Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘БГ ЛИТЕРАТУРА 12 КЛАС – МАТУРА’ Category

ТАБЛИЦА „БОРБАТА Е БЕЗМИЛОСТНО ЖЕСТОКА”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Заглавие на стихотворението е първият му стих. Първият куплет на творбата е създаден през април 1942 г, а вторият – непосредствено преди разстрела на Вапцаров – той го предава на жена си при последната им среща. На стихотворението е отбелязана датата и часа: „14 ч. 23.VІІ.1942 г.” Съдържанието на текста и ситуацията на неговото създаване го превръщат в житейска равносметка

ТЕМА Равносметка преди смъртта

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Смъртта има смисъл тогава, когато е в името на някаква благородна кауза

МОТИВИ

За смъртта като граница

За нищожността на отделния човешки живот

За тленността

За борбата и начина, по който се осмисля

За саможертвата

За паметта

За любовта към народа

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Лирическият човек е пределно искрен. Не се страхува от смъртта, приел е своята участ, защото тя е плод на личен избор. Осъзнал е тленността си. Вярва, че саможертвата му има смисъл, защото е в името на народа, който обича. С изключение на последния стих (поантата), където лирическия човек говори в 1.л.мн.ч от името на всички онези, които са жертвали живота си в борбата, текстът е в първо лице единствено число – акцентира върху изповедността и съкровеността.

СВЯТ

Светът очертава границата между живота и смъртта. От една страна мигът на разстрела – от друга – вечността. От една страна тленността – от друга – безсмъртието на духа. От една страна е „епичната” борба, от друга – борбата като осъзнат избор, от трета – борбата като понятие неизменно свързано със свободата – национална и – лична, духовна.

Основни смислови опозиции:

тленност – вечност

личност – народ

смърт – безсмъртие

настояще – бъдеще

КОМПОЗИЦИЯ

Жанрът на творбата е лирическа миниатюра. Стихотворението е изградено от класически стихове. Усеща се скритата полемика с тези, за които „борбата е епична”, лирическият човек се опитва да се абстрахира от екстремността на ситуацията и да погледна отстрани на себе си. Констативният тон и горчивата ирония в първите шест стиха, е заменена от обръщението към народа, в което ироничните нотки са изчезнали, заменени от топлотата, израз на съдбовната свързаност на лирическия човек с народа. Поантата е въведена с контрастен смислов преход „НО”.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА Анафора, риторично обръщение, риторичен въпрос., символ (бурята)

ОСОБЕНОСТИ НА ВАПЦАРОВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА Разговорност, Диалогичност

Изграждане на смисъла „пред очите на читателя”

Хуманизъм

ТАБЛИЦА „ПРОЩАЛНО”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Стихотворението е писано в ареста и носи дата (април, 1942 г). Заглавието и посвещението (На жена ми) акцентират върху неговата искреност и изповедност. Ситуацията, в която въвежда творбата е раздяла преди смъртта (връзка с „На прощаване”)

ТЕМА Любовта е по-силна от смъртта

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Смъртта не е предел, любовното чувство може да бъде съхранено в сънищата и мечтите.

МОТИВИ

За нечакания гост

За вратата като граница

За любовта, която е по-силна от смъртта

За любовта, която не изисква взаимност

За съня блян

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Лирическият човек е пределно искрен. Не се страхува от смъртта, приел е своята участ. Лирическият герой изразява своята любов и копнеж, не иска нищо в замяна. Текстът е монологичен и има конкретен адресат, но гласът на адресата липсва. Лирическият човек е съзерцателен, в думите му липсва патетика.

СВЯТ

Конструираният в творбата свят е светът на бляна и съня. На настоящето (моментът на говорене) е противопоставено бъдещето. На момента на изповедта – бленуваният момент на срещата с любимата.

КОМПОЗИЦИЯ

Жанрът на творбата е лирическа миниатюра. Стихотворението е изградено от класически стихове. Описва бленувана ситуация, в която влюбените са неразделни и в смъртта. В първата строфа има обръщение към любимата, без тя да е назована. Във втората строфа лирическият човек говори за себе си. Използвана е градация чрез глаголите (ще дойда, ще приседна, ще вперя, да те видя, наситя, да те гледам, ще те целуна, ще си отида) чрез която се подчертава силата на любовното чувство.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА Обръщение, епитети, разговорна лексика

ОСОБЕНОСТИ НА ВАПЦАРОВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА Разговорност, Диалогичност

Хуманизъм

Йордан Йовков

1880 – 1937

1. Биографични данни.

2. Творчество:

а) първият отпечатан разказ на Йовков е “Овчарова жалба” (1910 г.) с подзаглавие “Старопланинска легенда”

б) военни разкази – Т.1, Т.2 са отпечатани през 1917 г. и през 1918 г.

в) сборници

• “Последна радост” (1926)

• “Старопланински легенди” (1927)

• “Вечери в Антимовския хан” (1928)

• “Женско сърце” (1935)

• “Ако можеха да говорят” (1936)

г) драми

• “Албена” (1930)

• “Боряна” (1932)

• “Милионерът” (1930) – комедия

• “Обикновен човек” (1936)

д) повести и романи

• “Жетварят” (1920) – повест

• “Чифликът край границата” (1934)

• “Приключенията на Гороломов” недовършен роман

3. Особености на Йовковото творчество:

а) продължава традицията, започнала още от Славейковото творчество, която поставя акцент върху нравствената проблематика;

б) търси своето вдъхновение в дълбините на народната култура;

в) неговото творчество разгръща идеята за универсалното добро;

г) героите му често преживяват нравствен катарзис;

д) много често красивото и доброто са в хармония

е) в сборниците му с разкази присъства ясно изразена тенденция към циклизация по отношение на време-пространство, герои, внушения.

Таблица „Другоселец“

1. Контекст и заглавие.

Част е от сборника „Вечери в Антимовския хан” (1928), но не принадлежи към едноименния цикъл. Разказите, невключени в цикъла, започват с „По жицата” и завършват с „Другоселец” и между тях съществуват междутекстови връзки – свързани с темата за страданието, състраданието и самотата. Заглавието насочва към героя и неговата „другост”, което определя първоначалната реакция на селяните. Другоселецът се превръща в индикатор за човешкото у човека. Липсата на членна форма акцентира върху неопределеността, непознатостта.

2. Тема и послание Чуждото страдание и отношението към него. Често възприемаме хората според установени стереотипи и това ни пречи да вникнем в душата им. Състраданието е нужно, за да ни откъсне от всекидневното и делничното, то ни прави хора и „братя” в християнския смисъл на думата. Мъката си човек изстрадва сам.

3. Композиция

Разказът има дълга експозиция, която подготвя за появата на другоселеца и реакцията към него. Кулминация в текста е „проглеждането” на селяните, които „изведнъж” зад другоселеца виждат човека, страдалеца и бедняка, виждат свой брат. Развръзката е свързана с темата за страданието и самотата.

Основни опозиции са:

свой –чужд

делник – празник

В традиционната култура чуждият винаги се оценява негативно, той е потенциално опасен. Така виждат другоселеца в началото. След думите на Торашко виждат в него „свой”- брат по съдба.

Празникът е времето, когато човек откъсва очите си от света „тук и сега” и ги насочва нагоре, към Бога и навътре, към себе си. Макар че уж е празник (селяните не са по работа, облечени са празнично), те са обсебени от делника си (от мисълта за хляба, за изборите) – това ги кара да преценят отначало другоселеца „делнично”. Промяната, която се случва с тях, метаморфозата е белег за празника, който пречиства душите.

4. Героят

За него липсват всякакви подробности – от къде е, как се казва, на каква възраст е, къде е тръгнал, с какво се препитава, има ли семейство и т.н. В описанието му са използвани художествени детайли (от портретна и речева характеристика), знак за страданието. Когато селяните „разчитат” знаците, те променят отношението си. Другоселецът е свит, скромен, покорен, уплашен, загрижен за кончето си, което обича.

Общата маса на селяните са загрижени за реколтата, свързани са със земята, от която се препитават, която обичат и която ревниво пазят. Враждебни са към всеки, който е дръзнал да посегне на труда им

Торашко е различен – особено е името му. Той не е свързан със земята – каменоделец е, той не взима участие в разговорите в кръчмата и той пръв „вижда” у другоселеца страдалеца и човека.

5. Време и пространство

Част от действието се развива в пространството на кръчмата – място на общуване и единение. Пространството на другоселеца е отвън. Където е далеч от веселието, от празника и сам с мъката си. Единственият и свидетел са звездите.

6. Конфликт

Основният конфликт е свое – чуждо.

Нравственият конфликт е между наложените стереотипи и способността да ги преодолеем в оценката си на другия.

Таблица „Песента на колелетата“

1. Контекст и заглавие.

Част е от сборника „Последна радост”(1926), който при следващите си издания носи заглавието на разказа „Песента на колелетата”. Това определя текста като програмна творба. Заглавието насочва не само към темата на разказа и неговото послание, но и към идеята за житейския кръговрат (колелетата) и хармонията (песента) на човешкото съществуване.

2. Тема и послание Темата за добротворството и за проглеждането. За смисъла на човешкия живот. Любовта между хората е определена като висша ценност в човешкия живот. Съзидателният труд, който носи радост на другите е определен като „себап”

Основни опозиции са:

живот – смърт

песен – мълчание

радост – тъга

минало – настояще

дом – път

тъмнина – светлина

преходно – вечно

Измеренията на пътя са разнообразни:

пътуването към себе си

пътуването към смисъла на живота

пътуването към чуждата мъка (на Джапар)

пътуването към щастието

3. Сюжет и композиция

Експозиция, която акцентира върху образа на Сали Яшар и върху неговите размисли. Завръзка – споменът за загиналите синове и мисълта да остави нещо след себе си. Болестта е своеобразно изпитание, перипетия, която героят трябва да преодолее, за да открие истинските стойностните неща – красотата и добротата. Ретроспекция, свързана с образа на Шакире – с нейната красота. Просветлението идва с думите на Джапар (едно от имената на Аллах), че най-големият себап са каруците, които прави.Развръзка – парите дадени на Джапар и завръщането на Шакире.

4. Героят

Мъдрец. Самотник. Умее да чете знаците в природата и в човешката душа. Посветен на труда си. Търсещ смисъла на съществуването. Стремящ се да остави нещо след себе си, да направи безкористно добро за другите. Терзаещ се, страдащ. Преживява нравствен катарзис. Използвана е портретна и психологическа характеристика.

Шакире въплъщение на Йовковия идеал за единението на красиво и добро. „Оживява” къщата на сали Яшар, връща го в младостта му, в дните, когато е бил щастлив.

Джапар – с историята, която разказва помага на Сали Яшар да намери отговора, който отдавна търси.

5. Време и пространство

Основна пространствена опозиция е дом- път. По време на болестта къщата на Сали Яшар е сравнена с гробница, идването на Шакире я оживява. Пътят е свързан с каруците и тяхната песен, която знак за любовта между хората, на щастливото завръщане. Природните картини са одухотворени. Присъстват повтарящи се детайли (луната, салкъмите) – създават усещане за хармония.

6. Конфликт

Вътрешен у героя – за смисъла на човешкото съществуване. Между тъгата и радостта, между колебанието и решението.

Таблица „Серафим”

1. Контекст и заглавие.

Първият разказ от сборника „Женско сърце” (1935). В сборника се интерпретират проблемите за добротворчеството и греха.(последният разказ е „Грешница”)

Заглавието акцентира върху героя и неговата принадлежност сякаш на друг, божествен свят. Серафимите са шестокрили ангели, изобразявани като огнени кълба – посредници между света на хората и Божествения свят на доброто. Серафим идва не само за да помогне да Павлина, но и на Еньо, който благодарение на странника „проглежда” за човешкото нещастие.

2. Тема и послание Винаги има място за доброто, стига човек да има желание да го извърши. Разказът е християнски като внушение – в неговата основа идеята да подкрепиш ближния си („Ако имаш две ризи – дай едната на ближния си”), да извършиш безкористно добро, без да очакваш отплата („едната ръка да не знае какво върши другата”)

Основни опозиции са:

свое – чуждо („чуждият” Серафим помага, а „своят” („кръстник Еньо”) е безучастен

материално – духовно

света „тук” – света „отвъд”

добро – зло

състрадание – безразличие

3. Композиция

Разказът има дълга експозиция, която подготвя за появата Павлина. Постъпката на Серафим остава „зад кадър”, защото Йовков акцентира върху последиците от нея. Кулминация в текста е промяната в Еньо.

4. Героят

За него липсват подробности – от къде е, как се казва, на каква възраст е, къде е тръгнал, има ли семейство и т.н. Той е от поредицата Йовкови герои чудаци. Това е маркирано в описанието му – той е видян през очите на Еньо. Наречен е „нито селянин, нито гражданин”, „изпаднал германец”, „плашилото от даскал Тодоровата бахча”. В описанието му са използвани художествени детайли (палтото, очите, усмивката).

Серафим е човек от друг свят, човек на Пътя. Неслучайно преспива на центъра на мегдана (сакралния център). Обвързан е с християнските блаженства – „плачещ”(очите му сълзят), милостив, чист по сърце, гладен и жаден, кротък, нищ духом…

Еньо е негов антипод – човек на живота „тук и сега”, обвързан с материалното, чужд на чуждата болка. Постъпката на Серафим го кара да се замисли

5. Време и пространство

Кафенето – пространството на Еньо (делнично, материално, прагматично) и мегданът – откритото пространство на Серафим

6. Конфликт

Основният конфликт е между състраданието и безразличието. Между материалното и духовното.

ТАБЛИЦА „АЛБЕНА”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Разказът е част от сборника „Вечери в Антимовския хан”(1927), но не е част от едноименния цикъл. Една от основните теми в сборника е за магнетичната сила на женската красота.

ТЕМА И МОТИВИ Основна тема е за покоряващата сила на красотата, която възвисява и облагородява.

За престъплението и наказанието.

За дълга и свободния избор

За красотата и греха.

За труднопостижимата хармония между красивото и доброто.

ПОСЛАНИЕ Силата на красотата е огромна, но тя не оневинява и човек е длъжен да поема отговорността за своя избор. Престъплението трябва да бъде наказано.

ГЕРОИ Албена. Има различни тълкувания на името, което за пръв път е употребено от Йовков. Единият вариант е от турското „албени” – „вземи ме”, други от латински – бяло, трети- от алено. Вариант е и диалектен вариант на думата за ябълка – аблена. Във всички случаи значението отпраща към темата за красотата или греха. Героинята се откроява със своята различност – и като поведение, и като външност. Използвана е портретна характеристика, чрез която се подчертава магнетичната красота на Албена. Разказът не обсъжда мотивите за поведението на Албена, не става ясно дали героинята се разкайва или се извинява за стореното. Но тя е решителна, вярна е в любовта си, обича трогателна е майчината й обич.

Нягул – името му означава „желан”, „нежен”. Отстоява любовта си, поема своята отговорност, прекрачва семейния си дълг и извършва престъпление в името на любовта.

Куцар и Нягулица – името на Албениния съпруг и липсата на име на жената на Нягул, портретната им харантеристика подчертават тяхната неугледност и безличност, но същевременно текстът не пропуска да отбележи страданието им.

Главен герой в текста е общността. В началото селяните са готови да наложат морална санкция на Албена. Покорени от красотата й и от майчинската и обич те в миг забравят за престъплението и, появата на Нягул отново „припомня” греха и в „миг” отношението към Албена се променя отново. (Подобни движения на колективното преживяване има в „Другоселец” –разказ от същия сборник)

КОНФЛИКТИ Правото на свободен избор и родовата норма

Дълг – Любов

Престъпление – Наказание

Присъда – Прошка

КОМПОЗИЦИЯ В експозицията се посочва времето и мястото на действието, има елементи на ретроспекция. Говори се за начина, по който селяните в кръчмата са наблюдавали събитията . Завръзка – появата на Албена. Психологическата кулминация – промяната на селяните, покорени от красотата на Албена. Събитийна кулминация – появата на Нягул и новата промяна у поведението на селяните. Развръзка – появата на Нягулица.

ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО Действието се развива по време на Страстната седмица, което веднага актуализира опозициите грях – праведност, грях – изкупление. Освен това преживяването на Албениното движение от горе – на долу се движи в противоположни емоционални състояния от преклонение към изключителната красота до желание за разплата (от „осанна” до „разпни го”). Използван е контраст между къщата на Албена и останалите селски къщи. Къщата на Албена не е дом. Неслучайно действието в разказа се развива на пътя, който тук прераства в образ символ.

Таблица „Последна радост“

Попълнете таблицата

1. Контекст и заглавие.

Част е от едноименния сборник, който излиза през 1926 г. При следващите си издания книгата носи заглавието на не по.малко емблематичния разказ „Песента на колелетата”

Насочва към края на разказа и е свързано с идеята, че човек винаги може са съхрани способността си да се радва на живота дори когото това изглежда невъзможно.

Заглавието се обвързва смислово и с други моменти от разказа, в които винаги присъстват цветята: прощаването на гарата, подарената хризантема от непознатото момиче.

2. Тема и послание Войната обезличава човека, тя е антихуманна. Малцина са тези, които могат да съхранят човешкото у себе си.

3. Композиция

Разказът е разделен отчетливо на две смислово-композиционни части: светът на мира и светът на войната. Текстът има своеобразна рамка, в която Люцкан не присъства, но поведението му се оценява.

Мирновременният живот е доминиран от празника, военният – от делника. Мирновременният – от пролетта, красотата и любовта; войната – от есента, грозотата (физическа и духовна) и омразата.

Трагическа ирония: думите на дядо Слави се оказват пророчески. Поемата на Люцкан „Люцкан гори в червени пламъци” се случва в действителност

Основни опозиции:

мир – война

добро – лошо

минало – настояще

човечност – жестокост

празник – делник

цветя – кал

Дом – Път

4. Героят

Люцкан. Етимологията на името идва от „людски”,(„хорски”).

Човек с нежна и фина душа, който не разбира войната. „Чудак” – неговият свят са цветята и любовта. Дори в грозното военно ежедневие той ги търси и тълкува. Запазва усета си към красивото и копнежа си по него. „Различността” на героя е подчертана чрез името, заниманието, външния вид, любовта към цветята. Знак за жертвеността му е дървеният кръст. Героят е „блажен” в християнския смисъл на думата: той е кротък, милостив, нищ духом, плачещ, гладен и жаден, чист по сърце…

Своеобразен двойник на героя е инженерът, неслучайно оставен без име. Сродява ги общата любов към Цветана, цветята и поезията. В образа на Люцкан могат да се открият препратки към Дон Кихот и Сирано дьо Бержерак.

Цветана също е „различна” – сравнена с приказна принцеса, отличаваща се и като поведение и като външност.

Интересно е, че в текста присъстват и други герои, които се отличават със своята различност – и техните думи също звучат пророчески (дядо Слави, Рачо Самсарът)

5. Време и пространство

Организирано е според опозициите празник – делник, минало- настояще. Провинциалният град с неговото спокойствие, привичен, повтарящ се ритъм на живот. И войната – осмислена чрез метафората на пътя – безкраен, кален, път към смъртта.

6. Конфликт

Основният конфликт е между мира и войната.

Нравственият конфликт е между инстинктът за самосъхранение и духовността

“Старопланински легенди” – миналото като героика, трагизъм и красота

1. Цикълът “Старопланински легенди” в контекста на литературната традиция:

а) свързва с интереса към “родното”, който е определящ за българската литература в средата на 20-те и през 30-те години;

б) показва прехода от социалната проблематика, която преобладава в разказваческата традиция в края на ХІХ и началото на ХХ век, към психологическа и нравствена проблематика.

това е показателно и на равнището на жанра (очерк – легенда)

в) Българското се схваща като дух, атмосфера, но зад “българските” ситуации и характери се отразяват екзистенциални човешки проблеми

г) Йовковият цикъл категорично влиза в диалог с Ботев и Вазов

• Ботев естетизира високото баладично пространство на подвига, смъртта в името на народната свобода, Йовков дори в подвига и смъртта вижда красотата. Йовков не естетизира историческия подвиг, а нравствения катарзис

• Вазов е изразител на колективистичен патос, негов герой е българинът, Йовков се интересува от индивидуалните нравствено-психологически стойности, негов герой е човекът

2. “Старопланински легенди” като поглед към миналото:

а) топонимът се свързва с представата за волност, гордост и съпротива

б) легендата най-често разказва за миналото, но по начин различен от историографията. Някогашното е претърпяло натиска на груповото желание в случващото се с хората да има някакъв разтърсващ надличностен смисъл

• десетте разказа от Йовковия цикъл виждат миналото именно през очите на легендарното – миналото е свят, съграден от копнежа на днешното по липсващите неща

• легендата говори за човешките добродетели, които успяват да преодолеят всяко изпитание

• легендата провокира размисъл за собствените ни устои

3. Проблематика на сборника:

а) героите са поставени в ситуация на избор, изборът на нова самоличност е дълбоко драматичен и трагичен акт

б) фон на промяната е родовият свят с неговите строги правила и регламентации

в) за разлика от възрожденската традиция, която разглежда опозицията свое – чуждо етнически и верски, тук критерият е нравствен

г) един от основните проблеми в цикъла е за греха и санкцията, за престъплението и наказанието, за трагическото в битието на изключителната личност

4. Особености на композицията:

а) циклизация по отношение на време и пространство;

б) диалог високо – ниско

ТАБЛИЦА „ШИБИЛ”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Това е първият разказ от сборника „Старопланински легенди” и е ключов с оглед на посланието на цялата книга. Заглавието е свързано с името на главния герой. Името на персонажа присъства и в епиграфа от народна песен.

ТЕМА И МОТИВИ Основната тема е за силата на красотата и любовта, която може да преобърне човешкия живот.

За нарушаването на забраните

За греха и отговорността.

За избора, който героите правят

За властта на социалните регламентации

За любовта, която по-силна от смъртта

За чудото

ПОСЛАНИЕ Любовта е способна да промени човека, който е готов да се откаже от живота извън всякакви регламентации в името на любовта си. Цената на този избор е смъртта.

ГЕРОИ Шибил – образът му е изграден в романтична светлина. Хайдушкият живот му дава неограничена свобода, но му забранява любов. Шибил избира единствената несвобода и заплаща с живота си.

Използвана е портретна и психологическа характеристика, свързана с размислите на героя и избора, който той прави. Особено място в текста има символиката на името. Шибил е името на героя в Балкана и когато умира, това име носи героичен ореол. Мустафа е името му долу – в битовото пространство. Смяната на облеклото също е знак за промяната на героя, за стремежа му да се приобщи към един свят, който е отричал

Рада също отстоява любовта си с цената на живота си. И двамата герои са млади, красиви, дръзки, готови да воюват за любовта си. При първата им среща Рада е видяна през очите на Шибил, типичен похват, чрез който Йовков представя героите си. Долу Рада е облечена в същите дрехи, както при първата им среща с Шибил – сякаш за да се повтори магията на срещата.

Велико Кехая – за него най-важна е колективната санкция. Той не може да допусне дъщеря му да се омъжи за хайдутин – това би накърнило честта му.

Мурад бей – възхищава се от смелостта, спокойствието и красотата на Шибил.

КОНФЛИКТИ Основният конфликт е нравствен и е свързан с промяната и избора на героя.

КОМПОЗИЦИЯ Началото на разказа е свързан със съдбовен за героя момент.Текстът започва с ретроспекция. Завръзка е срещата с РадаПреди кулминацията, която съвпада с края на разказа има ретардация

ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО Присъстват пространствените опозиции горе – долу. Балканът е пространството на свободата, на погазването на законите, но и на лишеността от любов. Долу е пространството на несвободата, на социалните регламентации, но и на любовта. Това пространство сякаш е тясно за Шибил. В текста ключовите моменти са свързани с гранични пространства – между регламентирания свят на социума и неподвластния на ограничения свят на хайдутите (началото – Шибил е между планината и полето; Джендемите („адовете”) – също

Особено място има природната картина – пейзажът сякаш е своеобразен коментатор на случващото се (слизането на Шибил от планината; краят на разказа). Често природната картина е свързано с промяна на глаголното време, което акцентира върху важността.

Черковното кафене парадоксално не е място на прошката, а на наказанието.

Времето е легендарно, епично – на романтично извисени герои.

ТАБЛИЦА „ШИБИЛ”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Това е първият разказ от сборника „Старопланински легенди” и е ключов с оглед на посланието на цялата книга. Заглавието е свързано с името на главния герой. Името на персонажа присъства и в епиграфа от народна песен.

ТЕМА И МОТИВИ Основната тема е за силата на красотата и любовта, която може да преобърне човешкия живот.

За нарушаването на забраните

За греха и отговорността.

За избора, който героите правят

За властта на социалните регламентации

За любовта, която по-силна от смъртта

За чудото

ПОСЛАНИЕ Любовта е способна да промени човека, който е готов да се откаже от живота извън всякакви регламентации в името на любовта си. Цената на този избор е смъртта.

ГЕРОИ Шибил – образът му е изграден в романтична светлина. Хайдушкият живот му дава неограничена свобода, но му забранява любов. Шибил избира единствената несвобода и заплаща с живота си.

Използвана е портретна и психологическа характеристика, свързана с размислите на героя и избора, който той прави. Особено място в текста има символиката на името. Шибил е името на героя в Балкана и когато умира, това име носи героичен ореол. Мустафа е името му долу – в битовото пространство. Смяната на облеклото също е знак за промяната на героя, за стремежа му да се приобщи към един свят, който е отричал

Рада също отстоява любовта си с цената на живота си. И двамата герои са млади, красиви, дръзки, готови да воюват за любовта си. При първата им среща Рада е видяна през очите на Шибил, типичен похват, чрез който Йовков представя героите си. Долу Рада е облечена в същите дрехи, както при първата им среща с Шибил – сякаш за да се повтори магията на срещата.

Велико Кехая – за него най-важна е колективната санкция. Той не може да допусне дъщеря му да се омъжи за хайдутин – това би накърнило честта му.

Мурад бей – възхищава се от смелостта, спокойствието и красотата на Шибил.

КОНФЛИКТИ Основният конфликт е нравствен и е свързан с промяната и избора на героя.

КОМПОЗИЦИЯ Началото на разказа е свързан със съдбовен за героя момент.Текстът започва с ретроспекция. Завръзка е срещата с РадаПреди кулминацията, която съвпада с края на разказа има ретардация

ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО Присъстват пространствените опозиции горе – долу. Балканът е пространството на свободата, на погазването на законите, но и на лишеността от любов. Долу е пространството на несвободата, на социалните регламентации, но и на любовта. Това пространство сякаш е тясно за Шибил. В текста ключовите моменти са свързани с гранични пространства – между регламентирания свят на социума и неподвластния на ограничения свят на хайдутите (началото – Шибил е между планината и полето; Джендемите („адовете”) – също

Особено място има природната картина – пейзажът сякаш е своеобразен коментатор на случващото се (слизането на Шибил от планината; краят на разказа). Често природната картина е свързано с промяна на глаголното време, което акцентира върху важността.

Черковното кафене парадоксално не е място на прошката, а на наказанието.

Времето е легендарно, епично – на романтично извисени герои.

ТАБЛИЦА „ИНДЖЕ”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Разказът има за първооснова действителни лица и събития, към което насочва и епиграфът (свързан с темата за престъплението)

ТЕМА И МОТИВИ Основната тема е за греха и изкуплението, за престъплението и наказанието

За нравственото прераждане

За прокобата (фолклорен мотив)

За любовта и прошката

За отмъщението и възмездието

За смисъла на човешкия живот

ПОСЛАНИЕ Дори да се промени към добро, човек е отговорен за злото, което е сторил и понася възмездието

ГЕРОИ Индже – образът му е остроконфликтен. Героят преживява нравствен катарзис и от разбойник и насилник се превръща в народен закрилник. Катализатори на промяната са, посичането на детето, бягството на Пауна, клетвата на попа, раняването, срещата с дядо Гуди.

В началото Индже е буен, дързък и първичен, но е изгубил моралната и етична мярка, прекрачва неписаните човешки закони. Това е причина за нравствената му деградация.

Подобно на Шибил Индже преосмисля живота си чрез самовглъбяване. Повтарящ художествен детайл е „замислянето” на Индже. Промяната в героя е сигнализирана и чрез промяна в портретните детайли. Образът на променения Индже е легендаризиран, въплъщение не само на красота и юначество, но и на нравственост и добродетелност. Неслучайно героят умира на празник, когато е срещан като месия и изкупва вината си.

Найден – всичко във вида е отражение и въплъщение на образа на бащата, затова последните думи на Индже са отражение на собствената му трагическа вина.

Пауна е красива, странна, смела, великодушна

ПРОБЛЕМИ И КОНФЛИКТИ Основният конфликт е нравствен. Анализирани са вътрешните подтици на човешкото поведение

КОМПОЗИЦИЯ Началото на разказа отразява повратен за живота на героя момент, в която се намира в ситуация на избор. На огрубената картина на човешкото зло (набега на кърджалиите) в началото е противопоставена природната картина. Ретроспекцията обосновава вътрешния прелом.

В разказа присъства „огледален” принцип – на всяко злодеяние съответства „изкупление”: Индже първо посяга на Сяро Барутчията – и той го прострелва; посича детето си – и от неговия изстрел умира; разбива сърцето на Пауна и не успява да се прости с нея преди смъртта си.

Преди кулминацията, която съвпада с края на разказа, има ретардация

ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО Пространството има конкретни измерения.

Минало – настояще

ТАБЛИЦА „ПРЕЗ ЧУМАВОТО”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Насочва към темата на разказа. Липсата на съществително име създава възможност за разнообразни тълкувания – време, място. Заглавието означава „чумавото” като пределна ситуация, в която се разкрива човешката същност, и от друга – като гледна точка. Общността „през чумавото” тълкува случващото се, Тиха – осъществява сватбата си. Мотото въвежда в атмосферата на представяните събития. Чумата е фолклорен образ, в който е заложен драматизъм.

ТЕМА И МОТИВИ За чумата, която поставя на изпитание човешкото

За противодействието – чрез колективното споделяне; чрез самоизолация; чрез символични защитни действия; чрез сватбата, чрез бягството, чрез саможертвената любов

За страха и надеждата

За поличбите

Мотивът за завръщането на мъртвия гост (фолклорен мотив)

За бягството – израз на човешката безпомощност

Сватба – смърт

ПОСЛАНИЕ Любовта е по-силна от смъртта

ГЕРОИ Хаджи Драган – въплъщава чертите на водача спасител. Обявяването на сватбата е начин да се надсмее над заплахата и да я предизвика. Чрез веселието сватбеният ритуал трябва да заглуши смъртта.

Тиха – портретните детайли акцентират върху красотата и жизнеността й. В края на разказа е показана нейната вярност, жертвоготовност, съпричастност. Името насочва към тихата и жертвеност.

Величко (етимологията се свързва с Великден – ден на страданието и изкуплението и възкресението). Описанието му прилича на конник от Апокалипсиса.

ПРОБЛЕМИ И КОНФЛИКТИ Основният конфликт е нравствен. Анализирани са вътрешните подтици на човешкото поведение.

Сватба – Смърт

Любов – Страх

Горе – Долу

Веселие – Паника

Сакрално – Профанно

КОМПОЗИЦИЯ Текстът въвежда не в събитието, а в слуха за него.

Графично е разделен на две части: едната въвежда вестта за чумата; втората – вестта за сватбата.

Сцената на срещата на Хаджи Драган със старците демонстрира разликата в емоционалния контекст, през който се четат събитията – текстът редува двете интерпретации

Разказът проследява различните опити на колектива да преодолее страха си от чумата. Оказва се, че нейно противодействие е саможертвената любов. Кулминацията е финалната сцена с благославящия Христос.

ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО Пространството има конкретни измерения. Основна опозиция е горе- долу.

Празник – делник

ТАБЛИЦА „ВЕЧНАТА”

ЗАГЛАВИЕ Прилагателното име дава възможност за разнопосочни тълкувания: вечната спирала на живота, вечната любов, вечната жена майка и т.н

ТЕМА Смъртта като брънка от живота

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Животът е по-силен от смъртта. Чрез жертвата си родилката дава началото на нов живот.

МОТИВИ

Светостта на майчинството

Приемствеността

Животът и смъртта

Любовта, чрез която продължава живота

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Вечната жена – майка, любима, която дава живота си в името на продължението на живота. Наречена е „тя”, което е от една страна максимално обобщаващо, а от друга – замества името на жертващата се жена. Имената Мария и Ана се свързват с евангелската традиция е препращат към светостта на майчинството

СВЯТ

Светът на художествената творба е различен в двете строфи.

В първата строфа – художественото пространство е доминирано от смъртта. Героинята е безименна, смъртта е подчертана чрез градацията на 5 прилагателни, които изразяват липса („безкръвна”, „безплътна”, „безгласна”, „неподвижна”, „бездиханна”), чрез отрицателните глаголни форми в анафора и чрез художествените детайли (очи, ръце, клепачи). Художественото време е концентрирано в мига на смъртта и оплакването.

Във втората строфа тържествуват животът и любовта. Втората композиционна част е въведена чрез противопоставителния съюз „но”. Тържеството на живота подтекстово е подсказано с назоваването на сезона – пролетта. Художественото време в сравнение с първата строфа е разтегнато „дни, години и столетия”

КОМПОЗИЦИЯ

Двуделна – стихотворението е организирано върху принципа на антитезата. Повтарят се художествени детайли – така се подчертава силата на безсмъртната кръв, която побеждава смъртта.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

В първата строфа – наличие на отрицателни форми, градация, анафора

Втората строфа започва с риторичен въпрос , повторение на местоимението „нейната”

ОСОБЕНОСТИ НА БАГРЯНИНАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Виталност

Преклонение пред майчинското начало

Изказ, близък до разговорния

Търсене на съпричастие от читателя

ТАБЛИЦА „ПОТОМКА”

ЗАГЛАВИЕ Поставя основния проблем на творбата – връзката на човека с родовите му корени

ТЕМА Съдбовната обвързаност на лирическата героиня със родината, която се пази чрез кръвта

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Нищо не може да разруши връзката на лирическата героиня с родната земя, защото в нейната основа са любовта и свободолюбието. Това е връзка нетолкова мисловна, колкото сетивна.

МОТИВИ

Родът като символ на устойчивостта.

Бунтът- неспокойната кръв кара човек да нарушава забраните, за да изяви собствената си индивидуалност

Бунтът и непокорната кръв са устойчивите белези на родовото наследство

Любовта – като изява на свободата

Грехът – нарушавайки родовите норми, човек е верен на себе си, на светостта на любовта

Жертвеността – свободният избор има своя цена

ЛИРИЧЕСКа ГЕРОИНЯ

(съвпада с лирическия говорител) Волна – свободата е върховна ценност

Непокорна

Кръвно свързана с родната земя

Смела

Любопитна към света

Отстоява любовта си

СВЯТ

Обхваща времето на миналото и настоящето. Пространството се свързва с идеята за простор и волност. Преосмислени са опозициите свое – чуждо, грешно – свято. Присъстват характерните за Багряна образи символи на коня, волния глас, вятъра, които маркират пространството на свободата

КОМПОЗИЦИЯ

Първите две строфи са съотнесени на принципа на антитезата.

Чрез преданието за съдбата на своята „прабаба тъмноока” героинята разказва всъщност за собствената си съдба.

Изповедност

Аз- форма

Последният куплет е поанта на стихотворението чрез обръщението към майката земя

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Антитеза,

Градация,

Анафора,

Риторическо обръщение

ОСОБЕНОСТИ НА БАГРЯНИНАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Виталност

Съдбовна свързаност с майката земя

Вечната и свята жена

Изповедност

ТАБЛИЦА „КУКУВИЦА”

ЗАГЛАВИЕ Текстът е част от цикъла „Старонародни образи”, част от стихосбирката „Вечната и святата”. Насочва към фолклорната представа за кукувицата, свързана с бездомност, свобода, безродност

ТЕМА Жената, която отхвърля традиционните си роли в името на свободата и любопитството си към света

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Нищо не може да спре порива на лирическата героиня. Изборът и е свободата, а цената на този избор – самотата.

МОТИВИ

Свободата и волността

Бунтът срещу традицията

Усещането за различност

Любопитството към света

Движението

Самотата

ЛИРИЧЕСКА ГЕРОИНЯ

(съвпада с лирическия говорител) Волна – свободата е върховна ценност

Непокорна

Смела

Любопитна към света

Отстоява своя избор и е готова да плати неговата цена

СВЯТ

Основна опозиция, чрез която се осмисля светът е ДОМ – ПЪТ. Домът за лирическата героиня е затвор. На нея не са и достатъчни традиционните роли, чрез които се възприема жената – на майка, съпруга, домакиня. Нейното пространство е Пътят, който се свързва със свободата, движението, промяната, но и самотата

КОМПОЗИЦИЯ

Представлява монолог на лирическата героиня към неназован адресат, който иска да я ограничи в рамките на дома. Образът на кукувицата присъства в последния стих, така че със заглавието оформят своеобразна композиционна рамка.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Стихотворението е изградено на базата на фолклорната стилистика

Антитеза

Градация,

Анафора,

Наличие на лични и притежателни местоимения в 1л.ед.ч, които подчертават изповедността и категоричността на лирическата героиня. Много думи с отрицателен смисъл. (Да се тълкуват, особено в поантата на стихотворението)

ОСОБЕНОСТИ НА БАГРЯНИНАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Виталност

Копнеж по свобода и волност

Жената е личност, която отстоява своето право на собствен избор и е готова да плати неговата цена

Изповедност

ТАБЛИЦА „СТИХИИ”

ЗАГЛАВИЕ Текстът е част от стихосбирката „Вечната и святата”. Асоциира с представата за волност, неудържимост, природност

ТЕМА Жената стихия, вечно променяща се, вечно на път

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Нищо не може да спре порива на лирическата героиня, както човек е безсилен пред порива на стихиите

МОТИВИ

Свободата и волността

Усещането за различност

Любопитството към света

Движението

Жената стихия

ЛИРИЧЕСКА ГЕРОИНЯ

(съвпада с лирическия говорител) Волна – свободата е върховна ценност

Непокорна

Смела

Любопитна към света

СВЯТ

Основна опозиция е Природа – Култура. Човекът е неговият свят са безсилни срещу стихиите.

В първата строфа – стихията е вятърът- символ на вечното движение, на мощ.

Във втората – водата – символ на пречистване и на разрушение.

Третата – виното. Стихия, в която са съчетани природното и човешкото. Символ едновременно и на опиянение и пречистване.

Четвъртата – героинята. По своята сила, волност, порив към движение тя е стихия, която не може да бъде спряна.

КОМПОЗИЦИЯ

Представлява монолог на лирическата героиня към неназован адресат, който иска да я ограничи в рамките на дома.

Четирите строфи са градирани и представляват разгърнат риторичен въпрос. Натрупването на подчинени изречения, свързани със съчинителна връзка придава динамика на стиховете. Първите три строфи завързват еднакво, което въвежда мотива за родното.

Последната строфа е поанта на стихотворението. Краят на строфата повтаря нейното начало, с променен словоред, който поставя логическото ударение върху местоимението „мене”

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Риторични въпроси

Градация

Инверсии

Наличие на лични и притежателни местоимения в 1л.ед.ч, които подчертават изповедността и категоричността на лирическата героиня.

Много думи с отрицателен смисъл.

ОСОБЕНОСТИ НА БАГРЯНИНАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Виталност

Копнеж по свобода и волност

Жената стихия

Изповедност

Атанас Далчев

1904 – 1978

1. Биографични данни:

• роден е в Солун

• в началото на Първата световна война семейството се премесва в София, където Далчев завършва средното си и висше образование – философия

• като студент издава първата си стихосбирка “Прозорец”

• слуша лекции в Италия и Франция

• работи като учител и инспектор. Завършва курс за преподаватели по френски език в Сорбоната

• след 1944 г. е подложен на идеологически натиск, занимава се с преводи

2. Далчев в контекста на 20-те години:

а) неговото творчество се определя като реакция на символизма.

• За символистите вещният свят е емблема на света на вечната хармония, на музиката и красотата.

• За Далчев – вещният свят е белег на обезличаването на човека, предметите изпълват света, лишават го от човешко присъствие

б) Далчев се превръща в символна фигура на своето време

• в) Далчев приобщава към литературния кръг “Стрелец”, формиран около едноименното списание. Неговият идеолог Константин Гълъбов издига идеята за “родно изкуство” (“Ние сме за родна литература, приобщена към ценностите на Запада, изникнала под западно влияние”). Западното се схваща като синоним на “общочовешкото”, но трябва да се усвоява, без да се изгуби същностно българското.

• В трактовката на “стрелците” интерпретацията на родното има антисимволистичен смисъл, което е повод за полемиката със списание “Златорог”

3. Особености на Далчевата поезия:

а) в основата й стои разсъдъчното начало, стремеж светът да се осмисли в неговата дълбочина. (“Изкуството е съзерцание на чувството, в това се състои неговият нравствен катарзис”)

това предполага дистанцираност на лирическия субект (за разлика от Смирненски, например)

б) Далчевата поезия се занимава с вечните екзистенциални въпроси – за смисъла на човешкия живот и за смъртта. Цената на познанието е отчуждението и самотата.

в) предметност – Далчевият свят е населен с предмети. Човекът не просто живее сред опасни и демонични предмети, самият той се обезличава, превръща се във вещ;

Вещният свят е демонизиран.

Вещта губи своята функционалност и съотнесеност с човешкия свят

г) белетристичност – интерес към баналното, всекидневното. Парадоксът се крие в това, че баналното е ключ към друг свят

д) естетизиране на грозното

е) фаталистичност, свързана с мотивите за смъртта и страха.

В един безсъбитиен свят животът всъщност е равнозначен на смъртта, Така Далчев поставя един от основните въпроси на литературата от ХХ век – за мнимото съществуване на човека

4. Основни внушения:

а) безнадеждност от безсмислието на битието, от обезличаването на човека, от липсата на комуникация

б) смъртта се осмисля като средство за проникване в тайните на битието. Тук е само вещният свят, който ражда потрес и погнуса, тук и сега е само несъстоялият се живот

5. Пространството

а) то е затворено, заплашително.

б) Основен образ е не Домът, а Къщата, осмислена често като символ на празнотата и смъртта.

в) Лирическият човек не притежава свое пространство – традиционните образи на Дома и Родината са разколебани

г) Пътят също не е алтернатива за лирическия човек – той е безкраен, монотонен, безсмислен

д) Пространствата извън дома също са чужди за лирическия човек и са знак за неговата тотална отчужденост

6. Времето:

а) при Далчев времето е осмислено предимно чрез опозицията вечно – преходно

б) времето е стихия унищожител, която обезсмисля всички човешки усилия

в) времето е монотонно

г) светът на вещите се противопоставя на човешкия свят именно чрез отношението си към времето. Човешкото е преходно, вещното – вечно.

7. Пътищата на надеждата:

а) простотата

б) детството

в) любовта

ТАБЛИЦА „КАМЪК”

ЗАГЛАВИЕ Насочва към темата. Включен в словосъчетанието „крайъгълен камък” подсеща за нещо важно; той е повод за размишление за човешката съдба и „своеобразно огледало”, в което човек оглежда себе си

ТЕМА Противоречията на съществуването. Вечното и преходното

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Човекът е грешен и преходен, но единствен той има способността да живее, да има съвест, да греши, да взима решения

МОТИВИ

Изтичащото време и преходността на всичко живо

Жизненият кръговрат и нищожността на човешкия живот

Животът на човека като уникален шанс към себепознание

Животът като уникален дар

Мотивът за първородния грях – свързан с проблема за свободната воля и греха

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Философски размишлява за човешката природа

Камъкът – символ на всичко онова, което човекът не е

СВЯТ

Камъкът е символ на вечното, безгрешното – описан чрез поредица от отрицания, в градация. Символ на святост, съвършенство, но и на безчувственост. Човекът, тленен, но дарен със способността да мисли, чувства, греши, обича. Чрез вглеждането в камъка човек опознава себе си.

Художественият текст е изграден чрез поредица от опозиции:

вечно – тленно

свято – грешно

неизменно – променящо се

мъртво – живо

КОМПОЗИЦИЯ

Стихотворение е рамкирано от образа на живота – преходен и грешен, но вечно променящ се.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Отрицателни конструкции (в първите три строфи), градация и анафора (нямаш)

Думата „свят”, отнасяща се до камъка – която може да се тълкува и като съществително, и като прилагателно име

Метафора (първите два стиха)

Етимологична фигура („живото живее”) в поантата на творбата.

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Предметност

Екзистенциална проблематика – за преходното и вечното

Съзерцателност

Размисъл за човешкия живот

Разсъдъчно начало

ТАБЛИЦА „КЪЩАТА”

ЗАГЛАВИЕ Свързано е с място, което има смисъл само когато е обитавано. Тук къщата е място на смъртта. Домът в значенията си на място, знак за любов, разбирателство, хармония и уют не присъства в поезията на Далчев

ТЕМА Къщата е ужасяващото място на смъртта.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Смъртта е по-силна от живота, човешкият живот не оставя след себе си трайни следи.

МОТИВИ

За тленността

За смъртта

За безсмислието на човешкия живот

За ужаса и усещането за витаещо зло

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Тъжно наблюдаващ, имаш сетивата да проникне в един тайствен и зловещ свят

СВЯТ

Къщата е описана само отвън – липсва описание на това каква е тя отвътре. Там времето е спряло, там е царството на смъртта.

Зловещото усещане за света на къщата се засилва от метафорите и сравненията. Дъждът „бяга” ужасен, по стените избива влага като „пот по челото на болен”, нощните кучета вият – усещат смъртта. Никъде в стихотворението не се споменава думата „къща” – тя е описана чрез синекдохи

КОМПОЗИЦИЯ

Стихотворението „дава отговор” на въпроса в началото „кой е наемателят на къщата”, като постепенно изгражда представата за зловещото пространство на злото и смъртта. Градация на усещанията на лир.Аз – анафората на „и” – натрупва последователни действия; дългото изречение, обхващащо последните две строфи, обръщението към евентуален събеседник, сякаш да удостовери истинността на случващото се. Повторението на глагола „видя ли” – „видях”

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Градация, анафора, олицетворения, сравнения

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Образи, характерни за диаболизма –врата

Фаталистичност

Естетика на грозното

Тъжен размисъл за обречеността на човешкото

ТАБЛИЦА „КЪЩАТА”

ЗАГЛАВИЕ Свързано е с място, което има смисъл само когато е обитавано. Тук къщата е място на смъртта. Домът в значенията си на място, знак за любов, разбирателство, хармония и уют не присъства в поезията на Далчев

ТЕМА Къщата е ужасяващото място на смъртта.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Смъртта е по-силна от живота, човешкият живот не оставя след себе си трайни следи.

МОТИВИ

За тленността

За смъртта

За безсмислието на човешкия живот

За ужаса и усещането за витаещо зло

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Тъжно наблюдаващ, имаш сетивата да проникне в един тайствен и зловещ свят

СВЯТ

Къщата е описана само отвън – липсва описание на това каква е тя отвътре. Там времето е спряло, там е царството на смъртта.

Зловещото усещане за света на къщата се засилва от метафорите и сравненията. Дъждът „бяга” ужасен, по стените избива влага като „пот по челото на болен”, нощните кучета вият – усещат смъртта. Никъде в стихотворението не се споменава думата „къща” – тя е описана чрез синекдохи

КОМПОЗИЦИЯ

Стихотворението „дава отговор” на въпроса в началото „кой е наемателят на къщата”, като постепенно изгражда представата за зловещото пространство на злото и смъртта. Градация на усещанията на лир.Аз – анафората на „и” – натрупва последователни действия; дългото изречение, обхващащо последните две строфи, обръщението към евентуален събеседник, сякаш да удостовери истинността на случващото се. Повторението на глагола „видя ли” – „видях”

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Градация, анафора, олицетворения, сравнения

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Образи, характерни за диаболизма –врата

Фаталистичност

Естетика на грозното

Тъжен размисъл за обречеността на човешкото

ТАБЛИЦА „КНИГИТЕ”

ЗАГЛАВИЕ Насочва към темата. От друга страна – към книжното знание, от трета – към книгата на живота. Посветено е на Константин Гълъбов – приятел на Далчев, ерудит и създател на лит.кръг „Стрелец”

ТЕМА Кой е истинският източник на познание – книгите или животът

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Човек живее пълноценно, когато опитът му се базира както на книжното, така и на сетивното познание.

МОТИВИ

Самотата и скръбта на лирическия герой, отдаден на книгите.

Отчуждението от живота и света

Магичния свят на книгите, заради който човек се потапя в чуждия и забравя за собствения си живот

Кое е истинското познание

Който трупа знание, трупа тъга.

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Меланхоличен, размишляващ, самоироничен, осъзнаващ пропуснатото, усещащ се ненужен. Преминаването във от 1 във 2л.ед.ч – израз на самоирония

СВЯТ

Книгата прилича на диаболичен предмет – прозорец към чужди светове, но преграда към истинския живот.

Пространството – затворено, отделено от живота вън.

Времето – монотонно, повтарящо се (маркирано чрез опозициите„изгрява ден – залязва ден” „прилитат и отлитат птиците” и сравнението „аз дните си като страниците прелиствам уморен”).

Художественият свят е изграден чрез опозиции твой – чужд, прилитат –отлитат, изгрява – залязва)

КОМПОЗИЦИЯ

Стихотворение е рамкирано от образа на книгата- в ед.ч в първата строфа, в мн.ч – в последната. Поетическият размисъл следва логиката: от пропуснатото в живота – до загубата на живота и света.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Присъствие на отрицателни конструкции, които маркират липсите в живота на лир.човек

Звукопис (ІІІ строфа, асонанс на гласната У, алитерация на Ж) създава усещане за ненужност

Сравнение

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Образи, характерни за диаболизма – книга

Екзистенциална проблематика – за смисъла и същността на познанието и на живота

Белетристичност – присъствие на делничното, баналното

Съзерцателност

Тъжен размисъл за обречеността на човешкото

Разсъдъчно начало

ТАБЛИЦА „ПОВЕСТ”

ЗАГЛАВИЕ Раздвоява своето значение. Заглавието от една страна означава епически жанр и така влиза в напрежение с творбата – стихотворение. В значението си на „разказ за нещо” заглавието също е парадоксално, защото говори за 1 несъстоял се живот.

ТЕМА Безсмислието на човешкия живот

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Драмата на човека е в безсмислието на неговото съществуване, в невъзможния контакт с другите, което превръща живота в „зла измислица”. Посланието за безсмислието на живота се изгражда чрез взаимно отричащи се смисли:

– за невъзможното тръгване на 1 човек, който никога не излиза от къщи

– за невъзможното завръщане на онзи, който „не заминава никъде”

– за невъзможното домуване в къща, където не живее никой

– за невъзможното съществуване „без ни една любов, без ни едно събитие”

– за връщането към спомените, в живот без събития

МОТИВИ

– За невъзможното завръщане у дома

– За безпощадно изтичащото време

– За безсмислието на човешкия живот

– За самотата

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Текстът е 1л.ед.ч – лирическият говорител раздвоява своята позиция – от една страна той наблюдава случващото се и на изповядващ своята драма

СВЯТ

Населен с предмети, лишен от човешко присъствие. Предметите са изгубили своята функционалност – те за знаци на смъртта . Прозорците и вратите са не връзка, а преграда към света на другите. Огледалото маркира своебразната раздвоеност на Аза. Часовникът – белег монотонията на живота, вечния кръговрат на безсмисленото

КОМПОЗИЦИЯ

Композиционна рамка – която се свързва с парадоксалната ситуация на присъстващия – отсъстващ герой

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Епанафора (първите два стиха)

Анафора („и”) – маркира измамността в съществуването на героя

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Образи, характерни за диаболизма – огледало, часовник, врата, портрети

Белетристичност – присъствие на делничното, баналното

Съзерцателност

Тъжен размисъл за обречеността на човешкото

Разсъдъчно начало

ТАБЛИЦА „ПРОЗОРЕЦ”

ЗАГЛАВИЕ Програмна творба, която дава и заглавието на стихосбирката. Прозорецът като граница между двата свята – на илюзията и реалността, на красотата и чистота и баналното всекидневие.

ТЕМА Красивият свят на илюзията

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Светът на мечтата е красив, но илюзорен.

МОТИВИ

Приказният мотив за пътуването през гората като търсене и изпитание – тук светът на гората не крие опасности, липсват изпитанията

Мотивът за противопоставянето между реалност и мечта

Мотивът за нетрайността на красотата и мечтата

Мотивът за детето и неговата чистота, което единствено може се докосне до и да живее в света на мечтата

Мотивът за жар птица, който е преобърнат – не изпълнява желания, а връща към реалността

Мотивът за Сътворението

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Наблюдава и се любува. Пренася се за миг в илюзорния красив свят на мечтите

СВЯТ

Противопоставени са два свята:

Приказният на мечтата – на спокойствие, хармония, сигурност и красота- Светът на приказката е цветен (сребърен, златен, огнен) – той може

Реалният – банален, грозен, делничен

„Вход” към другия свят на мечтата е прозорецът – мечтата като алтернатива на познатото и баналното

КОМПОЗИЦИЯ

Композиционна рамка – света на реалността – статичност, познатост

Приказният свят – динамичен, красив

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Повторения (сребърен)

Градация (затрептява, изгрява, запалва, искрят, разтапят)

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Присъства образът на прозореца като медиатор между два свята.

Съзерцателност и разсъдъчност

Дистанцираност на лирическия човек

ТАБЛИЦА „СТАЯТА”

ЗАГЛАВИЕ Свързано е с място, което има смисъл само когато е обитавано. Тук стаята е лишена от човешко присъствие, тя знак за тленността, преходността, място, в което властва смъртта.

ТЕМА Стаята като знак за мимолетността и безсмислието на човешкия живот.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Смъртта е по-силна от живота, човешкият живот не оставя след себе си трайни следи.

МОТИВИ

За тленността

За неизбежността на смъртта

За забравата

За безпощадно изтичащото време, което разрушава спомените за човешкото присъствие

За безсмислието на човешкия живот

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Тъжно наблюдаващ, регистриращ разпада на човешкото

СВЯТ

Населен с предмети, лишен от човешко присъствие. Предметите са изгубили своята функционалност – те за знаци на смъртта и прехода към различен свят.( есента, вечерта, ковчега насочват към темата за смъртта) Единствено „цветни” и „живи” са „жълтите зимни дюли”

КОМПОЗИЦИЯ

Думата „стая” присъства и в началото и в края на творбата. В края на текста тя „залязва” – сякаш съществуването и спира, сякаш и тя умира.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Олицетворения (във всяка строфа) създават усещане за фаталистичност, сякаш стаята има отделен свой живот, независим от хората, които я обитават

Условно наклонение, което подготвя за „странния” начин, по който изглежда стаята, в която не живее никой

Риторичен въпрос

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Образи, характерни за диаболизма – огледало, часовник, врата, портрети

Естетика на грозното

Белетристичност – присъствие на делничното, баналното

Съзерцателност

Тъжен размисъл за обречеността на човешкото

Фаталистичност

Разсъдъчно начало

ТАБЛИЦА „ДЯВОЛСКО”

ЗАГЛАВИЕ Провокативно, насочва към духовното пространство на злото; но заедно с това към закачката, иронията

ТЕМА Тоталната отчужденост на лирическия герой от света.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Човек е самотен и единственият му избор е смъртта.

МОТИВИ

Животът като ад.

Самотата и скръбта

Отчуждението и яростта

Безразличието на света

Смъртта като единствено притежание.

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Текстът е 1л.ед.ч. Творбата е изповед на самотника. Същевременно лир.герой сякаш се наблюдава отстрани. Той е самотен, тъжен, яростен, провокативен, самоироничен.

СВЯТ

Основни опозиции

Горе – Долу

стаята под покрива – небосвод

Лир. човек е еднакво далеч от високите духовни пространства (небосвода) – покривът е неговата граница – преграда, затвор – и от света долу – шумен, весел, суетен, но лишен от човешка съпричастност. Светът на лирическия герой е свят, който той не напуска, свят на страданието и житейската монотония (Паралелел с „Хаджи Димитър”)

КОМПОЗИЦИЯ

Стихотворението започва и завършва с мотива за смъртта. Внушен метафорично в първата строфа, назован пряко – в последната. На света „долу” е посветена ІІІ строфа, въведена с противопост. съюз НО. Лирическият герой описва своето състояние чрез натрупване на присъединителния съюз И . 8 от 24 стиха започват с И.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Метафора (І строфа)

Сравнение

Самоирония

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Образи, характерни за диаболизма – прозорец, часовник

Естетика на грозното

Белетристичност – присъствие на делничното, баналното

Тъжен размисъл за обречеността на човешкото

Фаталистичност

Разсъдъчно начало

ТАБЛИЦА „БОЛНИЦА”

ЗАГЛАВИЕ Насочва към мястото на срещата между живота и смъртта.

ТЕМА Болницата като пространство между живота и смъртта

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Смъртта е неизбежна

МОТИВИ

Разпадането на човешкото.

Болницата като пространство не на надеждата, а на безнадеждността.

Времето – унищожител на живота

Смъртта

Липса на човешка грижа и присъствие.

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Печален наблюдател, съзерцаващ страданието

СВЯТ

Описан графично чрез натрупване на детайли свят, населен с предмети, в който човешкото се разпада, изчезва

Пространството на болницата сякаш е познато (показ. местоимение „тази”), то е делинчно, банално.

Пространството създава усещане за теснота, ограниченост, за стерилност, лишена от топлина.

Пространството е отграничено от света навън, прозорците са непроницаеми.

Това е пространство на смъртта и на човешката тленност.

Човешкото страдание се долавя чрез използването на синекдохи и сравнения с печалната природа.

Цветовата гама (черно, тъмножълто) и образът на зимата насочват към темата за смъртта, чието присъствие е ясно доловимо

КОМПОЗИЦИЯ

Стиховете са посветени поравно на пространството на болницата (първите два стиха на първата строфа и последната строфа) и на хората (третият и четвъртият стих на първата строфа и втората строфа).

Предметното пространство огражда и разрушава човешкото.

Усещането на статичност се осъществява чрез повторенията и липсата на глаголи

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Създават усещане за монотонност

Сравнения – човешкото е сравнено с природното, подтекстово се създава усещане за смърт

Инверсии – подчертават страданието

Синекдохи – подчертават разпада на човешкото, подвластно на смъртта

ОСОБЕНОСТИ НА ДАЛЧЕВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА

Образи, характерни за диаболизма – огледало, часовник

Естетика на грозното

Белетристичност – присъствие на делничното, баналното

Съзерцателност

Тъжен размисъл за обречеността на човешкото

Фаталистичност

Разсъдъчно начало

Гео Милев

1895 -1925

Творческо развитие и естетически възгледи

1. Биографични данни.

2. Творческо развитие на Гео Милев:

а) поезията, прозата и публицистиката на поета представят единен текст с повтарящи се образи и мотиви;

б) Гео Милев е един от малкото български творци, които прокламират естетическите си възгледи и имат ясна концепция за твореца, изкуството и за неговото възприемане;

в) първите поетически опити на Гео Милев, събрани с стихосбирката “Жестокият пръстен” (1920) са повлияни от символизма – в тях личат характерните за направлението теми и мотиви, но те са преосмислени в духа на модерната естетика;

г) в поезията на Гео Милев се откриват образи от цялостния символен фонд на човешката култура – от митологията и Библията до модерните времена. Това е принципът, който използва школата на сецесиона. Основно понятие е Мировата душа: всяко време, всеки народ, всеки поет влага нещо свое, което да стане достояние на всички хора.

• Тази идея е залегнала във втората стихосбирка на Гео Милев “Иконите спят” (1922) – чрез фолклорни мотиви се изразяват модерни идеи за човека и неговата трагичност;

д) повлияни от принципите на експресионизма са “Експресионистично календарче” и недовършените поеми “Ад” и “Ден на гнева”. Основните им мотиви са общи за цялата пролетарска и модерна поезия:

• Светът е ад

• Гневът на оскърбените и унизените

е) публицистика:

ü Гео Милев прокламира принципите на модерното експресионистично изкуство на страниците на списание “Везни” (1919 – 1922)

ü Слез 1923 г. под влияние на социалните трусове заема ясна гражданска позиция на страниците на списание “Пламък” (1924 – 1925).

3. Гео Милев и българската литературна традиция:

а) оценката на неговите естетически принципи, на неговата поезия, на неговото поведение е нееднозначно и варира от възторжено одобрение до иронично неприемане;

б) ролята на Гео Милев в българското културно пространство е подобна на тази на Пенчо Славейков, защото има ясно съзнание за значимостта на културната си мисия

в) неговото творчество представя третия етап на българския модернизъм – след индивидуализма на кръга “Мисъл” и символизма.

4. Експресионизмът – неговите принципи Гео Милев излага в статиите си манифести “Небето” и “Фрагментът”;

а) философска основа

ü идеите на Фридрих Ницше за волята на Свръх-аза

ü идеите на Бергсон за интуицията – само чрез нея светът би могъл да бъде обхванат в своята цялост;

б) антитрадиционализъм.

• Експресионизмът се противопоставя на както на реализма, така и на символизма. Според експресионизма целта на изкуството е не да отразява действителността, а да я преобразува

в) фрагментарност – светът трябва да се разложи на съставните си елементи и от тях да бъде конструиран нов свят.

• Фрагментарността на модерното изкуство се противопоставя на логиката и описателността на реалистичното изкуство;

г) алогичност – целта на изкуството е да провокира, да разтърсва, да бъде емоционално екстремно чрез използването на “образи –шокове”;

д) интуитивност, асоциативност;

е) вътрешен ритъм, който се противопоставя на символистичния принцип “Музиката преди всичко”

ЕПОС: ЛОГИКА: АНАЛИЗ: ОБЕКТИВНОСТ

ЛИРИКА: АСОЦИАЦИЯ: СИНТЕЗ: СУБЕКТИВНОСТ

Поемата “Септември”

1. Исторически и политически контекст:

а) Първата световна война е историческа и естетическа граница в европейското културно съзнание;

б) след Първата световна война се наблюдава криза на националното. Интелигенцията тълкува патриотизма като “официално чувство”, което няма нищо общо с ценностите на Възраждането.

2. “Септември” в литературния контекст:

а) поемата е отпечатана през 1924 г. в брой 7-8 на сп. “Пламък”;

б) по своята художествена значимост “Септември” се родее с Вазовата “Епопея на забравените”, защото и двете поставят изключително важния въпрос за българските ценности, чрез които да се изгради единно символично пространство на българския национален космос и да се преодолее пропастта между “двете Българии”;

в) поставена в контекста на 20-те години поемата интерпретира характерните за поезията от този период мотиви за гнева, бунта, погрома, Апокалипсиса, представени пределно обобщено чрез легендарни модели и символи

• От друга страна в сравнение с други творби на Септемврийската литература “Септември” представя най- ясен документално – исторически пласт.

г) поемата сблъсква две гледни точки за събитията – на официалната пропаганда и на онеправданите. Така речевата стратегия на текста се определя от полемиката и контраста.

3. Народът и неговите образи.

а) Народът е “подлогът” в гигантското изречение, с което започва “Септември”. Гео Милев развива образите на неговата социалност чрез антитеза. Поетът влиза в диалог с Ботев, за когото слепотата и животинското са ценностни определители на един невъстанал народ.

б) представянето на народа като стихия, маса е във връзка и с естетическите възгледи на поета за “оварваряване”, за връщане към примитива.

4. Бунтът и погромът.

а) при тяхното представяне поетът си служи с два подхода:

• от една страна е документално – историческия пласт

• от друга страна събитията са представени с помощта на универсални символи и са осмислени като космически катаклизъм, който руши света

б) Гняв, Вяра, Воля, Свобода са ключови думи, чрез които е мотивиран бунтът. Последната глава от поемата го осмисля като бунт срещу братоубийството, което съпътства човешката история;

в) идеята за Новия Апокалипсис е характерна за модерната поезия. Не Бог съди хората, а хората съдят Бога. Граденето на нов свят е утопичната кулминация на “Септември”

г) Погромът е описан чрез средствата на натурализма. Пространството получава като емблема разчлененото човешко тяло. Ключова дума е “кръв”. Това е свят, в който има само “ужас без слава”.

5. Образът на поп Андрей:

а) това е единственият индивидуализиран образ в поемата;

б) сцената с поп Андрей обобщава двата изобразителни принципа в “Септември” – исторически конкретния и символичния;

в) епизодът е контрастен по отношение на останалите части в поемата заради своята статика, мащабност, синтактичен строеж;

г) в този епизод присъстват устойчиви мотиви в българската литература – бесилото, Балкана, небето, което дава основание на литературната критика да съпоставя тази част с “Обесването на Васил Левски” и “Хаджи Димитър”;

6. Принципите на експресионизма в поемата: фрагментарност, ритъм, асоциативност, субективност, връщане към примитива, смесване на различни културни знаци и цитати

7. Особености на композицията:

а) съчетават се два плана – символно-митологичен и документален, които се преплитат в епизода с поп Андрей;

б) първите 6 части говорят за бунта, 7 е разделителна линия, 8-11 говорят за погрома, 12 част обединява целия смислов и въздействен потенциал. Явните и скритите цитати универсализират посланието на поемата;

в) в центъра е поставен човекът с неговата воля и достойнство

Христо Смирненски

1898 – 1923

1. Биографични данни.

2. Разноликият поет:

а) хумористично творчество – хуморът му има различни превъплъщения:

• първите му публикации са в непретенциозния хумористичен вестник “К`во да е”, където Смирненски продължава да печата стихове до края на живота си

• публикува хумористични стихове и пародии във в. “Българан” и други хумористични издания.

• Смирненски е един от основателите на в. “Смях и сълзи”

• използва много псевдоними: Ведбал, Вилмон Чизмовлачник, Гаврош и др.

• най- зрелите му творби излизат в левия вестник “Червен смях”

• през 1918 г. излиза първата книга на поета “Разнокалибрени въздишки в стихове и проза”

б) през 1922 г. излиза стихосбирката “Да бъде ден!”, която още през същата година претърпява второ издание;

ü тя е подредена с голяма взискателност, с ясното съзнание, че конструира символния образ на новия свят, революцията и революционера.

в) Смирненски остава значително прозаично творчество.

3. Мястото на Смирненски в българската литература:

а) около поезията на Смирненски се разгарят яростни спорове, породени от присъствието на мотиви, свързани с революционната борба на пролетариата, които се интерпретират чрез художествения език на символизма

• Владимир Василев обвинява Смирненски в злободневност, поръчковост, сравнява го с Вазов в качеството му на хроникьор на събитията

б) социокултурната ситуация в България изисква да се изгради символен образ на новото общество – поезията му изразява настроенията на една огромна социална група

в) Смирненски и литературната традиция

• в сравнение с Вазов в поезията на Смирненски липсва авторитетът. В неговите стихове присъства колективният образ на света, колективното преживяване, колективното желание;

• подобно на Вазов, който изгражда символен образ на родното, Смирненски изгражда символен образ на новия свят

• пролетарската литературна критика постоянно търси паралели между поезията на Ботев и тази на Смирненски по отношение на социалния критицизъм, по отношение на образа на революцията. Близост съществува и по отношение на социалното въздействие, което оказват стиховете им.

• в поезията му присъстват много образи, мотиви, символи, които го сродяват със символистичната поезия

• творчеството му е силно повлияна от булевардната култура

Революцията – Апокалипсис и Сътворение

(“Да бъде ден!”, “Ний”, “Юноша”)

1. Измерения на утопичното в стихосбирката “Да бъде ден!”:

а) думата утопия е изкована от английския хуманист Томас Мор и означава:

• място, което не съществува

• блажено, прекрасно място

б) утопията винаги се свързва с понятието за ново – различно от съществуващото – състояние на света и човека;

в) като нарицателно име и термин утопията винаги представя проект: проект за света, проект за човека – затова и тя винаги е свързана с понятия като мечта, идеал, идея;

г) мамещото бъдеще е винаги хоризонт на утопическите проекти, следователно утопия освен идеите за място, включва и идеите за време. Мечтаното бъдеще е различно от несъвършеното настояще на нашия свят.

2. Утопията в лириката на Смирненски:

а) в революционната лирика на Смирненски тези характеристики са последователно застъпени:

• опозицията нов – стар (нов ден, нов живот, нова вяра, нов Прометей, нови времена, нов път, нов свят)

• бъдещи глаголни форми

• призивност, заявена чрез повелителните глаголни форми.

3. Поетика на революцията:

а) утопичният свят винаги се гради като опозиция и алтернатива на някакъв вече съществуващ свят, следователно винаги представя модел “война на световете”.

б) В лириката на Смирненски контрастът между двата свята е застъпен чрез опозицията мрак – светлина, която съдържа както културна универсалност, така и конкретни политически значения

• при Смирненски светлината се появява в най-екстремните си, пределни образни значения: червеното, пурпурното, огненото, рубиненото, аленото, огненото, кръвта, лавата и вулканичното

в) друго образно решение е бурята – указва края на покоя и носи внушение за неспирно движение.

4. Апокалипсис и Сътворение в лириката на Смирненски:

а) поезията на Смирненски зове към унищожение на стария свят и причината за това е морална – образът на греха присъства последователно в изображението му

б) причина е “гневът на робите”, който почива върху знанието за доброто и злото

б) Апокалиптичната образност се открива на много места в поезията на Смирненски – идеята за последния бой, призоваващата тръба, конниците, земния труст, изпепеляващия огън, разрушаващите се градове и т.н.

в) мечтаният нов свят се разкрива отново като пространство “земен рай”

5. Монументалният човек:

а) човекът у Смирненски надхвърля националните измерения, поетът се интересува от универсалния човек, който е обитател на света изобщо – това предполага разширяване на пространството (вселена, земя)

б) у Смирненски една от най-честите социални характеристики на множествения човек е “роби” – наименованието не изразява историческа категория, а функционира като метафора. Любими образи са тези на Спартак и Прометей;

тълпите са носители на новото, често са оприличавани на природни стихии

в) Водачът:

• от една страна се обвързва с образите на културните герои съзидатели, които променят света за благото на колектива. Водачът е посредникът между тълпите и новия ред, новия свят

• често Водачът се асоциира с образа на Месията, с нравствено осъзната готовност за саможертва. Негови знаци са кръстът и тръненият венец.

Смирненски – поет на града

1. Цикълът “Децата на града” – публикуван е през 1921г. във вестник “Червен смях”:

а) бедността и ужасът на всекидневието са голямата тема на цикъла;

б) съпоставени с революционната лирика на Смирненски, тези творби са много по-конкретни и близки до действителността;

2. Образът на града – централен образ в цикъла, който въплъщава злото във всичките му социални и морални аспекти:

а) подобно на символистите и тук Градът е описан като чуждо, враждебно за човека пространство;

б) Градът е място на контрастите, където се срещат светлината и мрака, животът и смъртта, доброто и злото.

3. Героите на града:

а) имената на стихотворенията са по-скоро обобщено символни, отколкото индивидуализирани;

б) ситуациите, в които са представени героите, са типични

в) този дял от лириката на Смирненски е повлиян от романтизма по отношение на:

• плакатното изображение на черно и бяло

• устойчивите символни образи

• лесната идентификация на доброто и злото

• доведените до крайност ситуации

г) “децата на града” са лишени от глас, всяко от тях е “тема”, “предмет” на говоренето на лирическия говорител;

д) в цикъла се появяват още две характерни за градския пейзаж образи в стихотворенията “Работникът” и “Вълкът”.

Цикълът “Зимни вечери” – лирична импресия за социалната цена

1. Цикълът “Зимни вечери” – поетическа равносметка на Смирненски:

а) творбата обединява различни мотиви, които присъстват в “Децата на града”;

б) съществуват различни критически мнения по отношение жанра на творбата (поема, цикъл);

2. Основни мотиви и образи:

а) появяват се устойчиви символи, характерни за българската литература: зимната песен, града и т.н.

б) героите са аутсайдери, но е интересно, че липсват сакралните образи на дома, майката, любимата жена;

в) като лайтмотив се появява мотивът за обречената, погубена красота;

г) градът присъства с обичайните си значения от поезията на Дебелянов и Смирненски – той е безприютно, враждебно пространство, трайно обвързано със символите на тъмнината и смъртта;

д) контрапункт на нарисуваните картини е ІІІ част с образа на ковачите, чиято символика е ясно различима:

на мъртвата студена светлина е противопоставена светлината на огъня

на тишината – музиката

на пасивността активността

на статиката динамиката

е) мъглата е метафора на нерадостното съществуване.

3. Позицията на лирическия говорител – в основата на неговата позиция е съчувствието и състраданието.

4. Особености на композицията:

а) според литературните анализатори в поемата Смирненски смесва две стилистики, символистичната и реалистичната, които са сравнително ясно разграничени: в І, ІІІ, V част са по-символистични, а останалите са по-реалистични;

б) цикълът се характеризира с фрагментарност, кинематографичност на изображението, движение на гледната точка.

Сава Василев: “не само разказът е фрагментарен, накъсан, всичко излъчва отчуждение. Тъкмо разделеността, тази антихуманна “подреденост” по волята на “златния бог”, която излъчва светът на Смирненски говори за разколебаната цялост на света и човека.

Димчо Дебелянов

1887 – 1916

1. Биографични данни.

2. Творческа биография:

а. първата публикация на Димчо Дебелянов е цикълът “Посвещение”, поместен в списание “Съвременник” през 1906 г. Стиховете като теми и мотиви са повлияни от Пенчо Славейков

б. през 1910 г. заедно с Димитър Подвързачов издава “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам”, която съдържа произведения на 38 автори и е с амбиция да изгради цялостна визия за българската литература

в. през 1914 г. участва във формирането на литературния кръг “Звено”, около едноименното списание, което редактира заедно с Димитър Подвързачов и Константин Константинов

• на страниците на “Звено” се появяват творби на едни от най-перспективните млади български поети и писатели

• поместват се преводи на европейски символисти

г. Димчо Дебелянов присъства 10 години в литературния живот, помества множество свои стихотворения и сатири, но приживе не издава стихосбирка. Това правят неговите приятели и съмишленици след смъртта му през 1920 г.

3. Дебелянов и литературната традиция:

а. кумири на Дебелянов са френските и руските поети символисти – в неговите творби често присъстват техни цитати

б. Дебелянов се прекланя пред духовния месианизъм на Пенчо Славейков, на когото посвещава свое стихотворение. по вътрешния драматизъм на своите творби Дебелянов се родее с Яворов

в. лирическият човек на Дебелянов се характеризира със своята действена добродетел, със способността да навлезе в интимната човешка същност и да изрази нейните преживявания

4. Основни теми и мотиви в Дебеляновата поезия (повечето от тях са типични за символизма):

а. животът като пустиня и затвор

б. носталгия по детството

в. копнеж по истински осмислен живот

г. страдание по изгубената младост и неизживян живот

д. разминаване между идеал и действителност

5. Основни характеристики на Дебеляновата поезия:

а. универсалност на мотивите

б. елегичност

в. поезия на града

Дебелянов и поетическите езици на поколението

(„Черна песен”)

1. Поезията на Дебелянов – кръстопът на стилови и идейни модели.

2. „Черна песен” – ключова творба в Дебеляновата лирика:

а. в стихотворението присъстват типичните за българския модернизъм поетически похвати – контрасти, оксиморони.

(Подобен момент на себеизживяване има при Яворов („Две души”), настроението на двете творби е различно

б. лирическият Аз определя като причината за раздвоението си несбъднатите желания

в. поантата на стихотворението кореспондира с „Моята молитва” чрез библейския мотив „глас в пустиня”

3. Водещи мотиви:

• За неизживения живот

• За пропиляната младост

• За безсмисления живот

• Самота и пленничество в Дебеляновите елегии „Спи градът” и „Пловдив”

• 1. Стихотворението „Спи градът” и литературната традиция:

• а. то е отглас на една от най-популярните символистични творби – стихотворението на Верлен „Плаче сърцето ми”

• б. изградено е в съгласие със символистичния принцип „Музиката преди всичко” – отделните мотиви не са подредени толкова логически последователно, колкото се търси преливане на емоционални състояния

• в. в творбата присъстват обичайните мотиви за самота и безприютност, но те са предадени топло, задушевно, така че читателят да се идентифицира с лирическия герой

• 2. Основни мотиви – безприютност, жалба по отминалите дни, противоречието между тленно и вечно

• 3. Структурни особености:

• а. кръгова композиция

• б. рефрен

• в. единство между структура и съдържание

• 4. „Пловдив” – отказ от спомен:

• а. ключово понятие в сонета е „скръб”, а началото и краят задават логическия парадокс „Как бяха скръбни мойте детски дни” – „че аз не искам нищо да си спомня”

• б. миналото лишава лирическия герой от основните ценностни опори – вярата, надеждата, любовта

• в. и тук основният принцип е музикалният: редуване на мотиви, които са свързани по-скоро емоционално

• г. характерна за творбата е изповедността

• 5. Образът на града:

• а. Дебелянов е един от първите български поети, в чието творчество присъства образът на града

• Б. образът на града е на пространство, лишено от човешко присъствие, „пустош”

• В. лирическият герой се чувства сам и изолиран, „пленник” на града

Военната лирика на Дебелянов

1. Военната лирика на Дебелянов и критическите тези. Съществуват две противоположни мнения:

а. първото, че представлява съвсем нов етап от творчеството му (Атанас Далчев)

б. втората – че военните стихове са органична част от творчеството на Дебелянов (в последно време тази теза има повече привърженици)

2. Основни мотиви във военната лирика („Старият бивак”, „Нощ над Солун”, „Тиха победа”, „Прииждат, връщат се…”, „Един убит”, „Сиротна песен”):

а. шестте стихотворения не изграждат героически образ на войната

б. те не внушават пророчества за духа и съдбата на нацията, а за самотата на човека сред множеството

в. войната преобръща светогледните представи на човека

г. войната провокира духовната сила на човека, защото независимо дали е победител или победен, той е жертва

3. Образът на смъртта:

а. във военните стихове смъртта от естетическа категория се превръща в битийна ситуация. Символистичната риторика е заменена от съкровено човешко изживяване

б. ако в елегиите лирическият герой е смирен и печален, във военните стихове достига до просветление на духа и прониква в тайните на битието

в. смъртта се превръща в начало на дълго чакано завръщане

Литературата на символизма

1. Предпоставки за възникването на символизма:

а. културната революция на кръга “Мисъл”, чрез която се пренасочва вниманието към универсалната проблематика и литературата се откъсва от обществения си ангажимент

2. Символизмът в развитието на европейския литературен процес:

а. възниква през ІІ половина на ХІХ век и е част от европейския авангард, който дръзко се противопоставя на културната традиция и дори я отрича.

б. авангардистите (в това число символистите) експериментират с изразните средства, за да провокират нов тип художествено изживяване

в. има манифестен характер, което означава:

• посочва какво отхвърля от традицията и какво предлага

• разяснява природата на употребяваните от школата изразни средства

г. символизмът е изкуство за посветени (писателите символисти боравят с определен набор от символи, мотиви, теми и цитати)

3. Символизмът в България – развива се през І десетилетие на ХХ в.:

а. свързва се както с търсенията на Яворов, така и с ново поколение поети: Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов

• първата трибуна на символистите е списанието на Антон Страшимиров “Нов живот”

• роля на манифести играят статии на Димо Кьорчев и Иван Радославов

• в истинска трибуна на символистите се превръща сп. “Звено”, редактирано от Димитър Подвързачов, Константин Константинов и Димчо Дебелянов

4. Принципи на символистичната естетика:

а. отказ от непосредствено участие на литературата в обществения живот

б. в противовес на натуралистите, които показват грозното и отвратителното в действителността, символистите намират опора в бляновете за красив и хармоничен живот

в. като контраст на света на мечтите се появяват мотивите за самотата, бездомността, безприютността. Това прави художественият свят на символистите изпълнен с вътрешен драматизъм и страдание.

5. Особености на художествения изказ:

а. основен символистичен принцип е “Музиката преди всичко” – поезията звучи и наподобява по постройка на музикално произведение. Въздействието на творбите разчита преди всичко на емоционалното внушение

б. съзнателно търсена неяснота – поезията на символистите е предназначена за посветени, изгражда се негласен речник на символите, който уеднаквява разбирането им както за отделните представители на школата, така и по отношение на публиката

в. език на символизма – обръща се специално внимание на подбора на езикови средства – архаизми, думи с подчертано емоционално въздействие

6. Символизмът в контекста на българската литературна традиция.

„Андрешко”

1. Коментирайте заглавието?

2. Как започва разказът?

3. Каква атмосфера създава пейзажът в началото на разказа?

4. Какво разбираме за дебелия господин от първите му думи, след като разбира името на „Андрешко”? Кои са ключовите думи в репликите му?

5. Каква е темата на първия диалог между Андрешко и съдия-изпълнителя? Каква е позицията на двамата герои?

6. Коментирайте пейзажа и настроението, което създава. Коя е ключовата дума?

7. Каква е темата на втория диалог? От чие име говори съдията – от свое собствено или защитава позицията на държавата? Каква е позицията на Андрешко?

8. Коментирайте промяната в поведението на Андрешко, след като разбира каква е мисията на съдията? Как се променя пейзажът?

9. Защо Андрешко взима такова решение? Помага ли на Станоя?

10. Коментирайте пейзажа след решението на Андрешко и повторението на думата „кал”? Метафора на какво е този образ?

11.Защо Андрешко изоставя съдията?

12. Как се променя поведението на съдията и защо?

13. Селската неволя или селската хитрост е в основата на разказа?

14. Защо Андрешко се оказва победител в словесния двубой?

15. Какво е съотношението между полза и смисъл в постъпката на Андрешко? Какво я прави ценна?

“НА ОНЯ СВЯТ”

1. Какви асоциации създава заглавието на разказа? Текстът оправдава ли ги?

2. Как е представена смъртта на дядо Матейко? Какво е необичайното?

3. Какво сравнение за магаричката е употребено в началото на разказа? Обичаен ли е неговият контекст?

4. Защо дядо Матейко тръгва за пъклото?

5. Как се държи с него ангелът? Обичаен ли е начинът , по който са представени райските обитатели?

6. Изследвайте стиловите особености в описанието на ангелите. Има ли думи, които са в стилов дисонанс с останалия текст?

7. Как е описан св. Петър? От какво се поражда комизмът?

8. Каква е преценката на дядо Матейко за самия себе си?

9. Какво разбираме за “тоя” свят от въпросите на дядо Матейко към ангела?

10. Какво има на “оня” свят, което на тоя го няма?

11. По какво си приличат “оня” и “тоя” свят?

12. Защо дядо Матейко възкликва:”та това на затвор прилича” и “Ех, още ли има да се уча!”. Израз на какво са тези възклицания?

13. Как тълкувате края на разказа?

„Задушница”

1. Тълкувайте заглавието на разказа. За живите или за мъртвите разказва той?

2. Какво настроение създава първоначалният пейзаж?

3. Коментирайте опозицията празнично – делнично, живот – смърт в началото на текста?

4. Как е въведен образът на Станчо? Как гледат околните на него?

5. Колко диалога води Станчо в текста? Как те изграждат представата за Станчо и неговият живот с Божана? Отрийте преплитането на трагични и комични елементи в текста.

6. По какво си приличат и по какво се различават Станчо и Стоилка? Коментирайте семантиката на имената.

7. Коментирайте пейзажа, който „разкъсва” диалога между Станчо и Стоилка. Какво настроение създава? Кой е повтарящият се художествен детайл?

8. Как в текста присъства опозицията плач – усмивка?

9. Как в текста присъства мотивът за пиянството? Защо?

ЕЛИН ПЕЛИН

1877 – 1949

1. Биографични данни:

• роден в с. Байлово (Софийско)

• между 1886-1897 учи в различни градове, но не успява да завърши гимназия

• през 1895 г. печата първата си творба “Мило е отечеството” в сп. “Войнишка сбирка”

• през 1897 г. за пръв път е употребен псевдонимът Елин Пелин

• между 1897 -1899 г. е учител в родното си село, където създава първите си зрели разкази

• през 1899 г. се установява в София ,където сътрудничи на различни издания

• през 1902-1903 г. издава списания “Селска разговорка”

• през 1906-1907 г. е командирован във Франция

• от 1908 г. работи в Народната библиотека

• от 1924 до 1946 е уредник на музея “Иван Вазов”

• участва в редактирането на в. “Българан” (1908-1909), сп. “Слънчоглед”(1909), в. “Развигор” (1921-1924)

2. Творчество:

• “Разкази”, Т.1, 1904

• “Разкази”, Т.2, 1911 – в него е поместена е повестта “Гераците”

• “Земя” (повест) 1922

• “Черни рози” – стихотворения в проза 1928

• “Под манастирската лоза” 1936

• богато творчество за деца и юноши: приказки, стихотворения, първия български роман за деца “Ян Бибиян”

3. Мястото на Елин Пелин в историята на българската литература:

а. той не само описва живота на селянина с неговите неволи, но и способността му да оцелява, да мечтае, да преодолява ограниченията на бита

б. характерни за разказите на Елин Пелин са социалният критицизъм, търсенето на моралните измерения на сблъсъка между човека и държавата

в. Елин Пелин е тънък психолог и улавя различните състояния на човешката душа

Бит и битие на българското село в разказите на Елин Пелин

1. Трудът – мяра за смисъла на човешкото присъствие в света.

а. трудът е гаранция за оцеляването на човека – полето е арена на непрестанната битка на човека с немилостивата природа

б. в символно – метафоричен план трудът е върховен съзидателен акт, чрез който се усвоява и преподрежда света

в. в социален план той е огледало на противоречията и несправедливостите в обществото

г. различните измерения на труда в разказите се често се преплитат

2. Трагика и всекидневие в кратката проза на Елин Пелин:

а. в някои от разказите на писателя (“Напаст божия”) селянинът рязко е противопоставен на природата –внушена е безнадеждността, безизходицата и трагичната самотност на човека, изоставен от Божието присъствие (“Андрешко”, “Престъпление”)

б. природното и социалното са еднакво враждебни към бедния труженик

в. липса на социални перспективи (“Кал”)

3. Съпротивата срещу злото в Елин-Пелиновия свят:

а. любовта

б. способността да се радва на красивото

в. мечтата

г. песента, приказката, танцът като начин човек да преодолее всекидневието, да открие истините за душата

4. Структурно-композиционни особености на Елин-Пелиновите разкази:

Елин Пелин е един от майсторите на късия разказ

• разказът е изграден около една-единствена случка бързо и устремено развиваща се във времето към своя финал

• отсъства натрапчива намеса на повестователя – той е “скрит”, не взима думата, за да обяснява, за да заявява пряко оценки и мнения

• героите са характеризирани най-вече чрез диалога

• особено място в повествованието заема пейзажът, който задава емоционалната атмосфера на текста

Ветрената мелница“, „Косачи“, „Мечтатели“, „Чорба от греховете на отец Никодим“, „Занемелите камбани“

„ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА”

1. Защо разказът се нарича така?

2. Как бихте определили темата на разказа.?

3. Как започва? Защо крилете на ветрената мелница приличат на “дяволски кръст”?

4. По какво текстът прилича на вълшебната приказка?

5. Проследете описанието на сушата. Каква образност използва Елин Пелин?

6. Какви герои са дядо Корчан и Лазар Дъбака? По какво приличат на културните герои и по какво на маргиналните? Разтълкувайте имената им.

7. Какво е трудът за двамата?

8. Защо точно Дъбака вижда бялото облаче?

9. Къде става празникът и защо?

10. Характеризирайте Христина. Какви детайли се налагат в нейното описание?

11. Израз на какво е танцът, надиграването?

12. По какво си приличат Дъбака и Христина?

13. Защо Дъбака се връща у дома, едва след като Христина му пристава?

14. Можем ли да определим разказа като текст за възстановената хармония в човешкия и природния свят и защо?

15. Кои от особеностите на Елин-Пелиновите разкази откривате в текста?

“КОСАЧИ”

1. Как тълкувате заглавието на разказа.

2. Какво настроение създава пейзажът? Проследете движението на погледа. Кои природни елементи придобиват символни значения и се превръщат в лайтмотив?

3. Как са представени героите? Разтълкувайте имената им.

4. Какво движи човека в този разказ – действителността или измислицата?

5. Как се отнася Лазо към приказката на Благолаж? Защо?

6. Как тълкувате думите на Благолаж: “Ама защо ти е тая пуста истина?” и “И току-виж чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш”.

7. Потъва ли Лазо в “чудноватото”?

8. За каква истина възкръсва?

9. Пред какъв избор е изправен?

10. Кога настъпва преломът у Лазо?

11. Каква е ролята на герой като Стамо?

12. Как природните описания кореспондират с преживяванията на героите?

„МЕЧТАТЕЛИ”

1. Защо разказът се нарича така?

2. Как бихте определили темата на разказа.?

3. Как думите на чичо Горан описват света „тук”?

4. За какво мечтае чичо Горан и за какво Рустем?

5. Как тълкувате думите на чичо Горан : „Как ще живеем, ако не гоним измамата”

6. Кой потретен детайл е използван при характеризирането на Рустем?

7. Обърнете внимание в кои моменти от развитието на разказа се появяват природни описания? Кои детайли се повтарят и защо?

8. Каква е ролята на фолклорните елементи в текста?

9. Как бихте определили посланието на разказа?

„ЧОРБА ОТ ГРЕХОВЕТЕ НА ОТЕЦ НИКОДИМ”

1. Коментирайте заглавието на разказа.

2. Коментирайте експозицията на разказа и опозицията делнично – празнично в текста.

3. Каква представа за отец Никодим създава текстът? Коментирайте сравненията, които са употребени – какви асоциации пораждат?

4. Какви са греховете на отец Никодим?

5. Кой е основният въпрос, който вълнува отец Никодим?

6. Защо според отец Сисой човекът е и „черно и бяло зърно”?

„ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ”

7. Коментирайте заглавието на разказа.

8. Коментирайте експозицията на разказа и опозициите чисто – нечисто, грешно – праведно в текста. С какво се свързва празникът Успение Богорично?

9. Коментирайте завръзката на разказа. Какво разбираме за бедната жена и какво за калугера?

10. Коментирайте ретардацията преди тържествения момент – биенето на камбаните.

11. Кое е чудото в разказа – занемяването и повторното „огласяване” на камбаните?

12. Коментирайте пейзажа.

“Под манастирската лоза” – притчи за правото на човека да бъде човек

1. Замисъл и творческа история:

а) разказите са писани повече от четвърт век, първите творби “Отец Сисой” и “Светите застъпници” излизат през 1909 г., но като самостоятелно издание сборникът се появява през 1934 г. и включва 11 творби;

б) първоначален подтик за творбата дава книгата на френския писател Анатол Франс “Изворът на света Клара”

в) тази книга Елин Пелин представя гледната си точка към въпроси, вълнуващи винаги човека – за праведното и грешното, за любовта и омразата, за личното спасение и грижата за другия.

2. Сборникът в контекста на Елин-Пелиновото творчество:

а) липсва социалната проблематика, която е характерна за неговото творчество със конфликтите между града и селото, бедните и богатите, държавата и обикновения човек;

б) липсват обичайните топоси (места, пространства), в които се развива обичайно действието на Елин-Пелиновите истории – селото, полето, кръчмата

в) основните “места”, в които се случват събитията, изграждат своеобразен триделен свят, в който съжителстват сакралното (селенията на светците), обикновеното човешко (градът), а “между” тях територията на институцията медиатор (посредник) между земното и човешкото – манастира, църквата

г) героите са светци, обикновени хора и свещенослужители, които често са по-объркани от миряните в разчитане на божиите повели

3. Композиционни особености – текстовете са обединени от общото пространство, герои и общия философски замисъл:

а) заглавието на разказа насочва към образа на лозата, която е библейски символ и от една страна се означава с гостолюбие, а от друга е един от символите, свързани с Христос;

б) епиграфът, чийто смисъл е, че всеки опит за намеса в делата на Бог е обречен, защото е против естествения ход на живота;

в) сборникът има своеобразна композиционна рамка, която е зададена от първия текст “Отец Сисой” – героят въплъщава в себе си образа на мъдреца, който не само е натрупал знание за света и хората, но умее да го предаде и не съди, а разбира хората;

г) още в първия разказ са зададени основните опозиции в сборника: праведно – грешно, сакрално – профанно; делник – празник, високо – ниско, център- периферия

д) всеки от разказите представлява разказ в разказа и е построен по модела на християнска притча или житие на светец

4. Послания на сборника:

а) основен конфликт в текстовете е за раздвоения между доброто и злото човек, разпънат между желанието и забраните;

б) сборникът е възхвала на човешката сетивност, на способността да се обича и да се изпитва радост от живота;

в) Божия повеля е не аскетизмът, а пълнозвучието на живота, разбиран като любов, ласка и съпричастие;

г) изкушението и грехът са също част от Божия промисъл, защото без тях “подвигът за спасение” би станал “много лесен”;

д) познанието се постига чрез изстрадване на собствените грешки и заблуди, чрез своеобразен нравствен катарзис

Въпроси върху разказите на Елин Пелин

„Андрешко”

1. Коментирайте заглавието?

2. Как започва разказът?

3. Каква атмосфера създава пейзажът в началото на разказа?

4. Какво разбираме за дебелия господин от първите му думи, след като разбира името на „Андрешко”? Кои са ключовите думи в репликите му?

5. Каква е темата на първия диалог между Андрешко и съдия-изпълнителя? Каква е позицията на двамата герои?

6. Коментирайте пейзажа и настроението, което създава. Коя е ключовата дума?

7. Каква е темата на втория диалог? От чие име говори съдията – от свое собствено или защитава позицията на държавата? Каква е позицията на Андрешко?

8. Коментирайте промяната в поведението на Андрешко, след като разбира каква е мисията на съдията? Как се променя пейзажът?

9. Защо Андрешко взима такова решение? Помага ли на Станоя?

10. Коментирайте пейзажа след решението на Андрешко и повторението на думата „кал”? Метафора на какво е този образ?

11.Защо Андрешко изоставя съдията?

12. Как се променя поведението на съдията и защо?

13. Селската неволя или селската хитрост е в основата на разказа?

14. Защо Андрешко се оказва победител в словесния двубой?

15. Какво е съотношението между полза и смисъл в постъпката на Андрешко? Какво я прави ценна?

“НА ОНЯ СВЯТ”

1. Какви асоциации създава заглавието на разказа? Текстът оправдава ли ги?

2. Как е представена смъртта на дядо Матейко? Какво е необичайното?

3. Какво сравнение за магаричката е употребено в началото на разказа? Обичаен ли е неговият контекст?

4. Защо дядо Матейко тръгва за пъклото?

5. Как се държи с него ангелът? Обичаен ли е начинът , по който са представени райските обитатели?

6. Изследвайте стиловите особености в описанието на ангелите. Има ли думи, които са в стилов дисонанс с останалия текст?

7. Как е описан св. Петър? От какво се поражда комизмът?

8. Каква е преценката на дядо Матейко за самия себе си?

9. Какво разбираме за “тоя” свят от въпросите на дядо Матейко към ангела?

10. Какво има на “оня” свят, което на тоя го няма?

11. По какво си приличат “оня” и “тоя” свят?

12. Защо дядо Матейко възкликва:”та това на затвор прилича” и “Ех, още ли има да се уча!”. Израз на какво са тези възклицания?

13. Как тълкувате края на разказа?

„Задушница”1. Тълкувайте заглавието на разказа. За живите или за мъртвите разказва той?

2. Какво настроение създава първоначалният пейзаж?

3. Коментирайте опозицията празнично – делнично, живот – смърт в началото на текста?

4. Как е въведен образът на Станчо? Как гледат околните на него?

5. Колко диалога води Станчо в текста? Как те изграждат представата за Станчо и неговият живот с Божана? Отрийте преплитането на трагични и комични елементи в текста.

6. По какво си приличат и по какво се различават Станчо и Стоилка? Коментирайте семантиката на имената.

7. Коментирайте пейзажа, който „разкъсва” диалога между Станчо и Стоилка. Какво настроение създава? Кой е повтарящият се художествен детайл?

8. Как в текста присъства опозицията плач – усмивка?

9. Как в текста присъства мотивът за пиянството? Защо?

„ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА”

1. Защо разказът се нарича така?

2. Как бихте определили темата на разказа.?

3. Как започва? Защо крилете на ветрената мелница приличат на “дяволски кръст”?

4. По какво текстът прилича на вълшебната приказка?

5. Проследете описанието на сушата. Каква образност използва Елин Пелин?

6. Какви герои са дядо Корчан и Лазар Дъбака? По какво приличат на културните герои и по какво на маргиналните? Разтълкувайте имената им.

7. Какво е трудът за двамата?

8. Защо точно Дъбака вижда бялото облаче?

9. Къде става празникът и защо?

10. Характеризирайте Христина. Какви детайли се налагат в нейното описание?

11. Израз на какво е танцът, надиграването?

12. По какво си приличат Дъбака и Христина?

13. Защо Дъбака се връща у дома, едва след като Христина му пристава?

14. Можем ли да определим разказа като текст за възстановената хармония в човешкия и природния свят и защо?

15. Кои от особеностите на Елин-Пелиновите разкази откривате в текста?

“КОСАЧИ”

1. Как тълкувате заглавието на разказа.

2. Какво настроение създава пейзажът? Проследете движението на погледа. Кои природни елементи придобиват символни значения и се превръщат в лайтмотив?

3. Как са представени героите? Разтълкувайте имената им.

4. Какво движи човека в този разказ – действителността или измислицата?

5. Как се отнася Лазо към приказката на Благолаж? Защо?

6. Как тълкувате думите на Благолаж: “Ама защо ти е тая пуста истина?” и “И току-виж чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш”.

7. Потъва ли Лазо в “чудноватото”?

8. За каква истина възкръсва?

9. Пред какъв избор е изправен?

10. Кога настъпва преломът у Лазо?

11. Каква е ролята на герой като Стамо?

12. Как природните описания кореспондират с преживяванията на героите?

„МЕЧТАТЕЛИ”

1. Защо разказът се нарича така?

2. Как бихте определили темата на разказа.?

3. Как думите на чичо Горан описват света „тук”?

4. За какво мечтае чичо Горан и за какво Рустем?

5. Как тълкувате думите на чичо Горан : „Как ще живеем, ако не гоним измамата”

6. Кой потретен детайл е използван при характеризирането на Рустем?

7. Обърнете внимание в кои моменти от развитието на разказа се появяват природни описания? Кои детайли се повтарят и защо?

8. Каква е ролята на фолклорните елементи в текста?

9. Как бихте определили посланието на разказа?

„ЧОРБА ОТ ГРЕХОВЕТЕ НА ОТЕЦ НИКОДИМ”

1. Коментирайте заглавието на разказа.

2. Коментирайте експозицията на разказа и опозицията делнично – празнично в текста.

3. Каква представа за отец Никодим създава текстът? Коментирайте сравненията, които са употребени – какви асоциации пораждат?

4. Какви са греховете на отец Никодим?

5. Кой е основният въпрос, който вълнува отец Никодим?

6. Защо според отец Сисой човекът е и „черно и бяло зърно”?

„ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ”

7. Коментирайте заглавието на разказа.

8. Коментирайте експозицията на разказа и опозициите чисто – нечисто, грешно – праведно в текста. С какво се свързва празникът Успение Богорично?

9. Коментирайте завръзката на разказа. Какво разбираме за бедната жена и какво за калугера?

10. Коментирайте ретардацията преди тържествения момент – биенето на камбаните.

11. Кое е чудото в разказа – занемяването и повторното „огласяване” на камбаните?

12. Коментирайте пейзажа.

ТАБЛИЦА „ИСТОРИЯ”

ЗАГЛАВИЕ Заглавието раздвоява своето значение. От една страна става въпрос за историята като наука, която разказва и оценява миналото, от друга – думата история присъства със значението на нещо случило в чисто човешки, личен план. Думата има значение и на процес.

ТЕМА Мисията на историята.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) За да бъде обективна, историята трябва да се вглежда не само във важните събития и изключителните личности, а да говори за живота и драмата на обикновения човек.

МОТИВИ

За обективността на историческото познание

За борбата с живота

За надеждата за по-добър живот

За гнева и бунта

За необходимостта животът на хората да бъде част както от историята, така и от поезията

За историческата памет

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Лирическият герой говори от името на цяло поколение, от името на „неизвестни”-те „хора от фабрики и канцеларии”. Само на едно място в текста – където гневът и горчивината от борбата с живота са достигнали своя предел говори от 1л.ед.ч („Не мога повече! Не искам!”) Лирическият човек има самочувствието да води диалог с историята, защото се чувства ощетен, защото разбира, че нейната интерпретация не е обективна. Тенденцията, която е налице още при Гео Милев, за разколебаване на ценностите присъства и тук. За разлика от възрожденския модел, където историята е безспорна ценност, утвърждаваща родното, тук понятието очевидно е разколебано. (срав. понятие „отечество” при Гео Милев)

СВЯТ

В текста ярко са противопоставени две реалности: тази, която описва историята и която хваща „контурите” на събитията и „простата човешка драма, която е в сърцевината на живота и историята. Лирическият човек настоява именно тя да бъде отразена.

Основно понятие в текста е драма (както и в стихотворението „Кино”). Нейни синоними са мъка, страдание, живот, борба.

Основни смислови опозиции са:

история (като разказ за миналото) – история (човешка драма)

настояще – бъдеще

безпътица – надежда

КОМПОЗИЦИЯ

Стихотворението е изградено от класически стихове. Започва с обръщение към историята, с която лирическия човек води полемика. Два риторични въпроса (в началото на 6. строфа: „Живот ли бе – да го опишеш?/Живот ли бе – да го разровиш?”) маркират началото на втората композиционна част, посветена истинската история на поколението. Тя завършва с категоричното („Не мога повече! Не искам!”) Третата композиционна част започва с противопоставителния съюз „НО” – страданието, веднъж изречено, не може да бъде пренебрегнато. Поантата също е въведена със съюза НО – и представлява искането на лирическия човек към историята изпълни мисията си към бъдещите поколения.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА Смесване на стилистични пластове: разговорен, присъствие на дисфемизми (груби думи), присъствие на поетизми

Риторични въпроси, обръщения,възклицания, градация, Анафора, градация. Контрастни смислови преходи

ОСОБЕНОСТИ НА ВАПЦАРОВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА Разговорност, Диалогичност

Изграждане на смисъла „пред очите на читателя”

Смесване на стилистични пластове

Хуманизъм

ТАБЛИЦА „ИСТОРИЯ”

ЗАГЛАВИЕ Заглавието раздвоява своето значение. От една страна става въпрос за историята като наука, която разказва и оценява миналото, от друга – думата история присъства със значението на нещо случило в чисто човешки, личен план. Думата има значение и на процес.

ТЕМА Мисията на историята.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) За да бъде обективна, историята трябва да се вглежда не само във важните събития и изключителните личности, а да говори за живота и драмата на обикновения човек.

МОТИВИ

За обективността на историческото познание

За борбата с живота

За надеждата за по-добър живот

За гнева и бунта

За необходимостта животът на хората да бъде част както от историята, така и от поезията

За историческата памет

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Лирическият герой говори от името на цяло поколение, от името на „неизвестни”-те „хора от фабрики и канцеларии”. Само на едно място в текста – където гневът и горчивината от борбата с живота са достигнали своя предел говори от 1л.ед.ч („Не мога повече! Не искам!”) Лирическият човек има самочувствието да води диалог с историята, защото се чувства ощетен, защото разбира, че нейната интерпретация не е обективна. Тенденцията, която е налице още при Гео Милев, за разколебаване на ценностите присъства и тук. За разлика от възрожденския модел, където историята е безспорна ценност, утвърждаваща родното, тук понятието очевидно е разколебано. (срав. понятие „отечество” при Гео Милев)

СВЯТ

В текста ярко са противопоставени две реалности: тази, която описва историята и която хваща „контурите” на събитията и „простата човешка драма, която е в сърцевината на живота и историята. Лирическият човек настоява именно тя да бъде отразена.

Основно понятие в текста е драма (както и в стихотворението „Кино”). Нейни синоними са мъка, страдание, живот, борба.

Основни смислови опозиции са:

история (като разказ за миналото) – история (човешка драма)

настояще – бъдеще

безпътица – надежда

КОМПОЗИЦИЯ

Стихотворението е изградено от класически стихове. Започва с обръщение към историята, с която лирическия човек води полемика. Два риторични въпроса (в началото на 6. строфа: „Живот ли бе – да го опишеш?/Живот ли бе – да го разровиш?”) маркират началото на втората композиционна част, посветена истинската история на поколението. Тя завършва с категоричното („Не мога повече! Не искам!”) Третата композиционна част започва с противопоставителния съюз „НО” – страданието, веднъж изречено, не може да бъде пренебрегнато. Поантата също е въведена със съюза НО – и представлява искането на лирическия човек към историята изпълни мисията си към бъдещите поколения.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА Смесване на стилистични пластове: разговорен, присъствие на дисфемизми (груби думи), присъствие на поетизми

Риторични въпроси, обръщения,възклицания, градация, Анафора, градация. Контрастни смислови преходи

ОСОБЕНОСТИ НА ВАПЦАРОВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА Разговорност, Диалогичност

Изграждане на смисъла „пред очите на читателя”

Смесване на стилистични пластове

Хуманизъм

ТАБЛИЦА „КИНО”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Текстът е отпечатан през 1941 г. във в. „Литературен критик”. Заглавието пряко кореспондира с темата на творбата – за мисията на изкуството. (Киното е най-популярното изкуство на ХХ век, което не само развлича, но и формира нагласи и оценки)

ТЕМА Мисията на изкуството.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Изкуството трябва да бъде обективно отражение на живота, да показва проблемите и драмата на обикновения човек, за да въздейства. В противен случай се превръща в измама.

МОТИВИ

За мисията на изкуството

За фалшивите ценности

За манипулацията

За борбата с живота.

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ В първата част на текста лирическият герой говори от свое име и иронично пресъздава филмовия сюжет. Във втората част на творбата лирическият човек говори от името на всички онези, чиято драма не е обект на изкуството. Той е гневен и огорчен, роптае срещу фалшивото изкуство.

СВЯТ

В текста ярко са противопоставени две реалности: фикционалната (на филмовия екран), която е далеч от живота, от истинските проблеми на обикновения човек, която е фалшива, сладникава и измамна. Отношението на лирическия човек към нея е иронично, дори саркастично.

Истинският живот е съвсем различен – сив, труден, монотонен. Ежедневната борба за хляб лишава човека дори от красотата на любовта.

Основно понятие в текста е драма. Според филмовия сюжет драма е случващото се на екрана. Според лирическия човек драма е: борбата за оцеляване, задушената от сивия живот любов, безпътицата. Драма е,че съдбата на обикновения човек остава незабелязана. Драма е, че изкуството и фалшиво и далеч от реалните проблеми на хората.

КОМПОЗИЦИЯ

Двуделна.

Първата част е посветена на филмовия сюжет. Първоначално историята се разказва неутрално от лирическия човек, но заради своята клишетата,героят изоставя неутралния тон и коментира саркастично случващото се на екрана, което е маркирано чрез вмъкване на дисфемизми. Краят на първата част е маркиран графично.

Втората част започва с 3 риторични въпроса в градация. Тревожните питания продължават и по-нататък, като лирическият човек дава своите отговори и така аргументира позицията си.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Смесване на стилистични пластове: разговорен, присъствие на дисфемизми (груби думи), присъствие на поетизми

Риторични въпроси, обръщения, свободен стих, градация, разчупена графика, Анафора, градация

Ирония

ОСОБЕНОСТИ НА ВАПЦАРОВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА Разговорност, Диалогичност

Изграждане на смисъла „пред очите на читателя”

Смесване на стилистични пластове

Хуманизъм

ТАБЛИЦА „СЪН”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Стихотворението е част от цикъла „Песни за една страна”, последния от стихосбирката „Моторни песни” (1940). Заглавието на творбата насочва към света на мечтата, към бленуваното бъдеще.

ТЕМА Утопичната представа за бъдещето.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Мечтата за бъдещия живот е свързана с идеята за труд, който носи удовлетворение и радост, заводът не е пространство, което потиска човека. а място, където хората си сътрудничат,

МОТИВИ

Мечтата за бъдещия живот

За съзидателния труд, който носи радост

За сътрудничеството между хората

За завода като пространство не на насилието, а на свободата

За решителната битка

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Лирическият говорител (Фернандес) е мечтател, бленува за бъдещия живот и споделя съня си със своя другар. Сънят е алтернатива на реалността.

Неговият събеседник е променен след разказа на Фернандес, напрежението е заменено от усмивката.

СВЯТ

Светът на творбата е организиран върху опозицията реалност – мечта. Реалността, свързана с войната и предстоящата атака, с настоящето. Мечтата – с живота в бъдещето – справедлив и красив. Други опозиции са светлина – мрак, дисхармония – хармония, война – мир. Образът на завода тук е противоположен на този, изграден в едноименното стихотворение. За разлика от стихотворението „Завод” природният пейзаж не е в контраст, а е в унисон с описанието на завода. Дишането като символ на човешката екзистенция присъства и в това стихотворение.

КОМПОЗИЦИЯ

Композиционна рамка – контрастна на заглавието и на съдържанието на съня. Свърза се с реалността. Изградена в бял стих. Нейна характеристика е опозицията мрак – светлина, като понятията са употребени в пряк и преносен смисъл. Поантата на стихотворението също може да бъде тълкувана и в пряко, и в преносно значение.

Сънят – средищната част на творбата. Състои се от 5 класически строфи, в които представата за бъдещия живот е организирана чрез градация: завод – машини – човек – свобода. Използван е ефектът на излъганото очакване.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Смесване на стилистични пластове: разговорен, , присъствие на поетизми, обръщения, съчетаване на класически и свободен стих, градация, разчупена графика, Анафора, градация, рефрен

ОСОБЕНОСТИ НА ВАПЦАРОВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА Разговорност, Диалогичност

Изграждане на смисъла „пред очите на читателя”

Смесване на стилистични пластове

Хуманизъм

Идеализъм

ТАБЛИЦА „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Последното стихотворение от цикъла „Песни за човека” на стихосбирката „Моторни песни”(1940). Заглавието насочва към едно от посланията на цикъла и стихосбирката – вярата в човека, в способността му за промяна, когато е намерил правилната посока.

ТЕМА Възможно ли е злодеят да се промени.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Дори и престъпникът може да се промени, когато преосмисли живота си, когато се събуди съвестта му, когато преодолее озлоблението и страха и вярва, че животът може да бъде променен. Текстът не се концентрира върху проблема за вината, а върху промяната.

МОТИВИ

За престъплението

За разочарованието и омразата

За капана на живота

За намерения смисъл

За вярата в утрешния ден

За промяната

За песента

За прославата на човека

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Лирически говорител: разказва историята за променения човек, използвайки пример, подобен на този, използван от неговата събеседничка, така аргументацията му е още по-убедителна. Вярва в доброто у човека, което може да надделее над първичните инстинкти, над омразата и злобата. Хуманист.

Дамата – за разлика от своя събеседник е мизантроп (човекомразец). Смята, че не доброто, а злото е изначално заложено у човека. Импулсивна, гневна, нетолерантна.

Лирически герой – променя се от „злодей” в човек. Осъзнава вината си и преживява нравствен катарзис. Песента е белег на промяната. Посреща достойно смъртта, преодолява страха и злобата, вярва, че несправедливия живот може и трябва да бъде променен.

СВЯТ

Организиран е около няколко смислови опозиции:

минало – настояще

злодей – човек

безпътица – вяра

затвор – простор

мрак – светлина

страх – надежда

Светът на настоящето е устроен „лошо”, той събужда у хората първичните инстинкти, заглушава гласът на съвестта. Светът на бъдещето е представен чрез градацията „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Затворът е пространство на страха, но и на промяната. Смъртта се свързва с разширяване на пространството, което е знак за духовната промяна на човека. Използвано е олицетворение. Основна опозиция е мрак – светлина.

КОМПОЗИЦИЯ

Текстът съчетава изповедност, насочена към читателя, и полемика – с дамата. Риторическата стратегия, използвана от лирическия говорител е, чрез пример, подобен на този на събеседничката му, да защити коренно противоположна теза. Има композиционна рамка – който обгражда историята.

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Смесване на стилистични пластове: разговорен, присъствие на дисфемизми (груби думи), присъствие на поетизми, препратки към библейската символика

Риторични въпроси, обръщения, свободен стих, градация, разчупена графика, Анафора, градация, рефрен., олицетворение

ОСОБЕНОСТИ НА ВАПЦАРОВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА Разговорност, Диалогичност

Изграждане на смисъла „пред очите на читателя”

Смесване на стилистични пластове

Хуманизъм

ТАБЛИЦА „ПИСМО”

ЗАГЛАВИЕ И КОНТЕКСТ Част от цикъла „Песни за човека” на стихосбирката „Моторни песни”(1940). Заглавието насочва към изповедността и съкровеността на речевото действие.

ТЕМА За младежките мечти, разочарованието и отново намерения смисъл в живота – своеобразна житейска равносметка.

ПОСЛАНИЕ (ИДЕЯ) Животът не може да победи онзи, който е намерил смисъла в това да се жертва в името на един по-добър и достоен бъдещ живот за.

МОТИВИ

За младежките мечти

За разочарованието и омразата

За капана на живота

За слепотата

За намерения смисъл

За вярата

За революцията апокалипсис

За саможертвата

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ Лирическият герой споделя своята житейска равносметка. Описва своето минало и настояще, прехода между мечти – разочарование . безизходица – омраза – вяра – любов към живота – готовност за саможертва

В текста той говори не само от свое име, но и от името на цяло поколение (променя се изказът 1л.ед.ч. – 1 л.мн.ч . 1л.ед.ч)

СВЯТ

Организиран е около няколко смислови опозиции, които описват перипетиите, през които преминава лирическия човек:

минало – настояще

мечти – разочарование

надежди – безизходица

зрение – слепота

любов – омраза

безверие – вяра

страх – готовност за саможертва

затвор – простор

мрак – светлина

смърт – възкресение

КОМПОЗИЦИЯ

Текстът е изповеден

– с близък приятел

В текста са открояват три смислови части:

І – в която се говори за надеждата и разочарованието, за миналото

ІІ – посветена на настоящето, в което лирическия човек е намерил своите опори

ІІІ – на бъдещето, свързано с Революцията Апокалипсис (близост със Смирненски) и желаната саможертва „песен” (близос с Ботев)

Важни за композицията са контрастните смислови преходи с противопоставителния съюз НО

контрастно въвежда темата за намерения смисъл, за любовта, вярата и саможертвата

ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА

Смесване на стилистични пластове: разговорен, присъствие на дисфемизми (груби думи), присъствие на поетизми, препратки към библейската символика

Риторични въпроси, обръщения, свободен стих, градация, разчупена графика, Анафора, градация, рефрен

ОСОБЕНОСТИ НА ВАПЦАРОВАТА ПОЕЗИЯ, КОИТО ПРИСЪСТВАТ В ТЕКСТА Разговорност, диалогичност

Диалогичност

Изграждане на смисъла „пред очите на читателя”

Стихосбирката “Моторни песни”

1. Стихосбирката в контекста на българската поетическа традиция:

а) свързва се с тенденцията през 30-те и 40-те години за самоопределяне на индивида, за търсене на нови ценностни ориентири;

б) преосмисля представата за родното – като го търси в неговия социален и хуманистичен смисъл;

в) космополитизмът, характерен в този период за българската литература, намира място в стихосбирката, като творбите, посветени на Испания, дообогатяват общочовешкия смисъл и съдържание на Вапцаровата лирика

2. Смислови акценти в стихосбирката:

а) заглавието

От една страна кореспондира с поетическата традиция ( понятието “песен” още от Възраждането се обвързва пряко с поетическата традиция и притежава изключително обемен смислов ореол – пея за, -на, възпявам, иронизирам). “Моторни” се обвързва с интереса към техническата цивилизация, с новото битие на човека; изгражда асоциации за движение, за предметност (подобни тенденции съществуват в лириката на Багряна и Далчев)

Метафората заглавие съдържа противоречивост, амбивалентност

б) стихосбирката съдържа 21 стихотворения, разпределени в четири цикъла: “Песни за човека”, “Песни за родината”, “Песни”, “Песни за една страна” , като поетическото пространство се разширява от екзистенциалното и социалното към националното и общочовешкото

в) проблематизират се основните битийни категории: вяра, живот, романтика, родина, любов

г) вярата е основна екзистенциална опора в света на Вапцаровия човек

Никола Вапцаров

1909 – 1942

1. Биографични данни:

а) влияние на семейната среда;

б) влияние на комунистическите идеи и сложно отношение към Македония.

2. Творчески път:

а) още като ученик сътрудничи на различни литературни издания, а по-късно печата във в. “Кормило”, “Камбана”, “Светлоструй”

редактира вестник “Литературен критик”

б) автор е на петдесетина стихотворения, драма “Вълната, която бучи”, стихотворения за деца и няколко критически текста

в) единствената му стихосбирка “Моторни песни” (1940) включва 21 стихотворения, но не е оценена от съвременниците

3. Вапцаров и литературната традиция – в поезията му като във фокус се събират почти всички литературноисторически сюжети и проблеми на българската литература – присъстват отчетливо много от образите и мотивите, които националната литературна традиция е утвърдила:

а) стиховете на Вапцаров се вписват в сюжета за мечтите и утопиите за по-добър и справедлив свят, който присъства в лириката на Смирненски и в поемата “Септември” на Гео Милев;

• в сравнение със Смирненски, в чийто герой изпъква символното, плакатното, романтически извисеното, героят на Вапцаров е по-делничен, по-индивидуализиран, той е наясно с моралния си избор

• представата за революционната промяна е осмислена и опредметена. Мястото на космическия апокалипсис е заето от всекидневната борба

• във Вапцаровата лирика е трансформиран мотивът за свещения гняв – той също е индивидуализиран и психологизиран и трябва да бъде трансформиран чрез

• вярата (мотив, който присъства в творчеството и на Гео Милев). При Вапцаров вярата е лична, тя трябва да проникне в душата на всеки човек, тя изисква лична отговорност

б) Вапцаров интерпретира и сюжета за търсене на индивидуалните човешки ценности – въпросът за Човека, за човешкото стои над хляба, над мизерията, над тъмните страни на всекидневието

в) във Вапцаровите текстове се интерпретират и преосмислят ценностите на националния космос.

4. Вапцаров – модерен поет:

а) вярва в символите и ценностите на новото време – прогреса, романтиката, моторите, социалистическите идеи;

б) стиховата му техника е повлияна от поезията на руския поет Маяковски

в) образността в стиховете му съчетава митологични образи и предметността на всекидневието;

г) езикът му представя странна смесица на стилистични пластове – от висока поетическа лексика и библейски препратки до груба разговорност;

д) основна характеристика на Вапцаровите текстове е тяхната полемичност – често в стихотворенията поетът прибягва до стратегията на спора.

• Творбите разчитат не толкова на сблъсъка, а на съпричастието.

• Аргументите съизмерват баналното, всекидневното с универсални човешки ценности и истини

ВЪПРОСИ КЪМ „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК”

1. Кой е основният проблем, който поставя романът?

2. Как „Железният светилник” се вписва в литературната традиция? (Съпоставете с „Под игото”)

3. Върху какво е поставен акцентът в романа – върху трайното и неизменното или върху променящото се?

4. Какви особености на композицията откривате в романа?

5. Символ на какво е железният светилник?

6. Какви характеристики доминират при представянето на героите? Коментирайте имената на героите?

7. Как се справят те с кризисните ситуации?

8. Кои са героите на промяната, на нарушаването на традицията?

9. По какъв начин се изявяват героите – чрез слово или чрез действие?

10. Кои образи са трагични? Защо?

11. Как епиграфите от народни песни кореспондират с текста?

12. Какви равнища на конфликтност откривате в романа?

13. Как се съотнасят родовото и историческото време в романа?

14. Каква роля изиграва срещата с рилския монах? Какви асоциации ви навява този образ?

15. Как е представено националното самоосъзнаване? Кои са катализаторите на този процес?

16. Каква е функцията на герои като Лазар? Защо той е идеализиран?

17. Какви образи на любовта са създадени в романа?

18. Как е представен Рафе Клинче? Защо подобни герои са „чужденци”?

19. Личността, родът, народът, историята в романа „Железният светилник”

1. Особености на сюжета и композицията:

а) заглавието на романа е метафора.

• От една страна то насочва към устойчивостта и светлината, към здравото и неизменното, които са крепили народа ни през вековете

• От друга страна, то символизира консерватизма, който пречи на утвърждаването на новото. Светлината е излизане от тъмните времена на робския хаос

• Основните опозиции, към които насочва заглавието са: старо – ново, мрак – светлина, сън – пробуда

б) откъсите от народни песни пряко насочват към съдържанието на отделните части, две от които са свързани с личността и рода, и две – с народа и неговото израстване

в) „Хаджи Серафимовата внука” – „В тъмни времена” – „Народ се пробужда” – „Корени и гранки”. Заглавията създават кръговост. Движението е от родовото към народа и отново връщане към рода.

г) основен композиционен принцип е на „нанизването” на историята върху нишката на рода. Развитието на действието обхваща период около 30 години, като композицията е пулсираща – обръща се внимание на важните моменти от личностното битие и от битието на народа

д) възлови моменти в сюжета на романа са:

• женитбата на Султана и Стоян

• идването на Рилския монах

• строежът на новата църква

• изгонването на гръцкия владика

• смъртта на Катерина

Придвижването на сюжета се осъществява от герои нарушители, които излизат от дома на Пътя и са принудени към движение и промяна. Метафорите на Дома и Пътя са основни при изграждането на смисъла ичрез тях се осъществява сцеплението между традицията и новото

2. Личността и родът:

Средоточие на този конфликт е Султана. Нейният основен стремеж е да съхрани на рода и той да заеме място в сакралния център на общността. Това е една от причините тя да не изживее истинска любов, да създаде достатъчно топлота и уют в своето семейство. Нейната драма е провокирана и от конфликта между патриархалното и новото време. Тя не си дава сметка за това – обърната е единствено към света на дедите. Затова тя не разбира стремежа за себеосъществяване на личността, за нарушаване на нормата. Тя подкрепя Лазар, без да го разбира докрай, но не може да разбере Катерина и Рафе Клинче, оттук произтича по-късно и конфликтът и с Ния.

3. Родовото време – завързване на нишката

а) в основата на романа е историята на един род – историческото време се оглежда в личното време. Различните поколения Глаушевци представят участта на целия народ

б) дават се среща две концепции за времето – митологичната, в която времето е циклично, нещата се повтарят и в известен смисъл са вечни и тази на историята – историческото време е линейно, то тече напред и не може да се връща

в) с преодоляване на кризисна ситуация (подобно на мита) започва романът и за Стоян, и за Султана, които се превръщат в герои нарушители, по късно такива са и Лазар, и Катерина, и Рафе Клинче, и самият народ – чрез подобни герои писателят назрялата готовност за промяна в историческото време

Редът в романа се противопоставя на хаоса и затова трябва да се поддържа и цени, но същевременно той ограничава човека, пречи му да изяви себе си

4. Народът и историята

а) Гледището на Димитър Талев за историята е в съзвучие с идеологическата яснота на 50-те години. Всеки от неговите герои в известна степен е герой функция – той изпълнява поставените му от автора задачи и напуска сцената.

• Димитър Талев са фокусира върху моменти, които са показателни за възраждането на българския народ

• Строежът на църквата е не само събитие, което притежава историческа достоверност, но е символ на обединение, на пробуждане в тъмните времена на робския хаос

• Идването на рилския монах – думите му напомнят за Паисий Хилендарски. Същевременно „отварят” Преспа към българското.

б) Лазар е двигателят на промените, той синтезира ценностите, които спояват живота на общността – вяра, общ дом, общ път

5. Времето на сърцата:

а) движението на времето открива нови възможности и пред човешката емоционалност (Катерина)

• От разликите в гледните точки на Султана и Катерина произтича конфликтът между тях . Султана вижда в резбаря опасния чужденец, а Катерина – волния, непокорния човек, надарен с дарбата на твореца

• в образа на Рафе Клинче е заложена е една широко споделена представа за художника – у него има божествена искра

Димитър Талев

1898 – 1966

1. Биографични данни

• Съдбата му е белязана от Илинденското въстание и от войните. Мисълта за неосъществения национален идеал го подтиква да посвети живота си на Македония. Член е на дясното крило на ВМРО, след 9.ІХ.1944 г. е осъден от едва не е убит. Прекарва десетилетие в лагери в Бобовдол и Куциан. Семейството му е интернирано в Луковит.

2. Творчество:

а) публицистика – активен сътрудник е на в. „Македония” и е едно от основните имена в литературния и културен преглед на в. „Зора”. Притежава ярък полемичен талант

б) оставя изключително богато и разнообразно литературно наследство

започва с приказки за деца, издава сборници с разкази

автор е на биографичен очерк за Гоце Делчев и на историко-географски очерк за родния си град Прилеп

в) автор е на доста исторически романи – „Кипровец въстана”„Самуил”, „Братята от Струга”

г) доминираща в творчеството му е темата за Македония

• в периода 1928-1930 г. издава трилогията „Усилни години”

• най-значителното му произведение, посветено на Македония е тетралогията (четирилогия): „Железният светилник” (1952), „Преспанските камбани” (1954), „Илинден” (1953), „Гласовете ви чувам” (1966)

3. „Железният светилник” – творческа история:

а) извадки от романа са публикувани преди 1944 г. на страниците на периодичния печат

б) темата на романа е предизвикателство към литературната атмосфера, която цари в България. Интересът към Македония се разминава с политическите и културни приоритети на времето.

в) четирилогията разкрива гледището на Талев за историята, за единението между личностна съдба и историческо битие

„В миналото са корените на настоящето, към миналото човек се обръща и в жаждата си за знания, в желанието си да познава човешкия живот, също и в стремежите си да проникне в бъдещето…там, в света на историята, като че ли всичко е вече проверено, изпитано, по-постоянно и по-трайно

В спомена има особена прелест и ние сме склонни да се връщаме към спомените си, за да преживеем наново това, което ни е вълнувало, радвало и дори това, което ни е карало да скърбим”

Димитър Талев („Бележки върху историческия роман”)

ДИМИТЪР ТАЛЕВ

АВТОРЪТ И НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО

1. НАЙ-ВАЖНОТО, ЗА КОЕТО СЕ ГОВОРИ

Димитър Талев се вписва в т.нар. „епическа вълна” в българската литература от 50-те години. За разлика от Д.Димов обаче, който отразява съвременни нему събития, Димитър Талев обръща поглед назад, към миналото. В своите „Бележки върху историческия роман” авторът казва следното: „В историческия роман се описва действителност, живот, който принадлежи вече на миналото, който е изяснен като исторически факт. Независимо от времето, което ни отделя от някакво историческо събитие, това събитие може да послужи като сюжет за исторически роман.” Ето защо историята и родината (или историята на родината) са ключови в творчеството на Талев.

Романът „Железният светилник” (1952) е първата част на тетралогията (цикъл от 4 романа) на Димитър Талев. Поредицата включва още „Илинден” (1953) – това е третата част, която излиза преди втората – „Преспанските камбани” (1954); четвъртата част „Гласовете ви чувам”, излиза през 1966 г. Четирите романа отразяват историческите етапи на народностното осъзнаване на една човешка общност през Възраждането.

Димитър Талев е тясно свързан с Македония. С Македония е свързана и четирилогията му. Тя обхваща времето от 1833 г. до Балканските войни, 1912-1913 г. Т.е. историческото време, „обхваното” в четирилогията е близо век.

Романите изобразяват чрез разказ за живота на три поколения Глаушеви ключови събития от българската история – борбата за независима църква, Освобождението на България през 1878 г., Илинденското въстание, движението за освобождението на Македония. Неслучайно тетралогията се открива с цитат от народна песен, в която става въпрос за извечното родово дърво, чиито корени (синовете) са дълбоко в земята, гранките му (снахите) са до небесата, а върховете (внуците) са мили и свидни. Така семейството, родът и народът се свързват с митологичния образ на световното дърво на живота, което устоява на всички изпитания. Образът на дървото в контекста на романовото действие внушава именно здравината на връзките между членовете на различните общности – семейство, род, народ. Образът на дървото става символ на човешката сплотеност в хода на историческото време.

Първият роман от четирилогията разказва за пробуждането на народа. Сюжетът е центриран около борбата за независима църква и за богослужение и образование на български език, т.е. романът пресъздава движението на българския човек между два етапа от историческото развитие на нацията. Заглавието на романа съдържа символните значения на тези два етапа. Думата „железен” се отнася до родовата устойчивост, върху която се крепи битието на народа в условията на тежко иго, а думата „светилник” символизира нахлуването на възрожденския дух в средновековния свят. От друга страна, железният светилник, свързан с рода, с дома на Глаушеви и особено със Султана, противостои на „първата газена ламба в Преспа” (това е „ламбата” на Ния, която влиза в дома на Глаушеви след сватбата на Ния и Лазар)

Първата част на романа е озаглавена „Хаджи Серафимовата внука”. Заглавието поставя акцент върху родовото битие. Този акцент е усилен от епиграфа, цитат от народна песен.

Втората част „В тъмни времена”, измества читателското внимание от семейно-битовото към общностното. Тази част „повтаря” пътя на Стоян Глаушев от първата част на романа (там героят тръгва от „тъмното” село Гранче към големия град). Тук, във втората част, преспанци тръгват от „тъмното” (робството) към „светлото” (пробудата); романовото действие проследява конфликтите между гръкофилите и привържениците на идеята за образование и богослужение на роден език.

„Народ се пробужда” е заглавието на третата част на романа. Водещата тема тук е народното самоосъзнаване.

Последната, четвърта част на романа, е озаглавена „Корени и гранки”. Тя отново премества акцента към семейно-битовото (доминиращо в първата част на романа). Романът има кръгово- спираловидна композиция, защото „връщането” само привидно отвежда към началото.

В чисто формален план можем да видим аналогия между двете действителни (фактически) сватби в романа, които са негова специфична рамка – в началото е сватбата на Стоян и Султана, а в края е сватбата на Лазар и Ния. Докато с първата сватба обаче се съгражда един род (Стоян Глаушев става родоначалник на нова фамилия в Преспа – това са „корените” на родовото дърво), то с втората сватба се поставя едно ново начало в живота на рода, защото Лазар и Ния, носители на възрожденски идеи, не просто ще продължат рода, а и духовно ще го укрепят. В този смисъл тяхната сватба е също начало – символно начало на съграждането на общия народен род. (интимният свят на Лазар е неделим от мисията му на народен водач). Така от чисто битови събития двете сватби се натоварват със символни значения – те утвърждават идеята за родовата споеност между поколенията. Защото само тя може да бъде гарант за бъдещето.

Във финала на романа има още една „сватба” – между Рафе Клинче и Катерина. Тази „сватба” е изцяло в плана на символичното. Фактическият център на иконостаса са „скритите” образи на непокорната дъщеря на Султана и на майстора резбар. Те са благословени от Бога (заради силата на своята любов) и са символно свързани навеки (заради изстраданата си любов). Осъществено е тяхното символно бракосъчетание – независимо от църковния канон и от патриархалните норми. Тази „сватба” е поредният знак в романовото действие на новото време, което вече „тече”, и за новите хора в него.

Движението от „тъмното” към „светлото” в началото се поражда под един покрив, постепенно обхваща един град, а накрая цял един народ.

Основен двигател на действието (и на движението) в романа стават т.нар. „герои нарушители”. Различни норми нарушават Стоян, Султана, Лазар, Катерина, Рафе Клинче. Нарушител на вековното турско статукво става и целият народ, който се хвърля в пламъците на Илинденското въстание. Тези герои стават вестители на новото.

НА-ВАЖНОТО В НАЧИНА НА ГОВОРЕНЕ

Романът „Железният светилник” се основава „на” и се вписва „в” реалистичната традиция на българската литература. Той притежава всички основни характеристики на една епическа творба: широк план на изображение, обективност на изображението, събитийност, причинно-следствена връзка между събитията. Хронологията му е строго линейна. Повествованието се води в трето лице, от името на т.нар. всевиждащ разказвач. Обекта на изображение са значими събития от живота на народа, затова може да се определи като исторически. Ето защо, всичко свързано с образа на пътя в романа, носи значението на ключова промяна в историческото време (например идването на Стоян в Преспа, идването на рилския монах, пристигането на Рафе Клинче).

Фолклорните елементи са своеобразна рамка на текста. С откъсите от народни песни пред всяка част (епиграфите) предварително се задават главните внушения на текста, който се разгръща след това. Фолклорната стилизация присъства не само на равнища паратекст, но и на лексикално, смислово и синтактично равнище. Например описанието на Султана съдържа фолклорна образност

НАЙ-ВАЖНОТО, КОЕТО СЕ КАЗВА

Родът и неговото битие е начало на всяка национална история. Оценяването на личността, на рода и на народа може да бъде гарантирано само от родовата споеност между поколенията и единството между род и народ. Образът на дървото от епиграфа на първата част на романа е метафора символ, носител на идеята за единството между родовото, историческото и индивидуалното време.

(І част, „Хаджи Серафимовата внука”, откъс от V глава)

Младият селянин дигна секирата и се нахвърли с голяма сила върху здравите чворести цепеници. Секирата се забиваше дълбоко, те кънтяха, пращяха и се пукаха, високо отскачаха трески. Дори кучето, което се бе свило на сушина в един ъгъл, стана и се премести, като се страхуваше, види се, да не го улучи някоя треска. По едно време Стоян случайно вдигна очи към прозорците отсреща и стори му се, че някой го гледаше оттам. Да, тя стоеше там, зад малките, облепени с груба хартия стъкла, и го гледаше. Той не беше много пъргав, но беше много силен, с голяма глава и широки, малко отпуснати рамена. Цепениците пукаха и се чупеха сякаш не под ударите на секирата, а някак в разголените му ръце, които приличаха на тежки железни лостове. Момата виждаше тая необикновена сила и погледът й гореше от бърза, буйна размисъл.

– Бабо хаджийке – промълви тя.

Бабата дремеше край огнището в своя оръфан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре – младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, „Да, бабо хаджийке, аз, внучката на хаджи Серафим, искам да се омъжа за тоя селянин, който цепи дървата ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай – това си е така. Кой ще ме вземе – сирак и толкова бедна, па макар и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм вече на двайсет и пет години… Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам… Пък ето, сама го извиках от пътя…“

Тя се отдръпна от прозореца и тръгна из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо – всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си. През цялата сутрин, както винаги, бе чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я само гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави преди малко, когато излезе за цепача, и сега отново седна там. По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички – толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока – бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блестеше между пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли, а отвън кънтяха тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една истина – сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея: „Какво ще стане с нас, след като изядем и последните неколко остатъци от богатството на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в богатство и разкош и сега зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост… Но не изпреварвам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон… Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна чакам аз и все чакам…“ Тя изеднаж се успокои: „Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще видим.“ Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по платното – на широки и по-тесни ивици, в строго правилни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни често и до черно, ала чисти и прозрачно дълбоки.

Заглавието на първата част, „Хаджи Серафимовата внука” акцентира върху родовото битие. Този акцент е усилен и от епиграфа. Той въвежда мотива за родовото дърво, а чрез него – и идеята за родовата споеност между поколенията.

Централно място в романа заема образът на Султана. Още преди разгръщането на образа обаче читателят е подготвен както за същността на Султана, така и за перспективите в развитието й по един необичаен и специфичен начин– чрез детайлното описание на нейния гергеф.

Образът на гергефа е многофункционален. Първо, в един символен план с формите и цветовете гергефът е своеобразен духовен портрет на Султана. Второ, в един прогностичен план той формира и читателските очаквания по отношение на основните линии в сюжетното развитие на образа на Султана.

Опънатото бяло платно, със „сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод”, разкрива един силен характер, който се ръководи от твърди принципи. Всеки бод е прецизен и точен. „Сложността” на бродерията, „дълбоката планомерност”, липсата на „излишна чертица или фигура” са знак за целеустремеността и последователността, за твърдостта, за волята и упоритостта на Султана. В тази бродерия водещо място има рационалното. Султана най-напред търси правилната форма, а после цвета, баграта. Формата е израз на рационалното начало, а багрите са знаци на емоционалното изразяване. Поражда се внушението, че Султана мисли и действа чрез строгата нормативност на родовото време. Затова мислите са подредени и ясни. Читателят е убеден, че Султана няма да направи нито един „погрешен бод” в живота, така както не прави нито един погрешен бод върху своя гергеф. Това е така, защото патриархалният родов свят е формирал по определен начин вътрешния мир на Султана. Белотата на платното е символ на нейната моминска девственост, а чистотата и прозрачността на фигурите символизират нравствената й чистота.

Цветовете, „толкова различни по багри”, са израз на емоционалното начало в образа на Султана. Те загатват за това, че тя не е еднопланов образ. Именно подборът на багрите и хармонията, в която те се сливат, насочват от една страна, към тлеещата дълбока скръб на героинята (тя е от знатен род, но сираче). От друга страна, подборът на багрите е израз на „смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух”.

Цветовете и формите се свързват в едно цяло, „ в една обща, дълбока и прекрасна мисъл”. Самата Султана ясно вижда в гергефа отражение на своята душа и на скритите си мисли. Формите и багрите, като че ли описват нейната истина и задават нейните въпроси за бъдещето. Лутането на нейната мисъл между две крайности е съответно на появилите се за кратко във везмото й „криволици”. Решението да свърже съдбата си със Стоян е взето. Следва успокоението, придружено от знаков жест – „Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по платното.”

Гергефът материализира духовните търсения на Султана, нейните цели. Те не излизат извън рамките на рода. Султана живее „във” и „за” своето семейство, пази честта и името му. За нея общественият живот, поставен над личния, не съществува. В този смисъл с подробното описание на гергефа читателят получава ключа прогноза на по-нататъшното сюжетно развитие на героинята – тя ще бъде емблематичен образ на родовото време и едновременно с това – негов ревностен охранител.

Султана приютява Стоян, беглец от село Гранче, чиято грижа е оцеляването. Още при първата им среща, Султана му отрежда два важни роли, които са свързани с голямата й цел – възкресяването на Хаджи-Серафимовия род . Първата роля на Стоян, отредена му от Султана, е да бъде продължител на рода. Втората му роля е да бъде равнопоставен член на социума (обществото) на град Прeспа. Преценката на Султана за Стоян е плод на „буйна размисъл”. Тя е убедена в правилността на избора си, в който водещо е чисто рационалното „оглеждане” на Стоян.

От една страна, поведението на Султана може да бъде определено като нетрадиционно за българската жена в епохата на Възраждането (бракът й със Стоян е скандален за общността). От друга страна, нейната мотивация е съвсем традиционна – да съхрани рода.

По-нататък Султана обаче става ревностен пазител на родовите ценности и на родовия ред. В името на тяхното опазване тя жертва и собствената си дъщеря Катерина. Действията й в романа я утвърждават като яростен противник на всички, които застрашават родовия порядък.

Стоян е „като восъчна топка в нейните малки ръце”. Определяща за семейните отношения е духовната сила на Султана, а не физическата сила на Стоян. Младата жена брани името на съпруга си, но не се интересува от неговите душевни вълнения. Отдавайки се изцяло на родовото, Султана не познава чувствената любов. Стоян остава самотен в копнежа си за ласка, защото младата му съпруга не позволява чувствата да надскочат разума.

В този смисъл сблъсъкът между Султана и дъщеря й Катерина е предопределен и подготвен още с описанието на гергефа. Майката е въплъщение на нормативността, а дъщерята – на природната естественост. Точно защото е праволинейна, порядъчна и рационална, Султана извършва най-тежкия грях – убива дъщеря си и нероденото й дете. Образът на мъртвата Катерина се връща в съзнанието на Султана с остра болка, но не с чувство на вина. Тя убива от обич, но и от предразсъдък. Родовата чест и име са по-важни от съдбата на собственото й дете.

Срещата на Султана с рилския монах е показателна за нейната „геометрична оразмереност” на гергефа й. За Султана дългът се изчерпва само с родовата мисия – да създаде поколение, да спазва християнските канони, да възпитава в трудолюбие и честност децата си. С тези си разбирания тя противостои на монаха. Основната теза в неговите думи е, че българинът не принадлежи само на своето семейство, но и към общността на всички, които имат един език и една история, споделят една вяра и имат обща култура. Рилският монах олицетворява националната пробуда през Възраждането. По този начин разговорът между Султана и монаха поставя в романа проблема за мястото на личността в рода и историята.

Още по-драматичен е сблъсъкът на Султана с Рафе Клинче ( освободен от моралните канони на епохата, творец с ренесансова нагласа). В негово лице тя вижда заплаха за родовия морал. Резултат от техния конфликт е смъртта на Катерина.

Султана подчинява всичко на един узаконен ред. Всеки, който се отклони от него, бива санкциониран. В мислите и действията на Султана няма нюанси, няма противоречия. Основната дума, която тя често използва е „трябва”. Въпреки това тя не е схематичен образ, олицетворяващ само традицията. Тя е трагичен образ, съчетание от изключителна сила на характера и ограниченост на духовния кръгозор.

(ІІ част, „В тъмни времена”, откъс от осма глава)

Раздвижиха се всички в стаята. Султана пристъпи да оправи фитила на светилника, с малки железни щипци, децата наостриха уши, очите им засвяткаха, те се приближиха насам, а малката Стоянова щерка отиде и седна в скута на баща си. Монахът поклати глава, дигна поглед и го отправи някъде далеко:

– Истинско чудо е манастирът Рилски, както и животът на светаго Йоана и на всички свети отци, които са обитавали там. Манастирът е високо в планината, граден и изписан от благословена човешка ръка, която е искала да въплъти в дърво, камък и багри нашата вяра. Дом народен е той, за целия славянски род, който се нарича с много имена, но живее с една душа. Славата на манастира Рилски се носи и чак по великата руска земя. А какво още по-голямо чудо е животът на светаго Йоана, който е живял по тия места пустинни преди повече от Деветстотин години!

И монахът разказа живота на пустинника, който победил в страдания плътта си и разбирал езика на птиците, на дивите животни в планината- Сетне монахът заговори за бога и за други християнски апостоли и мъченици. Разговорът и проповедта на духовника неусетно се обърна в друга посока:

– Ние не сме – каза той – безименно стадо и овци безмълвни, а сме многоброен народ със свой язик. Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море, което пък обхваща едва ли не половината земя. Русия се простира чак до Великия океан и е най-могъщата между всички държави и царства. Русите са наши кръвни братя, великата руска земя е наша прамайка, оттам сме дошли ние тук преди векове. Но ние сега сме прости и невежи и сме покорни чужди раби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам язик.

Лазар, по-малкият Стоянов син, не сваляше поглед от монаха и всяка дума на рилеца падаше като огнена капка направо в сърцето му. Пламенните слова на монаха, изричани буйно и в по-особен строй, бързо завладяха ума и цялата му душа и момчето, унесено и развълнувано, неусетно проговори, а рилецът го насърчи с поглед:

– Многоброен наш народ, могъщ славянски род, Русия – колко хубаво! – После то додаде с някакво дълбоко смущение: – Ала гръчкият народ не е ли по-велик и най-учен от сички народи?

– Дете, дете… – въздъхна рилецът – ти вече си вкусил от чуждата отрова. Всеки народ е велик за себе си. И гърците са били, а ние не сме ли били? Научи миналото на своя народ, за да се гордееш. Ти учиш гръцки…

– Уча…

– Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата. Фанариотските книги и учители ти разкриват тяхното величие и наука и ти внушават, че няма по-велики от тях, но забулват в лъжа и забрава величието на собствения твой народ, за да поселят в тебе чужда душа. Това е чуждата отрова, за която ти говоря. От векове в тъмно робство, ние сме прости и невежи, а фанариотите още повече ни заблуждават, за да ни смесят със своето стадо и то ще стане по-многобройно с нас. Отвори очите си, дете, пази се от чужди заблуди, познай себе си ь своя народ. Орелът лети към небето със свободни крила, а нашите крила са сковани и трябва да пречистим сърцата си от вража, гибелна отрова.

Хаджи Серафимовата внука седеше встрани с подвити нозе, загледана пред себе си. Що говори тоя калугер – мислеше си тя, – влязъл така внезапно в дома ми? Какъв ли е той, макар да е толкова сладкодумен? Живейме ние, както ни е създал бог, боим се от него и просим неговата милост и закрила, когато ни връхлети зло. Имам еи своя къща, родих осем деца, на крак съм от сутрин до вечер, пазя се от грех и от чуждия човек, който гледа да ни напакости…

– Човек не бива и не може да живее само за себе си – чу тя наново гласа на монаха и го погледна. Очите му горяха със силен блясък, той продължи: – Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра. Няма достатъчно здрава черупка, в която би се скрил човек – ще дойде черният гарван и ще я счупи с клюна си.

Втората дъщеря на Султана дойде и се присви до нея, сложи глава на коляното й и бързо заспа. Султана дигна поглед към людете си – късно е вече, те трябва да спят, и Стоян, и децата й. Монахът негли разбра нейния поглед и рече с пречупен глас:

– Да вървим, добри люде, да почиваме.

А Стоян, като дете, едва не го улови за полите на расото му:

– Говори, отче, разкажи ни пак за мъките и чудесата на светаго Йоана!

– Стига, стига вече – сви тъжно вежди монахът. – Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.

Стоян Глаушев взе светилника и въведе госта насреща, в малката стая. Двете момчета останаха да спят тук, край огнището, а другите от семейството, както винаги, се прибраха в съседната стая.

Беше вече дълбока нощ, тишина обгърна цялата къща. Ала в тая тишина все още звучеше гласът на монаха, отделни негови думи – не винаги ясни, но парещи като огън. Султана забеляза, че Манда, най-голямата й щерка, преди да си легне, стоя дълго пред иконостаса в ъгъла, кръстеше се и се молеше: никога преди не се спираше девойчето тъй дълго пред иконата. Най-малката щерка на Султана легна и сега между нея и Стояна. Султана усети, че детето не спи, тя се приповдигна, наведе се ниско над хубавото му лице и при едва доловимия зрак, който идеше откъм прозорците, забеляза, че то се усмихваше със затворени очи. То изеднаж промълви:

– Какви големи и бели ръце има той… Султана не разбра тия думи, както не ги разбираше и детето, което ги изрече, но тя смътно долови техния далечен истински смисъл и се скара със сподавен глас на малката хубавица:

– Спи, Кате, спи.

Малката Катерина, която през цялото време тая вечер следеше като забавна игра движенията на ръцете на монаха, бледото му лице, движенията на устните му, преливащия се и припламващ блясък на очите, се обърна към баща си и вече заспиваше все тъй усмихната. Стоян, който досега се боеше да наруши тишината в стаята, въздъхна, без да се помръдне в леглото – унесен, цял тръпнещ от неизпитано вълнение, от болка и сладост:

– Страдал за бога светецът, мъчил се… Кацва ти птиче на рамото – продължи той с изяснен глас, – пей и ти говори, а ти сичко му разбираш, като…

– Съмва се веке, кога ще спиш! – прекъсна го Султана сърдито.

Не спеше и Лазар в съседната стая. Тежки железни чукове блъскаха и кънтяха в гърдите му, ковяха гореща, разжарена мед: „Ние сме многоброен народ! Залив от безбрежно славянско море! Но сме прости и невежи, и роби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам език! Ти си вкусил от чуждата отрова! В тебе е посолена чужда душа! Фанариотите ни заблуждават! Отвори очите си!…“ Дълго седя Лазар Стоянов в леглото с напрегнат до болка поглед в тъмнината. И кой знай по кое време беше през нощта, той задърпа брата си, който спеше до него:

– И аз ще стана калугер! Ще ида в Рила-манастир. Кочо веднага се събуди:

– Още ли не спиш?… Утре работа ни чака.

И пак заспа, дълбоко, спокойно.

Утихна домът на майстор Стоян Глаушев, ала досегашният покой в тоя дом беше нарушен и започваше в него нов живот.

Втората част на романа „Железният светилник” е озаглавена „В тъмни времена”. Тук се поставя началото на изместването на читателското внимание – от семейно-битовото към общностното. Тази част „повтаря” пътя на Стоян Глаушев от първата част на романа от „тъмното” към „светлото”.

В тази част се появява един епизодичен герой – рилският монах. Той обаче има знаково значение за сюжета на целия роман. От една страна, той предопределя по-нататъшното развитие на Лазар. От друга страна, той прогнозира съдбата на Катерина .

Чрез словото си монахът задава параметрите на новоизграждащия се български свят и катализира социалните проявления на Лазар като духовен водач на народа.

Проповедта на пътуващия монах пред многобройната челяд на Султана и Стоян е за „скованите крила”, защото българският човек е затворен зад стените на своя дом и се грижи единствено за битовото си оцеляване.Думите на светия монах водят и към „проглеждане”, към „пробуда”, към „свободни крила”.

В притчата на „рилеца” се съдържат основните идеи на Ранното българско възраждане. В нея могат да се откроят две смислови части. Едната насочва към „тъмното” настояще (тази смислова част е доминираща за втората част на романа), а другата задава чрез разказа за славянското могъщество контурите на „светлото” бъдеще (пробуждането – то е доминиращо за третата част на романа).

Ключовите характеристики на „тъмните времена” са очертани лаконично:

– Народът е роб

– Божието слово е непонятно за народа

– Чуждите заблуди не срещат отпор на родна земя

Новите възрожденски идеи, които запалват пламък в сърцето на Лазар, зазвучават ясно край Глаушевото огнище:

– Семейният дом е част от общностния дом (родината)

– Рилската обител е народен дом

– Българинът принадлежи не само на своя род, но и на своя народ

– Българинът принадлежи не само на своя народ, но и на славянския род

– Славянският род е единен и силен

– Българите не са „беизменно стадо и овци безмълвни”, а са „многоброен народ със свой язик”. Те трябва да слушат словото божие на свой език, а не на чужд

– „Всеки народ е велик за себе си”. Такъв, велик, е и българският народ.

– Българите имат славно минало, с което трябва да се гордеят

– Знанието е богатство само когато е истинско. Лековерието е опасно, защото тогава човек става роб на чуждите заблуди

– Без себепознание както отделната личност, така и народът са обречени на духовна тъмнина

– Враждата и омразата са гибелни за човека

– Човек е социално същество и мисълта за Другия и другите го обогатява духовно

– Колкото и да е силен един човек, той може да бъде защитен само „в” и „чрез” общността

– Братството между хората не е само родово, а и духовно – по вяра

Така срещата на монаха със семейство Глаушеви е среща на два символни образа – на „скованите крила” (т.е. на „тъмното”: в безпросветния хаос на робството, в словото, в душите, в безверието, в липсата на движението) и на „свободните крила” (т.е. на „светлото”: в духовната свобода, в словото, в пробудата). Това е фактическият център на художественото изображение в тази втора и особено в третата част на романа „Народ се пробужда”.

„Орелът” в романа, който лети със свободни крила можем да открием в образа на Лазар. По средата на цитирания образ се въвежда мотивът за „светлото” слово, което пада като „огнена капка” в сърцето на Лазар и завладява изцяло душата му. От този момент насетне Лазар е „прогледнал” за проблемите и е „отворен” към потребите на общността. Затова домашният покой в Глаушевия дом вече е нарушен и в него започва „нов живот”.

Преди да си тръгне, монахът дава на Лазар две книги от Русия с думите: „Вярвам, че семето ще падне на добра почва”. Явни са библейската символика и пророчеството по отношение на Лазар. Сюжетната „траектория” на героя е следната: от духовник, през учител, до учител на целия народ, т.е. будител, народен водач.

Чрез будителските си действия Лазар ще се превърне в посредник между семейните и общностните ценности. Така всъщност ще се впише и в голямата история на народа. И още нещо : Лазар или „Бог помага”(етимологията на името) помага на българите да прогледнат духовно, да осъзнаят истината, че трябва да напуснат пространството на еснафската си култура и да обединят духовната си енергия. Така на символно равнище се внушава усещането за предопределеност на божия промисъл в духовното движение на народа към „светлото”

Съдбата на Лазар в романа е предадена през филтъра на епическото – историческото движение за свободата на Македония. Героят най-напред е позициониран в рода. После е изведен от тесните му рамки. Накрая той е едновременно включен в общността и овластен от същата тази общност за променя нейните правила. В този смисъл личността (Лазар), а после и общността (народът) се сдобиват със „свободни крила” – такива, каквито има орелът от притчата на рилския монах.

(ІV част, „Корени и гранки”, откъс от четиринадесета глава)

Шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса. Осем по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, желъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани — струва ти се, ако подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка колона, в елипси, по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и листа, над трите врати над всяка от десетте големи икони проточени плитки от цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу под всяка от големите икони, също такъв венец — кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя, листа и клонки, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно издълбана тантела от най-чудни плетеници.

— Сички тия птичета — обади се клисарят, дигнал един голям пиринчен свещник — сека сутрин ми пеят, а като узрей гроздето…

Стойна, както бе зяпнала цяла, се обърна към него с учудени, доверчиви очи.

— Хе-хе-хе! — засмя се тихо клисарят.

— Невинна душица си ти… Ела да ти покажа друго нещо — подръпна я резбарят, взе една запалена свещ и я поведе към левия край на иконостаса.

И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерица Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака:

— Ъ-ъ-ъ-ху!

— Тихо! — пошушна й Клинче и тя млъкна. — Не искам никой да знай. Само като доближиш запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. — Свещта трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: — А виж тука!

Там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис „Преспа град. месец декември лето господне 1864.“ Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта, погледна Стойна с изкривено лице в горчива усмивка и рече тихо:

— Какво… за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и родната ми майка, умрела, преди да ме види. Никой — затрепера тихият му глас, той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна: — Само тя…

Без да дочака отговор, Клинче пристъпи нататък и пак се спря срещу иконостаса. Стойна го последва като сянка на пръсти по плочите, боеше се да почукне с новите си кондури. Резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса:

— Птичките пеят, зреят гроздовете… Душата ми е в това дърво. Като мине време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. — Той дигна жилестата си ръка: — Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…

Клисарят се приближи зад тях, почука една в друга венчалните корони от лъскава, жълта тенекия. Лукаво се усмихна:

— Требват ли ви… Хайде аз ще ви… Рафе Клинче се дръпна и го погледна мрачно. Обърна се и мълчаливо се отправи към вратата на църквата. Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му. Резбарят се спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки.

ИКОНОСТАСЪТ НА МАЙСТОР РАФЕ КЛИНЧЕ – ИЗКУСТВО, ВДЪХНОВЕНО ОТ ЛЮБОВ

Последната, четвърта част на романа, е озаглавена „Корени и гранки”. Тя отново премества акцента към семейно-битовото (доминиращо в първата част на романа). Романът има кръгово-спираловидна композиция, защото „връщането” само привидно отвежда към началото.

В чисто формален план можем да видим аналогия между двете действителни (фактически) сватби в романа, които са негова специфична рамка – в началото е сватбата на Стоян и Султана, а в края е сватбата на Лазар и Ния. Докато с първата сватба обаче се съгражда един род (Стоян Глаушев става родоначалник на нова фамилия в Преспа – това са „корените” на родовото дърво), то с втората сватба се поставя едно ново начало в живота на рода, защото Лазар и Ния, носители на възрожденски идеи, не просто ще продължат рода, а и духовно ще го укрепят. В този смисъл тяхната сватба е също начало – символно начало на съграждането на общия народен род. (интимният свят на Лазар е неделим от мисията му на народен водач). Така от чисто битови събития двете сватби се натоварват със символни значения – те утвърждават идеята за родовата споеност между поколенията.

Освен сватбата на Лазар и Ния в последната ХІV глава на романа се разказва за още едно важно събитие в живота на преспанци. Резбарят Рафе Клинче изпълнява обещанието си, дадено пред Лазар – до венчавката с Ния да приключи работата си по иконостаса и да така да завърши олтара на преспанската църква.

Финалната сцена от откъса може да бъде разчетена на две равнища. В плана на буквалните значения буквалното описание на иконостаса носи информация за българското изкуство и по-специално за резбарството през епохата на Възраждането. В плана на символните значения на текста можем да открием идеята за голямото и истинско изкуство, в което винаги има вградена една дълбока, покоряваща и всепоглъщаща любов.

Новият дух на времето и новите ренесансови идеи на епохата се „материализират” в иконостаса на майстор Рафе Клинче.

Финалната сцена е словесно описание на красивия дървен олтар, върху който майсторът работи дълго и упорито, първоначално вдъхновен от вино и любов, а по-късно от разкъсващата сърцето му мъка заради смъртта на Катерина.

Когато работи върху олтара, майсторът се ръководи от религиозния канон. В духа на християнското изкуство са украсата на иконите и светците по олтара. Всичко е „живо”, артистично, одухотворено и вдъхновено. Чрез своето изкуство творецът е изразил себе си – своите мечти, чувства и витална душевност. Описанието е изключително детайлно. То тръгва от колоните, внушаващи религиозна тържественост. Сетивността на описанието се постига с авторовия коментар. Като живи са не само растенията, но животните. Майсторството на изработения иконостас е подчертано чрез необичайното му сравнение с дантела.

Майсторът обаче се отклонява от канона, защото има свободолюбив дух. Рафе обаче никога няма да влезе в родовото дърво и в родовото време на Глаушеви, защото е човек на абсолютната свобода, безроден, извън всякакво пространство и време.

Отклонението от канона майстора показва на Стойна – „две елипси една под друга”, в които са издълбани две образа – неговия и на Катерина. За дълбокото вълнение на майстора загатва треперещата в ръката му свещ, а малко по-късно тихият му глас, който също затреперва. Художникът е изобразил своята любима Катерина като светица, а себе си в момент, когато е дигнал чук да удари длетото в другата си ръка, „забито в късче дърво”.

Рафе Клинче показва точно на Стойна Нунева двата образа, защото независимо че са твърде различни по външност и по чувствителност, те имат сходни същностни черти: и двамата не са приети от преспанци (Рафе заради свободолюбивия си дух и пиянството; Стойна – поради грубия си външен вид и духовната си простоватост), и двамата имат нещастна любов (Рафе – поради отказа на Султана да го приеме и поради смъртта на Катерина; Стойна – заради женитбата на Лазар, за когото тя жертва живота си, с Ния). Рафе Клинче е убеден, че като човек и творец ще бъде разбран от Стойна.

Иконостасът е символ на голямата любов. Като изкуство той е вдъхновен от любов. Като творчество е създаден с любов. Като иконостас увековечава любовта.

Потвърждение за символното значение на иконостаса можем да видим във факта, че споменаванията и описанията на иконите са бегли.

Фактическият център на иконостаса са „скритите образи” на Катерина и Рафе, което е в противоречие с църковния канон.

Те са символно свързани. Положени в пространството на църквата, в самия олтар, те най-после са благословени от Бога заради силата на своята чиста и свята любов. Осъществено е тяхното символно бракосъчетание. Така читателят става свидетел на една сватба на духа, осъществена в нереалното пространство на изкуството, което от своя страна е положено в сакралното божие пространство.

Образът на странника е познат от фолклорните представи. Той съдбовно променя живота на общността или на дома, в който се появява. В романа странникът е въплътен в образа на Рафе и на рилеца. С появата си в дома на Султана Рафе предопределя трагичната съдба на Катерина, а рилският монах предопределя социалното битие на Лазар, а чрез него – и на общността. Общата им функция на катализатори на сюжетното действие в романа не омаловажава съществените разлики между двамата. Рафе е индивидуалист, а неговото изкуство носи чертите на ренесансовия индивидуализъм. Той е асоциалният герой в романа (отхвърлен от общността, живее „във” и „за” своето изкуство и чрез него общува с хората, т.е. не се осъществява пряко чрез обществото). Монахът, както и Лазар, за разлика от Рафе – адресират словото си към другите, към общността; те живеят „във” и „за” тази общност, т.е. осъществяват се пряко чрез обществото.

Иконостасът може да бъде разчетен и като символ на борбата между старото , устойчивото (Султана, Стоян) и новото, развитието (Рафе, Катерина, Лазар).

Изкусните ръце на майстора вграждат в иконостаса образа на една съгрешила според патриархалните норми девойка. Отреждат й място между светците с чисти помисли, сред птиците, цветята и гроздовете.

Според признанието на майстора неговият дух е въплътен в това дърво, т.е. в изкуството. А то както и голямата любов вдъхновява твореца и ражда неговите творения – истини за живота.

Д. Димов „ТЮТЮН“- М.Васева

АВТОРЪТ И НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО

Романът „Тютюн“ е книгата в българската литература, за която са изказани и най-тежки обвинения и най-възторжени оценки(…) През 1951 г., годината на излизането на романа, романът е обсъждан на заседание на Съюза на писателите и към неговия автор са отправени упреци от тоталитарната критика. Основните обвинения могат де се обединят в две групи. Първата (…) се отнася до главните герои (те са „отрицателни“, а са изобразени на първи план и е отделено твърде голяма внимание на психологията им, докато положителните герои, работническите борби и ролята на Комунистическата партия са представени на заден план). Втората група критични бележки се отнасят до констатацията, че Д.Димов е повлиян от упадъчната „буржоазна литература“. Препоръката е романът да бъде преработен.

Авторът не пренаписва романа, но добавя нови страници,(…) за да уравновеси „положителните“ и „отрицателните герои“. Допълненото издание излиза през 1954 г.

Романът „Тютюн“ притежава всички характеристики на епическа творба:

√ широк план на изображение (обществено-политическата ситуация в България през 30-те – 40-те години на ХХ век);

√ обективност на описанието;

√ събитийност; връзката между събитията е причинно-следствена. Отразеният период се характеризира не само с противопоставяне на строгите закони на рода и индивидуалните човешки ценности. Налице е и противопоставяне между класите и техния общностен морал.

Романът е исторически, защото изследва в дълбочина човешката зависимост от законите на историята.

„Тютюн“ може да бъде наречен и психологически роман, защото прониква в онези разрушителни и могъщи сили, които отключват човешката страст. Тя носи гибел на личността. В романа се разиграва драмата на силния човек ( тя е едновременно драма на неговата историческа обреченост и на неговата подвластност на страстта). Най-ярък пример сред героите в творбата са Ирина и Борис. Техните съдби потвърждават тезата на романа, че демоничната сила на човешката страст руши морала. Страстта превръща човека, мечтаещ за любов, в преситено от телесни наслади същество (Ирина); страстта трансформира силата на характера в агресивна циничност и унищожава човека (Борис). Страстта е изпепеляваща и за героите, които избират „правилния“ път (Динко, Варавара, Павел). Така романът представя своите герои като пленници на страстите – бушуващи в душите им, даряващи ги с мечти по недостижимите миражни светове.

НАЧИН НА ГОВОРЕНЕ

Вниманието е фокусирано не толкова върху събитието, а върху психологията на персонажите (новаторско представяне). Персонажите са анализиращи и самоанализиращи се хора.

ОСНОВНА ИДЕЯ

Индивидуалният свят на човека не може да остане „затворен“ в себе си, той е обусловен и зависим от хода на историята

Човек не може да избяга от съдбата си обречен, когато е обсебен и от собствените си страсти. Т.е. човек е двойно подчинен – на историческото време и на безвремието на страстта.

Страстта е човешка стихия, заплашваща човешкото.

БОРИС

В творбата могат да бъдат ясно откроени три повествователни плана, които градят образа на героя. Първият план включва гледната точка а другите към Борис. Вторият план е свързан с разкриването на героя чрез собственото му самосъзнание. Третият план е на анатомично-изследващия го повествовател. По този начин Борис сякаш е „сниман“ от различни гледни точки, осмислен е в различни аспекти на своето поведение. Той е видян едновременно като безсилен в увлечението си по една Страст – за власт и могъщество, но и като силен – в неудържимия си порив към нея.

Всеки един от романовите герои маркира някакви водещи черти от характера на Борис, които разкриват неговата необикновена природа. Той не просто не признава моралните категории – той е над тях. А над него самият е собствената му воля да безгранична власт. На тази своя воля Борис подчинява всичко, нея той следва неотклонно – без колебание, без емоции, без вътрешни драми.

Най-задълбочена, изчерпателна и „разпростряна“ от началото до края на романа е характеристиката на Борис, изградена от Ирина.

Още при първата им среща, независимо че е далеч от образа на „идеалния“ мъж, който е изградила във въображението си от романите, той не прилича на нито един младеж в града, т.е. в него тя вижда изключителното.(…) Ирина определено не разбира Борис и инстинктивно иска да го покори.

Мария също вижда „износения костюм“, знак за бедността и мизерията, от които отчояно се опитва да избяга.(…) Трите ключови характеристики, видени от Мария – сила, решителност и воля – обясняват способността на Борис да „обхваща“ всичко и всички и да ги подчинява веднага на себе си. Подобно на Ирина и Мария има същата женска амбиция към Борис – да го направи свой. Но тя е много по-прозорлива от Ирина и осъзнава онова, което е най-важно за Борис – властта и могъществото, и му помага да постигне целта си.

Татко Пиер прави най-пълно и задълбочено своята първоначална преценка за Борис, защото той единствен го обглежда в перспектива, на когото може да остави управлението на „Никотиана“. Първото впечатление е по-скоро интуитивно. (…) Старият Спиридонов е убеден в хладната пресметливост на Борис, в склонността му към безогледни хазартни ходове – качества, така необходими а голямата игра. В чертите му татко Пиер вижда изключителна работоспособност. Старият Спиридонов е покорен от една невероятна воля, от ум, остър като бръснач, от хладна и безчувствена пресметливост, от устрем към властта на златото. Но той е поразен преди всичко от от дарбата на Борис да обхваща „едновременно връзките между много неща“, от енергията му, от жаждата и страстта му да печели пари.(…) Татко Пиерпропуска да си даде сметка за „вкопаната= природна сила, която ръководи бъдещия му приемник – силата на желанието на парвенюто да отмъсти на миналото си (там е презрението към родния мизерен дом, презрението „към“ и срамът „от“ бащата, презрението му и към тълпата).

По-късните портретувания на Борис в романовото действие отново са през погледа на Ирина.(…) Независимо от това, че все още не го разбира, Ирина следва Борис като негова любовница. И като такава тя прави вси по-точни и задълбочени наблюдения за същността му.(…) Тя знае, че абсолютната власт, към която той се стреми, не понася ограничения и е ненаситна. Точно този устрем го откъсва от истинския живот. Това е причината най-после Ирина да види и неговата ограничена суха пресметливост. Ирина също като татко Пиер прави своето откритие за Борис: той е осъден да загине.(..) Трагичното е това, че никой и нищо не може да предотврати този шеметен възход, последван от също толкова шеметно сгромолясване.

Алкохолът и свръхнапрегнатият живот отнемат на Борис способността му да бъде проницателен. (…) Ирина дори започва да го мрази.(…) Дълбоката й омраза е мотивирана от осъзнаването, че Борис я е направил своя съучастница, че е отровил душата и й е отнел радостта от живота.

Години наред Ирина жадува за любовта на Борис. И когато настъпва дългоочакваният миг на победата (т.е. Ирина става за Борис по-ценна от „Никотиана“), с болка разбира, че тази любов вече не и носи радост.

Когато Борис умира, Ирина го наблюдава безучастно

Това, което едновременно отблъсква и привлича у Борис, отбелязано при портретуването му от другите, е неговата дълбока, крайна незаинтересованост към човешкия свят, когато този свят не се вписва в собствените му планове. Хората за него са маса, която трябва да бъде подчинена. В името на тази цел Борис продава душата си – тя е най-ценното за всеки човек, но е без никаква стойност за самия Борис.

Вторият повествователен план представя Борис през собствените му очи. А тази способност е самоизмама, защото му дава една голяма илюзия: Борис вижда живота си като скоростно „надбягване“, което го отвежда до „триумф“ и до титлата „шампион“. Извървял пътя до върха и устремен към своето падение, героят, за да избегне ужаса, породен от едно вглеждане в себе си предпочита самоизмамата.

Още първият самосъзнателен акт на Борис подчертава неговата незаинтересованост за другите. „Малко любов“, мисли той иронично при първата си среща с Ирина, което насочва към ключовата нагласа за Борис – той измерва всичко в количество, дори и любовта.

Разграничавайки се от другите, Борис открива своята цел. Тя не стои в полето на духовното, а на материалното. За постигането й е готов да продаде дори и душата си. Душата е единствената стока, с която той разполага и от която не вижда никаква полза.

Целта – да подчинява другите и да властва (чрез мощта на парите), „обърква“ ценностната скала на Борис. Той не се смущава от нравственото си падение. Голямото притеснение на Борис също се измерва количествено – нищожно малко е предлаганото възнаграждение на душата му. (…) За Борис тютюнът е реална възможност да осъществи себе си и той започва осъществяването й. С тази своя начална самооценка Борис напълно се покрива с представата на другите за него. Но Борис е по-силен от тях, защото знае отговорът на въпроса „защо е такъв“.

Като скоростно надбягване преминава животът на Борис, но и самооценката „триумф“ е негова необходима самоизмама. До смъртта си той отказва да приеме истината: продал е на „огнената си мечта“ (тютюна) не само душата си, не само другите, не само Ирина, но и себе си.

Третият план, този на повествователя, играе ролята на своеобразен „координатор“. Той смислово допълва и обобщава посланията, откроени чрез другите два плана.

Краят на Борис е предизвестен от повествователя. Аналитичният поглед на повествователя разкрива несъзнателните поражения, които детството и бедността оставят у Борис. Те изпълват героя с амбицията за власт и могъщество – те ще направят завръщането му в този потискащ свят невъзможно.(…) Повествователят е този, който посочва как омразата към бедността е заменена от ледено спокойствие и свръхчовешка увереност, че ще се издигне над тълпата посредством презрението си към нея.

Повествователят насочва и към други несъзнавани аспекти в поведението на Борис – независимо от безчувствеността и съзнателния си отказ от емоционална обвързаност, Ирина оставя своята следа. Борис обаче твърде бързо ще замести тръпката от досега на Ирина с вълнението от мисълта за „Никотиана“.(..) Тласкан от страстта да постигне върха, сам ще подтикне Ирина към фон Гайер. Така и Мария, и Ирина се превръщат за Борис в прекрачени стъпала, които го доближават до един мираж. По пътя към върха не са му нужни нито родителите, нито братята, нито любовта.(…)

Амбицията да успее в света на „другите“ и в „света на парите“ не само откъсва Борис от родния свят, но и го променя. (…) Напрегнатият живот, хроничното безсъние и алкохола превръщат стройния някога младеж в предварително състарен мъж.(…) Борис ще умре не от старост, а защото ще бъде унищожен физически и духовно от своя златен мираж.

Така физическата смърт на героя става един предизвестен край.(…) Името на надгробния камък е „надраскано с тебешир“ – от Борис Морев няма да остане нищо.

Началното мизерно съществуване, успехът, последвалата смърт, принизяващото погребение, т.е. превръщането на „хищното вълче“ първо в „звяр“, а после и в „болен хищник“, който умира в самота, предизвиква разноречиви размисли и оценки – от удивление и респект до тъга и съжаление.

Борис е безскрупулен и аморален човек, лишен от най-човешката характеристика – способността за емоционално живеене, но той е и трагичен образ. Той е една „осъдена душа“, защото всичко, което му се случва, е резултат от поглъщащата го Страст.(…) Той няма смелост да се погледне отстрани като Ирина и да достигне до признаването на собственото си нищожество, до мисълта за отказ от живота.

Романът повествува за невъзможността човек да преодолее себе си и да се спаси от онова, което е вътре у него. То предопределя съдбата му.

ИРИНА

Ирина е въплъщение на авторовия идеал за красота, на вечната женственост; тя постоянно е анализирана от автора, за да бъде обяснена нейната порочна същност. И въпреки това димитър Димов не успява да накара нито себе си, нито читателите да намразят Ирина.

Съчувстваме на страданието на „осъдена грешница“, скърбим, когато умира. Привлечени сме от тъмнината на нейната разруха и от сиянието на нейния човешки ореол. Респектирани сме от анализиращата и самоанализиращата се Ирина: от аналитичния и ум и саморефлексия.

Ирина е разпъната на кръст – между женската си страстност и недостатъчността на родната среда. Героинята прескача бариерите, поставяни от здравия морал, продава все повече и повече душата си. Но от началото до края тя безпощадно си дава сметка какво се случва с нея.

Тя вижда фактите такива, каквито са: истинският убиец на баща й е Борис.(…) Премисленото за Ирина загатва за историческите процеси, присъщи на един период, белязан от остро социално напрежение; в който родовият и националният космос губят своята стабилност, в който се очертават конфликти от нов тип. Мислите на Ирина са и илюстрация на психологизма на романа.

Романът започва със срещата на Борис и Ирина на стария римски път. Оттук нататък пътищата на двамата герои ще се срещат и разделят, но символичния образ на римския път като алюзия за възход и падение, римското става знак за болестта и разложението, на богатството и падението.

В края на първата част на романа Ирина е в трагична ситуация. Тя не просто е лишена от възможността за избор на път (още в началото тя го избира), а направо е без път. Защото няма път назад (към миналото). Невъзможен е пътят на Динко (доминиран от дълга и саможертвата). Няма и път напред, защото там тя вижде „призрака“ на разрухата. Ирина усеща отровата, която „Никотиана“ и Немският папиросен концерн са вкарали в душата й.(…) Анализиращата нагласа на Ирина и помага все пак да открие своето, макар и временно „спасение“ – да извърви пътя към гибелта.

Светът на „Никотиана“ и светът на Ирина не могат един без друг. Пътят към гибелта трябва да бъде извървян ( с мъчителна по своята продължителност агония, защото в този момент (смъртта на баща й) Ирина окончателно скъсва с мечтите). Бъдещето за нея е невъзможно.(…) Прозренията на Ирина са съпроводени с почти физически осезаема душевна болка – „мрачно спокойствие“, което е нейното душевно състояние до края на живота й.

Способността на Ирина да анализира хората и помага да не се заблуждава и по отношение на самата себе си, когато се самоанализира. Изключителната гордост не позволява на Ирина да живее със самозаблуди. Болезнено е осъзнаването й – нито Борис може да и даде подкрепа, нито тя да я получи.

Ирина страда от разпадането на своята личност. Няма го вече плахото момиче. В настоящето е любовницата, платената жена, която признава, че не може да се откаже от парите, лукса и удоволствията. Самоанализът безпощадно показна грозната метаморфоза на Ирина и очертава нейната трагичност. Едновременно с това усещаме колко унизена и виновна се чувства самата Ирина от видяното у себе си. Тя не иска да се самозаблуждава, да се самоуспокоява, да се оправдава и да омаловажава истините, колкото и страшни да се те, защото запазва своята почтеност. Тя страда за всяко свое действие, което възпитанието й, т.е. миналото и определя като волност. Да живееш в самозаблуда, а после да го разбереш и да можеш да го признаеш, се изисква много сила. Така Ирина се оказва много по-силна от „свърхчовека“ Борис. Ирина има пълен контрол над себе си – от началото до края на житейския си път. Такава привилегия има само човекът личност.

Особености на романа „Тютюн”

1. Романът и литературната традиция.

а) „Тютюн” стои малко встрани от българската романова традиция, преди всичко с интереса на автора към психологията на героите, със стремежа социалните катаклизми да се видят пред призмата на човешкия характер

б) това, което приближава текста до класическия роман е любовта между Ирина и Борис (главна тема в началото на романа)

в) първоначалният замисъл на книгата е да се проследи животът на няколко поколения, е редуциран до едно поколение

2. Романът „Тютюн” и творчеството на Димитър Димов:

а) всички изследователи на Димитър Димов посочват връзката на „Тютюн” с предишните произведения на писателя, най-вече с „Осъдени души”;

б) интересът на писателя към „осъдените души”, станали жертва на своята страст, се насочва и към външните конфликти, кам „осъдения свят”. Поляризацията е изискване на идеологическия модел

3. Контрастът – основен структуроизграждащ принцип на романа:

а) изграждането на романа в съгласие с този принцип е нещо ново в българската литературна традиция. До голяма степен е плод на съобразяване с властващата идеологема, която изисква противопоставяне на двалагера, на два свята и респективно на техните герои.

б) имитър Димов успява да се движи „по ръба”, като избягва схематизма, характерен за литературната продукция от онова време, и психологически уплътнява своите герои

в) контрастният принцип се осъществява на всички нива

• сюжетно – противопоставят се два свята, два начина на живот

• по отношение на героите – всеки има своя морален контрапункт ( грешници и праведници)

• по отношение на вътрешния сват на героите – противопоставят се разум и чувства, страсти

Особености на романа “Тютюн” – 2

1. Жанрови характеристики:

а) от една страна романът може да се определи като роман епопея, защото показва два свята, които се намират в остър конфликт, и повествователят ясно заявява на чия страна е;

б) от друга страна истинските сблъсъци в романа са другаде, което приближава романа до социален роман на нравите:

между общността и индивида

между рода и нацията ,от една страна – и модерните общности – класите, от друга;

2. Основни мотиви:

а) стремеж на главните герои да скъсат връзката си с патриархалния свят и неговите ценности;

стремеж към личностна реализация;

срам от миналото и роднините им

б) нацията и националните интереси не влизат в ценностната скала на героите

• Борис с лекота продава на германците лостовете на икономическия просперитет на страната

• Стефан и Павел са заслепени от химерите на комунистическия интернационал

в) конфликтът, израснал върху противопоставянето на традиционните ценности и стремежа към лична реализация прераства в конфликт между традиционните общности – и модерните- класите. Така в рамкате народа се прокарва нова разделителна линия, свързана не с разпределението на родовото имущество, а с изповядването на различни ценности

3. Разпадане на родовия космос – показано е в различни аспекти:

а) биологичен разпад – в романа настойчиво присъстват мотивите за наследствеността и безплодието;

б) морален разпад – започнал още от предходното поколение (семейството на Спиридонови) и продължил с връзките Борис – Мария, Борис – Ирина;

в) разпад на имуществото си – то не е в стожер за запазване на семейството, а воден от хазартна страст Борис го превръща в средство за задоволяване на собствените си амбиции

г) моралният разпад на традиционните ценности дава и своите жертви – Мария ,Чакъра, Ирина, Борис

4. Конфликтът между традиционните и модерните общности –

• негова жертва, макар и по различни причини са Чакъра, Динко, Стефан, Костов.

5. Организация на романовия сюжет – обединителен образ неслучайно е тютюнът:

а) той формира структурата на тогавашната икономика;

б) той, подобно на виното и златото, не е непосредствено средство за живот, обвързва се с лукса, излишъка, наркозата – не земята, храната, а парите са в центъра на тютюневия интерес;

в) етапите от производството, манипулацията и търговията с тютюн дават възможност едновременно да се изследва и човешкият свят и светът на капитала

г) романовият сюжет интерпретира един от най-популярните мотиви в световната литература за “възхода и падението”

д) основният проблем, който занимава героите е за промяна на основните принципи на обществено устройство, но по парадоксален начин и двете, противоположни гледни точки – и на комунистите, и на магнатите от поколението на Борис- отричат установените правила, свързани с фундаментални ценности на обществения и икономически живот.

Димитър Димов

1909 – 1966

1. Биографични данни:

а) роден в Ловеч интелигентско семейство, баща му загива в Междусъюзническата война;

б) завършва Първа мъжка гимназия в София;

в) първоначално учи право в Софийския университет, но по-късно се прехвърля във Ветеринарномедицинския факултет и завършва ветеринарна медицина

г) прави научна кариера – преминава през научната йерархия и от 1950 г. е редовен професор по анатомия в Селскостопанската академия в София

д) от 1964 г. до смъртта си е председател на Съюза на българските писатели.

2. Творчество:

а) автор на три романа

• “Поручик Бенц” 1938 г.

• “Осъдени души” 1945 г.

• “Тютюн” 1951 г., втора редакция – 1954 г.

б) в последните години от живота се насочва към драматургията – автор на драмите

• “Почивка в Арко Ирис”

• “Жени с минало”

3. Мястото на Димитър Димов в литературната традиция:

а) писателят стои малко встрани от традиционното русло на българската литература – разпадането на патриархалния свят и острите социални сблъсъци – и се съсредоточава върху психологическите преживявания на своите герои на фона на епохата;

б) в творчеството му намират място модерни за времето си теории за същността на човешкото поведение – за ролята на инстинктите, на наследствеността, на подсъзнанието;

в) Димитър Димов, подобно на Пенчо Славейков, се стреми към европеизиране и модернизиране на българската литература.

3. Случаят “Тютюн”:

а) етапи:

• Обсъждане на романа в Съюза на българските писатели, което прилича на осъждане по сталинистки сценарий;

• Защита на Димитър Димов

• Статия на Панталей Зарев след обсъжданията, поместена във в-к “Литературен фронт”, която обругава романа и – ответна статия на Никола Фурнаджиев, която го защитава

• Статия във в-к “Работническо дело”, вдъхновена от тогавашния партиен и държавен ръководител Вълко Червенков, “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”, която заклеймява “критиците”, но дава директива за преработка на романа

• Публично разкаяние на “критиците”

• Преработка на романа и ІІ издание през 1954 г

б) причини

• темата е заредена със злободневност и актуалност – това е един от първите опити за идеологическа оценка на близкото минало след голямата социална и обществена промяна;

• романът се появява във времето на най-острия литературен догматизъм

• преработката на романа е свързана с появата на положителни герои, които остават схематични и неравностойни на героите от първото издание

Двата свята в „Тютюн”

1. Светът на „Никотиана”:

а) Това е централната ос, около която се движат всички съдби. Това е светът на парите, на властта, на тютюневите магнати. Заедно с това образът на „Никотиана” иронично съдържа намек за собствената си гибел

б) на символно равнище „Никотиана” е светът на злото, на големите грешници, които обричат хората на гибел

в) заглавието загатва за отровната същност на „Никотиана”, която унищожава всеки, попаднал в нейната орбита

2. Герои:

• на пръв поглед героите са изградени по интелектуален път, но подмолно в тях присъства митологична основа – при Борис – беднякът, който става цар и постига всичко, при Ирина – митът за жената любовница, чиято красота е дар и проклятие

• И Борис, и Ирина, и фон Гайер се намират в орбитата на „Никотиана” и не могат, и не искат да се откъснат от нея. Самият писател не намира изход за тях – те предварително са обречени „осъдени” души

• Персонажите в „света на злото” са мономани, обладани от една страст, която е причина за тяхната трагедия

*Борис

Монолитен образ, образ – идея, който е двигател на действието. Борис е от поредицата Димови герои с катастрофични характери. Той е мономан, маниак на едно влечение. Борис е отчужден от всичко и от всички. В неговото влечение към „Никотиана” има нещо сомнамбулно. Той я възприема от едната й страна – като олицитворение на власт, пари, мощ, слава, а другата й страна – съзнателно пренебрегва. постигнал всичко, което е желаел, Борис е жертва на чудовището „Никотиана”. Постигнал богатство и власт, Борис е неспособен да властва над себе си. И това, според Димитър Димов, е крайната фаза на предопределената гибел на българската буржоазия.

*Ирина

В нейния образ се съдържа интереса на Димитър Димов към „фаталната жена”. Историята на Ирина е предопределена от голямата история на времето.Любовта между Ирина и Борис остава неосъществена – между тях винаги стои „Никотиана”. Онова, което я сближава с фон Гайер е страстта към необикновеното и презрението към обикновеното, прозаичното, което поражда техния интелектуален драматизъм. Нравствената деградация на Ирина е показана като постепенен процес, но заедно с това тя запазва естествения си порив към човечност.

*Фон Гайер

Образът му е психологически уплътнен. Подобно на Борис и фон Гайер е жертва на своята фикс идея за силата и предопределеността на немския дух

2. Светът на революционерите:

а) Двата свята в хода на повествованието са показани успоредно и взаимно се отразяват. Преплитането става чрез съдбата на героите. Срещу „Никотиана” се възправя друг бастион на властта – Партията. Романът изследва как се стига до краха на империята „Никотиана” и тъй като тя притежава характеристиките на образ обобщение, напомня за краха на всяка империя

б) образите на революционерите – принадлежат на света на етичното и приличат на раннохристиянските мъченици. На преден план излиза типологичното, а не исторически и житейски специфичното

*Павел

Не е случайно, че те с Борис са братя. Имат много общо като характери. Те са образи на успеха в двете системи. И за двамата е тесен родният градец, и двамата са обладани от страст да се себедоказват, и двамата мечтаят на световна империя – едният – на парите, другият – на париите

*Лила

Чрез нейния образ Димитър Димов разкрива трагедията на догматика. В името на своята идея страст, догматиците са способни да унищожат човешкото у себе си. За Лила и Лукан, и Павел са знаци на идеята и така се преценяват. Лила е не образ, а герой – схема. По своето ожесточение от бедността Лила прилича на Борис и подобно на него желае богатство, но не за себе си, а за всички.

Въпроси към „Тютюн”

1. Има ли произведения в българската литература, към които романът „Тютюн” се присъединява?

2. Как бихте определили темата на романа? Каква е неговата специфика – роман-епопея, любовен роман, психологически роман, исторически роман, социален роман, „семеен” роман?

„Тютюн” е роман за сблъсъка между два свята – стария и новия – и победата на единия от тях или роман за разпадането на традиционните ценности в обществото?

3. Кой е основният композиционен принцип на романа? На какви нива се осъществява?

• Как романът интерпретира опозицията свое – чуждо?

• Проследете интерпретацията на опозицията здраво – болно тяло

4. Разтълкувайте заглавието, имената на героите, името на фирмата.

• Какви хоризанти на очакване полага заглавието на романа „Тютюн”? Какъв смисъл придобива „тютюн” чрез романа? Потърсете отговора в света на „Никотиана”, на Немския папиросен концерн, на другите тютюневи търговци:

– Кой и как управлява тези светове?

– Как се релулират отношенията между тях?

– Кои са техните пространства?

– Каква е човешката съдба и съдбата на човечността в тях?

– Според литературния критик Никола Георгиев тютюнът присъства в романа като вещ (за потребяване), стока и знак. Проследете връзката между различните му значения и изтълкувайте ролята им за изграждане посланията на текста.

5. Обърнете внимание на началото на романа – на сезона, на мястото (римския път и аналогията с Римската империя във втората част на романа)

6. Ирина и Борис идват в света на „Никотиана” от друга среда – какво обяснение имате за този избор на автора?

• Какво привлича един към друг Ирина и Борис?

• Кои техни черти, загатнати в началото на романа, по-късно се развиват?

7. Какви културни архетипи използва романа ( съпоставете с модела на вълшебната приказка, реализиран и в повестта „Гераците”)

• Традиционният приказен завършек – героят се жени за царската дъщеря и започва да управлява царството – е използван в романа като основна сюжетна завръзка и всички по-важни действия се извършват след това. Защо?

8. Има нещо общо между тримата братя Мореви? А между тях и баща им? Тримата братя тръгват по различни пътища – какъв е художественият смисъл на това родство и разделяне?

9. Посочете основания Борис да бъде определян като катастрофичен характер.Какво е любовта за Борис – средство или цел?

• Коя е страстта, която ръководи неговия живот?

• Защо смъртта му е толкова безславна?

• През какви етапи преминава нравствената му деградация? Изобщо Борис променя ли се?

• Жертва ли е Борис? Ако – да, на какво – на себе си или на обществото?

• Алкохолът бягство ли е – от какво, от кого?

• В думите на Костов Борис е „способен и умен”, „морално тъп”, „гангстер”,”фантаст”. какви основания дава романът за подобна оценка?

10. Коя е причината за трагичната съдба на Ирина – принадлежността й към класата на „осъдените” от историята или грешната стратегия при организирането на живота, опирането на илюзорни вместо на устойчиви ценности?

• Как се променя Ирина?

• Кога любовта престава да я ръководи?

• Кога започва нейната нравстена деградация?

• Какво я сближава с фон Гайер?

• Изневерите на Ирина – бягство ли са или отмъщение?

• Защо Ирина остава докрай с Борис?

• Защо се самоубива?

11. Как се отнася Димитър Димов към своите герои?

12. Какво е мястото на татко Пиер, Мария и Костов в романа? А на Барутчиев?

13. Равностойни ли са образите на комунистите?

14. Кой от тях ви се струва най-сложен, най-психологически уплътнен?

• Аргументирайте мнението си художествената (не)убедителност на образите на Павел и Лила, замислени като антиподи на борис и Ирина.

15. Какви са прозренията на романа „Тютюн” за моралната деградация на личността?

16. Къде се корени злото според романа „Тютюн”?

17. Какъв отговор дава романът на въпроса за връзката между човека и средата (семейство, място за живеене)?

• Каква е ролята на мечтата за изтръгване от ограниченията на традиционния свят като сюжетен двигател и като ценностен ориентир в развитието на романовото действие?

18. Кои са главните човешки общности, въвлечени в съдбовен конфликт в хода на романовото действие? Кои са ценностите обусловили основния конфликт в романа?

Защо романовият сюжет се разгръща толкова широко и обхваща практически всички слоеве на обществото?

• Част от сюжетното действие протича по времето на Втората световна война. Само като следствие на изискването за спазването на историческата достоверност ли е включена войната, или някаква важна функция за изграждане на художествения смисъл? Ако да, каква

19. Как романът „Тютюн” решава въпроса за връзката на човека и историята, човека и идеологията? Отговора потърсете:

– в начина, по който героите изживяват събитията ( как ги възприемат, оценяват, действат или бездействат);

– мотивацията на историческите събития от позициите на романа; мотивация на промените, до които довеждат

– битие на идеологичски позиции ( националистична, комунистическа) и история

– въздействие на комунистическата идея върху човека ( Шишико, Павел, Лила, Варвара и др.)

Българската литература от средата на 40-те и през 50-те години на ХХвек

1. Историческите превратности и литературният живот:

а) “централизиране” на литературата – отделните, различни литературни направления са сведени към социалистическия реализъм;

б) ликвидиран е литературният печат;

в) много творци на перото са подложени на репресии.

2. Социалистическият реализъм – единствен метод:

а) утвърждава нов тип литература, която признава единствено реалистичния подход към действителността за единствено правилен;

б) на литературата се вменяват преди всичко познавателни задачи, като естетическото въздействие остава на втори план;

в) литературната творба се възприема за ценна дотолкова, доколкото в нейната тема, изображение на живота и персонажи могат да се разпознаят представители на различните обществени класи и техните интереси – типични герои в типични обстоятелства;

г) залага се на принципа на партийността – всички факти, обществени отношения и визии за бъдещето трябва да отговарят на възгледа на комунистическата идеология и нейното обяснение за света

в) утвърждава се нов положителен герой, човекът на новото време, възприел комунистическите идеи;

г) на преоценка е подложена литературното традиция, като всичко, излязло извън рамките на реалистичното изображение, е подложено на унищожителна критика

• повежда се борба против националистите и “шовинистите” – утвърждаването на националните ценности и идеали се припознава от комунистите интернационалисти като заплаха

3. Развитие на романа:

а) преобладаващи са епическите структури. Темите са свързани с партизанското движение, колективизацията на селското стопанство, бригадирското движение, историята. При трактовката на темите се усеща ясна идеологизираща перспектива;

б) появяват се няколко литературни произведения, които предизвикват спорове:

• “Синият залез” на Павел Вежинов;

• “Осъдени души” и “Тютюн” на Димитър Димов

• “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев

Съдържанието накратко

Наскоро след голямата чума през 1833 година Стоян Глаушев напуска родното си село Гранче и отива в големия македонски град Преспа. Причината е, че двадесетгодишният момък неволно е убил хрътката на бея, нападнала кучето му.

Градът посреща новия си гостенин със слънчево зимно утро и топъл хляб и го привързва завинаги към себе си. Младият мъж се скита безцелно, преспива в един познат хан, услугва за дребни грошове на някакъв турчин. И така до момента, когато бива извикан по име, от улицата, от двайсет и пет годишната мома Султана, единствената наследница на прочутия хаджи Серафимов род. Името му е случайно налучкано, защото всеки втори селянин се нарича Стоян. Задачата му е да нацепи дърва в двора на вече рушащата се къща, а после да помага в работата из градината. Султана откликва на молбата на Стоян да му даде подслон и го настанява да спи в плевнята.

Така минават седмици. Стоян се прибира у Султанини късно вечер и става рано сутрин. Денем работи като помагач в една казанджйска работилница колкото за своя хляб и този на кучето си Шаро. Една неделя през пролетта Султана, която вече гледа с други очи на него, го хваща да прекопае градината. Тогава в двора влиза вуйко й Тасе, сърдит и начумерен. Въведен е от стопанката в разпадащите се хаджи Серафимови сараи, където тя живее с престарялата си баба хаджийка. След кратка разправия между племенницата и вуйчото, който я обвинява, че е станала за резил пред целия град, той си излиза още по-ядосан. А Султана поканва младия селянин за пръв път на обяд в дома си.

Говори се, че още дядото на хаджи Серафим е имал несметно богатство. Авантюрист по душа, той търгувал из Македония и Гърция, чак до Атина. Казвал се Марко. Имал седем дъщери и син Огнен. Няколко пъти загубвал богатството си и пак го спечелвал. Суров и смел човек, убили го арнаути някъде към Корча. Синът подхванал бащиния занаят с променлив успех. Оженил се и нарекъл първото си дете Серафим. Умрял млад. А Серафим, тъкмо вкусил сладостта на науката, още дете, се принудил да седне в бащиния си дюкян. Оказал се способен търговец. И той като дядо си Марко на няколко пъти горял, фалирал, спечелвал наново. Синът му Васил обаче тръгнал по лош път – пропил се. След като се родила дъщеря му Султана, се разболял и умрял. А баща му Серафим загубил вкус към търговията и след поредния пожар в дюкяните си легнал болен и не могъл да надвие смъртта. Оставил сами шестгодишната си внучка и жена си хаджи Серафимица.

Дълго време старата чорбаджийка живяла неразумно и разточително. Но когато Султана поотраснала, тя взела нещата в свои ръце. Принудила баба си да й даде ключовете от скриновете и преброила жълтиците, които са им останали. После въвела строг режим на икономии в разходите. Така минали няколко години. На шестнайсетгодишна възраст получила предложение за женитба, но отказала. Според самата нея женихът не бил достоен да влезе в хаджи Серафимовия дом. После никой не я потърсил. Излязло й име на горделива мома. А имало и друго: за бедните в Преспа тя била от прекалено голям род, а за богатите – много бедна.

Стоян идва в подходящ момент и Султана решава той да й стане мъж. Нищо че е селянин, нищо че ще се изправи срещу цялото обществено мнение на Преспа. Двамата се венчават според патриархалния морал. Дават откуп в общината, защитават името и честта си. Всичко се прави под вещото ръководство на Султана. Самата тя разпределя строго ролите в дома. Изпраща мъжа си на работа в чаршията, върти къщата. Когато умира баба й хаджийка, я погребва с достойнство. Едно след друго им се раждат децата – Коста, Лазар, Манда, Нона, Катерина. Други две умират още като пеленачета, но такъв е животът…

Султана налага Стоян като майстор в преспанския еснаф въпреки съпротивата на другите. Тя го кара да се отдели от своя майстор Кочо, тя го учи да брани новооткрития си дюкян дори и със силата на дървото. А селянинът Стоян има достатъчно физическа сила. Султана му дава душевна сила и равновесие в живота. Под нейните вещи ръце той е като пластилин. Благодарение на жена си става собственик със златен занаят. Родът се възмогва с общите усилия на двамата.

За Преспа настават по-добри дни. Оживяват се занаятите и търговията. В местната община четиридесет и пет годишният патриот Климент Бенков все по-успешно се противопоставя на старите чорбаджии и на гъркоманите начело с Аврам Немтур. По негова инициатива решават да построят нова църква. Това обаче минава през поредица от рушвети, които трябва да дадат на турските управници – от Преспа до Цариград. И през упоритата борба на Климент срещу гъркоманския уклон на новия владишки наместник грък, изпратен от владиката в Битоля. Наместникът е дошъл да купува души и да служи на гръцката кауза. Когато Лазар, синът на Стоян и Султана, е тринадесетгодишен, наместникът и Аврам Немтур го забелязват в килийното училище на даскал Божин. Предлагат на родителите му да го преместят в гръцкото училище, а после те ще го изпратят чак в Атина. Климент Бенков, който им е съсед, забелязва идването им и веднага се намесва. Лазар и неговият син Андрея, казва той, ще учат в българското училище в Охрид. Завежда ги сам и ги настанява. А наскоро след като се завръща оттам, умира от туберкулозата, която отдавна разяжда гърдите му.

По това време в Преспа пристига един рилски монах да събира помощи за манастира. Вечерта той остава да преспи в дома на Глаушеви. Надълго и нашироко им разказва за миналото величие на България. Осемгодишната Катерина се възхищава на големите му бели ръце. А шестнайсетгодишният Лазар е жегнат от патриотичното му слово, което бие като чук в душата му. На другия ден по заповед на каймакамина монахът е изгонен от Преспа. Но духовните следи от престоя му в града остават.

След още две години, прекарани в българското училище в Охрид, Лазар се връща у дома като най-образования преспански младеж. Сестрите му Манда и Нона, както и брат му Кочо, се задомяват, а Катерина се замомява. Тя е приятелка на ослепителната красавица Ния, дъщерята на Аврам Немтур, и на Божана Бенкова, сестра на Лазаровия другар Андрея и дъщеря на починалия Климент. В техния кръг влиза и Стойна Нунева – едра и недодялана мома, но работлива и всеотдайна. И също влюбена в Лазар като и другите две. Така тя се превръща в излишен придатък на любовния триъгълник, с важна функция в развитието на сюжета обаче.

Лазар започва да работи в дюкяна на баща си, но явно тази работа не е за него. Веднъж той си залива крака с разтопен бакър. Повече обича да посещава читалището, където около него се събира група от млади люде. Майка му Султана го разпитва какъв иска да стане. Лазар е категоричен – нито поп, нито калугер. Постепенно той се превръща в народен водач и трибун и в отсъствието на починалия Климент довежда до успешен край строежа на новата църква. Пред събралия се многоброен народ разказва притчата за калугера и шиника, под който стои притиснат българският народ. В образа на първия преспанци разпознават гръцкия наместник. Архимандритът (такава е църковната титла на наместника) го кани на разговор в читалището, но Лазар му се противопоставя дръзко и достойно. В негово лице, както и в това на Аврам Немтур, той вижда врага.

А Ния, единствената дъщеря на чорбаджията гъркоман, моли баща си да вземе Лазар на работа в дюкяна. Влюбена в него, тя се надява това да ги сближи. Напразно. Деликатно, но твърдо, Лазар отказва на изпратения да преговаря с него хаджи Захария Мирчев. Вместо това той дава твърдата си дума на Божана Бенкова да се венчае за нея. За неудоволствие на майка си Султана, която предпочита по-богатата и по-красива Аврамова щерка. Но Божана се разболява от болестта на баща си и след известно време умира. А Ния е изпратена от обидения Аврам при леля си в Битоля.

В Преспа пристига прочут майстор дърворезбар на име Рафе Клинче, за да издяла иконостас за новата църква. Лазар предлага на общинарите да го настани временно у дома си. Майсторът е нередовен човек и пияница, но изключително даровит художник. В трийсетгодишния Рафе се влюбва шестнайсетгодишната Катерина и тайно му се отдава. Когато майка й Султана разбира, че е забременяла, тя отива при една туркиня знахарка и взема биле за помятане. Отварата се оказва смъртоносна за Катерина. Погребват я наскоро след приятелката й Божана.

Пролетта идва в Преспа буйна и неудържима. Народът се отърсва от застоя на зимата и се изправя като един срещу гръцкото богослужение в църквата, воден както винаги от Лазар Глаушев. Чорбаджи Аврам Немтур и наместникът решават да прекършат устрема на хората, като изпратят наемен убиец на водача им. Вербуван е срещу пари турчинът Али, който има стара разпра с Лазар – пак за Ния, дъщерята на Аврам. Сега чорбаджията го прикотква и го подучва да му тегли куршума. Но Алията успява само да рани Лазар, макар да стреля от три-четири крачки зад гърба му на улицата. В решителния момент от убежището си изскача Стойна Нунева и хваща убиеца със силните си ръце. Тя всяка вечер чака прикрита Лазар, за да го наблюдава тайно.

Турчинът избягва от местопрестъплението, а раненият оздравява след дванадесет дни борба със смъртта, усърдно обгрижван от майка му. За кратко време Султана преживява две смърти, но не пада духом. Изправя се като боец за последна битка. А Лазаровият другар Андрея Бенков повежда двеста-триста души, които позорно изгонват наместника от Преспа. Убиецът Али е покровителстван от каймакамина и подучен да избяга в Стамбул. Но преди да замине, той подпалва дюкяните на Аврам Немтур, понеже е отказал да му изплати цялата сума за неосъщественото убийство. Чорбаджията получава удар и ляга на смъртно легло. Ния се връща от Битоля, а в края на лятото осиротява. Бедността й премахва последната пречка Лазар да се ожени за нея, защото той не иска да бъде Аврамов зет и да ползва богатството на идейния си противник.

За сватбата на Лазар и Ния майстор Рафе Клинче довършва иконостаса на новата църква. Чудна дърворезба, чудно изкуство! Преплетени клонки и кацнали птички върху тях, които пеят като живи. Когато сватбарите излизат, майсторът въвежда в църквата пред олтара Стойна Нунева, за да й покаже нещо скрито. На иконостаса са изваяни неговият образ и този на Катерина. Последният се вижда обаче, когато към него се поднесе светлината на свещта. Така както животът на Глаушеви е видян символично на светлината на железния светилник в дома им. А отдолу има дата: град Преспа, месец декември, лето господне 1864-то. „По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…” – казва майсторът. После оставя момата, излиза навън и се ослушва. По плочите на притвора се чуват стъпки.

Advertisements

Read Full Post »

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА – 20-ТЕ ГОДИНИ

ВРЕМЕ – катастрофално за Б-я; социални брожения, хаос и разруха, несигурност  и страх;

ЧОВЕКЪТ – губи опорите си и усещането си за равновесие; страдащ самотник; осъзнаващ драмата на своето отчуждение;

НАПРАВЛЕНИЯ

БЪЛГ.СИМВОЛИЗЪМ

Представители Николай Лилиев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов

БЪЛГ.ПОСТСИМВОЛИЗЪМ

Представители –   Христо Смирненски – лир.му герой е обобщен, титаничен образ, призван да разруши света на злото, но и да съгради хармоничния и светъл свят на социалната справедливост;

Лириката му – ситуирана е на границите на 2 епохи – на символизма и авангардизма;

БЪЛГ.ЕКСПРЕСИОНИЗЪМ

Представители – Гео Милев, Елисавета Багряна, Атанас Далчев

Творби – сп.”Везни” – статия”Фрагментът” и „Небето”;    

Характеристики на експресионизма

-антисимволистичен бунт – целенасочено дистанциране от естетиката на символизма;

-модернистични търсения, провокирани от соц.апокалипсис – войните, въстанието от 1923, терора и насилието;

-предметно-сетивна образност;

-разчупване на класическите жанрови и худ.структури;

-лиризация на прозата;

-прозаизация на поезията;

-преодоляване на конвенционалното в езика;

-гротесково деформиране и изобличаване на отчуждаващата цивилизация и пиетет към примитива;

-десубективизация, плод на колективистичното светоусещане, на търсенето и приобщаването на индивида към актуалните проблеми

 – бунт срещу ограбващия социум;

израз на „хаотична, разпукваща се тоталност” на времето;

призив към действие, вик за промяна;

– старият свят трябва да бъде разрушен и от руините му да се съгради нов.

-е дръзка провокация срещу всичко умерено, благопристойно, инертно, с-у всякакви авторитети и социални условности, срещу непоклатимите норми на традицията;

-ратува за безусловна свобода на човека, за завръщането му към неговата изначална първичност и „варварска” същност

-текстовете изобилстват с апели, призиви, викове, целта е да стреснат човека, да го изведат от илюзорното му равновесие и да му влеят енергия;

-ключови думиварварство с-у цивилизация, пълната свобода с-у конформизма{стремеж}, бунт с-у спокойствието, промяната с-у установения ред; към единомислие, подобие

-е.изкуство е „израз на БОГ АЗ”, не „отражение на Света”

-ГеоМ противопоставя динамичен, елиптичен, задъхан ритъм, първичност, енергия и страст, огрубен, „оварварен”, депоетизиран, фрагментарно накъсан изказ на символистич.успокоена и плавна мелодика;

-демонстративно се отказва от илюзията за правдоподобност и не се съобразява с логиката на реалния свят, с изискванията за завършеност и цялостност;

-езикът – експресивен, стремеж към разпокъсаност, стихийност;

-разчита се на асоциациите и фрагментите;

-одухотворява мъртвите предмети, превръщайки ги в ярки метафори на субект.си преживявания;

-лириката заговаря с езика на улицата, в нея нахлува прозата на живота;

Елисавета Багряна – поезията й е светъл химн на живота, радост от изживяването на мига, опиянение от пълнотата на сетивните усещания; колоритен и земен, първичен и свеж е нейн.свят, свободен дух, к.копнее да опознае себе си ч-з овладяването на чужди, далечни пространства;

Атанас Далчев вглъбен, разсъдъчен, философски съзерцателен; неговият предметен свят е проекция на екзистенциалните дилеми на човека, на постоянните питания за смисъла на битието и на прозренията за абсурдността на света; драмата на отчуждението и алтернативата на нейното преодоляване градят смисъла на неговите поетични теткстове и тяхната веществено-символна образност;

Багряна и Далчев прозаизират стиха, разчупват римовите и ритмични конвенции на поезията до 20-те;

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – ПОСТСИМВОЛИСТ

1898-1923

– Кукуш – родно място

– 1915 сътрудник на в-к „Кво да е” – дебют

– 1ва книга „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза” 1919 с псевдоним Ведбал

ключова стсб.”Да бъде ден!”- 30 стх., емблема на нег.лирика

– предсмъртни сатирични творби – фейлетонът „Приказка за стълбата” и „Как ще си умра млад и зелен”

ПСЕВДОНИМИ –  Южен Северняк, Вилмон Чизмовлачник, Сър Джеймс Шокинг,  Кямил Ефенди, Окър Кокър,  Жорж Астрални, Йуда Добродушник, Конгресист на градус, Валериан Бромов, Сопоносец Храбри и мн.др.

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТВОРЧЕСТВОТО МУ

–         Ярки багри, мажорни тонове рисуват мечтата за революция;

–         Наричан поет на бунта,  на огнените гриви, слънчевото дете на б.поезия;

–         Поет на гнева на обезправените

–         Порив по Справедливост, идеята за чов.жажда за Свобода

–         Роба в господар на своето чов.достойнство

–         „малкият” човек, социалният аутсайдер се преобразява в титан, който руши и съгражда;

–         ХС съчетава „ботевското” (апокалиптичните видения за борбата като буря, която ще помете света на робството и злото и ще възвести празника на Свободата); на „вазовското” (летописец на своето време, съизмерващ човешкото битие с някаква надличностна система от ценности); на пролетарскотата поезия(идеите за несправедливия обществен ред и социална революция като висша справедливост и бъдеще); на символизма (съвършенство и мелодиката на стиха, образите символи не в метафизичен, а в конкретно-исторически план);

–         ХС е явление в б.постсимволизъм

–         Л-ката му се ситуира  на границата на с-зма и авангардизма;

–         Нов тип естетика – светлите огнени багри, мажорната тоналност, ритмика

–         уедрени образи – хиперболизирани, грандиозни, монументални, в тях избликва възторгът и вярата на революционната енергия на масите, плод на справедливия гняв

образът на пролетарият – на границата м-у 2 пространства: „заключени двери”, „студени бездни” – т.е. безнадежната действителност и

„Пиршеството на празник разблуден” – т.е. бунтът на масите

лир.Аз – „непризван, непознат” е решен да разбие ключалките, за да въздаде Справедливост по законите на Нравствеността, ще създаде нова етика на Правдата и Свободата;

-светлинна символика

-разкрива пътуването на Човека от мрака към светлината;

ОБРАЗИ в поезията на ХС

–         Ний – единицата „аз”  > колективното „ние”;

–         Безименните души

–         Масата, тълпите

–         Улицата

–         Градът

–         Работникът

–         Въглекопача

–         Децата на Града и Улицата

–         Юношата

–         Бурята

–         Зимата

–         Пролетта

–         Смъртта

–         Цветята

–         Уличния музикант, Жената, Цветарката, Жълтата гостенка

ПЛАНЕТАРНИ ТИТАНИЧНИ ОБРАЗИ – Прометей, Северното сияние, Спартак

ТОПОСИ  в лириката му :

–         Улицата

–          Барикадите

–         Градът

ОСНОВНИ ТЕМИ

–         Домът, лишен от топлина и уют

–         Страданието – л.г. се лута из лабиринта на живота и успява да намери отговор на екзистенциални въпроси: защо е роден, защо ще умре…

–         Справедливостта и соц.безправие, революцията и бунтът на роба;

–         Раждането и смъртта, вярата и надеждата, любовта

–         Светлия полет и рухването на илюзиите

–         Смисълът на съществуването

КЛЮЧОВИ ОПОЗИЦИИ

-духовно – грубоматериално

-свободата на Духа – робуването на Златния телец;

-Истина – илюзия

-светлина – тъмнина

-безправие – Справедливост

 

ГЕРОИ НА СТАРИЯ СВЯТ

–         Малката цветарка, девойката, покосена от туберкулозата, братчетата на Гаврош, уличната жена, градът-мащеха, безименните страдащи тълпи…

НОВИЯТ СВЯТ – Справедливост, Свобода, Хармония, Равенство, Пролетта на свободните хора…

ГЕО МИЛЕВ – ЕКСПРЕСИОНИСТЪТ 

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТВОРЧЕСТВОТО МУ

– дързост, бунтарство, неудържимост на емоцията;

фрагментарност – стат.” Фрагментът”, асоциативност, усложнена религиозна символика,    анафоричност;

*психологич.основа на фрагмента е асоциация – образ, създаден ч-з асоциация, затова модерното изкуство изглежда неясно, разпокъсано;

влияние от модернизма – антитеза на традиционното, на класическата реалистическа естетика;

Епосът също е „анахронизъм” за ГМ

– реакция с-у традицията, провокация към инертността и  конформизма;

– основни провокации са бунт, вик, взрив

основни опозиции – варварство и цивилизация

* реалността – е грозна, деформирана, хиперболизирана, трябва да бъде разрушена

*средство с-у реалността – шокиране, стресване, „истеричен крясък”;

*творецът – изразява себе си

*светът е пречупен през субективизма на интелекта

– отхвърля символизма като „мъртва поезия” и нарича езика му „безсмислен анахронизъм”

-говори за „оварваряване на поезията”;

-етичното се превръща в осн.проблем и ГМ стига до прозрението, че всяко голямо изкуство се създава в тясна връзка със значимите проблеми на човешката личност;

-човекът става единствена мярка за ценност;

ТЕМИ

–         Обществено-политически

–         Социално-духовното битие на народа и нацията;

–         Страданието, бунтът, индивидуализмът и масата като сила

ОСНОВНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ

–         Стсб. „Жестокият пръстен”

–         „Експресионистично календарче” – поеми в проза

–         Стсб. „Иконите спят”

–         Стсб. „Панихида на поета ПКЯворов”

–         Поемите „Ад”, „Септември”, „Ден на гнева”

–         Преводи – руска и немска класическа л-ра

–         Сп. „Везни” – стат. „Фрагментът” и  „Против реализма”;

–         Цикъла „Грозни прози”

–         Сп. „Пламък” – стат. „И свет во тме светится”

„ЖЕСТОКИЯТ ПРЪСТЕН” – х-ки

–         Съдбовно предопределение и жертвено изкупление

–         Образи-видения-кошмари;

–         Накъсани, алогични асоциации;

–         Всяка тв-ба е отражение на определено настроение и психическо състояние;

–         Внушение – Безкрайното мятане в безкрайния пръстен на себепознанието

–         Дръзки, странни, гротескови, абсурдни са образите на дъжда; на луната – внушение на самотата, ужаса, страха, злото

„ИКОНИТЕ СПЯТ”

–         5 стх. По мотиви от народни песни

–         Нов подход към народната песен – субективен и експресионистичен

–         „Змей”, „Стон”, „Кръст”, „Гроб”, „Край”;

–         Осн.състояния – тъга, печал, самота, мъчително лутане, болка, страдание, погубена младост, търсене на любовта, безнадеждност;

ПОЕМИТЕ „АД” и „ДЕН НА ГНЕВА”

–         Променено естетическо съзнание

–         Те са „прелюдии”, т.е. чертаят пътя към „Септември”

ПОЕМАТА „СЕПТЕМВРИ

–         Завършен израз на личността на ГМ в идейно-художествен, нравствено-философски и гражданско-демократичен план;

–         Белези: обективно-реалното, исторически-достоверното, философски-обобщаващо;

–         Възникване – по конкретен повод – трагичните събития през септември 1923 г.

–         С е диалог чрез взаимноотричащи се смислови и емоционални фрагменти;

–         Поетика на експресионизма

–         Ключово понятие – бунт, кръв, кръст

–         Структура – С е лирическа поема от 12 песни;

–         Бунтът не е епически, а е изразен и внушен чрез текста

–         Бунт на езика

–         Освобождаване на волята и осъществяване на вярата

1-ва глава

–         Начало на поемата – 3 ключови метафори:

*нощ
*роб
*гняв

образи на нощта – този образ въвежда 1-вата смислова опозиция

*мрак-светлина

Ч-з противопоставяне на нощта и деня е внушена идеята за проглеждането, за свободния човешки дух; от мрака и хаоса се ражда кървавият гняв на роба страдалец, желанието му за обновление;

Зависимостта м-у насилие и протест е с общ-истор закономерност

–         Образа на човек-народ – изреждането на предметно-битови детайли в 3 графично отделени композиционно-ритмически единици, създава словесна простота, ярка графичност на картините, подчертава всеобхватния х-р на бунта

–         Липсата на препинателни знаци – динамика, стремително движение

–         1-вата композиционно-ритмическа цялост е организирана около предлога „из” и прави асоциация с взрив…

–         2-рата група фрагменти, слепени на принципа на колажа – ч-з предлога „по” внушава устремност на движението;

–         3-тата ритмическа група гради ч-з възрастови – стари,млади, национални – шопи , социални- изпокъсани, кални, гладни…, емоционално-психологически – диви, гневни, бесни х-ки съзнателно деформирания и огрубен образ на въстаналия народ – уродливи, сакати, космати;

–         ГМ не идеализира, а дегероизира гротесково масата

2-ра глава –  символно-алегоричен план

–         Подчертава движението от събитийно към историческо и философско;

–         Образи – символи на светлината – блясъци, слънчогледи, слънце, светлина

–         Слънчогледите – ключов образ

–         Внушава в символно – метафоричен смисъл сблъсъка м-у илюзията и реалността и в идейно-психолог.план осъществява прехода към трагич.развръзка

–         Обр.на слънчогледите въвежда 2-рата смислова опозиция в поемата подем-погром;

3 – та глава –

–         разгръща се образът на народа

–         идеята за смисъла на неговия бунт

–         образът на тълпата е  преосмислен – това не е сбор от бездушни, безлични, апатични единици, а общност от конкретни личности – унизените и оскърбените

4 и 5-та глава

–         3-та смислова опозиция – варварство – цивилизация

–         Мотивът за изчерпаното търпение

–         Бунтът ч-з цветове – червено – с-л на духовните пориви на въстаналия човек – надежда, вяра, воля и истина; черно – с-л на гнева на страдащия несвободен човек;

–         Основна смислова опозиция Бог-Човек

–         Посоката на движение по вертикала

–         Светкавицата – с-л на човека, опълчил се с-у Бога

–         Алюзия със световното дърво внушава вечната борба м-у доброто и злото

–         Бунтът е видян в национални измерения – „родни Балкани”

6-та част

–         „Започва трагедията!” – категоричност, лаконичност, изключителен драматизъм; маркиран е поврата

8-11-та част

–         Песни на ужаса и страданието на човека, на неговите пориви и мечти

–         Апокалиптични картини на пограма

–         Суров реализъм

–         Метафорични образи„ стилов хаос внушава битийния хаос

–         ГМ полемизира с традиционните представи за родно и родина

–         Идея – Властта е фикция; с-л на жестоките условности, поробващи човека;

–         Противоречие вяра – неверие

–         Образа поп Андрей – епизодът с него е изграден изцяло в събитийно-реален план; той  е 1-ственият исторически достоверен персонаж с конкретен адрес – Медковец; ужасяващ натурализъм;

–         Картината със статичност – картината на хаотичното движение-изтребление

–         Акцент- уникалността на подвига

–         Идеята за екзистенциалната самота – до истината човек се домогва сам

–         Мотивът за лудостта и самозаблудата

–         Духовното величие на Човека е свързано с оценъчната градация

–         2 плана на изображение:

*Исторически

*Библейско-митологичен

– динамика на разрушението и оскверняване на родовото пространство;

(разполовеното отечество, разрушения храм, кървавите мегдани, окървавената Марица)

–         Кардинални въпроси –  за човека, човешката воля, човешката вяра, човешката история, човешкия прогрес

–         Основни понятия – родина, народ, Бог и вяра – те да изградят нов свят, в който Човекът и вярата е вяра в Човека;

–         3 смислово-понятийни ключа – нощ-гняв-роб;

АТАНАС ДАЛЧЕВ – ПОЕТЪТ-ФИЛОСОФ

ТВОРЧЕСТВО

–         Превежда басните на Лафонтен, „Братовчедката Бет” на Балзак, „Червено и черно” на Стендал;

–         Около 70 стсб.

–         Стсб. „Прозорец”, „Стихотворения”, „Париж”, „Ангелът на Шартър”;

–         Статията „Поезия и действителност”

–         Книгата  „Фрагменти”

–         Участва в кръга „Стрелец”

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТВОРЧЕСТВОТО  МУ

–         предметна  поезия

–         търсене на нова естетическа насока

–         силно повлиян от символизма, но му се противопоставя

–         темата за дяволското  – връзка с тв-вото на Бодлер

–         концептуализира худ.свят

–         философска дълбочина

–         акцент в-у предметния детайл, а не в-у фрагмента;

–         теми – екзистенциални:  смъртта, симсъла на битието, страха, месианистичната роля на славянството, „родно” и „чуждо”…

–         рисува метафората на книгата за чуждия живот, чието писане и четене замества живеенето на Аза;

–         образи стаята, часовника, Времето,  огледалото, портрета… – връзка с естетическото пространство на страха и смъртта; болницата, хижи, коли, стени, чекръци, врати, балкони;

 

–         цветове – бяло, черно

–         предметния веществен свят отвежда към света на идеите

–         прозира смисъла и безсмислието на човешката екзистенция;

–         врати, прозорци, огледала, часовници – са символи – филос.размисъл за времето, съществуването, смъртта, страданието на индивида, напразно търсещ своята идентичност;

–         символистичната образност и музикалност;

–         сетивност, веществена плътност, материалност

„ПРОЗОРЕЦ „

–         символ, който дава заглавие и на първ.му стсб.

–         С-л на границата между дома и пътя, м-у човека и света;

–         Лир.Аз не може да преодолее преградата м-у себе си и хората, дори я стабилизира ч-з гротесков жест на отмъщение за своята самотност и уязвимост;

–         Л.Аз се идентифицира с злокобно-самоироничното „аз съм една ненужна жалка мърша”;

–         Израз на обречено и изпразнено от съдържание съществуване, чийто спасителен бряг е смъртта;

–         Трагедията на урбанистичния човек; смазан от живота, от самотата, агонизиращ сред екзистенциалния хаос;

„КНИГИТЕ”

–         Културата

–         Интелектуалецът, „самозазидал” се сред книгите, се изолира от общото русло на живота;

–         Л.Аз аскетично е презрял радостите на света и е избрал самоусъвършенстването и себепознанието;

–         Разбира, че му е убягнало обаче знанието за хората и обикновените неща от живота;

–         Копнеж по изгубената естественост

–         Светът на общуващия единствено с книгите е умъртвен свят, че който трупа само книжно знание, се лишава от познанието на живота чрез опитностите  с хората;

–         Отчуждението на човека от собств.му идентичност, превръщането му във вещ, тотална деперсонализация провокират гневен и горчив изблик на съвестта.

„ДЯВОЛСКО”

–         Заглавието отвежда към естетиката на диаболизма;

–         Идеята за абсолютната дисхармония

–         Погледът на л.аз блуждае и усещането за умиране го приковава към предметите;

–         Часовникът е печалният символ на безнадеждно отиващото си време, ограбващо човешкото и го затваря в екзистенциалния кръг на абсурдността;

–         Човекът е в затвореното пространство на стаята, смазан на пода, трагично осъзнаващ изтичането на отмереното от съдбата време;

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА  

Елисавета Любомирова Белчева – истинското й име

ТВОРЧЕСТВО

-1-во стх в сп.”Съвременна мисъл”

– сътрудници на „В-к за жената”, сп.”Златорог”…

1-ва стсб. „Вечната и святата”

– други стсб. – Звезда на моряка, Сърце човешко, Пет звезди, От бряг до бряг, Контрапункти, Светлосенки, На брега на времето

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЛИРИЧЕСКАТА ГЕРОИНЯ

–         Съхранява родовата памет, но преодолява канони ч-з дистанциране от стериотипите

–         Волната сестра на вятъра, разкрепостена, жадна да вкуси от всички радости на живота

–         Търси себе си

–         Нежна, властна, влюбена, ревнива, грешна, свяа, с вкус към живота;

–         Енергична, витална, неукротима, естествена, импулсивна

–         Помъдряла за неделимостта на човека от природната хармония

–         Рисува образа на модерната жена

–         Духът на л.героиня мечтае  висини

–         Търси нови пътища към света и себе си

–         Сетивността – точката на съприкосновение с другите, но е и знак за различност

–         Първичните стихии в л.г са много силни

–         На утвърдения образ на жената, свързан с дома, майчинството реда и постоянството ЕБ противопоставя „родната сестра на вятър, на водата, на виното…”

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ПОЕЗИЯТА Й

–         Диалогично отворен стих към:

*Фолклорна образност

*Елементите на природата

*Света на техниката и урбанистичната цивилизаци

*темата за жената и женствеността, за греховността

*темата за страданието, смъртта, любовта

*темата за родината, скитничеството, себепознанието

*темата за трагичния конфликт м-у битие и бит, м-у ирационална природа и житейски условия[1]

ЦИКЪЛЪТ„ВЕЧНАТА И СВЯТАТА”

–         Гради обобщени образи

–         Женствеността е в поредица от превъплъщения – моминство, влюбване, венчило, майчинство, старост

–         Жената е и грешна,  и свята, но винаги вечна, извор и същност на живот

–         Обич – себеотдаване – жертвеност – обричане

–         Дом-път

–         Любовта като магия и доверие

 

ЙОРДАН ЙОВКОВ – майстор на дългия разказ

 

ТВОРЧЕСТВО

–         Период на войните

Заостря вниманието му в-у обикновения човек, у когото мъдрост и душевно  богатство съзряват при критични за живота ситуации

–         Първи печатни творби (ако не се смята стх.”Под тежкия кръст” и р-зът „Овчарова жалба”) са:

1 и 2 том Разкази , 1917-18

Повестта „Жетварят”,1920

Сб.р-зи”Старопланински легенди”,1927

Сб.р-зи”Вечери в Антимовския хан”,28

Сб.р-зи „Женско сърце”, 35

Сб.р-зи „Ако можеха да говорят”36

Драмата „Албена”30

Комедията „Милионерът”30

„Боряна”32

1920-27 в Букурещ като легационен секретар, създава „Старопланински легенди” и завършва сб.”Песента на колелетата”, започва „Вечери в Ант.хан”

 

ТЕМИ

–         за любовта, която пречиства и възвисява

–         за страданието, за смисъла на човешкия живот

–         за доброто и добротата

–         за вътрешната и външна красота

–         за войната – най-голямото безумие на цивилизацията

–         за миналото, което никога няма да се върне

–         за творческия труд, който осмисля живота

 

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЙОВКОВИТЕ ГЕРОИ – МЪЖЕ И ЖЕНИ

–         те са винаги красиви, одухотворени

–         те са изразители на възвишени качества

–         мъжете – снажни, красиви, смели, героични, с чувствителност към женската красота

–         жените – красиви, въплъщение на представата за българката – пазителка на домашното огнище, изразителка на любовта, дома, майчинството, нежността, рядко – на греха

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТВОРБИТЕ МУ

–         житейска мъдрост

–         основни показатели за цикличност са:

-фиксирана времева позиция и постъпателно движение на худ.време в поредицата от р-зи

-общо худож.пространство

-обединяващи образи и обща образна система

-циклизирането напомня структурата на повест, роман

-специфично озаглавяване на циклите и функционалност на заглавията

-своеобразна система в началните изречения и особено в завършеците на р-зите

– човекът в творбите му – идеята за абсолютната красота и противоречието, което носи в себе си

–         поетичен език в проза, който увлича читателя

–         описателност

–         моделът на худ.пространство е:

*център – периферия

*добро – зло

*село – планина

*хоризонтал – вертикал

–         детайлизиране на образите

–         портретни физически и психологически характеристики

–         дълбочина на прозренията, вглъбено и одухотворено слово

–         ЙЙ – дълбока и чувствителна натура – успява да пресъздаде и добродетелта, и хармонията, и красотата, и злото в неговите превъплъщения по виртуозен начин

–         Циклизиране на разказите – свързани с някаква нравствена концепция; проблемно-художественият определител на отделните цикли(време, пространство, идея, нравствено послание в жизнения избор на героите)взаимодейства с някои образи символи – Балкана, хана, чифлика

–         Пространството се дели често на горе – долу

–         Нравствена оценка

–         Заглавието – явява се смислов и идеен определител

–         Човек „пътува” и диалогизира със себе си, за да се самоусъвършенства, себепознае, да разбере света и случващото се в него;

–         Пътят – общ символ на избора или промяната – худ.послание излиза извън регионалната определеност – Добруджа, Балкана; пътят във военната проза – свърз.с чов.страдание

–         Пътят извежда каъм греха, но му дава и шанс за изкупление; Извисяване се постига чрез добри дела

„ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА”

–         Мотивът за добротворството

–         Идеята за творческото прозрение

–         Темата за страданието, за творческия съзидателен труд, за радостта да носиш радост на другите

–         Сали Яшар – в експозицията на р-за е изграден с ярки психол.детайли и душевна х-ка

–         Мъдро понасяне на изпитанията в живота

–         Склонност към глъбина, която отсява малките истини в големите въпроси

–         Изцапаните здрави ръце на СЯ издават човека на труда, на духа,дарбата на ковача да прави каруци, които пеят по белите п ътища, осветява с Божествена светлина човешката съдба на героя – предопределя щедростта на неговия духовен взор

–         2-пластова портретна х-ка:

*Философска

*Нравствено-етична

 – в каруците гер.влага много любов – те пеят по пътя, където хората се срещат, разделят и отново кръстосват съдбите си

–   в доволството на СЯ блика мечтата за голямото благодеяние, безкостност

– душевна съсредоточеност на героя – тя се засилва с болестта му, спохожда го мисълта за смъртта, която ускорява вътрешното движение на душевния му живот; споменът за синовете му, които не могат да наследят занаята му, защото са мъртви, го навежда на идеята за човешката преходност;

– надмогването на тъгата

– идеята за „себап” – да сесъгради чешма или кладенец, която да дава животворна вода в равната пустош, хан, където хората да замръкват; СЯ се отказва от градежа, но не и от проникновението, че радост и сила е да се направи благодеяние на хората; песента на красивата му дъщеря Шакире, дошла при болния си баща, оживява посърналата душа на майстора, изпълва го радостната надежда , че ще преоткрие своя „себап” – творенето на каруци;

– забележителна художествена образност има в изразяването и изобразяването на мислите на СЯ („увиснали в сребърната мрежа на месечината”) – навява самотност, но „бялата светлина на месеца” му донася песните, които освобождават душата от съмнение; страдаащият духсе въззема от живителните звезди на човешката любов и красота на Шакире

„вечните пеещи колела” – символ на духовния къговрат

– мотивът за личното съществуване и откриване смисъла на живота чрез добротворството е изведен до нравствено обобщение, което засяга отношението към другите, радостта от стремежа да се живее заради доброто, сторено на хората;

„СЕРАФИМ”

–         Името на героя – целенасочено подбрано;

–         Серафим се явява в греховната обикновеност на битието като вест за една потребност от хармония, като Божествен промисъл и добронамереност

–         ЙЙ разграничава х-ките на героя си от 2 позиции:

-Мнението на кафеджията Еньо – човек с равнодушна търговска душа

-Мнението на повествователя  – „Един чудноват човек , нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан…Посред  лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а краката му бяха обути в цървули”

– чудатите дрехи на героя само предизвестяват взирането в човешкото нещастие и последващата  благородна постъпка

– ЙЙ детайлно описва не само окърпеното палто, но и жестовете на героя, който се храни така, че да не пропъди наоколо врабчетата; от очите му свети нежност и доброта, вътрешна устойчивост на човек, пренебрегнал битовата тревожност

– Серафим е съзерцател на прекрасен свят; неговото световъзприятие и воля за добротворство са далеч от сковаващите параметри на политическа или социална разсъдъчност

– благородството и милосърдието на С. и другите като него нравствени двойници създават една вселена от мечтатели и ентусиасти на добродетелта

– чрез психологическа х-ка ЙЙ умее да покаже и разкрие своята истина за света

„ШИБИЛ”

–         Ш. – съзерцанието , вглъбяването му следва идеята за магията на любовта

–         Променя се, усамотява се, от коравосърдечен и безразсъден разбойник става замислен и добър, потъва в мистичен свят, в който реката „пее”…

–         Отказът от богатства, от скитнически живот, мъжко другаруване доказва силата на любовта и женската красота

–         Решението на Шибил- да се обвърже с обществените норми, които някога са били тежки за неговата хайдушка душа

–         Мотивът за равновесието между 2-та свята: хайдушкия и простият живот на празниците, труда, скърбите и удоволствието на обикновените хора – не може да бъде трайно;

–         Естетизиране на хайдушката смърт;

„ИНДЖЕ”

–         Разбирането за неизбежността на възмездието

–         Прецизността на портретните и психологичеси детайли е подчинена на идеята за греха и изкуплението, за неизбежния катарзис, когато личността става готова и пречистена да премине чрез смъртта в отвъдното;

„ПОСЛЕДНА РАДОСТ”

–         Военен р-з – мъчителната драма на чов.душа, терзаниета на сърцето

–         10 фрагмента конструират творбата и разполовяват 2.та свята – на мира и на войната

–         Героят – чудатият цветопродавач се противопоставя със своята странност на общността

–         В 1-вата част героят е ситуиран хармонично сред обществото – доставя радост на хората

–         Цветята – връзка между етично и естетично в прозата на ежедневието

–         Във 2-та част – светлата душа на тази „птичка Божия” повяхва през „зимата” на живота; във войната, сред калта и холерата Люцкан е не само жалък, а и нелеп в големите си войнишки дрехи – не може нито да се защити, нито да поумее грубите гаври и закачки на войниците, сами изпаднали в ужас и стрес, че могат да бъдат убити всеки миг;

–         ЙЙ чете знаците на душата, която е чужда на насилието

–         Бълнуването на Люцкан е рефлекс на пълното отчуждение от жестокостта;

–         Унищожаването на хризантемата, стъпкването в калта от войнишки ботуши, води Люцкан до крушение на илюзиите, че може да се възстанови поривът към милост и красота; болката на духа е толкова голяма, че му остава „последна радост” – да протегне ръка      към нежното бяло цвете – контраст на почернялата земя от човешки трупове и пушечни гърмежи

–         Думите на дядо Слави са като поанта – три пъти: „Жетва, жетва иде”

–         Според „езика на цветята” хризантемата е символ на непорочността, тъгата и раздялата

–         Белият цвят в Йовковата военна проза се явява анатитеза на червения – кръвта, огънят, битките -, и на черния – обгорялата земя, барута, смъртта

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СБ. „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ”

–         Търси опора в миналото чрез нег.духовна красота, каквато е фолклора

–         Съчетава романтика и реализъм

–         Епиграфите синтезират баладичния дух и устната легенда

–         След идилиите на П.Тодоров това е втори етап в литературно-художествената естетизация на фолклора в б.проза

–         Тук осъществява 1-вата циклизация – в-у принципа на пространственото единство на действието

–         Предметно-пространствена символика като епически принцип на мястото на личностно-героическия, както е у Ив.Вазов

–         „балади в проза” – пълна хармония между музикалност и словесност

–         Книга за преплитането на любовта и смъртта

–         Любовта има пречистваща сила – естетизацията й, въпреки че Балканът е символ на съпротива и бунт; любовта е съдба;

–         Ако у Ботев Балканът е символ на национална свобода, Йовковите „старопланински легенди” са химни на индивидуалната човешка свобода, апотеоз на извисяването на човешката душа;

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СБ. „ВЕЧЕРИ В АНТИМОВСКИЯ ХАН”

–         Виж всички х-ки за цикличността на Йовковите р-зи

 

НИКОЛА ВАПЦАРОВ

ТВОРЧЕСТВО

1-ствена стсб. „Моторни песни”, 1940 – религиозна вяра в живота като възможност;

-разстрелян 1942 г.  

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА  ВАПЦАРОВИЯ СТИЛ

–         Бял стих

–         Динамика на чувствата

–         Непреодолима вяра в Бог и в доброто в човека

ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

–         Вяра

–         човек

–         Моторите – на работната машина, на самолета, на ракетата

–         Небе

–         Песен

–         Романтика

–         Мечта

–         Живот

–         ден

ТЕМИ

 

–         Човекът и новото време

–         Човекът и вярата като висша ценност

–         Човекът и животът

–         Човекът и машините

–         Човекът и родината

–         Човекът и историята

–         Човекът и изкуството

–         Природата

–         Войната

–         Гладът

–         Илюзията и реалността

–         Животът като ценност, вярата, саможертвата, смъртта

–         Романтиката и мечтата

–         Преобразяването на човешката природа

 

„ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”

поставя ключови проблеми:

–         Кое всъщност е по-човешкото у човека – стремежът към непогрешимост или способнастта да се преосмисля собствения живот

–         Песента – силата на човешкия дух

–         Борбата вътре в човека и в душата му

Особености на тази творба:

–         Ключови думи – човек, песен, престъпление, разкаяние

–         Песента като поетичен образ на човешкото у човека

–         Щастието е в побеждаването на злото в себе си самия

–         Вярата и мечтата са екзистенциални импулси за героя, отправни точки на неговото себенамиране и духовно себепостигане

–         Стх. Е своеобразна полемика за същността и предназначението на човека, за битката в човека за Човека;

–         Ролята на диалога – динамика в движението на чувствата

–         Литер.критика открива дори нещо религиозно, мистично в чудота на преображението на героя

–         „разказите” в творбата са два:

-на дамата (мизантроп – човекомразец)–като персонаж тя е бегло маркирана ч-з словесните си и речеви жестове, но преди всичко ч-з гледната си точка за човека и нег.същност; нервна, гневна, дори истерична, тя е нетолерантна към мнението на другия и въплъщава философията на мизантропа; според нея човек е примитивно и агресивно същество, подвластно на стихийното животинско начало и е лишен от нравствени ориентири; тя р-зва за братоубийство;подчертава инстинктивното в човека и заличава ценността на неговия живот;

-на лир.аз (филантроп- човеколюбец)– той противоставя на дамата увереността на филантропа, идеята , че човек може нравствено, духовно да се прероди и да докаже своя богат духовен потенциал, той се оказва и морален антипод на сопнатата и предвзета дама, като се опитва да убеди „полека, без злоба, човешки” достоверността на своите твърденияразказ за жестокостта на престъплението, извършено е отцеубийство и разказ за разкаянието, прозрението и наказанието;  

– оттук нататък започва сърцевината на текста – поетическото послание, което трябва да аргументира тезата за възвишеното в човека, за възможността той да стане Човек дори тогава, когато е престъпник

-диалогът „олеква” и „натежва” чрез монологичния „разказ” на л.аз за „случката, станала в село Могила”;

– интересното е, че двамата опоненти базират своите противоположни позиции върху 1 и същ пример – убийството:

*в историята на дамата – човекът е братоубиец

*в историята на л.аз – човекът е отцеубиец

И в двата случай чрез поведението си човек се е дистанцирал от човешкото;

Важни в случая са не фактите, а преосмилянето им

Възможна е метаморфозата на „злодея злосторен” в човек

Катализатори на промяната са другите („попаднал на хора”) и песента( „но своята участ………….песен”)

–         Възроденият човешки дух се вглежда в себе си, за да разгадае причините за своите действия и да открие социалната им детерминираност („не стигне ти хляба…..па стъпиш на гнило”)

–         Представен е вътрешният монолог на престъпника, преоткрил изконната си човешка същност; разкрива героя не толкова като субект, колкото като обект на злото;

–         Вапцар.вяра във възможността да бъде пренаредено битието

–         Себенамирането изглежда твърде лесно; оттук започва обаче трудното – непрестанното себедоказване, отстояването на новите критерии и нравствени стойности пред лицето на смъртта, опазването на човеш.облик пред лицето на страха и овладяването на първичните инстинкти; вярата е тази, която спасява току-що намерилия себе си човек и не му позволява да се поддаде отново на животинското естество:

–                    Див поглед на бик

отстъпва на

светлината, раждаща се в Душата – дух.просветление:

                                 …зората, в която се къпела с

                                            Блясък звезда

–         Така, съзерцавайки вечността на мирозданието, човек открива вечността в себе си – тържеството на свободния Дух над обречената плът

–         Песента на героя е нег.победа над смъртта, нег.истинско себепостигане и послание на нетленното  към тленните човеци от света

–         Финалът отразява нравств. и естет. оценка на екзекуторите, на предметния и природен свят, на истеричната дама и на л.аз, синтезиращ поетичното послание:

–                                   Какъв ти тук ужас?! /Той пеел човека. /Това е прекрасно, нали?

–         Оказва се, че нито затворът може да окове самопостигналия се чов.Дух, нито смъртта да го умъртви

–         Истинският разговор е с читателя – за чов.същност, за правото й да се променя,да се преражда, да се извисява, да надмогва злото, омразата, да изживява нравствен катарзис

„ВЯРА”

–         Концептуалното ядро в лириката на В. е вярата – тя е осн.екзистенциална и свръхценностна категория в нравствената система на Вапцаровия лир.герой;

–         Надеждата във възможността да се съгради друг, алтернативен свят на мястото на съществуващия, к. осмисля битието на човека и разкрива пред него хоризонтите на бъдещето, дава стимул за живот – затова „В” е 1-вото стих. в единствената му стсб.”Моторни песни”

–         Посветено е на изконната човешка сила, надеждата, че „утре ще бъде/животът по-хубав,/ животът по-мъдър”

–         Стх. Синтезира в себе си В.екзистенциална философия, доминирана от оптимизма и мечтата за по-хармоничен свят

–         Л.аз вижда своето съществуване като поредица банални битийни дейности

–         Ключов Вапц.мотив – двубоя с живота

–         Борбата е деромантизирана, снижена, изравнена с тривиалните елементи на съществуването; тя е естествена като дишането

–         За разлика от ХрБ, ИвВ и най-вече от ХрС, които интерпретират борбата като монументален празничен акт, В. я лишава от патетика и я превръща в белег на ежедневието

–         Забележителното е, че въпреки схватката с живота л.аз бърза да заяви, че не омразата, а любовта към живота лежи в основата на битието му

                         Дори да умирам,

                         Животът със грубите  

                                Лапи челични

                                Аз пак ще обичам!

                                Аз пак ще обичам!      

–         Животът е обявен за абсолютно блато , в името на което човек е готов на подвиг и саможертва и гер. е готов на всяк.изпитания за глътката въздух

–         С-у представата за обикновения и скромен човек от началото на стх застава човекът със забележително самочувствие и сила, личност  с героични помисли

–         Във 2-рата част на текста основен е мотивът за вярата

–         Прпоставя съюза „но”, въвежда вярата като свръхценност, повече дори от живота вярата е основна екзистенциална опора на В.лир.гер и отнемането й е равносилно на духовен разпад за личността, равносилно на смъртта        

–         Вярата на В.лир.гер. е вяра, но в бъдещия светъл, справедлив и хармоничен свят тя е неунищожима, неподвластна, недосеаема за смъртта

„СЪН”

–         Образа на труда като емблема на райския бъдещ живот – в центъра

–         Лирч.ситуация съвместява настоящето на започващата битка със сънуваната картина на утрешния трудов делник на човека

–         Ч-з съня и мечтата бъдещето нахлува в настоящето, за да даде смисълът на изпитанията, лишенията, смъртните предизвикателства

–         Творбата е диалог м-у 2 приятели в навечерието на поредната атака с-у врага; Фернандес споделя с Лори сюжета на 1 прекрасен сън, в който войната ще е останала назад във времето и хората ще се радват на свободния и творчески облагородяващ труд;

„ИСТОРИЯ”

–         В.лир.човек твори Историята

–         Осн.проблем – възможността за диалог на малкия човек и Истор, к. се е извисила над него, за да преподреди и пресее събитията на епохата

–         Човекът има какво да каже на тази мъдра учителка, има на какво да я научи

–         Въпросът е дали Тя ще го разбере

–         Л.аз се идентифицира със своите събратя и се превръща в говорител на тех.страдания и надежди

–         Л.аз избира колективното „ние-говорене” от името на цяло едно поколение той настойчиво се обръща към Истор, к. ще бъде призвана да опише и коментира настоящето за л.говорител

–         В този смисъл значителна част от стихотворението конструира своеобразен диалогна човека от поетовото настояще с летописеца на събитията

–         „какво ще ни дадеш, Историйо/от пожълтелите си страници?” – този ретор.въпрос разкрива невъзможността на Истор да се докосне до живия пулс на времето и да го интерпретира ч-з индивидуалните чов.съдби

–         Все по-ярко става опасението, че обитателите на социалната периферия нямат шанс да влезнат в аналите на Историята

(„неизвестни хора…, миришещи на лук и вкиснато”) – те заслужават да бъдат в Историята, защото те са Обектите и Субектите на събитията; те са смазани от събитията, но и ги движат напред, те всъщност са истинските Творци на Истр. и заслужават да останат в паметта й;

–         Въпреки аргументираната поетическа логика за заслуженото място на обикн.човек, личи подозрението, че „простата човешка драма” ще остане извън писано фиксираното историческо повествование; в него ще влязат водачите, героите, грандиозните  събития, но не и малкият човек – неговите тревоги, лутания, пристрастия и надежди ще останат извън историч.контури;

–         И така, Истр. е видяна като жив организъм, който има очертания, но не и сърцевина; Тя се оказва куха и шаблонизирана, надменно пренебрегваща истинската човешка вселена;

–         Истр е представена като суха институция, създадена от човека, но не и за него, защото отказва да покаже на следващото поколение истинското лице на преходното;

–         Суровият глас на страдането зазвучава с категоричност, за да открои трагизма на всекидневното съществуване и да го противопостави на високия истор.патос

–         Човекът обаче отказва да приеме страданието като даденост и неизбежност; „оглупялата мъдрост” на бащите, че „така било е и ще бъде”, се конфронтира с търсенията и надеждите на синовете, с напрегнатия им духов.живот, който ескалира в кулминацията:

            „Не мога повече! Не искам!”

„КИНО”

–         Драматизмът на чов.съществуване

–         2 контрастни картини в структурата :

-измислената, сантименталната

– жестоката трагичност на човека „тук” и „сега” в соц.ад

– филмовата визия за живота е дискретна с помощта на иронията

– образът на чов.същ-ване, изграден от евтината масова култура, е сладникав и еднозначен, без дълбочина, без изпитания, без сложност; той е доминиран от клишето и шаблона; в това псевдоизкуство е предвидимо и привидно идилично; дори жанра – „Една човешка драма” – е профанизиран и обезсмислен; псевдодрамата е отречена от л.аз чрез ирония и сантим.изображение, ч-з реторич.питания

съдбата на истинския човек е реалността на мизерията, гаснещ в покрайнините на социума; развенчава масовата култура, внушава идеята за стойностното изк-во – реалистично и искрено, идващо от живота;

„ПРЕДСМЪРТНО”

–         Тази тв-ба е създадена в гранична екзистенциална ситуация – пред прага на смъртта

–         В очакване на разстрела личността остава сама със себе си, за да осмисли отново св.живот, св.истина, св.вяра; за да потвърди „безмилостната жестокост” на борбата и да снеме от нея ореола на изключителността и романтичната извисеност;

–         За да проблематизира нейната епичност и открои суровата й делничност, за да интерпретира неизбежната смърт като нещо обикновено, без да героизира личния пример и саможертвата; за да се оттласне от безнадеждността на физическата смърт, отвеждаща към нищото и открие нови, надвремеви хоризонти пред саможертвения подвиг;

–         Л.гер застава лице в лице с Историята и влиза в нея, оставяйки и след смъртта със своя народ – „в бурята” на негоия път през годините, превръщайки се в частица от негов.бъдеще; така индивидуалното битие се слива с колективното

–         Историята намира своя човешки смисъл, а човекът – своята историческа същност

„ПРОЩАЛНО”

–         Слова, изпълнени с тиха тъга и копнеж на   душата – интимна дълбочина и нюансираност на преживяванията, чувствителност, широта и изразителност, универсалност на дълбочината, на идеята за непреходното

–         Любовта на поета към своята жена –единство на ум и сърце

ПРОЩАЛНО и ПРЕДСМЪРТНО  – представляват модел-равновесие на основните съставки на Вапцаровата поетика – лично и интимно с гражданско и обществено битие – цялост на единството между живота и смъртта в личната и обществената история

„ЗАВОД”

–         Характерното е безглаголният изказ на белия стих – внушава се идеята за статичност, непроменимост

ДИМИТЪР ДИМОВ

–         Романът „Тютюн”, „Поручик Бенц” и „Осъдени души”

–         Романът „Тютюн, 1951 г.; но социалистическата литературна критика го принуждава да го преработи и така 1954 г. се появява второ издание на романа; едва 1992 г. произведението възвръща първоначален вид

РОМАНЪТ „ТЮТЮН” – случаят с литературната критика

–         Р. има две издания със стойност на оригинал

–         1951 г. – първо

–         1953-4 – второто – поправено под натиска на идеологизираната критика

–         1-вото издание  – скандал в новата литер.история; защото идеол.критици смятат, че :

-трябва да се създаде образ на работническата класа, който да съперничи на образа на Ирина

-да се разшири описанието на работнич.свят, на неговия вътрешен живот и борби

-да се създадат покрай Чекъра и Костов и други образи, от които да се вижда, че те не са единствените представители – първият на полицията, а вторият на чиновниците –  на „тютюневите господари”

Случаят „Тютюн” поставя два значими проблема за литр.ни история:

-проблема за същността на догматичната литр.критика, намерила своя израз в догмата на социалистическия реализъм;

-култерологичния проблем за копието и оригинала

Скандалът около романа изтъква проблематичността на литр.критика, която има следнити

 фундаменти на своята истина:

-писателите отразяват  промените в обществената и социална действителност

-марксическият светоглед е начинът за анализиране на проблемите

-критиката – метода на социалистическия реализъм

-съзнанието е отражение на материалния свят

-авторовата субективност е нежелателна – тя води до погрешност, неистинност, дори до неразбиране на героите от техния творец

-за тази критика „вярност” и „погрешност” са ключови думи – служи се на политически интереси и се намесва некоректно въпросът за качеството на дадена творба

СОЦИАЛНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В РОМАНА

–         Отразяват се 3 десетилетия – след 20-те г.на ХХ век

–         Време на стачки, финансови машинации на производствени концерни

–         Социалното – източник на сюжети в историята

–         Финансовата олигархия е политическа (Борис Морев и фон Гайер), довчешните стачници стават комунисти

–         Фабулна значимост на причинно-следствената връзка между обществените явления

–         Прозрението на причиннатавръзка е ключова в развитието на персонажа – Ирина променя начина си на схващане на света: „Тя съзна, че не дивата Спасуна, не озлобената тълпа, не сприхавият околийски началник бяха убили баща й. Истинският му убиец беше светът на олигархиите, светът на Борис, самият Борис…”

–         Постъпки – последици – колкото по-несъзнателен е героят, толкова по-голяма е неговата вина;

–         „парцелиран” свят – на класата, на средата, на психологията на личността;  попадайки в друг слой на битието, персонажите не живеят там, не се ангажират, просто преминават

–         Темата за състоянието на обществото  присъства и в политически, и в морален аспект; разпределението на благата и богатството в тогавашното общество е не просто несправедливо, то ярко противоречи на всяка хуманност, на всяко уважение на човешката личност; беднотията и гладът често привличат автор.внимание(Спасуна, Симеон и дори Борис в началото на романа) – те са антагонистите:

„…гледаха втренчено елегантния костюм на директора, сякаш не можеха да проумеят как беше възможно да съществуват толкова хубаво облечени хора, докато хиляди жени и деца водят полугладно съществувание”

 

ПЕРСОНАЖИТЕ В РОМАНА – БОРИС и ИРИНА – екзистенциални измерения

–         Нов подход на ДД към осмислянето на историята от интелектуално-философски, моралистичен аспект

–         Авторът не визира историч.движение, а описва образите, през които минава то

–         Липса на дистанция от сюжетното време – задържа вниманието на автора върху нравствената и философска проблематика на времето и творящата се в настоящето история-интрига

–         Това е роман за апокалиптичното сгромолясване на една обществено-политическа структура, на свят без морални устои

Образът на Борис Морев

–         Чрез него се разкрива настаняването на безскрупулни индивиди на върха на икономическата власт в страната

–         Стилът на ДД демонизира образа, максимално го отдалечава от човешките черти, за да разкрие волята за власт и стремежа към свръхчовешкото

–         Б. постепенно разрушава обвързаността си с рода, оттласква се радикално от родовите белези

–         Срамът от баща му поставя началото на „обезродяването” на Б.

–         Ненавистта към братята му, коравосърдечието, с което премазва конкурентите, типологизират образа и предопределят по-нататъшните му действия

–         Напуска родния си град, изоставя болната си съпруга, бракът с която го лансира до върховете на властта, продава интересите на родината си, както и единствената жена, която смята, че обича, на чужденците

–         Б. е завършено създание на творч.интерес на автора към катастрофичните характери, към безродните и безскрупулните

–         Б. е неспособен на емоц.обвързаност със семейството си или с родния си град – за него това е безсмислено, безпредметно

–         За него – бъдещият директор на „Никотиана”,  не човешките същества имат смисъл и стойност, те са само средство за постигане на „златния мираж”, властта, парите…

–         За Б. не съществуват морални качества и категории – мотив за неговите постъпки не е нито доброто, нито злото, дори не и богатството, а волята за власт, идентична с презрението; той е обладание от това свое желание – монолитен     , сигурно насочен към целта, без да допуска колебание и драми в себе си ; до момента, в който образът му започва да символизира класата, към която принадлежи, той разкрива своята общност със Свръхчовека на Глупостта: този смисъл на човека, който надхвърля човешкото, а неговото величие се оказва не цел, а мост:

„кое е добро за този нов човек? Всичко, което повишава в човека чувството за власт, волята за власт, самата власт. Кое е лошо? Всичко, което произхожда от слабостта. Какво е щастие? Чувството за растяща власт, чувството за преодоляване на противодействието. Не удовлетвореност, а стремеж към власт, не мир изобщо, а война, не добродетел, а пълнота на способностите”(Ницше, „Антихрист”)

–         Така Б. е белязан с това печално „величие”, с омраза и неморалност;

–         Потъпканото от унизителан бедност честолюбие на героя не поема посоката на двамата му братя – към радикално обществено преустройство – то се възражда като свръхчовешка претенция за абсолютна власт, неподлежаща на ограничения

–         Негативният аспект на избора на Морев се състои не в налагането му, а в непризването достойнството на равните на него, в неконтролируемото му презрение към човешкото като работна ръка или като недоволстваща маса, която трябва да бъде усмирена

–         Дори и в последните си мигове, в хаоса на военните събития и на чуждата земя, той бълнува увереността си, за „за него трябва да има лекар”

–         Екзист.измерения на образа не позволяват разглеждането му като жертва; той осъществява себе си като резултат на собствен, съзнателен избор и действа свободно и независимо от ограниченията

–         Маниакалните проявления не модифицират личността му, образът му не допуска новости, той цени свободата, но егоистичната, волята, но индивидуалистичната, интелектуалното преимущество и дълбоко се противопоставя на всички опити за емоционално свързва, за конформизъм със закона, с посредствеността ;

–         Защитава себе си от въвличане в чувства или от провал чрез безразличието и рационализарането и така се обрича на самота

–         Маниакално заслепение и максимално стесняване на духовността, липса на такава, превръщането му в жалка и порочна карикатура на фабрикант-мултимилионер и парвеню

–         Образът му се свежда до скандалното нахлуване чрез брака по сметка в недостижимите висоти на наследствено богатство, треперещите от пиянство ръце и преждевременната старост, тоталната загуба на чувство за реалност

–         Деградацията му сполита и фон Гайер, който изживява истор.драма на немския романтизъм; отчаян от безсилието и краха на мечтите си; за него е невъзможно да запази целостта си – достойнството му е оцветено трагикомично неаристкратичната смърт – осъден на смърт от довчерашни селяни и настоящи партизани; в неговия образ и в целия роман  липсва  опозицията „свое-чуждо”, характерна за „Бай Ганьо” на Алеко; ДД показва „чужденците” не като чуждо тяло, вън от сюжетната  структура; те естествено се „вписват”  в събирателния образ на бълг.висше общество с преобладаващата му бездуховност и аморалност;

–         Други образи, страдащи от апатия към изчерпалия се живот – старите Спиридонов, Барутчиев, Костов, бащата на Борис

Образът на Ирина

 

–         Симетричен образ на Борис, но запазва отчасти моралната си хар-ка

–         Любовта й към Борис устоява на недоволството на баща й  Чакъра, столичният живот не я обърква със студентските стачки, с гестаповския образ на госпожица Дитрих;

–         Тя доброволно решава  да последва Борис като негова любовница, което маркира мотива за сбъдната любов в нашата л-ра;

–         Доброволно влиза във връзка с фон Гайер, чиято сериозност и аристократичност я привличат пред деградиралия вече физически и психически Борис

–         Трансформацията й е трагична насоченост на саморазрушението – още в началото на романа – младото момиче жадно по изпепеляващите страсти, жажда за устремно доближаване до пропастта на суетата и раздвоението

–         Смяната на политическия режим лъжливо я отдалечава до скорошната й смърт

–         Друга трансформация при нея – разговорът й с Павел във вилата в Чамкория, протагонистът е сгрешил, „поучава” се от грешките си, но е разрушен от последствията им

–         Ирина претърпява провал в избора си, но се изправя отново в илюзията за морална цялост – само в изпълнението  на лекарския й дълг – хуманносттта на професията й и готовността, с която откликва на страдащите, устойчиво я отграничава от индиферентните нови буржоа

–         Тя умира не заради греховете си, а защото научава за тях

–         Равносметката за собствения й живот и за моралния й облик е безпощадна – тя не намира път и милост към себе си; умирайки, тя може да отправи своя жест към новия живот,да каже последната дума, да контролира докрай ситуацията си

–         Животът й се явява като сума от почувстваното; такива като нея са тлеещи души, тлеещи съзнания; те съчетават леност на духа с копнеж по свобода, която трудно може да се определи, да се дефинира;

Образите на комунистите

–         Носители на волята за промяна

–         Имат морален оценъчен план на изображение

–         Противоречието е в историческата неприложимост на марксизма и неговата неубедителност – смесица от патриархална представа за морал, от неясното му битие на политическа и икономическа програма, от вътрешнопартийните борби между левосектанти, тесняци и опортюнисти

–         От гледна точка на романовото битие те са с еднакво битие и слабост – това е безсилието им пред човешкото – не го отразяват адекватно в себе си, не го допускат като слабост

–         Социалната действителност е представена чрез огледалните образи на двете класи – тези светове съществуват чрез сблъсъка, чрез стремежа за взаимно унищожаване

–         Противоречието е заложено в изграждането на  образите – те от самото начало са обречени и все пак развитието на текста, сякаш допуска спасението им; за да се стигне до тъжната констатация, че то е невъзможно;

–         Тези герои са изградени върху отвлеченото понятие за комунистическа нравственост , дълг, вяра, душевна чистота…

–         Изразяват идеята за комунист.добродетели

–         Интелектуално пречистени, но художествено малоценни – духът им е далеч от всичко земно, далеч от света на всички греховни човешки страсти и желания;

–         Техният облик е огледално отражение-противоположност на фабрикантите

–         Неподвижната им устременост към една интелектуална химера е белязана от стремежа им за реализиране на един  морален модел на икономически и обществени отношения – в това е същинският сблъсък на двата свята – сблъсък на моралните стойности, които изграждат техните доктрини, т.е. тяхното „верую”

–         На света на „Никотиана” съответства светът на партията

 

–         Антиподни двойки:

-Братята Стефан и Павел  – Борис

-Лила – Ирина

-Варвара – Зара

-Шишко – татко Пиер

-Чингис – Бимби

-Динко – Борис

–         Психологическият реализъм на ДД достига връх в изграждането на образа на Ирина – това отсъства в нейната двойничка Лила; братята Павел и Стефан са изградени в-у отрицанието на характеристиките на Борис

–         Романът разказва за  залеза на несправедливия и неморален свят на свръхбогатите

–         Димовите герои са съзнаващи, анализират ситуацията, но не могат да я удържат

–         В този обречен свят нищо живо не е дълготрайно – тази мутация на силните личности е изразена чрез превращенията на героите; Ирина се превръща в Зара, Борис в стария Спиридонов, дори Костов, в най-безкористните си мечти за осиновяването на Аликс, мечтае да направи сирачето свое копие

–         Обречеността на героите е важен от композиц.гледна точка;

 

–         Схематична предзададеност на героите

–         Напрежението е снижено до нула

–         За събитията се говори само оценъчно

–         Акцентът за събитията е философски или психологически анализ

 

–         Интригата е в проследяването на човешкото, тлението на моралното – така се проявява безпристрастния медицински поглед на повествователя, хирургическа студенина пред гледката на злокачественото образувание, което трябва да бъде отстранено

„ОБРАЗЪТ”  на ТЮТЮНА

–         В романа на ДД отглеждането и обработването на т. представлява постоянен контекст на сюж.действие

–         То е социален и нравствен символ

–         Знакът на т. бележи сюжета – последните успешни години на тютюневия концерн „Никотиана”; той въвежда героите – от застарелия директор на „Н”, татко Пиер, през тютюневите експерти, търговците, чужденците – представители  на Немския папиросен концерн, до мизерстващите и одърпани „ръце”, обработващи стоката – селяни и работници във фабриката;

–         Преди стоката т. да се превърне в купчина злато и капитал, тя е отрова, която не пощадява никого от докосналите се до нея – отровата съсипва дробовете на работниците във фабриката и душите на притежателите на фабриката;

–         Светът , който трябва да поддържа живота си в тази атмосфера, подлежи на процесите на гниене и разпадане, „светът на „Тютюн”е разкъсан, натежал, свършващ се, с неясно бъдеще, т.е. без бъдеще;…”

 

Нива на съдържанието на тютюна:

-илюзиите с ориенталското продажно раболепие и изостаналост – политическа, културна…

-телесно разрушаване от отровата и наркотичния плен

-булевардния тип „фатална жена”, замряла с  цигара в ръка сред стелещия се дим в будоарите, в който плуват подобия на човешки същества

-модифицирането на т. във войната

-и най-накрая лицето на България в чуждестранните й отношения и дирижирането на политиката от тютюневите магнати

–         В задушното пространство на тютюна ДД влага идеята си за комплексната заплаха от т. във всичко, което той представлява – от неизмеримата му мощ като разрушител на социалната стабилност, на здравото в човешките отношения и на ценното в човешкия светоглед;

ПОЗИЦИЯТА НА АВТОРА

–         ДД осъществява задачата да отреди човешка индивидуалност на х-рите си и да запази уникалността им на фона на идеологията

–         Социален реализъм и екзистенциално разглеждане на действителността

–         Авторът влиза в особени отношения с персонажите – той десакрализира героите,  за да сакрализира морализаторската си позиция;

–         ДД не е само психолог, не се задоволява с описване и наблюдение на човешката природа, той е моралист, който съди и се опитва да промени героите си или поне нашата нагласа към тях

–         Реализмът в романа е свързан със социална, историческа, биографична, психологическа или дори духовна надтекстова действителност

–         Например комуниста Стефан се „разклаща” и загубва характеристикитите си, категоричността си и затова загива; фон Гайер също загива в момента, когато неговата „мечта” рухва заедно с империята; дори Борис на пръв поглед притежава идеология – той издига богатството на всяка цена и притежанието на властта от този, който е предопределен за това и с изпускането на нишките на властта, с все по-нарастващата невъзможност да управлява „Никотиана” и да подчинява Ирина на себе си вследствие на порока си, настъпва и неговият край;

–         Идеологията е ключ в изграждането на героите – тя определя светогледа им

ДИМИТЪР ТАЛЕВ

ТВОРЧЕСТВО

–         Тетралогията „Железният севтилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден” и „Гласовете ви чувам”

–         Тритомника „Самуил”

–         „Хилендарския монах”, „Кипровец въстана”, „Братята от Струга”

–         Трилогията „Усилни години”

ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК

Характеристики

–         Част от тетралогията

–         Епичен социален роман

–         Композиран върху тематиката на семейството

–         Абсолютизиране на миналото

–         Отправна точка на изображение е съвременността

–         Затвореният свят на „своето” – какъвто е епосът, е заменен с отворения свят на „свое и чуждо”

–         Фолклорен код

Структура и композиция

–         Подчинен на историческото като категория

–         Епическа представа за време

–         Белези на епическото са:

-обемната форма

*внимание на весеки детайл, бавно, без да бърза;

*педантично проследява мислите на героите и потока на съзнанието

*вътрешен монолог

*епическото дава изчерпателна картина на битието

-времето

*разстила се в миналото
*кулминацията – повествованието внезапно спира, за да продължи по-късно чрез разказване на епическите събития

*творбата става метафора на характеристиките на битието чрез композицията си

*основна категория е редът

*всяка част от романа проследява растежа на „клонките и гранките” от дървото на общия български живот

*представата за историята е разкрита чрез една от главните герои – Лазар Глаушев

*идеята за постепенното напредване и народно самоосъзнаване

-топосите –училището, дома, града, църквата

*анализира темата за Македония

*ДТ описва живота на преспанци, за да изгради съдържанието на своите герои

*топосите се превръщат в органи на закона – на рода, на гилдията, на племето, на народа, на просвещението, на вярата

*топосите са много чувствителни по отношение на белега „свое-чуждо” или „свое-несвое”

*чуждият се оказва по-близък и по-совй от друг, който на пръв поглед принадлежи на топоса изначелно

*Стоян Глаушев е чужд за преспанци, но с добротата на сърцето си и с потенциала си за народното пробуждане е по-свой от чорбаджи Аврам и Немтур

Рилският монах е непознат пришълец, проповядващ непознатите идеи за национална гордост, но той е истински народен будител и закрилник на народното съзнанине, а не гръкоманът

 

Институции в романа

–         Домът

-Стоян Глаушев напуска своя роден дом, за да избяга от гнева на бея и намира ново начало за живота си при хаджи Серафимовата внука – дом и семейство

домът на Султана е основна ценност, фундамент, върху който се крепи цялото съществуване; за нея то е еквивалент на състоянието на дома

-домът е продължението на рода, реализаране на наследените черти, той е себеосъществяване

-домът и занаятът са затворено пространство за чужденеца

–         Църквата

-темата за градежа на новата църква и въпросът за вярата е голяма част от фабулата на романа

 

 

–         Училището

-съпротивата срещу гръцката църква поражда желание и за духовна просвета; основен стремеж на гръц.църква е не вярата, а експанзията на елинската култура и на етническото припознаване – това героите констатират в разговор Лазар и Султана

–         Градът и селото

-трайна опозиция в романа

-град Преспа става фикционално място в пространството , където се помества фабулата

-описва обичаите на жителите му, архитектурата на къщите му, културологично противопоставяне, което излиза извън границите на Преспа и се съизмерва със село Беч в „Преспанските камбани”

-градът е символ на по-съвършена организация, на по-добри иконом.условия за живота; в него е по-притъпено усещането за робската примиреност и зависимост

-градът дава възможност наробите да почувстват интегрираност чрез многобройността си

-град е равно на прогрес

–         Железният светилник  се превръща в символ на сила на рода; газената лампа на непокорната снаха Ния става знак за нови времена, за навлизащ прогрес и замогване на хората

–         Образите

-Стоян Глаушев – Султана

  Раждат Лазар и Катерина

  Султана – благоговее пред установените нравствени норми, пред порядъка на традициите и обичаите на миналото; но тя става свидетел и на промените в този ред, на отхвърлянето на старото;

Тя е властна, налагаща се, дори деспотична на моменти, твърд характер; но е и „пазителка на домашното огнище”, семейството й е най-голямата ценност; строг, пронизващ поглед, безкомпромисен ум;

Нейният образ навлиза в сюжета чрез погледа на Стоян – и Султана, и той са белязани от знака на необикновеното, той силата си, а тя с необикновения си избор, разум и твърдост; техният брак разтърсва патриархалната консервативна преспанска общност; тя е способна да застане срещу целия град, за да се омъжи за прост, неизвестен селянин; познава добре скритите механизми на спокойния живот на Преспа, хорската злоба и завист, силата на консерватизма; надарена с тънък усет за характера на човека, С предусеща бедите, чете мислите, предугажда постъпките на преспанци;

Участва в няколко противопоставяния с останалите женски образи в романа:

Султана – Катерина

Султана – Ния

Сблъсъкът м-у С-К се осъществява на полето на патриарх.моралистичен образ на майката, всяко действие на С е предопределено от тази представа;

Стоян Глаушев – мъжът, който дава името на рода, стои в началото на романа и още с първите си действия задава идейното движение на текста; простодушният момък от село Гранче убива хрътката на селския бей, бранейки живота си; за да избегне отмъщението на жестокия бей, Ст.забягва в града и така разчупва обръча на родното в опозицията село-град; убийството става като посвещение в „ритуалната схема” – така прекрачва от несъзнателния, робски живот в живота на постепенно осъзнаващия своята свобода дух; с напускането на родното село той издържа главното изпитание и поема пътя, к. трябва да бъде извървян от б.народ – път на осъзнаването и отстояването на достойнството – личностнон, верско и народностно; него, непосветеният в мъжество и смелост, избира Султана, „хаджи Серафимовата внука”; веселост и простодушие, умилителност и подчинение на жена си;

Лазар Глаушев и Ния

   Раждат Борис Глаушев

Ния – носителка на новото; тя е, която има смелостта и силата да се противопостави на консерватизма на Султата; но през целия сюжет, който се появява, тя е нарисувана като деликатен и фин човек, с тънък интелект и усет към хората; много нежна е любовта й към Лазар; много тежко изживява фактът, че дълго нямат своя рожба и изпитва на гърба си жестоката студенина на Султана; очаква Лазар да изпълни обещанието си да имат свой дом, отделно от майка му, но все не се случва; той няма представа за вътрешната й борба, но тя има силата и благородството да си каже, че не иска да настройва  един срещу друг майка и син; това е и най-красивият образ – физически и душевно, в целия роман;

Лазар – носител на прогресивното движение , на всичко, свързано с напредъка на личността и на общността; в известен смисъл изразява проблема за пробуждането на народа; чрез Климент Бенков младият Лазар става готов да приеме идеята за националното, за единството и величието на народа, отваря пред момчето хоризонти, над ежедневното съзнание;

Железният светилник – метафора в романа; пламъчето на светилника хвърля светли петна по замислените хора и неговата светлина запалва огън в душата на Лазар; когато разбира сиротността на народа си, тогава в него се ражда водачът; позицията на Лазар не е просто на будител или просветител, това е проекция на собствената личност върху представата за народа, пълно припокриване на личност и народ; водачеството е висшата реализация на личността, духовното самопостигане; образът на родения водач демонстрира как осъзнаването на историческото може да изгради личността, как самата реалност и сърцето създават героя;

Катерина и Рафе Клинче

  Катерина  

Катерина отправя предизвикателство към цялостната представа за морално поведение на майката и общността и нещо повече – извършва грях в желанието да принуди обществото да я венчае за любимия й;

първата й поява преминава „през очите” на рилския монах, който дава типологията на образа й: „Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат…Запази я, Боже, от грях и да не става оръдие на греха” – с това нейното поведение и съдба стават предсказуеми за читателя;

отграничава се от строгия нравствен модел  с дейната си жизненост, бъбривост, но и с готовността й да обича и да изразява открито тази обич; ореолът на красотата й не е иконообразната хубост на Божана, нито дълбоката тиха красота на Ния – красотата й е грешна и тя е споделена от Рафе Клинче, прочутия майстор;

Катерина извършва грях, като не устоява на дяволския огън в очите на майстора и прекрачва най-важните норми в нравствения кодекс на рода си – честта, чистотата, благословения от Бога и от близките брак, зачеването на достоен потомък, с който ще се продължи родът; с грехопадението тя отпада от действителния, благословен епически живот в истината на рода; затова смъртта й не е неочаквана, тя е предусещана от самата нея, но е и предсказуема от съдържанието на постъпката й, както и от действието на образа на Султана – пазителката на ценности; Султана не убива дете си от фанатичен консерватизъм ; тя познава добре отровата на хорските езици и знае, че никой няма да прояви милост към грешницата; смята, че първо тя има право да бъде безмилостна, за да спаси любимото си дете от позора; Султана поема големия грях върху себе си, за да отклони последиците му от детето си; това обаче е непосилно за нея, те претърпява най-жестоката си загуба – тя не съумява да запази живота и честта на най-обичната си дъщеря, защото актът на нарушение е фундаментален; той се е извършил в областта на единственото благо – живота, с който не може да се разпорежда никое човешко същество

На прегрешилата „нечиста” сестра се противопоставя Божана, годеницата на Лазар, носеща болестта на баща си – тя изгражда нова перспектива на женския образ – дори името й отпраща към парадигмата от значения за чистота и упование в Божия промисъл; до безликата й скромна красота, призрачна с белотата си, се изправя тъмната, плътна хубост на Ния, който трайно вълнува сърцето на Лазар;

Рафе Клинче – прекалени и странни са условията му- „Нема що да започваме от Адама и Ева”, с което сам представя образа си в контекста на грехопадението, на престъпването и прогонването от мястото на реда и хармонията; забележителен е майсторлъкът му умението на ръцете, не висотата на духа; майсторлъкът не зачита патриархалната ценностна йерархия, преобръща значенията на символите: „От виното човек гори и става смел, безстрашен. Без огън нищо не става и самото Божие слънце е огън”.

Не одухотвореността тласка дарбата му а слабостта, порокът и лудостта; образът на резбаря е безпрецедентен в б.л-ра; за него няма друга ценност освен красотата;

РК е аморфен – „луд”, буен и гневлив, той въплъщава заплахата на губителната сила на страстта, която не съзижда, а унищожава; майсторлъкът изковава икиностаси, но огънят, който го движи, не е божествен, а демоничен

Климент Бенковпоявява се в началото на 2-ра част в гл.”В  тъмни времена” – той е под името Рилския монах; с него се свързва проблематиката за просвещението и автономността на бълг.църква; той е човекът, запалил у преспанци жаждата за светлина и родна вяра;

Read Full Post »