизира неунищожимия витализъм на националния дух, т.е. способността на народа да съхранява своя исторически оптимизъм въпреки погрома. Неговите думи след потушаването на бунта: “Та като загинала Клисурата, България няма да загине я!” са кулминация на идеята за народното израстване в романа.
Революционният път на масата има ясна линия: грижа за укриването на Огнянов – превръщане и на алтъновци в Огнянови последователи – съхраняване на националния оптимизъм след погрома. Ето защо двете сцени: изнасянето на черешовия топ и оцеляването на Боримечката (избягва във Влашко с други въстаници) са символно натоварени. Първата бележи успоредно с пространственото, и духовното извисяване на националния дух, а втората – неговото морално и физическо оцеляване. Разбира се, описаният гръм на черешовия топ разкрива и способността на Вазов да представя от различни гледни точки образа на българското в “Под игото” – не само от героическа, но и от трагикомическа. Ето защо в един план топът въплъщава върховната готовност за саможертва, а в друг – националната наивност. Това сложно естетическо виждане отразява историческия конфликт между огромния патриотичен ентусиазъм и жалките военни средства, с които той е изявен.
Особено място в сюжета има образът на чорбаджийството. За разлика от другите прослойки той не е идеологически монолитен. Едното му крило представя групата на туркофилите. Тяхната малобройност и изолираност от общия подем внушава по обратен път глобалния обхват на патриотичната пробуда. Представянето на туркофилите доосветлява Вазовия критерий за човешка нравственост. Той се определя не от индивидуалните особености на героите, а от отношението им към Отечеството – добродетели са патриотите, безнравствени – султановите верноподаници. Тази етическа оценка се изразява най-убедително в отношенията на белочерквенци към турския шпионин Заманов. Отначало – пълно презрение; след неговото тайно писмо, с което предупреждава комитета – идеализация (обявен е за “светец”, а постъпката му – за “знамение на времето”). Парадоксалната метаморфоза на шпионина от предател в благодетел внася мотива за абсурдния патриотизъм.
Прави впечатление, че индивидуалните промени на коментираните дотук герои не са разкрити по психологически път – за вътрешните преображения съдим по битовите (външните): преди – грижа за семейния, сега – за обществения дом; преди – спазване на християнските забрани, сега – нарушаване на табутата и т. н. Има обаче един герой в творбата, представител на патриотичното крило чорбаджии, чиято промяна е разкрита като вътрешен психологически процес. Това е средищният герой на “Под игото” чорбаджи Марко. Средищен, защото олицетворява прехода на националната психология от състояние на примирение с робството към състояние на революционна действеност. Той е трансформируем образ, разкрит в две морално-психологически фази. В основната част на романовото действие чорбаджията е противник на идеята за бунта (“Струпаля ли се царство от няколко хлапаци”). Позицията му отразява основни черти от народния светоглед – исторически скептицизъм (типично неверие на народа в собствените му сили), фатализъм (твърдението на Марко, че българският народ е в “чревото Адово”), трезв реализъм (чорбаджията се оказва исторически прав – въстанието не успява, освобождението идва чрез външна помощ). Става така обаче, че и този старейшина на еснафския разум се заразява от бунтовния подем и “полудява”. Разколебаването на скептицизма му бележат две сцени от народния живот, на които става свидетел – изработката на гюлета в тополивницата и сватбеното хоро. Отначало той приема двата свята (милитаристичния и мирновременния) за противоположни (“тук леят топове, там се женят”), но вглеждайки се в поведението на пияния Безпортев, яхнал един турчин, Марко разбира, че двата свята съдбовно са се смесили. Пълното рухване на неговия консерватизъм настъпва в дома му, където узнава, че и децата му са увлечени в революционната подготовка. Ето защо неговата нова молитва за България, заедно с декларацията му: “лудите, лудите, те да са живи” бележат психологическата кулминация на идеята за националното събуждане – то завършва в момента, в който и най-ревностният отрицател на бунта започва да вярва във възможната промяна на националната участ. С Чорбаджи-Марковото приобщаване към въстанието подемът се осъществява на всички социални равнища – интелигенция, духовенство, селячество, чорбаджийство; от най-податливите на въздействие (Соколов, Рада, Викентий), до най-консервативните и скептичните (чорбаджи Марко и Кандов).
Духовната промяна в романа е разкрита и като масов процес. По принцип въодушевлението се долавя най-добре в колективните начинания и преживявания на народа. Те са очертани най-ярко в главите: “Радини вълнения”, “Представлението”, “Тлака в Алтъново”, “Силистра-йолу” и “Новата молитва на Марка”. Те разкриват етапи от съзряването на бунтовната идея и отразяват драматичните пулсации на народния дух между страха и куража. Драматичните лъкатушения между уплахата и нейното преодоляване синтезира в рамките на един епизод главата “Радини вълнения”: традиционно предизпитно напрежение – засилване на напрежението от объркващите въпроси на Стефчов – успокояване на обстановката с ясните питания на Огнянов – неволно огласяване на революционната идея в градчето от малката Събка и рязко покачване на напрежението – преодоляване на страха след изказването на кака Гинка. Сцената има важно място в идейния контекст на творбата – внесената от будителя национална идея е публично огласена.
Нова фаза на патриотичното събуждане отразява поведението на актьорите в края на спектакъла (“Представлението”). Изпятата революционна песен в присъствието на турски властник е израз на заявени вече революционни желания. Следователно надеждата за освобождение отвън (Русия) се е трансформирала в желание на народа сам да бъде творец на националната си съдба.
Двете глави очертават мъчителното преодоляване на тънката граница между робския стереотип на поведение и формиращото се нова патриотично самочувствие. Негово олицетворение е малката Събка – детето, което, оневинено от безобидната си възраст, става пръв изразител на патриотичния кураж. Най-ярка илюстрация на морално-психологическото колебание между страха и куража е изпятата от актьорите песен – белег на историческа неразумност е, че тя е изпята пред бея; знак за робско целомъдрие е съображението, че беят не знае български.
Ескалацията на народния подем бележи описаната седянка в Алтъново. Оказва се, че мястото за робска разтуха и любовни закачки се е превърнало в среда за деклариране вече не само на бунтовни желания, а на революционна готовност (младежите говорят за бунт, както обсъждат обикновени делнични теми; въстанието се приема вече не като гибел, а като бъдещ празник). Тази промяна в поведението на ергените Огнянов характеризира като състояние на “геройски фатализъм”. Така в романа се сблъскват две фаталистични отношения към националната съдба – срещу песимистичния фатализъм на Марко застава революционният оптимизъм на народа (негова най-ярка илюстрация е кабалистичната фраза “Турция ке падне”).
Пореден пример за сливането на патриархалния и възрожденския стил на поведение разкрива главата “Силистра-йолу”. Традиционният излет в красивата планинска местност от народно веселие се превръща в поле на бойни патриотични настроения. Основна тема на разговора е смисълът на предстоящото въстание, което показва, че революционните дебати напълно са изместили обичайните битови теми и проблеми. Честите жестикулации и бурното участие в разговора показват въодушевлението на народа от предстоящия бунт, а участието на всички в този разговор е още едно доказателство за всеобхватността на революционализацията. Непринудеността на бойната песен и револючионната декларация свидетелстват за готовността и желанието на народа да въстане.
Това сливане на битовото и милитаристичното има своя веществен израз в образа на черешовия топ. Неговите съставки (корпуса му – от Марковата череша, снарядите – от топузи на кантари) показват, че военният реквизит е набавен от семейно-битовия. Трансформирането на битова вещ в бунтовна (череша става българско оръжие) символизира превъплъщението на народа от мирен стопанин в бунтар. Тази метаморфоза подчертава самодейния характер на въстанието (така самодейно е и театралното представление). В този смисъл народът може да се приеме като воин-аматьор. Именно в тази самодейност Вазов вижда трагическото величие във възрожденската история.
Парадоксална среща на противоположните битности разкрива сцената с яхването на турчина по време на сватба. По принцип това народно веселие е елемент от традиционно карнавалния живот, т. е. политически неутрален акт. Разбира се, яхването на турчина руши основна етическа норма на робството (почитание към османлиите). Но тя се руши не на бойното поле, а в карнавална среда, в която чувството на страх е непознато. Показателен в това отношение е и фактът, че дръзката постъпка е дело на човек, защитен чрез общественото си положение – сакат гуляйджия-пияница, който си е присвоил правото да говори безнаказано, т. е. освободен е от санкции. Ето защо унизеният турчин не буди страх, а смях и олицетворява “обезстрашения страх” (П. Анчев). Така творбата разкрива проникването на националната идея във всички сфери на националното пространство: дом – кафене – училище – читалище – манастир, метох, черква – село – тлака – сватбена трапеза – конак.
Позитивната промяна е представена не само по повествователен, но и по публицистичен начин, т. е. не само чрез разказ на събитие, но и чрез негов моралистичен коментар. Пример за такъв публицистичен подход е главата “Пиянството на един народ”. В нея Вазов синтезира основни тези, които са ядро на неговата етическа концепция за Априлското въстание. Тук се излагат коментираните вече гледни точки – въстанието е закономерно събитие, резултат от историческа революция (делото на апостолите) и необяснимо, уникално случване; величието му е и в обхвата на бунта и в бързината на революционализацията (“Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си цървулани и универсанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели”, “въодушевлението растеше и заливаше всичко”, “революционното кипене напредваше гигантски”). В Априлското въстание Вазов открива една същностна народна черта – способността на националния дух да се консолидира и задвижва в кратки мигове на историческо изпитание, предшествани от дълго историческо бездействие. Главата обосновава тезата, че българският народ е узрял за свободата си, защото е станал духовноединна етническа общност. Тя е основа на Вазовото идеологическо намерение: да внуши на читателите, че освобождението през 1878 г. е закономерен, а не случаен акт, резултат от общия патриотичен подем, проявен през Априлското въстание. Следователно “Под игото” утвърждава тезата, че българинът е съзрял да живее в своя държава. Става ясно, че в “Под игото” Вазов търси великото в националния характер не в неговите върхови постижения (това е тема на “Епопея на забравените”), а в постигането на национално единство.
Бе посочено, че моралното движение на националния дух не е праволинейно. След подема настъпва погром на бунтовния ентусиазъм. Зверствата на турците възвръщат робския страх и българинът отново се скрива зад стените на дома-крепост, възвръща историческия си инстинкт към физическо оцеляване на всяка цена и се декларира като верноподаник. Следователно конфликтът между страха и куража в творбата има две развръзки – надмогнатия (“Радини вълнения”, “Представлението”) и ненадмогнатия (“Пробуждането”) страх. Втората е катастрофична. Тя дава завършеност на един образ с трайно сюжетно присъствие – робството. Той маркира сюжета – творбата започва (случката край воденицата) и завършва (обесването на Мунчо) с него. Той е проектиран директно и в заглавието – романът е разказ за живот “под игото”. Най-ярко той прозира в двойнственото социално поведение на българите. Олицетворява го Соколов. В държанието му се редуват две линии – официалната (любимец е на бейовото семейство) и неофициалната (води таен революционен живот).
Финалът на романа показва, че невъстаналите белочерквенци, въпреки преживяното “пиянство” и “безумство”, си остават общество от несвободни хора. Те въплъщават негативното, “чичовското” духовно равнище на българското. Тази чичовщина е представена в един план чрез конфликта между словото и делото. Негово въплъщение е Фратьо. Не веднъж в романа той изявява готовност за включване в революционния живот. Винаги обаче го прави с предпазливост, даваща му място за отстъпление от заявеното – прокламира високо за “българското liberte” (назовава свободата на чужд език) или за сводоба, но “ниско”, да не чуе някой турчин. Ярък пример за разликата между това, което говори и това, което прави е поведението му в метоха – когато Огнянов има нужда от него той се скрива и не му помага. В края на романа, след като въстанието е вече потушено, Фратьовото слово и дело за първи път съвпадат – той се обявява за верноподаник на султана.
Робският манталитет е очертан и в друг план като конфликт у българския човек между стопанина и бунтовника. Негов израз са думите на Франгов: “съзаклятник съм, но имам и къща”, както и предложението на Мичо Бейзадето въстанието да започне след като се прибере цветето от гюловете, т.е. мисъл за България, но и за посевите и воловете.
Сблъсъкът между родово-битовото и национално-революционното синтезира Вазовата оценка за белочерквенци – “партизани на приготовлението, а не на въстанието”. Този национален морал разкрива главата “Пробуждане”, отразяваща темата за погрома. Тя е идеен контрапункт на “Пиянство на един народ”. Така се обособяват две линии – героико-романтическата (нейни двигатели са Огнянов и Соколов) и сатирико-битовата (представена от герои като Фратьо, Йотата, Франгов). По този начин светът на “Под игото” очертава същностни особености на робската психология на българина: еснафско благоразумие, бездейственост, неверие в собствените сили (Марко), подлост (Фратьо), страх (поп Ставри, Димчо), изгубване на националното самочувствие (народа като цяло).

Важна роля за разкриване на негативната морална метаморфоза има поведението на една категория герои, които се намират не в центъра, а в периферията на романовото повествование – слепеца Кочо, блудницата Милка, пияницата Безпортев и идиота Мунчо. Тези маргинални персонажи дават нови трагико-иронични измерения на мотивите за лудостта, проглеждането, честта, пиянството. Те се появяват в драматични моменти, когато е поставено на изпитание патриотичното достойнство на обществото – само Кочо изпълнява опасната мисия и спасява Огнянов; Милка единствена се осмелява да скрие преследвания Соколов; само Безпортев дръзва да се гаври публично с турчин; Мунчо самотен протестира пред трупа на Огнянов. Техните действия очертават моралния парадокс на времето: оказва се, че патриотично зрение има само слепецът, гражданска чест – безчестницата, патриотична дързост – само пияницата, геройски разум – само лудият.
Финалната сцена (обесването на Мунчо) е трагическа кулминация на мотива за вразумяването на националния дух, защото тя символизира “обесването” на лудостта и в метафоричните, и в клиничните й форми, и окончателното възвръщане на обществото към състояние на робска нормалност. Оказва се, че не само в началото, но и в края на действието патриотичното безразсъдство е постоянното състояние само на индивида (Бойчо Огнянов, Мунчо), а не на общността. Така последната глава дава завършек на драматичните взаимоотношения между водача и групата – от фаза на привличане и сливане към фаза на дезинтеграция (героичната гибел на Огнянов контрастира на жалкото физическо оцеляване на белочерквенци). Въпреки този катастрофичен финал (Бяла Черква не въстава) обаче “Под игото” утвърждава много повече представата за подема, отколкото за погрома на националния дух. Това впечатление се дължи на факта, че Вазов акцентира върху пробудата, а не върху разгрома. Тоест не върху историческия резултат, а върху духовното обединение на нацията около върховната ценност – Освобождението. Утвърждаването на тезата за това духовно единство обслужва Вазовата патриотична стратегия – да внуши, че постигнатата свобода е отвоювана, а не подарена. Тоест, че българинът има право да се изживява като исторически творец.
Така романът “Под игото” разкрива глобалните морални преображения на българския народ в края на националното възраждане. Те са представени като процес на взаимопроникване между водача и народа, между бита и историята. Негова кулминация е излизането на масовия българин от епохата на национално безвремие и историческа анонимност и включването му в градежа на новата национална история.

Част първа

1. Глава 1 ГОСТ
2. Глава 2
БУРЯТА
3. Глава 3
МАНАСТИРЪТ
4. Глава 4
ПАК У МАРКОВИ
5. Глава 5
ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ НОЩТА
6. Глава 6
ПИСМОТО
7. Глава 7
ГЕРОЙСТВО
8. Глава 8
У ЧОРБАДЖИ ЮРДАНА
9. Глава 9
РАЗЯСНЕНИЯ
10. Глава 10
ЖЕНСКИЯТ МЕТОХ
11. Глава 11
РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ
12. Глава 12
БОЙЧО ОГНЯНОВ
13. Глава 13
БРОШУРАТА
14. Глава 14
СИЛИСТРА ЙОЛУ
15. Глава 15
НЕОЧАКВАНА СРЕЩА
16. Глава 16
ГРОБЪТ ГОВОРИ
17. Глава 17
ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО
18. Глава 18
В ГАНКОВОТО КАФЕНЕ
19. Глава 19
ОТЗИВИ
20. Глава 20
БЕЗПОКОЙСТВА
21. Глава 21
КОЗНИТЕ
22. Глава 22
НА ГОСТИ У ПОП СТАВРЯ
23. Глава 23
ДРУГ СЕ ХВАЩА В КЛОПКА
24. Глава 24
ДВЕ ПРОВИДЕНИЯ
25. Глава 25
МИСИЯТА СТАВА МЪЧНА
26. Глава 26
ЕДНО НЕПРИЯТНО ПОСЕЩЕНИЕ
27. Глава 27
СКИТНИК
28. Глава 28
ВЪВ ВЕРИГОВО
29. Глава 29
ЕДНА БЕЗПОКОЙНА ПОЧИВКА
30. Глава 30
ЛЮБЕЗЕН ПОЗНАЙНИК
31. Глава 31
ТЛЪКА В АЛТЪНОВО
32. Глава 32
БОГ ВИСОКО, ЦАР ДАЛЕКО
33. Глава 33
ПОБЕДИТЕЛИТЕ УГОЩАВАТ ПОБЕДЕНИТЕ
34. Глава 34
ФЪРТУНА
35. Глава 35
В КОЛИБАТА

Част втора

1. Глава 1 БЯЛА ЧЕРКВА
2. Глава 2
БОЛНИТЕ НА ДОКТОР СОКОЛОВА
3. Глава 3
ДВА ПОЛЮСА
4. Глава 4
ТЪСТ И ЗЕТ
5. Глава 5
ПРЕДАТЕЛСТВО
6. Глава 6
ЕДНА ЖЕНСКА ДУША
7. Глава 7
КОМИТЕТЪТ
8. Глава 8
КОЛЧОВИ ВЪЛНЕНИЯ
9. Глава 9
ОГНЯНОВ ПРЕДСЕДАТЕЛСТВА
10. Глава 10
ЕДИН ШПИОНИН ПРЕЗ 1876 ГОДИНА
11. Глава 11
ВИКЕНТИЙ
12. Глава 12
ЗЕЛЕНАТА КЕСИЯ
13. Глава 13
РАДОСТНА СРЕЩА
14. Глава 14
ОКОЛО ЕДИН ТРУП
15. Глава 15
НОВАТА МОЛИТВА НА МАРКА
16. Глава 16
ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД
17. Глава 17
ПЛЕСНИЦА
18. Глава 18
КАНДОВ
19. Глава 19
УТРИННО ПОСЕЩЕНИЕ
20. Глава 20
КАНДОВОТО НЕДОУМЕНИЕ НАРАСТВА
21. Глава 21
ОПЕЛОТО
22. Глава 22
ФИЛОСОФИЯТА И ДВЕ ВРАБЧЕТА
23. Глава 23
ЛЕКЪТ
24. Глава 24
БУРЯ ПРЕД БУРЯ
25. Глава 25
ВЪСТАНИЕ
26. Глава 26
БАТАРЕЯТА НА ЗЛИ ДОЛ
27. Глава 27
ИЗПИТ
28. Глава 28
ДУХЪТ В УКРЕПЛЕНИЕТО
29. Глава 29
ЕДНО КРЪЩЕНИЕ
30. Глава 30
СТРЕМСКА ДОЛИНА ПЛАМНАЛА!
31. Глава 31
НОВО ПОКУШЕНИЕ
32. Глава 32
АВРАМ
33. Глава 33
НОЩТА
34. Глава 34
УТРИНТА
35. Глава 35
БОЙ
36. Глава 36
РАДА
37. Глава 37
ДВЕ РЕКИ

Част трета

1. Глава 1 ПРОБУЖДАНЕ
2. Глава 2
КОМАТЪТ НА БЯЛОТО ГУНЕ
3. Глава 3
НА СЕВЕР!
4. Глава 4
ЗНАМЕТО
5. Глава 5
ГРОБИЩА
6. Глава 6
ПОСЛАНИЦА
7. Глава 7
НЕУСПЕХИТЕ НА МАРИЙКА
8. Глава 8
ЛИВАДАТА
9. Глава 9
СЪЮЗНИКЪТ
10. Глава 10
ЛЮБОВ – ГЕРОИЗЪМ
11. Глава 11
БАШИБОЗУК
12. Глава 12
ИСТОРИЯТА НА ЕДИН НЕВЪСТАНАЛ ГРАД
13. Глава 13
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА
14. Глава 14
ВАЖНИ РАЗГОВОРИ
15. Глава 15
СРЕЩА
16. Глава 16
ГИБЕЛ

Главни действащи лица [редактиране]

Иван Краличът (Бойчо Огнянов): Син на заможен видински търговец, заточен в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.

Соколов: – Доктор в Бяла черква, известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.

Рада Госпожина: Сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице и носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов.

Кириак Стефчов: Син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. Поради това се превръща в пръв враг на Огнянов и Соколов. Предава Огнянов на турците.

Чорбаджи Марко Иванов: Заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си в почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.”

Чорбаджи Юрдан Диамандиев: Привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени, Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото”. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.

Госпожа Хаджи Ровоама: Калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и пословична клюкарка.

Игумен Натанаил: Игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.

Мунчо: Бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му той е спасен от смърт.

Колчо Слепецът: Предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент.

Кандов: студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата.

Поп Ставри: Поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците

Чорбаджи Мичо Бейзадето: Заможен чорбаджия, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.

Христаки Заманов: Българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото.

Муратлийски: Другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност.

Фратю: Заклет републиканец и член на комитета. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.

Иван Боримечката: Революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.

Марийка: Момиче, което Бойчо спасява от двама турци заедно с баща ѝ Стоян.

Шериф ага: Онбашият на Бяла Черква.

Тосун бей: Кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина.

Като второстепени герои се появяват също персонажите от повестта „Чичовци“ (Иванчо Йотата, Хаджи Смион Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Като герой се явява също и Тодор Каблешков.


Тодор Каблешков – Представен като 26 годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с едва поболи мустаци, черна като въглен коса, притежава живи очи с огнен поглед. Той е будна и бурна личност, посветила се изцяло на революционното дело.

Лалка: Дъщеря на чорбаджи Юрдан, сестра на Гинка и влюбена в Соколов.

Клеопатра: Мечката на Доктор Соколов

Кака Гинка: Смела жена, но с весел нрав. Тя е голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Юрдан. Кака Гинка е образ за жена, радетелка за народните интереси и идеали. Тя открито и най-активно се включва в подготовката за въстанието, пренебрегвайки личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Омъжена е за Генко Гинкин.

Дякон Викентий: Плах и нерешителен свещеник от Бяла черква. Той е носител на други разбирания – за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личността. Но той жертва вижданията си в името на обществото, пада като герой в бунта.

Отец Йеротей: Монах, книжовник, скромен, тих, незабележим, но изключително активен към каузата. Той си дава парите, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност.

Сюжет [редактиране]

Действието започва една вечер в двора на чорбаджи Марко, който вечеря с многолюдното си семейство. След вечерята той изпраща жена си при болния си син Асен, който е трескав, защото видял трупа на едно обезглавено от страшния бандит Емексиз Пехливан дете. В този момент се чува тропот при довара, а слугинята се разкрещява. Марко отива да види какво е станало и там се натъква на Иван Краличът, който му се представя. Като най-близък приятел на баща му той решава да го скрие у дома си, но виковете на слугинята вече са предизвикали хората да повикат онбашия и турците вече тропат на вратата. В това време беглецът прескача зида и се измъква от заптиетата, но при сборичкването си с един от тях връхната му дреха остава в ръцете му.

След дивия си бяг, подпомогнат от тъмнната и настъпващата буря, той се измъква от турците и се скрива в една воденица на Манастирската река. Той смята, че тя е пуста, но скоро се прибира стопанинът дядо Стоян с дъщеря си Марийка и беглецът се укрива. Скоро дохождат двама турци на връщане от лов. Това са страшният Емексиз Пехливан и другарят му. Те принуждават стопанина да ги прислони във воденицата, а след като виждат младата му дъщеря решават да го завържат и да се гаврят с момичето. В този момент Иван излиза от скривалището си, напада ги и ги убива — Епексиз Пехливан с една брадва, а на другаря му забива нож в гърлото. С това той печели вечната признателност и преданост на бащата и дъщерята. С общи усилия Иван и стопанина заличават следите и погребват турците зад воденицата, а убитото куче пускат във водата. Решават да се приютят в манастира за през нощта и тръгват натам, но никой не подозира, че освен тях има още един свидетел на случката — идиотът Мунчо.

В манастира беглецът е добре приет от дякон Викентий, който се отнася гостоприемно с бунтовниците. На другия ден се връща и игуменът Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов през нощта е бил арестуван и откаран. Когато Иван го питал предния ден за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. След тия известия той решава да отиде да се предаде, за да избави този добър човек.

Същата сутрин обаче чорбаджи Марко се засича с онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с обвинението и доказателствата против доктора. През това време чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов от тежко наказание.

На връщане Соколов се среща на пътя с Иван Краличът и дякон Викентий, които са тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и между двама се заражда най-искрено приятелство и двамата измислят новата самоличност на беглеца, с която той е въведен в общестеото на Бяла Черква.

Скоро след появата му в града, по адрес на Бойчо Огнянов са пуснати лъжливи слухове, дори че той е турски шпионин. Но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище той печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и раздразнен от отказа решава да я компрометира пред училищното настоятелство. Той задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките, на които те не могат да отговорят. В този момент на помощ на учителката идва новопристигналият чужденец и ученичките се представят много добре на същите въпроси, но зададени просто и разбираемо. Тази постъпка настройва всички добре към него и особено красивата учителка. Планът на Стефчов е осуетен, но ненадейно детето на чорбаджи Мичо, без да иска, издава революционните приказки, които слуша в къщи. Това дава нов повод на Стефчов да нападне Рада, но тази подробност е скоро забравена.

За да остане по-трайно в града и да оглавява комитета, Огнянов се наема като учител. Това му позволява да се вижда често и с Рада, в която се влюбва. Това наред с революционната му дейност настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов си печели враг също в лицето на Медевенджиев, който също я обича и ѝ праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват.

Скоро след това край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица, където са го приели. На връщане оттам той среща игумена и се разговаря с него току до зловещата воденица, където е извършено престъплението. В памет на това дело, на което Мунчо дълбоко се възхищава, той трупа камъни на мястото където са заровени труповете. За нещастие по пътя се задава онбашият, който отива на лов и става свидетел на появата на хрътката на Емексиз Пехливана, която напада злобно Огнянов, като враг на стопанина си. Тази случка е докладвана от Шериф ага, но не предизвиква особен интерес.

Група доброволци от града представят благотворително пиесата „Многострадална Геновева“, където главната роля се изпълнява от Огнянов. Представлението въпреки наивността си се радва на голям успех и трогва до сълзи зрителте. Гост в града по това време е и Каблешков, който накрая на пердставлението вместо традиционната любовна песен подхваща „Къде си вярна, ти, любов народна“. Никой обаче не се възмущава и всички изпяват дружно песента. Дори беят, който присъства на пиесата, се наслаждава на песента, тъй като неговият преводач умело го лъже за значението на текста.

 

 

Read Full Post »

ГЕРОИТЕ В „ЧИЧОВЦИ“

Вазовите Чичовци смешното пиянство на един народ

В предосвобожденската епоха Вазов вижда и великото и смешното. В неговите произведения тези две категории са отделни етапи от развоя на народната психология, от еволюцията на стремежа към свобода и духовно възраждане на нацията. Ако в Под игото Вазов разкрива подема на национално освободителното движение и духовното израстване на българския народ, то в Чичовци срещаме народа в принизено битовото му ежедневие, в което духът все още спи под робското бреме и единствените негови прояви имат пародийно-комичен характер. Ако в Под игото писателя е привлечен от великото, то в Чичовци смешното доминира. То е основен тон в творбата, то е в атмосферата на изобразения свят, в същността на отделните герои, в манталитета, нравите и разбиранията. Зад смешното и дребнавото, зад делнично нищожното прозира началото но духовното пробуждане. Затова ако Вазов в Под игото сполучливо нарича опиянението от революционния устрем пиянството на един народ, то с права можем да наречем Чичовци смешното пиянство на един народ.

Комичното в повестта Чичовци не е самоцелно разиграване на ситуации. То има много по- дълбок смисъл и точно неговата естетическо- психологическа и национално- обществена същност определя значимостта на творбата. Зад комичното личи първоначалният досег до модерните повеи на времето, любопитният поглед към света извън границите на родния градец. Смешното в Чичовци е наивно примитивната форма, в която се изявяват детските стъпки от главоломния духовен ръст на нацията. Затова хуморът на Вазов не злобен, в отношението си към чичовците то е снизходителен, в някои случаи дори опрощаващо умилителен. При тях смешното се ражда на битова основа. В Чичовци комизмът властва неограничен, преливащ от лек хумор до парлива пародия. Той е резултат от дистанцията автор- герой, той е онзи висок бряг, от който Вазов с добродушна усмивка следи българските чичовци от средата на ХХ век , едновременно смешни и трагикомични, в своя стремеж да останат в познатия свят на родното и едновременно с това любопитно да надникнат навън, към непознатото.

Светът на чичовците се изчерпва със затвореното географско и духовно пространство на малкия провинциален градец. Външните събития проникват трудно и още по-трудно се приемат от гражданите като действително случили се. Времето няма никаква стойност. Застинало в своята неопределеност и непроменливост, то не докосва съдбите на хората. Чичовците живеят в робска действителност и носят робско съзнание. те имат пасивна нагласа към света. Любопитни са да знаят какво се случва, но нямат желание да вземат участие в случващото се. Те са дребнави, понякога жалки, изостанали, смешни и ограничени, но в същото време жизнелюбиви и простодушни, по детски наивни.

Страхът е определяща черта за вазовите герои. То е в основата на робското им съзнание. Епохата предоставя възможности за отвореност към външния свят, чувстват се възрожденските повеи, но робския страх пречи на чичовците да заживеят истински с новото. Консерватизмът така се е сраснал със същността им, че промяната на мисленето им изглежда почти невъзможна. Те се интересуват от политика, просвета, граматика и от други актуални теми за времето, но само до толкова, доколкото могат да направят впечатление и да изявят себе си пред околните. Разговорите им са безсмислени, те разкриват посредствеността и ограничеността на мисленето им. Свободата присъства в разговорите им, тя внася празничност в душите им,у но чичовци още не са дорасли да се стремят към нея. Те остават любопитни зрители на предреволюционните освободителни кипежи.

Иван Вазов |   2009-12-02 | 181 сваляния

В малкия градец обществения живот е съсредоточен в Джаковото кафене, църквата, местността Силистра Йолу. Там се обсъждат важни проблеми като мястото на йотата в българския правопис, войните на Русия с Турция, кавгата между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът. тези колоритни сцени разкриват жизнелюбивия дух на българина, неговата жажда за познания, но и духовната му ограниченост, недоученост и наивност. Особено важни са високо патриотичните разговори, които обикновено се водят приглушено, на ухо защото робския страх диктува поведението на героите. Самата мисъл за свобода е толкова нова и опияняваща, че в някои моменти на смешно пиянство надхвърля разумността и трезвата практичност на чичовците. Саможертвата в името на свободата е чужда за тях. Така четата на Филип Тотьо за тях е някъде далече, в друг свят, с който те нямат нищо общо. Страхът често е причина за техните колебания и решителност, за липсата на ясна позиция. Хаджи Смиьон е типичния пример за хамелеон. Във всеки момент той е готов да промени мнението си , за да избегне конфликтите и да се скрие от проблемите.

В привидно безгрижното ежедневие, в дребнавите сплетни, клюки и вражди прозира стаеният трагизъм, породен от робското битие. Достатъчно е на разходката да се появи заптието е комичното веднага се превръща в трагично. Нищо ни остава от възторжените викове: За свободата!За свободата!, и от речта на господин Фратю: Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на Балканский окований лев.. Цялото повествование, на пръв поглед забавно, занимателно, весело и безобидно насмешливо, внушава, че комичното е едновременно и трагично, защото зад него прозира страхът от поробителя.

Както във всички свои творби свързани с предосвобожденската действителност, така и в Чичовци Вазов извежда на преден план човешката личност. Героите са неповторими, колоритни със своя говор и пристрастия. Вазов е майстора на портрета. Портретите на героите са открити пародийни, карикатурни, маркирани като отделни глави на произведението. Обединява ги както от сюжетната интрига, така и от духа на историческия момент.

Конфликтът между Селямсъза и Копринарката, разменените клетви между техните жени не излизат извън кръга на анекдотичността. По-важен е другия конфликт, който не е така явен конфликта между поробени и поробители. В него рефлектира най-болезнения въпрос на епохата робството и отражението му върху колективната психология и върху всеки герой поотделно, но дори и тези взаимоотношения са изведени в комичен план. В сцената при бея в репликата на чорбаджиите, поканени да прочетат мнимата прокламация, блика не смешното, а трагикомичното: Бай ефенди, имам две малки деца: ако ме попитат: що ги остави слепи ще кажа: да не могат никога да прочетат такава измама. Н възприемам!….

Поредицата портрети се групират в галерия от типове и нрави български в турско време. така всички герои заедно и всички поотделно отразяват епохата като в криво огледало, превръщат повестта в трагикомичен разказ за смешното пиянство на един народ в зората на своето пробуждане. Началото на духовния растеж бележи навлизането на теми като възточния въпрос, църковния въпрос, волтерианството, свободата. Споменаването на известни имена не на място, съпоставянето на несъизмерими явления и събития придават допълнителна комичност на повествованието. Контрастът между действителната същност на водещите идеи на времето и формите, които те приемат в представите на чичовците, е неизчерпаем извор на комичното. Така великите идеи на просвещението при Иванчо Йотата приемат карикатурни изяви: Време е и ние, учените тоест, да се соберем и влезем во соглашение…трябва да оправим и езика и прочия…Кешки аз да изгорех, та не писанията ми… За народа загуба велика. В Чичовци всеки персонаж е кривото огледало на

една голяма идея. Вазов е неизчерпаем в различните интерпретации на смешното. малкото предосвобожденско градче сплетничи, политиканства, кара се, клюкарства. То е любопитно и любознателно, жизнерадостно и свадливо, дребнаво в помисли и дела, полуосведомено, но с мнение по всички въпроси. Главен герой в произведението е обобщения образ на чичовците. Това е герой с много имена и лица подидаскал Мироновски, Кона Крилатия, Хаджи Анастия, Варлаам, господин Фратьо, Иванчо Йотата… Мястото за изява на този герой е затворения свят на малкото градче кафенето и черквата.

Страница след страница се наслагват комичните сцени, смехотворната разлика между сериозността на въпросите и начина, по който те се пречупват в светогледа на чичовците. Има нещо и забавно и жалко. А гласът на Вазов като ехо се прокрадва между репликите на героите, доказвайки ни, че те не се интересуват само от жалкото битово ежедневие. Така господин Фратьо измъква из ъгъла книгите горски пътник и хайдут Янчо, измачканите от четене няколко броя на Бъдъщност, Глас едного българина, Народност, после сваля от стената портрета на Хаджи Нончо, който прилича много на Филип Тотьо. Вазов не забравя, че това е зората на новата духовност и той не може да не я отрази. Произведението се разгръща в два плана. Единият е външно видимия, смешен, развлекателен, дори карикатурен. Другият е скритият, който носи внушението за онова първо пробуждане след вековната дрямка, което бързо ще доведе до Пиянството на един народ. Затова д право можем да наречем повестта Чичовци смешното пиянство на един народ.

В Чичовци великото и смешното вървят ръка за ръка. Дели ги една крачка. В малкото подбалканско градче вазовите герои ще я направят по-бързо отколкото някой е очаквал, и част от тях ще прескочат в страниците на романа Под игото. Там великото пиянство на един народ ще подтисне смешното, но не съвсем, защото величието на подвига на борещия се за свобода народ би било невъзможно без комичните първи стъпки към новото направени от чичовци.

ВАЗОВИТЕ „ЧИЧОВЦИ“

Милена Цанева
Автори, творби проблеми

Вазовите „Чичовци“ – един отдавна изчезнал свят на примитивна идиличност и наивни стремежи. Свят, в който заглъхва последният ек от големите събития на една отминала епоха…

Тук модата на малакофа е пристигнала с 15 години закъснение, а името на Бонапарт след 45-годишно странствуване е станало известно първоначално под формата Гунанарти. По времето, когато Европа познава вече Балзак и Толстой, тук още проливат сълзи над „Многострадална Геновева“ и „Александрията“. За да прогърмят в патриотичната песен „Поискал гордий Никифор“, звуците на Марсилезата са пътували цели 72 години.. .

Някъде в Балкана лекува раните си четата на Филип Тотю. Ботев скоро ще напише „На прощаване“. Но тук героите са погълнати от епичната разпра за един капчук и съчиняват един срещу друг „сатири“. Обект на повестта е станало най-незначителното, което може да ни предложи предосвобожденската действителност, онова, пред което историята презрително затваря своите страници.

Но нашите деди не са били само герои и хайдути и нашето минало не е само Велчовата завера и Панагюрското знаме. От дребните факти на един дребен живот авторът успява да създаде атмосфера, която своеобразно уплътнява и разширява нашите представи за предосвобожденската епоха. Неговото творчество пресъздава тази епоха в цялата й широта, във всичките й измерения – и с героичната й романтика и патриотичен подем, и с делничната незначителност на нейния изостанал бит. Непринуден в своите артистични превъплъщения, Вазов се движи свободно в широкия диапазон между патоса и смеха – след „Епопея на забравените“ и „Немили-недраги“ написва ,,Чичовци“. Едно произведение, непретенциозно и дори елементарно на пръв поглед и все пак достатъчно богато естетически, за да буди у читателя различни чувства и тълкувания.

Преди известно време Сатиричният театър се опита да изтълкува тази повест като сатира. И с това почти унищожи своеобразната й прелест.
Сатира срещу „чичовците“! Гневно заклеймяване на злополучния „списател“ Иванчо Йотата и злъчно разобличаване на добродушния хамелеон Хаджи Смион. Не, мисля, че Вазов по-добре от някои наши съвременници знаеше да цени силата на сатиричното слово. Не за да бичува със закъсняла дата пороците на една отминала епоха, се връща той към спомените за родния град. По времето, когато пише своята повест, неговата съвременност му предлага толкова обекти за сатира, че смешно би било да ги търси в миналото. Това е 1884/85 година. Времето на превития гръбнак и „преклонената главичка“, на ловкия паяк-дипломат, на лъжепатриота, който в името на народа трупа имоти. Пред тези нови герои, навлезли вече в творчеството на Вазов, колко детски чисти изглеждат наивните чичовци, колко невинно започва да ти се струва и безкористното хамелеонство на Хаджията, и писателската мания на честолюбивия Иванчо. Пък дори и онова, което наистина не е чак толкова невинно, е вече едно надживяно минало, а гневът на сатирата предизвиква преди всичко тържествуващото зло, с жизнерадостния, ведър смях на „Чичовци“ Вазов, струва ми се, именно си почива от тържествуващото зло на съвременността.
„Смехът от време на време ми е необходим. Той принадлежи към моята хигиена – тъкмо в моменти, когато се чувствувам най-угнетен. Иначе се задишам“ – признава поетът в един разговор с проф. Шишманов и мисля, че това признание напълно може да се отнесе и към случая с „Чичовци“. В годините, за които става дума, поетичните преживявания на автора са помрачени от сянката на едно горчиво разочарование. Разочарованието от опошлената свобода. В душата му звучи отчаяният вопъл от „Немили-недраги“: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин? . . .“ Угнетен от настоящето, той търси опора във величавите спомени на миналото; за да избегне бездните на отчаянието, се издига по върховете на патоса. Творчеството му от това време е едно непрекъснато изправяне на две епохи една срещу друга, едно непрестанно титаническо напрежение. И със здравия инстинкт на здравата уравновесена личност тъкмо от това напрежение си почива той в работи като „Хаджи Ахил“ и „Чичовци“, където отново се докосва до оная първична свежа жизненост, с която го бе закърмила неговата простичка, но жизнерадостна родна среда.

Това, разбира се, в никакъв случай не означава, че „Чичовци“ е просто един отдих на писателя от сериозното творчество. За авторския му облик това произведение е не по-малко сериозно от другите. Нещо повече, то безспорно се нарежда между най-представителните му творби. Защото какво би бил Вазов без обкръжението на сопотския микрокосмос, слял се завинаги с неговия писателски образ? А за българската литература „Чичовци“ заедно с „Хаджи Ахил“ бяха първото навлизане в завладяващата атмосфера на този колоритен, неповторимо български свят. Тази повест е органически израз на жизнения опит на белетриста от решаващите години на неговото детство. И тя бе необходима крачка в неговия творчески развой. Ние не бихме могли да си представим Вазов без „Под игото“. А за да стигне до него, авторът на „Епопея на забравените“ трябваше да мине през „Чичовци“. Разбира се, непосреден и спонтанен като художник, той не съзнава, че вече всъщност прави етюди за бъдещия голям замисъл – той просто ни разказва за света на своето детство, разказва ни, смеейки се. И в този смях е и неговата трезвост на реалист, чужд на сантименталната идеализация, и неговата снизходителност към тези, които така сполучливо нарече „чичовци“.
„Чичовци“ – това безспорно значи прости, изостанали хора, но това означава и наши роднини, наши близки. Вазов се подиграва с тяхното невежество, с тяхната страхливост, с дребните мащаби на техния дребен живот. Но в смеха му няма студенината на отчуждението, в него звучат и топлите нотки на снизхождение и близост. Смеейки се, той все пак прощава на петстотингодишния роб това, че страхливо прави път на онбашията и ограден с китайски стени от световното културно развитие, не съвсем на място употребява името на Волтер. Та той всъщност обича своите „чичовци“, обича ги не защото са кой знае колко добри, а просто тъй – защото не са и чак толкова лоши, защото техните пороци имат своето историческо обяснение и преди всичко, защото са част от българското, защото са родната среда на неговото детство – изостанала, примитивна и все пак симпатична с непохабената си жизненост, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви.

Разбира се, това малко, затворено общество е също така част от обществената панорама на епохата с нейните противоречия и конфликти – тук се мяркат различни образи с различна обществена и човешка характеристика и авторът отдава всекиму заслуженото. Без да напуща добродушно-веселия тон на хумористичното повествование, той нахвърля и цяла редица портрети с определено сатирично съдържание. Да си спомним репликите на хаджиите сред празничното богослужение и особено тежкия чорбаджийски „сенат“, свикан да съди Варлаам Копринарката. Но не тези бегло щрихирани портрети са в центъра на повестта, както и в самата действителност не те са давали общия облик на нашите малки търговско-занаятчийски градчета от епохата на Възраждането. „Чичовци“ не е повест за затлъстелия Койчо чорбаджи, който се хвали, че не можел да яде сладко, ако не помирише „конашката хава“, нито за суетния Фратю чорбаджи, чието леточисление започва от посещението на филибелишкия паша. Това е повест за Варлаам Копринарката с вечно изцапаните от индийско синило ръце, за Иван Селямсъзът, който и на 60 години сам копае лозето си и гюла, за фанатичния русофил чорбаджи Мичо Бейзадето, за гръмогласния весел поп Ставри, който на големи празници докарва четенето на евангелието към мотива на „Съня съм сънувала, мале ма“. . .
Варлаам Копринарката е гайтанджия, Иван Селямсъзът се препитава от лозето и гюловата си градина, Иванчо Йотата е бакалин, а дядо поп Ставри, преди да стане поп, е бил семерджия, после тюфекчия. Прототип на чорбаджи Мичо е основателят на първата стъкларска фабрика в Сопот, а на Мирончо – Вазовият вуйчо Георги, учител, после търговец във Влашко.[1]

В Молдова се е подвизавал някога и симпатичният Хаджи Смион, който, ако се съди по заявлението му пред Мирончо, след това, изглежда, е прехвърлил-всички житейски грижи върху плещите на жена си. Авторът се движи в кръга на заможните средни слоеве от населението – здрави и жизнени, достатъчно замогнали се, за да могат да живеят добре дори и под тежкото бреме на робството, добили вече известно самочувствие на хора с „положение“ в обществото, но не загубили още способността си да отекват по своему на възрожденския просветителски и патриотичен патос.

Битът, нравите и настроенията на тия именно слоеве, които дават общата характеристика на живота в малкото подбалканско градче и които тук представляват за автора и въобще българския народ, оформят темата на Вазовата творба.

Това е всъщност повест без определен главен герой. Защото фактически тук основен герой е цялото това пъстро и жизнерадостно общество, което е избрал за свой художествен обект авторът. „Галерия от типове и нрави български в турско време“ – така непретенциозно е определил жанра на „Чичовци“ самият Вазов. Но неговото съзряло вече белетристично майсторство е превърнало тази „галерия от типове и нрави“ във вътрешно единно произведение, зад чиято външна непретенциозност се крие една всъщност твърде стройна композиция.

Централната интрига, върху която е основана повестта, враждата между двамата съседи Иван Селямсъзът и Варлаам Копринарката, изниква естествено от цялата битова атмосфера, изпълнена с дребнави интереси, без голям духовен и обществен живот. На пръв поглед това е един нов вариант на конфликта от „Митрофан и Дормидолски“. Но само на пръв поглед. Защото, докато в първата Вазова повест композицията е основана изцяло върху този конфликт, тук той е само една тънка ръководна нишка, която съвсем не обхваща цялото идейно-тематично богатство на произведението.
В сюжетната линия на „Митрофан и Дормидолски“ ясно се чувствува влиянието на Гогол („Повесть о том как поссорился Иван Иванович с Иваном Никифоровичем“ и особено „Ревизор“) – нещо напълно обяснимо за току-що начеващия белетрист, който има зад гърба си само непретенциозните спомени „Неотдавна“. Оттогава са изминали не повече от три години, но за тези три години Вазов е написал вече „Немили-недраги“ и „Хаджи Ахил“, където, освободен от чужди влияния, търси своя самобитен облик на белетрист в една свободна, основана върху отделни епизоди композиция и прекия очерк-портрет. В това отношение „Чичовци“ е нова крачка напред. Тук авторът съчетава очерка-портрет, свободата на мемоара и стройната постройка на повест с централна интрига. Идеята за тази интрига е дошла може би по инерция от „Митрофан и Дормидолски“, но дълбоко жизнените извори на творбата са я изпълнили с ново съдържание. Подчертаната самобитност на сюжета отхвърля всяка мисъл за повторна реминисценция от „Повесть о том как поссорился Иван Иванович с Иваном Никифоровичем“. Вазов не е имало нужда да ходи толкова далеч, за да се запознае с тези характерни провинциални вражди, възникващи по най-незначителен повод и предаващи се понякога от поколение на поколение. В биографията на сопотския чорбаджия Хаджи Гьока Павлов намерих забавен пасаж. Жестоко оскърбен от това, че Вазов го е използувал за прототип на твърде несимпатичния Хаджи Гъчо Шамурът от „Нова земя“, някогашният Вазов съсед по своему обяснява нещата: „Абе остави се: за един ваджишки дувар се разправяхме едно време няколко години с баща му в Сопот, та и синът Иван не е забравил още тоя проклет дувар и разправиите по него.“ „А, такава ли била работата! Аз си припомнувам сега тия ваши разправии едно време в Сопот“ – съгласява се сопотненецът „г. К“. Това обяснение на разсърдения хаджия ни отвежда направо в атмосферата на „Чичовци“, атмосферата на оня застоял и издребнял живот, при който една разправия за дувар или за капчук може да раздвижи цялото общество на градеца.

Новото бурно разгаряне на една такава стара вражда става за Вазов този удобен композиционен похват, който му дава възможност да ни потопи веднага в търсената атмосфера. Една хумористична завръзка дава първоначален тласък за действията на героите от централната интрига. Но авторът не прави от тези действия основна линия на композицията. За него те са само отправна позиция, от която той тръгва в началото и към която се връща в края, само своеобразна рамка за портретите и битовите картини. На споровете в кафенето ,празничната разходка на неговите постоянни посетители и трагикомичните приключения на Хаджи Смион и Иванчо Йотата са отделени несравнено повече страници, отколкото на самата разправия между двамата съседи. Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът не са главни герои, както би могло да се помисли в началото. Явно е, че авторът се интересува не толкова от техните отношения, колкото от реакцията на обществото на събитията, взели първоначален тласък от тяхната вражда. В общата постройка на произведението битката между „двете батареи“ изглежда по-скоро един епизод. Повестта започва и свършва с кафенето, неин сюжетен стожер са също така сцени от кафенето и злополучната празнична разходка, а тъкмо там враждуващите съседи въобще не се появяват. Както вече казахме, тук основен герой е цялото характеризиращо градеца общество, въплътено в една поредица от удивително живи, и пластични образи, коренно различни един от друг и все пак здраво свързани в определена общност със специфична характеристика. И на действията на този колективен герой е подчинена композиционната схема на повестта. Затова пространните отклонения за такива съвсем далечни на централната интрига лица като чорбаджи Мичо Бейзадето, поп Ставри, подидаскал Мироновски или Мирончо са също така художествено оправдани, както и страниците, посветени на Селямсъзът и Копринарката. Още повече че тези отклонения са твърде умело и симетрично разположени между основните „масови“ сцени.

Впрочем прави впечатление, че с двама от героите авторът се занимава особено често. Но това не са новоизбраните училищни епитропи, а двамата вечни противници от компанията в кафенето – Хаджи Смион и Иванчо Йотата. Техните действия той следи като че ли с най-голямо желание. Те се налагат особено трайно и в художественото възприятие на читателя. Навярно, защото са най-яркото въплъщение на „чичовщината“, оригинална художествена находка, най-точно осъществила хумористичния замисъл на повестта.
Държейки в своя художествен фокус изобщо бита, нравите и настроенията на определени обществени слоеве, авторът откроява релефно ту една, ту друга фигура и рисува отделни епизоди, внушавайки чувството, че всички те, в това число и централната интрига, са само характерни мигове от общия поток на живота, който е негов художествен обект. Това, което се случва сега, е можело да се случи и вчера, може да се случи и утре. Авторът се интересува не от извънредното и неповторимото, а тъкмо от това, което се повтаря в живота на героите. Действието на „Чичовци“ обхваща непълни три дни, но в тези три дни се оглеждат десетилетия…
Вазов непрекъснато напластява към сюжета и минали събития и случки. Както самата фабула на повестта далеч не изчерпва нейното идейно-емоционално съдържание, така и краткото време на фабулното действие съвсем не обема границите на рисувания период. Защото Вазов всъщност рисува цял един период от нашето минало – твърде точно определен чрез атмосферата и духа на рисувания живот, чрез характерите и психиката на героите, чрез техните настроения, чувства и мисли. Дори и да не се споменаваше четата на Филип Тотю,която ни отпраща към 1867 г., ние пак бихме разбрали, че действието става някъде през това десетилетие. Десетилетие на относително затишие пред идещата революционна буря, чиито далечни навеи в настроенията на хората се крият под спокойната повърхност на едно сякаш задрямало в своята неподвижност всекидневие. „Чичовци“ е повест, от една страна, за тежките наслоения на робството в душите и в живота на българите, от друга за обновителния лъх на възрожденския просветителски и патриотичен патос. Наистина тази историческа тема не е в самия сюжет на произведението. Както казахме още в самото начало, това е повест за дребния живот на обикновените малки хора, нейните жизнени извори са във всекидневието, нейният основен патос е хумористичен. Но в дребното, малкото може да се огледа и значителното, голямото; в бита също се чувствува историята; хуморът не винаги означава отрицание. . . В забавните весели анекдоти на „Чичовци“ често, намират израз съществени тенденции от големия исторически живот на епохата.

Ето на годишния изпит в училището чорбаджи Мичо Бейзадето сърдито прекъсва ученика, който разказва за Кримската война:
„Грешиш, синко, грешиш! Иди си земи парите от даскала, който те е учил: нивга не е било руско побеждение! …“ И понеже след урока обиденият учител с историята в ръка му доказва, че Русия наистина е била победена при Севастопол, чорбаджи Мичо се постарава да го изберат училищен епитроп и на следващата година злополучният историк не бива назначен. Малък анекдот, показателен за положението на предосвобожденския учител, „главяван“ като пъдар от невежите градски първенци. Но трябва да си съвършено лишен от въображение, за да възприемеш епизода само в този негов битов смисъл, трябва да имаш безнадеждно суха душа, ако не си помислиш заедно с автора, а кой знае, може би сприхавият и своенравен русофил по-добре е чувствувал нуждите на сопотското училище. .. Както винаги, в най-хубавите си произведения, Вазов мери нещата с критерия на историята. Без да изменя на битовия план на анекдота, който буди смеха ни, той ни кара да почувствуваме и историческия смисъл на образите и конфликта. Заради този исторически смисъл забравяме битовата несправедливост, абстрактният педантизъм на науката отстъпва пред фанатичната вяра на един народ в несломимата мощ на страната, към която са отправени неговите надежди. Разбира се, всичко това е само в подтекста на разказа, само в скритата нежност на нашите усмивки.

В главата, посветена на фанатичния русофил чорбаджи Мичо Бейзадето, авторът се докосва до душевни вълнения, които са му особено скъпи и близки. Тук неговият хумористичен тон е смекчен от онова вътрешно вълнение, което ще роди топлия хумор на „Под игото“. Но и в останалите страници на повестта, където в смеха трудно можем да открием нотките на умиление, хумористично изобразените битови анекдоти като далечно ехо отразяват големите движения на епохата. Хумористичните спорове за правописа, пародийното делене на „елинисти“ и „волтерианци“ – не е ли това едно далечно изродено отражение на сблъсъка между консервативните и прогресивни тенденции в духовната атмосфера на нашето Възраждане. При това колкото и безпомощно смешен да е този филологически спор в кафенето, все пак за правописа спорят неговите жизнерадостни посетители и тази толкова необичайна за следосвобожденските ни представи картина, макар и по хумористично-пародиен път, ни води пак към характерния просветителски патос на епохата. Дори най-подчертано хумористичната фигура на честолюбивия маниак Иванчо Йотата е израсла върху почвата на възрожденския културен подем. Защото колкото и комична да е неговата писателска страст, не е ли все пак показателно, че не само за цената на маслините мисли тогавашният бакалин с омазнените ръкави на зеленото сетре, а си има и една – нека да е смешна и карикатурна, но все пак безкористна – мания – да послужи на народа си чрез своите славни „списания“.
Нека не бъда разбрана криво. Не искам да кажа, че Вазов взема сериозно своите „волтерианци“ или че се умилява от писателската страст на Иванчо Йотата. Искам само да подчертая, че дори и чрез хумористичното изображение на дребното и нищожното той по своеобразен начин ни кара да почувствуваме духа на възрожденската епоха. Затова именно „Чичовци“ е произведение, несравнено по-значително от „Митрофан и Дормидолски“, въпреки че и оная повест е майсторски и весело написана. Затова те дори не си и приличат, макар и да ги наричаме еднакво „битови повести“, макар и централната им интрига да е сходна. Защото в „Митрофан и Дормидолски“ зад външното, онова, което, е в самия сюжет, почти няма нищо друго. Липсва чувството за вътрешна дълбочина, за историческа перспектива. Това е поредица от характерни за времето анекдоти из един изостанал бит и толкова. А „Чичовци“ е повест сякаш в два плана. Първият план, това е самият сюжет – дребни битови епизоди от един застоял живот, колоритни образи на българи, израсли под тежката сянка на робството. Вторият план, това е подтекстът, подводното течение на повестта – историческият дух на епохата, който диктува настроенията и вкусовете на хората и който като в малко криво огледала се оглежда в замрелия живот на всекидневието. И този подтекст на „Чичовци“ осезаемо внушава своя скрит епичен заряд.

Зад хумористичните сблъсъци между „елинисти“ и „волтерианци“, зад забавните спорове между туркофили и русофили, зад загатнатата вражда между волнодумци и чорбаджии постепенно се забелязват големите конфликти на епохата. Тяхната изява тук е чисто битова, формата им най-често карикатурна, но зад самия текст ма произведението ние долавяме тяхната историческа мащабност. Тъкмо тези конфликти, които се чувствуват в подплатата на сюжета, придават истинската вътрешна значимост на съдържанието на повестта, докато дребнавата вражда между Селямсъзът и Копринарката и вечното забавно съперничество между Хаджи Смион и Иванчо Йотата остават главно в ролята на сполучливо намерено композиционно средство за организиране на художествения материал. И само това може да обясни оная тясна връзка, която съществува между „Чичовци“ и „Под игото“ – между хумористичната повест и националната епопея.

Въпреки хумористичния си тон „Чичовци“ е също така разказ за живота на българите „под игото“. Наистина тук Вазов не рисува ужасите на робството, няма я кървавата сцена във воденицата, представителят на турската власт е един добродушен бей, чиято оригинална фигура така добре се съчетава с колоритните образи на нашите „чичовци“. Отношенията с турците някъде са почти идилични. Женският метох плете чорапи – армаган за пловдивския паша, а той им подарява хиляда гроша за доправяне на църквата… Беят дори веднъж е бил до смърт един турчин, който си позволил да мине въоръжен през българското селище… Но да си спомним как неловко заглъхва разговорът в кафенето при влизането на онбашията, как угоднически го поздравява страхливият Хаджи Смион, какъв панически ужас вцепенява въодушевените волтерианци при внезапната поява на заптието. .. Дори когато пияни маршируват по улицата, героите „тихо“ викат своето „раз-два-три“, а аленият фес на онбашията като с магическа пръчка разтуря войнствения им строй… „Бог убил го, агарянецът не е човек“ – проклина дори музикословеснейшият църковен певец и стар консерватор Хаджи Атанасия.. . Отделният благороден жест няма сила да заличи онова, което е натрупал горчивият опит на вековете. Ужасът на робството тук е не в преките му изображения, а в страха и омразата, напластени в душите на хората.

Интересно е дори, че Вазов, чийто баща само преди няколко години е бил заклан от башибозуците, никъде в прозата си не се увлича в романтично опростенческо рисуване на робската действителност като низ от ужаси и произволи. Дори в „Под игото“ той проявява в това отношение едно удивително чувство за мярка. А тук негов обект е мирният живот на робската епоха и той възсъздава именно този относителен мир между поробени и поробители – мир, под който тлее жаравата на затаената омраза. Той познава турчина господар и е съумял да го изобрази убедително и живо, като разчупва познатата ни възрожденска схема и го рисува в своеобразния му ориенталски колорит – лениво благодушен, с някакво първично чувство за справедливост, обичащ жеста на великодушие и щедрост, но със самочувствието, своенравието и капризите на този, в чиито ръце е абсолютната власт.

Старият турски бей, който оттук преминава и на страниците на „Под игото“, е един от най-интересните и убедителни образи на османлии в българската литература и за времето си носи новаторски характер. Без звероподобните черти на Любен-Каравеловите турци и
без патриархалната идеализация на Михалаки-Георгиевия Молла Мутиш бег, той ни става по своему симпатичен, без това да ни пречи да виждаме в негово лице потисника, който трябва да бъде премахнат. При цялата патриархалност на обноските си, за нас, както и за Вазовите „чичовци“, той си остава турчинът господар.

Страхът е дълбоко вкоренен в сърцата на плахите ,,чичовци“. Той е един от основните стимули на техните действия в повестта. И все пак този страх не ги превръща в жалки и безлични роби. Защото под него се крие и омраза към поробителя, и едно живо патриотично чувство. Какви въодушевени патриоти могат да бъдат те, как ги привлича понякога позата на революционери и борци… И как веднага ги връща към реалността най-малкото „разтреперване“ на въздуха… В тази вечна борба между страха и патриотичните пориви те са и смешни, и симпатични. И Вазов едновременно им се смее и им съчувствува. Защото все пак не е лесно да очистиш от душата си наслоенията на петстотин години робство, не е лесно от мирен бакалин да станеш дързък бунтовник. Не е малко и това, че този образ вече тревожи въображението ти. И понякога ти се иска да бъдеш такъв, само че да не беше това чак толкова опасно. „Да имах и аз неговата патента, да видите вий тогава кой е Йотата! Ще направя тука цяла республика! .. .“ – завистливо въздиша Иванчо Йотата пред руския паспорт на Мирончо.

Особено комичен и типичен за атмосферата на „Чичовци“ е изпълненият с революционно самочувствие фанфарон г-н Фратю, който произнася пламенна реч за окования лев и „нашето liberte“, но при първата опасност бърза да напъха в огъня и „Горски пътник“, и „Райна княгиня“, и „Глас едного Болгарина“, и „Народност“, и дори портрета на покойния Хаджи Нончо, който, както разправят, приличал много на страшния Филип Тотю. Разбира се, не всички българи от това време са революционери само на думи, дори и в тази хумористична повест се мярка образът на учителя Гатю, който наистина има връзки с букурещкия комитет. Но верен на избрания художествен обект, авторът предпочита да се спре подробно не на него, а на неговия безгръбначен колега подидаскал Мироновски, който в панически ужас крие поверените му бунтовни книги. И същевременно с удивителна художествена непосредственост Вазов успява да свърже дребнавата комшийска разпра с един героичен мотив, който сам по себе си се развива извън фабулното действие. Някъде наблизо броди в Балкана четата на Филип Тотю и превърнат във всепроникваща легенда, образът на прочутия войвода смущава мирния сън на градчето и се привижда на жителите му дори и в хумористичните рисунки на невинните „сатири“. Самият Филип Тотю, разбира се, не е и не би могъл да бъде герой на „Чичовци“, но митът за него присъствува осезателно в сюжета на повестта – той се носи над изобразената тук действителност като неин идейно-етичен корелатив, като напомняне за действителните исторически мащаби на епохата. С характерната си артистична лекота авторът го превръща дори в своеобразен стимул на сюжетно-фабулното действие.

Но самото това действие се развива на равнището на един сякаш застинал в своята битова ограниченост живот и на това равнище и прогресивните, и консервативните характеристики на времето еднакво се пречупват в нищожеството на „чичовщината“. Още не се е надигнала вълната на масовия революционен подем. Обикновеният среден българин е още далеч от истинската борба. Ще минат около девет години и развихрилата се революционна буря ще провери истинските качества на героите от „Чичовци“. И нека още отсега да кажем – повечето от тях никога няма да станат сериозно революционери. Но няма да стоят и настрана от общото движение на духовете. Тяхната душевност се определя от общия тон на епохата. Дори и най-нищожните от тях, сковани от робското наследство на страха, носят в себе си и нещо от обновителния дух на нашето Възраждане. И тъкмо в това се състои оригиналното звучене на Вазовата повест – че тя съумява да набележи образа на една възходяща епоха не чрез нейните най-ярки изразители, не чрез нейните величави герои, а чрез общата й атмосфера, просмукала бита и психиката на най-обикновените незначителни хорица.

В това е всъщност и основният източник на веселия хумор на „Чичовци“ – в несъответствието между величието на идеите и нищожеството на тези, които в случая стават техни изразители.

За просветителския патос на Българското възраждане трябва да съдим по филологическата страст на един маниак.

За патриотичния подем – по фанфаронската реч на един суетен фразьор.

За ренесансовото жизнелюбие – по качулката на един доморасъл „философ“.

Великото се оглежда в нищожното, историята слиза до бита, сериозното се скрива зад смешното. И това своебразно преплитане ражда ведрия смях на повестта:
„Да живее Волтер! Йотата долу!“
Самото име на Волтер, което неведнъж се среща по страниците на книгата, е вече едно указание за особения характер на произведението. Защото какво би търсило името на великия френски философ по страниците на една битова повест, ако под „бит“ разбираме, както обикновено, семейните и всекидневни отношения на хората без връзка с големия живот на обществото. А в „Чичовци“ Вазов всъщност почти не се интересува от чисто домашния бит на своите герои (освен като средство за тяхната характеристика) – интересува го преди всичко обществото с неговия всекидневен живот, с неговите духовни интереси, настроения и конфликти. Пъстрата галерия от човешки образи у него е здраво свързана в едно цяло и негов художествен обект е именно общественият бит.

В този бит името на Волтер е навлязло като символ на свободомислие и волнодумство. Разбира се, повечето от героите едва ли знаят какво точно представлява той. Иванчо Йотата дори по някаква само нему известна логика се провиква: „Долу Волтер! Долу гръцкия патрик!“ Но важното е, че макар и с един век закъснение, ехото от идеите на безсмъртния просветител е достигнало и дотук и вече дели обществото на две.

Духовният живот на това току-що осъзнаващо се общество е елементарен, наивен, закъснял с векове от световното културно равнище. Но колкото и хумористични да са техните разсъждения, колкото и дребни да са техните дела, ние все пак не бива да сравняваме героите на „Чичовци“ с ония въплъщения на еснафската ограниченост и провинциалната скука, които ще населят по-късно страниците на българската белетристика. Вазовите еснафи са необразовани и наивни, но в тях няма пошлата ограниченост на техните по-късни потомци. Някои от тях още се съмняват дали месечината не е живо същество, но вече ги вълнуват и реформите на правописа, и възточният въпрос, и смъртта на Максимилиана в Мексико. Нито у автора, нито у читателите те не биха могли да извикат тъжния възглас на Гогол:
„Скучно на этом свете, господа!“

Напротив – интересно и весело е сред тези жизнени и непохабени герои, които гледат на света с любознателните свежи очи на децата…

И това са наистина деца. Синове на една млада нация, която прави първите си стъпки към новата европейска култура. По детски непосредствени, по детски жизнерадостни, те са изпълнени с любопитство към широкия свят, който наскоро се е открил пред очите им. Повечето от тях са подвижни и възприемчиви към новото. От Влашко и Молдовата са донесли модата на френските дрехи и изтънченото обръщение „драгий приятелю жаркий“, вестниците и новините от външния свят са станали част от бита им, в езика им са вплели думите волтерианец и республика. Техният кръгозор вече познава и други географски ширини, съзнанието им започва да прекрачва средновековните догми на църквата.

Отношението им към живота е светло, жизнерадостно, те обичат радостите на тая грешна земя и насищат патриархалната идиличност на своя бит с едно ренесансово пълнокръвие. Не ги сдържа дълго зад тесните стени на стаята, тегли ги все навън при разговорите и споровете, при веселбите и песните. Даже църковната служба тук е по-скоро развлечение, отколкото богослужение, даже служителите на бога са грешни земни чада, които обичат анасоновата ракия и любовните песни, портокаловото сладко и градските клюки. Как естествено действието на първата глава преминава от църквата в кафенето. Никаква разлика в настроението, никаква промяна в тона. И тук, и там тече един и същ земен живот. Пригласяйки на църковното пеене, младият псалт крадешком хвърля погледи към решетката, зад която стоят жените. Още не отекнало докрай последното плачевно „амин“ на поп Ставри, и благочестивата навалица вече се блъска на входа. . . В мислите и чувствата на героите няма нито капчица религиозен мистицизъм. Вазов добре познава трезвия земен поглед на българина. Този поглед е и негов. И той великолепно е успял да предаде този пределно земен, чисто битов характер на религиозния култ, спазван и поддържан повече по традиция, отколкото поради вътрешна необходимост.

Тук нямаме бунтовния патос на Ботев. Вазов дори обича своя гръмогласен поп Ставри и своите жизнерадостни калугерици. Но църквата едва ли би могла да бъде доволна от подчертано битовата приземеност на създадените от него образи. Впрочем, ако съдим по казаното в студията за Христо Ботев, самият Вазов твърде добре разбира, че именно тези весели и добри „попчета“ са били „неволни съдейци в обезхристияняването и изневеряването на българите“. И струва ми се, че тъкмо тая идея е загатната в особения начин, по който той рисува портрета на поп Ставри – не направо от свое име, а през погледа на набожната бабичка, която сравнява попа със своите почерпени от църквата представи за истинско духовно лице и съвсем не може да съчетае с тях неговия морав нос, делиорманска брада и хайдутски мустаци.

Чуйте само как говори Вазовият дядо поп Ставри: „Какво си дирил там на гробето, даскале? Да не си пил оцет из бардетата като Пищиковият копелдак? Да го пали палата из дете! Санким, оцетът за гласът помага. .. Аз даскал Атанаса помня, ама той пиеше сурови яйца, когато преди да иде на чернова; хубав глас имаше; поразникът, а хубав глас е дар божий, ами умря, та се вампиряса. . . Боже, прости! Ха, ха, ха! Селямсъзът, убил го антихрист, ща вдигна давия против него, знайш? Отнел ми занаята: кръщава бялата котка на Тарилийомът, турил й име Арапка.. . Абе видя ли кадрото на Тарилийомът? Хвърлили му го в Карастаповото кафене! .. . Свини са нашите, ама и Тарилийомът е цяла свиня. .. Хай, ела да ми помогнеш за вечерня. .. На дяда ти Нистора парлива ракията като циганска цалувка, на иди, та служи вечерня: хай ела да ми помогнеш! Де волтерианецът твой? Що си тъй пребледнял? Тресе ли те? Пий пелин, от Аврамовий, начукай се хубаво довечера, на ако не ти мине, ела при дяда си попа да ти чете. .. Трябва да си урочасал. ..“

Каква органична смесица от добродушие и безцеремонност, от груба земна жизнерадост и примитивни полуезически суеверия! И как безпогрешно можеш да отгатнеш по самия му език, че веселият попец току-що си е сръбнал. Иди след това, че слущай без смях как църквата гърми от богомолния му глас! . . . Да прибавим към всичко това и показанията на баба Рипсимия, че кога седне да си пие кафето, поп Ставри нито думица не казва „за божовни работи, ами все туй, или че попадията пак ще си има нещичко, ако рече господ, или за по-ланското му вино, че се вкиснало, или че поп Партений крил от парите, които събирали при изповедта за съдружеска сметка, или пък че оня ден Селямсъзът преварил пак джибровата ракия, ама не й турил анасон, та не прави облаци, като й сипеш вода“. Това е един много вярно доловен от автора тип на български православен поп от ония години – неволен проводник на жизнерадостната ренесансова струя, която незабелязано подкопава основите на религиозния мироглед. Разбира се, самият герой дори не подозира това – той най-старателно изпълнява своя свещенически занаят, с професионална ревност мрази волтерианците, и протестантите и добросъвестно защищава църковните букви от домогванията на реформаторите. Той не е лицемер, той изобщо не е нито по-лош, нито по-добър от обикновените миряни. Станал е поп, така както те са станали занаятчии и бакали, както самият той преди това е бил тюфекчия, а после семерджия. Вазов не го съди – той просто го показа с весел смях като необходима фигура в пъстрата галерия на своите „чичовци“.

Самите герои на повестта естествено приемат в средата си добродушния и весел поп Ставри, без да предявяват към него изискването да им бъде духовен водач. Те изобщо не търсят в църквата възвишени преживявания, духовен живот. На литургия ходят – за да позяпат; в женския метох – за да научат градските клюки. Религиозните традиции се спазват само външно, превръщат се в обикновена битова форма. А щом и свободомислещи ергени като Мирончо посещават младите калугерици, ние може и да повярваме на мълвата, че тези посещения не винаги са съвсем невинни. Не в самите идеи – в непосредното естествено светоусещане на Вазовите герои тържествува земният жизнеутвърдителен патос на ренесанса.

Духовният живот на обществото вече се развива извън стените на църквата. Живата любознателност на героите е насочена преди всичко към светския живот. Тяхна страст са граматиката и политиката, т. е. точно тези две области, в които се изявява българският възрожденски дух.
Иванчо Йотата е съчинявал житиета на светии не заради църковния им смисъл, а заради самата „книжовна“ дейност. В предсказанията на славния Мартин Задека чорбаджи Мимо търси само политически откровения. Самият прякор на Йотата е филологически, самата същност на чорбаджи Мичо е в неговото русофилство. При цялото си невежество „чичовците“ са страстни граматици и върли политикани. Това, дали трябва да се запазят буквите ы и j дали мексиканският император Максимилиан е бил заклан от джелатин, или обесен на черница, са за тях въпроси, заради които дори кроткият Хаджи Смион е готов да поеме рисковете на словесния спор. Да не говорим за всичко онова, което засяга прословутия източен въпрос. Там е силата на нашите „чичовци“. Меншиков и Горчаков са техните любими герои. А всичко, което се отнася до Русия, ги вълнува със силата на жизнено важен проблем. Сякаш някакви любопитни деца сипят един след друг въпросите на своя неизтощим интерес: „Близо ли е Сибирня до Москва? … А с железница или пампор? … А зимата там студена, а? … И се сняг цяла година? .. .“ И изведнъж с нисък глас съкровеното: „А що? Русия готви ли се на бой?“. . .

Разбира се, тук работата е не само в любопитството. Не от любопитство е породено това „сладострастие“, което отбелязва авторът в тона на чорбаджи Мичовия глас, когато той „за стотен път“ задава на учителя все същия въпрос за руската военна сила – само за да се наслади на възторженото удивление на околните. Русия – това е надеждата и опората, тайната гордост на безправните и в постоянния неизтощим интерес към нея се крие живото патриотично чувство на „чичовците.“ За събудено вече гражданско съзнание говори и въобще цялото това тяхно страстно политиканство, въпреки че в него е всъщност и тяхната слабост. Защото същият този Хаджи Смион, който така се вълнува от смъртта на мексиканския император, трепере от страх, когато тръгват към Балкана:
„Не, не, тогава ще речат: истински бунтовници… Па ако ни хване Филип? Пази боже, трябва да се бием с турците!“

Безсилни сами да поемат пътя на борбата, героите на Вазов своеобразно задоволяват своето събудено политическо съзнание със сравнително безопасния интерес към външната политика. Те очакват своето освобождение преди всичко отвън, наготово. Оттук и шеговитата ирония на автора към тяхното политиканство. Дори за сравнително най-революционния от тях – свободолюбивия волтерианец Мирончо – той иронично отбелязва: „…страшно обичаше тъпаните и възточния въпрос“ – и това изравняване със слабостта към тъпаните дискредитира донякъде политическата страст на героя.

Разбира се, различните герои на повестта не са на едно и също интелектуално и идейно равнище. Астрономическите познания на Коно Крилатия и Варлаам Копринарката не надвишават равнището на „Разумника“, почтеният дядо Нистор е неграмотен, а докато Мирончо вече смята черковния въпрос за „попски и калугерски комедии“, Хаджи Атанасия още не се е решил да се откаже от гръцкия „патрик“. Но все пак и пропастта между тях още не е дотолкова голяма, че да попречи на дядо Нистор да участвува в спора по правописа, а на Хаджи Атанасия да марширува в пиянски строй заедно с Мирончо. Обществото е пъстро и неравно, но все още неразчленено рязко. Постоянните спорове между героите са показателни за преломния дух на епохата, но не бива да преувеличаваме тяхното значение – слезли от арената на историята до територията на кафенето, те се превръщат в обикновено дребно заяждане.

Елинисти и волтерианци, консерватори и прогресисти, дори туркофили и русофили мирно съжителствуват в една още неразтурена патриархална общност. Дребната вражда със съседа е все още по-важна от истинския исторически враг. Заслепен от дребнава омраза, Иван Селямсъзът, изглежда не съзнава, че всъщност върши предателство, като съобщава на турците за мнимия бунтовен акт на своя съсед. Дребните мащаби на един дребен живот просто са заслонили от погледа му по-големия политически смисъл на събитието. Впрочем то не би и могло да има такъв смисъл. Обвинението е само едно недоразумение. Набедената прокламация се оказва обикновена сатира. И всичко идва на местата си. .. За мирния свят на тези дребни герои на всекидневието още не е дошло времето на истинските политически и идейни сблъсъци, на героизма и подлостта, на подвига и предателството. Чорбаджи Мичо презеленял от ярост, крещи срещу упорития туркофил чорбаджи Николаки, но на другия ден двамата са пак заедно и с нови сили продължават непримиримия спор. Кафенето се превръща понякога в истински политически парламент. Всички говорят свободно, без да се боят от издайничество, а внезапното влизане на онбашията еднакво стрясва и русофили, и туркофили. Наистина преди две години чорбаджи Цочко е наклеветил Миронча на турците като бунтовник, но това е било пак продължение на дребнава лична вражда, започнала с „докачение на чест“ и преминала през изсипване на мангал с гореща пепел въз главата на противника.

Политическите партии са още в своя зародиш. И все пак колко точно са намерени вече местата на героите на „Чичовци“, с каква сигурност можем да отгатнем кой къде ще бъде, когато започне големият исторически двубой. Не става въпрос само за личната храброст и честност, които ще решат участието в борбата, етапа дума и за социалната характеристика на Вазовите герои. Защото, когато мимоходом хвърля поглед към висшите чорбаджийски кръгове на градчето, авторът с уверена ръка щрихира портрети, които вече имат съвсем друг характер:

Ето беят предлага на споменатия вече Фратю чорбаджи да прочете прословутата „бунтовническа“ прокламация, а той угоднически прибира очилата си:
„Бей ефендим, имам две малки деца; ако ме попитат: що ги остави слепи? – ще кажа: да не могат никога да прочетат такава измама. Не възприемам!“

Ето търка усмихнато ръцете си новопроизведеният чорбаджия „Митето“ и дебне погледа на бея, за да му кимне: „Евет, ефендим.“
Ето и изтъртуфеното и подпухнало лице и кирливия фес на милионера Чача Куртето, който по задушница събира хлебчета и пшеничка, за да нахрани децата си, и им носи от касапницата чръвца, които хората мислят, че взема за котките.
Ето и безкрайните шалвари на сиромашкия изедник дядо Димо Лисицата. . . Ето къде се губи вече добродушната усмивка на автора и рисунъкът му добива жлъчната острота на сатирата.

Вазов не рисува своите герои по предварително заучен тезис. Подобен социален тезис за него поначало би бил неприемлив. Нали неговият любимец Мичо Бейзадето също носи титлата „чорбаджи“. Но с вярното чувство на реалист той твърде отчетливо е теглил оная социална линия, която дели обществото на две, и недвусмислено е посочил от кои среди произлизат тия, на които може да разчита турската власт. Когато изплашеният подидаскал скрива бунтовните книги на гроба на чорбаджи Арменко, авторът не забравя да съобщи, че мъртвият укривател приживе е предавал патриотите.

Да прибавим към тази сатирична галерия и „теоретикът“ на туркофилите, безстрастно упоритият англофил чорбаджи Николаки, който презрително нарича Хаджи-Димитровите хъшове „копелтии“ и изкарва извън кожата му своя нервен опонент с непоколебимата си увереност в превъзходството на турската войска. . . Вече са набелязани социалните и политически конфликти на епохата. В споровете по т. нар. „восточен въпрос“ страстите се разгарят до своята връхна точка. . ..
Но. . . влиза в кафенето онбашията и сред всеобщото смущение находчивият Хаджи Атанасия бърза да прикрие опасната тема:
„Та ще ти кажа, Мичо – вика той сред внезапно настъпилата гробна тишина, – че тъкмо три недели остават до малкия пост, хващам се с тебе на каквото искаш, не се препирай напразно.“
„Да, да“ – потвърждава досетливият Хаджи Смион и поглежда „ласкаво“ онбашията.

Не мога да си представя по-сполучлив завършек на повестта от този великолепен хумористичен епизод, който забележимо принизява героите, без да ги отрече. След като ни е показал нишките, които свързват неговите „чичовци“ с големите проблеми на века, на раздяла авторът сякаш иска отново да ни напомни, че все пак няма защо да очакваме от тях кой знае какво. Поне засега тяхното място е само там – в провинциалната незначителност на един изостанал бит, не при четата на Филип Тотю, а при „сатирата“ на Иванчо Йотата. . .

Макар и раздвижена от ехото на националния обществен живот, в жанрово отношение повестта не излиза извън рамките на битовата белетристика. Но чужд на етнографските увлечения на битовизма, Вазов не отделя формите на живота от неговото вечно течение и не откъсва нравите от живата плът, на техните носители. Не в мъртви статични описания – в самия облик и поведение, психика и език на неговите герои е изображението на предосвобожденския бит и нрави в тяхната конкретна историческа определеност.

Това са битът и нравите на малкото българско градче от времето на Възраждането – полуградски-полуселски, полупримитивни-полупоевропейчени. От тях още вее патриархална чистота и идиличност, но вече ги раздвижва и свободомислената жизнерадост на възрожденския дух. Връзките с околния свят са вече достатъчно широки, за да обогатят представите на обществото, но още недостатъчно здрави, за да нарушат неговата затворена уединеност, неговият патриархален уют.

Тук всички се познават, всеки е получил своята обществена оценка и своя общоизвестен прякор. Личният живот на хората е почти обществено достояние. Дори стените на дома не са преграда за всевиждащите очи на обществото, дори калугерският метох не е пожален от всезнаещия език на мълвата. На всички е известно с кого пие ракията си дядо поп и в коя църква ходи Тарилийомът, за никого не е тайна какви връзки има с Букурещ учителят Гатю и за какво са се карали оная вечер Иван Полякът и булката му. Самите герои не издигат преграда между себе си и обществото. В живота им почти няма тайни, в душите им не се чувствуват неизследвани дълбочини. Елементарните им характери са открити и ясни, психическите им реакции – по детски непосредствени и първични. Те почти не познават преструвката. Освен инстинктивната преструвка на страха. Хвалят се и послъгват с чистосърдечна наивност. Обиждат се и се сърдят с детинска честолюбивост. И тъкмо тази примитивна непосредственост на изявата дава възможност особено ярко да се открои своеобразието на техните характери. Подхранвана вече от соковете на възрожденския подем, но все още неотшлифована от общозадължителните норми на културата и етикета, които нивелират индивидуалните различия, тук личността се изявява свободно и богато. Културният багаж на героите е твърде беден, но обществото със своите социални и професионални различия е вече достатъчно развито, за да създаде почва за различни политически и идейни настроения, за различни вкусове и предпочитания, дори за различни моди. Защото заедно с новините от външния свят сред Вазовите „чичовци“ вече прониква и модата, макар и те твърде свободно да се отнасят към нейните всесилни закони.

Тук всеки се облича, както си иска, всеки се придържа към оня стил, който най му допада. Разрушена е вече традицията, но и модата още не е станала абсолютна законодателка на обществения вкус.

Целомъдреният и дълбокомислен Варлаам Копринарка носи широкодънести потури, шарени чорапи, изплетени от булката му, и цилиндрически ален фес, останал от първия период от царуването на султан Меджида и устоял против всички посегателства на модата.

Общителният и жизнерадостен здравеняк Иван Селямсъзът допълня своя образ на великан с огромна рунтава шапка, дълъг шаячен кожух и осемнайсетлактов червен пояс и носи черни късодънести потури с постоянно разкопчани крачоли – остаряла мода, която той спазва като възпоминание от ергенството си.

Пътувалият до Молдовата Хаджи Смион естествено се облича във „френски“ дрехи, своеобразно прекроени на местна почва, чиито странности той невъзмутимо обяснява с „модата в Америка“.

Свободолюбивият волтерианец Мирончо седи вкъщи по роба, с шарени чехли и качулка с пискулче.

Суетният подидаскал Мироновски всяка събота окалъпва феса си, вапцва си кондурите и носи панталони с изгладени ръбове.
Чорбаджи Мичо още развява широки шалвари. И т. п.

Явно е, че само в едно подобно отскоро започнало своето ново развитие полуориенталско-полуевропейчено общество може да съществува такава пъстрота във външния облик на хората – затворената патриархална общност, както и космополитизираното цивилизовано общество почти еднакво робуват на общозадължителните норми на облеклото. Затовя и под четката на художника облеклото на героите става почти задължително средство за тяхната индивидуализация, слива се просто с тяхната социална и психологическа характеристика.

А в тази характеристика е силата на Вазов. Ние нямаме друг белетрист, създал такова огромно количество живи и пластични, оригинални и запомнящи се човешки характери – органически свързани с определен исторически момент, израсли върху почвата на определен бит и същевременно въплътили особеностите на характерни за всяко време психологически типове. Каква удивително богата галерия от човешки образи е събрала малката по обем повест „Чичовци“, какви колоритни човешки характери е раздвижил нейният прост и непретенциозен сюжет, какви класически очерци-портрети са вместени в нейната композиционна схема! .. .

Приказливият и жизнерадостен Селямсъз, който и на 60 години продължава да подмигва на младите булки; достопочтеният Варлаам Копринарката със своето патриархално целомъдрие и библейски дълбокомислен език; честолюбивият и свадлив почитател на йотата; наивно хитроватият Хаджи Смион със, своята постоянна готовност да се съгласи с чуждото мнение; избухливият и нервен русофил чорбаджи Мичо Бейзадето; невъзмутимо спокойният англофил и поддържник на Турция чорбаджи Николаки; независимият Мирончо; консервативният Хаджи Атанасия; дядо Нистор; поп Ставри; г-н Фратю; подидаскал Мироновски. . . трудно е да изброим всички имена, на които авторът е успял да вдъхне душа и живот. С някаква удивителна лекота сякаш на шега той съумява да създаде човешки образи почти от нищо – от една поява, от няколко реплики. Да припомним само Коно Крилатия с неговото лениво любопитство или учител Климент с неговото трагично въодушевление. Каква завършеност на образите притежават дори тези само мярнали се по страниците на повестта герои.

Изграждайки образите на своите хумористично оцветени герои около една-две особено изпъкващи черти, Вазов същевременно ни внушава чувството за цялостната човешка пълнота на характера. Като някакъв характерен основен мотив тези черти не само непрекъснато се повтарят, но и постоянно се обогатяват, нюансират, допълват. Авторът се движи уверено сред своите естествени и първични герои, познава до дъно техните простички и открити души, не го затруднява тяхната елементарна и наивна психика. Опрян и върху живия спомен за своите някогашни съграждани, той просто вижда своите „чичовци“, във всеки момент чувствува как биха постъпили те, чува интонацията на гласа им, безпогрешно отгатва жестовете им. И с находчивата изобретателност на своята творческа инвенция чрез всеки дребен епизод на разказа, чрез всеки битов детайл на картината той доизгражда или подчертава някой щрих от техния образ.

Индивидуализацията на героите тук е доведена до оная степен на съвършенство, когато дори и в общия шум на кафенето можем да узнаем гласа на отделен герой, когато един жест може да стане част от неговата характеристика. И същевременно, също както в „Не-мили-недраги“, всички тези така неповторимо различни герои се сливат в един общ характерен образ със специфично съдържание. Там всички – и дръзкият авантюрист Македонски, и кристално чистият мъченик Странджата – са еднакво „хъшове“; тук всички – и волнолюбивият почитател на „Горски пътник“ Мирончо, и „музикословеснейшият“ църковен певец Хаджи Атанасия – са еднакво „чичовци“. Но „чичовщината“ – това е само най-общото жизнено съдържание на образите, само най-общата художествена оценка на автора. Оттук нататък започват разграничителните линии на белетристичния рисунък, които все повече се детайлизират – като се започне от социалната характеристика и се стигне до отличителните особености на психиката. Върху почвата на един и същ живот, еднакво просмукали неговата атмосфера, израстват образи на герои не само с различни идейни настроения и култура, но и с различен характер и темперамент, с различни вкусове и интереси. Колкото и еднакъв да е техният всекидневен бит, тяхното жизнено поведение съвсем не е едно и също. Различни са техните добродетели, различни са техните слабости.

Варлаам Копринарката говее всяка сряда и петък, а Иванчо Йотата блажи дори и през коледни пости.

Иван Селямсъзът се гордее с многобройната си челяд. Мирончо предпочита радостите на свободния ергенски живот.

Учител Климент има слабост към одите на Державин, Ломоносов и Хомяков. Подидаскал Мироновски – към непрекъснати промени на фамилното си име.

Иванчо Йотата играе на карти добросъвестно. Хаджи Смион се опитва да мошеничествува. Иванчо Йотата е „книжовник“. Хаджи Смион – „политик“.

Мирончо чете „Горски пътник“. Чорбаджи Мичо – Мартин Задека. ..

Но дори и там, където слабостите или добродетелите са общи черти на „чичовците“, при всеки от тях те добиват различна форма и нюанс. Всички герои на повестта, с изключение на туркофилите чорбаджии, се отличават с пробудено национално съзнание, но във всеки от тях то се проявява в различна степен, форма и вид. Всички те се боят и се пазят от турците, но колко нееднакви са непосредните им психологически реакции при среща с тях. Както модното увлечение по патриотичните идеи, така и насажданото от векове чувство на страх са еднакво пречупени през цялостния характер на героите, през особеностите на тяхната психика. Тук е трудно да се дадат като пример отделни моменти. Най-добрата илюстрация е цялостното поведение на отделните „чичовци“. Но все пак нека се върнем към последната сцена на повестта.

Докато всички, които се намират в кафенето, стреснато замълчават и бързо правят обичайното „темане“ при вида на ненадейно влезлия онбашия, страстно увличащият се и леко възбудим чорбаджи Мичо, разлютен от спора, въобще не забелязва това влизане, и дори когато турчинът е вече пред него, той „запъхтян“ все още не може да осъзнае неговата поява и продължава да го гледа „кръвожадно“. За същото това време досетливият Хаджи Атанасия е успял да съобрази как да замаже неловкото положение, а с инстинкта на роден хамелеон Хаджи Смион вече поглежда „ласкаво“ опасния гост. Нали същият той при друг един подобен момент с такава почти чистосърдечна любезност го бе попитал за здравето му.

Но и тази съобразителност у двамата герои е породена от различни психологически стимули. У Хаджи Атанасия тя е израз на разсъдливост, у Хаджи Смион е чисто инстинктивна. В такива моменти той забравя всичко друго освен своя страх. Когато, изгубил и ума и дума, се кани да бяга в Балкана, а разсъдливият Хаджи Атанасия му напомня за „булката и децата“, той смаяно пита: „Коя булка и кои деца?“

И в тази сцена на всеобща паника – след повикването на учителя в конака – героите реагират пак по своему.

Хаджи Атанасия е колкото изплашен, толкова и ядосан от неблагоразумието на компанията, която не бе го послушала, и бърза да се разграничи от компрометираните със суровото подмятане: „Който е надробил попарата, той да си я яде.“

Мирончо, който в началото също се поддава на този егоистичен порив, след това внезапно пламва и в пристъп на луда решимост предлага да се затворят в манастира и оттам да се бранят.

Хаджи Смион без всякакви колебания повтаря: ..Аз бягам.“

А г-н Фратю, който именно е забъркал цялата тая каша, високопарно заявява, че свободата иска жертви, и след това тихомълком се измъква, за да се скрие в сламника.

Вазов не анализира психологическото състояние на своите герои. Техните елементарни характери и не особено сложни преживявания и не заслужават това. Неговата проникновеност на психолог е в самото му изобразително майсторство, в умението му да хване външния израз на душевното движение. Не само постъпките – самото изражение и жест на неговите герои разказват това, което става в душите им, самият им език – речник, интонация и синтаксис – разкрива това, което представлява характерът им. Някои сцени от повестта са сякаш истински откъси от драматическо произведение – комедия, в която почти всяка реплика от яркия диалог е придружела с указания за израза или жеста на героя. И тези неоценими авторови ремарки показват, че Вазов постоянно вижда своите герои заедно с цялата обстановка, в която са поставени, и затова именно във всеки момент така безпогрешно чувствува какъв жест е битово и психологически необходим за даден характер, каква интонация най-точно ще изрази състоянието му.

Един момент от великолепната първа сцена в кафенето:
„Затова дядо Нистор, стар берберин и строг човек, като тегли хубаво чибучката и пухна дим из цялото кафене, каза доволно разсъдително:
– Добро, хубаво. И Тарилиномът, и Селямсъзът са учени и почтени, но нямат согласието, а без согласието, като няма него, всичко пропада.
– Аз казвам пък, че сега, ако се согласят, ще се согласят – отвърна Хаджи Смион, който седеше отсреща.
– Защо? – попита дядо Нистор.
Всички обърнаха очи към Хаджи Смиона.
– Защото – пое Хаджи Смион, като си изу лявата калевра н заброи бързо броеницата, – защото, когато двама души, речи ги настоятели, речи ги търговци и прочия, работят в една работа, разбираш? То се знае, че трябва да се согласят. . . Това си е естествено.
И Хаджи Смион си обу пак калеврата.
– Как ще се согласят естествено? Ти, Хаджи, тури твоята Катинка и Ингилизът да се преговарят, макар че се хранят от едната трапеза и припознават един и сущ господар: котката: фу! – кучето: рм!
– То е право, на и завчера Ингилизът щеше да удави Катинката – каза Хаджи Смион и седна по турски. ..“

Преди всичко – как пределно икономично е успял Вазов да нарисува самата битова картина. За нея като-обстановка не е отделен нито ред – тя просто се внушава от позите и жестовете на героите.

И колко убедително е, че почтеният дядо Нистор със своя бавен и разсъдителен начин на мислене тъкмо тъй „хубаво“, т. е. бавно и докрай, ще потегли чибучката си, ще пухне дим из цялото кафене и чак тогава ще произнесе своята тромавичка и тежка фраза.

И колко точно е отбелязано, че Хаджи Смион неловко ще се размърда и ще започне да събува и обува калеврата си не още при първата си намеса в разговора, а тогава, когато ще го смути обърналото се към него всеобщо внимание. Същото се чувствува и в самите му реплики, първата от които е категорична и уверена, а втората – объркана и неясна. Впрочем в този случай той явно е смутен не само от общото внимание, но и въобще от факта, че трябва да развива своя собствена мисъл – както знаем, негова специалност е да следи мислите на събеседника. Затова и третата реплика е отново спокойна и ясна. Хаджи Смион се е върнал в своето естествено състояние – съгласил се е с мнението на противника. Престава бързото чаткане на броеницата, героят спокойно сяда по турски… Разбира се, общителният му нрав няма дълго да издържи това спокойствие. След малко той отново ще провеси крак – знак, че иска да вземе думата.

В това „материализиране“ на душевните движения, в това безпогрешно намиране на точния израз и жест е, струва ми се, едно от най-големите постижения на Вазовия белетристичен талант, една от тайните на неговия убедителен и пластичен художествен рисунък.
По жестовете на Иван Селямсъзът зрителите от кафенето отгатват какво е казал той на своя събеседник, жестове запълват паузите на разговора и заменят психологическия анализ. А говорът на героите предава не само особеностите на характера им, но и тяхното душевно състояние в момента.

Как вярваме например на това, че разяреният до крайна степен Селямсъз от гняв няма да може да разбира изведнъж смисъла на въпросите и именно така ще повтаря ядосано думите на дошлия да го успокоява „мироносец“:
„Ей, сега кажи ми, как стана това приключение, от що, защо сиреч и прочия?“ – пита обстоятелно Иванчо Йотата.
„Какво приключение? Никакво приключение и отключение!“ – изпръхтява отчаяно Иван Селямсъзът. . .
„И прочия. . . сега, бай Иване, да дойдем на историята“ – пресича го пак нетърпеливият Иванчо.
„Историята, историята, историята е тая. ..“ – три пъти повтаря думата разгневеният герой, докато най-после я разбере. . .
Да прибавим към всичко казано и ярките образци на, ако може така да се каже, „карикатура на словото“ – знаменитата реч на г-н Фратю: „Братя! Въздухът трепери! …“ – или незабравимото изявление на Йотата: „Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.“

Ярката и духовита словесна характеристика на героите от „Чичовци“ може да бъде истинска школа за езиково майсторство на белетрист. Буквално в една фраза Вазов съумява да вложи цялата същност на даден образ. Ние просто не можем да отделим Коно Крилатия от неговото учудено-възхитено прошушване: „Много чело, много знай“; нито Иванчо Йотата от неговия печален въздъх при спомена за изгорелите му книжовни трудове: „За народа загуба велика!“ Не случайно подобни изрази-формули са излезли извън страниците на повестта като ходещи фрази. По спомените на неговия брат в езика на самия Вазов трайно са били влезли редица характерни „сентенции“ от езика на неговите „чичовци“ – философските мъдрости на Варлаама „не се знай знай ли се“ и „то е речено да се рече“; Хаджи Смионовото отстъпчиво „аз само тъй рекох“ или „бъди американец!“; подигравателното: „Без йота се не може“ (когато някой много настоява на своето).. .[2]

Ироничното звучене на подобни характеризиращи изрази им придава особен чар. Изразявайки чрез речта на своите герои тяхната психика и манталитет, Вазов същевременно влага в нея и своята авторска оценка.
Това е въобще отличително качество на Вазовия белетристичен талант – тази подчертана изява и неизменна вярност на основната художествена оценка. В „Чичовци“ тази оценка не е нито еднотипна, нито еднолинейна. Както в общата атмосфера на повестта, така и при образите на основните герои в нея сложно се сплитат утвърждение и отрицание, съчувствие и насмешка. Но с цялата си сложност тя присъствува навсякъде в белетристичния рисунък.

Тъкмо тази основна художествена оценка се чувствува и в хумористичния тон на повестта и затова нейният хумор не изглежда самоцелен. При това хумористичните находки на автора се отличават с психологическа убедителност дори и тогава, когато са в един хиперболизиран фарсов стил.

Но Вазов не би бил Вазов, ако се скриеше изцяло и белетристичната плът на произведението. Той непрекъснато излиза между нас и героите, обяснява и коментира – не само изобразява

ГЕРОИТЕ В „ПОД ИГОТО”

Лицата в „Под игото“ по реда на главите в романа:
Чорбаджи Марко, който гологлав по халат вечеря с челядта си на двора – това е баща ми. Описвам го с всичките му физически и морални качества, с всичките му привички, слабости и силни страни. Това е един портрет, какъвто за жалост от него нямаме.
Майка си (ступаницата) малко засягам.
Палавите деца (самун-душманлар) – това сме ние: Гочо е брат ми Георги (сега генерал), Димитър е Никола (най-старият ми брат), Васил – това съм аз, Киро е д-р Киро.
Баба Иваница е баба ми Ана. Слугинята Пена се казваше Гена.
Ганко, при когото чорбаджи Марко праща децата си да се стрижат (та да не приличат на тутраканци), беше Ганчо берберинът, който имаше кафене-дюкян.


Д-р Соколов, младият, красивият, 28-годишен буен и лекомислен левент с лъскава руса коса, синеок, с открито простодушно лице, в когото беше се влюбила жената на бея, беше от Сопот и се казваше с истинското си име Кошников. Той беше служил като фелдшер в един турски табор на черногорската граница и знаеше италиански, защото беше живял и в Антивари . Д-р Кошников беше голям приятел с онбашията, с когото пиеше ракията си и действително беше криво гледан от чорбаджиите, които предпочитаха Янелията Xекимин. Тоя се казваше Христодул, беше лекувал 20 години в Сопот. В руската война го доведоха (не помня где) при мене като шпионин и аз го спасих. Кошников, който живееше в една съседна къща през улицата у един кундураджия (хазяйката му беше една баба Екимица) и когото посещавах почти всеки ден, наистина имаше в стаята си едно мече. Името му «Клеопатра» е обаче измислено от мене Кошников умря от охтика. Беше го заразила жена му.


Каблешков, който основа и Сопотския революционен комитет и когото много добре помня, беше черничък, с мургаво лице, пламенен като Величкова, но по-нисичък от него. Той импонираше и с това, че знаеше хубаво френски, затова беше и назначен чиновник по железниците.
Иванчо, който в гл. IV с д-р Соколова посещава съседа си чорбаджи Марка (и с прякор Иванчо Йотата играе роля и в „Чичовци”), се казваше Иванчо Недков. Той беше търговец, човек начетен на стари книги и обичаше да спори по литературни и политически въпроси.
Емексиз-Пехливан е истинското име на един исполин турчин-звяр.
Почти всички лица, които се събират у чорбаджи Йордана Диамандиев (гл. VIII), са взети също из живата действителност. Самият чорбаджи Йордан е синтеза от двама много познати сопотски първенци – Кирко Петров и Танчо Дамянов, – и двамата известни като големи туркoфили. Първият беше най-влиятелният чорбаджия в Сопот, човек, умен, авторитетен и с голям ихтибар (авторитет) пред съгражданите си и турските власти. Танчо Дамянов беше човек с консервативни идеи. Също като Кирка Петрова и той се отнасяше с недоверие към младите, особено учителите, и затова не се.ползуваше с техните симпатии.
Хаджи Смион е моят роднина Енчо Вазов.
Дамянчо Григорът се казваше Петър Григорът, мъж разсъдителен и приятен събеседник. Той въртеше търговия с Влашко и приятел беше на баща ми. Обичаше малко да послъгва.
Следва втора част.

Първият български роман – „Под игото” на Иван Вазов – е и първият художествен летопис за българина, изправил се пред своята история, която той трябва да напише сам – със своята слабост и сила. За автора събитията са предпоставени, имат свое историческо битие. Времето на националноосвободителната борба е вече минало. Написана е най-страшната, но и най-славна страница от българската история – Въстанието през Април 1876 г. Вазов създава своя роман през 1888 г., т. е. дванадесет години след епохалното историческо събитие. Той е свидетел на преживения революционен порив. Духовна окриленост, човешка трагика и национална покруса са в исторически и художествен синтез. Те оформят творческия поглед на романиста към близкото минало и случилото се „неотдавна”.

Времето има своя хронология и свой исторически резултат. България е извоювала свободата си, но за героите от романа тя е очаквано събитие в живота им. За тях свободата е лично преживяване, интимна „среща” с историята. Всеки от Вазовите герои очаква освобождението, стреми се към него, като с поведението си в сюжетното развитие на повествователното действие ще разкрие не само човешката си индивидуалност, но и общата национална характеристика на българина и българите в навечерието на Освобождението. Човекът е изправен пред исторически събития, които предстоят. Но най-светлите страници за тези съдбовни мигове от историческия ход на българското време ще напише народът. Те ще бъдат колективно дело. Затова и Вазов създава многоперсонажен роман. Чрез всеки от героите си авторът очаква свободата, но единствен той коментира националните стойности от вече написаната героична страница в нашата история.

Вазовите герои имат различен поглед към времето. То ще се превърне в история след участието на всички, на цял народ в събитията, които хронологически предстоят в хода на времето, но за които ще разкаже и романът на Вазов. Историческото битие на времето носи контраста на очаквано, предстоящо и случило се, вече било. Вазов обединява гледните точки на две епохи: „вижда” събитията преди и след Освобождението. Затова „знае” всичко преди своите герои. Направлява хода на сюжетната интрига, деликатно коригира действията и постъпките на участниците в епохалното историческо събитие – подготовката на Априлското въстание, извинява с великодушно снизхождение наивитета на героите си. Той знае повече от тях. Пише ро-мана си след Освобождението, но заедно с всички преживява отново трепетите на голямото вълнение от предстоящия бунт. Затова „Под игото” е художествен летопис за преживяванията на българина в битовата определеност на всекидневието, в чиято делничност се ражда историческото битие на българската свобода. В малкото и повседневното се оглежда великото и извисеното. Така се създават духовните стойности на времето, в което живеят и Вазовите герои. Те не съзнават, че са част от историческото битие на предосвобожденската епоха. Това знае единствено Вазов. Той се унася в спомени за случилото се „неотдавна”. Потапя се в атмосферата на един сякаш друг свят, заживява сред патриархалния бит на подбалканското градче Бяла черква, за да създаде в малкото затворено пространство на дома и семейството усещане за нови духовни светове, които носи в съзнанието си поробеният българин.

В тази особена изолираност на живота от всичко, извън традицията и установения от векове родов порядък, авторът открива романтичното очарование на скрита духовност. Тя е трогателно сантиментална и наивна, но запазила в непринудената първичност на възприятията любопитството към новото и примамливото, което идва отвън. Домът на бай Марко е ограден с висок „дувар”, но цялото семейство живее с мисъл за други, по-щастливи времена, различни от настоящето. Духът е свободен и той „надскача” затвореното пространство на бита, преодолява съзнателната изолираност на традицията от външни влияния, опазила рода и семейството от разрушителните набези на робското бреме. Човешкото съзнание в битовата „затвореност” на патриархалния живот остава духовно освободено, самоидентифициращо се като българско. В това е силата на духа, потърсил осъзнатата необходимост от свобода първо в интимния свят на човешките помисли. Материален израз на тази самобитна българска духовност за Вазов е битовата картина на семеен уют в дома на бай Марко, с която започва романът „Под игото”: „Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между Високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени, фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта. А тя беше многобройна.”

В тази идилична картина на човешко щастие – бай Марко, се чувства свободен.
Той е господар в дома си. Неслучайно авторът определя трапезата като „господарска”. Само къс от красивата подбалканска природа е „затворил” писателят в двора на това българско семейство. Но този детайл, откъснат от цялото, от представата за родина и родна земя, говори за устойчивото и повтарящото се в живота на българина, който в индивидуалната изолираност на бита е щастлив и по своему свободен. Всеки зад високите каменни стени, оградили дома му, е опазил „къс” от земния рай, наречен България. За тях това е пространство на лична свобода. То е „част” от неприкосновената „територия” на духа, който чака скорошно освобождение. А мисълта за идващото „чудо” на свободата е всеобщ духовен празник за всеки български дом. Така чрез художествения детайл в битоописанието на вечерята в двора на чорбаджи Марко Вазов създава представа за духовните нагласи на българина В навечерието на своето чакано освобождение Настроението е приповдигнато и сякаш всички са готови да посрещнат свободата. Романтично озарена от щастие е душата на българина. За това говорят символните знаци, оставени от Вазов още в началото на романовото повествование: „бистрия и студен чучур на барата пее като лястовичка”, „Високите бухлати чем-шири са все зелени” и „зиме и лете”, „фенерът” свети „окачен на клончето на люлеково дърво” и всичко ухае на цъфнали „миризливи люлеки”.

Мисълта за свобода витае в атмосферата на Марковия двор, който е част от уюта на българския дом. В полумрака на робството проблясва светлината на надеждата. Тя озарява душите и вярата в мечтата, че свободата е близо, възкръсва. Щастие струи от всеки ред от романтичния рисунък на природната картина на омайната „майска вечер”. Тя е пластично изваян образ на българския дух в навечерието на мечтаната свобода. Това е вътрешният „пейзаж” на българската душевност, която тръпне в сладостни предчувствия.

Но тази омая на духа е в художествен контраст с реалната действителност, останала извън високия „дувар” на чорбаджи Марковия двор. Идиличната атмосфера в картината на семейната вечеря е нарушена от стремителния бяг на времето. Иван Краличът прескача високия „дувар” и робското настояще нахлува в дома на бай Марко. Художественото пространство е озвучено: „Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора, керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида. Кокошките и пилците изкукудечиха уплашени и се разхвърчаха насам с настръхнал перушиняк.”

Вазов използва естествените шумове на природната среда като израз на постоянна заплаха от света на робството за душата на българина, до този момент изолиран зад високите зидове на дома си. Семейният и домашен уют е разтърсен от надвисналата неочаквана беда. Това е страшната картина на робството, нарисувана от Вазов чрез прекъсване ритъма на битовия порядък в човешкия живот. Обикновеното, делничното изразява трагичния резонанс на бремето како върху отделния човек, така и върху колективната българска душевност: „Слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика…” Индивидуалната човешка реакция говори за ужаса от робското всекидневие на българина. Контрастът между романтична мечта за свободно бъдеще и действителност е очертан. Вазов е мотивирал необходимостта от промяна на „затво-реното” пространство на вътрешната духовна свобода. Тя трябва да има реален исторически израз. Българинът се изправя пред историческото битие на своята предсвобода. Той трябва да подготви духа си за реалната свобода, която иде дойде след трагичен сблъсък с разочарованието от погрома на Априлското въстание. Но героите от романа „Под игото” са в началото на дългия път към историческата истина за своето освобождение. Предстои голямото опиянение на духа от подготовката на Кървавия бунт през Април 1876 г.

Бай Марко ще бъде единствената жертва на невъстаналия подбалкански градец. Иван Краличът – трагичният предвестник на революционните събития, разтърсили духа на цяла България, ще загине в запустялата воденица на Манастирската река вече като Бойчо Огнянов – апостол на свободата. Той е обичан не само от Рада Госпожина, но и от всички жители на Бяла черква. Изключение от тази всенародна любов към Графа – името, направило популярно Вазовия герой след театралното представление на „Многострадална Геновева”, са кириак Стефчов и чорбаджи Юрдан Диамандиев – твърде последователни в антибългарските си настроения и неприкрити симпатии към турците. Дори плахият Хаджи Смион, очарован от Бойчо Огнянов, ще надмогне извечния страх на българина от поробителя и ще заяви желание да помогне, опитвайки се да предотврати предателството на Стефчов: „Що ти трябва, бе, не закачай човечеца – ще се намери в Бяла черква едно кьошенце да го скрием… За Графа като бъде, всеки го обича.”
Но всички тези събития предстоят, За тях Вазов ще разкаже, след като разгърне мащабната фреска за живота на българите в навечерието на Освобождението чрез радостното оживление в битовото всекидневие на подбалканския градец, чиито жители авторът чувства близки. Техни прототипове са съгражданите на писателя от родния Сопот.

Започва трескава подготовка за въстание. В Джаковото кафене – парламента на Бяла черква – се водят непрекъснати спорове за военната стратегия на бойните действия: градът да се готви за отбрана или да въстане, но след пристигането на помощ отвън. Всички чакат свободата. Мечтаят за среща с нея, но остават с щастливото опиянение на духа. Тяхното съзнание е пред „прага” на историята, но времето има само единствено познатото робско битие на човешкото битово всекидневие. Подготовката за въстание става част от начина на живот. Никой не изоставя обичайните си задължения, но мисълта за историческия сблъсък с робското настояще изпълва с трескава превъзбуда човешките души. Настъпва промяна в съзнанието на бай Марко. Той е изкушен от общия предреволюционен кипеж: „От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка се беше извършил значителен преврат. Революционното кипение, което с хващаше Бяла черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен… То го заинтересува, учуди, стресна. Той си Каза вътрешно: „Ако навсякъде е същото, както казват, няма ли наистина да пламне цяло Турско?… Дали не е пък наистина настал краят на това царство, Когато децата се въоръжават!… Кой знае…”

Потънал в съмнения, бай Марко участва в трескавата подготовка за бъдещия бунт. Дава черешовото дърво от своята градина за изработването на прословутото черешово топче, с Което стреля Боримечката от Зли дол.

Въстанието е близо. То е тайното съзаклятничество на духа. Всички в Бяла „черква тръпнат в радостно очакване. Чорбаджи Юрдан е сред малцината, които отхвърлят идеята за бунт и свобода: „Чорбаджи Юрдан страшно беше възмутен. Истина, макар и дълго време затворен вкъщи, но и до неговите уши бе стигнало нещо.

Тайната за едно близко въстание беше станала евтина и бяха я чули даже и глухите. То се готвеше някъде къде Панагюрище, зад гори и планини, както беше разбрал Юрдан, и следователно огънят беше далеч от неговата черга. Сега от пернатата си дъщеря той разбра, че дори и Бяла чер/еба е запушили – „Какво правят турците, джанъм? Слепи ли са, глухи ли са, та не сещат, че се копае лахъм под царщината?” – думаше си той.”

Чорбаджи Юрдан е сериозно обезпокоен. Но за разлика от бай Марко, готов да помогне за защитата на Бяла черква от поробителя, мисълта на чорбаджи Юрдан е как да предаде българската кауза и защити „царщината”. Той застава на страната на вековния поробител. Така Вазов остава верен на историческата истина за двойственото поведение на българина в дните на страшния погром на Априлското въстание. Саможертвата и героизмът вървят ръка за ръка с предателството и страха. Тази художествена теза с историческа достоверност е предпоставена от Вазов чрез контраста в поведението на двамата герои – бай Марко и чорбаджи Юрдан.

Независимо от негативното отношение към предстоящото въстание на определени обществени прослойки, революционният кипеж е обхванал всички в Бяла черква. Наближава кулминацията на трескавите приготовления – определяне дата за начало на бунта. Всички възприемат въстанието като предстоящ празник на духа, но в мисълта си остават дистанцирани от реалния миг на историческото събитие. Те се интересуват от подготовката, а не от участието във въстанието. То е винаги някъде там – в бъдещето. Макар и близо, то винаги предстои и времето на неговото изживяване все още не е дошло. За това говорят думите и реакцията на един от най-ревностните участници в подготовката на предстоящия бунт – бай Мичо:

– Навярно, за първи май ще бъде решено – забележи Ганчо.

Марко се начумери.
– Ба, по-късно ще бъде… Барем да се прибере цветето на гюловете – забележи Мичо.

Както героите от романа на Иван Вазов „Под игото” преминават през емоционалното пространство на трескавата превъзбуда и радостното опиянение на духа от подготовката на въстанието, за да достигнат до пробуждането от трагичния му погром, така и българският народ написва най-страшните, но славни страници от своята история през Април 1876 г., които са върховен миг в духовния летопис на нацията.

Романът „Под игото” е първата художествена интерпретация за прелома в душата на българина, готов да се срещне със страшната, изстрадана истина за своята свобода. За героите на Вазов тя остава мечтана и недочакана. Единствен авторът познава реалното й историческо битие. Вазов е дълбоко трогнат и развълнуван от духовните стремления на предосвобожденския българин, готов за битка с врага, която ще бъде национален залог за свободата на България. За преломните мигове в израстването на българския дух разказва романът „Под игото” на Иван Вазов.

националното културно съзнание има книги-жалони, обречени на вечен живот и постоянно преоткриване. Тези книги тотално поглъщат нацията в себе си, ровят в дълбокия пласт на душата й и поради това, че тяхното звучене е тъждествено на полифоничното и многоаспектно понятие българин, те остават в народностната съдба далеч не само като откритие, а и като неизбежния, обречен, генериращ модел на национално поведение. Обявени за „най-българските“ книги, „Под игото“ на Иван Вазов и „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов не толкова ни съпътстват, колкото ни възпроизвеждат. Българите се раждат от тях, излизат от техните страници и правят родина, след това вписват родината в света, но душата е неизменно една, и светът за тях е неизменно един.
Както подчертава Милена Цанева романът „Под игото“ е резултат от сливането между високата героично-одаична линия на „Епопея на забравените“ и делнично-битовата линия на повестта „Чичовци“. Така повествованието на романа се движи в щирокия диапазон между патоса и смеха. Действително, че в „Под игото“ свободата като проблем е в основата и на историческото, и на народопсихологическото битие на българина. Когато Бойчо Огнянов пристига в Бяла черква изборът вече е направен – той е между безславния рабски живот и геройската смърт. Това , че личността му е предпочела смъртта пред живота, изцяло го отделя от родовия колектив, каквото е обществото на малкия градец. Хората от този колектив нямат лично мнение, нито повод да се делят помежду си, техният стремеж е да са като всички хора, а в началния контекст на „Под игото“ ще рече да са роби. Преди Бойчо Огнянов да се впише в градеца никой от жителите му няма и мисъл да увековечи името си в слава и жажда за безсмъртие. Неизвестните начало и финал на робството така са заключили народностната душа, че робията се приема като вечното изначалие. Бойчо Огнянов се различава от другите поради индивдуалната си осъзнатост, в границите на която се включват понятия като чест, достойнство, героична смърт. С други думи разгръщайки се „Под игото“ разгръща и своята голяма цел – да покаже как свободата трябва да се вмести поробеното родово съзнание, като новият стремеж на човека е да се издигне над наждите на стомаха и кожата, телесното, материално-сетивното да се потъпче в името на духовното, да се направи избора между „човек ли е той или скот“.
Действително, че индивидуалистът Бойчо Огнянов е изключителен като герой, защото не се вписва в общоприетите, в случея рабски, закони на обществото, нехае за последствията за себе си и прегръща смъртта като единствена възможност за победа на идеала. В различни моменти от биографията си героят на „Под игото“ влиза в различни рамки, в различни очертания. Той може да бъде възрожденски интелигент, бивш и настоящ учител, изпълнител на главна роля в любителско представление, който не е убивал муха, не е виждал кръв и естествено губи самообладание пре среща с насилника. И същевременно той идва от осемгодишно заточение, сражавал се е в една от най-силните български чети, готви борба. Свободата е проблем между тялото и духа. Там, където тялото надвишава силата на мисълта, се появява робството.Още в самото начало на текста светът е видян като трапеза, където поглъщащото, здраво тяло властва над хармоничните природни закони. Подробното описание на Марковата подредба на стаята за гости загражда територия, в която предметите са наситени с преживяно време и спомени и се оказват скъпа неразделна част от стопанина си. Яденето и предметите от бита в „Под игото“ задават най-естествената реакция на народопсихологичното съзнание в романа – обсебващият стремеж да скъташ дом, имот, жена, деца, да нахраниш и удовлетвориш тялото, за да ти е спокойна и душата.
В главата „Тлака в Алтъново“ човекът, като вписване в света, фигурира основно чрез телесните си функции.Човешкият портред задължително е представен като тъждество с определено животно. Дивото видимо превъзхожда цивилизованото и в това диво, неопитомено пространство на автентичния поробен род, отведнъж се вписва свободата, с която ще се сдобие народът. Смърт, победа, свобода – знаците на новото време трудно, плахо си пробиват път в робското пространство. Дилемата между тяло и дух е представена в своята великолепна органичност в главата „Силистра-йолу“. Тъкмо дивата, прекрасна зелена морава е обявена за обетованата земя, за дълбоката същност на народностния живот. Вписал се в красотата на първичната природа, легнал пред бъклица вино, българинът стига до дълбоката си непобедима и оцеляваща мъдрост : „Един народ поробен, макар и безнажедно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца.“ Поглъщащото тяло е обгърнало душата и я е свлякло до хтоничното, до вегетативните функции, изживяващи се от всички като веселие и хармоничност на духа. В сърцето на този природен празник, разиграващ се вън от дома, след като тялото е удевлетворило себе си, може вече да се поговори и за свобода. Не само да се поговори, но и ритуално да се постигне като действие, в което тялото представя свободата. Размахали вилици и ножове из въздуха, героите имитират битката с турците. Великата, патетична идея за свободата е гротесково осмислена до телесно-ритуалното, което се осъществява само в сферата на безопасността, когато тялото може да бъде само полято с вино, но не и реално съсечено от свободата. Единствените в тази сцена, които говоря за идеи са Бойчо Огнянов и Кандов. Дружината, нахранила телата, попила виталната земна сила, ревяща бунтовни песни, навлиза в града и материализира свободата в тяло, звук и сеир.
Съдбовната обвързаност на българина с бита и неговата изстрадана сигурност, ражда и подхранва идеята за дядя Иван, не ние да рискуваме себе си, децата си и събраното от нас, а друг да свърши работата. Всички желаят свободата, но цената й включва не кръв и жертви, а запазване на дома, превърнал се в израз на най-святото съблюдаване на изконни национални норми. И не е очудващо, че един от най-достойните патриоти в романа – чорбаджи Марко, разпалено ще убеждава : „Бунт, такова нещо не дай Боже, то щебъде пропаст, няма да остане камък тука“.
Робството, родило мъдростта – „Покорена главичка остра сабя не сече“, изработва и друга същностна черта в народния ни характер – съмнението във всичко, което не е проблем на духа и бита, а какво остава за борбата, която освен, че може да разруши домашното огнище, но и в буквалния смисъл представлява смъртта, като единствена възможност за постигане на идеала. На красивата, но опасна смъртоносна идея за свобода, се оказват верни до край хора безбитни, дето няма къде да се върнат и от там какво да изгубят – Огнянов, Кандов, Соколов, Рада. Те безрезервно могат да станат идеалисти и авторовата гледна точка съвсем естествено да ги обяви за герои. В техните души драмата на бита не може да роди нито страх, нито предателство. Абстракцията на отечеството е силният коз, неизкушаван от деца, разплакани жени, от покъщина събирана с ручеи пот. Невъстаналата Бяла черква, видяла съсечените от ордите жертви, бързо заключва в избата на поп Ставри радетелите на свободата и се покорява на общото решение : “ да изяви покорство и верноподанически чувства от страна на Бяла черква и да проси защита“. Единствената жертва, дадена от градеца е чорбаджи Марко и той е само арестуван, а не убит от турците. Него всички жалеят, защото има дом и семейство, а пък радетелите на свободата всички проклинат, защото те освен безбитния си, бездетен живот нищо повече не губят. Едни от последните думи на Соколов към Огнянов са, че: “ България цяла сега ни проклина за нещастията си“. И наистина във финала на романа цула Бяла черква се е струпала около Стевчов, приемайки робската му философия за единствено възможна.Отчаян, безутешен опит на свободата да разговаря с тялото, уседнало в бита, в малките замни улички, където победата е бърза и лека, защото е на приказки. Малцина разбират, че можем да спечелим симпатията на света поне с грозните си нещастия и кърви, защото това е все пак знак за съществуване, и нищо по-точно намерено от Вазовата метафора, с която се осмисля историческото време, а и национална душа в „Под игото“ – “ пиянството и лудостта на един народ“. Зад величието и екстаза на националния устрем към своята свобода, стои и трагичното усещане, че съпричастието със свободата е пиянство и лудост, нещо необичайно, отклонение от нормалното, миг на възнасяне и презрение на тяло, бит, имотец.И повествованието не закъснява да призими духа с констатацията, че въстанието е крах на най-светлите надежди, че борбата се обръща на панически страх. “ Страшно пробуждане“, в което печаливша се оказва единствено робската философия на примирението. Турските зверства в мирно време са за предпочитане пред кървавата сеч заради свободата.
Веднага след края на главата „Пиянството на един народ“ започва междутекстовото поле, което пряко отпраща към Библията. Неговата смислово пораждаща функция който най-точно може да бъде характеризиран като развенчаване на мита за масовия героизъм. Рязката смяна на повествователния регистър започва с главата с многозначителното заглавие „Плесница“. Като че ли Вазов готви читателя за моралната плесница на предателството. На мястото на опиянение от надежда и полудял по бляна за свобода народен дух идва низостта и продажността на духа. Малцината герои са обградени отвсякъде с дребни души. Тази мрачна картина на предателство и отричане от своя бог в междутекстов план е решена от автора чрез препращане към библейската история за Авраам, който е готов да жертва единствения си син по повеля на божеството. В главата „Аврам“ Вазов ни представя историята на българския Лъжеаврам. Смисловите стойности на библейския текст са преобърнати, като думите на предателя : „За такава свята работа който се жали, от бога ще бъде проклет“ още повече подчертават неговата низост. Вдъхновеният свят на полуделите, опиянените и прогледналите е изчезнал и на тяхно място са дошли мъртвите духом.
Изпуснало душата да литне до самозабрава, до безтегловност, тялото твърде бързо се връща в реалното нормативизирано укритие на дома. Затова и пълните с възторг, с молитвена надежда думи на чорбаджи Марко : „Лудите, лудите, те да са живи!“ във финала на романа лесно се преобръщат в : „тоя луд беше единственият човек, който се усмели да протистира“. И в двата случея лудите – лудия Мунчо, символизират нарушенията в нормативизираното пространство. В първия случей възхитинелното извисяване на духа над бита и робството, а в другия протеста на един идиот срещу силата на поробителя, когато всички останали са се скрили по домовете си, окончателно смирили се с робската си участ. Естествено, че Мунчо е обесен на касапницата и робското битие е възтановено.
В „Под игото“ родът наистина дабива народа, но цената на раждането са само изкланите индивидуалисти странници. Изборът на народа е вътре в домовете, а не навън при смъртта. Платената с чест и кръв „свобода и смърт юнашка“ се оказват тежко нещо за болшинството. С това се захващат само малцина, само героите и тъкмо чрез тяхната смърт ставаме народ.

 

Read Full Post »

ФРАЗЕОЛОГИЗМИ

ФРАЗЕОЛОГИЗМИ

Някои фразеологизми и жаргонизми в българския език
Българският език е изпълнен както с думи, така и със словосъчетания, добили преносен смисъл. Някои от тях са оформили значението си още в миналото, други идиоматично са се преосмислили с течение на времето. Често фразеологизми се образуват и под влияние на жаргонни думи и изрази или на останали турцизми, някои от които са изменили семантиката си. Много често смисълът на новообразуваните изрази няма почти нищо общо с първоначалния смисъл на съответните му компоненти. Примери за такива по-стари словосъчетания са: “През куп за грош” (Върша нещо небрежно), “От игла до конец” (От начало до край), “От дъжд на вятър” (От време на време), “След дъжд качулка” (Със закъснение), “Прав си Кривчо”(Не си прав)…
Някои фразеологизми са се повлияли от значението на диалектизми и жаргонизми. Понякога е трудно да преценим до каква степен е това влияние и да разграничим семантиката на основните изразни компоненти. Има и такива, които са се превърнали в пословици и поговорки: “Който пее, зло не мисли”, “На лъжата краката са къси”, “Лозето не ще молитва, а иска мотика”, “Като ми пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша”, “Не оставяй днешната работа за утре”, “От трън, та на глог”… Редица речеви формули се използуват за поздравления и благопожелания: “Дал Бог добро”, “Да даде Господ здраве”…
Други примери за фразеологизми и жаргонизми: “Пращам за зелен хайвер”, “Показвам къде зимуват раците”,”Тури му пепел”, “Де го чукаш, де се пука”, “Пука ми на черупката”, “Правя се на две и половина”, “Отварям си очите на четири”, “Познавам му и кътните зъби”, “Правя се на дръж ми шапката”, “Взимам си шапката”, “Дреме ми на шапката”, “Накриви ми шапката”, “Кривя си душата”, “Излезе ми душата”, “На баба ми на хурката”,”Откривам Америка”, “Хващам пътя”, “Дим да ме няма”, “Пръждосвам се”, “Обирам си крушите”,”Пораства ми работата”, “Надувам главата на някого”, “Бия на някого дузпата”, “Последна дупка на кавала”, “На всяко гърне похлупак”, “На всеки дол дренки”, “Светя маслото на някого”, “Дрънкам празни приказки”, “Хващам света” (”хойкам”)…
Има метафорични изрази-сравнения с компоненти-названия на цветове, например: “червен като рак”, “черен като катран”, “бял като сирене”…
Много жаргонизми се употребяват от различни социални групи: работници, ученици, музиканти, спортисти, компютърни фенове. Някои са свързани с думата “починал”: “хвърлил топа”, “ритнал канчето”, “стопирал катафалката”, други – с израза “оная работа”: “Дреме ми на оная работа”, “Гепи ме за оная работа”, “Писна ми на оная работа”, а има и такива, които се употребяват за “заплаха”: “Че ти разкажем играта”, “Че ти накъдрим перуката”, “Че ти ударим един по катафалката”…
Още примери за жаргонизми и вулгаризми: “Тука има аванта/гювеч”, “Много плямпаш”, “Какво се кумиш”, “Ходи търкаляй кестени”, “Кой ми сви мангизите”, “Свий си ирзастъците”, “Айде чупка”, “Това е готино/густо”, “Ти си бил гола вода”, “Фрасни му два тупаника по китарата”, “Не ми се дърви много”, “Скивайте го тоя абориген”, “Тоя е с обърната резба”, “Гепих си ново гадже”, “Ти си бил голям баровец”, “Скивай копеле”, “Голям праз”, “кашкавал турист”, “пъпеш”, “тъпунгер”, “откачалка”, “охлюв”, “кретенозавър”… Често подобни изрази са примесни с турцизми: “Той си е по башка луд”, “Стана ми байгън”(прекалено сладко/тежко на стомаха), “Събирай си партакешите”, “Въртиш се като геджере”, “балък”, “бабаит”, “ахмак”, “акъл” и др.
Нашите медии употребяват подобни думи и изрази официално, където трябва и където не трябва. Било по телевизията, било във вестника срещаме “бисери” като: “Когато модната изгъзица се разчула…”, “Очистиха Версаче…”, “Защо Русинов разтяга локуми за въглища от майна си…”, “Във вторник премиерът се направи на тапа и изтърси…”, “Навсякъде бъка от корупция”, “Чомаков се ската за дербито”… Известен е и така нареченият “спортен жаргон”: “…домакините здраво млатиха рефера Христо Димитров”, “Съдия прецака нашата атлетка за бронз”, “Швабите откриха резултата”, “Полякът сипеше закани пред мача, но се издъни тотално”…
Едва ли са необходими повече цитати, илюстриращи твърдението, че съвременният публицистичен език е езикът на “разкрепостената” интелигенция. Това е по-скоро булевардно-площадна реч, безвкусен образец за разностилие и самоцелна модерност.Това е едно опошляване, принизяване на българския книжовен език. Освен със стилистично значение, тези изрази не бива да се вмъкват от бездарни журналисти в него. Те са плод на разговорната реч и трябва да останат в нея.

Read Full Post »

ЗА ВАЗОВИТЕ ТВОРБИ

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не — за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци
сладки?

Разбра ли някой колко хубост,
мощ

се крий в речта ти гъвкава,
звънлива —

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб

съзнаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп —

за груб брътвеж те само бил
орисал!

Тъй слушам си, откак съм на
света!

Си туй ругателство ужасно,
модно,

си тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и
родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто
вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те
покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

 

 

Иван Вазов ”Българският език” –
чудесно пасва на темата: 1.Вазовата защита на българското слово

Автор: Василев

Вазов се утвърждава като творец в годините непосредствено преди Освобождението,
когато националното самосъзнание, родено през Възраждането, празнува своята
зрелост. Висша проява на това съзнание е възрожденският патриотизъм като култ
към ”всичко българско”-към българската земя, към народа, към родния език. В
поезията му родолюбивото чувство се извисява до религиозното: България е
”свещена” и ”родина света”, ”свещени ” са народните жертви, ”свещен” е и езикът
на нашите деди. Абсолютната ценност и светост на това триединство определя
благоговейното отношение на народния поет към всяка от съставките му. Затова
още в първите години след Освобождението той порицава равнодушието към родната
земя /”Отечество любезно, как хубаво си ти!”/, а скептичните оценки за нашето
минало и език, засягащи националното ни достойнство, той отхвърля чрез страстна
полемика /”Опълченците на Шипка”, ”Българският език”/.

Стихотворението ”Българският език” Вазов създава през 1883г. и го преработва
след близо тридесет години, за да го включи в пълното събрание на съчиненията
си /1911/. То е близко до одата ”Опълченците на Шипка” не само по времето на
създаването им, но и по своя патос, който съчетава възхвалата и прославата ,
характерни за одата, със защитата, опираща се главно върху логическите доводина
полемиста. Тезата, срущу която воюва стихотворението ”Опълченците на Шипка”, е
вградена в самия текст: ”нака таз свобода да ни бъде дар”. При стихотворението
”Българският език” тезата на опонента е изложена в ІV-V строфа, но още
заглавието насочва към нея чрез бележка под линия, която би могла да бъде и
епиграф на творбата: ”Написаното в ответ на единодушните почти тогава твърдения
за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците,
които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях
повтаряха това и самите българи!” И това не е единствената отлика между двете
творби. Докато в лирическото встъпление на ”Опълченците на Шиепка” тезата и
контратезата са изложени последователно, в обособени контрастни части, в
”Българският език” те се редуват и противопоставят по протежение на целия
текст. Той се изгражда върху непрестанното им сблъскване, в което надделява ту
апологията на родния език, ту гневно-саркастичното осмиване на хулителите му.

В първите строфи на стихотворението доминира възхвалата. Четири от стиховете
започват с думата ”език”, която свързва текста със заглавието и темата на
творбата. В такъв смисъл ”език” е тематична /ключова / дума, която в следващите
отрязъци на текста се появява многократно чрез синоними /”реч”/ и чрез условно
назоваване: мелодья, звуци, звукове. Честото повторение на ”език” съсредоточава
вниманието на читателя върху смисъла на думата и в същото време активира
нейните определения, които характеризират езика като национална духовна ценност
и изразяват отношението на поета към тази ценност. Основната негова теза
вероятно би могла да бъде изразена и само с един от епитетите ”свещен” или
”прекрасен”, защото всеки от тях сам по себе си означава най-висока степен на
ценност-религиозна и съответно естетическа. Но поетът е предпочел натрупването
на характеристики, които взаимно се допълват и осветяват, за да изтъкнат
неделимостта на езика от историческата съдба на народа / ”език на мъки, стонове
вековни”, ”език страдални”/ и неговото интимно-съкровено значени за отделната
личност /език на дедите, език на майките/.Художествената значимост на
повторението се повишава от факта, че навсякъде ”език” е ядро на обръщение, а в
този риторичен /ораторски/ похват се отразява диалогичният строеж на цялото и
одухотворяването на такъв абстрактен адресант, какъвто е езикът.

Още в края на първата строфа антитезата ”за радост не-за горести отровни” загатва
за противоречивия емоционален свят на стихотворението. Той се разгръща чрез
поредица от ритирични въпроси. Въздействието на риторичния въпрос се състои в
това, че кото придава на отрицанието или потвърждението въпросителна форма, той
привлича вниманието на слушателя /читателя/ и предизвиква по-силен емоционален
отклик у него. Поредицата от въпроси отхвърля хулите срещу българския
език-”хули гадки”, – за да утвърди реалните му достойнства – ”звуци сладки”.
Като всеки риторичен похват, въпросът има твърде широк адрес-той въвлича
читателя в полемиката, водена от лирическия говорител, и без да го призовава
пряко към това, изисква от него да определи своята позиция спрямо отстояваната
кауза.

В първата редакция на стихотворението /от 1883г./ като основни достойнства на
родния език са изтъкнати неговото мъжество и сила, т. е устойчивостта му през
вековете на робството. Във втората редакция от 1911г. р с ”мощта”, синоним на
сила, поетът въвежда ”хубост” – качество, което съответства много повече на
творческите му намерения. Новият вариант премества ударението от ”език
страдални ” върху ”език прекрасен”, върху звучността и мелодичността на родната
реч. Стихът ”в мелодьята на твойте звуци сладки” получава цялостна и адекватна
конкретизация в преработената трета строфа. Отново обилието от синонимни
характеристики придава тежест на главния довод: родната реч е гъвкава и
звънлива, тя е поток от руйни тонове, отличава се с размах и изразителност.
Тези определения въздействат както със смисловата, така и със звуковата страна
на думите, коита съставят- с повторителността на отделните звукове /зВънлиВа,
гъВкаВа, жиВА/, на срички /РАЗкош, РАЗмах, изРАЗитост/, а анаграмата ГЪВКАВа-
КАКЪВ. Звуковите повторения създават впечатлението, че ”Сякаш границите между
думите се отварят, те проникват една в друга” /Р. Коларов/, за да потвърдят с
умножена сила тезата на поета за изразителността на родната реч.

От такава позиция вече може да се пристапи с уверенност към същинската
полемична част /ІV-V строфа/, която трябва да даде отговор на въпроса: може ли
българският език да бъде инструмент за поезия. Ядро на тази част е строфата:

Не си можал да въплатиш във теб

съзнаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп-

за груб бъртвеж те само бил орисал!

Тази строфа сблъсква две позиции, два възгледа за родния език, като сечиво на
поетическото творчество. ”Песен” и ”груб бъртвеж” се противопоставят както със
смисловата си страна, таса и със звуковия си строеж. Неблагозвучното и трудното
за произнасяне ”груб брътвеж” / в първа редакция ”глупав шум”/ съзнателно
огрубява тезата на опонентите, за да подчертае нейната тенденциозност и
несъстоятелност. С такава цел са изролзвани и преизказаните форми ” не си
можал” и особено ”бил орисал”, които оценяват иронично чуждите твърдения. Тук ирония
и несъгласие внушава дори пунктоационният знак-удивителният.

Редом с иронията поетът полемист използва и гневния патос- като оръжие за
по-пряка атака срещу хулителите на родното. Техните твърдения са изобличени
като ” ругателство” и ”низка клевета”, те са хули и ”думи кални”, насочени
колкото срущу нашия език, толкова и срещу националното ни достойнство. ”Общият
позор” и клеветата срещу ”всичко мило нам и родно” разширяват границите на
пламенния спор, като отъждествяват езика с българското изобщо и отпращат към
други Вазови творби, проникнати от изобличителен патос.

И последните строфи на стихотворението ”Българският език” са полемично обагрени
, но в тях доминира обетът на твореца, който съзнава, че значителната поезия е
най-убедителният отговор на съмненията в пригодността на българския език за
поетическо творчество. Тържественото и приповдигнато звучене на обекта се
подсилва от аналогичния строеж на двете заключителни строфи, който обхваща
както цялостната им синтактична структура, така и началото на отделните стихове
/ възклицанието, съюзът ”и” /. И тук смисълът и патосът се оценяват от
противопоставянето: ”черния ти срам”-”светли звукове”, ”калта”- ”чистий
блясък”. А заплахата към клеветниците е просветлена от благородството на
твореца:

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

Тази метафора е неочаквана и изненадваща , защото съчетава в себе си
несъвместими на пръв поглед понятия- ”удар” и ”красота”. Но тя е убедителна и
запомняща се, защото насочва към единствено възможното възмездие, диктувано от
достойнството на твореца и неговия език.

Поезията на Вазов е най-доброто доказателство за достойно изпълнен обет.
Неговите песни- жив отклик на народния дух- художествено претворяват
защитаваната и в други творби истина, че родният език е ”сечиво благородно”
/”Родната реч”/, ”чудесно сечиво за творби идеални” / ”Езикът наш”/.
Всепризнати са заслугите му за развитието на нашия поетически език, който той
завеща на ”бъдещето бодро поколение” с надеждата, че то на свой ред ще
съдейства за усъвършенстването и облагородяването му / статията ”Нашия поетичен
език”/.

1. Апология-възхвала или защита на лице, учение, идея.

2. Антонимната рима ”гадки-сладки” е поредният израз на олемичната стратегия на
поета

3. Анаграма-дума, образувана чрез разместване на букви, сътавящи друга дума
срвн.- нива-вина

Ето и нещо кратко за „Опълченците на Шипка“

„Героичният и оптимистичен финал на националноосвободителните и
революционно – епични борби на българския народ е славната епопея, възпята във
финала и на самата ”Епопея на Забравените”, в одата ”Опълченците на Шипка”. И
тук в центъра на вниманието е колективния подвиг на широките народни маси. На
упреците от европейците, че свободата ни е подарена от русите, Иван Вазов
противопоставя фрагменти от действителните исторически събития:

”дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.”

Българските опълченци са готови ”до крак да измрат”, но да не отстъпят от
заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с
векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато
свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета,
дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма
турски орди. Това е картина, достойна за перото на най – великия художник, за
да бъде увековечен величавият героизъм на българския народ от последната
победоносна разправа с поробителите.

Чрез ”Епопея на забравените” националноосвободителната борба и народния
героизъм намериха в лицето на Иван Вазов своя най – възторжен певец, който с
огненото си слово обезсмърти оная бурна епоха. На него поклоненията дължат
своята любов и преклонение пред героите от славното ни героично минало.“

Подробен анализ на „Опълченците на Шипка“

Автор: Георги Цанков

източник: http://www.teenprobl…hool/s/503.html

Когато остават с голи ръце срещу щиковете на врага, бранителите на Шипченския
проход –

желязото срещат с железни си гърди.

Желязото се сблъсква в желязо, твърдостта в твърдост. Но колко различна е
тяхната привидно еднаква и еднакво назована сила: желязото със своята сурова и
бездушна вещност се удря в желязната устойчивост на духа, грубата материя – в
окрилената воля. Както би казала стилистиката, Вазов е съчетал метонимичната
събирателност на оръжията, направени от желязо, с метафоричния пренос на
желязната устойчивост в света на духа и волята. желязо се удря в желязо, но
тъкмо това голямо сходство ярко подчертава контраста между бездушната маса на
насилието и порива към свобода и национално достойнство.

Прозвучал в решителния миг на одата „Опълченците на Шипка“ – в мига
между поражението и победата, – тоя стих събира главната идейно-образна
насоченост на творбата, тъй както и цялата тази творба, последна подред и в
определен смисъл ключова за разбирането на „Епопеята „, събирай
увенчава мъчително величавия развой на най-хубавия и национално най-значимия
български одаичен цикъл.

Противоборството между железните гърди и железите щикове не е ограничен
романтичен миг – то е сложно и двупосочно сплитане, върху чиито везни трептят
между поражението и победата стоте паметни български години, обхванати в
„Епопеята“. Ето дори в началото на нейната последна и победно
увенчана творба старопланинският проход многозначително е облъхнат със спомена
за един друг проход и друга битка в древността:

едно име ново, голямо, антично,

като Термопили славно, безгранично

В присъщото за одата позоваване на величави имена и събития от миналото
споменът за прохода, който тристата Леонидови войни са отстъпили на персийските
пълчища едва след гибелта и на последния от тях, идва напълно естествено и дори
някак „между другото“. По-нататъшният развой на творбата обаче скоро
доказва,че сравнението с Термопилите не е обикновен спътник на одаичната
стилистика. Старопланинският проход не е просто свидетел на славен родолюбив
подвиг – в него се срещат шумящите вълни на безчисления враг с гранитната
устойчивост на шепата опълченци, бесните рояци с юнашкия орляк. Така аналогията
с тристата спартански хоплити, вметната някак незабележимо в началото, се
разгръща в идейно-образната тъкан на творбата и точно в композиционния център,
когато напливът на поробителя започва да взема превес, определено заговорва за
своя смисъл:

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх,

кат шепа спартанци под сганта на Ксеркса…

И тоя смисъл става един от стожерите на одата и на цялата „Епопея“,
от чиято устойчивост решително зависи прозрението ни в националната ни съдба и
успехът на народния ни поет в неговото нравствено отговорно, художествено
трудно начинание. Защото, ако изходът от Термопилската битка е добре известен
/а и самата творба напомня за него/, ако падането на заветния хълм става
безпощадно неизбежно, както и на толкова предишни пориви от Паисий до
Бенковски, и ако бранителите му, виждайки края, се хвърлят срещу врага, за да
паднат с „една смърт юнашка и с една победа“, какъв е смисълът на
тази победа и къде е границата между нея и поражението? И каква нравствена
сила, какво художествено равновесие изправя тази заключителна победна ода върху
ръба на погрома и победата? И как тази сила застава пред парещия спомен за толкова
досегашни погроми?

Дванадесетата, завършила с военна победа творба от „Епопеята“,
започва с мрачно и настойчиво примирено изживяване на отколешните и
неотколешните погроми на българския народ – толкова настойчиво, че
утвърдителността му започва вътрешно да се разколебава: „Нека носим йоще
срама по челото… нека ни отрича историята, века… нека Беласица стара и
новий Батак…“ А ето как завършва тя:

И днес йощ балкана щом буря захваща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Заключителното четиристишие се връща към сегашността на началната част
„нека носим йоще“ – „и днес йощ балкана“, но с какъв
удивителен преход – с прехода от срама към дивната слава, от лютия спомен към
героичната легенда на вековете! И което е все така изумително, той протича
върху общи опорни точки:

и днес йощ балкана

славата му дивна… от век на век

спомня тоз ден бурен –>

–>

–> нека носим йоще срама

нека ни отрича историята, века

нека спомен люти от дни на позор

Наред с противопоставянето си на началото последните четири стиха сплитат в
едно мотиви от цялостния път на творбата:

щом буря захваща

шуми и препраща

като някои ек

от урва на урва

славата му дивна –>

–>

–>

–>

–> буря подир буря, рояк след рояк

душманските орди, бесни и шумещи

топовете екнат

гъсти орди лазят по урвата дива

по урвата дива

И в цялото това контрастно единство непоклатим и монолитен се издига балканът,
спояващ одата, спояващ героите с България и с вечността…

Последното четиристишие изплита от одата победен венец – но не венец на леката
фраза и леко постигнатата победа. Към тържествената възмогнатост на победното
четиристишие тя върви през трагичните провали на миналото, през кървавата битка
за прохода, през трепета за възможното ново поражение. Две много сходни, много
прости, но сурово звучащи в контекста си думи – „нека“ и
„нищо“ – бележат най-ниските точки на погрома и най-смелото
възправяне срещу жестоките истини и полуистини на историята. В първата част
отсеченото „нека“ удря седемкратно, като с камшик върху най-болните
места в нашия труден национален развой, а във втората мъжествено примирената
категоричност – „нищо“ – прозвучава в мига, когато поражението
надвисва над поредното усилие на българите да отворят нова страница в историята
си: „Три дни веч се бият, но помощ не иде… Нищо. Те ще паднат, но
честно, без страх.“ Пътят от „срама“ към „славата“ се
огъва между поражението и победата, което придава на одата много нравствена
доблес и художествена убедителност. При това поражението не е еднозначна
единица, защото трагичната Беласица и Батак и славните Термопили са не само
противопоставени, но и сближени – на основата на загубеното сражение! С тая
смела крачка Вазовата ода навлиза както в драматизма, така и в сложната
перспективност на националната съдба, за да тръгне към внушението, че грубата
маса на желязото може да сломи железните гърди, че насилието може да надделее
над правдата, но че победа може да има и в това, което „историята“
оценява като поражение, защото важен е не само външният резултат, но и
духовното величие и вътрешната несломимост на победените. Умират ли „с
една смърт юнашка“, победените умират и „с една победа“…
Разбира се, в единството на творбата това внушение нито е така безконфликтно,
нито дори е единствено. То ту потъва в бездната на погрома, ту се възмогва в
опиянението на победата и в тези извивки носи живото преживяване на всяко
падение и полет и противоречивото единство на човешките и историческите
ценности. Това доказва развоят на целия цикъл, доказва го и развоят на неговата
заключителна ода.

По подобие на ред други големи оди в цикъла „Опълченците на Шипка“ е
също триделна: встъпителна част с размисли за историческата ни съдба, средищна
част, описваща тридневната битка, и заключително победно четиристишие. Вазовата
ода обаче е достатъчно сложна, напрегната, мисловно-емоционално богата, за да
остане в границите на този общ композиционен дележ. И наистина вътре във всяка
отделна част се сблъскват по две различни събития, състояния или оценки и се
обособяват по две контрастно противоположни и художествено „по-дълбочинни
„подчасти. Първите тринадесет стиха на първата част, групирани около
мъчително настойчивото „нека“, съживяват живия спомен за най-черните
страници на нашето минало. В кулминацията на техните удари обаче, в средата на
първата част, прозвучава едно голямо и решително „но“ – „но ний
знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно“ – и мрачният
тон на изложението се пречупва в пресния спомен за подвига край връх Шипка. Сходно
е положението и във втората част. Нейните първи двадесет и пет стиха описват
упорната борба на опълченците, които устояват на ужасните пристъпи и отстояват
върха и честта си. И тъкмо в миговете, в които везната на победата трепти между
двете страни, тъкмо след обобщителния стих „Щурмът е отчаян, отпорът е
лют“ прозвучава ново и вече застрашително „но“: „три дни
веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види „. Сходно е
положението и в третата част, чиито четири стиха се делят на две точни
половини, третата част се подчинява на този принцип малко по-своеобразно, а пък
е и твърде далеч в реда на един последователен анализ на творбата.

Началните тринадесет стиха на одата „Опълченците на Шипка“ прекрасно
онагледяват специфичната възможност на художествената литература да сгъстява в
една точка диаметрално противоположни оценки и многогласието на различни гледни
точки. „Нека носим йоще срама…“ Какво означават тези думи и
последвалите ги още шест сурови „нека“? Примирение или бунт? Истина
или лъжа? И чие е твърдението, че свободата ни е дарена? На самите
„нас“ или на „другите“?

Помагалата по стилистика от Аристотел до наши дни назовават не една стилова
„фигура“, в която изразът казва дословно едно, а означава нещо
различно или противоположно, но нито една от тях не може да покрие сложността и
богатството на тези стихове. Началните тринадесет стиха на одата с нищо изрично
не отхвърлят жестоките упреци към миналото на българския народ. Ослепената
Беласица и залетият с кръв Батак, старите окови и следите от робството са като
че ли неоспорима истина. Така е и „нека“ е така. Под това признание
обаче напират сили, които, без да го отричат открито, скрито му противопоставят
друга гледна точка и друга истина. Хора, които така смело напомнят своите
минали погроми, не могат да бъдат духовно разгромени – достойнството си на
народ и на човеци те очевидно са запазили. От друга страна, многократното
наблягане върху пораженията се обръща срещу собствената си убедителност – в
тази прекомерна настойчивост зазвучават нотки на зложелателното преувеличение,
на озлобеното клеветничество. Двугласността на оценките се подкрепя и от
следния важен белег на началния откъс: носител на нападките са почти изцяло
„другите“. В първия стих призивът „нека“ за първи и
последен път е насочен към „нас“ /“нека носим йоще“/, при
което подлогът „ние“ е премълчан – тънкост, която скоро ще разкрие
дълбокото си значение. Оттук нататък подлози на изреченията са само други:
„спомен“, „историята“, „века“, „нека да ни
сочат /неназованите „други“/ с присмехи обидни“ и пр. А когато
на тринадесетия стих идва рязката промяна, голямото „но“ на прехода
веднага се свързва с появилото се за първи път в пълна и активна форма
„ний“: „Но ний знаем, че в нашто недавно…“ Ето защо
отношението между двете подчасти не се свежда до простото отрицание
„другите ни хулят и отричат“, но ние имаме подвига си на Шипка.
Първата подчаст не е само клевета, на която втората чрез спомена за Шипка
„строшава зъба“. Изразена в словата на българите, тя е
мъчително-страстно изживяване на мрачните спомени, чиято истинност те са
достатъчно доблестни да не отричат и прикриват. Тя е изстрадано възмущение
срещу жестоката орис на един народ. Тя е протест срещу лекотата, с която се
сипят върху него „присмехи обидни“. Тя е бунт срещу едностранчивите
оценки на „историята“ за същността на поражението и позора – каква
по-точно едностранчивост, одата ще разкрие по-нататък, а засега с горчивото и
гневно наблягане върху старите погроми тя по обратен път внушава, че в истината
за Батак и Беласица има и някаква друга – по-дълбока и по-различна истина.

В мрачните тринадесет стиха ударите върху българската памет се сипят с
нарастваща сила. Това градационно движение е изявено в техния синтактичен
строеж – постъпателното скъсяване на изреченията към края – и в общия им смислов
развой от по-конкретните изяви на „срама“ и „теглото“, през
по-широкия, хилядолетен замах от Беласица до Батак до най-жестокия за един
народ удар: „нека таз свобода да ни бъде дар“. За напоритостта на
ударите много допринася и ключовата дума „нека“ – седем пъти тя
въвежда изречение подир изречение, удар подир удар. Този начален /анафоричен/
повтор носи градационно наслояване и постоянно възвръщане към една и съща
изходна точка, но едновременно с това неговата множественост подкопава
убедителността му, като го превръща в стремеж да се изчерпят всички – възможни
и невъзможни, справедливи и несправедливи обвинения срещу българите. И когато
пасажът завърши с последното отсечено „нека“, тоест завърши с думата,
с която е започнал, и се затвори в собствения си кръг, тоя стремеж става още
по-откровен. Казано е, дори е „надказано“ всичко; това е крайната
сила на ударите, това са те, изчерпани до широкия си и все пак ограничен
предел, извън който остава ядрото на българското национално достойнство. Този
умел полемичен похват окончателно раздвоява насоката на първата подчаст и със
заключителното повторение на „нека“ подготвя прехода към
противопоставянето във втората.

След като досега „другите“ са изчерпали упреците и обидите си, а
гласът на българина наистина или привидно, но винаги мъжествено се е съгласявал
с тях, идва ред на неговия собствен глас и оценка. Големият преход от
приглушеното достойнство към прямото изтъкване на собствения подвиг започва от
съпоставката „другите – ние“ и продължава с противопоставянето между
външната видимост на събитията и вътрешното самопознание и духовни ценности.
Ние знаем нещо, което другите не знаят или не искат да знаят – нещо, което
разтупква сърцата ни и ражда в тях големи чувства. Така досегашното
противоречие се задълбочава в несъответствието между видимото и съкровеното,
между чуждо знание и себепознанието, между присъдата на историята изобщо
/“нека ни отрича историята, века“/ и собствените
националноисторически ценности /“и в нашта история кат легенда грей“/.
Към досега изградения образ на българщината се прибавя още една черта –
нежеланието или неспособността да се разтръбяват пред света собствените
подвизи, и заслуги.

Втората подчаст противопоставя на първата и убедителността на своята причинна
аргументираност. Докато в първа част упреците и нападките се редят едни подир
други, свързани помежду си само от общата си тема, от външната опора на
началното „нека“, но не и от някакво причинно, вътрешно обусловено
развитие, втората част се разгръща в двойно подчертаната причинна връзка между
вътрешното самочувствие и неговата външна първооснова:

Защото там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх…

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей…

що отговор дава и смива срамът…

Казано с понятията на граматиката, първата част се развива паратактично
/съчинително/, а втората – хипотактично /подчинително/. Казано пък с езика на
идейно-художествената функционалност, на фона на съединителното напластяване в
първата част причинно-следственото обвързване във втората внушава логичността и
убедителността на нейната правда – реторическата повторителност отстъпва пред
последователния развой на аргументите. В подкрепа на причинното обвързване във
втората подчаст идва и обстоятелството, че цялата тя е изплетена от две главни
и. ..единадесет подчинени изречения! „Ний знаем, че…“, „що
гордо разтупва…“, „защото…“, „едно име, що вечно
живей“, „що отговор дава“ и пр. А лексикално-коренната връзка
между двата основни съюза „защото“ и „що“ допълва със свои
средства мисловно- аргументационната връзка на изложението…

Двете подчасти са ярко контрастни и в своето образно построение. В първата
пораженията се изразяват в метафори с мрак, тъмнина, сянка: „в миналото
наше, хвърлят своя мрак“, „да виене кат облак в наший кръгозор“.
Във втората пък – „свети нещо ново, има нещо славно“, „и в нашта
история кат легенда грей“. В първата подчаст метафорно-пространственото
движение е потискащо, в посока от горе на долу: „да виене кат облак“,
„хвърлят своя мрак“, „нека носим“. Във втората пък
движението е въздигащо и извисяващо: „защото там нейде на връх
планината“, „издига се някои див, чутовен връх“, „паметник
огромен“. И което е особено показателно за единството на творбата,
извисяването не е просто метафора, а е органично свързано с образа на балкана,
който споява одата с дъха на българското и устойчивото. Така още тук се
утвърждава едно основно пространствено-идейно измерение, което по-нататък ще
добие още по-ярък облик: турците са долу, мътни и шумящи вълни, а опълченците
са горе, слени с върха, заедно с който извикват своето „ура“, слени
със скалите му, на чиято непоклатимост достойно съперничат.

Двете подчасти са контрастни и по своята насоченост във времето. В най-общи
линии първата се отнася към миналото, към „Беласица стара“,
„следи от теглото“, „хомота стар“, а втората към „едно
име ново“, „има нещо ново“. Това деление обаче е само начално,
защото вододелът между минало, настояще и бъдеще в истеричното съзнание далеч
не е така прост. Срама по челото, и когато иде от миналото, го носим „йоще
„; поражения сме търпели не само в далечното си минало, не само с
„Беласица стара“, но и с неотколешния „новий Батак“ /думата
„нов“, вижда се, не е „патент“ на втората част/. От друга
страна, преходът към новото и бъдещето е опрян върху събитие от „нашто
недавно“, преминава през сегашността и вече през нея неусетно преминава
към бъдния живот на подвига.

/Преплитането на минало, настояще и бъдеще в национлния духовен процес се
отразява и в следния тънък детайл, в стиха „е име ново, голямо,
антично“. Не ще и дума, че едно от значенията на „антично“ е
„древно“, „старо“ и че то не заглъхва дори под натиска на
непосредното съседство с определението „голямо“ и на общата
насоченост на пасажа, която осмисля „антично“ в посока към
„трайно, величаво, неоспоримо в ценностите си „. Ето защо едно от
значенията, макар и неводещо, на този стих е… „име ново, голямо,
древно“! И тъй като думата „антично“ е първата стъпка към
съпоставката с Термопилската битка, умело тушираният оксиморон „старо ново
име“ е и стъпка към вярата, че в борбата между истините и клеветите в
историята има устойчиви ценности, твърди измерения./

Преплитането и противопоствянето между двете подчасти Вазов и тук е изразил на
основата на общи ключови думи, повторени в противоположен контекст и с
противоположен смисъл:

нека спомен люти от дни на позор –> балканът има един спомен

нека е трагично името ни –> има едно име, що вечно живей; име ново, голямо,
антично

нека ни отрича историята –> и в нашта история кат легенда

нека носим йоще срама –> и смива срамът

При това разностранно преливно противопоставяне между двете подчасти втората не
застава до първата като бялото до черното, истината до лъжата, просветлението
до мрака. Разколебаването, отрицанието кипи глухо още в първата подчаст и още
там подготвя обрата на първото голямо „но“. Самата втора подчаст
върви по своя път бавно, с вътрешна увереност, без да бърза да разкрие какво се
крие зад недоизречените загатвалия „свети неащо ново, има нещо
славно“, „там нейде на връх планината“, „издига се някой
див, чутовен връх“, „има един спомен, има едно име“ –
съсредоточена преди всичко върху вътрешното себепознание на българите. И едва
след това, в заключителното си двустишие, разкрива далечната цел на своя сдържан
развой:

що отговор дава и смива срамът

и на клеветата строшава зъбът

Пътят е извървян и завършекът отвежда смисловоемоционалния развой в посока,
противоположна на начално подхванатата. Едва тук – каква сила на националния
дух, какъв успех на художественото аргументиране! – творбата заговорва
пооткровено за истината и лъжата в нападките върху българите и това поантиращо
избухване най-добре внушава неспособността да се говори по-нататък за
неправдата със същата горчиво-гневна сдържаност. В същото време обаче, макар и
по-рязък спрямо сложната двугласност на първата подчаст и по-определен спрямо
недоизречеността на втората, тоя завършек не прекрачва границите на
художественото единство, което го е породило, не разрешава спора между истината
и лъжата – по-скоро го определя и тепърва го започва. Недоизречеността на
втората подчаст продължава да очаква отговор – кое е това име, кой е този
чутовен връх, – а цялата първа част поставя и още един въпрос, не така
осезателен, но затова пьк още по-решителен: откъде иде силата да се приемат
такива сурови обвинения и, без да се отхвърлят мигом и изцяло, да бъдат
разколебани от някаква по-висша истина и увереност и какво стои зад
самочувствието, което така смело се изправя над бездната на най-мрачните
погроми. „Що отговор дава и смива срамът“ казва предпоследният стих,
но сам той, а и цялата първа част не дава отговор на тези въпроси. Сдържаната
съсредоточеност и проблемност достигат тук крайния си предел, подготвяйки
изблика на широкото възклицание „О, Шипка“ и прехода към живото дело.

След досегашния протяжен развой на мисълта и фразата, след сгъстяването на
толкова чувства и проблеми, след забавеното кръжене около името и същността на
българския подвиг възклицанието „О, Шипка!“ – определено, кратко,
волно – сякаш отприщва преживяването към нещо наистина ново и героично.
Смислово-емоционалната тежест на този израз е така голяма, че в епохата на
строго графично единство на стиховете Вазов е „дръзнал“ да го обособи
на отделен ред, създавайки един от далечните предходници на начупения стих в
българската поезия. А с него развоят на одата действително се пречупва в нова
насока: вместо досегашната универсалност на вековете и историята идват трите
дена на битката, вместо общите измерения на националното пространство –
съсредоточаването в един кът от Стара планина, вместо крайните резултати от
миналите поражения – кипежът на битката непосредните лъкатушения между победата
и поражението. И докато в първата част минало, настояще и бъдеще се преливат в
трудния път на един народ, тук многозначното, но категорично определение
„младите дружини“ пряко заговорва за прилива на свежа кръв в неговото
изстрадало тяло.

Преходът между първата и втората част е широк и многостранен, но в дълбочината
си израства върху общата тема за същността на победата и поражението в
националната история и общия конфликнто-съчетателен подход към нея. Тази
общност се проявява и очебийно композиционно: и втората част, описанието на
битката, се дели на две противопоставни подчасти. Едната, 29-53 /описва
мъжествената защита на прохода, която за шепата храбреци е вече равносилна на
духовна победа, а другата /стих 54-93/ се наклонява над пропастта на ново
катастрофално поражение. С тоя дележ одата вече определено очертава своя труден
композиционнен път в извивките между поражението и победата, победата и
поражението, а с втората част – средищна композиционно, обемно, смислово – тя
разгръща, вече сред грохота на битката, заложения преди това проблем за
видимостта и същността на историческото явление и спомен.

Описанието на битката започва с пряк сблъсък между противоборстващите страни,
постигнат и чрез последователното редуване между тях: опълченците /стих 29-31/
– турците /стих 32-39/ – опълченците /стих 40-46/ – турците /стих 46-50/ –
опълченците /стих50-52/. Това движение на описателния поглед носи ожесточената
напрегнатост на сражението, ударите гръд в гръд, приливите и отливите на
атакуващите вълни. При цялата си рязкост обаче преходите от едната към другата
страна свързват отделните пасажи в здрави възли – както са сплели ръце и двата
противника. Изразът „пристъпи ужасни“ застава на границата между
първите два от тях и събира в едно гледната точка на бранителите и действията
на нападателите; фанатичното „Аллах“ и героичното „урра“
спояват чрез съседния си контраст следващите два пасажа; „един враг повеч
мъртъв да положи“ завършва този „опълченски“ пасаж, а началото
на следващия показва плодовете на самоотверженост: „турците реват, насипа
налитат, и падат, и мрат „; от своя страна този пасаж се свързва с
последния преход към опълченците чрез богатия контраст и антитеза между тях:
„идат като тигри, бягат като овци“ и „кат левове тичат по
страшний редут“.

Тези постъпателни сблъсъци напрегнато скъсяват словесния си обем и завършват с
един обобщителен стих, афористично обединяващ в двете си полустишия усилията на
нападателите и защитниците:

Щурмът е отчаян, отпорът с лют…

С тоя стих завършва първата част от описанието на битката. /Неговата
обобщителна сила се увеличава и от това, че той единствен в цялата ода се
присъединява към предходната римова двойка „редут-труд“: и в него,
както и във всички други части и подчасти Вазов е използвал завършващото
въздействие на мъжките рими.

Този стих обобщава във външно равновесие силите на защитниците и нападателите,
но в дълбокия си смисъл досегашното описание и преди още военната победа дава
нравствено право на опълченците. Те, шепата храбреци, млади и като хора, и като
войни, и като устрем, отстояват напора на „гъстите орди“, чийто
духовен вдъхновител е Аллах, чието бойно напътствие са обезумелите крясъци на
пашата, чиято храброст е в сляпата фанатична ярост, готова да се превърне в
животински страх при удара с достоен противник. Оттук вече започва все по-ясно
да се налага основният идеен център на одата, отговорът на въпросите, казани и
подсказани в първата част; налага се органично, здраво изплетен от всички
смислови и образни съставки.

Назовани пет пъти „орди „, сравнени със „сганта на
Ксеркса“, лазещи вълни, поробителите са не само груба сила, но и безлична
маса, лишена от духа и съзнанието на съставящите я индивидуалности. За разлика
от тях опълченците действат както в единството на „младите дружини“,
„орляка юнашки“, така и чрез съзнателната роля на всеки отделен войн
– „всякой гледа само да бъде напред“. /Измежду турците в единствено
число се говори само за Сюлейман паша!/ И сливането на тези индивидуални воли
носи много по-голямо единство от дисциплината на безличната военщина; именно
като воюват „без сигнал, без ред“, но с въодушевлението от голямата
идея, опълченците воюват много по-добре от „истинската“ войска. В
изтъканата от разколебани и преобърнати „общоприети“ оценки Вазова
ода този нов „парадокс“ допълва борбата за същинската стойност на
силата и слабостта, поражението и победата.

Пространствените значения са друг важен фактор в идейно-образното изграждане на
творбата. Още в първата част появата на чутовния планински връх пречупва
преживяването в нова и по-ведра насока. Във втората част образът на балкана, на
върха и низините разгръща в широка конструктивна мрежа, която и обвързва, и
поляризира действията на двете сили. На тиранските орди принадлежи „урвата
дива“, а на опълченците – върхът, изразител на духовната им извисеност, а
и на високата отговорност на делото им.:

България цяла сега нази гледа!

Тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали да мрем по добре

Тук има следните теми за

„ПОД ИГОТО “

!С десен бутон на мишката върху „изтегли“, избирате Save Link As и го
записвате някъде на компа си, разархивирате и готово!

Похвати за изображение на литературен герой – виж

1. Атмосферата в дома на чорбаджи Марко ( глава I – „Гост“ ) – виж

2. Животът на българина в навечерието на Априлското въстание ( глава I
„Гост“ ) – виж

3. Радини вълнения ( глава XI ) – виж

4. Урок по родолюбие ( глава XI – „Радини вълнения“ ) – виж

На този
сайт
има:

# „Под игото“ – енциклопедия на българския живот през Възраждането

# „Под игото“ – епично повествование за живота на българите преди
Освобождението

# „Под игото“ – енциклопедия на българския живот през Възраждането

# РЕВ. ИЗРАСТВАНЕ НА НАРОДНИТЕ МАСИ В РОМАНА „ПОД ИГОТО“ НА ИВАН
ВАЗОВ

# „Под игото“ – епично повествование за живота на българите преди
Освобождението

# ”ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” – ВЪЗХВАЛА НА ГЕРОИЧНИЯ ПОДВИГ И САМОЖЕРТВАТА

# Мисионерското съзнание на Иван Вазов

ИВАН ВАЗОВ – „ИДЕ ЛИ ?“

1. Войната – жестока и безмислена драма ( размисли върху раказа “ Иде
ли?“ от Иван Вазов ) – виж

На този
адрес
има
следните теми:

!С десен бутон на мишката върху „изтегли“, избирате Save Link As и го
записвате някъде на компа си, разархивирате и готово!

Иван Вазов

„Немили-недраги“

1. „Немили-недраги“ – Анализ – изтегли

2. „Немили-недраги“ – Смъртта на Странджата – изтегли

3. „Немили-недраги“ – Образите на родината и чужбината в повестта
(план-конспект) – изтегли

4. „Немили-недраги“ – Българските хъшове – мъченици и герои (I
вариант)- изтегли

5. „Немили-недраги“ – Българските хъшове – мъченици и герои (II
вариант) – изтегли

6. „Немили-недраги“ – Българските хъшове – мъченици и герои (III
вариант)- изтегли

7. „Немили-недраги“ – Българските хъшове – мъченици и герои (IV
вариант) – изтегли

8. „Немили-недраги“ – Хъшовете с техните мечти и идеали – изтегли

9. „Немили-недраги“ – Животът на хъшовете в Румъния- изтегли

10. „Немили-недраги“ – Раздвоеният свят на хъшовете – изтегли

11. „Немили-недраги“ – Образите на родината и чужбината в повестта (I
вариант) – изтегли

12. „Немили-недраги“ – Образите на родината и чужбината в повестта
(II вариант) – изтегли

13. „Немили-недраги“ – Страдание и мечта в човешкото битие на хъшовет
– изтегли

14. „Немили-недраги“ – Изстраданото, но желано изгнаничество на
хъшовете- изтегли

15. „Немили-недраги“ – Жалкото и величавото у човека (I глава) –
изтегли

16. „Немили-недраги“ – Когато един млад човек избере мъченичеството –
изтегли

17. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (I вариант) – изтегли

18. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (II вариант) – изтегли

19. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (III вариант) – изтегли

20. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (IV вариант) – изтегли

21. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (V вариант) – изтегли

22. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (VI вариант) – изтегли

23. „Немили-недраги“ – Мястото на Странджата в живота на хъшовете –
изтегли

24. „Немили-недраги“ – Странджата – героят на високото българско
време – изтегли

25. „Немили-недраги“ – Заветът на Странджата – „Умри за
България!“ – изтегли

26. „Немили-недраги“ – Мисията на Македонски в X глава на повестта –
(I вариант) – изтегли

27. „Немили-недраги“ – Мисията на Македонски в X глава на повестта –
(II вариант) – изтегли

28. „Немили-недраги“ – Мисията на Македонски в X глава на повестта –
(III вариант) – изтегли

29. „Немили-недраги“ – Различните лица на Македонски – изтегли

30. „Немили-недраги“ – Героичното и комичното в образа на Македонски
– изтегли

31. „Немили-недраги“ – Македонски – пример за себеотрицание и
героизъм – изтегли

32. „Немили-недраги“ – Македонски между авантюризма и героизма –
изтегли

33. „Немили-недраги“ – „Македонски бяга от глада, но не бяга от
смъртта“ – изтегли

34. „Немили-недраги“ – Исторически факти и художествена измислица в
повестта – изтегли

35. „Немили-недраги“ – Робството и свободата в повестта- изтегли

Иван Вазов

„Опълченците на Шипка“

1.“Опълченците на Шипка“ – Анализ – изтегли

2. „Опълченците на Шипка“ – Величието на oпълченците – изтегли

3. „Опълченците на Шипка“ – Защо одата започва с „Нека носим
йоще …“ – изтегли

4. „Опълченците на Шипка“ – Драматизмът в лирическия увод на одата –
изтегли

5. „Опълченците на Шипка“ – Гордостта на българина според лирическия
увод на одата – изтегли

6. „Опълченците на Шипка“ – „България цяла сега нази гледа“
– изтегли

7. „Опълченците на Шипка“ – Как Иван Вазов разказва за голямата
българска победа – изтегли

8. „Опълченците на Шипка“ – Как Иван Вазов обезсмъртява подвига на
опълченците – изтегли

9. „Опълченците на Шипка“ – Образът на Балкана – на границата между
мита и реалността – изтегли

10. „Опълченците на Шипка“ – Пътят от срама към дивната слава –
изтегли

11. „Опълченците на Шипка“ – Саможертвата – път към свободата – (I
вариант) – изтегли

12. „Опълченците на Шипка“ – Саможертвата – път към свободата – (II
вариант) – изтегли

13. „Опълченците на Шипка“ – Възхвалата на народния подвиг в борбата
за свобода – изтегли

Иван Вазов

„Българският език“

1. „Българският език“ – Анализ – изтегли

2. „Българският език“ – Защо Вазов се обръща към родния език в одата
си? – изтегли

3. „Българският език“ – Възхищението и възмущението на поета –
изтегли

4. „Българският език“ – „Език свещен на моите деди“ –
изтегли

5. „Българският език“ – Художественият образ на родното слово –
изтегли

6. „Българският език“ – Нравствената и естетическа значимост на
родния език- изтегли

7. „Българският език“ – Родното слово през погледа на Иван Вазов –
изтегли

8. „Българският език“ – Връзката роден език-човек – изтегли

9. „Българският език“ – Защита и възхвала на родната реч – изтегли

Иван Вазов

„Една българка“

1. „Една българка“ – Анализ – изтегли

2. „Една българка“ – Измеренията на човешката добрина – изтегли

3. „Една българка“ – Разумът и безумието в страшното време – изтегли

4. „Една българка“ – Доброто – порив към човека и свободата (I и II
епизод) – изтегли

5. „Една българка“ – „Божичко, закрили го, българин е“ (II
епизод) – изтегли

6. „Една българка“ – Дългът срещу егоизма (III епизод) – (I вариант)
– изтегли

7. „Една българка“ – Дългът срещу егоизма (III епизод) – (II вариант)
– изтегли

8. „Една българка“ – Дългът срещу егоизма (III епизод) – (III
вариант) – изтегли

9. „Една българка“ – Житейските позиции на баба Илийца и на отец
Евтимий (III епизод) – изтегли

10. „Една българка“ – Лицата на страха (III епизод) – изтегли

11. „Една българка“ – „Бабо, благодаря ти, ти си добра
жена“ (V епизод) – (I вариант) – изтегли

12. „Една българка“ – „Бабо, благодаря ти, ти си добра
жена“ (V епизод) – (II вариант) – изтегли

13. „Една българка“ – „Аферим, бабо, машаллах !“ – изтегли

14. „Една българка“ – Баба Илийца – една необикновена българка или
една от многото – изтегли

15. „Една българка“ – Една българка по пътя на доброто – изтегли

16. „Една българка“ – Ето това е българинът, ето това е българката –
изтегли

17. „Една българка“ – Митологични, фолклорни и библейски мотиви в
разказа – изтегли

18. „Една българка“ – Нравствена сила и човешко милосърдие – изтегли

19. „Една българка“ – Обикновеното и необикновеното у баба Илийца – изтегли

20. „Една българка“ – Подвигът на баба Илийца – изтегли

21. „Една българка“ – Ролята на деня и нощта в разказа – изтегли

22. „Една българка“ – Страхът на героите в разказа – изтегли

23. „Една българка“ – Страшното време, страхът и свободата – изтегли

Духовният подем на народа

източник: http://referati.com/content/view/144/

Публикувал yes_yes_yes

Литературно инпретативно съчинение “И в няколко дена тайно и полека народът
порасте на няколко века” Иван Вазов Летописец на националните съдбини в цялото
си творчество Иван Вазов представя многообразието на богатия български бит и
душевност. След Освобождението в своите произведения той непрекъснато се връща
към “наш’то недавно”,защото иска да изгради мост между минало и настояще,стреми
се да припомни величавата и трагична епоха на подвизи и самопожервувания по
време на борбата за свобода. В романа “Под игото” е описана духовната еволюция
на българина,която сякаш променя хода на времето и прекроява пространствените
измерения на българското ежедневие.Подзаглавието “Из живота на българите в
предвечерието на Освобождението” ни насочва към жанровите особености на
произведението за родово –семейното българско общество. В трите части на романа
са проследени значими сабития,които са пряко свързани с “пробуждането” и
духовната еволюция на българина и водят до навлизането на “новото”(идеите за
национална свобода) в бита на жителите на Бяла Черква. Ключов момент в романа е
появата на Бойчо Огнянов,защото той носи в себе си идеята за бунта ,а и е пряко
свързан с подготовката на въстанието. Въпреки това,обаче,Вазов не си поставя за
цел да опише Априлското въстание в неговите национални мащаби.Той формулира
своята художествена задача с думите:”да изобразя живота на българите в
последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското
въстание.” Тоест той ькцентира върху действията на образите и техните
настроения.Навлезлите идеи, които бързо се превръщат в идеали,се сливат в едно
с бита. Ето защо робството,въпреки ,че присъства в заглавието на романа “Под
игото”,не е основен мотив в произведението.То е фонът,върху който се проектира
нравствената еволюция на българския народ. Нуждата от незабавни действия е
показана в епизодите,където са изобразени зверствата на поробителите.Тези
моменти са основата на зараждащото се желание на българите за свобода.Назрява
чаканият от пет века момент,в който поробените единно ще се вдигнат на бунт,за
да извоюват своята свобода.Вазов,благодарение на богатия си жизнен опит и
непосредствени наблюдения,успява да опише атмосферата в навечерието на Бунта
чрез своите герои. Неволната грешка на Събка,по време на представлението на
“Многострадалната Геновева”, предизвиква вълнение и одобрение сред
присъстващите.Един глас запява Чинтуловата песен “Къде си вярна,ти, любов
народна?” и въпреки присъствието на бея песента бива подхваната от всички. Тя
“сбра всичките души в едно,сля сцената със залата и се издигна в небето като
молитва”-пише Вазов. Особено важна за автора е подготовката на самото въстание
и начинът ,по който се организират българите-единството ,което се създава между
различните прослойки и взаимния труд в името на борбата за свобода. Ганковото
кафене се превръща в “един малък парламен”, където се обсъждат външните новини
и проблеми.Ентусиазмът на младите е основен двигател на организирането на
въстанието.Всички аспекти от ежедневието са подчинени на идеята за
борба:”…жените тъчаха навуща,плетяха връви за тях,увиваха фишеци,а бабите
месеха и печаха сухари…”Обикновените ежедневни дейности са заменени от
революционно-организационни:”…Селяните не доораваха нивите ,за да леят
куршуми,и гражданите зарязаха търговията.” Дори Чорбаджи Марко, който е здраво
стъпил на земята ,благославя лудите-млади и се моли пред иконостаса за
България,въпреки ,че осъзнава колко многобройни ще са жертвите от борбата. В
гланата “Пиянството на един народ” Вазов сравнява Западна Тракия с “един
вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването”. Вазов поставя
акцент и върху дейността на революционерите-апостоли, разпространяващи идеите
за борба и свобода сред народа.Те са лидерите на народа,които организират
борбата и затова са приети навсякъде:“Рояк апостоли и проповедници
кръстосваха планини и полета,организираха борбата. Те намираха навсякъде добър
прием…” Нуждата от такива водачи свидетелства за готовността на единния
български народ за решителни действия в името на свободата. Въпреки трагичния
завършек на въстанието ,Вазов оценява общонационалната му стойност.Множеството
жертви и реките от кръв са пътят,който трябва да бъде извървян докрай,за да се
достигне до свободата, а саможертвата на българските юнаци показва,че българите
са готови да минат по този път:”Та ако Клисура загине,няма да загине България
,а !”-казва Боримечката. Героите в “Под игото”-техните действия, мотиви и
въжделения, характеризират цялага историческа епоха,наричана от
мнозина”най-българското време”.Това е времето, в което коренно се изменя
ценностната система на българина,за да еволюира в нравствените идеали, които са
основната причина за крайния успех в борбата с поробителите.

ИВАН ВАЗОВ – „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

ЗАЩО В ОДАТА „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

ИВАН ВАЗОВ СЕ ОБРЪЩА КЪМ РОДНИЯ ЕЗИК

(ПОДРОБЕН ПЛАН-ТЕЗИС)

I. УВОД:

Иван Вазов е всепризнат майстор ваятел на българското слово и горещ поклонник
на родния език. За поета патриот е въпрос на национална чест да отстоява
правото на нашия език да съществува и да се развива.

Одата „Българският език” е
създадена като отговор на публикациите във вестник „Балкан”. Някои автори, непосредствено
след Освобождението, предлагат българският език да бъде заменен с руския,
защото е по-обработен и развит. Като отклик на тази антибългарска теза Иван
Вазов подема голяма полемика във вестник „Народний глас”, където освен статии
публикува и великолепната си ода в прослава на българския език.

II. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ЧАСТ:

Теза:

Конкретноисторическите условия
предопределят избора на жанра на творбата (ода) и на формата й – обръщение,
прерастващо в изповед към езика. Това позволява на автора да разкрие големия си
поетичен талант и искрената си привързаност към родната реч. Езикът, според
поета, е „най-голямото богатство, наследено от дедите ни”. Чрез него поетът –
патриот може да разкрие по-убедително своята любов към език, поезия, родина,
история, както и да заклейми предателството и родоотстъпничеството.

1. Езикът като отражение на
историческата ни съдба – („Език свещен на моите деди… ”)

Избраната от Иван Вазов форма на обръщение към българския език му дава
възможност да разкрие дълбоката си признателност към народа, към неговото
минало, история и култура. Езикът ние „свещен”, защото старобългарският език е
най-старият славянски език – „латинският” език на славянството, език-образец.
Наследен от дедите ни, този език е и нашият майчин език, езикът на който
проговаря българинът и с чиято помощ преоткрива света. Езикът на „тая, дето ни
роди”, е надживял робства, възходи, падения и има многовековна историческа
съдба. Минал през превратностите на историята, изстрадал в робство и погроми,
езикът ни е устоял на ударите на времето.Нападките на чуждите са закономерно
явление, но най-много поетът го боли от нападките на своите. Боли го, защото
става дума за родоотстъпничество и отцеругателство. Хорът на отрицателите
поставя езика в ролята на страдалец и мъченик и борбата за неговото опазване ту
се разгаря, ту затихва, ту стига до дра-матични полемики.

2. Възхищението на поета-патриот
от достойнствата на езика – („Език прекрасен… ”)

Поетът е запленен от благозвучието и музикалността на българския език, от
мелодията на неговите „звуци сладки”. С тънко естетическо чувство ваятелят на
родната ни реч се вслушва в звукописа, който гали слуха, а българското слово e
способно да изрази и най-нежните, и най-драматичните тонове. Посредством
контраста, защитникът на езика – Вазов, показва поляризацията на съвременното
му общество, състоящо се от хулители и родолюбци. С ирония и сарказъм е внушен
образът на онези, които са глухи и безчувствени към мелодичността и дълбочината
на българското слово.

С разгърната перифраза поетът
изтъква все нови и нови достойнства на езика. Българската реч е „гъвкава,
звънлива”. Нейните звуци са „сладки”. Поетът е опиянен от разкоша на „руйните”
тонове и от живата изразителност и размаха на мисълта, която е заложена в
българския език. За красотата не е нужен коментар. Тя е вечна, докато модните
ругателства са преходни и са обречени на забрава и, като всяко преходно явление
в живота, ще загинат с времето си. Така първата нападка за грубостта на езика е
отхвърлена от поета с подобаващо достойнство.

3.Лична защита на езика(„АЗ” –
позиция). Езикът и поезията.

Тезата, че езикът ни е орисан „за груб брътвеж”, предизвиква най-силно гнева на
поета-родолюбец. Не езикът ни е груб. Лишени от национално чувство и усет са
тези, които оправдават своето бездарие с липсата на творческа мощ у родния ни
език. Своето чувство на гняв поетът изразява с тънка ирония, вложена в
преизказните глаголни форми (на – „л“), с които изразява своето
презрително съжаление към слепите за красотата на езика. Така полемиката се
пренася върху друга плоскост: ези-кът и поезията. Емоционалният тон набира
висота и авторът заговаря в първо лице, от свое име. Поетът приема
ругателствата и предизвикателствата. Той е готов да превърне „черния срам” на
езика ни в свое вдъхновение. Преминал през сърцето на поета, докоснал се до
неговата любов, езикът ще възвърне „чистия си блясък” и истинска красота.

Не езикът е безсилен, безсилни са тези, които няма какво да кажат със словото.

4. Вазовият обет пред езика –
програма за бъдещо творчество.

Финалните строфи илюстрират Вазовия обет пред езика и чертаят неговата поетична
програма за бъдещо творчество:

… и в светли звукове ще те
предам на бъдещото бодро поколение.

Вазов сам определя творчеството
си като отстояване на националното ни достойнство. Поетът вярва, че езикът ни,
усъвършенстван от поезията, ще бъде оценен по достойнство от потомците.
Оптимистичният финал идва от вярата на поета в правотата на избраната от него
естетическа позиция – да бъде верен син на България, да служи достойно и с чест
да отстоява своя дълг на българин и на поет – патриот.

III. ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Одата „Българският език” е една от най-хубавите Вазови творби, с които се
защитава националното самочувствие и самосъзнание на българина. Даденият обет
пред езика не е само патетична фразеология, а дълбоко осъзната вътрешна
потребност да се работи за развитието и усъвършенстването на българското слово.
С поетичните си творби „Родна реч” (1914), „Езикът наш” (1916), статията
„Нашият поетичен език” (1920) виждаме, че Иван Вазов остава верен на своите
схващания до края на житейския си път. Убеждаваме се, че той е изпълнил
достойно своя тържествен обет пред езика. С голямото си по обем полувековно
творчество Иван Вазов доказва законното право на българския език да се нареди
сред развитите европейски езици, да бъде изразител на народопсихологията и
културата на българина.

 

ИВАН ВАЗОВ – „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

КАК ВАЗОВ ЗАЩИТАВА КРАСОТАТА И
ДОСТОЙНСТВОТО НА РОДНАТА РЕЧ

Помагало по литература за изпита
след 7. клас (Ангел Малинов)

Популярното стихотворение
“Българският език” е създадено в първите години след Освобождението, за да
отговори на една насъщна духовна потребност – защитата на родното слово като
елемент от цялостната защита на Вазов върху посегателството – отвътре и отвън –
върху нашата национална идентичност. Тази вдъхновена творба се е превърнала в
класически пример за патриотичното мисионерство на народния поет, за неговата
страстна любов и всеотдайна привързаност към България.

Родната реч е защитена задъхано и експресивно, с присъщата на одическия стил
полемичност и аргументация. Антитезата в лирическия контекст сблъсква две
противоположни мнения и убедително доказва правотата на едното за сметка на
другото. Художественият арсенал от средства за въздействие включва богата
метафоричност, целенасочена риторическа стратегия на въздействие и неотразимо
авторово присъствие, с подчертано родолюбиво пристрастие.

Иван Вазов неслучайно създава тази творба в първите години след Освобождението
на България от турско робство. Независимо от наличието на българска държава
проблемът с езика си остава актуален, както през цялото Възраждане. Нещо повече
дори – животът под робство го е туширал, извеждал е на преден план проблема за
църковната независимост и за политическата свобода. А животът в освободеното отечество
се нуждае от своята културна регламентация, от своята духовна и политическа
нормираност. Един поглед назад към миналото показва кои са двата основни
стълба, върху които се е съхранявала българската народност – езикът и вярата.
Вярата е водеща тема в белетристичния шедьовър “Една българка”. Езикът изисква
нови доказателства и нови убедителни аргументи за защита във времето, в което
по силата на историческите обстоятелства народът е поел пътя на самостоятелното
развитие.

Родоотстъпничеството и чуждопоклонството не са от вчера. Още Паисий,
първопроходникът на Българското възраждане, с болка възкликва: “О, неразумни и
юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин?” А срамът от нашето,
гърчеенето и чуждеенето съпровождат епохата на робството, унизителното духовно
и политическо иго. Векове наред българинът е бил лишен от човешки права. А ето
че сега, когато има своя държава, когато историята му е отредила друго битие,
се намират нашенци, които да пригласят на враговете на България:

… и чуждите, и нашите във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

Съюзът между чужди и наши е противоестествен и неприемлив. И Вазов се заема да
защити езика ни, защото в посегателството върху него той съзира нещо по-голямо
и по-страшно – тезата за общия позор на българската нация. Епитетите “охулен”,
“опетнен”, метафората “думи кални” нагнетяват мрачно усещане в творбата,
изпълват я с експресията на поетовото негодувание и болка. Същевременно
изявителното наклонение на глагола “ти падна” подчертава свидетелската позиция
на Вазов по отношение на хулите и клеветите, неговото съзнание на жив участник
в превратните исторически събития, неговата позиция на летописец. Тя влиза във
вътрешна полемична опозиция на тезата на хулниците, изразена в следващия куплет
в преизказно наклонение и така поставена под силно съмнение, под силна критична
оценка още при съобщаването є:

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!

Поетическата форма на изказ е особено подходяща за защита от несправедливите
обвинения, които Вазов, верен на своята риторическа и полемична стратегия,
добросъвестно излага и оборва. Според враговете ни нашият език не продължава
някаква значима културна традиция… (Това е естествено – прекъснати са връзките
със славната старина, робството освен криза на държавност е и криза на
духовност!) Пак според тях българският език не е в състояние да даде простор на
научната и творческата мисъл – липсва му културна лексика, липсват му
възможности за израз на фини чувства и настроения. С две думи, той е език не за
песен, а за “груб брътвеж”, за ограничена битова употреба.

Несъстоятелността на подобни обвинения е очевидна, но тя трябва и да се обори.
И поетът се заема с мисията да стори това. Неговият полемичен заряд, неговото
страстно родолюбие разкриват културните и историческите хоризонти, в които се е
разполагал и ще се разполага нашият български език.

Първото, което Вазов подчертава, е неговата святост: “Език свещен на моите
деди…” И не може да се оцени другояче езикът на предшествениците, говорен в
продължение на столетия. Това е традиция, това е почит към старината, това е
приемственост – родова, историческа и културна. Всеки, който се отрича от езика
си, е родоотстъпник. Но езикът е издържал изпитанията на робството, преживял е
неговите драматични перипетии, натрупал е памет за много скръб и много болка.
Той е едно от двете неща, съхранили народа ни в епохата на иноверското
владичество. Другото е вярата. На нея Вазов посвещава разказа “Една българка” и
ред други произведения. А за езика написва стихотворението “Родната реч”. На
езика сме научени – не, закърмени! – от великата българска майка юнашка, за
която пише и Ботев в поемата “Хайдути”. Майката, която стои на върха на
сакралната градация в началото на стихотворението, е назована с перифразата
“тая, дето ни роди” – за да се изрази поетовата почит към нея. Споменаването є
събужда представата за злочестата българска орис – българинът се ражда на тая
земя не за радост, а за “ядове отровни”. Този фолклорен епитет често се
използва в нашата поезия. Ботев вече е написал в “До моето първо либе”: “Остави
тез думи отровни…”

Езикът ни е прекрасен, гъвкав, звънлив, “сладките” му звуци притежават
неподозирана изразна мощ. Неговият мисловен и емоционален размах е невероятен!
Метафората “руйни тонове” подсказва на внимателния читател, че езикът опиянява
като виното. Метафората “изразитост жива” внушава, че езикът е богат и
многообразен като живота и безсмъртен като него… Поредицата от риторични
въпроси във втората и третата строфа придава особена изразителност на
поетическия дебат с противниците на нашия език, очертава и противопоставя
позициите, засилва контраста между действителните качества на българското слово
и несправедливите обвинения срещу него. Задъхано и страстно поетът пита и не
чака отговор, защото отговорът е очевиден.

Вазов е поет на резките мисловни и емоционални контрасти. Неговите оди са
изградени върху антитези, от които блика невероятен драматичен заряд. Не прави
изключение и одата “Българският език”. Противопоставянето свещено–низко стои в
основата на тази антитезисност на внушението. Свещен е българският език, защото
за народния поет българското има измеренията на божественото. Вазов е творец,
кръвно свързан с България и нейната историческа съдба. Низки са клеветите,
които поетът слуша отдавна: “Туй слушам все, откак съм на света!” Низостта на
клеветниците изглежда безкрайно жалка на фона на величието и светостта на
езика… Противопоставянето вековно–модно очертава величието и низостта в аспекта
на времето. Вековен е българският език и това е най-сигурното доказателство за
неговата неунищожимост и безсмъртие. Модни са обвиненията в непълноценност и
историческа безперспективност. Всяка мода е временно явление, тя отшумява за
броени месеци. Съпоставката между вековното и модното прави очевидна
несъстоятелността на второто, краткотрайната му и повърхностна същност.

Тези две противопоставяния ясно личат при съпоставката между първия и шестия
куплет: те са пряко заявени в текста. Противопоставянето сакрално–профанно
обаче е заложено имплицитно (скрито) в него, то може да се изведе от подтекста
и да се осмисли в цялостния аспект на внушението. Сакрална е мисълта за
България, за народа є, за нейната историческа съдба, за нейното минало,
настояще и бъдеще. Родината е сакрална ценност в измеренията на личното и в
измеренията на общественото, в плана на пространството и в плана на времето.
Такъв е възрожденският културен модел за отечеството, който Вазов напълно
споделя. На въпроса “Де е България?” в едноименното стихотворение той ще посочи
белия Дунав и Черното море, Стара планина и Марица, славните моменти от
българското минало… В техния съкровен контекст се разполага и езикът.
Профанно е неразбирането на всичко това, а най-профанният акт е отричането от своето,
родоотстъпничеството.

В хода на поетическия дебат по тези съдбовни за нацията въпроси се ражда и
нуждата да бъде ясно заявена мисията на поета. И тя е разяснена естествено и
полемически ефектно. Поетът трябва да превърне черния срам на езика ни в източник
на своето вдъхновение. Налага се нов контраст – черен срам–светли звукове.
Светлината и мракът със своите символни значения имат основополагащо
естетическо значение в поетиката на Вазов. Поетът е този, който ще “обрише”
езика ни от калта, за да разкрие чистия му блясък – усеща се метафората за
благородния метал на словото, покрит с тънкото и мръсно лустро на клеветата.
Поетът е този, който трябва да превърне красотата на езика ни в наказание за
неговите хулници:

… и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

От етично гледище красотата е призвана да облагородява и възвисява човешкия
дух, да го зарежда с човещина и доброжелателство. И тя великолепно служи на
Вазов като творец и художник. Но красотата на идеала – в случая българският
език – може да бъде и изобличителна за духовната слепота на онези, които не го
приемат, не го разбират. Стихотворението завършва с ефектно изобличителен
апостроф към тях и към всички други, които поругават българските светини.

Така творбата изрича своята категорична преценка на едно явление, способно да
вгорчи българската действителност след Освобождението, явление с исторически
корени и трагични последствия за младата нация. Големият поет го подлага на
унищожително опровержение и за пореден път дава израз на своята гордост и
синовно опиянение от българското.

„Отечество любезно, как хубаво
си ти!“ Иван Вазов

Стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ е публикувано в
стихосбирката на Иван Вазов „Поля и гори“ (1884). Повод за написването й
са пътуванията на поета из Стара планина, Родопите и Средна гора. Странствайки
из родните „поля и гори“, поетът е изключително впечатлен от красотата на
българската природа, но и дълбоко натъжен от това, че малцина я забелязват и
познават истински. В своята стихосбирка той си поставя за цел да възпее
природните забележителности на България, за да събуди у своите читатели
чувството на родолюбив и национална гордост от прелестите на отечеството.

Жанрът

Произведението „Отечество любезно“ е лирическо стихотворение. То изразява
емоции – възторг пред красотата на българския свят и горчивина от
недооценяването му. Написано е в мерена реч и е подчинено на рими и на
определен ритъм. То е още хвалебствено стихотворение, защото основното чувство
е прославата на родните земи. Първите две строфи имат характера на химн заради
доми-ниращите възторг и гордост от красотата на България. Любовта към
отечеството е превърната в тържествено национално чувство, което всеки човек с
активна гражданска позиция трябва да изповядва.

В произведението има и изобличителни елементи – насочено е срещу онези
родоотстъпници, които пренебрегват отечеството си и се срамуват от него.
Заклеймяването им се постига и чрез изживяваните от лирическия герой състояния
на гняв, разочарование, съмнение, горчивина.

Композицията:

Творбата се състои от пет строфи, всяка от които е от по седем стиха. Образът
на отечеството се изгражда чрез постепенното натрупване (градация) на картини,
които илюстрират омайното му въздействие. Като композиционен похват се прилага и
контрастът.

Стихотворението е подчинено на определена строфична организация, чрез която се
внушават основните му идеи:

Първата строфа въвежда главната тема – красотата на родната природа. Втората
строфа представлява развитие на темата. Добавят се нови аргументи в полза на
хубостта на отечеството. Неговият образ е поставен в сравнение с други земи и
красоти.

Третата и четвъртата строфа са изградени на принципа на контраста. Въвежда се
темата за недооценяването на родните прелести. Чрез противопоставянето се
отличават още веднъж чудните картини на родното пространство.

В петата строфа се постига обобщение (синтез). В нея са представени в най-пълна
степен посланията на стихотворението. Там е и тъжната равносметка за
невъзможността родното да се опознае всецяло само от един човек.

Този начин на подредба :

-тема – развитие на темата – контраст – обобщение- е характерен за много от
лирическите произведения.

Специфичен композиционен похват е и повторението (кръговостта) на първия и на
последния стих във всяка строфа.

Изключение прави само финалът на творбата, който е различен. По този начин се
засилва ефектът на последния ред от творбата. От една страна, се привлича
вниманието на слушателя, а от друга – именно в този последен стих се дава
обобщен израз на авторовите идеи.

Темите:

Основна тема в произведението е любовта към отечеството.

Тя се реализира чрез съвкупността от отделни подтеми като:

темата за красотата на родните картини,

за даровете и тайните богатства на родните земи.

Особено присъствие има темата за чужденеца. Човек може да бъде чужденец дори в
собствения си дом и в собственото си семейство, когато не се интересува от тях
и не е съпричастен с вълненията им.

Стихотворението на Вазов поставя проблем, актуален и днес. Това е проблемът за
отчуждаването на хората от природата и от нейните богатства. Природата е
източник на вдъхновение, но тя дава знание и сила, които животът далече от нея
отнема. Светът на природата пречиства и облагородява човешкия свят.
Недооценяването на природните дадености е равностойно на липса на отношение към
родината.

В стихотворението присъстват и библейски мотиви. Отечеството е сравнено с
райската градина (Едем) – прекрасното място, където според библейските книги
хората са живели безгрижно и щастливо преди грехопадението. Оприличаването на
родината на райско място е характерен мотив за българската възрожденска и
следосвобожденска литература.

Мотивът за срама, познат още от Паисиевата история, също има важно място в
съдържанието на творбата.

ГЕРОИТЕ

В цялостното звучене на творбата се усеща присъствието на един лирически герой,
от чието име се говори. Този тип герой литературната наука назовава лирически
говорител. Наречен е говорител, защото именно той е говорещият в
стихотворението. Той споделя емоциите си със слушателя непосредствено от първо
лице (единствено или множествено число).

Във Вазовото стихотворение лирическият говорител се прекланя пред отечеството и
пред неговата непреходна красота. Той разкрива своите лични преживявания и
емоции – възторзите си пред омайната хубост на родината и възмущението си пред
тези. които се отнасят с пренебрежение към нея.

Хората – чужденци в собствения си дом – също са герои в стихотворението.
Лирическият говорител ги упреква за безразличието и непознаването на родното. В
края на произведението обаче той също се причислява към „чужденците“,
защото се чувства недостоен за красотата и величието на родината. Той се
определя като чужденец и поради това, че не може да опознае и постигне пълната
хубост на родния свят.

В лирически герой е превърнато и Отечеството. То е одухотворено – придадени са
му човешки качества и способности. Изпълненият му с живот образ се постига и
чрез промяната на реторичните обръщения. Началното обръщение („отечество
любезно“) в хода на стихотворението се заменя с интимното „ти“.
Директният зов („отечество“) пък прераства накрая в обръщението „майко
Сравняването на отечеството с майка също е характерно за българската лирика.
Образът на родината майка е с особено присъствие в поезията на Христо Ботев.

ХУДОЖЕСТВЕНИ СРЕДСТВА И ТРОПИ:

Силното емоционално въздействие в стихотворението „Отечество любезно“ се
постига чрез използването на разнообразни художествени изразни средства и
похвати.

Важно място имат реторичните фигури (реторични обръщения реторични въпроси и
реторични възклицания). Богатството от епитети („отечество любезно“, „име
свято“) придава плътност и обем на образа на отечеството, а също така
изразява отношението на лирическия говорител към него.

Внушаването на омайната красота на родния свят се постига и чрез художественото
пространство. В началото на стихотворението (първа строфа) вниманието на
лирическия говорител е насочено към конкретните измерения на тези красоти –
„весели долини“ и „планини гиганти“. Постепенно описанието се
разширява до обема на целия природен свят – включени са и земята, и небето.
Така пространственият план неимоверно нараства до размерите на вселена.

Втората строфа полага образа на родното на картата на световното пространство.
Тази карта обаче не е конкретна географска карта. Изтокът и Югът в стихотворението
са в ролята на обобщения на най-хубавото от човешкия свят. Отечеството е
поместено в центъра на света, като събира в себе си най-ценното от него.

Сравнението с райските градини поставя образа на родното в друга, по-висша
система, която е извън рамките на обикновеното човешко съществуване.

История на създаване на творбата.

Стихотворението „Отечество любезно“ е писано в град Хисар. Още на времето
градът привлича с минералните бани и с чистия въздух, с красивата си природа и
с останките от римски крепостни стени. Вазов всяко лято прекарва поне месец
там.

Любимото му място е южната крепостна порта, която се издига на 13 метра
Височина. От нея поетът съзерцава местността и често, подпрян на коляно, пише
своите стихове. Предполага се, че там е сътворено и „Отечество любезно, как
хубаво си ти“.

В Хисар Иван Вазов е желан и почитан гост. През 1904 г. със съгласието на поета
на неговото име е наречено новооткритото читалище в града.

тексът

Из пътеписа „Розовата долина и Тунджа“ (1886), Иван Вазов

… Хубаво си, отечество мое! Не ще се никога нагледам на божествената хубост
на твоята природа. Само твоят образ, мил и величествен, стои неизгладим в
душата ми, която те люби, милува и слави. Малко ли пъти съм се катерил по
твоите гигантски планини и съм се чудил и дивил на твоите гори и поля, и райски
картини! И колчем ги пак видя, като че то е първи път, аз се възхищавам от тях
и душата ми се обръща на лира и иска да пее. Само ти, отечество, само твоята
божествена природа вечно съхранявате за мене очарованието си, което е пленявало
детинството ми и младостта ми… Бъди благословено, отечество мое; бъди честит,
балкански раю! Бъди голяма и славна, о чудна земльо, дето е цъфтяла люлката ми,
дето ще се зеленее гроба ми.

Стихотворението „При
Рилския манастир“ на Вазов е част от цикъла „В лоното на
Рила“.Тук органично се сливат двата аспекта при изображението на природата
в творчеството на поета-природата като родно пространство,пейзажно дефинирана
(„Сега съм у дома.Наокол…планини…“,“Над мен Еленин
връх…“,“в сърцето съм на Рила“) и природата като
наднационална,божествена(„Сега съм у дома,сега съм в моя мир/мир въжделен
и драг“).Това са думи на един възторцен патриот,включващ ценности от
наднационален и универсален порядък.“При Рилския манастир“ не е само
стихотворение,което да изрази красотата и великолепието на Рила.Това е творба,в
която автора казва къде се чувства
най-добре,това е показано в началото на всеки един стих(„Сега
съм у дома“).Дори родното му място да не е в сърцето на Рила,Вазов го
приема като свое ,място където се чувства най-спокоен („Тук волно дишам
ази,по-светло чувствам,…“).Чувства се отново човек,творец(„Сега съм
у дома,сега съм пак поет..“).Когато е в Рила Вазов чувства,че нищо друго
не съществува,че злините по света и в страната ги няма и всичко е чисто,невинно
и добро.С височината си планината сякаш е сложила преграда и не допуска
болките,страданията и съмненията („световните злини,тревоги са далеч-/за
тях е тя стена до небесата турила..“).Вазов се прекланя пред
величествената природа на Рила,но не забравя и да каже още веднъж,че смята това
място за свой роден дом.Той не се чувства като гост ,а напротив сякаш целия си
живот е прекарал в Рила (“ не съм тук страннен гост „.“Бе моят
идеал величествен и прост/поклом,скали,води!Поклон ели гигански…“)Омаян
и упоен от пленителната мощ и прелест на природата на Рила,поетът открива в нея
храма на собствената си душа.Сремежът за пълно сливане и разтваряне на човека
във вселенската хармония намира най-ярък израз в последната строфа:

Сега съм у дома -участник в
рилский хор

Аз тук не се родих-тук бих желал
да тлея-

. . .

в величествените обятия на Рила.

В тази творба най-ярко личи
Вазовото усложнено отношения към природата,израз на една любов,в която природа
и родина се събират.

За Иван Вазов природата не е
обикновена литературна тема. Тя е хармонията в неговия интимен свят – въздига и
успокоява душата му, изостря сетивата към красивото и доброто. Той я обича с
пристрастието на заклет пилигрим, но не от дистанцията на работния си кабинет,
а замаян от непосредственото й дихание. Подчертано градски писател, Вазов я
приема за част от собствената си духовност, първоизвор на сила и
най-възродителни чувства. Тя го учи да опознава съвършенството. За него е втора
реалност, антитетична с „борбата на низките страсти”, където „разчетът владей,
не духът”.

В нашата литература двама са
най-въодушевените поклонници на природата – Вазов и Алеко. Вазов обикаля земята
ни и след всяко пътуване се връща, изпълнен с един друг мир от цветове,
„звукове”, картини и величие. За поета природата е като въздуха – живот, сила,
вдъхновение; тя е България. И в поезията, и в прозата му присъства преди всичко
българската природа, строго конкретно ситуирана, вибрираща струна от
общопатриотичните внушения на целокупното му дело. Дори когато е в чужбина,
наред със следите от миналите векове, природата властно притегля погледа му
(стихосбирката „Италия”), но и тук пулсира чувството към родната земя –
неугасващо нито за миг огнище в художественото и личностно АЗ на поета.

Не бихме могли да разглеждаме
стихотворението „При Рилския манастир” изо-лирано от цялостното отношение на
Вазов Към природата и от общия контекст на неговото творчество. За първи път
стихотворението е публикувано в сп. „Денница” (1891) със заглавие „В лоното на
Рила”. Впоследствие Вазов нарича така последния цикъл от „Звукове” (1893),
най-дълго подготвяната стихосбирка на поета. Сам Вазов разказва: „Посетих с
майка си и с жена си Рилския манастир. Плод на това пътешествие бе описанието
„Великата Рилска пустиня.” Въпреки че тук изобщо не се споменава за цикъла,
връзката между стихотворенията и пътеписа е съвсем очевидна, дори известни
картини и размисли са твърде близки.

Осемте шестстишни строфи на „При
Рилския манастир” започват напълно идентично – с водещия лайтмотив на творбата
– „Сега съм у дома” – едно от най-интимните и най-изповедни признания на
големия писател. Поетът Иван Бурин бе изписал върху Ситняковската скала над
Боровец стиха „Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила” и отдолу Иван Вазов.
Времето вече е заличило буквите, но допреди петнайсетина години всеки, който
отиваше при скалата, се взираше в поизбледнелия надпис. Може би някой ще го
възобнови!

На реалиста Вазов не са чужди
известни романтични навеи. Те се проявяват в произведенията, свързани с
националноосвободителните борби, но и в пейзажните стихотворения. Както при
романтиците, и тук витаят сенки на отминали Векове и събития. Но в „При Рилския
манастир” няма странични вмешателства. Тук са само двамата – поетът и
природата. Стихотворението е колкото пейзажно, толкова и изповедно –
прочувствен монолог, в Който Вазов излива душата си. Природата е реалност, но
лично изживяна, с много силно изявена субективна реакция на лирическия АЗ.
Съчетават се строго фактологичната точност на географската ситуираност и емоционалния
поток, който приижда необуздан, увличащ в дебрите на едно изключително чувство.
То няма граници и условности, то е възторг, окрилящ духа. Вазов остава сам със
себе си, изповедите се редуват една след друга – „сега съм в моя мир”,
„участник в Рилский хор”, „Във лоното на тази пустиня горска, свята”. И ако
думата „пустиня” ни смущава, нека се върнем отново към пътеписа „Великата
Рилска пус-тиня.” По прикрито асоциативен път Вазов придава ново значение, нов
смисъл на вече установеното слово – безлюдното съвършенство на планината.

Чувството на Вазов към природата
е до такава степен всепоглъщащо, покоряващо цялото му същество, че поетът е
склонен да открива Бог във всяка нейна проява от най-дребното и незабележимото
до най-величественото и грандиозното. В редица други творби Вазов изповядва, че
съзира „Бог във всякое листо”, търсейки досега до извечните тайни на
мирозданието: „поклон на теб, природо, на всичко, що е в теб божествено и
тайно, невидимо кат Бога, велико и безкрайно и равно с вечността…”

Пантеизмът преминава през цялото
творчество на Вазов. Древното усещане за единството, за отъждествяването на Бог
и природа захранва космично мащабните ви-дения на романтиците и остава стаено в
не една човешка душа. За Вазов пантеизмът е висше мисловно лирическо смирение
пред необяснимото величие на природата, а тя е пътят към тайните на битието и
неразгадаемостта на есемира: „… и моят ум фъркат блуждае в хаоса, до господа
отива, на мирозданието е тайните се впива.”

В анкетата на проф. Иван
Шишманов Вазов признава: „Аз вярвам в провидението, вярвам и в бога, но аз го
търся в природата. Ако искаш, аз съм малко пантеист.” А в разказа „Пейзаж”
писателят най-пълно формулира своето разбиране за природата и Бога. Природата
„носи гордо печата на всевечния си гений творец, тя е неговият истински образ и
подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него”.

Пантеистичният поглед на поета
привнася специфично дихание в неговите стихове, насища ги с вглъбена духовност,
във външно видимия пейзаж открехва прозорец към извечните загадки, приобщава
лирическия АЗ към философските измерения на общобитийните координати.

Във Вазовата поезия най-често и
най-величествено присъства планината. Тя е най-монументалната сцена, която може
да си представи съзнанието му, и той развълнувано, дълбоко чувствено се слива с
нея:

Разменям тайна реч с земя и
синий свод

и сливам се честит във техния живот.

От природата струи храмово
спокойствие, сякаш хармонията й влива в душата на поета „нов живот”,
успокоение, изцеление, нравствено пречистване от „жизнената битва”.

Картинното описание е наситено с
емоционална изповедност, която извиква на свой ред пластично цветни раздвижени
картини, осеяни с метафорични образи и сравнения („Природата отвред, кат майка
нежна съща, напява ми песни, любовно ме прегръща”; „Еленин връх боде лазурний
свод”; „Бричебор ми праща здравий дъх на своите ели”). Абсолютно спазената
система на римите (първи – четвърти стих, втори – трети, пети – шести),
редуването на 12- и 13-срични стихове подкрепя празничното звучене на
поетическата фраза. Правят впечатление поредица образи, следвани от по две
определения, което подсилва Вътрешната ритмичност („гори високи, диви”;
„потоците, кристални и пенливи”; „пустиня горска, свята”). Епитетите са
суперлативни („гледки величави”, „ели гигантски”, „величествените обятия на
Рила”). Емоционалният градус достига краен предел. Стихът се разлива напористо
неудържим. Всичко това определя тържествената тоналност, интонационната сила на
творбата – внушение за могъщо, недостижимо величие.

Много се е говорило и писало за
Вазовия идеал, който неотклонно опира в патри-отизма и хуманизма. Отделните
формулировки на самия писател се различават само словесно. Например в
стихотворението „На нивата” той открито сочи „доброто… истини здрави…
правда божествена… любов… милост в сърцата и обич мъжествена къмто дълга и
друга”. В „При Рилския манастир” формулировката, също така открито категорична,
е изместена в малко по-друга насока; обобщена, тя не е така детайлизирано
конкретизирана:

Природата всегда, но буйната
природа,

що пълни я живот, шум, песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост.

В контекста на стихотворението
обаче признанието на Вазов не само не отрича, но включва в себе си всичко,
което поетът е казал в други творби и е защитил с цялостното си творчество и
поведение, защото точно природата с облагородяващата си сила култивира
най-висши духовни ценности.

С емоционалната импулсивност,
със самопризнанията и откровенията, с изповедите и възторзите стихотворението е
истински апотеоз на съвършенството и величието на природата, но и една от
най-прочувствените автохарактеристики на големия поет

„Сега съм у дома“ –
така започва изповедта на поклонника и на завърналия се в стихотворението
„При Рилския манастир“. Жестът на констатиране на завръщането изтрива
паметта за пътника и странстванията му и разрушава навичните ни идеи за
опозитивността между дома и стоящото „наокол“.

Да бъдеш у дома, казва ни този
текст, означава да бъдеш дете в любовната прегръдка и сред напевите на една природа,
която желанието изписва като „майка нежна съща“.

Да измечтаеш природата като дом,
по мярата на този текст, е да обитаваш и възхваляш пространство, безпогрешно
разпознаваемо като българско в своята география, означена от „Еленин
връх“, „Бричебор“ и „Царев връх“. Означава да си
приканеният да съучаства в тайнството на природния живот („при себе
кани“), но и да си част от тържеството на „буйната природа“ –
„не съм тук странен гост“.

Подобно на всеки дом, и този е
„мир“ в двусмислеността на думата, раздвоена между значенията си на
свят и свещен покой.

„У дома“ е
пространството, в което си „пак поет“. Други думи на Вазов подсещат
за особената раздвоеност на човека всред природата – „Един човек може да е
лишен от дара – бих казал – от щастието – да се възхищава от природата и пак да
бъде изкусен политик, полезен чиновник, изряден социалист, даже
социалист-марксист… Но оня, който иска да бъде или се мисли поет и може би да
знае на изуст и цял Шекспира, а не се сеща, когато се изкачи на един планински
връх, да дигне в благоговейно възхищение ръце към небето, към оня дивен Поет,
който е създал величайшата поема, Cosmos, той не е роден за поет, а е един
заблуден нещастен човек.“ Можем да прочетем „поет“ в „При
Рилския манастир“ и като предан, възхитен читател на „величайшата
поема Cosmos“ – акт на „четене“, в който се срещат Поетът и
поетът, Богът и човекът. Но обитаването на природата-дом е и възкресение на
една памет – „сега“, „у дома“ човекът е пак поет. Оказал се
е в лоното на една смислово достъпна, „говореща“ и
„разчетима“ вселена – „любовний тих привет“ на леса е
разбран, а „бездната“ мълви. Да си пак поет, означава да ти се
разкрие шансът за една „тайна реч“- новопридобита или просто
припомнена – огласяща „земя и синий свод“. Твърде красноречиво ни казва
същото „Майски вид“:

Сърца ви ще затрепкат от радост
в

тоя миг

и ваший взор, омаян от божия
светлик,

ще се напълни с сълзи
признателни и

жежки;

и в сладко умиленье уста ви

ще мълвйът

слова вълшебни, тайни, които

никой път

не може ги изказа езикът человешки.

Природата е и дом на мечтателя.
„Ако след всичко това ни попитат кое е най-благотворното въздействие на
дома, ще отговорим, че той приютява мечтанието, закриля мечтателя и ни
позволява да мечтаем на спокойствие. Не само мислите и преживяванията утвърждават
човешките стойности. На мечтанието принадлежат стойности, които бележат човека
в дълбочина“ – пише Башлар. „Благат“, човекът сред природата е и
надареният със свръхпознание за тайната:

мечтая ил чета…Ил кат орел
надвесен

над бездните стоя, и моят ум
фъркат

блуждае в хаоса, до господа
отива,

на мирозданьето във тайните се
впива.

Образът на четящия в цитираните
думи ни оставя в прелестната неспособност да решим в света на книгите ли е
зачетен завърналият се у дома, или е зачетен в книгата на природата. Още
повече, че да възприеме природата като „четмо и писмо“ не е чуждо за
Вазов:

Един сред тез пространства
избягнал от светът,

на тез пустини неми понятен ми й
гласът.

Свидетели безсмъртни на векове
минaли

аз в тях чета, разбирам кат в
някои скрижали

на мирови преврати дълбоките
следи

и славата геройска на нашите
деди.

(„На Ком“)

Природата в „При Рилския
манастир“ е „виденото“ от едно жадно да гледа око –
„скали“, „води“, „ели гигантски“, „бездни,
висоти“, „гледки великански“. Тя е „чутото“ – „песнопенья“,
„песни“ и „молитви“… Но и повече от това. Природата е
шансът да преживееш себе си в набор от роли, да се самопребродиш, оглеждайки в
природната необятност своята вътрешна необятност – „… чрез своята
„необятност“ двете пространства – пространството на съкровеното и
пространството на външния свят – стават съзвучни“ (Башлар). И човекът
бленува да превърне природата в свой вечен дом:

Аз тук не се родих –

тук бих желал да тлея –

Така „При Рилския
манастир“ може да се чете като своеобразна духовна автобиография. От
любовната прегръдка на кипящата от живот природа, през изпитанията на поета,
мечтателя, читателя и познаващия, до гроба в обятията на Рила – природата за
човека е участ.

За българската, но и за

универсалната природа, за дома и за изгнанието, за раждането и за смъртта, за
желанието да виждаш света и да си изложен на „вечно будний взор“ на
онова, което те надвишава – за това се опитва да говори Вазовото стихотворение
„При Рилския манастир“. Опитва се да говори замечтано към едно
„отвъд“, което е смъртта, но което е и, парадоксално,
„отвъд“ себе си като писане. Защото „При Рилския манастир“
мечтае за едно песенно и химнично, молитвено притихнало и мълвящо битие –
„хор“ от песнопения и шепоти, от шумове и звукове, сред които поетът
е непривилегирован участник.

 

“Дядо Йоцо гледа”

Когато обръща поглед към своята съвременност след Освобождението, Иван Вазов я
оценява от позицията на възрожденския патриотичен идеал. Драматичното
разминаване между мечта и действителност обуславя критицизма, характерен за
социалния реализъм на автора на “Дядо Йоцо гледа”.

Разказът “Дядо Йоцо гледа” е художествено обобщение на Вазовите наблюдения
върху обществения живот в България през първите две десетилетия след
извоюването на националната свобода.Текстът изгражда противоречивата картина на
“българското”, което е ценностно разделено и включва както позитивни явления,
така и негативни тенденции. Образът на дядо Йоцо е въплъщение на гордостта от
настъпилата промяна, чиито символни знаци – българският околийски началник, българският
войник и построената от български инженери железопътна линия, въодушевяват
слепия старец. Вазовият герой изразява присъщото за възрожденската епоха
благоговение пред отечеството, дълбокото вълнение поради съдбовната метаморфоза
в битието на нацията. Физическата слепота на персонажа е в опозиция на
духовното му зрение, чрез което той съзира един невидян от съселяните му лик на
родното – извисен, идеализиран, осъзнат като реализация на съкровената мечта.
Разказът изгражда два типа художествено пространство – първото е сътворено от
романтичната, патриотична визия на следосвобожденската действителност и нейните
нови институции, а второто е затворено в пределите на непроменящия се дребнав
бит с неговите груби нрави.

Смисловият парадокс в заглавието на творбата внушава представата за особената
оценъчна позиция на главния герой. Той е част от обрисувания свят на малкото
балканско селце, но в същото време е и страничен наблюдател, дистанциран от
всекидневните дрязги. Героят възприема като необикновено събитие създаването на
независими институции и изразява по детски непосредствено и чисто своето
възхищение и умиление. За него самостоятелната политическа власт, чието
олицетворение е околийският началник, и българската войска, символизирана от
единствения войник в селото, са красноречиви, убедителни свидетелства за
стойността на свободата. В съзнанието на свободолюбивият българин новият живот
се свързва с голямото, значимото, което разкрива възродената сила на нацията,
нейната сплотеност и просперитет.

Изправен пред околийския началник и войника, незрящият старец изпитва
благоговение пред внушаващи респект атрибути на възкресената българска мощ –
еполетите, екселбантите, сабята: “ Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която
войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката,
хваща сабята и я целува.”

Художествените детайли, открояващи душевните преживявания на слепеца при
срещата с околийския началник и войника, изграждат представата за
съприкосновение с изключителен, ценностно извисен свят. Преклонението и
смирението характеризират действията на обзетия от трепетни, блажени чувства
герой. Чрез образа му възкръсва възрожденският българин с неговия пиетет към
символите на родното, с неговото възхищение от някогашното величие на
българското оръжие. Дядо Йоцо възприема съвременността като будеща възторг
реализация на националния блян: “Та сега си имаме българска войска? – пита той
и трепери от щастие.”

Слепецът не само назовава с въодушевление символите на възродената българска
държава (“български сарай в София”, “български топове”, “български талим” ), но
и долавя движението напред, възхода на нацията. За разлика от съселяните си,
според които дългоочакваната промяна не се е състояла, дядо Йоцо има сетива за

новото. Образът на преминаващата през Искърския пролом железница се превръща в
символ на динамиката, белязала света на родното. Необичайният за пътниците
поздрав на слепия герой от висотата на канарата изразява неговото преклонение
пред пробудилата се за нов живот родина: “Сега ”българското” му се представи
нещо велико, могъществено, необятно…българска ръка сечеше планините,
българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”

Антитезистно са представени две несъвместими житейски позиции. Докато дядо Йоцо
се чувства приобщен към ставащото в родината и изразява възхищението си,
останалите селяни са затворени в тясното пространство на битовото и живеят с
потискащите проблеми на делника. В системата от опозиции, определящи посланията
на текста, изпъква противопоставянето между мрак и светлина, слепота и зрение –
метафоричният епитет, който характеризира селяните: “тъмните умове на тия тъмни
хора”, и съзнанието на дядо Йоцо, което е озарено от “ ясна звезда”. “Окатите”
живеят в тъмнината на незаинтересоваността и неведението за събитията, разтърсващи
нацията. До това прозрение достига и дядо Йоцо: “Ще рече човек, че те са слепи,
а аз гледам.”

Последният композиционен фрагмент на художествения текст обрисува лаконично
смъртта на героя на скалата над Искърската клисура. Тази картина символизира
нравственото извисяване на Вазовия персонаж, издигнал се над преходното,
дребнавото в бита. Заключителното изречение на творбата представя патриота на
фона на Отечеството, пред което той се прекланя и в чието достойно бъдеще
непоколебимо вярва: “Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова
България…”

В разказа “Дядо Йоцо гледа” повествователят противопоставя различни житейски
позиции и изразява своето убеждение, че е необходимо да се оцени изключителната
стойност на изстраданата национална свобода.

това е 3-та тема

Линее нащо поколение-Интерпретация

В предговора си към „Поля и гори” Вазов се оплаква от бездушието на критиката и
на цялото общество, посрещнало без отклик изключително важните послания от
стихосбирката му „Гусла” (нека не забравяме, че именно в „Гусла” е отпечатан
цикълът „Епопея на забравените”). Издигайки се над своето лично огорчение,
поетът стига до едно знаменателно обобщение:

„Имаме нужда (уви, от какво нямаме нужда?) от светлина, от вдъхновение, от
вяра, от големи примери, от велики самопожертвования, които въздигат и
окриляват душата и правят един народ уважаем, ако не велик.

А какво имаме ние днес, дето да може да съгрее една душа, да уголеми едно
сърце, да ободри едно честно намерение?

Две неща:

Апатията и злъчката.

Едното вмъртвява, другото убива.”

Не е трудно същите проблеми да се открият в поетическата изповед „Линее нашто
поколенье”. Нужно е обаче да обърнем внимание и върху още един възможен
контекст, чрез който да прочетем творбата.

Трудно е да се повярва, но наистина само десет години са минали от времето, в
което възрожденският поет Петко Славейков написва своята елегия „Не пей ми се”.
През този кратки десет години са се случили толкова много неща – мъченическата
смърт на Левски, Априлското въстание, големите „самопожертвования” на знайни и
незнайни герои, чийто подвиг Вазов по-късно възпява в „Епопея на забравените”,
смъртта на Ботев, Освободителната война и Санстефанският мирен договор,
Берлинският конгрес и разделянето на България, Великото народно събрание и
Търновската конституция, написването и отпечатването на „Епопея на
забравените”. И като резултат на всички тези грандиозни за българската история
събития отново духовният водач изпитва нужда да пророни тъжно: „Не пей ми се”.
А това, че творбата дискретно, но категорично указва на своята връзка със
Славейковата елегия, се вижда от следващото стихотворение „В минути на тъга и
злъчка”, чиито тон и внушение напълно съответстват на Славейковото „Жестокостта
ми се сломи”:

* * *

В минути на тъга и злъчка Прости, жесток към тебе бивах,

не съм те, роде мой, щадил: но не без вътрешен болеж;

при общий укор, шум и глъчка отровата, коя изливах,

и аз без свяст съм те корил. изгаряше ме мен напреж.

И аз съм фърлял мойта хула

и мойте ледени хорати,

но клевета не се е чула

от моите уста. Прости!

Пред проф. Шишманов Вазов споделя още един контекст – влиянието на руските
социални поети Некрасов и Надсон, чиито стихове по онова време оказват сериозно
влияние върху развитието на българската литература, особено сред т.нар.
народници – М. Георгиев, Т. Г. Влайков, младия Яворов.

Общото между тези контексти е, че при всички става дума за отношенията между
духовен водач и народ. Всички те схващат връзката между тях – ролята на водача
се схваща като непосредствено социално действие. Споменахме вече, че в мотива
за загубения идеал твърде често се усещат алюзии с притчата за Мойсей и
фалшивите и истинските кумири. Повече от очевидно е, че всеки от поетите, и
най-вече Вазов, влиза именно в тази роля – водача, който знае идеала и иска да
го внуши на своя народ. Само така можем да си обясним и своеобразната
напрегната идентификация между лирическия герой и „неговото” поколение. От една
страна, той се мисли като напълно принадлежащ към него, като един от
поколението, от народа, а от друга – той е съдникът, чийто гняв трябва да върне
загубилото ориентир племе в правия път. Тази позната от Библията универсална
ситуация превръща конкретното оплакване на една биографично определена личност
– Иван Вазов – в символно обобщена позиция, чието значение преминава отвъд
конкретността на епохата и историческите реалности. Това е характерният за
Вазов начин за постигане на художествено обобщение и условност – излизане от
някакъв конкретен повод и пренасянето му в полето на универсалната човешка
култура.

Този подход се открива лесно и на равнището на поетическите образи и мотиви.
Особено ясно личи това в последните две строфи на творбата, където
последователно са изредени няколко подобни образа – лампата на Божия олтар
(намекът е за чудото в Соломоновия храм, когато съвсем малко количество масло
стигнало на чудотворния свещник да гори през цялата нощ), звездата на моряка,
утрото за птицата, вярата за всяко живо същество. Всички тези образи имат в
основата си идеята за спасението и живота, без тях човекът би загинал, не би
съществувал. Оттук идва и аргументирането по аналогия – народите без идеал
загиват.

Интересен и моделът, по който се развива речта на лирическия герой. В тясното
пространство на шестте строфи посоката на речта се сменя три пъти, като спазва
строг вътрешен ритъм – по две строфи за всяко речево действие.

В първите две строфи лирическият герой говори от името на поколението,
интегрирайки своята гледна точка в общата гледна точка на народа – ние, нас,
наший – това са местоименията, чрез които се мисли и представя говорещият
субект. Убийственият мраз, липсата на вдъхновение, тесногръдието и злобата са
грехове, които говорителят споделя и с болка признава. В тези две строфи се
срещаме с изповед и разкаяние – само така може да се определи споделеното съзнание
за грях и вина.

В следващите две строфи обаче изповедта и разкаянието отстъпват своето място на
гнева и осъждането. Няма вече „ние”, субектите ясно се разграничават на „аз” и
„ти, племе закъсняло”. Така може да говори не каещият се или изповядващият греховете
си, а съдникът, владеещият истината, водачът, който заварва племето си да се
кланя пред лъжливи идоли. Поредицата от реторически въпроси очевидно цели да
провокира съзнанието за вина у провинилия се. Това е най-често използваният
похват и във всекидневното общуване, когато искаме да засилим чувството за вина
у някого – засипваме с въпроси, чисто риторически по своя характер, свързани с
простъпката, която е извършил.

В следващите две строфи обаче гледната точка изведнъж се сменя. Обвинението се
превръща в молитва. При това една много особена молитва, в която се искат
твърде абстрактни неща – свещникът пред олтара да не загасва, морякът да не
остане без пътеводна звезда, живата твар – без вяра, мъничката птица – без
утро. Тази поредица от аналогии трябва да подсили искането народите да не
остават без идеал. Но и тук не е казано „нашият народ”, а „народите”, т.е.
всичко е оставено пак пределно обобщено. Защо?

Ако поразсъждаваме малко над същността на молитвата, ще открием в нея няколко
аспекта – моленето „за” нещо, молитвата като ритуално действие и молитвата като
обединяваща сила, която чрез вярата на много хора в едни и същи неща ги
превръща в близки едно на друго същества с обща цел и вяра. Именно последното е
ефектът, който постига Вазовата молитва. Защото, искайки не някакви конкретни
облаги, а именно абстрактни ценности, той се стреми да изведе на преден план
духовно сродяващата сила на молитвата.

Нека погледнем и още нещо – субектните отношения. В първите две строфи субектът
е „ние”, но „ние”, виновните, „ние”, недостойните. Затова и лирическият
говорител е готов за покаяние. Във вторите две строфи субектите са ясно
разграничени на „аз” и „вие”. Тук основното действие е осъждането. В третите
две строфи обаче субект сякаш липсва, не е ясно кой точно отправя молитвата –
„аз” или „ние”. Важен е Бог и това, което се иска от него – привидно
абстрактните, но фундаментални човешки ценности. И точно в тази безсубективност
на молитвата се крие и възможността за ново, вече минало през разкаянието и
осъждането ново обединение на „ние”, но вече под знака на идеала.

по 4-та тема

ИВАН ВАЗОВ – „ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ”

Вазовите творби, особено онези от тях, писани на водораздела между
освободителния за България XIX век и начало¬то на новото XX столетие, са винаги
съзвучни с търсенето на хуманна справед¬ливост както от страна на общество¬то,
така и от самия поет. В художественото съзнание на твореца е заложена
представата за социален модел на об¬щество без нравствени и духовни кон¬трасти.
Но действителността в българския обществен живот се оказва твърде различна от
хуманните пориви за соци-ална справедливост на Базовата душев¬ност. Неговите
творчески сетива откриват дискомфорта, съчувстват на огра¬бения, духовно беден
българин, но не на¬мират разрешение за социалния кризис на българското
общество.

Дисонансът между поетични нагласи и обществени реалности определя елегичния тон
на лиричните Вазови изповеди с ярка гражданска насоченост от този творчески
период. Поетът е скръбен, но готов да спори и излее негодуванието си.

Обществената действителност и Ва¬зовият хуманен максимализъм, конфликтно
сблъскали се на прелома на две епо¬хи (края на XIX и началото на XX век).
Раждат Критичната импулсивност на Вазо¬вата гражданска лирика.

Все по-нарастващият вътрешен ри¬тъм на човешки и граждански протест присъства и
в гневната повелителност на анафорично повторения Вазов рефрен: „Елате ни
вижте!” Той определя не само проблемната насоченост на стихотворението с
идентично заглавие, но и очер¬тава възходящо градираната деветстепенна скала на
Вазовото възмущение, впи¬сано като целенасочено повторение в деветте строфи на
творбата.

Стихотворението „Елате ни вижте!” е включено в издадената през 1899 г. Ва¬зова
стихосбирка „Скитнишки песни”. Тя най-точно отразява вътрешното поетично
състояние на Вазовата „душа-скитница”.

Раздялата на поета с патриотичното, освободително минало е мъчителна. Но още
по-трагично е усещането му за не¬възвратимо загубени национални ценнос¬ти при
вида на потресаващите картини на социална и духовна нищета.

„Скита” Вазовата душа. „връща” се по¬етичната му мисъл назад към миналото на
забравен, сякаш винаги загубен пат¬риотичен идеал. „Скита” и сред социал¬ните
реалии на нова следосвобожденска българска действителност и открива са¬мо пътя
към ново човешко и гражданско разочарование. Това пътуване към забра¬веното
минало на българската духов¬ност е белязано със страшния вик на ужас и срам –
„Елате ни вижте!”

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,

по кръчми, по хижи – ума ми размътя.

душа ми покъртя!

Ум и душа, поетични сетива и човешко сърце се сливат и градят социалния
кри-тичен патос на дълбоко протестни по¬етични картини, които очертават
Вазо¬вата творческа теза. Тя е поставена ка¬то лично възмущение и социална
гражданска позиция на твореца във втора строфа:

Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,

тъмничен въздух: В полумрак потопени

човеци и дрипи… На също гноище

лежи скот и стопан, духовно сближени.

Духовно насилие и духовна безликост – това е печалната картина на променена
българска душевност в новите социални условия на българския обществен живот.

Ако в първа строфа Вазов върви към со¬циалния кризис на българската душевност в
края на XIX век, във втора строфа реално присъстват социалните измере¬ния на
душевни деформации, обхванали ка¬то нравствено крушение българското об¬щество.
Вазов не озвучава вътрешните пространства на страдащата душа. Въвежда
единствено нарастващия ри¬тъм на социално отрицание и критика, въплътени в
поетичния възглас: „Елате ни вижте!” Той пулсира с тъмните обеми на социална
мъка и протест в съзнанието на твореца. Композиционно свързва обществения и
поетичен пулс на времето, отразен в деветте строфи на творбата. Гневната
ескалация на възмущението чертае пътя на Вазовия хуманен срив при прекия досег
с печалните картини на со¬циална бедност и душевно „запустенье”.

Вазовата поетична теза за социална критика и протест е събрана в стиха:

лежи скот и стопан, духовно сближени.

Тя е защитена чрез социалната моти¬вация на Вазовия лиричен гняв, отричащ
духовната бедност и безликост: „Зла бедност! Неволя! Души затъпели,…, деца
застарели;”.

Поетът очертава същността на враждебното към човека и неговата душев¬ност
българско общество. Болката на Вазов е искрена и дълбока:

Тегло, запустенье!… Дълбока неволя

Живота от радост, от всичко оголя!

Поетичното възмущение рисува карти¬ната на социалното зло, пронизала с
остротата на социалния дисонанс духов¬ните сетива на твореца:

И вечно…

зло входа за смях и за песни заприщи!

Тук бедност вековна е гост постоянни.

Разгърнал социалните мотиви, очертали негативите на обществените реалнос¬ти –
духовно безличие и социална враждебност, Вазов ни прави съпричастни на вечното
зло, чиято социална безперспективност е болезнено озвучена от пристрастния
протестен вик: „Елате ни вижте!” Той е изпълнен с трагична безнадеж¬дност, но в
него ясно звучи категорич¬ността на отрицанието. То е единстве¬ното оръжие на
поета срещу грозните со-циални деформации на действителност¬та.

Доказателственият финален акорд на художествено изложената поетична те¬за и
звучи с широкия обем на горчиво по¬несената човешка болка от стиха на Ва¬зов:

И чупи се воля и дух под хомота

……………………………………………………

Човекът словесни паднал е до скота.

Поетът не е дистанциран наблюдател на човешкото унижение. Той се слива,
превъплъщава в жалките душевни остатъци от някогашно човешко достойнство,
ос-танало в гаснещата, социално боледува¬ща душа на българина, за да усети още
по-натрапващо нелепостта на униженото човешко стенание, мрачната тъмна болка на
нечовешкия молитвен стон:

„Елате ни вижте!” – той моли и стене, –

Вий, мъдри велможи, …

На миг напуснете там вашто тържище

На шум и на фрази, богато платени – „Елате ни вижте!”

Появява се официалното, макар и изпъл¬нено с мрачни тържествени социални
то-нове, Базово обръщение „Вий”. То е заре¬дено със социалната ненавист на една
лична дистанция и погнуса от празния су¬етен шум на общественото и политическо
„тържище”. Печално е очертано и от¬делено със страшния социален вик „Елате ни
вижте!” в началото и края на седма строфа.

Този вик на ужас и срам разгръща третоличните форми на отчужденост в сти¬ха на
Вазов, но и в социално „анатемосаната” сякаш душа на българина:

Вий, дето в покои и в палати стоите,

Към нас приближете – вий, славни, вий, сити!

Откроил ясно човешката си позиция чрез ироничния подтекст на поетично
имплицирана нова социално антихуманна същност – ситостта, поетът докрай
извисява високия минорен тон на поетичния си граждански протест:

О, доста на думи-сте нази любили –

„Елате ни вижте!”

Творбата е с отворен поетичен финал. Остава да звучи трагичната риторика на
Вазов и гневният тон на прозвучала В стихове разбунена гражданска съвест.

Линее нашто поколенье” – Вазов
(Анализ)

Сподели във Facebook

Сподели
в Twitter

Сподели
в Digg

Сподели
в MySpace

Сподели в Svejo

Сподели
в Lubimi

от MalamiR на Вто Яну 05, 2010 15:17

„Линее нашто поколенье” – ВАЗОВ

(анализ)

Заради „практическите человеци” линеят цели поколения. И Вазовият лирически
човек възкликва горестно: „Линее нашто поколенье”. Болката е голяма, защото
нравственият апокалипсис неумолимо настъпва. Когато цяло поколение е поразено
от вихъра на ценностния хаос, се губи посоката в мрачната мъглявост на
бездуховността. Отдаването на скверни занимания и низки страсти отнема
градивната енергия на нацията. Разхищават се сили за безсмисленото въртене в
кръговете на повтарящите се исторически нелепости.

Поетическото структуриране на стихотворението представя тристъпковия модел
констатация – отрезвяващи възклицания и въпроси – молитвено послание. Всяка от
основните части съдържа по две строфи. Различните стилови регистри бележат пътя
от отчаянието през гнева до надеждата за помощ свише. Трудно е да се определи
дали това движение е оптимистично или песимистично. Тълкуването зависи от
оценката за християнската вяра. Атеистичното заключение би било, че щом
посланието попада в хлъзгавата мистичност на ирационалното, значи всякаква
надежда е загубена. Вярващият човек би се опрял на всеможещия Бог и би
погледнал със смирен оптимизъм към начертания път. Едно е сигурно – че
лирическото говорене в стихотворението е изведено от печалните реалности до
сакралното му звучене. А това е знак, че проблемът за бъдещето на нацията е
ореолно осветен. В дълбините на лирическия код е перифразата на „Глас народен,
глас божи!”, която зазвучава като „Глас божи за народа!”:

Недей оставя, мили боже, без

лампа твоя свет олтар, без

химна твоето подножъе, без вяра

живата си твар!

Недей оставя без Звездица

моряка, в нощний мрак остал,

без утро луничката птица,

народите – без идеал.

*** **** ***

Не навсякъде във Вазовото творчество родното и българското са така единосъщни и
така възторжено възвеличени както в „Аз съм българче“. Несъвпадането
между „всичко българско и родно любя, тача и милея“ и изреченото в
„Линее нашто поколенье…“ е съвсем видимо. Не „тача“, а
„осъждам“, не „милея“, а „отрицавам“ определят
патоса на това слово, което в рамките на шест четиристишия сменя и адресата си,
и формата на изказ. Осмислянето на граматическата, интонационната и, да я
наречем, комуникативната нееднородност на поетическия текст е път към
заложеното в него послание. То, на свой ред, приобщава стихотворението към
други знакови Вазови творби, които в различни посоки проблематизират
вездесъщата възрожденска тема за българското.

За епохата на Възраждането българското е основополагаща ценностна категория и
тъкмо в това негово качество, в тази негова призваност, то се налага като предмет
на осъзнаване. От Паисий насетне съпричастността към българското е равнозначна
на извисяването до определено ниво на съзнание и самосъзнание, а условие за
достигането му са знаенето на историята, на „своя род и език“.
Паметта – Езикът – Идеалът са ценностните опори на българското и във Вазовата
литература, а незачитането или отхвърлянето им – най-непростимите измерения на
българския позор.

Тъкмо безмислие, безпаметство, духовна безпътица и отсъствие на самосъзнание са
тежките грехове на „поколеньето“, които сочи лирическият говорител в
„Линее нашто поколенье…“ Самият той заема двойствената позиция на
част от това недостойно и самонизвергнало се поколение, но и на дистанциращ се
от него съдник. За това свидетелстват различията във формите на изказ в първите
три строфи (то – ние – ти). Втората от тях бележи дори усилване на усещането за
принадлежност към укоряваното поколение и за споделяне на обща отговорност с
него. Ако в първото четиристишие това е изразено чрез притежателното
местоимение „нашто“, в следващото вече е подчертано чрез първото
лице, множествено число на глаголите. Реторическият ефект от подобно говорене
не е еднолинеен. Приобщавайки се към тези, които изобличава, лирическият
говорител всъщност още по-категорично се разграничава. Моралното му предимство
пред тях е, така да се каже, двойно потвърдено. От една страна, печели
убедителност, като не се самооневинява, от друга, подчертава различността си от
тях, право за което му дава изразеното чрез първоличния изказ съзнание за
всеобщото пропадане в „застой“ и „убийствен мраз“. Със
същото право той се обръща с недвусмислената категоричност на императива
„Стресни се“ към своето „племе закъсняло“ и безкомпромисно
изрича неподлежащата на оспорване тъжна констатация:

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Симптоматична е и промяната на името, с което е назован адресатът на осъждащата
реч: от „поколенье“ в „племе“. В семантиката на
„племе“ вече не може да се удържи донякъде утешителното допускане,
което „поколенье“ позволява: че духовната непрогледност и
безперспективност, тревожно възвестени в стихотворението, са временни, че те
засягат това поколение, че не са постоянно възпроизвеждаща се гибелна нагласа
на „племето“. Но освен че отменя възможността представената в
творбата реалност да се приема само като еднократен, поколенчески проблем,
лексемата „племе“ носи значения, които дълбинно подкопават и
възможността възрожденският идеал да се мисли като постигнат. Най-същественият
исторически проект, чието осъществяване достигането до този идеал предполага, е
именно преобразяването на българите от племе в народ, т.е. в обединена от
знаенето на своето минало, род и език общност, способна да бъде субект на
инициативата и отговорността за собствената си съдба. На символно ниво на това
преобразяване съответства преходът от робство към свобода в националното битие.

Опозицията робско племе – свободен народ е смислоопределяща във Вазовото
творчество. В одата „Каблешков“ от „Епопея на забравените“
тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието „народ“.
Народът отпреди великата си и чудотворна метаморфоза, случила се след
„избухването“ на Каблешков, е неопомнил се, несъзнаващ себе си и
съществува единствено според примитивната философия на оцеляването. Той не
мисли, той няма посока, той е съвсем като племето, към което се обръща
лирическият говорител в „Линее нашто поколенье…“ Но народът след
събитието, провидяно в одата като „преображенье славно“, дораства до
позитивната семантика на своето име. Той е „голям, и готов за бунта, и
храбър, и сам…“ Сам тук означава именно отговорен за себе си, вътрешно
независим, осъзнат.

Докато одата „Каблешков“ представя народа като вече самопостигнала се
ценност (по силата на чудото и тайнството), в писаното по същото време
стихотворение „Линее нашто поколенье…“ (януари 1883) той е видян
отново в деградиралия статус на племе. Това привидно „непостоянство“
във виждането на Вазов за българите явява своите основания в не един от
неговите текстове. Наслагването на техните внушения разкрива всъщност едно
впечатляващо постоянство и устойчивост на неговото прозрение, че нетрайни и
бързопреходни са моментите, в които българският народ се издига до висотата на
идеала за себе си. И – това е, което прозвучава с най-голяма тревожност, – тези
докосвания до измеренията на идеала като че не оставят никакви следи. След
отшумяването им, след пробуждането от сюблимното пиянство, ако си послужим с
метафорите от романа „Под игото“, народът заживява така все едно те
никога не са били.

И за това свидетелства одата „Каблешков“, като припомня едно предишно,
безследно преминало порастване на народа:

Левски бе угаснал преди три години.

И народът спеше…

В тази своя част одата връща към „Левски“ – първата творба от цикъла
„Епопея на забравените“. Там вече се е говорило за един всенароден
подем, за една всеобщо изживяна велика и всеотдайна готовност да се вземе
участие „в това предприятье“. Веднъж вече народната душа е била
прояснена от апостолското слово „сладко и опасно“. Но… Левски го
няма и народът заспива, забравя. И трябва друг апостол да „избухне“,
трябва пак нечие „велико слово“ да даде на сърцата „биене
по-ново“ („Каблешков“). Така „Епопеята“ говори за
неимоверността на усилията, нужни, за да бъде отново и отново изтръгван от
духовното си безпаметство този народ, за бързината и леснината, с която той
отпада от висотата на идеала и изгубва съзнание за него.

В светлината на тези наблюдения се вижда ясно, че смисловите отношения между
„Епопеята“ и „Линее нашто поколенье…“ (създадени в един и
същи период) не се свеждат единствено до противопоставянето преди и сега. Не
само сегашният, следосвобожденският български човек линее, изгубил светлината
на идеала. Люшкането между трудно припомняне и лесна забрава, между мъчително
бавно проглеждане и мигновено ослепяване, между осъзнаване на потребността от идеал
и малодушното му изоставяне се проявява не само при сравнението между
предосвобожденското и следосвобожденското, но и в границите на самото
предосвобожденско време, въпреки признатото му, дори митологизирано величие в
„Епопея на забравените“.

С познаването на тази трудна истина за българското могат да се обяснят и
обратите в речта на лирическия говорител в „Линее нашто поколенье…“
От тъжно-констативния тон в първите две строфи се преминава към
обвинително-призивния в третата, където референтът (това, за което се говори)
от предишните две се превръща в адресат (този, на когото се говори):

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Тъкмо знаенето на това, което други от линеещото поколение не знаят, обосновава
промяната от ние към ти в речевата позиция на лирическия говорител. От неговата
гледна точка на „знаещ“ е видима закъснялостта на племето, неговото
позорно изоставане от духовните предначертания на идеала, който, както се
заявява в края на стихотворението, единствен осигурява на народите смислено
живеене. Но българският в означеното в творбата свое настояще е пак белязан от
сочените и в „Епопеята“ като знаци на деградацията немислене,
непознаване, неосъзнаване на духовните начала на личното и общностното битие.
Затова и мисълта за бъдещето, за „потомството“ изпълва лирическия
говорител с тревогата, с която са заредени реторичните въпроси в трета и
четвърта строфа:

След теб потомство иде цяло –

Какво ще да му завещайш?

Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?

Ил нямаш ти задачи славни

И цяло бъдеще с борби?

Още неотзвучали с настойчивостта си тези питания, и речта променя рязко както
адресата си, така и интонационния си облик. Обвинителният патос е изместен от
молитвено смирение, словото е отправено вече не към племето, а към бог.

Освен на безгранично желание, молитвата винаги е израз и на усещане за
собствените предели на човека. За това, което не е по силите му и не зависи от
волята му, той се надява да измоли висша подкрепа. И молитвата, с която
завършва Вазовата творба, говори за почувстваното от лирическия говорител
безсилие с енергията на собственото си слово да „стресне“ закъснялото
племе, да освети мрака, в който то доброволно тъне. Но неговият финален речев
жест носи и друго внушение. Той е знак за рязък отказ да се говори на племето.

Сякаш няма вече надежда, че то само ще се опомни и ще потърси (или ще си
спомни) своя идеал, че ще осъзнае отговорността си за духовното осмисляне на
своето съществуване. Остава единствено упованието в чудотворната божия намеса.
Като тази в одата „Каблешков“, където „Каблешков избухна“ и
„Дух един потаен навред прохвърча“ едва след отчаяния възглас на
небесата към бога: „Докога ще дремят, о, господи благ?“

Четено така, в междутекстов план, стихотворението „Линее нашто поколенье…“
се вписва в едно смислово пространство във Вазовата литература, в което
надделяват скептичните, дори безнадеждните нотки в размисъла за българското и
за способността на българския човек да провижда и разпознава ценностните
основания на своето битие и да го удържа в измерения, където постоянен коректив
на практическото живеене е Идеалът.

*** **** ***

АНАЛИЗ НА ФРАГМЕНТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ ,,ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНИЕ”

,,Линее нашто поколение,

навред застой,убийствен мраз;

ни топъл луч,ни вдъхновение

не пада върху нас.”

,,Линее нашто поколение”-Иван Вазов

Иван Вазов е свидетел на Възрожденската и следосвобожденската
обществено-политическа действителност в България и като демократ тълкува
светлият идеализъм на българите след 1876 година и възмутено прави
характеристика на новото буржоазно време,което осъжда българският народ на
глад,мизерия,непросветеност и с това обезсмисля самият акт на освобождение от
турско робство.

Затова в редица творби (елегията ,,Елате ни вижте”,разказите ,,Дядо Йоцо гледа”,
,,Карадашев на лов” и ,,Травиaта”) поета използва формите на комичното,за да
заклейми социалната дисхармония на българското общество след 1878 година.

Цитираният фрагмент е откъс от елегичната творба ,,Линее нашто поколение”,в
която лирическа творба,автора прави горчива равносметка за изгубения идеал,за
покрусените надежди,че свободата ще донесе свобода на
света,спокойствие,благоденствие и народно добруване.

Възрожденският идеализъм отстъпва място на апатията, на застоя, на ценностния
хаос, на трагизма в народния живот. Болката, че следосвобожденското време
ограбва народните надежди за твореца е кошмарна болка, защото довчерашните
борци за свобода или са забравени или са се потопили в страшната борба за
оцеляване.

Трагизма на класовото делене е мотив в посоченият текст. Следосвобожденския
човек не чувства тази голяма нужда да се включи отново в процесите за защита на
народа. От една страна буржоазията се стреми да изгради модерна българска
държава, но за сметка на множеството на народа. Разколебаната вяра, че
свободата може да промени социалнополитическата действителност за Вазов е повод
да се тревожи, че следосвобожденското поколение няма идеал, няма родови
ценности, който да защитава на живот и смърт.

Експресивният глагол „линее” формира асоциация за бавно и мъчително умиране,
една агония не само на светлия възрожденски идеализъм, но и на физическо ниво
следосвобожденския българин не вярва, че свободата като ценност може да реши
проблемите на бедните хора и да ги хармонизира с тези на богатите, защото изконно-класовия
трагизъм осъжда малоимотните на смърт и отчаяние.

Като истински народопсихолог твореца рисува една страшна картина предимно,
черна за социалния живот на българите – безпросветност, безнадеждност, застой,
смърт и липса на пориви за промяна. Сякаш Вазов оплаква народната съдба и то от
името на едно кристално родолюбие, което не му позволява да остане безразличен
към процесите на развитие в следосвобожденска България.

Паметта – Езикът – Идеалът са
ценностните опори на българското и във Вазовата литература, а незачитането или
отхвърлянето им – най-непростимите измерения на българския позор.

Самият той заема двойствената
позиция на част от това недостойно и самонизвергнало се поколение, но и на
дистанциращ се от него съдник. За това свидетелстват различията във формите на
изказ в първите три строфи (то – ние – ти). Втората от тях бележи дори усилване
на усещането за принадлежност към укоряваното поколение и за споделяне на обща
отговорност с него. Ако в първото четиристишие това е изразено чрез притежателното
местоимение „нашто“, в следващото вече е подчертано чрез първото
лице, множествено число на глаголите. Реторическият ефект от подобно говорене
не е еднолинеен. Приобщавайки се към тези, които изобличава, лирическият
говорител всъщност още по-категорично се разграничава. Моралното му предимство
пред тях е, така да се каже, двойно потвърдено. От една страна, печели
убедителност, като не се самооневинява, от друга, подчертава различността си от
тях, право за което му дава изразеното чрез първоличния изказ съзнание за
всеобщото пропадане в „застой“ и „убийствен мраз“. Със
същото право той се обръща с недвусмислената категоричност на императива
„Стресни се“ към своето „племе закъсняло“ и безкомпромисно
изрича неподлежащата на оспорване тъжна констатация:

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Симптоматична е и промяната на
името, с което е назован адресатът на осъждащата реч: от „поколенье“
в „племе“. В семантиката на „племе“ вече не може да се
удържи донякъде утешителното допускане, което „поколенье“ позволява:
че духовната непрогледност и безперспективност, тревожно възвестени в
стихотворението, са временни, че те засягат това поколение, че не са постоянно
възпроизвеждаща се гибелна нагласа на „племето“. Но освен че отменя
възможността представената в творбата реалност да се приема само като
еднократен, поколенчески проблем, лексемата „племе“ носи значения,
които дълбинно подкопават и възможността възрожденският идеал да се мисли като
постигнат. Най-същественият исторически проект, чието осъществяване достигането
до този идеал предполага, е именно преобразяването на българите от племе в
народ, т.е. в обединена от знаенето на своето минало, род и език общност,
способна да бъде субект на инициативата и отговорността за собствената си
съдба. На символно ниво на това преобразяване съответства преходът от робство
към свобода в националното битие.

Опозицията робско племе –
свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата
„Каблешков“ от „Епопея
на забравените“
тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието
„народ“. Народът отпреди великата си и чудотворна метаморфоза,
случила се след „избухването“ на Каблешков, е неопомнил се,
несъзнаващ себе си и съществува единствено според примитивната философия на
оцеляването. Той не мисли, той няма посока, той е съвсем като племето, към
което се обръща лирическият говорител в „Линее нашто поколенье…“ Но
народът след събитието, провидяно в одата като „преображенье славно“,
дораства до позитивната семантика на своето име. Той е „голям, и готов за
бунта, и храбър, и сам…“ Сам тук означава именно отговорен за себе си,
вътрешно независим, осъзнат.

Докато одата
„Каблешков“ представя народа като вече самопостигнала се ценност (по
силата на чудото и тайнството), в писаното по същото време стихотворение
„Линее нашто поколенье…“ (януари 1883) той е видян отново в
деградиралия статус на племе. Това привидно „непостоянство“ във
виждането на Вазов за българите явява своите основания в не един от неговите
текстове. Наслагването на техните внушения разкрива всъщност едно впечатляващо
постоянство и устойчивост на неговото прозрение, че нетрайни и бързопреходни са
моментите, в които българският народ се издига до висотата на идеала за себе
си. И – това е, което прозвучава с най-голяма тревожност, – тези докосвания до
измеренията на идеала като че не оставят никакви следи. След отшумяването им,
след пробуждането от сюблимното пиянство, ако си послужим с метафорите от
романа „Под игото“, народът заживява така все едно
те никога не са били.

 

План-конспект на Вазов

Сподели във Facebook

Сподели в Twitter

Сподели в Digg

Сподели в MySpace

Сподели в Svejo

Сподели
в Lubimi

от Mozo на Пон Апр 25, 2011 02:55

„Епопея на забравените”

1. Творческа история

– създадена в Пловдив през 1884

– повод за написването й е разочарованието на поета от следосвобожденската
действителност, в която идеалите на героите са забравени, но преди всичко
болката на Вазов от откритието, че неговите съвременници обръщат гръб на
общественият идеализъм и разбирането за дълга, обуславящи подвига на Левски /
Ръковски и т.н.

2. Жанр

– епическо повествование с лирическа струя / ода

(ода = лирическо произведение, пропито с възторжени чувства

3. Композиция

– цикълът започва с одата „Левски”, защото Апостолът стой в зората на
българската свобода и завършва с одата „Опълченците на Шипка” – миг от
освободителната Руско-Турска война

4. Анализ на заглавието

– смисълът на заглавието се разкрива чрез критиката на автора, отправена към
тези които днес нямат идеали, а са потънали в мрака на порочността, според
авторът те ще са наистина забравените, а не националните герои, на които са
обърнали гръб

5. Мотиви

– в „Епопея на забравените” се откроява общочовешките проблеми за нравствения
дълг, за смъртта и безсмъртието, до което води индивидуалният подвиг и
колективната саможертва;

– идейните внушения имат за задача да припомнят една „не забравена длъжност”

6. Образи

– по своя патос, по авторовия подход към образите, от гледна точка на подбора
на езиково-стилистични средства за реализиране на възвеличеното от всичките 12
творби е ода;

– епическите моменти са подбор (най – значимото и важно в живота на героите)

– всеки герой е представен чрез онова дело, в което се оглежда разбирането му
за дълг, чрез което той осъществява своя принос в съдбата на народа

„Отечество любезно”

1. Творческа история

– написана през 1882 в Хисар

– част от стихосбирката „Поля и гори”

– продължава възрожденската традиция

2. Жанр – ода / гражданска елегия

3. Тема – любов към България

4. Образи: родина/отечество/българинът(сляп за нейните красоти)

5. Мотиви

– земята – рай Іва, ІІра ІІІта строфа

– за ослепяването на българина след Освобождението

– за липсата на духовна връзка между българинът и отечеството

„Левски”

1. Място и роля на поемата

– открива цикълът; идейни и нравствени основания за подобен избор – Левски е
едновременно персонофикация на идеала за личността, емблема на национално
освободителното движение, единица – мярка за непостижимост и еманация на народа
си; чрез образа на Апостола поетът очертава нравствените и духовно
психологическите характеристики на българина

– събитийно – биографичният план е представен лаконично; често със съзнателна
подмяна на факти, защото представлява не документална автентичност, а
поетическа и нравствена оценка на историята

– поставя и решава универсални за целият цикъл философо – етически проблеми: за
смисъла на човешкия живот, посветен на хуманни цели и възвишени идеали; за
дълга на личността пред времето/обществото; за съвестта като висш критерии за
нравственост и подтик за действие; за човека като висша мяра за святост

– задава основните нравствени опозиции: робство – свобода / позор – слава /
безчестие – чест / страх – геройство

– утвърждава като непреходни ценност: свободолюбието / родолюбието /
добротворството / безкористието / всеотдайността / себеотрицанието /
жертвоготовността

2. Композиция

– „Левски” е първата ода от цикъла, което свидетелства, че Вазов не се стреми
да представи събитията от българската история по хронологична последователност,
а да изрази концепцията за националната история и ролята на личностите в нея

– Текстът е композиран в три части:

І – встъпление 9монологът на Левски)

ІІ – същинска част (проследява деянията на Апостола)

ІІІ – заключение (финална прослава)

“Паисий”

1. Творческа история

– говорейки за самата ода, Вазов споделя: „Великото значение на Паисий познавах
още от статията на Дринов в „Периодическото списание” (статия за Отец Паисий,
неговото време, неговата история и учението му)”

2. Място и роля на поемата

– Паисий Хилендарски е идеологът на Българското Възрождение, защото словото му
възражда от мрака на незнанието българското миналото и го превръща в образец за
бъдното, ето защо одата е композиционен център на целя цикъл

3. Заглавие – посвещава творбата на хиляда и двайсетата годишнина от
написването на „История славянобългарска”

4. Епиграф

– авотрът прави връзка с встъплението от „История славянобългарска”;

– в призива на Паисий се съдържа идеологията на Възраждането

6. Композиция

– същността на Паисиевото настояще

– миналото, което той пресъздава

7. Тема

– извежда темата между новите идеи на личността и ценностите на епохата

8. Финал

– сблъсъкът между ренесансовият човек и божият служител

– сравнение между началото и краят

– разкрива се промяната в новият тип духовно съществуване

– финал = снемане на ореола (в началото е монарх, в края – пророк)

– затваря композиционно поемата (мотива за мрака)

“Кочо”

1. Място и роля на поемата

– на трето място

– пресъздава гибелта на Перущица

– цели да събуди епохата на възраждането

– кара съвременниците да си припомнят погрома на Априлското въстание

– 1876 – духът на България е събран в колективния подвиг, към което насочва
подзаглавието

– В творбата е възвеличен индивидуалният подвиг на Кочо

– Творбата пресъздава исторически факти, но от друга страна е епопейно
възвеличаване на героите

2. Жанр – ода / поема

3. Проблематика

– избора в трудна ситуация: смърт (път към спасение на честта / родовото /
личното пространство)

4. Композиция

а/ уводна част с четири антитези:

борба – падение

геройство – срам

мрак – светлина

славно – лирично движение

– събитието е вдъхновено от дистанцията на времето

– мотивът за забравата

– славата на героите гасне

б/ завръзка

– опозицията: срам – геройство

– драматичният конфликт между опозициите

в/ кулминация

г/ изложение

– смислен център, появява се в първото четиристишие; апотеоз на героизма на
Перущенци

– светлината

– образът на Кочо – след лирическото отклонение (той възхвалява Перущенци /
погром / разкрива проблема на личностния подвиг)

5. Анализ на заглавието

– отнася се към конкретен герой

– подзаглавието ориентира към конкретно място и време е историята

6. Изображение на събитието

– промяна на поетическият език

– самото събитие не се пресъздава

☺ мотиви за сражение: опозицията вътре – вън / за лудостта /
геройството – срама

Извод: Смъртта не е важна, важно е да се защити родното достойнство;
лирическото отношение се противопоставя на първите четири стиха (акцент пада
върху светлината); възхвала на героизма на Перущенци

7. Образът на Кочо и проблем за личният избор

– позор = смърт

– индивидуален подвиг = постъпка на герой

„Опълченците на Шипка”

1. Творческа история

– повод за написването й е разочарованието от разколебаването на възрожденските
идеали след Освобождението

– Вазов поема отговорната задача да върне на сънародниците си вярата във
величието на българският дух

– Одата е последната творба от стихосбирката

– Описва появата на масов героизъм в ожесточената битка за един от
старопланинските проходи

2. Жанр – ода / опема

3. Композиция

а/ лирически увод

– ярко изразен полемичен характер, определен от противопоставянето на две
позиции

– антитези: срам – позор

Іва част: Позицията на опонентите на поета

– последиците от петвековното робство са непреодолими

– тежките и незаличими следи от робството върху характера и психиката на
българина са определени метафорично като „срам по чело” / „синила от бича следи
от теглото”

– „робството” – метафорично описано като „хомот” / „мрак” / „позор”

– Припомня едни от най – трагичните факти от робството – „Беласица” и „Батак”

– Отношението на историята и света: отрицателно

– Твърдението, че свободата ни е дар е обидно

– Пренебрегва се приноса на българите в борбата за Освобождението

– Омаловажаване и подценяване на качествата на народа ни

– Чрез анафоричното повторение на назидателното „нека”, поетът показва че не се
отричат последиците от петвековното робство

ІІра част: Позицията на защитниците на българският дух

– противопоставяне на клетвите чрез излагане на реален исторически факт:
подвизите на опълченците при отбраната на върха „Шипка”

– образът на Балкана е митологизиран

б/ същинска част: започва с емоционалното възклицание „О, Шипка”

– описание на епичните боеве

– решителна и отчаяна отбрана на върха, който олицетворява българското,
символизира високите цели и стремежи на героите

4. Образът на опълченците

а/ мотиви – свързани с нравствената същност и идеалите им

– защита на всичко българско

– съзнание за значимостта на делата им

б/ нравствени качества

– сравнени с лъвове и орли

– смелост / решителност / готовност на велики дела

– готовност за саможертва (смъртта е съзнателно предпочетена пред
отстъплението)

5. Епилог – историческата памет за подвига е съхранена от Балкана (символ за
българщина)

6. Заглавие

– насочва се към темата (битката) за да се покаже подвигът на тези велики мъже

– подзаглавие – датата на събитието (използва се за историческа достоверност)

заглавие – подзаглавие

минало – настояще

деяния за освобождение – срам / позор / забрава на достойнството

„Линее нашто поколение”

1. Творческа история

– написана през януари 1883

– публикувана през 1884 от Драган Манков в стихосбирката „Поля и гори”

2. Жанр

– проблематизира съхраняването на обществения опит и изгражда внушение, че
идеалът е основополагащо понятие в ценностната система, както на нашата нация,
така и на човечеството

– стойността на битието дава, не само отделната човешка личност, но и идеалът
като притежание на обществото

3. Място на творбата

– липса на ориентир – основен проблем

– изгубеният идеал

4. Проблемът на изгубения идеал

5. Заглавие – забрава / погубване на ценностната система

„Елате ни вижте”

1. Творба в контекста на обществената реалност на епохата

– погледа на Вазов е насочен към следосвобожденската действителност

– водещи чувства: от възторг и преклонение го дибел и отрицания

– определя се от обекта на избора

– представена двойнствено

2. Времето след Освобождението

– сатира и критика на поета

– остри социални противоречия и изгубен национален идеал (настояще ≠ минало)

– нацията е разделена на бедни и богати

– Буржоазията представлява условие за забогатяване, а народа тъне в мизерия

– Разделението между родина и държава е факт, който Вазов не приема

3. Заглавие / Теми

– социалното осиротяване и деформация на Възрожденския модел

– жанр – гражданска елегия

– поетически изказ – ярък / изобличителен

„При Рилския манастир”

1. Творческа история

– за първи път стихотворението е публикувано в списание „Денница” през 1891 със
заглавие „В лоното на Рила”

– в последствие Вазов нарича така последния цикъл от „Звукове” 1893

2. Жанр

– изповед

„Българският език”

1. Творческа история

– публикувана в Пловдив заедно с „Епопея на забравените”

– част от стихосбирката „Поля и гори”, след преработка намира място в
„Съчинения”

2. Жанр

– ода, с обръщение, което представя в изповедта

– съчетава възхвала с полемика и апология

3. Идеята за национален език, като гарант за развитието на един народ

“Чичовци”

1. Анализ на заглавие

– разкрива отношението на автора към героите (иронично / комично)

– заглавието е обвързано с епохата, поради предосвобожденското българско
общество / примитивни битови проблеми / изостанало мислене

– нарицателно за обикновени хора / средните послойки, свързани с историческата
епоха

– публикувана през 1885 в списание „Зора”

– отделните глави имат свои заглавия (повлияно от френските романтици)

2. Жанр

– битова повест

– епистоларни моменти

– стилово се намира между роман и разказ

3. Композиция

– двадесет и четири глави + встъпление и епилог

– чрез диалози се запознаваме с героите

– представлява различни страни от живота представени за кратък период от време

4. Начало и край на творбата

– встъпителната част започва с героите – събраното множество в главата
„Общество” (в църквата, където се клюкари/одумват се хората)

– в края героите са в кафенето

5. Хронотоп – пространство и време

? Кое е истинското пространство на българското робство? – „Пространството между
обичайното и изключителното.” (В. Стефанов)

– Хронотопът е стеснен между градчето и домът

– Централни топоси на българина: Джаковото кафене / кладенецът / конакът /
училището / храмът / женският метох

– Българина очаква свободата си, но не активно, поради което намаляват целите /
стремежите

– 17 глава – от робството към свободата

– Исторически събития: съществува нелегално национално движение

6. История и бит в творбата

? Как е представен битът в творбата? – Героите са сраснали с бита, привързани
са към вещите, разговорите през плета. Битът е изобразен от гледна точка на
епохата/ историята/ патриархалната общност част от родовото съзнание; на преден
план идват личните конфликти / безсмислени приказки / дребни грижи, а на заден
– етническите конфликти

– съжителство между бит и история: историческото време изпреварва битовото;
чичовците следят събитията, но не ги предвиждат; изостават в представата си за
събития; чичовците наблюдават чрез отношението на поробени и поробители / чрез
силата на езиците

7. Времеви граници

– отсъстват такива, времето се развива за няколко дни в последната година на
робството

– изтъква се монотонния живот (втора глава)

8. Как присъства робството в творвата?

– съзнанието и действията на героите в разговорите / облеклото / страхът от
турците

– в речта на г-н Фратьо

„Под игото”

1. Творческа история

– публикувана през 1894 в Одеса

– един от първите български романи под влияние на френските романтици

2. Жанр

– исторически роман / роман – синтез (битовоисторически)

3. Структура на романа

– основни сюжетни линии: приключенскоромантични (свързани с главния герой)

– истински художествен обект е битът / душевността / историчността на
българският народ

– състои се от три части: подготовка – изпълнение – потушаване на Възтанието

– етнически / морални конфликти

Іва част – завръзката / любовната история между Рада и Огнянов

ІІра & ІІІта част – кулминация & развръзка на тези конфликти

„Дядо Йоцо гледа”

– разказът е публикуван през 1901 в сборника „Видяно и чуто”

– първият текст („Кардашев на лов”) от този сборник е последният текст от ІІра
част на сборника „Драски и шарки”

– разказът е равносметка на драматичните преживявания за свободата / на
носталгията по възрожденския образ на българина

– сюжетът е опростен: разказ за сляп старец, който доживява да види
доказателствата за свободата на България

Дядо Йоцо гледа

 

Вазов посреща Освобождението с искрено въодушевление и възторг. Тоя
възторг е предаден най – добре в разказа Дядо Йоцо гледа. Това е възторгът
преди всичко на народните маси, които в Освобождението виждат осъщесвяването на
своя вековен копнеж за справедлив, спокоен, творчески и щастлив живот. Вазов го
е изразил в незабравимия образ на слепия старец от малкото старопланинско
селце, който жадува да види и почувства българското свободна България. В
неговия образ Вазов е изобразил не само радостта си от свободата, но и
дълбоката си вяра в силите на нашия народ, дълбокото си убеждение, че само
свободата може да осигури нормалното и щастливо развитие на народа, неговия
напредък. Със свободата се ражда държавата със своите институции, управници и
проблеми, държавата със своите пороци. Надграден този нов образ на България над
образа на майката кърмилница, залегнал във възрожденската представа, предизвиква
опорочаване на България като родина. Това води след себе си голямо
разочарование, което откриваме в произведенията на следосвобожденските писатели
и особено в този период от творчеството на Вазов. Въпреки разочарованието си от
социалната действителност, от пародираните в нея възрожденски идеали писателят
не престава да търси българското. Това е и рефренният въпрос в разказа му Дядо
Йоцо гледа :Де българското?

Началото на разказа, което
е типично за Вазов, обичащ като автор да се намесва с разсъждения в
повествованието, е всъщност равносметка за онова минали, времето
на България преди.Първото, което прави впечатление е отнасянето на това начало
в миналотоу, във времето на робството. Патриархалният свят е умрял това е
осъзнато от автора. От друга страна родината майко също си е отишла,тъй като тя
е невидима част от него. Чрез тази равносметка, изразена като авторова позиция,
мотивът за двойнствеността в образа на България е въведен от Вазов в самото
начало..Ражда се усещането за грях. Дядо Йоцо изживява сливането на родината с
държавата без съзнанието за греховност и порочност.Той вижда старата своя
България, но свободна.Той е свързващо звено между родината и държават:Имаше
обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който
възкръсна не, можа да изпита удовлетворението на един възкръснал при вида на
освободена България, без да изпита разочарованията на нас, живите, които
гледаме.

Още тук, в началото Вазов подчертава: имаше един човек т.е. единствин,
това внушение е продължено и по-нататък в общия план на текста.Многократното
повторение на местоимението той отделя дядо Йоцо от останалите още повече,
подчертава индивидуалността му. Никъде в текста писателят не назовава имената
на неговите съселяни, като изключим Денко и Кольо.Тези имена авторът споменава
порди необходимостта на конкретната ситуация, без да ги разгръща като образи.
Слепотата, която е главна част от характеристиката на дядо Йоцо, също го
дистанцира от останалите. Противопоставят се нормалната сетивност на другете и
нарушената такава на героя, като това издига образа в нравствено отношение. С
ослепяването животът на дядото не свършва, защото много често най- важното,
най- сдтоиностното е невидимо за очите – то може да се почувства само със
сърцето. Той вижда чудесиите, за които неговите съвременници са слепи, те не
могат да почувстват и потоците светлина, които струят от душата му. Така в
ежедневието зрящите и слепият старец се разминавата. И става чудо: дядо Йоцо
гледа, а останалите са слепи. Зрящите не разбират, че свободата се състои не
толкова в това да имаш своя вола, колкото в това да не се подченяваш на
чуждата. В този смисъл хората, които смятат, че са нещастни, не осъзнават колко
са щастливи. Героят познава не само със сетивата си, а и с вътрешното си
усещане. Той стои на границата мужду субективния и обективния свят там се
осъществява връзката между Държава и Родина, за да се познае и постигне
българското.

Двойно подчертаното отчуждение ( на селото от света и на дЙ
от неговите съселяни) поставя стареца в едно много различно състояние от това
на обикновения бългалин по онова време той обитава
територията на миналото, където властват други ценности и добродетели. Там Вазов
търси България и българското, защото само там може да се усети утопията на
възрожденските идеали. Българското за дядото идва от един личен, интимен,
мъничък свят, който осветява тъмното му съществуване, дава му възможност да
види въпреки слепотата си. Разказът е пълен с гарчивина, с укор, който сякаш
няма адресат. Всички се смеят на слепеца, на простотията Йоцова. Дори самият
Вазов се дистанцира от неговото възрожденско умиление пред нова България. И все
пак за автора, старецът, макар и смешен, е драматична фигура на едно
разминаване между минало и настояще, между мечтите и реализацията им, между
предосвобожденските идеали и това, което е останало от тях след Освобождението.
Съвременниците му са преминали през всички промени на живота и незабележимо сами
за себе си са се променили загубили са простодушието на мечтите си, наивността
на трепетите си. За тях всичко което става е естествено и логично.Чрез дядо
Йоцо миналото долавя и оценява новите знаци на реалността, а читателя, докоснал
се до духовния свят на стареца, има възможността да погледне настоящето и
отвътре, откъм сърцевината на миналото.

Но това е само първият пласт на парадокса в този разказ. Вторият се състои
в обратното обръщане на настоящето към миналото. Благодарение на незаслужения
възторг, отправен към това настояще от слепеца, съвременниците могат да
почувстват размерите на своето отклонение от предосвобожденския идеализъм, да
осъзнаят незавидната си участ да живеят в един свят, който съвсем не е
мечтаният, жадуваният.

Пред стареца новото се разкрива в три фигури- околийския началник, войника
и влака. За дядо Йоцо те са въплъщение на свободна България. Слепецът всъщност
не живее вътре в свободата, а я съзерцава през редките си срещи с идващите
отдалече нейни въплъщения. За да изгради представата си за новото, старецът
разполага с униформата на околийския, която докосва; с шинела, фуражката и
сабята на войника, до които се допира и с влака, чийто трясък чува. Но зад
конкретното слепецът успява да отгатне една силна, царствена, богата и талантлива
България. За да види ръста й дядо Йоцо го съпоставя с величини, които познава
като големи. Турското и европейското за него
са точно такива величини и двете са фигури на властта, силата и
превъзходството. Околийският началник

придобива смисъл, когато се приравни с каймакамин, с паша; войникът с
униформата си става достатъчно ценен
знак, когата старецът го възприеме като аскерлия; железницата, направена от
българи, е толкова важна за героя, защото навремето французи са я смятали за
невъзможна. Йоцовата България не просто има княз, сараи,урпавители, войска,
инженери. Притежаването им за стареца я доказва като съревноваваща се с другите
важни нации и при това пелеща съревнованието. Родината, която Йоцо приветства,
е не просто в даденостите на настоящето. Истинските й смисли се разкриват при
непрестанното съпоставяне на минало и сегашно, на свое и чужда; героят съумява
да види отвъд материалното, отвъд всекидневното и предметното. Отечеството
трябва да се търси, да се постига, да се открива. То трябва да бъде направено
от самия искащ го човек, да бъде отгледано вътре във всеки един, изградено от
потребността да имаш Родина.

Смъртта на дядо Йоцо е внушение за невъзможната съпоставка на видимия свят
и видениятя за него, за неосъществимото пренасяне на възрожденската ценностна
йерархия в новото време; героят умира във високото пространство (на скалата)
метафора за високите му идеали, изпълнил духовната си мисия, създал света на
българското.

В разказа „Дядо Йоцо гледа\“ Ив. Вазов разработва темата за мястото
на българина в променящото се време след Освобождението на България. На тази
тема са подчинени композиционните, смисловите и образните структури на
творбата. Самият автор е разпределил текста на 11 фрагмента, чиито смислови
връзки могат да бъдат представени (в силно схематичен вид) по следния начин:

а) I и ХI фрагмент (пролог и епилог);

б) III, V, VII и IХ фрагмент – героят „вижда“ отделни факти от живота на
свободна България;

в) II, IV, VI, VIII и Х фрагмент – описание на изживяванията на героя,
съпроводено с разсъжденията на разказвача, в които стойностите на живота се
разглеждат предимно от позицията на главния герой.

Очевидно е, че главният герой е носител на голямата идея на творбата – за
духовното зрение, което превръща стареца в единствения „окат“ сред множеството
„зрящи“.

Нека да разгледаме начина, по който е изградена представата на „окатия“ дядо
Йоцо за свободната вече родина.

Разказвачът изтъква, че зрящите не виждат големия смисъл на свободния живот: „В
своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на
всекидневния живот той (Дядо Йоцо – в с. н. – Зв. Б.) не усещаше нищо особено
ново. Си същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той
слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с
нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от
света.“ Единствен главният герой, лишен от физическата светлина, е в състояние
да оцени значенето на свободата. Той я изживява пълноценно, имайки „зрение“ за нейната
същност. Изживяването се извършва чрез субституиране на образа на свободна
България върху спомените за черния робски свят и за неговата знаковост. От
такава гледна точка се оказва, че околийският началник „е нещо като каймаканин,
като паша.

– Ама български паша? – пита той, запъхтян от вълнение.

– Български, ами какъв! – отговарят му.

– Наш си? Българин?… – пита пак учуден.“

И така, съселяните на дядо Йоцо му представят околийския началник като „паша“.
Това е единственият начин, по който администраторът може „да влезе“ в
разбираемия за дядо Йоцо свят. Така се самоописва и самият началник:

– Ваша милост ли си, синко?

– Аз съм дядо.

– Пашата ли?

– Той същият – каза началникът усмихнат.“

Принципно същият механизъм действа и при срещата на дядо Йоцо с войника.
„Едничкият от това село войник“ е видян от слепия старец като „аскерлия“. „И
дядо Йоцо цял час разпитва за българския зарай в София, за българските топове,
за българския талим и за всичко…“

Срещите на дядо Йоцо със свободна България са общо три. Първата е с околийския
началник, който е представител на държавната администрация. Втората е с
войника, който е представител на армията. Администрацията и армията са
най-важните белези за наличието на една свободна държава, затова тях ги има и
свободна България – така, както ги е имала и Турската империя.

Но ако „свободата“ се изразява само със замяна на едни личности с други (при
запазване на старите социални структури!), то тя безсп*рно не заслужава особена
възхита. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ обаче внушава, че свободна България има и
нещо много повече от Османската империя – и това нещо е железницата. Трудно е
да се прокара железен път през Искърския пролом – „Из това усте, из тия стръмни
места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози
крак мъчно се задържаше по стените?…“ Затова „една голяма царщина“
(Османската империя) не е могла да построи железница, затова „паши и големци и
френски мендизи“ са казвали, че железница не може да мине пролома.

Оказва се обаче, че онова, което не е по силите на Турция, ще бъде извършено от
свободна България. Нашата родина разполага с по-учени инженери от „френските
мендизи“ и има „милионите, хилядите милиони“, необходими за изграждането на
железницата. Едва тогава „българското“ се представя на дядо Йоцо като „нещо
велико, могъществено, необятно… Неговият убоги ум не можеше да побере
всичкото това величие.“

Показателно е и това, че Турция не може да предложи на главния герой наглед,
върху който да бъде положена представата за железницата, защото по време на
робството не е имало железен път. Затова дядо Йоцо си представя железницата
„като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве,
фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата
и напредъка на свободна България“. Очевидно е, че от гледна точка на дядо Йоцо
железницата не е обикновено средство за придвижване (тя е такова средство за
неговите съселяни и за други герои, „окатите“ хора), а е начин за прослава на
свободна България. Затова слепият старец нито веднъж не се вози на влака, но
„възкръсваше“ при неговия ехтеж.

Другите герои не могат да оценят големия напредък на свободната родина. Новите
кондуктори на влака питат дали старецът, който маха с шапка, не е „някой луд“,
а селяните „си казваха ухилено“, че дядо Йоцо гледа. Но това, което ухилените
селяни не разбират, е оценено по достойнство от разказвача. Затова репликата
„Дядо Йоцо гледа“, лишена от своята ирония, е извадена като заглавие на текста.

Намирайки се в планината, дядо Йоцо изгражда свой модел на свободното
отечество, полагайки вижданията си върху познати дадености от епохата на
турското робство и от митологията. И така, субституцията се оказва
смисленотворен механизъм на текста. Чрез нея авторът въвежда внушенията за
стойността на свободния живот.
Талантът на писателя е безсп*рно доказан и чрез вплитането на културни универсалии в смислотворния механизъм на разказа. Още в античността слепотата е възприемана като знак за мъдрост и Вазов неслучайно използва този „вечен“ мотив от европейската цивилизация, за да изгради образа на мъдреца от планината. Така античните мотиви намират свое проектиране в типично българския космос, в който планината е сакралният център на родното. Да не забравяме, че тъкмо железницата е убедителното доказателство за дядо Йоцо, че България е вече свободна. В дискурса на разказа железницата проправя път за свободата. Отново извечният мотив за пътя се оказва знаков носител за авторовата цел – не физически зрящите, а духовно „окатите“ осмислят битието в неговата пълнота и значимост. Лишени от светлина (в денотативен план), те притежават оня чуден дар на мъдростта, който изчиства света от прах и сенки, от второстепенното, и могат да прозрат смислите на битието с нещо много по-значимо – с дара на сърцата си. Ето така субституцията в разказа „Дядо Йоцо гледа“ получава завършена форма, защото вплита културни универсалии, както типично антични, така и типично български, изграждащи голямата идея за значимостта на свободата.

 

Проблемът за осмисляне на българското в разказа Дядо Йоцо гледа от И.Вазов

 

Десетилетието след Освобождението е твърде важен период не само за
българската литература, но и за самоосъзнаването на нацията. Макар нейното
формиране да е започнало близо два века по-рано и в общи линии да е приключило,
българското общество започва да чувства с пълна сила този проблем едва
след добиването на политическата си свобода.

За съжаление, новото егоистично време няма нищо общо с идеалистичния дух
на нашето Възраждане.Разочарованието и изобличението стават основен мотив във
Вазовата лирика, основна тема на неговата проза. Новата епоха е
изобразена като епоха на лъжа, паразитно съществуване, безскрупулност и
безчовечност. Отново на преден план е съдбата на обикновените хора, безпомощни
пред жестокостта на живота и на новия морал, но запазили в себе си
жизнелюбието, вярата в победата на доброто като основни добродетели.

Разказът Дядо Йоцо гледа е представителна творба за прозата на Вазов от
следосвобожденската епоха, разкриваща сблъсъка между възторженото посрещане на
свободата и надеждата за промяна, от една страна, и принизяването на
идеала,породено

от апатия и лицемерие, от друга.
Откъснатият от света герой живее, съхранил светлия идеализъм на отминалото време, в чиято
хармония се крие поривът към свобода. Дълбоката привързаност на дядо Йоцо към
идеята за родното, съответстваща на авторовия идеал, прави героя по-истински и
пълноценен българин от всички негови съселяни, които са изгубили усещането за
същността на промяната.

В образа на дядо Йоцо авторът открива българския човек в нова среда, но с
онези негови постоянни характеристики, които му придават стойност въпреки
бездушната действителност. Героят е запазил възрожденската мяра за нравственост
и поведение, затова в него са заложени черти, присъщи на изконния български
характер.

Физическата слепота на героя играе основна роля в
изграждането и на фабулата, както и на философските и политическите размисли на
писателя.Дядо Йоцо живее в планинско селце,от няколко кошари,откъснато от
цивилизацията, но все пак близо до големия град. Той е прост, но събуден
старец, прекарал тежкия живот на роба с всичките му тегла, грозотии, и
безнадеждност. Ослепял на стари години, въпреки безнадеждността, той дълбоко
пази в сърцето си един идеал- свободна България.Като всеки идеал и този е
светъл, привлекателен, но неоформен, без детайли и подробности. Това е идел,
създаден като нещо, противоположно на робството. И когато идва свободата, този
идеал би трябвало да си въплъти в действителността. А действителността е далеч
от съзнанието на стареца. Освободителната война минава далеч от него. Той не
става свидетел на бягството на доскорошните господари, а простодядо Йоцо стана
свободен- казаха му това.Старецът е информиран, че е свободен , но става такъв
бавно, изстисквайки роба от себе си. Защото и след като му казват, че не е роб,
го вълнува скритата мисъл: Де е българското?

Той знае, че наоколо е свободна България, но със здравия усет на
селянина иска да пипне, да го усети и физически това българско.Тази душевна
борба кара дядо Йоцо да търси физическия допир с войника, с околийския
началник, да слуша шума на минаващия
влак. Затова и героят приема свободна България много по- идеализирано и
възторжено от зрящите си съселяни. В техните разговори, в битието им той не
усеща нищо, което да подскаже, че са нови, свободни хора.Този сблъсък в душата
на героя е типичен за хуманистите от това време.Те са очаквали много от
свободата, защото тя е съществена част от представата им за българското, а тя
почти не е променила ежедневието на народа. Това чувство на свобода бавно се
налага в душите на хората и се възприема като ежедневие, като нещо обичайно, а
не като празник.

Вечният празник е само за дядо Йоцо. Сляп, а значи и ненужен за ежедневния
труд, гледан от сина си грижовно, той няма друга грижа, освен да търси
българското

Градският чиновник, оказал се в селцето, и младото войниче, което заминава
да се бие в Сръбско- българската война, трещящата железница са образи- знаци.
Съзнателно подбрани в този ред, те въплъщават властта, войската, прогреса-
символи на държавността и на българското. Пред тях старецът застава занемял от
възторг, със свалена шапка, като пред олтар.Възторженото отношение на
развълнувания старец разкрива вечно живото, празнично възприемане на свободата.
Съселяните на дядо Йоцо, свикнали вече с еднообразието и сивотата на живота, се
изумяват от неговата радост, която възприемат като атракция. За тях животът е
същият, изпълнен с дребни борбии неволи, които помрачават радостта от голямата
промяна.Това дава основание на героя с
учудване да каже: Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам. Главното, по
което се отличава старецът от другите, е разбирането му за реалността. За него
тя се изразява чрез така и невидяното наяве българско- наш княз, паша, войска,
железница. По този начин Вазов внушава идеята, че свободата не е в липсата на
народен изедник,на чужд насилник , а в душевния свят на човека и в способността
му да съхрани вярата си в света и в себе си.

В мотива за слепотата е заложена особената гледна точка на
автора.Описвайки присмеха на зрящите към простотията Йоцова, Вазов се
дистанцира от тяхната позиция спрямо ценностите и заявява, че точно погледът на
слепеца към истински ценното трябва да бъде образец и за останалите. Със
затрогваща носталгия по едно безвъзвратно изгубено време, чийто символ е дядо
Йоцо, писателят възкликва: Слепотата и умствената незлобливост бяха запазили
като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които
разочарования изпитваме ние, окатите

Честит слепец! Щастието на слепеца е в неговото физическо нещастие,
слепотата му за материалното го прави зрящ в идеалното, личното му страдание го
спасява от трагедията на тъжното следосвобожденско време.

Най- категоричните постижения на Вазов в изображението на
следосвобожденската действителност са в малката форма на разказа, която става
основна за белетристиката по това време и в която преобладава разочарованието и
недоволството от съвременния живот. РазказътДядо Йоцо гледа е публикуван през
1901г.в сборника Видено и чуто и носи всички характеристики на авторовата
поетика-стремеж към очеркова достоверност, директна намеса на разказвача в
структурата на творбата, графично оформяне на отделните епизоди.

Новото време като всяко преходно време се характеризира с появата на
кариеризъм, приспособенчество, стремеж към бързо и лесно забогатяване. Жертви
на промените в обществено- политическата атмосфера са обикновените хора от селото и града, които
въпреки жестоките удари на съдбата запазват непокварени възрожденските
добродетели и същността на българското.

 

 

 

 

Read Full Post »