Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘АНАЛИЗИ’ Category

Анализи

9 част на Септември

В поемата Септември естетическите принципи на експресионизма,възприемани от Гео Милев са довели до изключително творческа реалност.Тази изумителна,написана като че на един дъх творба не случайно е заговорила чрез преводи на 30 езика по света,а на корицата на английското й издание е написано:”Това е най-великата творба на европейския експресионизъм”.
Септември се ражда като израз на чувствителната,болезнено реагираща душа на автора й,разтърсена от неочаквано жестокия терор при потушаване на Септемврийското въстание.Най-силните части на поемата са посветени на трагичния погром.Единствен епизод в тях,в който трагизмът отстъпва са стоицизма и героизма,е епизодът с поп Андрей.Поетът е изобразил героя като обобщен образ на човека,защитаващ човешките си права и със смъртта си ,и на народа,извисил се чрез волята си “за светъл живот”и вярата си в правдата.
Подвигът на поп Андрей е изобразен на фона на отчаянието и ужаса и на катастрофално пропадналите устрем и вяра.В изреждането на родовете войска са заложени горчива ирония и оскърбеното патриотично чувство на лирическия говорител.Авторът остава при темата за погрома,но прибавя към нея нови мотиви и художествени елементи.Дори чрез образа на поп Андрей –единствения индивидуализиран герой в поемата-нейния автор не цели препокриване между историческа реалност и художествена действителност.Героят не е историческа личност,но е действително лице-поп,който по време на Септемврийското въстание е бил командир на отряд.изключителното в него,което е привлякло поета,не е само в нетрадиционното съчетание-поп-въстаник”,а и в необикновеният му героизъм в една екстремна ситуация,когато останал сам,на изпитание и проверка са подложени обществено-политическите му убеждения и чувството за чест:”Там посред общия смут..”
Въпреки начупените стихове и чести рими,ритъмът е тържествено забавен и епически.С поставянето на акценти върху изключителното започва извисяването,а с това и митологизирането на героя.
В поетическият епизод с екзекуцията се открояват два момента –първият статичен-втория динамизиран чрез ред и действие на героя.Смисловата им стойност е постигната както чрез изобразителния принцип,така и чрез силната експресивност на словото и устойчиви мотиви,преминали през българската събитийна и културна история:”До телеграфния стълб…”
Смислово емоционалните импулси в текста се получават от натрупването на лексеми-съществителни имена с тяхната конкретност и символни конотации,насочени към изобличението.
С-у шестващата паника се изправят спокойствието и неугасналата вяра на поп Андрей в бъдното,творчески сполучливо подчертана чрез стилистично обагрената старинна дума грядущето и мултиплицирания образ на Балкана в балканите.В тях е въплътена и поетовата нравствена и гражданска позиция.
Чрез героичното приемане на смъртта поп Андрей израства духовно-нравствено до висотата на Балкана.С мултиплицирането на образа на своя плач чрез обръщението плачи героя излиза от рамките на националното,с което Септемврийското въстание се изживява като неотделимо от всички подобни събития в световната история.Огрубената лексика не влиза в конфликт с финалната характеристика на героя,осъществена в патетично приповдигнат стил, с които завършва първата глава на поемата.
Цялата девета глава е потвърждение на тезата,че в своята лирическа и фрагментарна поема Септември Гео Милев е осъществил предпочитанията и творческите си възможности за синтез м-у поезия,музика и живопис.В нея се редуват статика и пластичност,дълги и къси начупени стихове,отсъствие на хармонична поетическа метрика и често избухване на рими.,които разтърсват текста със своята емоционална и смислова значимост.
Преди да изтече и една година от въстанието,Гео Милев се връща към него ,за да изрази личното си мнение към това екстремно събитие в историята на нацията ни,а през следващата година го застига поредната вълна от нестихналите погроми на варварството.Неговият поп Андрей гордо загива на бесилото,с възможност,дадена му от поета,да изрази презрението си към палачите.От същите палачи подло е задушен смелия творец,поради което не е имал възможност за последна дума.Но с поемата си той вече е казал безсмъртното си заветно слово:”Смърт,убийство и кръв!/Докога,докога?”,като послание за граждански мир в родината ни.

„Албена“ – Йовков, by dendroid @ http://school.eHhaa.com
   
 Всичко в Йовковото творчество щеше да бъде по-лесно, ако не съществуваха Женда, Албена, Славенка, великите грешници, героините на „жеста“ и на „порива“. „Грешна бе ше тая жена, но беше хубава.“ Това Йовково изречение се цитира с такава упоритост и толкова еднозначно се тълкува, сякаш е универсален ключ към всички разкази на писателя. Но то степенува в себе си морала и красотата категорично в полза на красотата. Тъкмо това тълкуване противоречи на христоматийното, но вече предъвкано твърдение, че у Йов­ков красивото и доброто се припокривали, че етично и есте тично са сливащи се категории в разказите на писателя.
Че доброто е винаги красиво, е безспорно, имайки пред вид симпатичната неугледност на Серафим, Люцкан, Стоил и другите. Винаги ли е добро обаче красивото? Мисля, че с гор ния цитат от „Албена“ Йовков поставя въпроса в друга плос кост – взаимно обусловени ли са тези категории, в постоянна функционална връзка ли са помежду си? Албена е грешна не защото е хубава. Тя просто е хубава, въпреки че е грешна. А защо е съгрешила – ето основния въпрос. Неговият отговор е някак извън разказа. Самият текст обяснява непрекъснато в какво е съгрешила героинята, но това е съвсем друго.
Публичният съд над нея произнася една след друга две присъди и това дели разказа на две половини. Първия път Албена е оправдана чрез хубостта си, въпреки смъртта на Куцар (красивото е по-силно от злото!), вторият път е осъде на само заради любовта си към Нягул (моралният закон е над красотата!). Сякаш героите и техните съдби имат само едно предназначение – да покажат съкрушителната юридическа сила на колективния морал, който може с еднаква лекота да опрости смъртен грях и да осъди на смърт за нищо. Оказва се, че съучастието на героинята в убийството на съпруга й е по-малко престъпление от неморалната й любов. Убийството на Куцар е вече консумиран грях и след разкаянието на Албе на е готов за опрощение, докато престъпната любов още не е приключила – грехът не е завършен и колективният морал, нямайки готовност да отсъди веднага, реагира спонтанно и осъдително. Същият, който казваше в първата част на разка за, в опрощението на убийството: „Грешна беше тази жена, но беше хубава“, сега, във втората част, в осъждането за тай ната любов, би могъл да каже: „Хубава беше тази жена, но беше грешна.“
Не е Йовков, който съди своите герои. Той дори си отва ря оневинителни пролуки, каквато е характеристиката на Куцар: „неугледен, тромав и прост човек“, „като че не беше жив човек, а вещ“, „как е могло такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена“. Нека си при помним само, че същата ситуация се повтаря и при мъжа на Женда, воденичаря Върбан – той е „намразил всички хора“, „краде от житото“, „не ходели на воденицата му“, „карал се ! бил с всички“. През този малък пробив в греховността на героините се вижда истинската причина за неморалността им – липсата на хармоничност.
Йовков не ни казва защо и как такива красиви жени имат мъже като Куцар и като Върбан, но явно той нарочно ги е сподобил с чужда, несвоя половина в хаоса на всеобщото търсене на андрогинна пълнота. Случайното семейно съжи телство може да се приеме не само като поведенчески мотив на героините, но и като „философска“ първопричина. При своето очевидно несъответствие Женда тръгва към морето, към далечините на неизвестния живот, където шансовете за пълнота ще са по-големи. Морето за Албена пък се нарича Нягул. Всички тези малки трикове на Йовков, лежащи извън сюжета, от морална гледна точка са „облекчаващи вината об стоятелства“ и идват да подскажат, че ако читателят проща ва на героините, то не е само заради красотата им.
Мълчейки по въпроса защо такива красиви жени имат несъответстващи им съпрузи, писателят оставя вратата отворена и през нея се промъква, макар далечно и неосъзнато, до пускането, че това е станало противно на тяхната воля. Тяхната греховност сякаш е продължение на някаква стара вътрешна съпротива срещу съдбовната несправедливост на натрапения брак, оставен без каквато и да е мотивация. Ако Йовков беше само споменал, че Албена и Женда са омъжени съответно за Куцар и за Върбан по сметка, по родителски съ ображения или по някакви други причини извън героините, разказите щяха да изглеждат доста различно. Пълното авто-рово мълчание стимулира въображението на читателя, без да му оставя особен избор, държейки го между митичната красота на двете жени и очевидната неестественост на тех ните бракове. Художествената ситуация около тях е толкова майсторски организирана, че за героините е оставен един-единствен изход – греховният. Така читателят е изправен пред абсурда да възприеме красотата на героинята като мо тив за собственото й морално престъпление. Това автома тично го заставя (в търсене на художествена логика) да преднапише в съзнанието си историята за натрапения съп руг. Вредната за всички бабичка, която избира Разколников, ;а да изпробва идеята си, при Албена и Женда е отнапред за дадена оправдателна съдба.
Няма Йовков герой, който да е оставен без спасение или без оправдание. Албена и Женда в това отношение са екстре мални авторови създания. Те са най-далеч и най-високо в своя „порив“, но получават читателското опрощение, защото „жестът“ им не е въпреки обстоятелствата, а благодарение на тях. В особена степен това се отнася за Албена. Нейният не поправим грях е тайната й любов с Нягул. В края на разказа обаче това престъпление също е мотивирано тихомълком чрез жената на Нягул, обрисувана от Йовков като „слаба, пре­ждевременно остаряла, повехнала“. Представена е греховна и дори престъпна любов между двама души, млади и красиви (Нягул също е „хубавеляк“!), които имат за мъж и за жена свои физически и духовни отрицания, при това без да се знае причината за тази несправедливост. След като е принудил ге роите си да съгрешат, Йовков принуждава читателя на свой ред да ги опрости и сам тайничко застава на тяхна страна.
В Албена са влюбени всички, които са я видели. И всич ки, които са прочели разказа, носещ нейното име. Предпола гам, че преди всички в нея се е влюбил нейният автор. Йов ков си спомня как, докато писал разказа „Балкан“, през цяло то време плакал. Не е документирано как се е чувствал, до като е писал „Албена“, но имам чувството, че е бил на една крачка от историята на митичния кипърски владетел Пигма-лион – човека, който до такава степен обикнал красивата ста туя на Галатея, че тя оживяла и му станал жена по волята на Афродита. И други героини на Йовков са красиви, но при Албена това е подчертано многократно, сякаш в унес. Ней-ната хубост я изчерпва като героиня, създавайки около обра за типичната Йовкова легендарност.
Харесал по необходимост героинята, читателят не може да отговори в края на разказа кое й е хубавото на Албена. Връща се към текста и там намира нищожни указания, бег-ло споменаване на фолклорните топоси „бяло лице“ и „тън-ки вежди“. Нищо друго! И тогава ще си спомни, че не може да опише красотата и на Сарандовица, и на Рада, и на Пау на, и на Курта, на Шибил и на Индже, че наивно се е дове рил на неподплатените с конкретни описания Йовкови твър-дения. Че красотата на героите спира при дрехите или най-много при две-три портретни щрихи, както е при Албена. Неслучайно в огромната част от случаите писателят предпо чита определението „хубава“ пред „красива“, което, макар и по-неутрално, е по-безапелационно. За много от героините на Йовков хубостта е съпътстваща или определяща характе-ристика. При Албена тя е същност. Албена е Хубостта.
Оттук произлиза и липсата на детайли. Героинята е ми тично ослепителна – как да ги види човек! В своето вели чие Албена е подобна на красавицата Елена, в сянката на чиято красота се е водила битката пред стените на Илион. Историците отдавна са посочили причините за Троянската война, но и до днес читателят предпочита да вижда на дъ-ното на утаените събития непоносимата красота на бого-равната Елена. Троянските старци – съвестта, мъдростта и истината на героичния град – я гледат да преминава през площада като сладостен сън, като непосилно видение. Й с отмалели очи произнасят оправдателна присъда: да, за тази жена си струва да се воюва!
Не е по-различен моралистът и съдникът дядо Власю. Като истински троянски старец той е готов да порицае и до-ри да овъзмезди, този път по нашенски, престъпната греш-ница. Но при вида й и той е преобърнат, съкрушен, подобно на своите антични предшественици. Сякаш за да напомни, че за красотата няма градове и времена, че тъкмо тя е голя-мото изпитание на човека в миналите и идващите векове.
Ако твърдението на Достоевски, че красотата ще спаси света, се прочете буквално, по адрес на Елена и на Албена то ще се окаже изцяло невярно. Тяхната женска красота е погубваща. В нея има нещо тиранично, обезсилващо. От красотата им извира магическа власт – тъмна, неуправляе ма, безконтролна, неосъзната. В нея е изгоряло всичко дру го, което героините са имали. Към женската им красота ка то към фатална светлина са се устремили ослепелите мъже. В нея се изгубват самите героини.
И за Албена, подобно на Елена, се води война между мъ жете. И за нея се пролива невинна кръв, извършва се смър тен грях. Самата Албзна е омърсена в престъпно убийство. Но по силата на тайнствено чудо вината се отмива от нея като измислена черна вода и в края на разказа пред читате ля една жена зъзне красива. Защото в плътната сянка на мо рала застават само делата и всички други блясъци умират.
В извеждането на Албена има нещо карнавлистично, ко ето напомня извеждането на Иисус след произнасянето на присъдата. Навярно това е далечен, едва доловим сигнал за невинността на героинята, който потъва във всеобщия шум, в настръхналото суетене на хората. Те са „рукнали“ отвсякъ де към царицата на бляскавата земна красота, за да й сложат трънения венец на колективната присъда сред хули и прис мех. Тази успоредица може да е съвсем случайна. Нека оба че си припомним как Йовков на няколко пъти подсказва, че събитията в разказа се разиграват през страстната седмица, в дните преди Разпятието и Възкресението Христово. Съз нателен или не, паралелът е факт. Писателят е разположил герои и събития във времето на всеопрощението, в седмица та, в която Христос, разпънат за отмиване греховете на хо рата, не ще забрави и Албена. Това е времето на всепобеж-даващото добро, когато за първи път е победена самата Смърт. Великден иде, целият свят е в Навечерието, всички се приготвят, природата и селото се обновяват, жените са из мазали и боядисали своите къщи. Само Албена – обхваната от греховна треска, заета изцяло със себе си, обсебена от съдбовната си тайна – отсъства от живота, не го забелязва. Не забелязва, или забравя, или просто не взема под внима ние, че в нощта на убийството детето е в стаята. Така ли постъпва убиецът, така ли постъпва злодеят?! Не. И Албе на, и Нягул не са на себе си, те действат като в някакъв зло вещ сън, от който не могат да излязат и в който безразбор но преминават потискани стари огорчения с неясен произ ход и профучават в отвратителна близост деформираните лица на натрапените съпрузи. В този кошмар тъмнината в душите на двамата се взривява. Това е мигът, в който човек дава живота си, разменя душата си само за да съзре далеч ното, светещо лице на свободата.
На сутринта сънят се е оказал истина. И всичко трябва да се плати. С позор, с покаяние, с изкупление. Тук е центърът на разказа. Убийството не е причина, а повод. В противен случай Йовков задължително трябваше да вкара погребени ето на Куцар, но то щеше да намали напрежението, идещо от премълчаното. Не само Албена, никой в селото не мисли за това, сякаш то е в някаква друга част от живота. Мъртви ят винаги е център на внимание, дори когато не е жертва. Макар и напълно невзрачен в живота, в смъртта човек се из­равнява с всички останали, застава на най-високото стъпа ло, отдето единствено може да се мине отвъд. Но не и в то зи разказ. Самият Йовков придава на Куцар стойността на „вещ“, извеждайки самото му име от някаква убогост (куц). В Албена, а по-късно и в Нягул има съсредоточена толкова художествена енергия, че всичко останало губи смисъл. Раз-колников е много по-важен от убитата баба.
Албена е запътена към свободата, към това непознато, красиво усещане, чието съществуване само подозира. До сега героинята не е знаела, че Свободата е Пътят, не Целта. Сега вече знае, но трябва да изкупи своето прозрение. Йов ков не я изправя пред въпроса за цената. Голямото й пости жение е разбирането, че е сгрешила. „Сгреших. Прощавай те!“ Албена се е върнала в живота. Без нея селото ще е съ щото, което ще е тя без него. Тя е пренебрегнала регулатив ните функции на колективния морал, но юридическата му сила приема смирено и кротко, което води след себе си оп равдателната присъда.
„А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.“ Очите й „под тънките вежди гледаха надолу“, „ръ цете си смирено държеше отпред, като че отиваше на черква“. Каква е тази жена вече някой е казал, но коя е тя?! То ва никога няма да разберем. Останала без нищо друго освен хубостта, тя някак се е обезплътила. Във външния й вид има нещо богородично, нещо мъченическо и светло, идещо от спокойствието, което писателят изрично подчертава. Със своя син сукман, единственото, което знаем за облеклото й, със своята скръбна, красота Албена удивително напомня за синята тревненска „Богородица Скърбяща“, изписана през 1848 г. Помня, когато за пръв път видях тази икона. Беше в параклиса над Трявна, където е цялата сбирка на местната иконописна школа. Уредничката запали прожекторите, от някъде вървеше тихо църковно песнопение. Когато видях синята Богородица, се стреснах. Обхвана ме някаква сла­достна отмала и едновременно с това усещане за непочте-ност. Някак срамно преодолях желанието да стоя при нея и едва когато останах сам, се върнах. Иконата беше сложена легнала и звънеше сред останалите. Беше жива. Стоях пред абсурд – скърбящата Божия майка беше красива девойка. Смутен бях не от възрастовото несъответствие – след „Пи-ета“ на Микеланджело това не смущава никого! – а от съче танието скръб и красота. Скръб и хубост! Светата Дева страдаше за загубения Син, но стоеше спокойна, без вся какви съмнения за предстоящото Му възкресение. Лицето й излъчваше не надежда, а точно спокойствие. Скръбно спо койствие. На такова съчетание може да издържи само жена! Задължително красива. Като Албена!
Паралелът между Йовковата грешница и Пресветата Бо городица може да звучи и кощунствено, но дотук той беше изцяло естетически. Друг не би могъл и да бъде, освен ако допуснем, че разказът ни е заблудил. Ами ако авторът ни е объркал, говорейки с недомлъвки за своята героиня? Ами ако я кара да действа в тъмни и неясни сцени, ако често предава обвинителните сведения като чути от нечия уста в анонимна та тълпа – не са ли това все опити да ни заблуди? Признавам си, че стигам до тези въпроси само защото ми се иска Албе на да бъде невинна. Оправдал съм я вече, всеки би я оправ дал. Но аз искам да съм я оправдал поради невинността й, а не въпреки вината й. И с дълбоко удовлетворение въздъхвам! Десетки пъти съм чел разказа, знам го почти наизуст, а едва сега разбирам, че и Йовков е направил тъкмо това!
Единственото доказателство по делото „Албена“ е тек стът на разказа. В него няма нито един факт, като изключим смъртта на Куцар. Не знаем дори как точно е убит – удушен ли е, с нож ли е прободен. Знаем само, че някакъв мъж, впоследствие се оказва, че това е Нягул, се е борил с него. Как е завършила борбата – за това мълчи единственият сви детел, двегодишното дете на Албена. Знаем също, че Албе на е признала всичко, но какво точно е признала – никой не казва. Читателят чува от нея само едно признание – че е сгрешила. То като че ли носи в себе си някаква и сюжетна, и характерологична достатътчност. Извън него са само под­робности, липсата на които е по-въздействаща, отколкото наличността им. Освен с престилката, която малкото дете поради късния час на нощта може и да е сънувало, Албена няма друго участие в престъплението. Нягул и Куцар може и да си разчистват сметки около съвместната си работа в мелницата. Писателят казва, че през последните дни отно шенията им са били много лоши. Това може да е резултат на разкриване на евентуалната връзка между Албена и Ня гул от страна на Куцар, но може да е следствие и на безброй други неща. Самото убийство е скрито от читателя. От дру гиго, не от писателя, той научава, че се е водила някаква борба. Но ако Нягул е нахълтал в къщата и е убил Куцар, а след това Албена е излязла и викала за помощ? Кога са раз брали съселяните, че Куцар е умрял? Най-важните детайли от зловещото събитие липсват.
Остава голямото съмнение – защо Албена крие името на убиеца. Най-лесният отговор, който би дал всеки читател, е, че Албена и Нягул са имали тайна връзка и че убийство то всъщност е заговор. Но нито една дума в разказа, нито едно действие не посочва и дори не загатва, че между два мата – млади, хубави, ощетени чрез несправедливия си брак – има любовни отношения. В целия текст те не си раз менят нито една дума, нито един поглед. Читателят е под веден от репликата на непрекъснато променящия се дядо Власю: „Кучката развали още една къща.“ Но ако разказът продължи още малко, старецът може отново да се преобър не. Самият писател държи да отбележи, че останалите „за Албена не казваха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея“. Може ли от раздразнението, по родено от пространствената близост между Албена и Ня гул, да се състави обвинение в прелюбодеяние? Изключена ли е възможността героинята да е крила името на убиеца, водена от жертвената идея да понесе сама незаслужено на казание, за да изкупи свои други грехове, подобно на брата Дмитрий Фьодорович Карамазов?
Това са все въпроси, на които не може да се отговори ни то положително, нито отрицателно. От тази невъзможност извира поетическото напрежение, което прави виновността на Албена толкова вероятна, колкото и нейната невинност. Така по-ясно могат да се откроят двата плана в образа на ге роинята – близкият, греховният, и далечният, праведният. В междинната точка, във фокуса, стоят признанието на греха и молбата за прошка. Пътят на Албена към свободата е всъщ ност завръщането й при морала. Нейното разкаяние напомня поклоните на Родион Романович на „Сенния площад“ в Пе тербург. Най-важното нещо са другите, дори когато са карна-вализирана тълпа. Човек сам на себе си никога не може да да де прошка. Тук е великата привилегия на другите, на другия. Проблемът за „другия“ е доведен до кристална чистота в разказа „Грешница“. Смятам, че при анализирането му до сега погрешно се е възприемала Славенка като главен герой. Тя е само сюжетната повърхност, бурята, която завърта в се бе си всички персонажи. Но дълбокият, истинският, драма тичният герой е дядо Иван, нейният свекър. Славенка е кон стантна, праволинейна и дори малко изкуствено греховна. Героинята не излита сега, както смята Искра Панова. Тя по начало е летящ човек. Йовков се интересува повече от пада нето й, след което е повдигната опростително от своя све кър. Вътрешно подвижен е само дядо Иван – добрият човек, раненият човек, унизеният, който намира сили да прости на избягалата с циганин своя снаха, на абсолютната блудница, и с прошката си да я доведе до покаяние. В нозете на старе ца, който „стоеше прав, пребледнял, със строго и замислено лице на икона“, Славенка заплаква с глас. Със сълзите си тя ще се спаси, защото в тях душата се очиства и се връща към своята истинност. С горък плач Петър изми греха на трикратното си отричане от Христа и получи ключовете на Божи ето царство. На безлъжовния плач св. Йоан Златоуст е посве тил третото си слово за покаянието, виждайки в него път към опрощението на греха. Заплакалата с глас Славенка ще се спаси и чрез прошката на дядо Иван, моралния законодател на този разказ. Той е героят, у когото има психическа дина мика, само той минава през реалното и тежко изпитание, на речено Славенка. Единствен той от своето семейство и от ця лото село не е дръзнал да се оцени като по-праведен от греш ницата, та да хвърли камък върху нея. Защото не сме ние, ко ито ще съдим. Чрез своята най-дълбока същност дядо Иван се нарежда в „литийното шествие“ на Йовковите добротвор-ци. Внимателният прочит показва, че в този разказ Йовков се възхищава не толкова на „порива“ на Славенка, колкото на свръхсилата на Дядоивановата доброта.
Грехът, греховността не е в пряка връзка с хубостта. Те не са взаимно обусловени. Красотата и доброто са различни не ща, както са различни грозотата и злото. Те са понятия от различен порядък, от различни нива в ценностната скала на Иовковия свят. Естетическото и етическото може и да съв паднат в окото на читателя, но те са на различна далечина от него. Красотата, естетическото, е в близкия план на творбата и в привидността на героите. В далечния план на обратната перспектива е етическото, моралът, същността на човека в света на другите. От това не е освободена дори Албена -скръбната красива жена на българската литература.
 
 
 Атанас Далчев „Книгите“ /анализ/, by RespoL @
http://school.eHhaa.com
   
 Поезията на Далчев е поезия на философски размисъл, на вгълбеното наблюдение и самонаблюдение. Един от основните проблеми в художествения му свят е проблемът за познанието, за книгите и за интелектуалният опит. Книгата е ключов образ в поезията му и стихотворението разкрива драмата на интелектуалеца.
 Още чрез заглавието стихотворението насочва към основната си тема. То поражда у читателя една предварителна нагласа свързана с представата за духовните измерения на човешкия живот. Посвещението задълбочава представата за света на познанието и щрихира един мълчалив диалог с приятеля еродид. Лирическият АЗ още в началото разкрива своята тотална самотност с трагическото  осъзнаване на своята липса на познание за обикновения живот. Книгата е един  от пътищата да опознаеш света и хората, но интелектуалецът си задава въпроса дали книжното познание е истинският път към щастието и истината за смисъла на нашето съществуване. Лирическият герой е четящият човек осъществяващ себе си чрез книгите и драматично осъзнаващ отчуждението си от хората и живота. В този смисъл можем да определим жанра на поетичният текст като елегична изповед, равносметка на едно изтляло сред книгите съществуване.  В драматичното напрежение между образа на разтворената книга и непостигнатото познание за хората и света съществуването на Аза е осмислено в плана на  трагична ирония. Лирическият герой е престанал да бъде творческа личност. Любопитството към съдбата на живия човек е заменено от монотонното прелистване на страници – те са едни и същи и не са предпоставка за развитие. Признал, че не познава хората героят е носител  на ограниченото ненужно знание:
„Все сам, аз не познавам хората…”
Повторението на епитета „чуждия, чужд” подчертава отчуждението. Въведен е мотивът за умората на книжния човек от безсмисленото и безсъбитийно съществуване. Преходът от „АЗ” към „ТИ” в лирическият изказ поражда една подкупваща диалогичност и копнеж по близост с други живи същества, а не само с прочетеното за чуждия живот. Съзнанието за излишност и ненужност разкрива самотата и празното съществуване.
 Драматизмът на изживяванията се сгъстява чрез представата за времето като безкраен кръговрат от дни и нощи. Той внушава усещането за безизходност и безперспективност. Всичко в текста внушава чувство за умора, изчерпване поради еднообразния ритъм на „изгряващите и залязващи дни”. Една след друга страниците в живота на самотника се откъсват от неуморния ход на времето. Така се поражда трагичното чувство за неудовлетворението и безвъзвратието на пропуснатото:
„…до мене ти не стигна никога…”
Истинският живот е подменен с измислен – този от книгите. В страниците почти са изместени дните – сравнението внушава, че все пак човешкият живот не е книга, която трябва да бъде прочетена, той трябва да бъде живян. Героят открива, че четящият подменя един свят с друг. Измисленият свят на чуждото слово се оказва непълноценен заместител на истинския. Стиховете носят горчивото самопризнание за онова, което човекът  на мисълта и книгите  печели, но и губи. В подтекста на изповедта се чете копнежът по простичките житейски радости. Той преобразува метафората, че книгата е прозорец към света.  В неговия контекст книжното познание означава мъртвост. То закрива прозореца към истинския свят  и неговите прости ежедневни радости.
 Финалът поанта разкрива трагичните последици за личността, която е загубила мярката в отношението си към книгите и желанието да се открие собствената вина като оценка на погрешен избор. Философските мотиви за стойностите на човешкия живот са основни за далчевата поезия.

Атанас Далчев „Повест“ /анализ/, by RespoL @ http://school.eHhaa.com
   
 „Повест”… защо „повест”? По какъв начин може да се разбере това заглавие? Разказ на дадена случка, ситация или каквото и да е било.. ?
Или всъщност не е обвивка на това което иска да ни представи автора с неговата повест. Обречената си и страдаща душа в неизлечим кръговрат..
В стихотворението, всъщност няма нищо скрито, мистично, загаданчно или тайно.. но, е тъжно и мрачно.
Обогатено е от фрагменти свъразващи и откриващи душата на поета.
Всеки ред, всеки абзац е изпълнен със символи които обосновата точно определено състояние, няма моменти нито действие. Защото всичко се развива едновременно.
Интересното и различното е че използва „неудушевени” предмети за сравнение с душевното си терзание което като автор го прави до някаква степен различен и разнообразен.
Конкретно в „Поевест” още в първия ред „Прозорците – затворени и черни, и черна и затворена вратата”
Автора показва ясно позицията си спрямо външния свят.
„Прозореца и вратата” може да се талкуват като сетивата на духа. Това което разделя външния свят от вътрешния, „затворени” самият той не допуска нищо да проникне в неговото пространство, неговия кръг, неговия свят. „черни”
Още повече подсилва внушението, и самата затвореност.
Веднага след това, „а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.“” Стопанинат на тази къща, (на тази душа) „замина за Америка” … оставяйки това тяло без душа, без капчицата любов или радост която да го накара да остане там, да изживее нещо по различно от мъката с която е запознат до болка.. И заминава някаде на „там”, там където светлината има превес над мрака..
В творбата ясно се изразява характера на една уединена личност, затворена в собствените си мисли и търсеща.. не ясно какво обаче…
Особеното за този тип автори „търсещи” навътре в себе си, поглеждайки от другата страна на света като реалност или илюзия, в крайна сметка, или в голяма част от случеите довежда до това положение че търсещатата личност.. Търси.. но какво? Лута се из лабиринта от мисли, чувствени и изтрадани.. ден след ден, задълбавайки все по надълбоко, понякога открехвайки рани и създавайки нови.. и по този начин се затварят в собствения си кръг. Тук спиралния път, на развитието и извисяването на душата се прекъсва..
А какво има да се търси в бъдещето и миналото, след като вечността е тук и сега. И всички са вечни сега. Не утре или вчера, а сега.
При Далчев в стихотворението „Повест” има точно този елемент, на обреченост и свършека на дните му.. като прашна картина изхвърлена на боклука.
„Отдавна всички книги са прочетени..”
Както и неговия собствен живот..
Часовника и огледалото също подсказват за това, как осъзнава своя край, на може би някогашната си идея за извисяване.. на нирвана, може би..?!
И както сам казва, и сякаш никога не е живял, в илюзия прекараните дни, огледалото остава единственото средство с което да си припомни какво е бил и какво ще бъде след време..
Тиктакашия часовник бавно одброява дните на така или иначе иреалното му съществуване.
В края на стихотворението отново завършва с началните си думи „а на вратата – листът със словата: „Стопанинът замина за Америка.“”
Сам затваря собствения си кръг. С нотки на апатия към самия себе си, стихотворението олицетворява една изтрадала и с нищо запомняща се за себе си като личност душа.
Като в случея, въпреки че не е споменато, смъртта се явява като най –желана, най -истинска. Като спасение..

Атанас Далчев „Прозорец“ /анализ/, by RespoL @ http://school.eHhaa.com
   
 В стихосбирката си „Прозорец“;(192б г.) Далчев създава чрез поетиката на;новата вещност; пренаселен с предмети художествен свят. Повечето от творби в книгата имат за заглавие дума, означаваща предметност:;“Коли“;,“Вратите“;“Хижи“;“Болница”,”Път”,”Стаята”,”Къщата“; и пр.
В поетическия текст назоваването на един предмет (дори когато той е заглавие- т.е. вход към смисьла ) е акт на убиване на конкретността и материалността му в абстрактността на словесния знак.Предметьт вече не е словесна абстракция. Разложен, той се е умножил и увеличил пльтността си, изпълнил е текста с отделните си фрагменти, всеки от които е пак- предмет. Това е една самопораждаща, разрастваща се предметност, пред която текстът е безсилен. Освен разложен при него предметът е оголен в материалността си. Тленността е подчертана. Следите на разрухата са видими:“стени с опадала мазилка;“врата раззината и черна“,“чер прозорец изпочуиен“,“покриви разбити“, „стари и груби коли“, „прогнили къщи“,“гризат ги червеи безброй“; и пр. В първия си план неговата поезия е създаване на един свят, реален в своята предметност, но както ще се окаже след това- само привидно; пропуснал в себе си действителността с нейната материалност, но само на пръв поглед. За символистите пътуването на Душата в страната на Съня е попадане в друг, различен от действителния, свят, превърнат в модус, в който те проектират текста си. За Далчев действителността и сънят са само две от измеренията на неограничена във вариантите си множественост.
Множествеността на измеренията е структура на текста в лириката на Далчев. В нея физическият, привидният, даденият на сетивата ни свят е само един от възможните. Той е с отчетливи граници, затворен, населен с предмети. Пространствения текст в лириката на Далчев обаче е съотносимостта на множество реалности. Границите на видимото са измамни. Това е особен, смислово и изразно експлозивен центьр в почти всяко от стихотворенията в книгата „Прозорец“.
Играта с реалността, неиното умножаване вьв възможни фантазни образи е причина тя да загуби ореола си на единственост. Както в детската приказка за принцесата, която се крие сред свои подобия, така че не може да се познае коя е истинската, така и в поезията на Далчев действителността изчезва сред множеството си игрови превъплъщения..
В стихотворението „Прозорец“; един поглед през „нашето зимно стъкло“ – т.е. през ироцепа към друг свят – и познатото „То не е, то не е сякаш същото“. Сребьрна гора, мрежа от сребърни клони, две прегърнати деца, които дирят вълшебната птица със златни крила:
“Те вървят вьрху сребьрен пьт
и под мрежа от сребьрни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.”
Това е друг свят, който ведньж роден от съзнанието, заживява своя неподвластен на него живот. Светът на вълшебните детски спомени, видян в сиянието на „капки сребро“ и „златни пера“. Далчев повтаря един и същ цвят или дума (в това стихотворение“сребро“ се употребява седем пъти) е съществена особеност на неговия поетически стил. Това е тип изразност, която Никола Георгиев определя като „поетика на намерения израз и смисъл“.
Езикът на Далчевата поезия е показно несложен, подчертано неусловен, чужд на властващата дотогава стихова риторика, пестелив в ефектите на метафоричността. Това е като че ли език с ясни връзки, посочващ видимостта на действителното. Неговата образност би могла да се определи като;ефект на шоковите сравнения: „ръжда като крьв“,-„зловоние към небесата като молитвен тимиан“, стъпки“ като вопли“, сенки „като локви“, врани „като черен венец“, залез „;като домат“, стени „като че с белези от струпеи“ и пр.
Поетическият свят на Далчев се разкланя в множество измерения. Той прониква от другата страна на огледалото, превръщайки се в шега и приказка. В поезията на 20-те години Атанас Далчев е този, който приложи законите на една нова естетика- на грозното. Всъщност по-точно е да се каже, че след него литературата разбра относителността на понятието „красиво“, неговата историческа капсулираност. Чрез поезията на Далчев поетическото съзнание на 20-те години разкри култа (или може би естетическата си слабост) към болезненото и некрасивото. Без да обявява открито, че това е новото лице на красотата, Далчев създаде един властно привличащ поетически свят на „разкривени болни усмивки“, „със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът“, „потъмнял и разкалян“, с „локви от мръсна вода“; и „стари мършави кранти“. Болезненото сияние на жълтия цвят обгръща творбите от първата му книга, а със странното влечение към смъртта завършва всяка от тях. Такава е изразността на новата естетика в стихосбирката „Прозорец“ Показателно е, че в поетическа книга, която деестетизира действителността, точно творбата, подобна на сън, на въл-шебна приказка, дава заглавие на цялото. Реалният свят в своята грозота и бедност е оспорен от фантазното. В наивната чистота на детския поглед, в сърцето, недокоснато от живота, светът се спасява, става друг-„сребърен“, „бял“; и приказен. Това е всъщност култът на литературата на 20-те години към примитива, към наивитета и алогизма на детското светоусещане. Ето защо „Прозорец“;- творбата, чиято поетическа същност най-малко съответства на тази на книгата като цяло, й дава заглавието си, назовава я на принципа на изключението, което ще стане правило в по-късните стихосбирки на Далчев.
 
 
 
 

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – „СТИХИИ” ОТКРОВЕНИЯ НА ДУХОВНИЯ ПОРИВ

 „Сред младите имена на най-младата ни поезия нейното място не е между последните, защото може би то е от малкото трепетни обещания на днешната българска лирика.” Това са думи на известния балетрист Константин Константинов от подлистника на „Вестник за жената”, октомври 1922г. – оправдано предчувствие и щедра оценка за лирическото дарование на Елисавета Багряна. Тя вече е публикувала двадесетина стихотворения във вестника и в този брой се освен отзивът и неин портрет –  малка скица в черно.

 Константин Константинов заедно с критика Владимир Василев стават литературни кръстници на Елисавета Белчева, измисляйки псевдонима и Багряна. Запитвали ли сте се какво означава думата Багряна? Тя произлиза от „багреница” – червена, тържествена, царска мантия през Средновековието. Самата Багряна разказва: „Бях студентка, пишех скришно, но и мисъл не ми минаваше да печатам или да мечтая да ставам някога писателка. Посредством един мой братовчедсе бях запознала и влязла в компанията на най-младите тогава писатели: Николай Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, Никола Янев, Христо Ясенов и др. Никому не бях посмяла да кажа и никой от тези хора, с които се виждахме всеки ден, не подозираше, че и аз пишех стихове. Срештахме се привечер по „Цар Освободител”, разхождахме се чак до върха на Борисовата градина и бяхме нещо като живи, ходещи и говорещи антологии – толкова много знаехме наизуст от поезията на цялото земно кълбо.”

      С името Багряна, поетесата заема едно от видните места в националната ни литература. Както много от нейните стихотворения, и „Стихии е написано  под формата на обръщение. Възниква въпросът „Към кого?” С тозу човек героинята е на „ти”, но той сякаш е пречка пред поривите на душата и, преграда пред свободата да се изяви като личност. В поредица творби от стихосбирката „Вечната и святата”, определено се визира съпругът с неговите представи за тип женска психика и поведение- кротко,убито,безлично,повтарящо се от векове,полюсно разграничено от погледа и светоусещането на героинята. Ако в „Кукувица” конфликтът е формулиран битово”,то в „Стихии”, той е изцяло в духовната сфера. Сблъсъкът обаче е не по-малко категоричен,не по-малко остър. Във „Вечната и святата” съпругът никъде не е пряко назован,но присъствието му е осезаемо-олицетворение на традиционната власт,премазваща жената. И тя го възприема направо като враг. Тук се налага една извън текстова ремарка-нека припомним комерсиалността на повечето бракове във времената,когато жената изобщо е безгласна.

       Композицията на стихотворението,като че ли е математически разчертана и подобно на фолклорните творби е подчинена на магическото число три: три разгърнати картини,последвани от едно обощение. Още въвеждащото във всеки коплет лайтмотивно повторение: „можеш ли да сперш ти…”,насочва към стихията на природата. Поетесата е избрала три образа: вятъра,водата и виното-като сътворено от човека тяхно подобие. Тези образи запазват непок1тнато реалното си битие,ненадхв1рлят обичайното си присъствие в действителността,но в същото време се налагат като символ на неудържимата стихия.

        Багряна се движи в едно наи-обикновено обкражение и редува пределно познати детайли(„могилите…боазите…диканите…стрехите на къщите,на каруците чергилата…”). Лексикалният подбор отвежда к1м народно разговорната реч(„пакостна”),към онези днес поостарели думи,които носят диханието на един вече отдавна разрушен свят(„бъчвите огромни,взидани,с влага лъхашта наситени”,”избите,студени,каменни,завещани от дедите ни”). Напорът на емоционалния поток,силното поетическо внушение за непрекъснао движение и за необуздано разрушителната природна сила обединяват вътрешно трите напъкно самостоятелни картини. Те преливат една в друга,взаимно се допълват и сякаш сетивно обединяват зримата представа за бурно движение. Мотивът движение се превръща във фокосиращ проблемен център, и то в релацията природа-човек.

 Чувството към родното-като пейзаж и като битово обкражение-налага още един лайт мотив-ехо,послеслов след всяка вътрешно динамична картина.Повтарящото се „в рдния ми град” остава по гребена на емоционалната вълна. Героинята търси корените на своята съпротива срещу „клетаката”,в която е заключена-например в стихотворението „Зов”. Открива я и в природните закони,и в остановените,завещани от дедите духовни сили и поривност сякаш въплатени в традиционния „спътник”-виното. Самото заглавие „Стихии” насочва към осъзната връзка със същността на природната среда. Изводът е логично неуспорим-човек е роден сред стихии и не може да бъде покорно неподвижен,мачкан. Този извод не е изказан пряко,но произтича от цялостното внушение на стихотворението.

 Образът на жената в „Стихии”,както във всички творби на Багряна,е въплащение на бликащ ренесансов дух,събуден за живота и необятността на света. И ако първите три коплета са неопровержими поетически истини за природната даденост,то заключението е обобщен портрет на героинята. За Багряна неразкъсваемата връзка човек-природа,определя полетите на духа.

Конфликта с опонента,с този „ти”,към когото се обръща лирическият субект е разрешим само в една посока-преградите трябва да бъдат срутени,защото са противоестествено издигнати,защото противоречат на неудържмата майка-природа,а жената е нейна рожба. При същото традиционно за патриархалната среда смазване нажената противостои на предвечните природнои закони. Багряна търси първоизводите на своята жизненост както в природата,така и в някои корени на традиционното,разбирано обаче в по-друга насока от общоприеторто схващане за традицията. За нея самата категория традиция не е еднороднаи не константна величина: тя се раяздробява и услужнява. Поетесата решително отхвърля някой от исторически създалите се нейни максими

Отвъд бариерите на бита

„Кукувица“

Първата стихосбирка на младата Багряна, „Вечната и святата“, 1927 г., веднага е възприета от критиката като книга-провокация – както по отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и битовите нагласи. Това е лирика, която оттогава до днес емблематично се осмисля като символ на виталността, жаждата за промяна, порива за волност и свобода. Въпреки излъчваната виталност на творбите й обаче в последните години в критиката все повече се пише за екзистенциалните търсения и философските акценти в стиховете на поетесата. Философската сърцевина на нейния свят не е толкова в поставянето и разрешаването на определени проблеми, колкото в начина, по който са подредени и осмислени основните елементи на този свят.Година след излизането на първата стихосбирка на Багряна, в малката си студия „Греховната и свята песен на Багряна“, Иван Мешеков дава една от най-точните оценки на духа на тази задъхана и устремна поезия: „В цялата си лирика Багряна е непосреден поет на тоя трагически конфликт между бит и битие, ирационална природа и житейски условия на жената“. Георги Константинов през 1933 г. откроява Багряна като „най-трагичният между новите ни поети“, като творец с „…оригинално, значително душевно богатство“.

Един от централните философски проблеми в лириката на Багряна, който е своеобразен акцент на цялата й първа книга, е проблемът за свободата. Тази свобода в много критически трактовки се възприема в един по-социален аспект – като освободеност от условностите на патриархалния бит, като поезия на разбунтувалото се женско начало и отърсване от наслояваните психологически и социални роли. Но както в първата, така и в следващите си стихосбирки, Багряна надхвърля тези тясно социални внушения, поставяйки проблема за свободата върху много по-широка плоскост.

Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е „Кукувица“ – творба, предизвикала истински шок с появата си. „Самодивската“ свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище.

Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони (майчинското) и социума, защитавайки правото си на избор – скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на патриархално-битовия свят – за рожбата продължение на рода. В друга своя творба по подобен начин, защитавайки правото си на обич, отново почти кощунствено поетесата заявява:

Ти искаш ли? – Аз ще забравя

И мъж, и майка, и родина,

И рожбата си ще оставя

И с теб в чужбина ще замина.

Тези мотиви отвеждат към сходни мотиви в творби на Ахматова, в които руската поетеса по подобен начин провокативно и кощунствено „заменя“ в молитвите си дете и съпруг за свободата на Русия.

„Кукувица“ е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, първа насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно „своето“, лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор.

В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия.

И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на „граничната линия с безграничното“, както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух – не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо?

Във финала на „Кукувица“ митологемата за граничните същества поражда нови асоциации, свързани с идеята за граничност на момента, за драматично-трагичните прозрения на самата лирическа героиня. Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот, впримчен в драмата на избора между бит и битие.

 Родът,семейството,традицията,са най-важните неща,които човек научава още с раждането си и които му дават усещането за принадлежност към определени хора,определена земя,определен личен свят.
 В стихосбирката на поетесата Елисавета Багряна,озаглавена “Вечната и святата”,има няколко творби,в които тя въплащава именно търсенето на личността си,на корените,от които идва българското й самочувствие.Вместо жената,покорна и посветена единствено на дома и семейството,в стихотворенията “Зов”,”Вик”,”Потомка”,пред читателя се изправя лирическата героиняна Багряна,която се взира в себе си,в своя вътрешен свят и търси измененията на характера си.Тя иска да опознае себе си,за да разбере “стихиите”,които бушуват в кръвта й.И ги открива!За да разбере настоящето,трябва да се върне в миналото – там чертите на племето ще дадат отговор на въпроса:Коя съм аз?
 Героинята на багряна е жена,в която “бие древна,скитническа,непокорна кръв”.Силна е тази кръв,щом се е предавала през поколенията,като е пренесла волността,свободолюбието,упоритостта на българката.
 Да се чувства носителка на родовия корен,подхранван от прародителската кръв – такава е героинята в “Потомка”.С особена гордаст тя говори за онова,което се е случило някога,преди стотици години:
    Може би прабаба тъмноока,
    в свилени шалвари и тюрбан,
    е избягала в среднощ дълбока
    с някой чуждестранен,светъл хан.
 Непокорната прабългарка е изменила на рода и религията си,за да последва любимия.Така е смесила буйната сила на тъмното и светлото,в дено цяло.
 Нали ние,днешните българи ,носим в себе си онова силно начало,което ни е дало смесването на два толкова различни народи.Може би на това дължим упорството и умението да оцеляваме през вековни изпитания.
 Силата на родовата кръв!За Багряна тя е резултат от “греха ни пръв”,но може ли да се каже кое е греховно и кое праведно?
 От тази буйна кръв лирическата героиня е наследила любовта към “необхватните с око поля”,тя обича да гледа ”конски бяг” и да се наслаждава на своя “волен глас,по вятъра разлян”.И това е прекрасно като живота,като свободата,като любовта!Следователно,от родория корен носим у себе си онова неповторима,което другите народи не притежават.Затова тъй гордо и с такава любов поетесата заявява:
    аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
 От цялата творба блика заразяващ устрем,жизнелюбие и синовна привързаност към всичко родно.В мелодията и съдържанието на това стихотворение всеки българин открива нещо свое,близко,съкровенно-то е завладяващата сила но радовия корен.  Вазов се утвърждава като творец в годините непосредствено преди Освобождението, когато националното самосъзнание, родено през Възраждането, празнува своята зрелост. Висша проява на това съзнание е възрожденският патриотизъм като култ към “всичко българско”-към българската земя, към народа, към родния език. В поезията му родолюбивото чувство се извисява до религиозното: България е “свещена” и “родина света”, “свещени “ са народните жертви, “свещен” е и езикът на нашите деди. Абсолютната ценност и светост на това триединство определя благоговейното отношение на народния поет към всяка от съставките му. Затова още в първите години след Освобождението той порицава равнодушието към родната земя /”Отечество любезно, как хубаво си ти!”/, а скептичните оценки за нашето минало и език, засягащи националното ни достойнство, той отхвърля чрез страстна полемика  /”Опълченците на Шипка”, “Българският език”/.
 Стихотворението “Българският език” Вазов създава през 1883г. и го преработва след близо тридесет години, за да го включи в пълното събрание на съчиненията си /1911/. То е близко до одата “Опълченците на Шипка” не само по времето на създаването им, но и по своя патос, който съчетава възхвалата  и прославата , характерни за одата, със защитата, опираща се главно върху логическите доводина полемиста. Тезата, срущу която воюва стихотворението “Опълченците на Шипка”, е вградена в самия текст: “нака таз свобода да ни бъде дар”. При стихотворението “Българският език” тезата на опонента е изложена в ІV-V строфа, но още заглавието насочва към нея чрез бележка под линия, която би могла да бъде и епиграф на творбата: “Написаното в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!” И това не е единствената отлика между двете творби. Докато в лирическото встъпление на “Опълченците на Шиепка” тезата и контратезата са изложени последователно, в обособени контрастни части, в “Българският език” те се редуват и противопоставят  по протежение на целия текст. Той се изгражда върху непрестанното им сблъскване, в което надделява ту апологията на родния език, ту гневно-саркастичното осмиване на хулителите му.
 В първите строфи на стихотворението доминира възхвалата. Четири от стиховете започват с думата “език”, която свързва текста със заглавието и темата на творбата. В такъв смисъл “език” е тематична /ключова / дума, която  в следващите отрязъци на текста се появява многократно чрез синоними /”реч”/ и чрез условно назоваване: мелодья, звуци, звукове. Честото повторение на “език”  съсредоточава вниманието на читателя върху смисъла на думата и в същото време активира нейните определения, които характеризират езика като национална духовна ценност и изразяват отношението на поета към тази ценност. Основната негова теза вероятно би могла да бъде изразена и само с един от епитетите “свещен” или “прекрасен”, защото всеки от тях сам по себе си означава най-висока степен на ценност-религиозна и съответно естетическа. Но поетът е предпочел натрупването на характеристики, които взаимно се допълват и осветяват, за да изтъкнат неделимостта на езика от историческата съдба на народа / ”език на мъки, стонове вековни”, “език страдални”/ и неговото интимно-съкровено значени за отделната личност /език на дедите, език на майките/.Художествената значимост на повторението се повишава от факта, че навсякъде “език” е ядро на обръщение, а в този риторичен /ораторски/ похват се отразява диалогичният строеж на цялото и одухотворяването на такъв абстрактен адресант, какъвто е езикът.
 Още в края на първата строфа антитезата “за радост не-за горести отровни” загатва за противоречивия емоционален свят на стихотворението. Той се разгръща чрез поредица от ритирични въпроси. Въздействието на риторичния въпрос се състои в това, че кото придава на отрицанието или потвърждението въпросителна форма, той привлича вниманието на слушателя /читателя/ и предизвиква по-силен емоционален отклик  у него. Поредицата от въпроси отхвърля хулите срещу българския език-“хули гадки”, – за да утвърди реалните му достойнства – “звуци сладки”. Като всеки риторичен похват, въпросът има твърде широк адрес-той въвлича читателя в полемиката, водена от лирическия говорител, и без да го призовава пряко към това, изисква от него да определи своята позиция  спрямо отстояваната кауза.
 В първата редакция на  стихотворението /от 1883г./ като основни достойнства на родния език са изтъкнати неговото мъжество и сила, т. е устойчивостта му през вековете на робството. Във втората редакция от 1911г. р с “мощта”, синоним на сила, поетът въвежда “хубост” – качество, което съответства много повече на творческите му намерения. Новият вариант премества ударението от “език страдални “ върху “език прекрасен”, върху звучността и мелодичността на родната реч. Стихът “в мелодьята на твойте звуци сладки” получава цялостна и адекватна конкретизация в преработената трета строфа. Отново обилието от синонимни характеристики придава тежест на главния довод: родната реч е гъвкава и звънлива, тя е поток от руйни тонове, отличава се с размах и изразителност. Тези определения въздействат както със смисловата, така и със звуковата страна на думите, коита съставят- с повторителността на отделните звукове /зВънлиВа, гъВкаВа, жиВА/, на срички /РАЗкош, РАЗмах, изРАЗитост/, а анаграмата ГЪВКАВа- КАКЪВ. Звуковите повторения създават впечатлението, че “Сякаш границите между думите се отварят, те проникват една в друга” /Р. Коларов/, за да потвърдят с умножена сила тезата на поета за изразителността на родната реч.
 От такава позиция вече може да се пристапи с уверенност към същинската полемична част /ІV-V строфа/, която трябва да даде отговор на въпроса: може ли българският език да бъде инструмент за поезия. Ядро на тази част е  строфата:
   Не си можал да въплатиш във теб
   съзнаньята на творческата мисъл!
   И не за песен геният ти слеп-
   за груб бъртвеж те само бил орисал!

Тази строфа сблъсква две позиции, два възгледа за родния език, като сечиво на поетическото творчество. “Песен” и “груб бъртвеж” се противопоставят както със смисловата си страна, таса и със звуковия си строеж. Неблагозвучното и трудното  за произнасяне “груб брътвеж” / в първа редакция “глупав шум”/ съзнателно огрубява тезата на опонентите, за да подчертае нейната тенденциозност и несъстоятелност. С такава цел са изролзвани и преизказаните форми “ не си можал” и особено “бил орисал”, които оценяват иронично чуждите твърдения. Тук ирония и несъгласие внушава дори пунктоационният знак-удивителният.
 Редом с иронията поетът полемист използва и гневния патос- като оръжие за по-пряка атака срещу хулителите на родното. Техните твърдения са изобличени като “ ругателство” и “низка клевета”, те са хули и “думи кални”, насочени колкото срущу нашия език, толкова и срещу националното ни достойнство. “Общият позор” и клеветата срещу “всичко мило нам и родно” разширяват границите на пламенния спор, като отъждествяват езика с българското изобщо и отпращат към други Вазови творби, проникнати от изобличителен патос.
 И  последните строфи на стихотворението “Българският език” са полемично обагрени , но в тях доминира обетът на твореца, който съзнава, че значителната поезия е най-убедителният отговор на съмненията в пригодността на българския език за поетическо творчество. Тържественото и приповдигнато звучене на обекта се подсилва от аналогичния строеж на двете заключителни строфи, който обхваща както цялостната им синтактична структура, така и началото на отделните стихове / възклицанието, съюзът “и” /. И тук смисълът и  патосът се оценяват от противопоставянето: “черния ти срам”-“светли звукове”, “калта”- “чистий блясък”. А заплахата към клеветниците е просветлена от благородството на твореца

 и с удара на  твойта красота
   аз хулниците твои ще накажа.

 Тази метафора е неочаквана и изненадваща , защото съчетава в себе си несъвместими на пръв поглед понятия- “удар” и “красота”. Но тя е убедителна и запомняща се, защото насочва към единствено възможното възмездие,  диктувано от достойнството на твореца и неговия език.
 Поезията на Вазов е най-доброто доказателство за достойно изпълнен обет. Неговите песни- жив отклик на народния дух- художествено претворяват защитаваната и в други творби истина, че родният език е  “сечиво благородно” /”Родната реч”/, “чудесно сечиво за творби идеални” / “Езикът наш”/. Всепризнати са заслугите му за развитието на нашия поетически език, който той завеща на “бъдещето бодро поколение” с надеждата, че то на свой ред ще съдейства за усъвършенстването и облагородяването му / статията “Нашия поетичен език”/.

1. Апология-възхвала или защита на лице, учение, идея.
2. Антонимната рима “гадки-сладки” е поредният израз на олемичната стратегия на  поета
3. Анаграма-дума, образувана чрез разместване на букви, сътавящи друга дума срвн.- нива-вина        

„Българският език”

В стихотворението „Българският език” (1883 г. ) Вазов разкрива силната си обич към всичко родно. Авторът се прекланя пред неугасващата красота на майчиния език, пред неговата звучност и мелодичност. Изтъквайки неуспоримите качества и величието на родното слово, поетът изразява своето възмущение и гняв към онези, които не могат да оценят достойнствата на този свещен за нас език.
Българският език е не само средство за общуване, но и за национално самоопределяне. Речта е безценно богатство, завещано от дедите ни. Родното слово е свещено, защото е наследено от майката и никакви нападки не могат да накърнят мощната му изразителна сила. Българският език може да разкрие всяка мисъл, всяко чувство. Той обуславя науката и културата на българите, които имат право на национална гордост, обич и почит към родното слово. Самият Вазов талантливо пресъздава в багри и звукове мелодията на българският език.
Одата „Българският език” дава израз на възторга на поета и на преклонението му пред красотата на родното слово. В творбата ярко личи чувството на гняв и обида, на срам и възмущение от всички, които петнят езика и се отричат от него. Бранейки речта ни, Вазов защитава всичко българско и родно, при това със средствата на самия език.
Вазовата ода е разделена на три части. Първата е положително-утвърждаваща. В нея са описани народните добродетели и ценностите на българина. Езикът е свидетел на страданията в робските години, но не е унищожен от поробителите. Родното слово регистрира славата, народната мъка, борбите на народа ни за свобода. Втората част е негативно-изобличителна. В нея Вазов е непримирим, защото брани българското име и българската чест. Последната трета част на стихотворението е оптимистично-програмна. Там поетът е твърдо убеден, че народ, който пази и оценява родното си слово, е безсмъртен. Чувствителната душа на автора откликва на всичко що се отнася до България. Самият той талантливо пресъздава мелодичността на майчиния език. Вазов притежава усет за изразителните и изобразителни възможности на словото, на неговото емоционално съдържание: звучни рими, гъвкавост, обаятелност, красота. Авторът открива пред читателя силата на българският език.
Самата ода започва тържествено-елегично. Още в първата строфа, поетът създава одухотворен образ на българското слово. Прякото обръщение с епитет в инверсия: „език свещен на моите деди” и метафората в следващите стихове, насочват към хилядолетното минало, към историята и към националното самоопределяне. Чувствата, които лирическият герой изразява са силни и противоположни, преплитат се гняв и обич, болка и гордост. Този гняв, породен от жестокото отношение на хулителите към българския език, контрастира на дълбоката обич на поета към родното слово. Такава съпоставка е направена и между възмущението на автора именно от тези клевети, относно майчиния език и гордостта, която изпитва за това, че се е запазил и е съхранил българщината. От тези противоречия съдим, че цялото начално четиристишие е изградено от антитези:

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая дето ни роди,
за радост не- за ядове отровни.

Анафоричното повторение „език” и универсалният епитет „свещен”, доказват силните чувства на лирическия герой, който не скрива болката си от незаслужените страдания на българския народ векове наред. В действителност българският език е свещен, защото е изстрадан, не само от дедите ни, но и от целия народ, съхранил е „мъки, стонове вековни”. Това е майчиният език, езикът на „тая” , която ни е родила за „ ядове отровни”. Светият образ на майката и родният език се сливат в едно и който отрича едната част от това неразривно цяло, отрича и опорочава и другата.
Обръщението „език прекрасен”, което дава началото на четирите реторични въпроса, внася диалогична форма в творбата. Езикът е представен, като великолепно живо същество, което трябва да бъде защитено и поетът започва спор с онези, които хулят езика ни. В тази полемика се разкриват прелестите на българската реч „звънлива”, нейните безкрайни възможности – „размах и изразитост жива”. Реторичните въпроси, с които авторът изтъква значимостта на езика ни, внушават и неговата многострадалност: „ кой те не руга?”, „кой те пощади?” , „разбра ли някой?”, „вслуша ли се някой? „. Вазов говори за хубостта и мощта на родното слово, търсейки я в мелодията на неговите „звуци сладки”, в разкоша от „руйни тонове”, проявени в речта ни. Въпреки нескритата мъка от историческата съдба на България, доминират трайните чувства на обич, възторг и преклонение.
Авторът отправя реторичните въпроси именно към ония, които не познават интонационалното и синтактично богатство на родната реч. Те не са се вслушали в „мелодията” на своя роден език, който има големи изразни възможности. Контрастът между сладостта на родния език и хулителите , подсилва емоционалния ефект от реторичните въпроси.
В цялата трета строфа, Вазов доказва, че българският език е гъвкав, преливен, разнообразен в интонацията си, енергичен. Чрез достойнството на родното слово, авторът отхвърля несправедливите обвинения. Вазов се възмущава именно на българите, които не уважават, дори отричат майчиния си език:

И чуждите и нашите в хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Въпреки красотата и светостта си българският език е прицел на „хули гадки” у някои родоотстъпници. Те се съмняват в неговите изразни възможности и го петнят. Това обаче не може да затъмни патриотичното чувство и обичта на лирическия герой към българския език. Поетът поставя проблема за непреходната красота на словото. Епитетите и ярките метафори доказват, че обвиненията са безпочвени и несправедливи, а възклицателната форма на изреченията изразява негодуванието на поета. Именно хулите отправени към родния език са „груб брътвеж”. Това е грозно и жестоко обвинение, на което поетът дава отпор, чрез силата на своето творчество. Той намира най-убедителния аргумент, отново в самото слово, което е богато на изразни възможности. Болката на автора прераства в гняв и закана. Търпението му е изчерпано:

Туй слушам се, откак съм на света!
се туй ругателство ужасно, модно,
се тоя отзив, ниска клевета,
що светя всичко мило нам и родно!

Трикратното повторение на наречието „се” _все№ , внушава досадата от натрапваните неоснователни обвинения. Думата „модно” е синоним на преходното, временното. А езикът, съхранил българщината, издържал на всички опити за асимилация, е вечен. Вазов дава обет чрез собственото си творчество да разкрие на идните поколения богатството и красотата на родното слово. Смяната на глаголните времена от сегашно в бъдеще : „ще взема”, „ще стане”, „ ще те обриша”, „ ще те покажа”, „ще накажа”, доказват че защитата на родното слово вече е осъществена. Чрез одата си авторът съхранява светостта и красотата на българският език и ги запазва за „бъдещото бодро поколение”. В последната осма строфа поетът е категоричен и недвусмислен- красотата на родното слово е достатъчно наказание за хулителите:

И с удъра на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Чрез средствата на този съвършен инструмент- езика, авторът успява да накара дори враговете на българската реч да се замислят над собственото си невежество.
Народ, който цени родния си език, запазва своята национална идентичност. Чрез одата „Българският език” Вазов ни учи да бъдем истински родолюбци и да се гордеем, че имаме своя древен и свещен език. Ние трябва да бъдем дълбоко признателни на народния поет, не само затова че е един от строителите на българската реч, а и, че с вълнуващите си творби успява да пробуди у всеки българин любовта към родното слово.

Иван Вазов пресъздава историческата достоверност на епохален за народа ни момент ,дава естетическа оценка на Възракдането и търси естетическите му измерения ,свързани с прекрасното и грозното ,възвишеното и низкото.Писателят-демократ укорява заспалите съвести като противопоставя прекрасното във Възраждането на грозното в своето време.Той буди националното самочувствие в съвременника си и наставлява народа ни по пътя към доброто.Воден от най-светли патриотични чувства ,чрез образите на Паисий ,Левски ,Раковски ,Кочо ,шипченските опълченци ,Вазов дава на народа си примери с вечна стойност-трайни и непреходни.За него те са: “герои…непознати ,забравени…”.Свързва ги дълбоката вяра в историческата справедливот и светлия прелом в българската участ. Ето защо той изтъква ,че паметниците не са толкова за умрелите ,колкото за живите ,за да развиват и укрепват в тях ония доблестни чувства ,които дават на един народ право да живее.
Проблемът „личност-народ“ Вазов решава от позицийте на демократизма:водачът в определен момент съсредоточава в себе си най-прогресивното в народния характер ,дух и стремления.В образа на отделния водач ,творецът. „съсредоточава напрежението на един етап от Възраждането -етап от еволюцията на народния дух“/М.Цанева/.Така например образът на Паисий бележи началния подтик към националното самосъзнеяие ,образът на Раковски-раждането на револционната идеология ,а образът на Левски-първите етапи на масовата резолюционна борба.В кулминацията на национално-освободителните борби-Априлското въстание ,поетът пресъздава образите на героичните му водачи -Бенковски ,Каблешков ,Волов.В одата“Левски“образът на народа и образът на Левски са в диалектическо единство ,в одата „Кочо“ образът на народа достига идейно и нравствено своите водачи ,а в „Опълченците на Шипка“ той е защитник на своята свобода.
В „История славяноболгарская” митът на сътворението оформя асоциативния ред на светлината.Деятелното начало ,което сътворява от хаоса миналото на един народ ,се оказва основно и за самото минало. Образът на Паисий обединява двата свята /мрак и светлина/,защото е личност с огромен борчески заряд и с фанатична преданост на голямо всенародно дело.Новата представа за възрожденския човек се изгражда чрез синонимни изрази ,характеризиращи делото му като „подвиг многолетен“ и „житие велико“.Характерна черта за Вазов е способнос та му да постави художествената задача като открит социален принос на героя-„фърляше тайно през мрака тогаз/най-първата искра в народната свяст“.Искрата от света на „Историята“ се устремява напред -към бздещето ,към възходящия път на националния ни дух.
Раждането на революционната идея през Възраждането Вазов отбелязва с одата „Раковски““образец за единство на жизнена и художествена правда.Чрез контраста и градацията поетът пресъздава противоречивата и титанична личност на Раковки -самотността на неспокойния му дух:“любов без съмнение ,без свяст ,без предел“.С патоса на преклонението ,само в четири символа ,Вазов обобщава великото дело на героя-„мисъл и желязо ,лира и тръба“. Особено изразителна е характеристиката на Бенковски от едноименната ода -героят с „желязна воля ,железните сили ,могъщото слово“,Повтореният метафоричен етиктет „желязната“ ,“железните“ подчертава моща в хиперболизирани представи ,които намират най-точен израз в стиха“тоз демон таен ,призрак полунощен ,който произнесе страшините слова.”.
В началото на „Епопея на забравените“ Вазов поставя одата“Левски”.Образът на героя с изключителна релефност ,вътрешна дълбочина и монолитнос оживява в разказите „Из кривините“ ,“Чистият път”,“Апостолът впремеждие“ ,в повестта „Немили-недраги“. Развълнуваната реч ,многократното повторение на анафората „че“ и трикратното на глагола „мисля“ търсят емоционалната и логическа обосновка на решението на дякона да стане Апостол на революционната борба.Той носи идеята „за бунт ,за свобода ,за смъртта ,за гробът…“,поел титаничната задача да подготви всенародна революция.
Левски е въплъщение на истински патриотизъм и възвишена нравственост.Той служи на революцията честно ,безкористно и всеотдайно като жертва най-скъпото-„за да е полезен ,дал си бе животът”.Вазов не скрива своето възхищение и пряко характеризира нравствената същност на героя ,обобщавайки дълбокия национален смисъл на историческото му дело:
„И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата“.
В образа на Левски поетът обединява национално и общочовешко.Сравнения от общочовешката история ,внушават измеренията на подвига му.Във финала на творбата Вазов не назовава името на предателя ,за да не оскверни стиха си и особено силно се възмущава ,че „тоз човек още живей между нас“.Язвителните епитети /“тоя мръсен червяк ,тоя низък роб ,тоз позор за бога ,туй пятно за храма“/ и сравнението с Юда изразяват неговата болка.За Ботев бесилото е извор на скръб ,за Вазов -път към патетично възпятата историческа слава.В този смисъл мракът и светлината свеждат до тиранията и стремежа към свобода.Свободата е светлината и мярата за вьзвишеното и прекрасното.
Каблешков възражда делото на Апостола.Думите и делата  му подготвят написаните с истинско вдъхновение страници в „Пиянството на един народ“ от романа „Под игото“ ,м-у които са и знаменитите стихове от края на одата „Каблешков“:
„И в няколко дене ,тайно и полека,
народът порасте на няколко века“.
За Вазов Априлското въстание е „епопея“ и основното в него героизмът на въстаналия български народ.В одата“Кочо” реторичните възклицания и особено антитезата изтъкват величието на епохата в нийното противоречие-„епопея пълна с геройство и срам!“.Героите са майката ,децата ,българинът -народът.Чрез тях ,в решителния момент от защитата на Перущица ,Вазов изтъква преди всичко героизма и величието на епохата.Героизмът на защитниците изпъква по-ярко от контраста с безсилната злоба на башибозушката орда ,обзета от страх пред чудодейната промяна на довчерашния покорен роб.Пряка реч и кьси изречения изразяват както промъкналото се колебание пред лицето на смъртта ,така и гневните възгласи ,израз на спонтанната решителност и готовност за борба до смърт:“Да се покорим ли? Мълчи! Да се борим!“. Във всеки стих звучи грандиозността на патриотичния подвиг ,хиперболични сравнения го издигат до най-ярките примери в световната история анафорите създават емоционална ескпресивност ,а резките антитези и градираните изреждания /“…и нищожна ,тъмна ,6ез крепост ,без мощ….без минало славно ,без пример и славни ,що малките правят с великите равни“/внушават силата на чувството в  неговата динамика.
Правтото на избор м-у позора и смъртта става израз на действен патриотизьм ,а не на малодушна слабост.Този избор извисява Кочо ,обикновенният човек от народа ,“простият чизмар“ и го изравнява с най-великите примери на героизъм и саможертва в човешката история.Сцената на самоубийството е моралното тържество на победените нед победителя ,затова и одата носи името на героя.Със своя патриотизъм ,революционна твърдост и морална сила ,той утвърждава най-възвишената и най-красива форма на героизъм -когато се биеш не за физическата ,а само за моралната победа ,не да спасиш загубеното сражение ,а само да защитиш човешкото и националното си достойнство.
Монументалността на образите и силата на чувството внушават патриотичният патос , в одата:”0пълченците наШипка”.По повод на тази творба ,Вазов споделя:”Това е едно от най-силните мои стихотворения”.Поетът разкрива опълченците в най-драматичния момен на боя:“Три дни вече се бия ,но помощ не иде…“В творбата пътят от „срама“ към „славата“ се огъва м-у поражението и победата ,което придава на одата нравствена доблест и художествена убедителност.
Първите тринадесет стиха на първата част на творбата са групирани около мъчителното настойчиво “нека” и съживяват спомена за най-черните страници на миналотони ,докато възклицанието „0,Шипка!“ -определено и кратко насочва преживяното към нещо наистина ново и героично.Напрегнато ,драматично и тревожно звучат. авторовите думи:”Последният напън вече е настъпил…“.Картините се менят с бързината на тревожна мисъл ,която търси изхода на битката. Волята на опълченците обединява пламения  и жертвен порив на цял народ към свобода.Решителността си да умрат в името на отечеството ,в името на святатя свобода е разкрита чрез кратки ,но решителни и твърди думи:”Да мрем по-дбре“.Така рухва нелепото твърдение за пасивността на народа ,който очаква да му поднссат свободата даром.Духовното излъчване на героите е осбено силно ,когато дървета и камъни „оживяват“ в ръцете им ,добиват нова сила и ценност:
„Всяко дърво меч е,всякой камък-бомба,
 всяко нещо удар…-“
Легендарното изображение на битката в цялата ода внушава преходът от живот в смърт и от смърт в живот-„трупове мъртви хвръкнаха завчаска“.3ащитнщите на прохода хвърлят срещу врага последното ,което им е останало -своята смърт.Картината е страховита.Тя слага отпечатък в-у одата ,в-у „Епопеята“ ,в-у сложното Вазозо виждане за възрожденските ни борби:”бори ли се един народ за свобода доблестно и мъжествено ,неговата юначна гибел е равна на най-ценната победа”.Това определение движи и мотивите в останалите творби от цикъла „Епопея на забравбните“-за саможертвата и героичната смърт ,за гражданския дълг към народ и родина…,за смъртта и безсмъртието.Примерът на забравените е пътят на народа от мрака на тиранията към свободата като мяра за възвишено н прекрасно.
Патриот и хуманист ,И.Вазов се бори с-у нравите на новото общество в годините след Освобождението и се извисява като безкомпромисен съдник на своето време.Макар да го оценява с мярката на героична и славна ,но все пак отминала епоха ,той успява да откликне на нуждите на своя народ ,разкривайки в „Епопея на забравените“ истинсния героизъм и високите човешки добродетели на Възраждането ,чиято върховна мярка и съдник е Отечеството ,а най-свят подвиг-саможертвата в името на българската свобода.

Цялото творчество на Вазов е посветено на България. Той отдава за страната ни всичките си мисли и чувства. Неговият роман “Под игото” е замислен и написан, когато Иван Вазов е емигрант в Русия, по времето на управлението на Стамболов. Далеч от родината писателят пътува мислено към родното, връща се към сакралното пространство на родовите си корени и успява да пресъздаде вдъхновено, но и пределно обективно историческата действителност в поробеното си отечество в навечерието на Априлското въстание. Темата за бунтовния април на 1876 г. се превръща за автора в безкраен, непресъхващ извор на вдъхновение. Измеренията на националното в романа откриваме във величието и в героичния полет на българския дух при подготовката на въстанието. Ценностите, които българинът изповядва през тези последни години преди Освобождението, се разкриват и проявяват в революционизирането на една част от народа, в обхващащото все по-широки социални слоеве бунтовно настроение, хвърлящо мост между личността и общността. Със същия заряд се отличава и социалната, и психологическата диференциация на отделните герои, пречупена през призмата на отношението им към съдбовното събитие. Тази диференциация дава възможност за разкриването на цяла поредица от човешки съдби. Въплащението на отделната личност в образа на “въстаника” и “съзаклятника” проличава реално едва след погрома на въстанието, когато поведението на всеки един от тях показва до каква степен е бил подготвен за изпитанията на борбата и свързаните с нея жертви. Героите на творбата носят в себе си различни измерения на българския характер, на патриархалния бит и душевност. Те се разкриват на фона на интимния човешки свят, вливащ се в света на революцията. Най-здравото, съкровеното и сакралното в патриархалния светоглед става основа за душевното израстване на българина и извисяването му до идеята за борба. “Пиянството” на голяма част от народа, устремен към свободата, народната “лудост”, обхванала за кратко довчерашната рая, олицетворява полета на българския дух. Това именно обезсилва до известна степен угнетяващото чувство, което читателят изпитва при сцените на масово разочарование и отчаяние след разгрома на въстанието. В романа „Под игото“ Вазов преплита различни сюжетни линии, героико-патетична. битово-реалистична, народностно-историческа и любовно-приключенска. защото самите събития от тази епоха сплитат в едно тези аспекти на живота. Убедително се разкрива раждането на идеята за борба и на бунтовното настроение сред народа. Повествователят рисува пълнокръвни човешки характери, колоритни национални типове, изобразени в битово-духовен и нравствено-исторически план. Това му позволява да изгради и разкрие градчето Бяла Черква като микрообраз на Бълга рия през тази славна епоха Революционното движение се разкрива като вътрешно драматично единство на човешките съдби и повелите на новото време. Бунтовното настроение, завладяло душите на хората, преобръща или по-скоро обогатява и нагнетява техния ценностен светоглед, кара ги в едни случаи да дадат, а в други – да жертват най-ценното от себе си за бъдещето на Бъл гария. Идеята за национална свобода преодолява всякакви пречки и съмнения, свързва интимния свят на семейството и рода – тази здрава нравствена опора на българския бит – с интересите и с новите потребности на нацията Битово-духовните измерения на човешкото съществуване се разгръщат в единодействие с нравствено-героичния порив на народа кьм свобода. Читателят има чувството, че случващите се в един конкретен град бунтовни събития заливат цяла България и придават непреходна стойност на настоящето на тогавашните българи. Затова приповдигнатата атмосфера, която изпълва първата и втората част от творбата и която внушава представата за “пиянството” на цял един народ, е показателна за времето си. В духовността на българина постепенно навлиза героиката,като въплъщение на непреходните и извечни български стойности. Бавно и мъчително е отварянето на личния, семейния светоглед към новите национални тежнения В драматизма на този процес се разкриват и съхранените през вековете устойчиви и непреходни черти на българската общност. Интимният патриархален свят на семейството и рода не само пази ненакърнени българските добродетели и ценности, но е и надеждна защита за интимно-святото в българския съзидателен живот от чуждата вяра и култура. Точно затова историята превръща стойностното и непреходно-бьлгарското в нравствен героизъм, а копнежа за свобода – в „пиянство“ на българския народ Романът „Под игото1 сюжетно е изграден около съдбата на Бойчо Огнянов, но всъщност това е творба за съдбата на българския народ, за духовното му приобщаване към съдбините на България. Във всеки епизод има някакво противопоставяне – между българската и чуждата същност и вяра. между всекидневието на хората и подготовката за борба. между насилието и раждането на новия катехизис на българина: „зьб за зъб. око за око”. Тази вътрешна конфликтност изгражда цялостния идеен и емоционален спектър на романа, раждането и изявяването на непреходно българското. Душата на българина откликва на героиката като общонародна идея, но това не означава, че той губи своите патриархални добродетели. Напротив, те стават по-прочувствени и зрими, разкриват се в цялата си красота и потенциална духовна сила. Общуването на жителите в Бяла Черква притежава и народностен, и нравствено-духовен, и хумористичен колорит. Обстановката и редьт в дома на чорбаджи Марко, тлаката в Алтъново, представлението на „Многострадална Геновева“ и редица други описания отпращат към корените на българските традиции и обичаи, на основата на които се раждат бунтовните копнежи и готовността за борба в името на свободата. Единството и вътрешното противоборство между новопоявилата се отдаденост към народното дело и естествения стремеж за защита на собствените дом и семейство, предателствата и разкаянието след тях, топлата и съкровена омая на родните традиции и ценности, зверствата на поробителя и драматичната сила на отмъщението – всичко това обус-лавя вътрешното напрежение и патриотичния екстаз в променящото се съзнание на народа, завладян; от идеята за въстание. Движението на чувствата, картините и представите, развитието на образите в романа „Под игото“ и постепенното обогатяване на техните характеристики са подчинени на общия възторжено-патриотичен патос в първите две части на романа. В последната част след погрома на въстанието, патосът е вече трагичен. Превъплъщенията на Огнянов пред очите на жителите на Бяла Черква са отражение и своеобразен коректив на техните чувства, на промените и сътресенията, които нас-тъпват в душите им. Фактът, че цяло едно село се грижи за Огнянов и че тайната е обща, контрастира на предателствата, страха и завистта на жителите след погрома на изпепелените градчета и села към „кротуващите“ им сънародници. Очертава се внушението, че бьлгарският народ е способен на подвизи, дори на чудеса, но отприщената му духовна енергия трябва да бьде овладяна и насочена навреме в правилна посока, за да възкресява изконни български традиции, ценности и добродетели и за да потушава гласа на мрака, страха, завистта, егоизма и предателството. Целият спектър на тези прояви можем да наблюдаваме в идейното и емоционално развитие на жителите на Бяла Черква между епизода, който представя училищния изпит, превърнал се в изпит по родолюбие и народна воля за себеотстояване, и епизода, в който пияният Безпортев яхва посрад бял ден случайно минаващия край него турчин. Революционизирането на народа се оглежда най-вече в духовната и нравствена атмосфера, в променящия се светоглед на хората, в който отделни черти и стойности на българската душевност се сливат в неделимо цяло. Тези представи и идеи се разкриват и ВЪПЛЪЩАВАТ особено ярко и в характеристиката на героите. Вазов прави убедителна психологическа и социална диференциация на своите герои според отношението им кьм идеята за борба, определящо сливането или противоборството между техните съдби. За професионалния революционер Бойчо Огнянов борбата за свобода е дело на живот и смърт и нищо не може да отклони от пътя, по който е поел. Дори любовта към Рада за него е неделима част от революционното движение и от бунтовния заряд. В идеята за въстание доктор Соколов пък открива възможност да вложи енергията на своя буен темперамент и да докаже с дела искрения си патриотизъм. Честно и безкористно приема борбата за свобода Боримечката, по момчешки дързьк е вечният съзаклятник Безпортев, плах и нерешителен е идеалистът дякон Викентий, разсьдьчен и в същото време всеотдаен е руският възпитаник Кандов. Индивидуалното многообразие, вместващо се в мащабното понятие „съзаклятник“, е белег на духовното богатство на възрожденския българин, на пълнокръвието и колорита в неговия събирателен образ, обогатяващ българската народопсихология. От друга страна, в излъчването на героите се открояват и вътрешнопсихологическите нюанси на сливането на индивидуалния им облик с облика на въстаника въобще. Безкрайно честен в революционния си живот, Бойчо Огнянов е такъв и в личния.Той е готов да се предаде на заптиетата, за да спаси невинния Соколов; решен е да влезе в Бяла черква, въпреки че там гъмжи от турци, за да иска прошка от Рада, защото съзнава, че е бил несправедлив към нея. Бохем по душа, но в същото време и искрен патриот, Соколов може да се отдава с еднакъв плам и на изискващата саможертва борба, и на различни лудории със своето мече Клеопатра. В неговото сърце има място и за бунтовно опиянение, и за нежната любов към Лалка. При това обособяване и разкриване на индивидуалното излъчване на всеки съзаклятник, “събирателният” монолитен образ на въстаника се изпълва с човешка топлота, дълбока чувствителност и типично национални черти. За Вазов е ясно, че отношението към въстанието не може да бъде еднакво при “професионалните” революционери, приели борбата като смисъл на живота си и решени на саможертва, и при тези, които имат семейства и дълг пред своя род. Сред последните е чорбаджи Марко, в чието духовно-мирогледно развитие се пречупва и откроява една от най-убедителните идейни и сюжетни линии в творбата. Развитието на героя от силното му съмнение и неверие в успеха на въстанието до заклинателния му възглас:” Лудите, лудите – те да са живи!” , отбелязва мъчителното съзряване на българина и неговия най-често срещан отклик спрямо същността на готвеното въстание. Чорбаджи Марко е земен, доблестен, сърдечен човек, който обича България и е готов винаги да помогне на изпадналия в беда – да заложи къщата си, за да спаси честен и родолюбив българин като Соколов, да се умили до сълзи от проявено душевно благородство. Именно душевната чистота и здравият разум на чорбаджи Марко го карат да обмисля трезво всяко събитие и всеки жизнен факт, да се съмнява и колебае, без това да накърнява способността му да се възторгва от героичното. При преодоляването на този жизнен скептицизъм в името на светлата идея за отстояване на българската същност в борбата за национално освобождение, ясно проличава силата на българския характер. Това вътрешно “преодоляване” в образа на чорбаджи Марко се разкрива в драматичното противоборство между бащината му обич към децата и обичта му към България. В един момент Марко иска децата му да останат настрана от подготвящия се бунт, да са живи, а после се ядосва, копнее да ги види като истински българи: “Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите?.. Базиргяни ли съм ги народил?.. Не, по-добре нека стоят настрана.. Един от къщата стига…” Раздвоението у чорбаджи Марко отстъпва място на почудата, гнева и същевременно на гордостта, когато открива в килера си цял арсенал от пушки и револвери и разбира, че синовете му отдавна участват в народното дело. Всеобщата лудост и опиянение карат Марко да се помоли за България, да приеме в душата си нейния нов образ и да го стопли със своя тих екстаз. Народното опиянение е опиянение и за всеки истински българин, а народната съдба се оглежда във всяка индивидуална човешка съдба и драма. По този начин екстазът, вътрешният плам и сияйността на събитията притежават и чисто човешки, топъл колорит. Този колорит се чувства особено силно в женските образи в романа – в самоотвержената любов на Рада към Огнянов, в нежната и всеотдайна обич на Лалка към Соколов, в запомнящия се образ на кака Гинка. Не по-малко колоритни, но вече в друга насока са образите, въплащаващи в себе си различните измерения на хумора – в смешния и понякога жалък Генко Гинкин, В предизвикващия възмущение и погнуса Рачко Пръдлето и в човешкото благородство на Колчо.Сред героите от романа ясно изпъкват и образите на предателите на българската национална идея – Стефчов и чорбаджи Йордан. Те са олицетворение на онези деформирани от робството малодушни българи, хора със закоравели сърца, които са способни на всякакви подлости и предателство. Тези герои, заклеймени от народната и от авторовата ненавист, стават жалки в очите на читателя. Народната характерология в романа “Под игото”, пречупена през представата за пиянството” на българския народ при подготовката но Априлското въстание, е и отражение на народната душевност, обособяване на преходното в нея. В картините на погрома общото понятие”Съзаклятник” се разпада на съставните си разновидности. Всеки от до вчерашните съмишленици се проявява съобразно собствения си индивидуален облик и същност. В героичното, като компонент на тази същност се обособява непреходното в Априлското въстание, което е и непреходно българско, свидетелство за нравствената сила на народа ни. Простичките и естествени думи на Боримечката – “Та ако Клисура загина, няма да загине Българията, я!”, стават въплащение на безсмъртното народно начало, на “земната” българска устойчивост. Различни по патос са предсмъртните слова на Кандов – “Варвари! Стреляйте! Българи още ще останат!”, в които вече се чете копнежът на българската душа по възвишеност. Съчетана с народната мъдрост, тя може да възпламени отново идеята за борба и същевременно да съхрани съкровено българското. Опиянението и “лудостта” на народа в готовността му да се бори за свободата на България, макар и кратковременни, в крайна сметка тържествуват над страха, раболепието и затварянето в собствения малък свят след потушаването на въстанието. У читателя не остава угнетяващо чувство от примерите на примиренчество, защото усеща Вазовата вяра в народа и идеята му, че народ, който е узрял за борба, много скоро ще бъде готов да се жертва за свободата си.

ьВазовата концепция за родното въплъщава както възрожденски, така и модерни представи, обхваща различни измерения: природа и история, национален живот и героика, бит и народопсихология, колективни нагласи и индивидуален поглед. В текстовете на българския класик родното определя етическите и естетическите норми на българския човек, свързани със самоосъзнаването на моралния дълг и с избор на пътя към самоосъществяване. Разбирането за съдържанието на житейските жестове и усетът за красиво също произтичат от идентификацията на родното. То е осъзнавано като устойчив непроменлив свят на ценностното, но и често е представяно като пространство на прехода между различни епохи, тревожно променящ ценностните ориентации. Пространство на социални конфликти и на нравствена криза, родното е свят, с който Вазовият лирически човек остава винаги духовно свързан, въпреки раздвоението между възхитеното превръщане на България в утопия и горчивината от разкриването на тъмните страни.

С тези представи за нееднозначността на своето се свързва и стихотворението “Отечество любезно, как хубаво си ти!” То продължава възрожденската традиция на митологизирането на България като рая на земята, но разкрива и нови измерения на отношенията между човек и родина. Реторическата стратегия на творбата се гради върху антитезата между красотата, плодородието, пищността на българската природа и нейната недооцененост от общността.

Първите три строфи са възхвала на отечеството, разгърната с обичайната за одически текст реторика ­ обръщения, въпроси, градация, плеонастични конструкции, хиперболизация. На принципа на контраста и антитезата четвърта и пета строфа разкриват друг поглед към прекрасната родина, изобличавайки парадокса на отчуждението от своето. Възхвалата и гневът, полемиката и сатиричното изобличение са аспекти на текста, които го свързват както с жанра на одата, така и с този на гражданската елегия.

Будителският призив на лирическия говорител внушава, че е честит този, който има такава родина, но и че е срамно, ако не го разбира, ако примитивният практицизъм прави невъзможна естетическата наслада, чистата радост и духовната връзка с отечеството. В своята средищна част ­ III строфа ­ текстът препотвърждава възрожденската митологема за българския Едем, но и променя този образ, защото природното лице е някак странно невидимо за българския човек, който сякаш сам се е прогонил от рая. Ако в миналото робството е адът, в който е поместен раят на родното, то настоящето, времето след Освобождението, очертава нов парадокс ­ на една друга отнетост на отечеството, на особена разлъченост на българина от своето ­ заради неосъзнаване и слепота за ценностното. Затова още първата строфа чрез метафориката на “погледа” настоява върху преоткриването на своето и очертава границите между “небето безкрайно” и земята, сбрала “всички блага и дарове”. Преходът от обобщението за нагледното (небе, земя) към детайлизацията на природните форми във II строфа, е демонстрация на способността да се вижда неизчерпаемостта на родното, защото се обича. Но перспективата е и обърната ­ опознаването, вглеждането в пейзажите, които са картинна галерия на природната одареност, е и изживяване на любовта, за която отечеството е “достойно”.

В IV строфа сюжетът за “погледа” се доразгръща с догадките за невидяното все още, за неизбродимите скрити светове на родното, за ненамерените му богатства и неразгадани тайни…

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Стихотворението е написано през 1882г. в Хисар и издадено през 1884г. в стихосбирката „Поля и гори”.

Основен мотив в стихотворението е възторгът от красотата на България. Сам Вазов пита защо толкова малко български поети възхваляват природата на майка България. По повод това стихотворение той казва: „Може би България затуй ме обича, че и аз страстно съм я обичал.”
Не случайно България е наречена „отечество любезно”, тя дарява всеки със своите блага дори неблагодарните и тези, на които тя е чужда на сърцето.
Още с първите редове Вазов иска да ни покаже как макар малките си размери, България е безкрайна за тези, които я обичат и разбират нейната красота. Как с всеки миг тя се променя, за да стане още по-прекрасна за своите чеда.

„Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:”

В следващите редове виждаме разнообразието на природата в различни форми и цветове. Такива от които всеки би трябвало да остане запленен. Вазов рисува картини изпълнени с динамика и живот.

„тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…”

В края на първата строфа, авторът все още не може да скрие своето въодушевление и отново възкликва:

„Отечество любезно, как хубаво си ти!”

Вазов задава риторичния въпрос : „Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?”, с който овенчава началото и края на втора строфа, след което пояснява на всички, които биха си помислили, че има по-красива и по-богата страна от Родината, именно защо няма друга на света като България.

„…Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата,
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат…”

В началото на трета строфа авторът се обръща с въпрос към родината: „Отечество, не си ли достойно за любов?” В тази и следващата строфа той иска да разбере как може някой дори да си помисли да не люби и цени достойнствата на майка България. Вазов се опитва да разбере какво му липсва на отечеството, че не всички го любят безрезервно, както самия той. Четвърта строфа започва с едно признание към родината и поредния упрек към народа: „Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?” Вазов е огорчен от отношението на хората към тяхната родина. Той вярва, че ще види още много от красотите на България, които стоят скрити, защото знае, че тя дава всичко на тези които я обичат. А за хората които се срамят да се нарекат българи и не желаят да опознаят и обикнат земята си, тя ще остави благата си скрити.

Вазов осъзнава, че дори тварите в гората и птиците, които изпълват висините познават по добре България от колкото нейните чеда. Той е наясно, че за народа важно е че отечеството му дава храна и подслон, но не изпитва нужда да я опознае и залюби Родината. Тя обича неблагодарните, както майка люби чедата си, но за тях тя винаги ще остане чужда и те ще умрат в прегръдките и като чужденци.

“Завод”от Никола Вапцаров

  Стихотворението “Завод” на Никола Вапцаров влиза в състава на на цикъла стихотворения “Песен за човека” от стихосбирката  “Моторни песни”.       Стихотворението “Завод”,  за разлика от “Пролет в завода” и “Ще строим завод”, представя тъжната страна на образа на завода – като подтиснат живот,  живот в отчуждение,  сивота и безперспективност, тоест тежкото работническо съществуване.  Тази част е въвеждаща – въвежда образа на завода , като описва обстановката и      условията за живот около завода и вътре в него. Ключова роля играе първото изречение, състоящо се само от една дума – “Завод”. Следващите изречения в първия стих също са много кратки, накъсани и натъртващи като смисъл :  “Над него облаци от дим, Прави впечатление, че “живота” вместо с пълен член  “ът” е членуван с кратък, което внушава на читателя безсмислието  на този живот, неговата сивота и безсмисленост.  Представя се заводът като звяр, чудовище, с което “Трябва да се бориш неуморно   Много важен е често присъстващият в поезията на Вапцаров образ на хляба, който за бедния работник е единствената цел – да осигури хляб, храна за семейството си.

В конструкцията на  цялото стихотворение шест стиха

започват със съюза “и”.

 Този подход е въздействащ върху съзнанието на

 читателя, като създава впечатление за едно непрекъснато, безкрайно изреждане, навързване и в същото време, всяко “и” въвежда някаква нова информация, факти, логически произлизащи от предходното “и”.

 В това стихотворение силно са застъпени образите на небето и светлината като опоненти. Контраобрази на завода и живота “без маска и грим”. За небето се загатва още в първата строфа в стихотворението – “Завод. Над него облаци от дим.”, тоест небето не се вижда, то е скрито за очите, единственото, което се вижда в посока нагоре е сивота, облаци от дим, вижда се едно нищо, но то е потискащо нищо. Образът на желания, жадуван живот е представен само в нколко строфи – във втората част на стихотворението :  

   “А недалече пролетният  Тук обаче образите на двата вида живот са представени конфликтно – всичко красиво и цветно е отвъд границите на завода, а до стените му тази красота и колоритност се превръщат в сиви сенки, съпътстващи работническият живот.

         Друг важен момент в стихотворението е представянето на езиковото общуване в завода. Говорът, речта е нещото, което би трябвало да отличава човека от животните.

Цивилизованият говор и общуване изобщо е спокоен , но в завода се крещи , липсват условия за нормална комуникация :

                                              И аз крещях години – цяла вечност…

                                              Долавях, че и другите крещят.”

         Последната част на стихотворението “Завод” започва от  “И ти, завод, се мъчиш” и продължава до края. Тя разкрива зараждането на недоволство и бунт :

                                                              “Напразно! Ти ни учи да се борим –

          Слънцето е въплъщение на светлината и в същото време е небесен символ , символизиращ небесния простор, мечтания живот, за който обаче вече хората ще се борят, защото :

                                                                “едно сърце в тебе неуморно

                                                                  пулсира с хиляди сърца.”

          Това е зараждането на новата социална класа,  пролетариатът , с който са свързани надеждите за по-добро бъдеще.                           

 ГЛЕДНИТЕ ТОЧКИ ВЪВ ВАПЦАРОВАТА „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА“

web

В нашето съвремие Вапцаров е спорен автор. Неудобен. И непредвидим. От позицията на спомена за недалечното минало сякаш не си даваме сметка до каква степен поезията на огняро-интелигента е благодатна за възприемане от днешните млади хора. Те, необременени от политически клишета, от идеологеми, от осакатяващата примка на чуждото, задължителното мнение, приемат безрезервно проблематиката на Вапцаровата поезия, способни са да оценят нейната многопластовост и да полемизират заложения в нея неспокоен дух, опирайки се единствено на собствената си ценностна система.

Тази промяна в ценностите, разкрепостеното отношение на непредубедения читател спомага за изследването на гледните точки към и във една толкова позната и обичана творба като „Песен за човека“. Преди да разгърнем обаче различните пластове на това стихотворение, би следвало да разгледаме един ключов за произведението проблем, а именно: смисълът на взаимоотношението   п е с е н  –  ч о в е к  –  у б и й с т в о.  Всеки от трите компонента на това триединство губи част от смисъла си, ако бъде разгледан самостоятелно. Тук ще направим опит за изследване на този смисъл в контекста на Вапцаровото произведение. Смисълът на човешкия живот и неговата загуба, песента като израз на духовното и ключ към осъзнаването на личността предизвикват диалог на много равнища – в самото художествено произведение, между творба и възприемател, между творба и други произведения на изкуството, а с оглед  на това проблематизиране открояваме четири основни подстъпа към проблема за човека и ограбването на живота му: отношението на лирическия Аз към представените в чисто репортажен план събития; реакцията на истеричната дама; осъзнаването на проблема от страна на самия убиец и оценката за разказаната в творбата случка от позицията на нашето съвремие.

Навлизаме в спорна материя при опит да постулираме еднозначно отношение на базата на фраза от типа на: „Човекът е …“ Не би могло да съществува само едно разрешение на така зададен казус, защото неизменно би следвало да пристъпим към въпроса „Кой съм аз?“, а тук отговорите биха могли да бъдат поне толкова на брой, колкото личности запитаме. Следователно не бихме могли да чакаме еднозначен отговор и на въпроса „Кой си ти?“, така че да приемем еднозначно околните. Песента, изпята от Вапцаров, е „за човека“, спорът на лирическия герой с дамата е на тема: „Човекът във новото време“; злодеят попада на хора и става  ч о в е к,  всичките тези човеци са носители на човешкото, включително истеричната дама, която заявява: „Аз мразя човека“. Може би очовечаването е именно в самото търсене, в това, да възприемеш себе си не просто като индивид, но и като личност. Именно тук е неразривната връзка между мъчителните духовни търсения да осъзнаеш, да осмислиш, да ословесиш себе си и творческото начало, изразено в песента. Тя е тази, която пробужда и поддържа божията искра у човека, тя отваря неподозирани пространства, тя може да разкрие смисъла на човешката участ, да осмисли самия живот, да бъде история, памет, народопсихология, съдба. Възпяването е подстъп към героичното, но то е и последен стон и въплъщение на човешката мъка, когато се прощаваме с близък човек в последния му път; песента е милувката на майката към нейното дете или обяснение в любов, или родова памет. Песента е неразривна част от битието на човека и у Вапцаров тя отразява както възпяването на човешкото, така и идеята за песента като неделима част от духовността.

Въпросът, който изниква, е дали можем да приемем изпяването на една случка, разказваща за отнемането на човешки живот. Поразяващо е чисто битийното представяне на едно убийство. Лирическият персонаж простичко, без да прибягва до патетика и пресилени и изкуствени емоционални изблици, се опитва да осмисли проблема, да достигне до първопричината за кръвопролитието. Всичко, което представя в песента си за човека, е част от аргументацията в спор, свързан с представата за човека на новото време. За лирическия Аз не съществува човек въобще, по принцип, еталон, пример за подражание именно защото съвършеното не е човешко. Пред нас е изправена личност, която е в пълно съзнание за факта, че търси човешкото начало. Конфликтът с дамата иде от това, че докато тя приема нещата еднозначно:

Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита…,

то нейният събеседник запазва своята вътрешна хармония независимо от дилемата, пред която се е изправил. Трябва да прецени в кое от твърденията е неговата истина: „Човек за човека е вълк“ или „Човек за човека е брат.“ Кое е по-важното: „Любите друг друга“ или „Око за око – зъб за зъб“? Самото търсене, проявената търпимост – „полека, без злоба, човешки“ – насочва към идеята, че лошото, че импулсът за убийство е извън човека, че са необходими екстремни обстоятелства, за да те принудят да се подхлъзнеш „и стъпиш в погрешност на гнило“. Сравнението със скот в скотобойна се превръща в контрапункт на човека и човешкото, което лирическият герой се опитва да открие в започнатия спор. Така се стига до формулирането на старата колкото света и човешките прегрешения фраза (естествено, не буквално): „Нищо човешко не ми е чуждо.“ Като че ли именно тази теза не може да приеме истеричната дама. Използваме това определение не случайно, а именно поради факта, че Вапцаровият Аз определя по този начин събеседницата си. Истириката произлиза от нежеланието да се погледне на разглеждания проблем в дълбочина. Събитията се оценяват повърхностно. Някой е извършил убийство. Възмутително е, че той е намерил покой след изповед в черквата или в идеята, че след като изтърпи справедливото според човешките закони наказание, ще умре с мисълта за по-добро бъдеще. Дамата „с кални потоци от ропот / и град от словесна атака“ не желае да потърси връзката между причина и следствие. Важно е това, което е на показ, а не вътре в душата на човека. Събеседницата не желае да приеме факта, че религиозността като външна форма коренно се различава от вярата, от измеренията на духовното. Именно затова е необяснимо за нея    как някой
                насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
                на черква отишъл
                                        подире
и после… му станало леко.

Разтварянето на душата (дори когато е изповядан грях) е непознато за дамата. Тя се възмущава от това, което според нея може би е лицемерие или безразличие към деянието на самото убийство, но по същия начин тя не желае да приеме и разумното, човешкото осъзнаване на сторения грях и последващото възмездие, изразено в справедливата присъда. Реакцията на събеседницата, изразена чрез експресивните глаголи и словосъчетания (тропа, нервира се, проплаква, започва да плаче, започва в транс да крещи), е израз на неадекватно отношение. Налице е пълно разминаване между спорещите: дамата истеризира от липсата на патетика, от „благородно“ (или по-скоро лицемерно) възмущение и от факта, че пред нея стои събеседник, който просто се опитва да анализира същината на разглежданата история.

Интересното в „Песен за човека“ е това, че недвусмислено е представено отношението към убийството на самия персонаж в представяната случка в село Могила. Самият отцеубиец осъзнава безумието на това, което е сторил. Показателно е, че той не се оплаква, не се оправдава, не се опитва да отрече факта, че действително е извършил убийство. Песента отприщва закърнялата му човещина, пробужда душевността, накарва го да осмисли себе си като човешко същество и да си даде сметка за важността на престъплението, за сериозността на греха, за неотменимостта на наказанието, а след осмислянето, след извървяната Голгота, каквато е за него съдбовната песен, да стигне до идеята за своето човешко достойнство и за възмездието.

И тук вече изниква проблемът кой е виновен за това (или кои, или какво), след като един човек е поел с достойнство вината си и съответно отговорността да понесе последствията, независимо колко са тежки. Оказва се, че това, на което е способен човекът, заклеймен като отцеубиец, не е присъщо за мнозинството праведни, прилежни, съвестни граждани. Така остава отворен финалът, който противопоставя институционалните, човешките и божиите закони. Безоката съдба взема своята жертва, но дава урок на всички онези, които „във коридора тихо говорят“. Звездите (алюзия за вселенския безкрай, за високите човешки стремления) оценяват раждането на един истински човек, за да се стигне до възторженото: Какъв ти тук ужас! –
                           Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали,

което да изрази удивлението от появата на един, поне още един истински човек, макар и в миговете преди неговата смърт. С песен започва и в песен завършва тази банална за някого история, особено на фона на черните вестникарски хроники днес. Какво е отношението към убийството в творбата на Вапцаров, се надяваме, че сме показали в известна степен, но какво ли е отношението в съвременния свят към такова събитие. Отново отправна точка са вечните общочовешки проблеми – грехът, възмездието, покаянието; административното наказание, а и бюрократичната ненаказуемост. Такова е отношението на съвременния млад човек. Аплаузите са не само към преоткритата човешка същност, но и към справедливостта на заслужената и изтърпяна присъда. Извършен е грях, дошло е изкуплението; извършено е престъпление и то е последвано от наказанието, което тежи именно поради своята неотменимост и води човешката мисъл до невероятни прозрения, до вдъхновението да откриеш в песента неподозирани висоти за духа.

Вапцаровата „Песен за човека“ е важно художествено послание, кодирано в на пръв поглед обикновени и почти незабележими неща. Тук изразеното мнение е един поглед, или, за да сме по-точни, петата гледна точка, която няма претенцията да е изчерпала всички проблеми. Естествено, може да се говори още много за поетическия изказ, за диалоговата структура на творбата, за символика и семантични полета, но това биха били теми за други изследвания. Гледните точки в стихотворението на Никола Вапцаров предполагат открит и непосредствен диалог, и то не само в посока осмисляне на една или друга ценностна система. Творбата носи в себе си – освен вътрешната дискусия – и потенциала да общува, да взаимодейства на равнище идеи, образи и мотиви с редица литературни произведения от нашата и чуждата литература.

Екзистенциалните идеи за същността на човека
Човекът и неговите ценности в поезията на Вапцаров

Увод:
 Поезията на Никола Вапцаров е естетически феномен, който пренася посланията на една драматична епоха. Връзката с традицията е необичайна, тъй като се осъществява чрез множество скрити диалози с най-съществените художествени концепции, изградени от българската литература. Лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Поетите от 20-те години Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света.

Теза:
 Проблемите, които го занимават са свързани с човека, с неговото място в живота, с избора на жизнена позиция. Човекът според Вапцаров напуска мястото си на обект, за да се субективира, да набави своята персонална идентичност чрез духовните актове на надеждата, познанието, любовта и вярата. Прагов, екзистенциален момент в духовната трансформация на Вапцаровия лирически герой, в процеса на формирането на новите екзистенциални представи е сдобиването с вяра – основния импулс за живот, неразрушима ценностна опора на личността.
 Единствената стихосбирка, която Вапцаров издава приживе е “Моторни песни”. Циклите му са озаглавени “Песни за една страна”, “Песни за човека”, “Песни за родината”, и “Песни”. Поетът изразява нов тип отношение към света, труда, машината, делничното битие. Всички те имат амбивалентна семантика. В поетическата му система трудът е видян и като наказание, примитивна борба за оцеляване, и като творчество. Машината – и като средство за експлоатация, и като материализация на човешкия творчески дух. Животът – и като битуване за залък хляб, и като свободно бъдеще в равноправен свят. Отечеството – и като прекрасна земя, и като трагически разделено пространство. Преобладаваща дума в поезията на Вапцаров e “човек”. В неговата лирика се реабилитира човека, освобождава се от оковите на битието.
 Вапцаровата поезия се свързва с вярата, а тя се съдържа във всички аспекти на любовта. Лирическият “аз” в стихотворението “Вяра”, свързвайки трите универсални категории – вяра, надежда и любов, добива завършения образ на съществуването си. Стихотворението има библейско-притчова стилистика, за да разреши конфликта между човека и живота, тук и сега в простора на вечните истини и ценности. Нравствеността на смисъла извежда представата от равнището на биологично-човешкото “Ето аз дишам …”, през равнището на социалния човек “работя живея” до равнището на пишещия “и стихове пиша / (тъй както умея)”. Създава се представата за комплексния, цялостен човек във всички аспекти на битието. Идеята за творчеството е изразена в своя духовен и екзистенциален аспект. Двете начала на истината “пиша” и “боря се” активизират мотива за свободния избор. Подчинени на мотива за избора са и основните образи – въжето и пшениченото зърно. Въжето прекъсва връзката с живота и става граница между света на живите и мъртвите. Актът на окачване на въжето е свързан с мотива за злодеянието. Сблъскването на теза и антитеза подсказва възникването на аргументираната част на произведението. “Сюжетният” момент в творбата е окачването на въжето и синтезира сблъсъка между човека, носител на доброто и силите на злото и унищожението. Обесването е гранична ситуация, в която се сплитат проблемите за живота и смъртта, а формата “злодей” представя сблъскването на човека с тези, които инструментализират злото и го превръщат в абсурдна логика на съществуването. Императивната форма “свалете” създава алюзия за механизъм на освобождаването. Трансформацията от “аз съм” до универсалната форма “ще бъда” предполага осъществяването на човешката екзистенция, разбирана като сливане на човешкото тук и сега с вечния живот. Силата, която прави възможна екзистенцията е вярата. Единството на човешката личност и доброто е обобщено чрез метафората “пшеничено зърно”. Зърното е метафора на вярата, средоточие на цялата човешка личност. При Вапцаров вярата е път към вечния живот след избавлението, който дава смисъл на човешката жертва и воля да приеме смъртта, но само в нейния физически план.
 С подобна проблематика – за избора на пишещия човек, за понесения кръст на страданието в името на истината и стаената вяра в доброто, са творби като “Романтика”, “Рибарски живот”, “Кино”, “Доклад”, “Ботев”, “Писмо”. Творбите продължават значенията на програмното стихотворение на Вапцаровата поезия – “Вяра”. Най-ясен е примерът в това отношение със стихотворението “Писмо”. Заглавието сигнализира особеността на един литературен, комуникативен акт, сигнализира представа за взаимност, интимна изповед, който сродява “аз”-овия глас с едно интимно близко “ти”. “Писмо” се разгръща на три темпорални равнища. Очертава миналото, свързано с елегичното и споменно начало. Очертава настоящето като духовна реализация срещу миналото и механизма, който обединява настояще и бъдеще, синтезиран в мотива за вярата. Тези три равнища са съответни на три пространствени нива. Първата част на стихотворението от гледна точка на хронотипа си обединява представата за миналото и затвореното, ограничено пространство, което дистанцира човека от света, от себе си и от възможността за спасение.
 Ботевата метафора “сърце зло в злоба обвито” при Вапцаров се трансформира в представата: “после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата”. Тук битува и опозицията омраза – любов, зло –вяра. Вапцаров разполага смисъла на произведението си сред значения, които утвърждава и Ботевата поезия – разрушената връзка между човека и духовните ценности, истината и свободата. Със следващите строфи “Писмо” въвежда в интимно-изповедното начало, в плана на сегашността и изгражда нейния мотивен контрапункт – вярата. Настоящето противопоставя мечти и действителност, фикция и факт, трагичното тук и сега. Чрез метафоричната поетова реч се прави характеристика на социалния ад.
 Някои от образите имат и символни значения. Чайките символизират свободния живот, губят се платната както се губи и изчезва всяка мечта. Но вярата ще реабилитира човека и ще възстанови радостта. Покрусата и омразата не се превръщат в застинало състояние на лирическия дух, а в порив към включване в “една борба, която днес клокочи”. Финалът е химн на вярата във възкресението, прозрение за смисъла на човешкото жертвоприношение, което може да сбъдне надеждите и да овечности човека и смисъла на неговия живот. Активизират се множество алюзии с библейска метафора, свързани с различни представи. Слънцето е метафора на вечната светлина, на щастливо откритие, смисъл на живот, сродява човека с вечността. Стихотворението “Писмо” започва като писмо-изповед и завършва като песен и химн на вярата.
 Вапцаровата вяра се проявява в пълна сила в концепцията върху духовната същност на човека. Тя е разгърната синтезирано в стихотворението му “Песен за човека”. Стихотворението започва като разговор-дискусия между лирическия говорител и дамата. Комуникативната ситуация “ние спориме” сблъсква мнения и противопоставя позиции. Открива се с лирическия глас на монологиста. Дамата разгледжа престъплението от библейска гледна точка и вижда в него само зло. Гледната точка на лирическия “аз” е, че вижда доброто и злото. Позицията, която дамата защитава е антихуманна. Основава се не на духовен опит, а на информация. Позицията на “аз”-а е етична. Той носи в себе си убеждението, че вярата в човека има смисъл, защото независимо от грешната си природа, той е способен на духовен подвиг. Сблъскването на експлицитното “аз мразя човека” и имплицитното “аз обичам човека” фактически поставят мотива за вярата и нихилизма. В аргументативната част едната позиция декларира мотива за братоубийството, а другата за отцеубийството. Вапцаров използва мотива за престъплението, за да стигне до идеята за наказанието. Само така ще има пречистване. За разлика от дамата, която вижда фактите, а не търси причините, лирическият говорител прониква в човешката същност и разграничава добро и зло. Еволюцията на човека започва още, когато “злодеят злосторен” се трансформира в субект, а субектът “станал човек”. В нравствената среда, намерена в пространството на затвора, злосторникът “попаднал на хора и станал човек”. В престъпника се извършва нравствен прелом. Процесът на нравствено прераждане е кодиран в трансформируемия образ на песента. Нататък творбата е песен за ужаса и вярата, за възможността да се победят злините на унищожението. Социумът преминава от едноличното към обобщаващото “песен за човека”. За Вапцаров песента е механизмът, с който човек се сродява с вечността. Песента е неговата истина, неговото пречистване. Песента е чувството, което оличностява и универсализира индивидуалната драма на човека. Тя е механизма на духовното просветление, чрез който се побеждава мрака и страха като проява на инстинктивното битие. Екзекуцията напомня за страшния съд. Умира само тялото. Творбата има рамкова композиция. Във финала лирическият глас се връща към началната комуникативна ситуация и полага инстинктивното начало като състояние на опонента, а разумното и просветлено начало като знак на своята позиция. Трансът и ужасът, в който изпада дамата поддчертава монологичната нагласа. Чрез песента, любовта и вярата може да бъде възстановен статуса на човешката личност. Налага се идеята, че смъртта е начало на вечния живот.
 (В “Песни за човека” битуват стихотворения, които очертават духовния мироглед на твореца. Цикълът започва със стихотворението “Вяра”. В него са още “Завод”, “Романтика”, “Двубой”, “Писмо” и завършва с “Песен за човека”.)
 Най-ярко идентификацията на “аз”-а с множеството разкрива стихотворението “Двубой”. Това е драматична поема, която утвърждава проблема, че въпреки страданието чрез борбата човечеството търси преобръщане на ценностите, новото и воюва за него. В стихотворението се утвърждава света на социалния ад, показва се конфликта между човека и съществуващата действителност. Този конфликт е предаден алегорично. Героите са обобщени, хиперболизирани образи. Чрез представата за световното дърво се разкрива света на човека – подземие, земя, небе. Мината е същност на ада – мрак. Вапцаров тръгва от подземния свят, като символ на гроб, изпълнен е човекът с отчаяние и трагизъм. Героят се движи по вертикалната ос на трите пространства. В първата си част творбата очертава три трагически епизода от битието на класата – първата разкрива жестоката съдба на човека жертва на социалните условия, вторият – участта на лишения от нравствени устои отчаян самоубиец, третият – деянието на достигналия пълна нравствена деградация братоубиец. За да изрази човешката съдба Вапцаров показва страданието. Земята се превръща в ад. В земния свят е извършено братоубийство. То ще доведе до апокалипсиса. Драмата на човека от съвременната действителност, от пасивността води до реалистичното отражение на живота.
 В следващата част на творбата лирическият герой носи ново самоусещане – със загиналото на барикадите дете, с летеца-изпитател, не с човека-жертва, а с човека-борец. Чрез образа на малкия Гаврош на барикадите лирическият говорител отвежда към идеята, че светът може да бъде преобразен чрез борба. Утвърждава се връзката на революционната идея от миналото, настоящето и бъдещето. Смъртта на Гаврош – детето на барикадите, е в името на стремежа за съвършенство. Човекът, който е в небето е символ на твореца. Колкото повече се изкачва в пространството, толкова повече се усъвършенства. Този човек е носител на универсалните човешки идеали. Човекът е почти равен на Бога. Той е без име, един от многото, но е непобедим. Рефренът утвърждава идеята, че човекът е носител на доброто и злото. Краят носи самочувствието, че старият живот ще бъде победен.
 Докато “Писмо” и “Песен за човека” слагат акцент върху индивидуалната трагика, то стихотворението “Завод” разкрива социалната участ. В стихотворението битува участта на човека-маса. Изграждането започва с елиптични изречения. Метоним на действителността-ад е образа на завода – основен битов и екзистенциален топус на Вапцаровата лирика. То е затворено пространство. Нарушена е космическата хармония. Разрушена е действителността. Заводът се превръща в начин на живот, който поглъща и унищожава човека. В него трудът е наказание, затвор, жестока принуда. Човек е лишен от възможността да изрази своята индивидуалност. Животът е алегорически отъждествен с “озъбено, свирепо куче” – една от най-деестетизиращите характеристики на художественото настояще в нашата лирика. Човек има единствена възможност за оцеляване в отчаяна борба да отнеме парченцето хляб от зъбите на туй “настръхнало, вбесено псе” – налице е пълно тъждество между индивидуалната и общностната трагика. Елементите на завода – машините са символ на разрушение. Те носят амбивалентност.
 “Романтика” е поема за вярата, за мечтата, за прекрасното. В нея лирическият говорител отхвърля старото разбиране за романтика и красота. В опозиция на този образ е новата романтика. Тя е жива, ражда се, диша. Това е утвърдено чрез одухотворения образ на машините. Този образ се свързва с гордия човешки дух, с представата за новия човек – дързък с преобладаваща сила. Оптимизиран е образа на моторите: “Те пеят по небето синьо”. С представата за новата романтика се утвърждава новия творчески човешки труд като основа на прогреса. Картината на бъдещето е пресъздадена през очите на човека и порива му към новото, чрез вярата му в новото. То вдъхновява, ражда стихове. Връзката между днес и утре е борбата за новото. Тя битува в представата: “обходил от полюс до полюс светът”. Картината на бъдното е свързана с простор. Тя е всеобхватна и светла, без граници, защото няма граница за мечтата и вярата. Образите са чисти, неукрасени, предметни, свързани с висота и полет. Основната характеристика на новото време е труд и свобода.
 Вапцаровата поезия е фокус върху съдбата на човека. Неговата поезия е апел към хуманност, драматично изказване на страданието и съзнанието, че там зад всяка стена и ограда страда един отхвърлен син на живота. Обобщен образ на Вапцаровия съвременник е лирическият герой от стихотворението “История”. У него се усеща трезвост, мъдрост, безпогрешно вникване в смисъла на събитието. Той усеща епохата и прави трезва равносметка. Това му дава основание пряко да се обръща към историята, което носи и оригиналната структура. Разговорът с историята е връзката с потомците. Лирическият герой се обръща пряко – въпросът е конкретен:
   Какво ще ни дадеш, историо,
   от пожълтелите си страници? …
 Рисува се реалистично картината на съвремието. Времето се редува от минало в бъдеще, за да се разкрие настоящето. Чрез реторични въпроси и елипси се дава оценка на живота. С верен художествен усет са подбрани картините. За това допринася и лексиката. Народните изрази са експресивни, наситени със сгъстени чувства. Думите от битовия речник се открояват със сурова и първична яркост:
   По синурите сме се раждали,
   на завет някъде по тръните …
 На себе си и на своите съвременници лирическият герой гледа като на безименни герои, изпълнили своя граждански дълг: “За мъката – не щем награди … “. В творбата ярко се откроява проблемът: народ – история – личност.
 Основна ценност в поезията на Вапцаров е родината. Релацията човек – родина е проблемно ядро в българската литература. Във възрожденската литература максимално се естетизира образа на земята – майка. Образът на родината във Вапцаровата лирика е възприет в неговата съкралност, в неговата идеалност и така се идентифицира с абсолютните начала. Те са композирани от легендата: “илинденски приказки пеят” (“Земя”), “скрити / легенди, които ни чакат” (“Доклад”); от притчата: “Учеше ме, майко, ти със притчи” (“Имам си родина”) и от единството на чувствено и интелектуално изживяване на доброто в стихотворението “Доклад”.
 Със стихотворението “Родина” се открива цикъла “Песни за родината”. Родината на Вапцаров е обобщеният образ на родната земя, планината, орлите и контрастно н величието той разкрива човешката несрета чрез образа “бедни села”. Подобно на Ботев обръщението към родината е откровение, размисъл, болка. Любовта към народа е подчертана чрез връзката герой – народ и определението “моя народ”. Любовта към родината е визирана чрез възторга от революционното минало, предадено чрез имената на Гоце и Даме. Най-ярко Вапцаровото отношение към родината е разгърнато в “Земя”. Творбата разкрива сблъсъка между действителност и идеален живот, между интимното и универсалното. Вапцаровата поезия пулсира между пределна съсредоточеност и определен мащаб на обобщенията. Чрез географски реалии е описана прекрасната родина. Първата строфа представя непривично за поетическата традиция творение:
   … тази земя – не е моя земя,
   тази земя,
   простете, е чужда.
 Знак за духовната пропаст между “аз”-а и родината е още началната дума на текста, показателното местоимение “тази”. То показва духовната дистанцираност на “аз”-а от родината, от земята. Важна функция тук има и въведения мотив за пролетното огряване на земята, “която пролетен вятър пробужда …”. Втората частт въвежда контрапунктно естетизирания спомен-образ за родината, за земята. Налице е ярко естетическа трансформация. Местоимението “тази” е знак за духовна отчужденост. Но духовната единеност на “аз”-а с родината е изразена от чувство отчужденост към чувство за принадлежност. Урбанистичният пейзаж е заменен от роден – от тясно безличното пространство на фабричния път до безбрежно прекрасното пространство. Но финалът донася отново първоначалния деестетизиран образ на родината. Тя е представена като страна:
   … разлюляна
    в метежи.
   По Беласица телени мрежи …
 Представата за родината и съдбата на човека битува и в стихотворението “Имам си родина”. Лаконично, но с изключителна образност е създаден нейния образ. Измеренията на родината са универсални: “вред, където се борят за хлеб”. Борбата за хлеб е един от традиционните мотиви на Вапцаровата поезия. В него са свързани екзистенциалните измерения на човешкия живот, т.е. образът принадлежи на необходимостта, но и на свободата.
 В цикъла “Песни за една страна” борбата – самоцел е блокирана от нейния оправдаващ жертвата нравствен смисъл. Поводът за създаването на цикъла е Испанската гражданска война. Това са стихотворения обединени от общ сюжет. В стихотворението “Испания” за изразеи симпатиите на Вапцаров към борците и вярата в победата. В “Сън” главният персонаж е Фернандес, а действието се развива на бойното поле. В “Песен за другаря” Фернандес е убит, а в “Песен за жената” е предадено обстановката в дома му. В “Писмо” Долорес съобщава на майка си, за смъртта на своя любим. Целият цикъл съдържа определени персонажи, а действието се развива в последователността на събитията – войната, барикадите, смъртта на борците и преживяванията на Долорес.
 Стихотворението “Испания” носи конкретна историческа насоченост. Испания е предадена като представа на поета за миналото и настоящето на конкретната страна и света, като съзряване за нов живот. Тя носи идеята за свободата като вечен проблем, като традиция. Едно от драматичните стихотворения в цикъла е “Сън”. Образът на бъдещия труд, изграден според каноните на утопията за равенството битува като идея в творбата. Тук заводът е предаден като образ не на социалния ад, а като завод – мечтан живот. Творбата е предадена в диалогична форма, което носи напрежение и истинност. Заглавието има конкретен и преносен смисъл – сънят като фикционално изживяване и като представа за бъдещето. Разговорът е между двама приятели. Късите реплики, рязко сменящата се интонация предават напрежение преди битката. Новият тип трудово самоусещане е разкрито особено ярко в съня на Фернандес.
 Важен компонент в представата за труда като човешка екзистенция е и образът на машината. Той също е видян в двойна перспектива – като оръдие на експлоатация и като символ на човешко творчество. Проблемът за ролята на техническия прогрес в човешкото битие е актуална тема на модерната литература. Тя има принципно две трактовки – един кръг автори имат катастрофично отношение към машината, друг кръг автори я възприемат като реализация на стародавни романтически копнежи на човека. В поезията на Вапцаров този образен елемент от трудовото ежедневие на героя – работник е с многозначни измерения. Вапцаров я схваща като проява на човешкия дух, като основно средство, хармониращо човешките творчески усилия със законите на природата. Чрез машината човек осъществява своята възможност да трансформира видовете енергия в природата една в друга.
 “Песен за другаря” е творба изпълнена с драматизъм и звучи изповедно. Обстановката е конкретно реалистична. Написано е като изповед. Характерност за Вапцаров “ние”, подобно на Ботев утвърждава, че страданието е общо. В “ Песен за жената” чрез мислите на Долорес е предадена драмата на двама млади. Заглавието носи идеята “песен”, но творбата е пропита с мъката и страданието на една жена загубила любимия, другаря. Това е изповед, която разкрива страданието. Негово продължение е стихотворението “Писмо” написано в епистоларна форма. Самото заглавие, адресът, обръщението носят някаква достоверност. В стихотворението има драматични чувства и човешка болка. Основният емоционален тон е скръбта, кояято застива в успокоение и просветлено страдание. Изживяванията през барутните дни са предадени чрез личната драма на Долорес. Скръбта е разкрита чрез изповед. Душевното вълнение е предадено чрез лаконично накъсани чрез паузи, възклицания и повторения.
 Чрез личната съдба на героинята Вапцаров разкрива жестокостите, които носи една война. Долорес прониква дълбоко в действителността. Нейният образ е изграден по новому. Тя е преживяла страданието и останала в него по-мъдра. В образа на Долорес са въплътени етичните и естетичните идеали на поета.
 Проблемът на жертвата осмисля проблема за личността, за нейната цялост и универсалност. По този начин жертвата полага човека в плана на едно всеобщо преживяване на доброто и злото, на конфликта между тях, като Ј отрежда ролята на пратеник – изкупител на човешките грехове. От това следва, че личността се идентифицира с Христовия път като цялостно сбъдване на вярата. В същото време страданието е индивидуализирано като физическо и духовно изживяване на болката. Мотивът за жертвата поставя знак между заминаване и завръщане. Санкционираният от християнската традиция, а в нашата литература и от Ботев синтез на тези две значения е прощаването, което съдържа в себе си два мотива – за пътя и за прошката. В този смисъл произведението “Прощално” представлява изчистения блян за апокалипсиса и вечния живот. Чрез предчувствието за идното “Понякога ще идвам в съня ти …” професионалното битие се вписва в универсалното битие на християнското човечество. Творбата представя интимната територия на съня, на потиснатата цензура, където действат истинните механизми на човешкото същество. Това е пространство на несъзнавания опит, символична територия на контакт между човека и трансцедента. Текстът се превръща в един екзистенциален цикъл на завръщането на лирическия глас в необятността на мрака, на греховното, на злото, на преходното, за да даде просветление и лъч от светлината на истината.
 Предсмъртното стихотворение на Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока” завършва неговата скромна по обем стихосбирка така естествено, така органична, както разстрелът завършва живота. Покритието между житейското и лирическото “аз” – основа на цялата Вапцарова поезия – тук навлиза в сферата на несъмнените и неповторимите доказателства и превръща това осемстишие в изключителен нравствен и художествен документ. Стихотворението е построено върху драматична, конфликтна основа – сблъскването между два типа отношение към смъртта и духовното безсмъртие на бореца, два типа емоционална нагласа, два стила. Стихотворението има две ясно обособени части: едната, по-голямата се състои от първите шест стиха и подготвя по обратен път втората част, в която има два заключителни стиха. Един човек, един борец, отива на смърт. За себе си като личност той не казва нищо повече, нищо по-определено и така се слива с онова величествено множество мъченици, което човечеството изтръгва от себе си при всеки рязък поврат на своя живот. Минутите преди разстрела поставят с жестока яснота въпроса за борбата и смъртта, за смисъла на живота и саможертвата, за трагизма в гибелта на отделния човек и сливането му с вълните на безсмъртния народ. Първият стих въвежда традиционния в революционната лирика образ на борбата: “Борбата е безмилостно жестока …”. Идва вторият стих, също кратко просто изречение: “Борбата, както казват е епична.”. В това двустишие се преплитат два лирически гласа. Изненадващото тук е съчетанието на “както казват” с “епична”. В стиховете: “Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкуз.” се крие голямо вътрешно величие. Нищо мистично, изключително не иска да види в смъртта си готовият за саможертва. В първата строфа напрежението между величието на борбата и стремежът на лирическия “аз” да погледне на нея скромно,обикновено се оформя отчетливо. И във втората стофа се откроява същата композиционна схема. След темата на борбата идва темата на смъртта. Изразена сдържано, но с цялата безмилостна жестокост на ужасния атрибут – червея. Вместо образа на певците, които песни за него ще пеят се появява образа на червея – символ на тленността на живота. В стихотворението се оформя: в една група темата за борбата, саможертвата и смъртта, а във втората лирическият “аз” не така сдържано прави опит да ги сведе до равнището на прозаичното, обикновеното. След драматичните колебания между обективното величие на борбата и човешкото в саможертвата и смъртта идва мисълта за любоват и духовното сродяване с народа. Тук лирическият “аз” сдържан досега заговорва топло, за душевно с поглед към бъдещето:
   Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
   народе мой, защото те обичахме!
 В първите шест стиха изказът е в първо и трето лице, в “декларативното” сегашно и минало време, а в последните два се появява колективното първо лице, множествено число и романтичното бъдеще време. Афористичният стих “Какво тук значи някаква си личност!” е интертекстуален наследник на Гео-Милевото “Що значи смъртта на един?” и смислово продължение на “Стига ми тази
награда …”.
 Вапцаровата лирика реабилитира човека, освобождава го от оковите на битието в смисъл, че той вече не е обект на унищожението, а притежава възстановена духовна цялост. След Ботев и Яворов поезията на Никола Вапцаров обработва значението на песента като универсален механизъм, чрез който индивидуалното и общочовешкото се сливат, миналото и бъдещето се съсредоточават в етичното настояще и чрез който се преодолява временността на творческия изказ, за да попадне той в измеренията на вечното.
 Лириката на Никола Вапцаров намира своите аналози и изгражда своите символни полета в литературния поток на българската художествена мисъл. В историята на българската литература Никола Вапцаров остава поет на вярата, надеждата и любовта. Той вярва в абсолютната свобода – истината.

Екзистенциалните идеи за същността на човека
Човекът и неговите ценности в поезията на Вапцаров

Увод:
 Поезията на Никола Вапцаров е естетически феномен, който пренася посланията на една драматична епоха. Връзката с традицията е необичайна, тъй като се осъществява чрез множество скрити диалози с най-съществените художествени концепции, изградени от българската литература. Лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Поетите от 20-те години Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света.

Теза:
 Проблемите, които го занимават са свързани с човека, с неговото място в живота, с избора на жизнена позиция. Човекът според Вапцаров напуска мястото си на обект, за да се субективира, да набави своята персонална идентичност чрез духовните актове на надеждата, познанието, любовта и вярата. Прагов, екзистенциален момент в духовната трансформация на Вапцаровия лирически герой, в процеса на формирането на новите екзистенциални представи е сдобиването с вяра – основния импулс за живот, неразрушима ценностна опора на личността.
 Единствената стихосбирка, която Вапцаров издава приживе е “Моторни песни”. Циклите му са озаглавени “Песни за една страна”, “Песни за човека”, “Песни за родината”, и “Песни”. Поетът изразява нов тип отношение към света, труда, машината, делничното битие. Всички те имат амбивалентна семантика. В поетическата му система трудът е видян и като наказание, примитивна борба за оцеляване, и като творчество. Машината – и като средство за експлоатация, и като материализация на човешкия творчески дух. Животът – и като битуване за залък хляб, и като свободно бъдеще в равноправен свят. Отечеството – и като прекрасна земя, и като трагически разделено пространство. Преобладаваща дума в поезията на Вапцаров e “човек”. В неговата лирика се реабилитира човека, освобождава се от оковите на битието.
 Вапцаровата поезия се свързва с вярата, а тя се съдържа във всички аспекти на любовта. Лирическият “аз” в стихотворението “Вяра”, свързвайки трите универсални категории – вяра, надежда и любов, добива завършения образ на съществуването си. Стихотворението има библейско-притчова стилистика, за да разреши конфликта между човека и живота, тук и сега в простора на вечните истини и ценности. Нравствеността на смисъла извежда представата от равнището на биологично-човешкото “Ето аз дишам …”, през равнището на социалния човек “работя живея” до равнището на пишещия “и стихове пиша / (тъй както умея)”. Създава се представата за комплексния, цялостен човек във всички аспекти на битието. Идеята за творчеството е изразена в своя духовен и екзистенциален аспект. Двете начала на истината “пиша” и “боря се” активизират мотива за свободния избор. Подчинени на мотива за избора са и основните образи – въжето и пшениченото зърно. Въжето прекъсва връзката с живота и става граница между света на живите и мъртвите. Актът на окачване на въжето е свързан с мотива за злодеянието. Сблъскването на теза и антитеза подсказва възникването на аргументираната част на произведението. “Сюжетният” момент в творбата е окачването на въжето и синтезира сблъсъка между човека, носител на доброто и силите на злото и унищожението. Обесването е гранична ситуация, в която се сплитат проблемите за живота и смъртта, а формата “злодей” представя сблъскването на човека с тези, които инструментализират злото и го превръщат в абсурдна логика на съществуването. Императивната форма “свалете” създава алюзия за механизъм на освобождаването. Трансформацията от “аз съм” до универсалната форма “ще бъда” предполага осъществяването на човешката екзистенция, разбирана като сливане на човешкото тук и сега с вечния живот. Силата, която прави възможна екзистенцията е вярата. Единството на човешката личност и доброто е обобщено чрез метафората “пшеничено зърно”. Зърното е метафора на вярата, средоточие на цялата човешка личност. При Вапцаров вярата е път към вечния живот след избавлението, който дава смисъл на човешката жертва и воля да приеме смъртта, но само в нейния физически план.
 С подобна проблематика – за избора на пишещия човек, за понесения кръст на страданието в името на истината и стаената вяра в доброто, са творби като “Романтика”, “Рибарски живот”, “Кино”, “Доклад”, “Ботев”, “Писмо”. Творбите продължават значенията на програмното стихотворение на Вапцаровата поезия – “Вяра”. Най-ясен е примерът в това отношение със стихотворението “Писмо”. Заглавието сигнализира особеността на един литературен, комуникативен акт, сигнализира представа за взаимност, интимна изповед, който сродява “аз”-овия глас с едно интимно близко “ти”. “Писмо” се разгръща на три темпорални равнища. Очертава миналото, свързано с елегичното и споменно начало. Очертава настоящето като духовна реализация срещу миналото и механизма, който обединява настояще и бъдеще, синтезиран в мотива за вярата. Тези три равнища са съответни на три пространствени нива. Първата част на стихотворението от гледна точка на хронотипа си обединява представата за миналото и затвореното, ограничено пространство, което дистанцира човека от света, от себе си и от възможността за спасение.
 Ботевата метафора “сърце зло в злоба обвито” при Вапцаров се трансформира в представата: “после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата”. Тук битува и опозицията омраза – любов, зло –вяра. Вапцаров разполага смисъла на произведението си сред значения, които утвърждава и Ботевата поезия – разрушената връзка между човека и духовните ценности, истината и свободата. Със следващите строфи “Писмо” въвежда в интимно-изповедното начало, в плана на сегашността и изгражда нейния мотивен контрапункт – вярата. Настоящето противопоставя мечти и действителност, фикция и факт, трагичното тук и сега. Чрез метафоричната поетова реч се прави характеристика на социалния ад.
 Някои от образите имат и символни значения. Чайките символизират свободния живот, губят се платната както се губи и изчезва всяка мечта. Но вярата ще реабилитира човека и ще възстанови радостта. Покрусата и омразата не се превръщат в застинало състояние на лирическия дух, а в порив към включване в “една борба, която днес клокочи”. Финалът е химн на вярата във възкресението, прозрение за смисъла на човешкото жертвоприношение, което може да сбъдне надеждите и да овечности човека и смисъла на неговия живот. Активизират се множество алюзии с библейска метафора, свързани с различни представи. Слънцето е метафора на вечната светлина, на щастливо откритие, смисъл на живот, сродява човека с вечността. Стихотворението “Писмо” започва като писмо-изповед и завършва като песен и химн на вярата.
 Вапцаровата вяра се проявява в пълна сила в концепцията върху духовната същност на човека. Тя е разгърната синтезирано в стихотворението му “Песен за човека”. Стихотворението започва като разговор-дискусия между лирическия говорител и дамата. Комуникативната ситуация “ние спориме” сблъсква мнения и противопоставя позиции. Открива се с лирическия глас на монологиста. Дамата разгледжа престъплението от библейска гледна точка и вижда в него само зло. Гледната точка на лирическия “аз” е, че вижда доброто и злото. Позицията, която дамата защитава е антихуманна. Основава се не на духовен опит, а на информация. Позицията на “аз”-а е етична. Той носи в себе си убеждението, че вярата в човека има смисъл, защото независимо от грешната си природа, той е способен на духовен подвиг. Сблъскването на експлицитното “аз мразя човека” и имплицитното “аз обичам човека” фактически поставят мотива за вярата и нихилизма. В аргументативната част едната позиция декларира мотива за братоубийството, а другата за отцеубийството. Вапцаров използва мотива за престъплението, за да стигне до идеята за наказанието. Само така ще има пречистване. За разлика от дамата, която вижда фактите, а не търси причините, лирическият говорител прониква в човешката същност и разграничава добро и зло. Еволюцията на човека започва още, когато “злодеят злосторен” се трансформира в субект, а субектът “станал човек”. В нравствената среда, намерена в пространството на затвора, злосторникът “попаднал на хора и станал човек”. В престъпника се извършва нравствен прелом. Процесът на нравствено прераждане е кодиран в трансформируемия образ на песента. Нататък творбата е песен за ужаса и вярата, за възможността да се победят злините на унищожението. Социумът преминава от едноличното към обобщаващото “песен за човека”. За Вапцаров песента е механизмът, с който човек се сродява с вечността. Песента е неговата истина, неговото пречистване. Песента е чувството, което оличностява и универсализира индивидуалната драма на човека. Тя е механизма на духовното просветление, чрез който се побеждава мрака и страха като проява на инстинктивното битие. Екзекуцията напомня за страшния съд. Умира само тялото. Творбата има рамкова композиция. Във финала лирическият глас се връща към началната комуникативна ситуация и полага инстинктивното начало като състояние на опонента, а разумното и просветлено начало като знак на своята позиция. Трансът и ужасът, в който изпада дамата поддчертава монологичната нагласа. Чрез песента, любовта и вярата може да бъде възстановен статуса на човешката личност. Налага се идеята, че смъртта е начало на вечния живот.
 (В “Песни за човека” битуват стихотворения, които очертават духовния мироглед на твореца. Цикълът започва със стихотворението “Вяра”. В него са още “Завод”, “Романтика”, “Двубой”, “Писмо” и завършва с “Песен за човека”.)
 Най-ярко идентификацията на “аз”-а с множеството разкрива стихотворението “Двубой”. Това е драматична поема, която утвърждава проблема, че въпреки страданието чрез борбата човечеството търси преобръщане на ценностите, новото и воюва за него. В стихотворението се утвърждава света на социалния ад, показва се конфликта между човека и съществуващата действителност. Този конфликт е предаден алегорично. Героите са обобщени, хиперболизирани образи. Чрез представата за световното дърво се разкрива света на човека – подземие, земя, небе. Мината е същност на ада – мрак. Вапцаров тръгва от подземния свят, като символ на гроб, изпълнен е човекът с отчаяние и трагизъм. Героят се движи по вертикалната ос на трите пространства. В първата си част творбата очертава три трагически епизода от битието на класата – първата разкрива жестоката съдба на човека жертва на социалните условия, вторият – участта на лишения от нравствени устои отчаян самоубиец, третият – деянието на достигналия пълна нравствена деградация братоубиец. За да изрази човешката съдба Вапцаров показва страданието. Земята се превръща в ад. В земния свят е извършено братоубийство. То ще доведе до апокалипсиса. Драмата на човека от съвременната действителност, от пасивността води до реалистичното отражение на живота.
 В следващата част на творбата лирическият герой носи ново самоусещане – със загиналото на барикадите дете, с летеца-изпитател, не с човека-жертва, а с човека-борец. Чрез образа на малкия Гаврош на барикадите лирическият говорител отвежда към идеята, че светът може да бъде преобразен чрез борба. Утвърждава се връзката на революционната идея от миналото, настоящето и бъдещето. Смъртта на Гаврош – детето на барикадите, е в името на стремежа за съвършенство. Човекът, който е в небето е символ на твореца. Колкото повече се изкачва в пространството, толкова повече се усъвършенства. Този човек е носител на универсалните човешки идеали. Човекът е почти равен на Бога. Той е без име, един от многото, но е непобедим. Рефренът утвърждава идеята, че човекът е носител на доброто и злото. Краят носи самочувствието, че старият живот ще бъде победен.
 Докато “Писмо” и “Песен за човека” слагат акцент върху индивидуалната трагика, то стихотворението “Завод” разкрива социалната участ. В стихотворението битува участта на човека-маса. Изграждането започва с елиптични изречения. Метоним на действителността-ад е образа на завода – основен битов и екзистенциален топус на Вапцаровата лирика. То е затворено пространство. Нарушена е космическата хармония. Разрушена е действителността. Заводът се превръща в начин на живот, който поглъща и унищожава човека. В него трудът е наказание, затвор, жестока принуда. Човек е лишен от възможността да изрази своята индивидуалност. Животът е алегорически отъждествен с “озъбено, свирепо куче” – една от най-деестетизиращите характеристики на художественото настояще в нашата лирика. Човек има единствена възможност за оцеляване в отчаяна борба да отнеме парченцето хляб от зъбите на туй “настръхнало, вбесено псе” – налице е пълно тъждество между индивидуалната и общностната трагика. Елементите на завода – машините са символ на разрушение. Те носят амбивалентност.
 “Романтика” е поема за вярата, за мечтата, за прекрасното. В нея лирическият говорител отхвърля старото разбиране за романтика и красота. В опозиция на този образ е новата романтика. Тя е жива, ражда се, диша. Това е утвърдено чрез одухотворения образ на машините. Този образ се свързва с гордия човешки дух, с представата за новия човек – дързък с преобладаваща сила. Оптимизиран е образа на моторите: “Те пеят по небето синьо”. С представата за новата романтика се утвърждава новия творчески човешки труд като основа на прогреса. Картината на бъдещето е пресъздадена през очите на човека и порива му към новото, чрез вярата му в новото. То вдъхновява, ражда стихове. Връзката между днес и утре е борбата за новото. Тя битува в представата: “обходил от полюс до полюс светът”. Картината на бъдното е свързана с простор. Тя е всеобхватна и светла, без граници, защото няма граница за мечтата и вярата. Образите са чисти, неукрасени, предметни, свързани с висота и полет. Основната характеристика на новото време е труд и свобода.
 Вапцаровата поезия е фокус върху съдбата на човека. Неговата поезия е апел към хуманност, драматично изказване на страданието и съзнанието, че там зад всяка стена и ограда страда един отхвърлен син на живота. Обобщен образ на Вапцаровия съвременник е лирическият герой от стихотворението “История”. У него се усеща трезвост, мъдрост, безпогрешно вникване в смисъла на събитието. Той усеща епохата и прави трезва равносметка. Това му дава основание пряко да се обръща към историята, което носи и оригиналната структура. Разговорът с историята е връзката с потомците. Лирическият герой се обръща пряко – въпросът е конкретен:
   Какво ще ни дадеш, историо,
   от пожълтелите си страници? …
 Рисува се реалистично картината на съвремието. Времето се редува от минало в бъдеще, за да се разкрие настоящето. Чрез реторични въпроси и елипси се дава оценка на живота. С верен художествен усет са подбрани картините. За това допринася и лексиката. Народните изрази са експресивни, наситени със сгъстени чувства. Думите от битовия речник се открояват със сурова и първична яркост:
   По синурите сме се раждали,
   на завет някъде по тръните …
 На себе си и на своите съвременници лирическият герой гледа като на безименни герои, изпълнили своя граждански дълг: “За мъката – не щем награди … “. В творбата ярко се откроява проблемът: народ – история – личност.
 Основна ценност в поезията на Вапцаров е родината. Релацията човек – родина е проблемно ядро в българската литература. Във възрожденската литература максимално се естетизира образа на земята – майка. Образът на родината във Вапцаровата лирика е възприет в неговата съкралност, в неговата идеалност и така се идентифицира с абсолютните начала. Те са композирани от легендата: “илинденски приказки пеят” (“Земя”), “скрити / легенди, които ни чакат” (“Доклад”); от притчата: “Учеше ме, майко, ти със притчи” (“Имам си родина”) и от единството на чувствено и интелектуално изживяване на доброто в стихотворението “Доклад”.
 Със стихотворението “Родина” се открива цикъла “Песни за родината”. Родината на Вапцаров е обобщеният образ на родната земя, планината, орлите и контрастно н величието той разкрива човешката несрета чрез образа “бедни села”. Подобно на Ботев обръщението към родината е откровение, размисъл, болка. Любовта към народа е подчертана чрез връзката герой – народ и определението “моя народ”. Любовта към родината е визирана чрез възторга от революционното минало, предадено чрез имената на Гоце и Даме. Най-ярко Вапцаровото отношение към родината е разгърнато в “Земя”. Творбата разкрива сблъсъка между действителност и идеален живот, между интимното и универсалното. Вапцаровата поезия пулсира между пределна съсредоточеност и определен мащаб на обобщенията. Чрез географски реалии е описана прекрасната родина. Първата строфа представя непривично за поетическата традиция творение:
   … тази земя – не е моя земя,
   тази земя,
   простете, е чужда.
 Знак за духовната пропаст между “аз”-а и родината е още началната дума на текста, показателното местоимение “тази”. То показва духовната дистанцираност на “аз”-а от родината, от земята. Важна функция тук има и въведения мотив за пролетното огряване на земята, “която пролетен вятър пробужда …”. Втората частт въвежда контрапунктно естетизирания спомен-образ за родината, за земята. Налице е ярко естетическа трансформация. Местоимението “тази” е знак за духовна отчужденост. Но духовната единеност на “аз”-а с родината е изразена от чувство отчужденост към чувство за принадлежност. Урбанистичният пейзаж е заменен от роден – от тясно безличното пространство на фабричния път до безбрежно прекрасното пространство. Но финалът донася отново първоначалния деестетизиран образ на родината. Тя е представена като страна:
   … разлюляна
    в метежи.
   По Беласица телени мрежи …
 Представата за родината и съдбата на човека битува и в стихотворението “Имам си родина”. Лаконично, но с изключителна образност е създаден нейния образ. Измеренията на родината са универсални: “вред, където се борят за хлеб”. Борбата за хлеб е един от традиционните мотиви на Вапцаровата поезия. В него са свързани екзистенциалните измерения на човешкия живот, т.е. образът принадлежи на необходимостта, но и на свободата.
 В цикъла “Песни за една страна” борбата – самоцел е блокирана от нейния оправдаващ жертвата нравствен смисъл. Поводът за създаването на цикъла е Испанската гражданска война. Това са стихотворения обединени от общ сюжет. В стихотворението “Испания” за изразеи симпатиите на Вапцаров към борците и вярата в победата. В “Сън” главният персонаж е Фернандес, а действието се развива на бойното поле. В “Песен за другаря” Фернандес е убит, а в “Песен за жената” е предадено обстановката в дома му. В “Писмо” Долорес съобщава на майка си, за смъртта на своя любим. Целият цикъл съдържа определени персонажи, а действието се развива в последователността на събитията – войната, барикадите, смъртта на борците и преживяванията на Долорес.
 Стихотворението “Испания” носи конкретна историческа насоченост. Испания е предадена като представа на поета за миналото и настоящето на конкретната страна и света, като съзряване за нов живот. Тя носи идеята за свободата като вечен проблем, като традиция. Едно от драматичните стихотворения в цикъла е “Сън”. Образът на бъдещия труд, изграден според каноните на утопията за равенството битува като идея в творбата. Тук заводът е предаден като образ не на социалния ад, а като завод – мечтан живот. Творбата е предадена в диалогична форма, което носи напрежение и истинност. Заглавието има конкретен и преносен смисъл – сънят като фикционално изживяване и като представа за бъдещето. Разговорът е между двама приятели. Късите реплики, рязко сменящата се интонация предават напрежение преди битката. Новият тип трудово самоусещане е разкрито особено ярко в съня на Фернандес.
 Важен компонент в представата за труда като човешка екзистенция е и образът на машината. Той също е видян в двойна перспектива – като оръдие на експлоатация и като символ на човешко творчество. Проблемът за ролята на техническия прогрес в човешкото битие е актуална тема на модерната литература. Тя има принципно две трактовки – един кръг автори имат катастрофично отношение към машината, друг кръг автори я възприемат като реализация на стародавни романтически копнежи на човека. В поезията на Вапцаров този образен елемент от трудовото ежедневие на героя – работник е с многозначни измерения. Вапцаров я схваща като проява на човешкия дух, като основно средство, хармониращо човешките творчески усилия със законите на природата. Чрез машината човек осъществява своята възможност да трансформира видовете енергия в природата една в друга.
 “Песен за другаря” е творба изпълнена с драматизъм и звучи изповедно. Обстановката е конкретно реалистична. Написано е като изповед. Характерност за Вапцаров “ние”, подобно на Ботев утвърждава, че страданието е общо. В “ Песен за жената” чрез мислите на Долорес е предадена драмата на двама млади. Заглавието носи идеята “песен”, но творбата е пропита с мъката и страданието на една жена загубила любимия, другаря. Това е изповед, която разкрива страданието. Негово продължение е стихотворението “Писмо” написано в епистоларна форма. Самото заглавие, адресът, обръщението носят някаква достоверност. В стихотворението има драматични чувства и човешка болка. Основният емоционален тон е скръбта, кояято застива в успокоение и просветлено страдание. Изживяванията през барутните дни са предадени чрез личната драма на Долорес. Скръбта е разкрита чрез изповед. Душевното вълнение е предадено чрез лаконично накъсани чрез паузи, възклицания и повторения.
 Чрез личната съдба на героинята Вапцаров разкрива жестокостите, които носи една война. Долорес прониква дълбоко в действителността. Нейният образ е изграден по новому. Тя е преживяла страданието и останала в него по-мъдра. В образа на Долорес са въплътени етичните и естетичните идеали на поета.
 Проблемът на жертвата осмисля проблема за личността, за нейната цялост и универсалност. По този начин жертвата полага човека в плана на едно всеобщо преживяване на доброто и злото, на конфликта между тях, като Ј отрежда ролята на пратеник – изкупител на човешките грехове. От това следва, че личността се идентифицира с Христовия път като цялостно сбъдване на вярата. В същото време страданието е индивидуализирано като физическо и духовно изживяване на болката. Мотивът за жертвата поставя знак между заминаване и завръщане. Санкционираният от християнската традиция, а в нашата литература и от Ботев синтез на тези две значения е прощаването, което съдържа в себе си два мотива – за пътя и за прошката. В този смисъл произведението “Прощално” представлява изчистения блян за апокалипсиса и вечния живот. Чрез предчувствието за идното “Понякога ще идвам в съня ти …” професионалното битие се вписва в универсалното битие на християнското човечество. Творбата представя интимната територия на съня, на потиснатата цензура, където действат истинните механизми на човешкото същество. Това е пространство на несъзнавания опит, символична територия на контакт между човека и трансцедента. Текстът се превръща в един екзистенциален цикъл на завръщането на лирическия глас в необятността на мрака, на греховното, на злото, на преходното, за да даде просветление и лъч от светлината на истината.
 Предсмъртното стихотворение на Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока” завършва неговата скромна по обем стихосбирка така естествено, така органична, както разстрелът завършва живота. Покритието между житейското и лирическото “аз” – основа на цялата Вапцарова поезия – тук навлиза в сферата на несъмнените и неповторимите доказателства и превръща това осемстишие в изключителен нравствен и художествен документ. Стихотворението е построено върху драматична, конфликтна основа – сблъскването между два типа отношение към смъртта и духовното безсмъртие на бореца, два типа емоционална нагласа, два стила. Стихотворението има две ясно обособени части: едната, по-голямата се състои от първите шест стиха и подготвя по обратен път втората част, в която има два заключителни стиха. Един човек, един борец, отива на смърт. За себе си като личност той не казва нищо повече, нищо по-определено и така се слива с онова величествено множество мъченици, което човечеството изтръгва от себе си при всеки рязък поврат на своя живот. Минутите преди разстрела поставят с жестока яснота въпроса за борбата и смъртта, за смисъла на живота и саможертвата, за трагизма в гибелта на отделния човек и сливането му с вълните на безсмъртния народ. Първият стих въвежда традиционния в революционната лирика образ на борбата: “Борбата е безмилостно жестока …”. Идва вторият стих, също кратко просто изречение: “Борбата, както казват е епична.”. В това двустишие се преплитат два лирически гласа. Изненадващото тук е съчетанието на “както казват” с “епична”. В стиховете: “Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкуз.” се крие голямо вътрешно величие. Нищо мистично, изключително не иска да види в смъртта си готовият за саможертва. В първата строфа напрежението между величието на борбата и стремежът на лирическия “аз” да погледне на нея скромно,обикновено се оформя отчетливо. И във втората стофа се откроява същата композиционна схема. След темата на борбата идва темата на смъртта. Изразена сдържано, но с цялата безмилостна жестокост на ужасния атрибут – червея. Вместо образа на певците, които песни за него ще пеят се появява образа на червея – символ на тленността на живота. В стихотворението се оформя: в една група темата за борбата, саможертвата и смъртта, а във втората лирическият “аз” не така сдържано прави опит да ги сведе до равнището на прозаичното, обикновеното. След драматичните колебания между обективното величие на борбата и човешкото в саможертвата и смъртта идва мисълта за любоват и духовното сродяване с народа. Тук лирическият “аз” сдържан досега заговорва топло, за душевно с поглед към бъдещето:
   Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
   народе мой, защото те обичахме!
 В първите шест стиха изказът е в първо и трето лице, в “декларативното” сегашно и минало време, а в последните два се появява колективното първо лице, множествено число и романтичното бъдеще време. Афористичният стих “Какво тук значи някаква си личност!” е интертекстуален наследник на Гео-Милевото “Що значи смъртта на един?” и смислово продължение на “Стига ми тази
награда …”.
 Вапцаровата лирика реабилитира човека, освобождава го от оковите на битието в смисъл, че той вече не е обект на унищожението, а притежава възстановена духовна цялост. След Ботев и Яворов поезията на Никола Вапцаров обработва значението на песента като универсален механизъм, чрез който индивидуалното и общочовешкото се сливат, миналото и бъдещето се съсредоточават в етичното настояще и чрез който се преодолява временността на творческия изказ, за да попадне той в измеренията на вечното.
 Лириката на Никола Вапцаров намира своите аналози и изгражда своите символни полета в литературния поток на българската художествена мисъл. В историята на българската литература Никола Вапцаров остава поет на вярата, надеждата и любовта. Той вярва в абсолютната свобода – истината.

Написана в х-рната за Вапцаров монополична форма. Сихотворението “Писмо” е една лирична изповед на бореца осмислил своя живот с участието си в големия двубой.
В стих. Вапцаров влиза в ролята на лирическия събеседник , когото иска да върне към живота отчаяният си другар и да му внуши, че самоубийството не може да бъде решение на техните жизнени проблеми. С много приятелско съчувствие той се съгласява с депресирания млад човек, че животът е като затвор , в който са разрушени всички младежки илюзии. Безизходицата е внушена чрез ярка и запомняща се картина : ..Ти помнисш ли как .. много бързо .. ни хванаха в капана на живота? .. Опомнихме се .. късно .. Бяхме вързани .. като някакви животни в клетка .. светнаха .. очите жадно .. и търсеха .. и молеха .. пощада. .. А бяхме млади, .. бяхме толкоз млади!!
Именно този живот и неговата всеотдайност подтиква не към отказ от борба , а към противопоставяне. Внушението , че животът е жесток към всички , но особено жесток към слабите. В случая самоубийството означава безсилие , поддаване на яростна агресия отвън , приемане на най-лесен път. За да спаси другаря си , лир. Герой сочи и други пътища – омразата в сърцето може да бъде трансформирана в “една борба , която днес клокочи”. Това е избор , който възвръща достойнството на човека.
Вместо отчаян и безволен самоубиец отвърнал се от живота , той би могъл да поведе борба с него. Тогава смъртта му би била възвишена , не смърт от отчаяние , а смърт в битка , смърт –саможертва. Тя е друг тип смърт – свързана с високи идеали , красива смърт , която се отнася само за духовно свободни хора. В своя порив към свободата , устремена към светлината , може да загуби живота си , но такава съдба не е жалка. Крилата са белег на достоен живот и дързост. Такава смърт лирическия герой би посрещнал твърда и с достойнство , за разлика от без мисленото прекъсване на собствения живот. Тя носи героичен ореол , възвисява и осмисля човешкия живот. Чрез идеята за нея писмото до другия се превръща и в писмо до себе си. Лирическия герой рисува собствената си смърт и сам се убеждава , че човек трябва да се бори с живота , да страда , да умира достойно.
От това стих. Изворът и омразата , и отчаянието , и вярата , която побеждава мрака на страха и примирението. Авторът ни внушава надеждата , идеята , че вярата и любовта, загубата на тези нравствено опори води до духовна смърт. Вапцаров разкрива убеждението , че вярата и саможертвата в името на живота е онази сила , която не само избавя от мрака на злото , но и прекроява земните пространства. Вярата е заличила омразата и е разчупила отчаянието , и е победила страха от смъртта. В това се изразява изповедното послание на текста : “..как вярвам аз и колко днес съм добър” . Вярата е възвърнала обичта – “Да знаеш ти , живото как обичам!”.

Атанас Далчев „Стаята“ /аналз/, by RespoL @ http://school.eHhaa.com
   
 Възгледите на Атанас Далчев за поезията, литературата, изкуството и културата се раждат като алтернатива на наложилото се в литературния живот преди Първата световна война символистично направление. Историческата действителност на следвоенните години насочва вниманието на българския читател към проблемите на реалността, на делника, на земното човешко съществуване. Далчев твори във времето между двете световни войни и апелира за преосмислянето на диалога индивид-общност, творец-общество. Противопоставя се на поезията на символизма, но тъй като се е формирал като личност и като творец в голяма степен чрез символистичната поезия, той е освен неин противник, неин последовател. Относително слабата употреба на глаголи, пестелив на епитети и сравнения, поетът разчита на силата на предметния детайл и доказва неговата значимост без фиксиране на характеристики.
Домът с неговите елементи – стаята вратите, прозорците, балкона е емблематичен за Далчевия поетически свят. Неговото камерно, херметически затворено пространство е знак за битийното съществуване на индивида, но и за отграничаването, изолирането му от света, водещо до загуба на идентичност, превръщане на вещ сред другите вещи. Най-страшната форма на деперсонализация на лирическия субект е поетичният образ на стаята без обитател от едноименното стихотворение на Атанас Далчев.
Мястото на действието на стихотворението е зададено паратекстово чрез заглавието и е разгърнато чрез елементите му – врата, ъгли, под, стена. Всички те са в дефинитивна форма – познати и единствени. Реалността е видяна в нейната вещественост Очертано е едно затворено пространство, изпълнено с предмети, сред които липсва човекът. Само хипотетичното „би казал” подсказва, че описаният реален свят е само възможен. Разгърнатата картина, въпреки своята материалност и сетивност, е всъщност философски размисъл за човешката екзистенция и път за себепознание.
В първата строфа вратата, очертаваща границата на дома като жилище и като убежище на духа, е белязана с негативен смисъл. Тя е не просто затворена, а „заключена”. Играе ролята на своеобразна преграда към света, изолираща дома. Отсъствието на човека е и пряко заявено(„не е живял отдавна никой”), и непряко загатнато чрез „миризма на вехто” и „прах по всичките неща”. Това състояние на не-живот е една адска, всекидневна, безнадеждна агония, внушена чрез наречията „с години” и „бавно”.
Времето в неговия разрушителен аспект е погълнало не само човека, но и неговия свят, всичко, което носи белезите на някогашна екзистенция:
Тук бавно…всичко…
Умалено и ограничено, пространството на стаята не носи символиката на съвършено заградено място, излъчващо стабилност и сигурност, а внушава разруха. Едно безвъзвратно умъртвено пространство, чиито неизменни характеристики са застиналост, мрак и смърт. Тази картина внушава обреченост и влудяващото еднообразие на стайното съществуване.
Втората строфа разгръща идеята за безвремието и отсъствието на субекта:
В ъглите…пода…
Глаголите „расне” и „вехне” създават усещането за настъпателно, агресивно, застрашително изтичащо и необратимо човешко време. Неговата повтаряемост внушава изчерпаните възможности на затвореното живеене. Пастелните багри потапят в сънна и здрачна атмосфера. В цветовата гама доминира жълтото – „есенното слънце”, „жълти зимни дюли”, „кехлибарени зърна” – което излъчва болезненост, мъртвина. Строфата рисува едно пълно, но обезлюдено пространство. Вещите, скрили тайната на битието, са единствен белег за отминалото човешко присъствие.
В третата строфа светът сякаш се е свил до натрапчиви сетивни образи, безжизнени, изкривени и печални, регистриращи единствено липси – огледало без отражение, махало без движение. Огледалото, „един прозорец, отворен в друг предишен свят”, придава дълбочина и перспектива, разкрива нови пространствени обеми, но и те са белязани с човешко отсъствие и пустота. Празно, затворено, без отражение, то е само една проекция на изчезналия субект.
Друга негова проекция е мъртвото, спрялото време, представено чрез пределно конкретни, сетивни образи метафори:
Часовникът…махалото.
Дори часовникът – визуализиращ монотонното, повтаряемото в кръг съществуване и символизиращ стаха на човека от смъртта, е „млъкнал”, не отмерва изтичащото битие, защото то е вече изтекло. Глаголите „млъкнал”, „лежал” внушават безмълвност и неподвижност и в комбинация с „чер ковчег” и „умрели” асоциират смърт.
Финалът на творбата представя стаята като едно безвъзвратно умъртвено пространство, чиито неизменни характеристики са пустотата, мракът и тишината:
Заспала…вечерта.

Другоселец” на Йордан Йовков

В своите разкази Йордан Йовков разкрива многоликия живот на българина, неговия трудов делник и светлия празничен миг на отдих. Представил различни човешки съдби, писателят споделя с читателя искреното си желание да открива красотата във взаимоотношенията между хората. Хуманистът Йовков изразява и непоколебимата си вяра в победата на доброто.
Чрез разказа си „Другоселец” Йордан Йовков надниква в празничната атмосфера на българския селянин, на човека, свързан със земята. Празникът създава ведро, приповдигнато настроение. Променя се и външният обли к на селянина: „Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави.” За миг откъснали се от трудовия делник, те пристъпват „бавно, тежко“. Необичайно за тях е да останат „без работа”. Селяните чувстват неразривната си връзка със земята – извор на радост и мъка. истинско щастие е, че те могат да се полюбуват на буйно изкласилите ниви: „ Такава зеленина е навън, че и в кръчмата, като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове. ” Единствено „зеленината… навън” може да изпълни душите им със задоволство и радост от очакваната богата реколта. На всеки празник мъжете се събират в кръчмата, където могат да се порадват заедно на резултатите от своя упорит и всеотдаен труд и да споделят тревогите си. Макар този път селяните да са се събрали на празника на св. цар Костадин и царица Елена, за да ги почетат, мислите им отново са отправени към нивите, към плодородната земя.
Чрез краткия диалог Йордан Йовков въвежда трима от своите герои – Йови, бай Миал и дядо Иван. Те живеят в своя трудов свят. Щастието, което той им носи, е само тяхно и те се борят за него. Зли и настървени, разгорещени и отмъстителни стават същите тези доскоро добродушни селяни само при мисълта, че някой чужд човек може да посегне и да унищожи или открадне плодовете на честния им труд. Свикнали да работят неуморно, те милеят за своята земя и биха посегнали на всеки, който се опита да я оскверни, да засегне интересите им. Затова така настървено се нахвърлят върху другоселеца, пуснал кончето си да пасе в нивите им: „Не глоба, а бой, бой! ”
На фона на празничната атмосфера и на оживените препирни Йордан Йовков въвежда непознатия селянин с болното конче: „Разговорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед. ”
Уловен от полския пазач Илия, „че пасе коня си в нивите”, този „непознат” се явява сериозна заплаха за събралите се в кръчмата селяни и техните ниви. Те не го приемат като един от тях, защото чуждият, неканеният човекеуловен „в ичимика на Татар Христа”, застрашил е интересите на селяните. Съвсем естествена е гневната реакция на лично засегнатия Татар Христо: „ Бе вий какви хора сте, бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си ти?Хайдук! ”
Гневният поток от думи всъщност разкрива тревогата, обхванала душата на селянина. Йордан Йовков представя образно мъчителното безпокойство на Татар Христо: „почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи”. Земята, в която е вложил труд, сили и всеотдайност, е застрашена от един „хайдук”. Единственият изход е да бъде отстранен нарушителят, да бъде наказан. Обяснимо е както агресивното враждебно отношение, така и готовността за груба саморазправа: „беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още”. Останалите са готови да подкрепят насилието, насочено към един беззащитен, но чужд, непознат човек, затаил дълбока болка в душата си, измъчен и онеправдан. „Удри го, удри го!” – тези повторени глаголни форми в повелително наклонение разкриват сякаш само грубата, първична същност на селянина, жадуващ да накаже виновния. Един другоселец, който има своя мотив за действие, се озовава срещу множество сплотени и солидарни хора, чийто празник е прекъснат ненадейно. Другоселецът би желал да сподели своята болка, но едва ли някой ще го изслуша и разбере: „…не съм влязъл. Кончето ми е болно. Спрях се на пътя, на самия крайчец на нивата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, защото, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класец не откъсна… ”
Читателят за миг е объркан: как е възможно подобно бездушие към един обикновен човек. Другоселецът има сродна съдба с всички селяни, изправили се срещу него в ролята на безкомпромисни обвинители. Те дори не се опитват да вникнат в същността на думите, изречени за оправдание. Нима е толкова непростима вината на един човек, чийто верен помощник в трудовото ежедневие е покосен от болестта? Йовков дълбоко вярва в богатата душевност на своите герои, в доброто, заложено в човешката им същност. Те ще трябва да осъзнаят своята вина. Как биха могли да поискат сто лева глоба от един сиромах, който има само „банкнота от двайсет лева, сгъната на четири”, „кръпки” по „изтърканата антерия”, „синя вехта кесия”? Писателят насочва вниманието на читателя към детайлите в описанието, към треперещите ръце на другоселеца, чрез които създава убедителна представа за човешката бедност и отчаяние.
Торашко е героят, който чрез своите въпроси, отправени към съселяните му, изразява съчувствието си и безкористната си подкрепа към другоселеца, притихнал в своето отчаяние. Той именно ще подскаже на всички верния път и ще ги отклони от извършването на непростим грях.
Празничната атмосфера е изместена от тишината, въплъщаваща вината и греха на селяните, набедили един измъчен и съсипан човек, който се нуждае от подкрепа. Разбрали, че отвън има „кон паднал”, те не само оневиняват другоселеца, но най-после го приемат като един от тях и се стараят да му помогнат, да изправят болното му конче.
Йовковите герои са съпричастни на страданието. Тежка покруса завладява душите им. Всеки сам изживява своята трагедия. Природното описание отразява душевното състояние на другоселеца: „Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше. ”
Чрез глаголните форми „мръкна се”, „потъмня”, „не се виждаха”и епитета „черния“‘Йовков представя една мрачна, потискаща картина. Тъмно и безнадеждно е в душата на селянина, чийто верен спътник е страданието, но той никога не губи надежда.
Верен на своя пръв помощник и другар, до последния си дъх другоселецът ще бди над кончето и ще се надявате да се изправи, за да го последва отново в мъчителния му път. Съдбата на Йовковия герой е трагична: „Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Топ клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка, и вътре в него светеха лъчите на звездите. ”
Йовковите герои умеят дълбоко да страдат, но и да изживяват красотата на малкото щастливи мигове в живота си. В препълнените с мъка очи на умиращото конче се оглеждат лъчите на звездите. Красивата душа на другоселеца стопля с присъствието си последните часове на предания помощник в суровото трудово ежедневие.
В художествения свят на хуманиста Йовков се редуват празниците с дни на тежка покруса, сменят се светлината и мракът. Писателят вярва, че всеки човек трябва да бъде устремен към звездите, а добротата, милосърдието и човечността да са негови вечни спътници, за да може светът да бъде по-красив и по-съвършен.

В разказа „Дядо Йоцо гледа“

 Ив. Вазов разработва темата за мястото на българина в променящото се време след Освобождението на България. На тази тема са подчинени композиционните, смисловите и образните структури на творбата. Самият автор е разпределил текста на 11 фрагмента, чиито смислови връзки могат да бъдат представени (в силно схематичен вид) по следния начин:
а) I и ХI фрагмент (пролог и епилог);
б) III, V, VII и IХ фрагмент – героят „вижда“ отделни факти от живота на свободна България;
в) II, IV, VI, VIII и Х фрагмент – описание на изживяванията на героя, съпроводено с разсъжденията на разказвача, в които стойностите на живота се разглеждат предимно от позицията на главния герой.
Очевидно е, че главният герой е носител на голямата идея на творбата – за духовното зрение, което превръща стареца в единствения „окат“ сред множеството „зрящи“.
Нека да разгледаме начина, по който е изградена представата на „окатия“ дядо Йоцо за свободната вече родина.
Разказвачът изтъква, че зрящите не виждат големия смисъл на свободния живот: „В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той (Дядо Йоцо – в с. н. – Зв. Б.) не усещаше нищо особено ново. Си същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.“ Единствен главният герой, лишен от физическата светлина, е в състояние да оцени значенето на свободата. Той я изживява пълноценно, имайки „зрение“ за нейната същност. Изживяването се извършва чрез субституиране на образа на свободна България върху спомените за черния робски свят и за неговата знаковост. От такава гледна точка се оказва, че околийският началник „е нещо като каймаканин, като паша.
– Ама български паша? – пита той, запъхтян от вълнение.
– Български, ами какъв! – отговарят му.
– Наш си? Българин?… – пита пак учуден.“
И така, съселяните на дядо Йоцо му представят околийския началник като „паша“. Това е единственият начин, по който администраторът може „да влезе“ в разбираемия за дядо Йоцо свят. Така се самоописва и самият началник:
– Ваша милост ли си, синко?
– Аз съм дядо.
– Пашата ли?
– Той същият – каза началникът усмихнат.“
Принципно същият механизъм действа и при срещата на дядо Йоцо с войника. „Едничкият от това село войник“ е видян от слепия старец като „аскерлия“. „И дядо Йоцо цял час разпитва за българския зарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко…“
Срещите на дядо Йоцо със свободна България са общо три. Първата е с околийския началник, който е представител на държавната администрация. Втората е с войника, който е представител на армията. Администрацията и армията са най-важните белези за наличието на една свободна държава, затова тях ги има и свободна България – така, както ги е имала и Турската империя.
Но ако „свободата“ се изразява само със замяна на едни личности с други (при запазване на старите социални структури!), то тя безсп*рно не заслужава особена възхита. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ обаче внушава, че свободна България има и нещо много повече от Османската империя – и това нещо е железницата. Трудно е да се прокара железен път през Искърския пролом – „Из това усте, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?…“ Затова „една голяма царщина“ (Османската империя) не е могла да построи железница, затова „паши и големци и френски мендизи“ са казвали, че железница не може да мине пролома.
Оказва се обаче, че онова, което не е по силите на Турция, ще бъде извършено от свободна България. Нашата родина разполага с по-учени инженери от „френските мендизи“ и има „милионите, хилядите милиони“, необходими за изграждането на железницата. Едва тогава „българското“ се представя на дядо Йоцо като „нещо велико, могъществено, необятно… Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие.“
Показателно е и това, че Турция не може да предложи на главния герой наглед, върху който да бъде положена представата за железницата, защото по време на робството не е имало железен път. Затова дядо Йоцо си представя железницата „като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България“. Очевидно е, че от гледна точка на дядо Йоцо железницата не е обикновено средство за придвижване (тя е такова средство за неговите съселяни и за други герои, „окатите“ хора), а е начин за прослава на свободна България. Затова слепият старец нито веднъж не се вози на влака, но „възкръсваше“ при неговия ехтеж.
Другите герои не могат да оценят големия напредък на свободната родина. Новите кондуктори на влака питат дали старецът, който маха с шапка, не е „някой луд“, а селяните „си казваха ухилено“, че дядо Йоцо гледа. Но това, което ухилените селяни не разбират, е оценено по достойнство от разказвача. Затова репликата „Дядо Йоцо гледа“, лишена от своята ирония, е извадена като заглавие на текста.
Намирайки се в планината, дядо Йоцо изгражда свой модел на свободното отечество, полагайки вижданията си върху познати дадености от епохата на турското робство и от митологията. И така, субституцията се оказва смисленотворен механизъм на текста. Чрез нея авторът въвежда внушенията за стойността на свободния живот.
Талантът на писателя е безсп*рно доказан и чрез вплитането на културни универсалии в смислотворния механизъм на разказа. Още в античността слепотата е възприемана като знак за мъдрост и Вазов неслучайно използва този „вечен“ мотив от европейската цивилизация, за да изгради образа на мъдреца от планината. Така античните мотиви намират свое проектиране в типично българския космос, в който планината е сакралният център на родното. Да не забравяме, че тъкмо железницата е убедителното доказателство за дядо Йоцо, че България е вече свободна. В дискурса на разказа железницата проправя път за свободата. Отново извечният мотив за пътя се оказва знаков носител за авторовата цел – не физически зрящите, а духовно „окатите“ осмислят битието в неговата пълнота и значимост. Лишени от светлина (в денотативен план), те притежават оня чуден дар на мъдростта, който изчиства света от прах и сенки, от второстепенното, и могат да прозрат смислите на битието с нещо много по-значимо – с дара на сърцата си. Ето така субституцията в разказа „Дядо Йоцо гледа“ получава завършена форма, защото вплита културни универсалии, както типично антични, така и типично български, изграждащи голямата идея за значимостта на свободата.

Елисавета Багряна е сред творците, чиито битие и поетическа диря се съприкосновяват съдбовно с нашия град. Но волният дух на непокорната скитница прелетя над преградите на средата и утвърдените художествени измерения и се устреми към неизследвани естетически пространства. В този смисъл нейната поетическа „практика“ е неотделима от обновителните авангардни търсения на европейската поезия на ХХ век, синтезирала типологичните и индивидуалните процеси на поетическото съзнание.

     И не е случайно, че именно Багряна стана тяхна изразителка – личностната сетивност на поетесата чувствително резонира на тенденциите за изграждане на нова поетическа система за себеизразяване, в която лирическият герой се осъществява в друга, по-различна от обичайната успоредност със себе си и света. Духовното себеоткритие и разкрепостеност на тази героиня надмогва самоцелното взиране в собствената бездна – сетивна и мисловна, и достигна нови глъбини на емоционалната и естетическата изразност.

     Елисавета Багряна е сред поетите, които в своето антисимволистич но отрицание утвърдиха неистовата виталност и пребъдност на живота. Новото самочувствие на себеоткрилия се човек, удивен от духовната си усетливост, е неотделимо от връзката с вековечните корени, с които поетесата заяви категорично близостта си още в стихотворението „Потомка“:

               „Може бе съм грешна и коварна,
               може би сред път ще се сломя –
               аз съм само щерка твоя вярна,
               моя кръвна майчице – земя.“

               („Вечната и святата“, 1927 г.)

     Преоткриването изначалната същност на важни за опоетизирането категории /земя, живот, народнопесенна традиция и др./, започнало след войните, през 40-те години се утвърждава в основна насоченост и елемент от светоусещането на лирическия герой в поезията ни. Пиршеството на сетивата е проявление не само на самопознаващия се дух, но и устремно подчиняване на тъжеството на живота. В същото време личното съзнание – в градежа на нова сетивност, пълнокръвие на чувствата и изживяванията, отрича спонтанно закостенелите порядки – вериги за освободения човек.

     Въздигането на сетивата в основен инструмент на личностното световъзприеман е моделира вече един нов портрет на жената – „Пенелопа на ХХ век“ – и нейната стойност иде от усещането за надмогване на сковаващите обвързаности. Навремето стиховете на противопоставен ост на вековечни традиции, норми и морал прозвучаха еретично и взривяващо наслоените представи за образа на жената – и в живота, и в поезията. Багряна въздигна човешкото самосъзнание и достойнство в главна ценност у жената на нашето столетие, богата с духовната бездна от световете и чувствата, които носи в сърцето си, и пишеща „бялата книга“ на живота си:

               Бих искала с един безумен скок в безкрая
               да скъсам всички възли – и да видя
               сама, освободена – себе си – лика си без
               минало, без родословие, без възраст, име!

               („Пенелопа на ХХ век“)

     Новото й самочувствие, подхранено от витални земни сокове, изригва жизнеутвърждава щия патос и ренесансовите послание на един нов светоглед, който търси нови времеви и пространствени очертания. Така личността е среда и орган на светопознанието , но и на нещо друго: процесите на промени в родната поезия са органичното притегляне за естетическо сродяване на Багряна с новата образно- пластическа изразителност, фокусираща човешките въжделения по красотата и безбрежността на живота. Героинята й е трептяща мембрана за промените в сложния материален и духовен свят, пресътворен от живия отклик на чувството и безкрайните му съприкосновения . Багряна – „волната сестра на вятъра„, вменява на героинята си стремления към висини на духа и звездите като отрицание на вкоренени ретроградни представи за „рамкирания“ живот и човек. Богатата нюансировка на индивидуалното чувство, естетическата обагреност на нещата от духовен порядък са само някои от проявите на поетическите й търсения. Тя натовари с особени характеристики „вечни“ категории (време, любов, смърт) – с безбрежност на измеренията и динамика на преображенията. Поетическият синтез на предметни и духовни величини се изявява чрез индвидуалните им състояния – лица. И поезията, и лирическият герой в тези стихове се покоряват пред движението – като природен и духовен императив на живота, като сърцевина на себеосъществява нето. Поетесата изпя апотеоз- съкровение на възходящия живот, на майката и Родината, „засне“ чрез ефекта на поетическото отражение тези свидни образи в човешкото съзнание („Химн“, „Моята песен“, „Среща“ и др.)

     Съприкосновение то с тревожните сетива на епохата и времето „социализира“ чувството, облъхва го със съмненията на самовзиращия се разум и с болката от дисхармонията и самотата („Звезда на моряка“ -1928 г.-1931 г. и „Сърце човешко“ – 1932 г.-1936 г.)

     Полифонията, симбиозата на сетивното и естетическото, благоприятстват проникването в енигмата на противоречията, постигане пълнотата на внушенията. Многогласната личностна структура на лирическия герой е рожба на докосването до много и противоречиви влияния в нашия алиениран урбанистичен век. Това придава драматизъм и нови дълбочини на вторичното самооткритие от човека на собствената същност, жигосва оценки и самоанализи. Защото действителностт а – рушителка на илюзии и надежди, не пощадява лирическата героиня, неприемаща конформисткото поведение и компромиси. Но и в болката, и в човешката скръб жизнелюбието всепобедно тържествува в спектъра на чувствата, въплътило противоречивата вселена на изживявания: извисеност, спад и отново тяга към висини и многоликост на духовния живот.

     В тази поезия е закодирано движението на пластовете – природни и човешки, емоционални и мисловни, които уловиха същината на мига и вечността в тяхната непредвидимост – в равновесие и буреносно изригване, каквато е природата на съвременния човек. И стиховете на Багряна изваяха неговата крехко-ранима и твърда душа, с несломима поривност към светлината и ефимерен копнеж по неназовими светове. В тях тя бе неповторимата – в съвременната българска и европейска поезия – весталка и повелителка…

 

 

Елисавета Багряна, Стихии (текст    и    ЛИС)

Още в първата си стихосбирка „Вечната и святата” Елисавета Багряна дава живот на нов тип чувствителност  в българската поезия. Жената в нейната поезия е видяна като личност, която сама говори а себе си и оценява своите стойности. Тя е женствена  и уверена. В „Стихии” тази особеност е ярко изразена. Стихиите в природата увличат лирическата героиня. Те й дават представа за абсолютна свобода, за космически размах и неустоима сила, за рушене и съзидание.Тя вижда природните еквиваленти на своята неподвластност, които и дават сила да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на собствените си копнежи за пълното опиянение от живота и любовта.Стихотворението е  композирано от четири куплета, състоящи се  от 4 строфи, дълги и разказвателни и една кратка, която акцентира върху обичта към родния град, оформена като риторичен въпрос.

Всеки куплет сам по себе си представлява една емоционална и смислова цялост, която изгражда самостоятелен образ.

Стихотворението има формата на диалогизиран монолог, в който лирическата героиня защитава своята теза, че никой и нищо не са в състояние да спрат порива й, силен като стихия. Тя е пълна с възторг и вяра, че ще осъществи себе си, защото тя е „волната, скитницата непокорната, родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижимото, просторното”.

Багряна опоетизира в последователност общото на природните стихии – на въздуха /вятър/, на водата /реката/, както и на кипенето на виното, родено от съюза между природата и човека.Природните стихии присъстват с ореолни и смислови значения, като въплащения на сила и устременост напред и нагоре, на волност и непокорство, на неудържимост и непримиримост.

Строфите са изградени изцяло от думи, изразяващи движения. Вятърът е представен с неговата пластичност и неудържима динамика. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторяемост и вечност. Водата е изобразена като символен образ и сила, с която разрушава спокойствието и монотонността.

Одухотворяването на водната стихия е успоредно с преживяванията на лирическата героиня, която жадува за разчупван на монотонността на патриархалния живот. Тя е извоювала правото с на лично щастие и вътрешна свобода.

 Финалното повторение „мене ти как ще спреш” формира неотстъпчивата и и волнолюбива житейска позиция на лирическата героиня. Строфата гради духовно нравственият й образ чрез собствените й преценки и нейният идеал за жена, способна да реализира себе си.

Й.Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/,който обръща поглед към човека като индивидуалност ,към неговия нравствен свят.Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха-творец.Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в. ,след войните ,които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото ,обезценяват човешките добродетели.Критическият реализъм притъпява социалния си патос ,за да задълбочи психологическата си проникновеност.
В зрелите произведения “Последна ,радост” ,”3емляци” ,”Белите рози”-се откроява специфичното в Йовковото отрицание на войната.То се ражда не в самоизчерпващото се фрагментарно описание на мирното всекидневие и зловещата смърт  ,а в полета на непрестанното им контрастно изображиение.Това напрежение е фонът ,на които изпъква съхранената човечност и стремежът към живот на Йовковите герои.
Селяните от Брешлян/”Земиуляци”/ не стигат до обобщения за характера на войната и нейната същност ,но те и противопоставят земята ,незасетите нив ,копнежа за дом и спокоен живот.Самият писател е далеч от национал -шовинистичните позиции на управляващите и слива творческата си оптика с жтейската мъдрост на обикновените войнишки маси.За хуманиста Йовков истинският подвиг -това е моралната издръжливост на селяните ,облечени във войнишки шинели ,това е странното приспособяване на живота към смъртта.Копнежът по мирния живот е изразен в украсата на землянките ,в стремежа към домашен уют в тях /маси ,легла ,полици ,импровизирани печки ,огледала ,дори литография в рамка/.Чрез тези детайли Йовков утвърждава идеята ,че на войната героите гледат като на тежка работа ,на продължение на трудовия бит и с цялата си човешка същноот не могат да я приемат.Земляците водят двойнствен живот -телом са на фронта ,но духом се връщат в родното село ,към кърската работа.Мъдростта им се изразява в умението да съхранят изконните човешки ценности в уоловията на един жесток абсурд ,на едно безумие.
Войната в разка “Последна радост” се явява опустошителна буря ,унищожила човека като личност.Проблемът за войната е разгледан от гледна точка на абсурда и трагизма в нея ,на нещастието и загубването на моралните добродетели.Йовков открива красота в душата на човека ,а войната разрушава красотата ,носейки трагедия и смърт.Затова писателят я отрича.За него тя е най-голямото бедствие на земята ,защото унщожава красотата и човечността.
Контрастното противопоставяне на красотата на човека и ужаса на войната е залегнало дълбоко в същността на образа на Люцкан от разказа Последна радост”.Авторът прави от добродушния ,наивен и безгрижен като „пткчка божия“ мечтател ,източник на вдъхновена поезия ,превръща неговата възторжена любов към цветята в химн на любовта и красотата.Досегът на Люцкан с красотата е предопределен от доброто ,много често разкрито от „възторжената“ му мечтателност.Неговата доброта му позволява да прецени кога да даде бял нарцис в знак ,че има студено сърце ,и кому да даде знак за обич.Героят е щастлив ,когато общува с цветята ,с тяхното емблематично значение ,защото така общува с хората.Той продава цветя ,не за да печели ,а да доставя радост на другите.В личността му са заложени красотата и човечността ,доброто и стремежа да бъде достигнато ,любовта и мечтата.Чрез образа на героя Йовков внушава ,че този банален ,грозен свят може да бъде и романтичен ,защото има хора като Люцка ,изпълнени с поетично очарование ,издигнали се високо над делничното.
Описаната от Йовков картина на заминаването на фронта е обикнат похват на писателя.С нея той внася обрат ,който е значителен и същностен за творбата.В него виждаме Люцкан в необичаен за творческата му натура военен шинел и чуваме „трагическия и пророчески смисъл“ на думите на Рачо Самсара”…..Жетва ,жетва иде”.
Тези думи отвеждат към една друга творба на Йовков -”Земляци”.Общото в тях е стремежът на автора да разкрие чувството за дълг на българина и отношението на селянина към войната ,като към полска работа.В образа на Стоил е заложен предимно усетът за земята ,но в Люцкан откриваме по-голямо сходство с Йовков ,с неговия мироглед и възгледи.Писателят превръща Люцкан в свой апел за мирен живот ,дарява го с плът ,за да е по-близо до хората ,сближава го с природата /любовта му към цветята/ ,за да разкрие естественото в него ,подчертава пророческото му начало /знае емблематичните значения на цветята/ , за да постави на показ и първичното в героя си.
Нечовешкият начин на живот и промените ,които настъпват в човешката душа ,са начини ,чрез които Йовков отрича войната.А ключовите моменти в живота на героя по време на война са подареното цвете и смъртта му -идея за вечно живия порив към красотата.За да конкретизира мотива за бедствеността на войната Йоков на моменти внася наименованието на поемата ,съставена от гороя:“Люцкан гори в пламъци!“ .Усещането за обреченост и трагичност е и в променената външност на героя.В. образа му ярко и пълнокръвно резонира отчуждението от хората и красотата ,което носи войната.Единствената радост за Люцкан през всичките тези изнурителни походи е бялата хризантема ,символ на красотата и невинността на човешката душа ,на добротата и човеколюбието.В тази хризантема той вижда очарованието на безвъзвратно останал в миналото свят ,пълен с красота и човещина свят ,който не смъртта го владее ,а истинския и красив живот ,изпълнен с радости и безгрижни дни.Това малко цвете връща силите на Люцкан ,вдъхва му вярата ,че този ад ,наречен война ,ще има край.Зад образа на непознатия войник ,стъпкал бялата хризантема ,стои войната ,ужасът и покварата ,а зад образа на Люцкан -нейното отрицание -мирът ,красотата ,доброто.В тази сцена на символизиран сблъсък ,на един своеобразен военен акт ,изпъква нечовешката трагедия на войната и хуманистичното и отричане от Йовков.Болезнената потребноот на героя от обич и доброта се превръща в странно примирение с външния свят ,което насочва погледа към вътрешната хармония и нравствена чистота.
Войната носи глад ,студ ,мизерия ,изнурителни походи.Тя не само отнема живота ,но променя хората ,които деградирати се превръщат в зверове.Приятелството ,другарството и доброто в човека са изместени от злобата и егоизма.Чрез войната писателят разкрива смъртта „невидима ,коварна и неуловима“ ,“свирепа ,тържествуваща и ненаситна…“.Целият и ужас изтръгва от гърдите на Рачо Самсара думите:“Война!Няма по-голямо бедствие от това на земята!“.Тази война руши ,унищожава.Тя обезверява човешките души ,обезличава ги ,превръща хората в губещи ,поражда отчаяние и покруса.Люцкан се променя ,покрусен от болести ,измъчен ,страдащ ,затваря се в себе си и заживява със спомените за “ухаещите цветя” ,всяко със свое значение.Писателят -психолог заклеймява войната и чрез внушението ,че душата на Люцкан страда ,което несъмнено поражда усещане за трагизъм.
Красивото в разказа -цветята ,стиховете за тях ,служенето на любовта ,на другите ,се съчетават с доброто сърце на героя. Красотата загива ,противопоставяйки се на войната ,на нейния абсурд и трагизъм ,на убийствата и смъртта.Доброто у Люцкан е врденото добро.Героят го носи у себе си в стремежа да помага на хората.Той се стреми кьм доброто ,а от него се иска да убива.Целият разказ е построен в/у този организационен принцип -невъзможността от взаимно разбиране м/у двата свята -мира и войната.
Войната е жестока стихия и в нея понятия като добро и красиво нямат стойност.Тя убива и най-малките проявления на духовни ценности и естетизирани чувства.Люцкан умира ,задушен и отвратен от злото и жестокостта по време на война ,умира ,защото не може да приеме грубия и нечовешки живот ,а сърцето му е наранено от всичко ,което осъзнава по време на дългите походи.
В разказа “Проследна радост” красотата не може да бъде видяна субективно ,а обективно ,за да няма война.В последния си миг ,героят протяга ръка към бялото цвете на полската лайка.И това е последното добро ,което той извършва.Жестът на протегнатата му ръка към „засмения цвят ,леко разлюлян от вятъра“ разкрива копнеж по живота ,жажда за човешко щастие и поезия.В емблематичното си значение ,бялата лайка е послание за обич -безкористна ,човешка ,желаеща добро и творяща красота.Тази обич не е химера ,за Йовков тя съществува.Люцкан умира ,но жаждата за красота е жива.Хуманизмът на Йовков ,преплетен с неговите естетически разбирания е изразен чрез изводите ,които авторът внушава в своите разкази :войната руши човешкото щастие ,душевната красота и любовта на човека.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение

Станал известен още с първата си книга, Йордан Йовков е един от изявените български творци през двайсет-те и трийсет-те години на XX век. Йовковите разкази пресъздават войната и мира, легендарното отколешно време, населено с изключителни люде, и вчерашния ден на селото, присъствието на красотата и любовта в човешкия живот, вечното противоборство между доброто и злото в индивида.
Разказът “Серафим” е включен в една от късните книги на писателя (“Женско сърце”, 1935). Историята, разгръщаща се в текста се стреми да покаже, че доброто всъщност няма сложна направа, че то може да се сбъдне насред един най-обикновен декор, в действията на един съвсем обикновен човек.
За повествователя същината на добротата е в готовността на личността да дари, да помогне на другия, дори на непознатия, без да очаква кой знае каква отплата. Произведението като че ли подсказва че има съдба и има орисия, че може би съществува странна, и рационална сила, която неизвестно защо понякога се заема да трупа нещастия в нечий път. Но текста определено защитава и вярата, че има активен индивидуален избор, има способност за съпричастност към чуждата болка, човешка солидарност, дарба за великодушие, че го има добрия човек. Йовковият оптимизъм рисува точно него, добрия в портрета на Серафим. Сред реалността, обитавана от героя, етическите ценности се оказват въплътени в действена реалност, простия хуманен жест на “малкия човек”.
Образният и ситуативният свят в творбата е сравнително просто съграден. Героите в текста са само трима, между тях като че ли не се случва кой знае какво. Но “покрай” семплата събитийност в действителността, рисувана от разказа, се решават от някой от трудните въпроси, заставащи пред всеки човек – какво значи да бъдеш добър, как се сторва добрина, как се живее според етическите предписания на религията, проповядваща грижа и милост за другия.
Разказът събира Еню, собственик на кафенето, около което е центрирана историята, Серафим, странно изглеждащия човек от другаде, Павлина, чийто мъж е болен. По “правилата” на народното християнство Еню и Павлина са сродници, Серафим е чужд; те са местни, уседнали, от това място; той е пришелец неясно от къде, ничий (“нито селянин, нито гражданин”), живеещ без обвързаности с люде, къща, имот, корени. Като изглед те са в нормата и нормалното. Но Серафим е твърде, твърде особен, твърде различен от средно статистическото(“Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто…”). В портрета му се мярва и по специфичен начин двусмислен детайл(“… очите му, като у пияниците или у хората, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени”) – пиянството дискредитира, то приписва минусова качественост на онзи, който е владян от него.
И друго в описанието на Серафим подсказва, че съществуването му се разполага отвъд общоприетата представа за “свестен”, “успял”, “надежден”, добре вписан в нормата.
И така – дошлият в Енювото кафене “не е човек като човек”, но точно той прави онова, което “нормалния”, “порядъчният” по всяка вероятност никога не би направил – Еню със сигурност не го сторва. Серафим дава изработените за цяла година пари на непознатата чужда жена просто защото тя се нуждае от средства, от помощ. И това дори не е единствената му смайваща странна постъпка: “Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както ги беше дал тая сутрин на Павлина.”
Парите, отношението към тях са знакът, мярата за прагматично, адекватно спрямо правилата на реалността живеене – парите са фундаментална ценност в света обитаван от Еню. Серафим е друг, защото парите не са толкова важни за него, като притежавани от него самия. В мярата за стойност, изповядвана от персонажа, палтото с кръпките се оказва истински важната репрезентация на аза, въплъщението на неговата уникална, висока значимост, на човешката му смисленост, означение на верността му към идея за ценност, която не мери с пари “големството” на индивида.
В решението на пришелеца полът, магиите на пожелаването нямат намеса – даряването на парите е просто жест на доброта, жест на човек към човек, не на мъжа към жената. Грозният, неугледния, нелепо изглеждащия, комуто са готови да се смеят, комуто те би събрал погледите на околните – възхитени и респектирани. Болният, неспособният за успешна интеграция в групата, зависимият от алкохола, всичко това е Серафим.
Показано е едно индивидуално страдание на бегло загатнатия фон на добруване и берекет за някакви люде(“Сухо беше туй лято…добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър…”). Някой е съдбовно белязан от нещастие( Павлина).
Серафим, комуто като че ли е нужна помощ, някакъв вид съчувствие, в края на краищата се оказва помощник, съчувстващ на непознатата жена. Текста вярва че добрият човек го има, че людете са способни да скръбта на отсрещния, да му помогнат, да отнемат болката му.
Йовковите малки наративи – с посланията си, със специфичното си тълкуване на жанровата формула на разказа – имат своя принос в развитието на литературния процес у нас. Те отдавна са безспорна част от класическо художествено наследство. Характерната философия на човешкото, която защитават Йовковите произведения, универсалната проблематика, която те коментират, утвърждават автора им като творец с наднационална културна значимост.

Героичната тема е самостойно представена като ядро на цикъла “Старопланински легенди”. Тук обект на изображение не е съвремието, а легендарното минало: Йовков се насочва към фолклора (съпоставка с Пенчо Славейков) и се интересува от духовната същност на човека неопределяща се от национални, исторически фактори. Удобен терен за художествени изследвания са първичните типове герои, неомърсени от наслойката на цивилизацията, носители на изпепеляващи естетически страсти като любов, красота, юначност. В тези разкази въплъщение на красотата и прекрасното могат да бъдат и българина, и турчина, сащото ги сродява силата на красотата и човешката природа. Цилълът обхваща драматично време от националната история – периода от края на 18 до 70-те години на 19в. – кърджалийските набези, хаидутството, Априлското въстание. Изторическата проблематика е трансформирана в нравствено- психологическа. Героичното не е функция ня едно патриотично понятие за героизъм (подвизите на Индже са само фон на една вътрешна човешка драма, т.е. историческото е фон на екзистенциалнот о. Основни конфликти са колизиите на човешкия дух в борбата за себепостигане, за намиране на единение със себе си.
Мотивът за нравственото прераждане е ядро и на разказа “Индже”, но драмата на духовно себепостигане е разкрита като сложен психологически процес. Тук катализатор на промяната не е внезапнопламнал ото чувство, а мъчителното пробуждащата се съвест. Тук сблъсъкът е със себе си, в себеборбата Индже е трансформируем образ, разкрит в две фази на духовното самоусещане. Подобно на Шибил в първия период от своето битие той е живял в нравствен хаос, защото естетическите му импулси не са имали морално предназначение. Той е давал безконтролна воля на себичните си инстинкти към разрушение – така се сдобил с грях. Всъщност Индже е най-грешния от грешниците на героите – закононарушител и в цикъла. Той извършва и кръвен грях (съсича детето си) и любовен и семеен грях (отблъсква от себе си Пауна), съгрешава и към приятеля си (посяга на този, който му е спасявал живота). Кулминационно разгръщане на злото в Индже е и грехът към своя народ – той става негов мъчител. Така унищожава кръвни, родови и народностни връзки. Индже се обрича на тотална самота (състояние характерно не само за героите от цикъла, но и за цялото Йовково творчество – това са герои с изключителни нравствени качества, които никога не могат да се видят в обикновенита битова реалност. Нравственото събуждане на Индже започва в момента, когато той осъзнава своята алиенация, когато чувства липсата на любима, приятеля. Чувството за самота се трансформира в чувство за вина. От начало “Индже” има съзнание – само за сторен родов грях. Това чувство е причината за неговото разколебаване. Той не може да се вживее вече в предишната рол я на народен изедник. Всъщност това състояние го ситуира в началото на разказа. Това е прагова екзистенциална ситуация.
Повратен момент в прозрението на героя за безсмисления си живот е сцената на срещата на Индже с дядо Гуди от Чукурово. Старецът му подсказва истинското предназначение, за което е призван – внушава му че за неговото юначество, красота и сила подхожда да бъде народен закрилник. Старецът подсказва на Индже как може да се обезсмърти в съзнанието на народа, но това прозрение е резултат не от външна намеса, а от вътрешно духовно раздвижване, знак че злото не е иманентна същност на героя, че той се е опозорил поради някакво вътрешно трагично недоразумение със себе си. Налице е идейна схема, утвърдена в българската литература чрез творчеството на Славейков под въздействие на толстойската моралистична концепция – у грешника се събужда съвестта, тя тласка героя към покаяние и към нравствена реабилитация, но ценатъа на изкуплението се оказва твърде висока – смъртта. Тя не се превръща в крах, а като тържество, духовно начало у човека, защото чрез своята смърт героят постига своята духовна идентичност.
Вторият нравствен период от битието на Индже се свързва с неговата роля на духовник закрилник, утвърдил се в народното съзнание като пример за юначност и доброта. Интересно е, че народните песни разработващи легендата за Индже акцентира върху втори период. Йовковите разкази повествованието им е организирано около успоредяването на два плана – външно събитиен фабулен и вътрешно събитийна – монолога. Интересно е, че много често психологичния и фабулната кулминация не съвадат с психологическат а кулминация – първата сълза, която Индже пролива в живота си, породена от признателната песен, която народа пее за него. Духовно себенамиране. Финалът – смъртта отново кодира сблъсъкът между идеята за изкуплението на греха чрез нравствено прераждане и идеята за злото и неговото максимално изкупление.
Преломът в личността изисква човек да остане насаме със себе си. Пътят на човека към самия себе си е драматичен. Той трябва да се изстрада. Пътят му към себе си има няколко момента. Анатемосването на Индже означава, че той не разграничава доброто и злото. Убиването на попа говори за угризенията. Вторият възлов момент е изживяването на Индже при срещата с жените, когато е изоставен от дружината си и тръгва към жените с черни забрадки – срещата става на нивата и в това има нещо символно, завръщането на Индже към земята, към корена. И още нещо – човек има нужда от общуване. Добрата дума и доверието. Така се появява първата усмивка на лицето на Индже и това е вторият преломен момент в живота му. Промяната се усеща чрез промяната в пейзажа. Докато първата картина: “Пуст беше към кърът без стада … нивите бяха удавени от капини и бурен …” сега … “Цяла Румъния се жълтее от зелени ниви …”. Слуша Индже песента за него и се отронва първата сълза, която беше пролял в живота си. Актът на прераждането е завършен. Индже достига до хармонията на красотата и той разбира, че делата трябва да бъдат за другите. Но разказът не свършва дотук. Йовковият хуманизъм не е християнското всеопрощение и милосърдие. Човек има право да търси щастие, но то трябва да е чрез нещастието на другите. Тук се появява мотивът за възмездието. Йовков разбира своя герой, но не му прощава. Пауна се връща при него и всичко му прощава. Единствен Индже не прощава на себе си. Така Йовков утвърждава мотива за човешкия самосъд. “Много майки съм разплакал … дойде и моя ред”.  Творческата ориентация на Йовков е обърната към българското село, но не от гледна точка на неговите социални драми, а чрез вникването на писателя в общо човешките екзистенциални проблеми на битието. Йовков е творецът с философска нагласа и съзерцателен поглед към света на човека. Той търси изявата на вечно непреходното в човешкото битие, стреми се да даде отговор за значимите на всеки човек нравствено етични проблеми. Пословичната вяра на Йовков в доброто начало у човека го кара да се вглежда във външния свят и вътрешните преживявания на човека, с което придава и един психологизъм на творбите си. Йовковите прозрения за човека и живота са свързани с откритието, че в живота има преходни и вечни неща, че човешкият живот е мимолетен, но делата на човек могат да му осигурят безсмъртие. За Йовков щастието и богатството не са тъждествени, а красотата и любовта между хората дарява човека с радост, духовен покой и щастие. Доказателство, че славата и парите не са достатъчни за да бъде човек щастлив е съдбата на Сали Яшар. Той е колкото обикновен, толкова и необикновен човек. Прославил се “ по божа дарба” като майстор на каруци, прочут не само в Али Халифе, но и в цялата околия. Професията му на прост ковач не му пречи да бъде човек с нагласата на мъдрец и философ. Трудът за Сали Яшар не е средство за преживяване, а за себе изява, за материализиране на богатата му душевност. Работата си той върши с увереност, с жар, с творчески ентусиазъм. Авторът казва, че “ идеха му неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът – точен и желязото под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми. Сали Яшар превръща труда си в труд творчество, красота, защото каруците, които създавал били “същинско чудо” – леки, сякаш сами ще полетят, шарени, гиздави, греещи като цветя, пеещи по пътищата. Авторът внушил, че Сали Яшар е необикновен талант, той не прост майстор, а творец т.е. героя има определена мисия – да създава радост за хората, да ги дарява с каруци предвестници на щастливи мигове. Вдъхновението и творческата си сила за това майстора черпи от съприкосновението си с природата, по време на почивката си гледайки зелените поля, пасящите овце, младите жреци, светлината на залеза. Това са минутите, в които героят се слива в хармонично единство с външния свят, попива неговата красота и хармония, неговата мъдра подреденост, за да я превъплати в своите необикновени каруци. Сали Яшар е съзерцател, но неговият поглед е обърнат не толкова на вън към природния свят, колкото на вътре към неговия Аз. Начинът по който потъва в мълчаливо съзерцание, отдавайки се на мислите си, показва че героят тай в душата си някаква мъка . Неговата лична драма – загубата на двамата му сина, се оказва по-силна, защото въпреки богатството си, въпреки това, че е прочут и уважаван Сали Яшар не е щастлив. Йовков внушава, че има нещо по – важно и по – значимо в човешкото битие от славата и богатството, това е необходимостта от близък човек, от чисто човешката радост от бащинството, мъката по загубените синове, с нищо не може да компенсира тази липса в живота на героя. Човек е устроен така, че да иска да надмогне смъртта. Той се стреми да бъде запомнен след земния си път или с делата си, или с потомството си, защото това осмисля усилията на човека, придава други измерения на труда му. Сали Яшар има същото желание, но той няма да има на кого да предаде занаята си. Така се къса нишката на родовото продължение в майсторлъка да се правят пеещи каруци, за това Сали Яшар търси начин да остане в паметта на хората и след смъртта си като направи благодеяние – се*ап. Първо начално мисли да построи мост, хан или чешма, така както е виждал да правят много знатни люде, но се отказва, защото за един творец не е достатъчно да повтаря чуждия опит, да следва извървените от друг пътища. Той би искал да сътвори нещо свое различно, непознато, и пък му се струва, че да построй хан, мост или чешма не е само недостатъчно, но не е и не комерсиално( почтено), защото построяването им би станало с притежаването на парите. Истинският се*ап означава човек да вложи душата и сърцето си в него. Достигайки до това прозрение Сали Яшар достига до едно нравствено проглеждане. Авторът води своя герой към това проглеждане чрез помощта на личното му преживяване и историята разказана от Джапар. Сали Яшар се разболява, но с времето болестта се задълбочава и работата му спира, с което той разбира, че е тежко болен и че може да умре, и единственото нещо, което иска е да види дъщеря си Шакире. Той изпраща човек да я доведе, но тя се бави и той губи сили и търпение да я чака , докато в тихата нощ чува песента на колелетата от каруцата на Шакире. Това е моментът, в който за първи път Сали Яшар чрез собствените си сетива и чувства осмисля значението на своите творения, защото когато след дългото очакване на дъщеря си Сали Яшар я познава преди да я види по песента на нейната каруцата, в душата му пламва обич и надежда, радост и удовлетворение, които му дават сили да надмогне болестта. Живота в дома му се променя с идването на Шакире, нейната младост, красота и жизненост съживяват мъртвия дом, възкресява красивото минало, раждат надежда и щастливи мигове. Тези чувства на Сали Яшар се потвърждават по – късно в разказа на Джапар за пристигането на Чауш Ибриям: “…, подир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, плачат. Познах я – жената на Чауша. “Татко ви си иде мама” – дума им. И каруцата дрънчи, дрънчи, иде… Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!” Когато Джапар казва на Сали Яшар, че каруците са неговия се*ап с това се завършва процеса на прозрението, проглеждането на майстора за благодеянието. В “Песента на колелетата” Йовков прозира и силата на красотата и любовта между хората. Образа на Шакире е описан с думите: “… ето млада и хубава жена ходеше сега из стаите, слизаше по стълбите тичешката, минаваше под салкъмите и огряна от слънцето и затова още по – хубава …Чу се песен, чу се смях и къщата оживя.”, а авторът се прекланя пред красотата казвайки, че “ не, с много неща може да надари бог някого, но няма по – голям дар от хубостта.” По този начин Йовков поставя красотата да е равнозначна на живота, тя има силата да изважда човека от света на мъртвилото да му вдъхва желание за живот, да осмисля битието му. Прозрението на Йовков за любовта между хората е това, което стой над всичко друго, и това, което прави хубав и желан този пълен с мъка свят. За това и любовта между Джапар и Шакире съществува въпреки превратностите в живота, и това е втората сюжетна линия в разказа. В името на тази любов Сали Яшар с необикновена и непозната за него енергия той се захваща да прави каруцата, обещана на Джапар, вече негов зет. Тя също ще пее по пътищата, но нейната песен ще бъде различна от другите. Това ще бъде мелодия на любовта и човешкото щастие. Това е разказ за смисъла на човешкото битие за това как човек отдаден на добрите дела в името на хората може да открие смисъла на своето съществуване. Йовков разсъждава за преходните и мимолетни неща в живота, които изглеждат важни и значими, но които никога не са достатъчни на човек за да бъде щастлив. Писателят утвърждава като вечни, непреходни ценности – добротворството, красотата и любовта без тях живота губи смисъл.

ПРИРОДА И ИСТОРИЯ В „ИСТОРИЯ“ НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Преданието и традицията не притежават
невинността на органичния живот.
Х.-Г. Гадамер
Настоящото тълкуване на Вапцаровото стихотворение „История“ ще се опита да апострофира негативността на централното понятие в текста. Тоест то ще настоява най-вече върху това, че Историята е невинна в своето произвеждане на авторитети, а онези, които отправят неумолимите си претенции към нея, са водени предимно от пред-разсъдъци (Vor-urteile). Тук ще се абстрахирам от очевидния факт на жестова и същинска диалогичност във Вапцаровата поезия1, за да проследя как диалогът в „История“ се затормозява, какво осуетява неговото постигане и защо именно непостигането му е така продуктивно за смислите на този изключително промислен и проникновен текст, успял да се извиси над присъщата на Вапцаровата поезия полемична идеологемност.
Текстът е изграден от фундаментални реторични питания (Какво ще ни дадеш, историо…; Ще бъдеш ли поне признателна, че те нахранихме с събития…), от категорични отговори предзнания (Ний бяхме неизвестни хора…; Поетите ще са улисани // във темпове и във агитки// и нашта мъка ненаписана// сама в пространството ще скита), от наративно втъканата ненаписана история (Живот ли бе // да го опишеш…) и от финален изстрадано утвърдителен ултиматив (Но разкажи // със думи прости…). Тук ни интересува не реторичната стратегия на творбата, макар че тя не може да бъде пренебрегната от какъвто и да е анализ, а по-скоро онова, което я провокира и извиква в текста, или онова, което моделира особената сдържаност, строгата овладяност на слога, подчертаната апатетичност на изказа, премерено „обективната“ му интонираност.
Цялото говорене в „История“ принадлежи на едно „ние“, което започва да се самодефинира с пределна конкретност още от началните стихове – дефиниране, нестихнало до поантата (Коларов 1999:185). Похватът на автохарактеризиране е специфичен за Вапцаровата поетическа мисловност („Двубой“, „Вяра“, „Доклад“ и мн. др.), но тук обобщеното „ние“ – тези отявлено простовати герои – са парадоксално положени във времето, демонстративно са раздвоени между предузнатото си минало и своето угнетително настояще. Постигната е онази „откритост“ в хронологичния поток, която Гадамер постулира в концепциите си за историята. Вапцаровите персонажи са нефиксирани и същевременно неуловими за Историята, но те носят и изразяват своите предразсъдъци към нея, наясно са, че априорно стоят извън нейните механизми на описване, извън нейните регистри, извън нейния порядък. И то не защото Историята отбира за своите записи само имената на знатните люде и нехае за онези, които я правят, а защото тези персонажи страдат от една много важна липса, те не притежават онази интуиция, онова предчувствие, предзнание, увереност, които да им гарантират „влизането“ в Историята – липсва им усетът за епоха, за срез, за извънредно събитие. Те са завихрени именно от потока на времето, захвърлени са в преходността, без да са в състояние да открият, да заживеят, да изпълнят с битие своя единствен миг, придавайки му уникалност. Тази неспособност – да се отъждествиш със събитие, което спира времето, което обособява епохите една от друга, което ги противопоставя, – е извор за трагизма на тези персонажи (тук бих искала да напомня, че и в стихотворения като „Хроника“, „Епоха“, дори „Кино“ е решаващо неумението на героите или на лирическия Аз да се идентифицират с някакво същностно ставане, с някакъв неповторим белег или явление, което да ги впише сред особеностите на конкретното време, т.е., оказва се, че макар Вапцаров да е прекомерно актуален поет, макар поезията му да откликва на техническите нововъдения, да опоетизира машините, да огласява новата романтика (Аз искам да напиша // днес // поема, // в която да диша // на новото време // стихът), тя все пак е децентрирана в усилията си да обеме в синтез, да назове с изчерпателното слово своя времеви отрязък – или у Вапцаров хоризонтът на живеене неизменно ограничава, немислимо е да бъде надскочен). По този начин недостигът на времевата перспектива бива непрестанно компенсиран в поезията му – или чрез настойчиви, достоверни в детайлите си взирания в утопичното бъдеще („Не бойте се, деца“), като понякога дори тези утопии биват леко иронизирани („Ще бъда стар, ще бъда много стар…“), или чрез трансцендиране в идеални взривоопасни, нагнетени с революционност, с разтърсваща епохалност пространства (цикълът „Испания“, стихотворението „Двубой“). Обаче когато лирическият Аз или лирическото „ние“ са ситуирани в пределно битовизираното битие, неизменно се поражда усещането за ограбен, празен, несмислен, „скотски“ живот („Доклад“, „Рибарски живот“). В „История“ опитът за неизживяния живот вече е поднесен със сентенциозен размах – персонажите на тази творба не подлежат на тълкуване, на разбиране и на запомняне от Историята, тъй като са прекалено ординерни, а са такива, тъй като им липсва епохалност, лишени са от усет за история2. За тяхната мъка не съществува исторически код: Историята се конституира от значимите събития, които градят неумолимата й линейност напред, които гарантират непрестанното й ставане, които й придават неистинен оптимизъм, който именно осмисля нейната протекаемост и непрекъснатост, докато тези герои – портретувани в цялата си простодушна натуралност, неофициозност и нелицеприятна трагичност – биха искали да се видят отразени там като откъснат, отделен, изпълнен с неповторимо съдържание миг, като спряло време, като частна есенция на битието. Разривът между претенции и същност, настояването да се изнамери онзи невъзможен код на Историята, който би я преобърнал, деисторизирал3, е голямата находка във Вапцаровия текст. Този спонтанен, непосреден бунт срещу диалектиката на времето, страшният ропот срещу неговия неспирен ход, в който човеците губят неповторимостта си и се превръщат само в пре-ход към нещо друго (един бунт, струва ми се, напълно осъзнат в съвършената си напразност и парадоксалност от автора на стихотоворението), е и продуктивното противоречие в текста, онова генеративно ядро, от което покълва и започва да се разплита – в цялата си сурова граматика – спотаената, изтритата, неизписваемата история. Всъщност успоредяването на две версии на една история е също вече изпробван похват у Вапцаров („Песен за човека“). Но в „История“ това „ние“, което се е заело да опровергава официозния език на Историята, съвсем не цели да завоалира своя мощен отричащ патос с мнимо безсилие или неловкост на говоренето4. Напротив, разказът за раждането, измирането, оцеляването е организиран градационно в едно напористо, яростно говорене, което сякаш едва се самоовладява, което се ползва от конкретиките на живота, но не толкова за да си придаде автентично звучене, а по-скоро за да из-пише действителната си история. Но именно тук се съдържа и значещата провокация, тъй като голямата История е подменена от множество прекъснали ненавреме истории, от живота, който не се разгъва в идеална причинно-следствена каузалност, в който горестта и нелепата смърт не са обусловени, нито причинени, а прииждат и поразяват като бедствия, като природни стихии. Но за история ли става дума в този разказ, не е ли следван някакъв друг ход, нехронологичен, нелинеен, непостъпателен, ход, лишен от развитие, ход, който напомня по-скоро цикъл, затворен кръг, който изписва един безмилостен кръговрат? Всъщност Вапцаров извършва една много по-радикална подмяна: той не просто игнорира голямата, самофалшифицираща се История с малката, която разкрива все нови и нови свои пластове автентичност, а противопоставя на Историята с „пожълтелите страници“ природата, естеството par excellеnce. Опозицията „история – природа“ (съответно „култура – естество“, „вторичност – първичност“, „опосредстваност – непосредност“) е конститутивна в „История“. Това обяснява и появата на драстично натуралистичното самоописание на „ние“ в този разказ („гризли сухите си бърни“; „като мухи сме мрели есен“; „жените вили по задушница“; „работехме като добитък“; „търтвахме навън“; „плюехме намръщено“). Този натурализъм не е нещо ново за поезията на Вапцаров, която по принцип залага на рязкото смесване и взаимопроникване на разнородни стилови регистри на езика5 . Но той се отличава от натурализма в „Рибарски живот“, в „Доклад“, от натуралистичните „експлозии“ в „Кино“, „Ботев“, „Песен за човека“, „Горки“ и др., тъй като е продукт на цялостна визия за битието, видяно именно през и чрез природното. Персонажите, които в началото на текста отправят максималистичните си изисквания към Историята, се самоописват в своята деградираща антиисторичност, те са очебийно д е х у м а н и з и р а н и, т.е. категорично изравнени до животинското. Те не живеят, а оцеляват, продукт са на е с т е с т в е н п о д б о р, а онова, което преживяват по-сетне в своя живот, не е индивидуално, нито социално, то е предопределено от един ненарушим ред на биване, в който ходът на социалното време и прогресът на Историята по никакъв начин не могат да се врежат. „Мъдруването на бащите“ е израз именно на тази изначална непроменливост, която не би могла да се превърне в тотална промяна. Дори бунтът на младите, в който все пак е отбелязана виталната анархистичност, е предаден буквали-стки принизено, като прекършен полет:
търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
Тоест дори и младите, които са заразени от патоса на Историята, се самокоментират в една донякъде комична светлина, като тук усещането за безнадеждност в стремленията явно надмогва иронията и скепсиса. Голямата История извършва все пак своя безуспешен пробив в живота на новото поколение („и късно през нощта си легахме // с последните комюникета“), пробив, осъществен именно чрез нахлулата политическа реалност в този обречен живот, но неверието, че Голямото окончателно е навлязло в малкия, предварително ясен, предварително приключил живот, продължава да пронизва ироничните стихове, които визират функционирането на едно колективно тяло, на едно по-скоро биологично, а не социализирало се поколение:
о, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета… (подч. м., Б. Д.)
И точно тук ще изригне същинският бунт – не толкова срещу „оглупялата мъдрост“ на „бащите“, не и срещу Историята, която пристрастно селекционира и идеологизира събитията и участниците в тях, колкото и най-вече срещу несбъдналото се бъдене, срещу нереализирания излаз от кръга на природното, който притежава своя логика и закони, напълно разминаващи се с тези на Историята6:
не мога повече, не искам…
Природното и историческото никога не биха могли да съвпаднат, но те биха могли да бъдат съизмерени, което блестящо е доказано и показано във Вапцаровата творба: гласът на природата проговаря убедително срещу писанията на Историята, но не би могъл да бъде историзиран, не би могъл да се отъждестви със самата История – може единствено да звучи подмолно в Историята, като постоянно напомняне, че съществува – освен възхода, прогреса, безукорната линия – и кръгът, регресът, примитивът, упадакът:
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно…
Има нещо в суровостта на Вапцаровата „История“, в шокиращите й визии, сходно на италианския неореализъм в киното – една много силна интуиция за голямата поезия на примитива, на грубияна, на естествения човек, като – отново съм длъжна да подчертая – „История“ не следва естетически каузи, езикът тук не е нарочно „оварварен“ заради някакви доктрини, – Вапцаровият натурализъм е някак странно дестилиран, той не е натраплив, а е крайно уместен, породен като дискурсивна необходимост.


Човекът в стихотворението „История“ от Вапцаров
Човекът в поезията на Вапцаров се утвърждава в суровия двубой с живота ,с времето.Той е художествено обощение на работника ,интелигента ,бореца за справедлизост и едновременно с това-живия конкретен човек.Големият естетически прелом на Вапцаров е във връщането към живия човек , към интимната му човешка същност.Това съчетание на интимно-човешко със социално-значимото в образа на лирическия герой е особеност на Вапцаровото разбиране за човека.В неговата поезия човекът е в движение ,в процес на промяна.Това е свободното човешко същество ,което има свобода на волята и на избора на поведение.
Темата за историята не е случайна за творчеството на Вапцаров и не е предмет на размисъл единствено в стих.”История”.Поетът ,склонен към философско осмисляне на битието ,постоянно разсъждава и за човека ,и за историята ,като превръщта проблема в екзистенциален.От тази гледна точка в поезията на твореца \“историята\“ е свързана с темите за красотата и романтиката на хайдушките и четническите движения ,с героичннте и непокорни изяви на волния човешки дух ,за действената сила на личностния подвиг и саможертва.Тя е наблюдение в/у съвременната участ на века в/у съдбата на родината -настояща и бъдеща.
Интересът към миналото е предизвикан от съзнанието на твореца за него като изяза на традиционния борбен дух на българина и от представата му за историческата приемственост м/у поколенията.
Развенчаването на романтично-идеализираните и героико-величествени форми на историята като израз и съдържание на народното битие ,Вапцаров превръща в идейно-тематична и естетическа същност на стихотворението си \“История\“.Още в началния провокативен въпрос \“Какво ще ни дадеш ,историйо,от пожълтелите си страници”-той маркира проблема за историческия спомен ,за стойностното в него ,за характера на ценностите оставящи следа във времето.Полемичната поезия ,вътрешната реакция с/у утвърдените във времето и традицията представи ,е заложена съдъжателна и интонационна постройка на този въпрос.Именно с него започва суровия диалог с историята ,острия спор с шаблонизираните възгледи за нея.С този въпрос представителят на колективния лирчески герой в стихотворението успява да се раздели хронологически и битийно ,пребивавайки едновременно тук в себе си и в лирическото пространство на творбата ,и същевременно да погледне от някаква отдалечена в бъдещето точка на самия себе си като част от миналото ,превърнал се в история.В стиха е особено мястото на думата \“пожълтели\“.Лирическият герой осмисля историята за тези ,за които пише нов летопис.Тълкуването влага нов идеен смисъл в израза \“пожълтели страници\“ -осмислят се не като \“стари\“ ,а като”остарели\“.Изтриването и пренаписването им е безвъзвратно -същата угроза заплашва и новонанесените думи.
Отрицанието на представите за историята като за легендаризиран спомен и разказ за романтичната изключителност ,за патетичната героика и величие ,се съдържа още в първоначалните изразни средства -във формата на \“ний\“ -самооценката в съзнателно огрубената лексика ,в деестетизирания ,депоетизиран и делнично прозаизиран обргз на житейското историческо битие.Чрез тази форма поетът се идентифицира с обикновения човек от народа.Позицията ,от която разказва ,всъщност се явява гледна точка на \“неизвестни хора\“ ,но въпреки това тои рзкрива ,че лирическият герой на творбата му е човекът въобще.Дръзкият и предизвикателен тон поставя акцентите в/у битово-правдоподобното и ежедневно-достоверното.
Пренаписването на историята е акт на морално овъзмездяване. Вапцаров доказва ,че тя малко или много винаги хваща контурите ,движи се по повърхността ,а не в същността на нещата ,грижливо изработвайки клишета за отделни исторически личности и е избягвала \“простата човешка драма\“ ,многоликото страдание на обикновените хора ,които всъщност творят историята.
Двойнствена се оказва оценката на лирическия герой за историята.От една страна се разкрива необходимостта от нея ,да запечата необикновените подвизи на хората от миналото.Минало ,изпълнено с величие даващо сила на човека да продължи борбата си напред.Но от друга страна ,виждаме отношението на автора ,идентифицирал се с лирическия \“аз\“ , към историята в настоящето.Той е несигурен в нея:\“Ще бъдеш ли поне признателна.. .\“.Позицията ,в която се намира героят ,е на неувереност ,несигурност ,породени от трудността и жестокостта ,пред които го изправя живота.Но въпреки това двойнствено отношение ,тази несигурност ,авторът успява да предаде и да разкаже за цовешката драма.Драмата в живота на хората.И тук откриваме -образа на живота -суров ,груб и тежък.
Езикът е битие на мисълта.Да съществуваш ,означава да бъдеш разбран ,да бъдеш изразен в езика.Неописването на един факт би го направило “ням”-заплашвайки го да остане извън пределите на Историята.Тази идея при Вапцаров придобива особена острота и екзистенциален драматизъм.Ненаписването на нещо означава да го лиши от \“живот след смъртта\“ ,от място в културната памет на човечеството ,би го осъдило на вечно скиталчество извън пространството на Историята:
“и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.”
Полемиката ,която лирическият герой води ,никак не е лесна ,защото неговият противник не е просто Живота ,или “истернчната драма” ,а Историята-съперник от друг интелектуален ранг.Тя е пазителка на историческата памет.Затова нейното поведение е непредсказуемо за лирическия герой.
Авторът води спора с историята в бъдещето ,което го освобождава от моралнн скрупули относно етикецията.Още от самото начало на полемиката той и заговорва на \“ти\“ с остър ,почти безапелационен тон.Докоента ,когато обръща дискусията до противоположната точка на първоначалния си тезис \“Какво ще нн дадеш Историйо…\“
живот ли бе-да го опишеш?
живот ли бе-да го разровиш?
Разровиш ли го-ще нирише
и ще горчи като отрова.
Предизвикателният и огрубен тон е израз на болезненото и мъинтелно състояние за мъките и страданията на народа.Огрубената рач пресъздава човешката трагедия.Съдбата е непрекъснат кръг ,в който се върти човекът-няма избор или изход от него.Надеждите трудно могат да бъдат унищожини.От непосилния труд се стига до оскотяване ,но в тези условия се заражда бунтът м/у поколеннята.Поетът поетично пресъздава типичната картина на разделното време:
“Мъдруваха бащите в къщи:
“Така било е и ще бъде…”
А ние плюехме …..
на оглупялата ни мъдрост.”
В творбата словото е грубо и оварварено.Градацията следва силата на лирическото изживяване до точката на предела ,в която авторът сякаш изчерпва силите си и речевите си възможности.Търпението свършва и се превръща във вик:
“Не мога повече!Не искам!…”
В гласа на азтора особено силно е страданието ,придобило самостоятелност и самоизразност:
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно.”
Оставил страданието на самия себе си ,лирическият герой се връща там ,откъдето е тръгнал-началото на творбата.Създава се илюзията ,че спорът тепърва предстои.Напрегнатият авторски монолог трудно преодолява страданието ,прокрадвало се \“под буквите и редовете на истошя та”.”Поетът внушава разбирането ,че страданието от ежедневието ,е необходимо да влезе в самите редове на историята.Пишейки за историята ,творбата трябва да се вгледа в собствената си История.Историята е наричана учителка на народите ,но поезнята често се е оказвала учителка на историята.Ето защо се оказва особено значим мотивът насобствената история с истината за самата нея:
\“ защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.”
Едва разделили се,гласовете на лирическия герой и на страданието отново се сливат и авторът подлага на автокоментар собствените си размисли \“затуй езика ни е грапав\“.Нужно е отъждествяване на \“грапавия език\“ с човешкото страдание такова каквото е.
Историята има своето съдържание.Героите от стих.\“История\“ бранят не само правото си на човешко съществуване ,но и вярата си в собствения личен принос за неговото развитие ,за продължаването му.Историята трябва да съхрани спомена ,истината:
“Но разкажи със думи прости
на тях-на бъдещите хора,
които ще поемат: поста ни,
че ние храбро сме се борили.”
Вапцарозв се надяза ,че Историята няма как да не признае поне това ,че хората от неговото време и с неговата социална участ не са останали пасивни ,а са отстоявали човешките си права.Това е единственото ,което той смята ,че има моралното право да поиска.Занего то е очевидно.Съществителното \“пост” възприемаме като отправна точка във времето и пространството.Стойността на мястото в живота се определя не от някакви възприети схеми и представи ,а трябва да бъде доказана ,\“изстрада на\“ посредством самото живеене.То обаче зависи колкото от обикновения човек ,толкова и от тези ,които го заобикалят ,от цялото общество.
Стиховете са послание към бъдещето.Чрез тях в рамките на ежедневните изпитания и предизвикателства ,в житейското устояване на битовото и екзистенциално страдание ,се коренят истинските параметри и най-значим смисъл на историческите съдбини ,а оттук и на историята.Борбата е онова което осъществява мечтите и копнежите на лирическия герой ,чрез нея той осмисля бъдещето си и се опитва да постигне целите си.Затова героят вярва ,че чрез борбата ще остане в историята ,ще утвърди делото си ,както и делото на своите събратя.
Вапцаровата творба \“История\“ разглежда вечния проблем-човек-история.Философски осмисляки и анализирайки отношението човек-битие-вечност ,авторът преосмисля значението на основни понятия ,за да утвърди над всичко личността-обикновена ,земна ,многолика ,възв ишена ,на човека въобще във всеобхватното понятне битие.Това определя неговия стил-неговата изповедност ,откритост ,интимност.

За ценителите на Далчевото творчество – опит за анализ

Творчеството на Далчев се свързва с постсимволистичния период в поезията ни. Той става отрицател на символизма, противопоставяйки на него нова опредметена поезия. Нарича символизма „мъртва поезия“. Далчев обвинява символистите, че са лишили стиха от живот, че не предлагат нищо реално на читателя, че му отнемат действителността. За него те заменят реалния свят с някакво друго, имагинерно пространство.
Подобно на постсимволистите в този период след войните, Далчев приближава творчеството си към земното, към формите на земния живот. Той търси в предметния свят духовното, същностното, предава материалния свят в неговото богатство и многообразие. Така Далчев става изразител на нова линия в поезията. Според него се е родила необходимост поезията да се обърне към личността и да почерпи от нея „живителни сокове“.
В разбирането на Далчев поетът няма мисия. Той е надарен с интуиция да разкрива истинския смисъл на нещата, да се докосва до висшите истини. Болката от отчуждението, поривът да се свърже с другите – „да живея като всички хора“, очертават трагичния тон на неговата лирика. Изповяданите чувства в творчеството му не са само размисли, а са истински изстрадани.
Ключови образи в творчеството му са камъкът, прозорецът, стаята, часовникът, огледалото, балконът, вратата, пътят. Всички те са натоварени с особен смисъл. Чрез тях Далчев преминава от конкретиката към абстрактното, метафизичното. Поставя началото на една странна, интелектуална поезия, в която лирическият Аз е пределно самотен, той обитава един свят, изпразнен от съдържание. Далчевият човек е изпълнен с първични страхове – страх от безсмислените удари на часовника, винаги монотонни, повтарящи се, винаги едни и същи; страх от огледалото, което отразява единствено собствения му силует и ничий друг; страх от вратите, които оставят човека отвън на пътя или го залостват завинаги в празна стая на празна къща. Далчевият герой върви по винаги празния път и не стига никъде. Връща се назад по един и същите пътища и заедно с това – винаги непознати, винаги враждебни. Далчевият човек носи в себе си порива за бягство от тази безумна самотност, която го заличава, копнежът му за външния свят е изразен чрез символната натовареност на прозореца, чрез който лирическият герой може да види външния свят и сам да бъде видян, да бъде забелязан – да докаже, че го има, че съществува. В същото време лирическият Аз проглежда през този прозорец към собствената си душа и съзира нейното вълшебство, а сетне – и вълшебната красота на света отвъд прозореца. Прозорецът носи в себе си и този знак – чрез него човек провижда и открива най-скъпото, мечтаното, чистото, открива магията. И в крайна сметка всичко се оказва познато, старо, но е чакало да бъде открито с нови очи, с нова душа. Далчевата поезия носи и това послание към своя читател – често онова, което търсим, е вътре в нас. Човекът е затворен във вълшебството на света, което чака своя ред да бъде забелязано. Човекът живее в света сред другите и все пак е сам. Лирическият герой е сам в света и сам срещу него, затворен в себе си, но жадуващ за прозореца към света, който все някак си недовижда.
Може би една от най-внушителните картини на човешката самота в Далчевата поезия е представена в творбата „Повест“.
Тук прозорецът към света е „затворен“. Черният му свят затвърждава усещането за невъзможността да се прогледне навън. Вратата също е „черна“ и „затворена“. В случая този образ създава усещането за изолираност и отчужденост. Вратата отваря пътя навън, но също така и го затваря. В поезията на Далчев тя е зловещо пространство, през което само се излиза. Тя води към празнотата на небитието. Ако оставаш вътре, сякаш оставаш завинаги. Може би, застанал отвътре, човек се чувства защитен, но все пак уплашен, защото от човешката болка и страх не можеш да се спасиш зад никоя врата.
Творбата е „повест“ за самотния човек. Живият герой на „повестта“ се въвежда след експозицията, в която се набляга на това, че в къщата не живее никой. Стопанинът, в лицето на затворения в дома човек, който като че ли липсва в живота, отникъде не се е връщал и никъде не е заминавал. А на вратата е окачен лист:
Стопанинът замина за Америка.
Повторението на обстоятелството „никъде“ във вариант „отникъде“ е всъщност назоваването на далечната земя. За лирическия Аз тя е „никъде“, защото тук е неговият истински дом, в който той живее и не живее.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати.
Понякога лирическият герой се оглежда в огледалото, за да не бъде така пределно самотен. Огледалото е символ на свръхсамотата, на онази задушаваща, изпразнена от съдържание самота, в един изпразнен от смисъл живот, отвъд който няма нищо. Основното му внушение е пустотата, липсата на истинско. И огледалото не отразява нищо ново, никого друг. Отразява единствения лик. Самотата изчерпва съществуването, ограничава го в себе си и го оприличава на себе си. Живеене и самотност се сливат в едно. Такава е абсурдната човешка самота в Далчевия поетически свят. Тя е толкова всепоглъщаща и така пределна, че отнема от живота всяко събитие, всяка любов, лишава го от действие, от вълшебство, от магия и го прави статичен – статично самотен. Толкова самотен, че сякаш никога не го е имало.
И сякаш аз не съм живеел никога
и зла измислица е мойто съществуване!
С тази констатация творбата се откъсва от индивидуалния случай и се превръща в общочовешка драма – трагедията на човешката самота. Човешкото съществуване става почти незабележимо, лишено от цветове и звуци. Единственият звук, който се чува, е монотонното „люлеене“ на махалото, вторачено в нищото.
Часовникът е един от централните образи в Далчевата поезия. Ако прибавим понятия като „врата“, „прозорец“, „огледало“, „портрет“, ще имаме възможно най-краткия символен речник на неговото творчество. В това отношение Далчевата поезия се приближава до „диаболичната“ литература, в която подобни предмети символизират съня, страха и смъртта, преплели се и формирали трагичното емоционално пространство, в което животът едновременно е и не е. Злото вече не идва от конкретните социални пространства, а от самото битие – като лишено от смисъл и същност, като знак на вечното небитие. Когато злото се яви от бездната на една празнота, която не можем нито да разпознаем, нито да овладеем, ние го наричаме „дявол“, а литературата, свързана с него, определяме като „диаболична“.
В този случай часовникът е смъртоносен знак на времето. Той сякаш престава да брои времето на ефективната деятелност на човешкото битие и започва да поема смъртоносните тласъци на небитието и да мери тактовете на един смислово олекнал живот. Самата опозиция „живот – смърт“ отслабва, защото се изтриват белезите, които да различават едното от другото – живота от смъртта. Дяволът поднася огледалото, за да ни покаже истината за празнотата и да ни повлече към сенчестия край на своите видения.
В този смисъл часовникът също е третиран като дяволски инструмент – той върти времето в кръга на пустотата, в тактовете, които не прибавят, а отнемат. Изтичането на времето не е свързано с мъдростта на природната цикличност, нито пък със законите на биологичното, то тече, за да изтрива, разрушава.
В стихотворението „Повест“ Далчев създава визия за вечно движещия се часовник, който всъщност блокира времето, опразва го.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Махалото и стрелките на циферблата се опитват да нарежат времето на стандартни части, едни и същи, непрестанно повтарящи се и така да лишат света от различие. Името на смъртта е Кръг, безкрайна повторителност, власт на същото, което никак не може да се отлепи от отреденото му пространство – циферблата.
Смъртта присъства в живота именно като насилствена форма на опразване, отнемане. И ако Далчев възпява „способностите“ на камъка /“Камък“/, то е, защото много му е нужен символ на устойчивостта, който да противостои на изменчивостта и празнотата на човека и човешкото. Камъкът единствен успява да се изплъзне от вездесъщата мощ на разпада.
В „Повест“ Далчев изгражда образи и на природните часовници – градините, реката.
А много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно същият.
Градините са метафорични стрелки, които, движени от тласъка на сезоните, бележат отместванията на природния часовник. Течащата вода е също символ на изтичащото време. Повторението натрупва количества време, но не е способно да произведе белези на различието. То не отличава, а по-скоро заличава. Поради това часовникът работи като идеален знак на празнотата – неговите стрелки са антипод на лицата, враг на самоличността. Другото име на смъртта е Празнота. Затова и в Далчевите къщи и стаи е празно, защото стопаните им са прободени от кинжала на времето и са изхвърлени от безмилостните стрелки на часовника в нищото, наречено Америка. Стрелките опразват, те са метафорични знаци, които изчистват следите от всяко възможно присъствие.
След като описахме тази знаци на часовника, той се превръща в символ на нашия опит в негативното, в опразващото движение, в опустошението. Човек е неспособен да задържи нищо и тази ужасяваща скорост на изтичащите през пръстите неща, подобно на бягащите стрелки по циферблата или на ударите на махалото е жестока форма на неидентичност, на нищото. Така стигаме до най-важното име на смъртта в Далчевата поезия – Нищо. Нищото дори не е празнота, защото тя все пак носи знака на липсата и има някакъв антипод. Нищото няма нищо, то е просто една жестока, абсурдна, безкрайна повторителност на нямането.
Във финала на „Повест“ текстът се връща в началото. Кръговата композиция заключва като в рамка затворената стая. Внушава се усещането за безизходността на човешкия живот. При Далчев самотата е нежелана, потискаща, смазваща и плашеща. Той копнее за живот отвъд тази стая, отвъд „черните“ прозорци.
Затворените пространства у Далчев създават усещане за страх от неизживения живот, от пропиления живот, страх от живота, който е отминал безследно и не е оставил нищичко след себе си, нито полъх, нито намек, че някога го е имало. Това засилва внушението за човека като сам в света, човека като напълно отчужден и изолиран, което поражда страх от битието. Битието става враждебно и всява страх от преходността, от мимолетността на всичко в този живот, страх от безвъзвратно отминаващото време, което отнема съществуването.
Далчевите творби са неизчерпаеми откъм внушение. Предметите в стихотворенията на поета носят винаги някаква информация, някакво познание. Вещите подчертават преходността на човека. Те остават след него. Вещите са представени в тяхната демонизация, в лишеността на тяхната функционалност – зазидан балкон, затворена врата, саксии без цветя, угаснало огнище. И така те, неслужейки на човека, го отделят от света и стават по своему атрибути на дяволското, сатанинското. Далчевите творби отразяват тъгата на живота, безсмисленото съществуване на този, който не е получил и не е дал – живот безкраен, но и безначален. Човеци, които идват и изчезват безследно, човеци, които тъкат нишката на своя несъстоял се живот, на своето ненамерено битие, което се изплъзва измежду пръстите им.

А.Далчев-„Къщата”

Духовната самоизолация на Аз-а

В това стихотворение Далчев описва къщата като едно
мрачно и зловещо пространство.Място без лъч светлина,затворено,където няма надежда.Място наподобяващо на на гробница,където се е настанила смъртта.Празно,пусто и самотно,няма ден нито нощ.Дори дъжда не се задържа там.Сивите стени,по които като на болен избива влагата са още едно доказателство,че смъртта е единственото нещо в това пусто и затворено място.И с всеки изминал момент картината става все по-зловеща.Вятъра отваря и затваря вратата,лая на нощните кучета всява допълнителен ужас.Ужаса на смъртта.
Описание на едно изолирано от света място,забравено,обитавано от нищото.Черната сянка на погребания засилва призрачното в това стихотворение.
Тази къща е сякаш на дявола,а той я дава под наем на някого,но неизвестно на кого,защото в къщата нама никакво присъствие,освен присъствието на мрака.Вратата винаги е затворена и дори през деня там цари мрак.
Дори дъждът не остава,а бяга.Сравнението с болен показва неизбежността от смъртта,че всичко води към нея.Сивите стени,по които избива влага показват колко студено и зловещо е това обитавано от празнината място.
Звука от ненадейния писък на вятъра,воя на кучетата всява страх в цялата картина на смъртта.Отварянето и затварянето на вратата-сякаш обитателят се опитва да се върне,а се явява като черна сянка на каменните стълби.
Така картината на целия този ужас е завършена с появата на мъртвия.

Човешкото съществуване и самотото на личността в стихотворението “ПОВЕСТ” на Атанас Далчев
Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване; всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо. Това е най-директното послание на Далчев за безсмислието на човешкия замен път. Твотбата е разгърната под формата на изповед от първо лице, но далеч не е интимно откровение, а художествено поднесен философски размисъл. Езиковите форми подсилват усещането за неотменната повтаряемост на дните (“прозорците – затворени и четни/ и черна и затворена врата”/. ”И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал”), но нищо не се променя край нас или ако се променя, то е незначително, изгубено в равното течение на самото време. Дори имаме усещането, че и времето е спряло. Рамкиращият мотив: “Стопанинът замина за Америка”, със своята в случая метафизична многозначност, звучи като въпрос: “Дали действително присъстваме в този свят?” Днес когато всеки трети бъкгарин мечтае да замине за Америка с еднопосочен билет, този Далчев стих се приема почти иронично и предизвиква неволна усмивка, но това е сувсем друга страна от взаимоотношението изкуство – потребител. Смисълът на творбата, кокто го е формулирал Далчев, е в строго определена посока – ние отсъстваме от този свят, защото нищо съществено не остава след нас.
В стихотворението се преплитат предметна анимизирана конкретност и открита асоциативна условност. Това е една тягостна картина на пълното монотоние, като внушение далеч надхвърля индивидуалната съдба на лирическият субект. Внушението е обобщаващо за човешкото съществуване и пълна самота на личността. Поетът е потърсил метафизична символика – жовотът е дом, “където не живее нокой,/ала не съм аз заминавал никъде/ и тук от никъде не съм се връщал”; “и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите”.
Това е харметичен свят, заключен в самия себе си. За лирическият герой сътресенията на епохата изобщо не съществуват. Те не са били. Нищо не е било. Само равното съзерцателно битие, в което границата между земно присъствие и отсъствие е илюзорна самоизмама. Тук не пулсират изгатящите въпроси на Яворовата драма, които изпепеляват душата. Тук витае кротко примирение, усещане за безцелност, безмисленост. Дали сме на земята, или – не, резултатът е един и същ. Винаги и навсякаде. Размисълът, емоционалното изживяване е вместено идинствено в индивидуалното човешко същество със знак на равенство между един и всички. Законите на природата са всеобщи. Стихотворението не е търсачество, не е мъчителен самоанализ, не е лутане между полюсни възможности. То е констатация, естетически свършена, емоционално разтърсваща. Няма пролука и няма просветление: “без ни една любов, без ни едносъбитие/ животът ми безцелно отминава”. Далчев достига до една жестока формула: “зла приумица е мойто съществуване”.
Ярко метафоричният стих (“всички пътища на спомена са минати”, “моите еднички гости са годините”, “догоряват на потона дните ми”…), изкуството да внуши сетивно размислите си, претворяват една философска концепция във великолепна, силна поезия, оформят един непознат дотогава глас в българската поезия. Далчев в кратко метафорично съзерцание естетически изживява онези вечни болезнено изгарящи въпроси, които в поезията на Яворов напомнят вулканичен кратер.
“Повест” е признание за човешкото крушение. Затова и внушението е може би най-тягосното от всички творби на ранния Далчев. В понататъшния път на твореца тази констатация, без да е отречена, отстъпва пред триумфа на жизненото тържество.
Изкуството е послание, но колкото и да е категорично, естетически съвършено, то предизвиква различни реакции. Всеки сам определя до колко ще го възприеме, безрезервно или с резерви, и до колко ще му се противопостави. Някой може да каже: “Повест” е строго личната участ на лирическият субект. Но! Това са извечните въпроси, който терзаят човешкото съзнание от зората на обществото до днес. И винаги.

“Левски”Вазов

Вазовото творчество е символът на единство между поет и народ. Да живее с пулса на родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа – това Вазов счита за свой неотменен дълг. Поетът трябва да бъде преди всичко българин, гражданин на своята епоха, син на своето време. Вазов оставя след себе си много безсмъртни произведения и едно от тях е “Епопея на забравените”.//Творбата е написана в свободна България. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската епоха. Кумирите на близкото минало са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Забравени са понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва. Загрижен за своите съвременници, той възкресява образите на героите. Заема се да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. //Първата ода от ‘Е’ Вазов посвещава на най-светлата личност в нашата история- Васил Левски. Поетът благоговее пред Левски-Апостола на българската свобода. За народа Левски е една легенда, недостижим връх. В лирическия увод на одата “Левски” Вазов поставя на преден план въпроса за нравствения дълг на личността, за смисъла на човешкия живот. Сам в мрачната килия Апостолът разбира, че така не може и не трябва да се живее, че е престъпление човек да пилее силите си, когато човечеството има нужда от него “Рече и излезе” – с тези думи поетът сякаш слага край на един етап от живота на героя си, показва твърдостта на решението му. Героичното му решение е равно на подвиг. Заема се с невероятно трудната идея да накара обикновения българин, че свободата е възможна, но трябва да се извоюва. Думите му са “прости и кратки”, но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени. Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е спечелил доверието на “робите слепи”, започва да говори за бунта. Търпеливо, с много упорство Левски гради новия морален кодекс на народа, дава му кураж и сила. На дело, ежедневно пренебрегвайки смъртната опасност, доказва, че от свободата няма нищо по-свято. Левски става символът на непокорния вечно търсещ дух. Със забележително умение поетът разкрива неговото велико дело. Възрастта му се мери с възрастта на епохата, неговото единствено битие е историята. Ловък, дързък и безстрашен, спокоен и светъл Левски “внася бодрост в народния свят”. С възторг са описани невероятните превъплъщения на героя. //Романтичен, загадъчен, кристално чист-такъв е Левски в народните представи. Не име от миналото, а жив, истински. За тази представа заслугата на Вазов е огромна. Той се отнася към своя герой с много любов и преклонение. //Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. В трудностите Апостола проявява изключителна сила, животът му се слива с делото. Смъртната опасност не го плаши, знае че тя е възможна, но я е приел. Твърдото държание пред съда на “тази душа яка” е съвсем естествено. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Левски в световната история и го намира. Изпълнен с патриотична гордост, той го поставя редом със световните борци за свобода и правда. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки в безсилието символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събрал в себе си героизма на величието на една епоха.// Краят на одата “Левски” звучи и трагично, и оптимистично. Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните героични чеда, изразява я с вечността.//Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.

Иван Вазов посвещава цялото си творчество на родината и на нейната героична история. В стиховете си поетът обезсмъртява светлите имена на героите, пожертвали живота си пред олтара на свободата на България.В своята „Епопея на забравените” патриархът на българската литература е опреде-лил достойно място и за подвига на храбрите български опълченци, защитили с цената на живота си прохода Шипка, с което се предопределя победният край на войната за освобождение на българската земя от поробителите й. Одата „Опълченците на Шипка” е посветена на „ чутовния подвиг” на българските дружини в един от най-решаващите моменти от Освободителната война.

Притискани от многократно надвишаващия ги по численост враг, опълченците с последни сили отблъскват озверелите орди. Изчерпани са всички боеприпаси и оръжия. Единствено остава да ги крепи съзнанието, че трябва да оправдаят надеждите и очакванията на своите поробени събратя. В най-критичните моменти за волята и силата им над всичко застава мисълта за родината: „България цяла сега нази гледа”. Наистина, в тези паметни дни вниманието на целия български народ, а дори и на европейската общественост е насочено към боевете на връх Шипка. Това е един от най-важните моменти, от който зависи изходът на военните събития. Вазовата поетична констатация дава сили и надежда на „шепата” опълченци в решителния миг, когато „виждат харно, че умират веч”. Припомня им дълга пред родината и нейната свобода. Думите на храбрите опълченци изразяват точно мислите и чувствата на героите в най-драматичния момент от защитата на Орлово гнездо, когато „последният напън вече е настал “ и генерал Столетов призовава защитниците да опазят прохода, като с това ще увенчаят България с „лаврови венци”. Те са изпълнени с непоколебима решителност да устоят докрай на тежкото изпитание и да умрат за родината си, но да не отстъпят нито крачка назад. Ръководи ги ясното съзнание, че в този момент към тях са обърнати всички надежди и очаквания, че съдбата на България зависи от тяхната воля и чувство за отговорност към делото на освобождението.Голямото напрежение на битката за заветния връх се чувства във всеки стих на Вазовата ода. Опълченските дружини се сражават храбро три дни без отдих и отчаяно, с всички сили, отбраняват връх Шипка. Силите са неравни, защото вражеските орди прииждат непрестанно. Те са озверели от омраза и гняв, че довчерашните роби сега се сражават гордо и без страх. Храбрите български доброволци се бият рамо до рамо с руските войници и макар да са по-малобройни от врага, те не отстъпват нито крачка от своите позиции. Човешката храброст е изразена чрез поетическо сравнение:  Кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.     Всички трудности те приемат с високото съзнание, че от тях зависи съдбата на България и на българския народ. Затова понасят героично и умората от тридневните боеве, и лишенията от храна и вода, както и това, че боеприпасите привършват, а помощ все не идва.Този напрегнат момент Вазов нарича „геройски час”. Употребата на антитеза най-точно изразява изключителния героизъм в критичните мигове:          Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят…           Оръжие стават „камъни и дьрвье”, дори телата на мъртвите другари. Водени от непоколебимата решителност да удържат върха на всяка цена, смелите опълченци превръщат всяко нещо в оръжие срещу врага. Нищо не може да спре техния устрем към свободата, още повече, че те знаят колко жадувана е тя за всички българи. В сърцата им живее образът на свободната родина. Нейният образ ги вдъхновява и те помнят своя дълг: „България цяла сега нази гледа.” Затова отстъплението е позор, изживяване по-страшно от смъртта: „ако би бегали: да мрем по-добре”. Ръководи ги високо чувство на отговорност пред отечеството и опълченците дават истински пример в това отношение. В най-напрегнатите мигове на върховно изпитание за силата и волята, опълченците чувстват стаените надежди на своите събратя за свободен живот, затова приемат задачата си да отбраняват върха като дълг пред своя народ и отечество. Съзнанието, че принадлежат към този народ, че са негови синове, им дава нови сили и влива кураж в сърцата им. Именно дългът им повелява до последен дъх да се борят за свободата и благото на своето отечество. Битката за свобода е една „свята длъжност” (както я назовава Странджата, героят от повестта „Немили-недраги”), която историята ще запомни с величави дела. В името на най-жадуваното за България – нейната свобода – героите опълченци превъзмогват страха от смъртта. В съзнанието им над всичко стои патриотичната повеля да спасят „заветния хълм”, дори и с цената на своя живот. Те са готови на жертвоприношение пред олтара на свободата, заплатена с цената на човешкия живот. Динамичният пулс на битката творецът внушава чрез силата на художествените послания. На шепата герои Вазов противопоставя бясно напиращите турски орди; на лъвската храброст – страха и безсилието на врага:     

….Три деня младите дружини как прохода бранят…
Пристъпи ужасни !
Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!

Нищо вече не може да разколебае смелите български опълченци, защото те защитават не само този връх, но и правото си да живеят свободно. Те са високо горе, а ожесточените врагове са долу, под тях, ниско. Контрастът, изразен чрез епитетите и ярката антитеза, очертава опозицията: високо – ниско,величие и срам:

Пушкалата екнат……………… българи орловци кат  лъвове тичат по страшний  редут

Защитниците на Орлово гнездо са способни на изключителен героизъм. Противопоставянето на опълченците и техните противници в боя е свързано с мястото на сражението (връх-подножие) и с качествата, които се проявяват в него (сила, смелост – страх, слабост).

С голямо майсторство Вазов описва следващите драматични мигове, когато боят се преобръща „на смърт и на щик“. Защитниците на прохода ясно разбират, че техните действия ще решат изхода на войната, че от тях зависи свободата на един цял народ, затова смъртта не ги плаши, напротив, те са готови да умрат, но да не отстъпят пред врага:

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье,
дружините наши, оплискани с кърви,

Нищо не е в състояние да спре порива на смелите български синове към свобода, както и тяхната готовност да се жертват за нея:
… героите наши, като скали твърди,
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…

Метафората подчертава ясно героичното и възвишеното в подвига на безстрашните бранители на прохода. В най-критичните минути на неравния бой юначните български синове се ръководят от съзнанието, че съдбата на България зависи от техните усилия и способност да устоят пред многобройния враг. Това съзнание им влива неподозирани сили и воля за героичен подвиг. Поривът към свобода ги вдъхновява докрай:

България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!

Заредени с отчаян ентусиазъм, опълченците извършват дори и  невъзможното – устояват три дни без подкрепление, без боеприпаси. Мъртвите стават най-страшното оръжие в боя:

И турците тръпнат, друг път не видели
в едно да се бият живи и умрели.

Вазов е съпричастен с подвига на юначните българи. Нарича ги „героите наши“. Той е уверен, че тяхната саможертва няма да е напразна и безславна. Светът ще узнае за подвига им и той ще бъде пример за бъдещите поколения. Саможертвата в името на свободата за героите опълченци е дълг пред родината, изпълнен с чест и достойнство. Това е:… сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.

Саможертвата е в името на най-високия идеал – свободата. Те ще загинат „пред цяла вселена”. Подвигът им ще се помни и знае от цял народ. Отново можем да припомним думите на Странджата от повестта „Немили-недраги”: „Ах, сладка е смъртта за Отечеството! ”. Героите на Шипка проявяват истинска сила надуха и волята, като надмогват дори страха от смъртта: всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи и един враг повеч мъртъв да положи. Наистина „щурмът е отчаян, отпорът е лют“. Високото съзнание на българите патриоти и защитници на върха е насочвано от мисълта за България: „ тоя връх висок е:тя ще ни съзре”. В най-критичните мигове мисълта за България мобилизира силите и устремът към свободата на отечеството става съдбовен. Кулминационният момент изразява невероятен подтик за отпор срещу вражеските талази. Призивът: „Грабвайте телата!” не е само от отчаяние. Той е израз на решителността на опълченците да използват всички средства да спасят прохода и победния ход на войната. Резултатът е изумителен – труповете на мъртвите вече герои „катурят, струпалят, като живи пак” и предизвикват ужас и смут сред ордите.

Храбрите български защитници на прохода Шипка устояват докрай и спечелват надмощие над многочисления враг.
Шипченската епопея остава завинаги сред най-героичните примери от българската история. За нея, според Вазов, разказва легенди дори Балкана, който е свидетел на битките за свободата на България.

Одата „Опълченците на Шипка” остава за поколенията поетичен образец, възпял жертвената слава на българския героизъм. Вазов възпява духа на България и паметта на загиналите за нейната свобода български синове.  „Опълченците на Шипка” е една от най-възторжените оди на Иван Вазов от цикъла „Епопея на забравените”, създадена в отговор на неоснователните твърдения от наши и чужди хулители, че народът ни е получил даром свободата си. Поетичната творба разгръща доказателствените доводи на автора в защита на българското национално достойнство. Вазов изобразява безпримерния героизъм на българските опълченци на връх Шипка в битката през август 1877 г., от която зависи изходът на освободителната война, прославя чутовния подвиг на българите – израз на тяхната храброст и висок национален дух. Широкото изображение на подвига на опълченците представлява своеобразна художествена аргументация на позицията, която отстоява поетът в лирическия увод.

Той има важна смислова и композиционна роля в цялостното художествено изложение. Драматизмът на действието се създава от стълкновението на две тези – на клеветниците и на защитниците на нашето национално достойнство. Поетът отхвърля неверните клевети (което сочи местоимението „ние”). Лирическият увод, изграден от теза и антитеза, съдържа две противоположни тематични ядра – за позора и за величието. Разгърнати в доказателствен синхрон, те открояват ключов образ – историята, която дава справедлива оценка на събитията. В историята на всеки един народ има тъмни и светли страници. В подкрепа на злонамереното твърдение на клеветниците служат именно тъмните страници в историята на българския народ.
В първата част на увода, в която се развива темата за позора, лирическият говорител сякаш приема доводите, които отрицателите излагат в защита на обвинението си. Той се съгласява, че в историята ни е имало мрачни страници – „дни на позор”, „синила от бича”, че „носим йоще срама по челото”, „стидни” следи от „хомота стар”. Анафоричното повторение на повелителната частица „нека” (в смисъл на утвърждаване: „Да, наистина е имало… ”) носи обаче горчивата ирония на лирическия говорител. Зад привидното съгласие прозира болката ма родолюбеца, драматичното му преживяване, връщайки се към тези мъчителни спомени, свързани с робската участ на народа ни. Всъщност „позор” ли е всичко онова, което българинът е преживял в трагичните дни на своето робство?
Особено силно е драматичното чувство на лирическия говорител при споменаване на онези събития в историята ни, метонимично загатнати чрез имената Беласица и Батак. Това са едни от най-трагичните моменти в нашето по-далечно и по-близко минало – ослепяването на Самуиловите войници при изгубената от нас битка с Византия и страшните кланета в баташката черква по време на Априлското въстание. Да, това са тежки поражения в нашата история, но тези символни имена носят не само трагичен, но и героичен ореол. Запазвайки своето национално достойнство, Самуиловите воини са предпочели слепотата пред позорния плен, а българите в Батак са посрещнали достойно смъртта си. Ето защо би било кощунство тези събития да бъдат подведени под знака на позора. Зад привидното съгласие, че те „фърлят своя мрак”, стои отрицанието, което всъщност защитава новия поглед на Вазов към „мрака” на миналото. Това е трагизмът на историята, но не и позорът на народа. „Мрак” да, но това е мракът на трагичната историческа съдба.
Силата на драматичното напрежение, развиващо се по линията на възходяща градация, достига своята кулминация чрез анафоричното повторение в изреченото (пак привидно) съгласие с клеветническото твърдение за подарената ни свобода: „нека таз свобода да ни бъде дар!” Последното повторение на анафората „Нека!”, обособено като самостоятелно изречение с удивителен знак, съдържа огромна концентрация на болка и скрито възмущение от клеветата. Достигната е крайната точка на привидното съгласие (всъщност несъгласие) с тезата на отрицателите. , Емоционалната атмосфера рязко се /сменя във втората част на увода, която започва с противопоставителния съюз „но” („Но ний знаем…“). Въведена е антитезата. „Ний знаем”, че в нашата история има и  светли страници, а една от тях „свети” с необикновена светлина, буди гордост в душите ни. Неин символ е името Шипка -достоен отговор на клеветата, че свободата ни е дадена даром. Болката и възмущението на лирическия говорител от първата част се заменят с възторг и възхищение – емоционален израз на темата за величието. На Балкана са се подвизавали смелите народни синове – хайдутите. Там – на неговия връх, покрит с „белите кости” на загиналите в името на свободата, се проявява и величието на българските опълченци. Възхищението от  техния подвиг се превръща в символна нашата национална героика.
Възхищението на Вазов, свързано с името на Шипка, се излива чрез емоционални нареждания на градирани епитети (името е „ново, голямо, антично“), чрез сравнения („в нашта исторья кат легенда грей”, „като Термопили славно, безгранично”), чрез разгърната възходяща градация, завършваща с метафора („на клеветата строшава зъбът”). Сравнявайки подвига на опълченците с подвига на славните спартанци при Термопилите, поетът още повече извисява величието на българите, което надскача националните граници и добива универсален характер, като приобщава нашия народ към достойните за слава народи по света.
Смяната на темата за позора с темата за величието се изразява чрез контрастно организираната образна система – „дните на позор”са представени чрез метафори, свър-зани с тъмнина и мрак, („тъмни като облак”, „фърлят своя мрак”), а славният подвиг се свързва с образи, носещи светлина (името Шипка „свети” в тъмнината, „грее” като легенда). Контрастът, като основен композиционен похват, характерен за цялата ода, се проявява и в пространственото движение -темата за позора се свързва с движение отгоре надолу (позорните дни висят „кат облак в наший кръгозор”, „фърлят своя мрак”), а темата за величието – с движение нагоре (чутовният връх се издига към „небето синьо”), символизиращо извисеността на националния ни дух.
Възклицанието: „О, Шипка!”, което е като контрапункт на привидно утвърдителното „Нека!” в края на първата част на лирическия увод, съдържа кулминацията на възторга и преклонението пред делото на опълченците. Драматичното преживяване в началото на увода вече е преминало в светла патриотична екзалтация. Даден е достоен отговор на несправедливото обвинение. Вазов с чест защитава достойнството на народ, който е доказал със своя героизъм правото си на национално-историческа съдба. Дълбоко убеден в историческото и национално достойнство на българския народ, поетът вдъхновено рисува художествената картина на подвига на българските опълченци, чиято слава се разнася векове наред из цялата наша земя чрез песента на родния Балкан

УВОД:
В одата „Опълченците на Шипка” Иван Вазов възвеличава борбата на българските опълченци, възпява техния безпримерен подвиг. Поетът създава творбата си под напора на силни патриотични чувства и това определя избора на литературния жанр. Вазов пише ода, защото възможността за изява на възхищението е по-голяма, което придава необикновена сила на възхвалата.

ТЕЗА:
Поетът започва лирическия увод на своята творба, привидно приемайки обвиненията, че българинът е получил свободата си даром. Като патриот и родолюбец, Вазов си поставя за цел да припомни на своите съвременници историческата истина за мъките, в които се е родила свободата на българския народ. За да осъзнае колко е скъпа тя, съвременникът трябва да знае високата цена, която са платили предишните поколения за нейното извоюване, и да я тачи като неоценимо благо.

СЪЩЕСТВЕНА ЧАСТ:

1. ЕЛЕГИЧНО ЧУВСТВО, ПОРОДЕНО ОТ ИСТОРИЧЕСКИЯ СПОМЕН.
Всяко връщане назад в историческия спомен е изпълнено за поета с болка и мъжествена скръб. Безкрайни са укорите за дългите робски години владичества и робства (национални и социални). Срамни са белезите от робския хомот. С глагола „носим” поетът говори от името на своя народ (в първо лице, множествено число). Той привидно се съгласява с укорите за дарената свобода, както би постъпил всеки непросветен в уроците на историята. Достатъчни доказателства са „синилата от бича” и „следите от теглото”, белезите от „хомота стар”. Припомнянето на историческите имена (Беласица и Батак) кара обаче поета да изостави ироничния тон и да припомни събитията, които стоят зад историческите факти. Да, мрачни са тези спомени. Историята има своите „тъмни петна” – периоди на „мракобесие и насилия”. Без да изпада в подробности, поетът патриот докосва болното място на своите съвременници -забравения исторически спомен. Именно Беласица кара всеки българин да потръпва от жестокостта, с която е сломена съпротивата на българите при падането им под византийска власт. Висока е цената на тяхната мъжествена съпротива – 15 хиляди ослепени Самуилови войници. Още по-трагичен е споменът от погрома на Априлското въстание в Батак, където са избити до един от турския поробител всичките жители на непокорния град. Насилниците се сменят по време и националност, но „хомотът” робство остава. Той е стар, от векове. Синилата от бича са срамни. С образна метафора Вазов пренася читателя през времето, за да внуши своята теза, че българският народ е мъченик и страдалец. Към старите укори неговите съвременници прибавят и новия, най-несправедлив укор – че свободата е получена даром. „… нека таз свобода да ни бъде дар! Нека” – заявява с болка поетът.
С ироничния тон на анафората „нека”, повторена многократно, авторът изобличава онези, които с лека ръка се отказват от своето минало и история и бързат да се нагодят към облагите от новата власт.

2. ПРОМЯНА НА ТОНА ВЪВ ВТОРАТА ЧАСТ НА УВОДА.
Във втората част на увода защитникът на българската национална чест преминава от полемика към възхвала на най-значимото събитие в новата ни история – Шипченската епопея. Тонът на одата става приповдигнат, тържествено-патетичен. Поетът не бърза да назове името на върха, а с тържествена перифраза реди щрих подир щрих, с които извайва образа на Балкана. С патос той очертава онова историческо пространство: „… навръх планината, / що небето синьо крепи с рамената”, където се издига един „чутовен Връх”, прославен с подвига на опълченците. Този връх става символ на национално величие и слава след паметната битка на 11 август 1877 г., когато на заветния хълм се сражават един руски полк (36-и Орловски) и пет български опълченски дружини. Тук е възелът на войната. Турската армия, предвождана от Сюлейман паша, не успява да разгроми „шепата” опълченци. Тогава там, навръх Балкана, се ражда новият образ на България – нейната героика и слава. Подвигът на българските опълченци Вазов сравнява с храбростта на спартанците в битката при прохода Термопили, станал еталон за саможертва в името на Отечеството. Градацията от епитети „едно име ново, голямо, антично „придава на перифразата на името Шипка тържественост и приповдигнатост. Името Шипка става символ на национално величие и слава. Този връх „див” и „чутовен” става естествен „паметник”достоен за техния подвиг. Споменът за тях „грей” като легенда. Връх Шипка, „ покрит с бели кости и със кървав мъх”, помага на Вазовия съвременник да види героичното лице на изстрадалия български народ. Шипка става „на безсмъртен подвиг паметник огромен”, с което патриотът Вазов доказва колко скъпо е заплатена свободата на българския народ.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Свободата на българите не е дадена даром. Това е изстрадана свобода.
1. В увода на одата „Опълченците на Шипка” Вазов поставя акцент върху нападките срещу българския народ, че е получил даром свободата си. Той иска да покаже невежеството на тези, които правят подобни твърдения. Това са хора, които не познават своята история, които не обичат и не уважават своя народ.
2. С така въведената начална фраза „Нека носим йоще срама по челото” Вазов кара читателя да се отнася с уважение към своя народ – страдалец, мъченик и герой. Поетът патриот внушава уважение към обикновените хора,  които в моменти на сурови изпитания проявяват чудеса от подвиг и героизъм. Така поетът успява да напомни, че те са носители на забравени нравствени ценности като родолюбие, саможертва, храброст и мъжество. От Орлово гнездо възсиява за първи път след пет робски века славата на българското опълчение, на българския воин. От Шипка изгряват първите лъчи на така очакваната българска свобода.
3. Поетът патриот само провокира интелигентността на българина и неговото родолюбие. С увода на одата Вазов дава на читателите запомнящи се уроци по родолюбие и уважение към българския народ – мъченик и герой.

Прословутият 41-ви въпрос от матурата е задачата за съставяне на аргументативен текст. За нея се знаят две неща: 1) че носи най-много точки на изпита ; и 2) че почти никой не е наясно в какво точно ще се състои тя.

Казано накратко от зрелостниците се очаква в рамките на 4 страници да интерпретират литературно произведение (или откъс от него). В изпитната програма са включени общо 98 текста, така че на първо време е хубаво да прочетете основните неща, които се изучават в 11. и 12. клас.

В няколко поредни статии ще ви представим примери за разработки, изготвени специално по модела на 41-ви въпрос от матурата.  

ИВАН ВАЗОВ
 
По-голямата част от творчеството на Вазов е създадена по външни подбуди ­ съдбоносните  събития в предосвобожденското време и в новата национална история. Жанровото  разнообразие на текстовете му е израз на желанието на твореца да открие различни ракурси към родното, да го осмисли в светлината на съвременни и класически понятия и модели. В лирика и проза Патриарха на българската литература гради поетическа история на националните съдбини.

Вазовата концепция за родното обхваща различни негови измерения ­  природа и история, създава често една утопия ­  противоположност на конфликтния социален свят. Родното е и етически кодекс, изискващ всеотдайно служене, и героичен пантеон, съпоставим с великите в световната история, то е отстоявана колективна ценност в несекващи изпитания на културно строителство, освободително движение, въстания и войни, но е и заплашено от етически разпад в следосвобожденската епоха. Родното е проблематична същност  и едновременно с това абсолютна ценност. То  живее чрез словото и е вечно като него. Стремежът да конструира целостта на родното, осмисляйки минало, настояще и бъдеще, определя и творческата позиция на Вазов ­ “свидетел и съдник на епохата” (М. Цанева). А  естетическата мяра, с която той оценява себе си като творец, е ангажираността със значимото за нацията и равносметката, че творчеството му е своеобразен летопис на преживяното от общността в съдбовни времена.

 “ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО! КАК ХУБАВО СИ ТИ!”
 
Човекът и родината ­ срещи и разминавания          

Вазовата концепция за родното въплъщава както възрожденски, така и модерни представи, обхваща различни измерения: природа и история, национален живот и героика, бит и народопсихология, колективни нагласи и индивидуален поглед. В текстовете на българския класик родното определя етическите и естетическите норми на българския човек, свързани със самоосъзнаването на моралния дълг и с избор на пътя към самоосъществяване. Разбирането за съдържанието на житейските жестове и усетът за красиво също произтичат от идентификацията на родното. То е осъзнавано като  устойчив непроменлив свят на ценностното, но и често е представяно като пространство на прехода между различни епохи, тревожно променящ ценностните ориентации. Пространство на социални конфликти и на нравствена криза, родното е свят, с който Вазовият лирически човек остава винаги духовно свързан, въпреки раздвоението между възхитеното превръщане на България в утопия и горчивината от разкриването на тъмните страни.

С тези представи за нееднозначността на своето се свързва и стихотворението “Отечество любезно, как хубаво си ти!” То продължава възрожденската традиция на митологизирането на България като рая на земята, но разкрива и нови измерения на отношенията между човек и родина. Реторическата стратегия на творбата се гради върху антитезата между красотата, плодородието, пищността на българската природа и нейната недооцененост от общността.

Първите три строфи са възхвала на отечеството, разгърната с обичайната за одически текст реторика ­ обръщения, въпроси, градация, плеонастични конструкции, хиперболизация. На принципа на контраста и антитезата четвърта и пета строфа разкриват друг поглед към прекрасната родина, изобличавайки парадокса на отчуждението от своето. Възхвалата и гневът, полемиката и сатиричното изобличение са аспекти на текста, които го свързват както с жанра на одата, така и с този на гражданската елегия.

Будителският призив на лирическия говорител внушава, че е честит този, който има такава родина, но и че е срамно, ако не го разбира, ако примитивният практицизъм прави невъзможна естетическата наслада, чистата радост и  духовната връзка с отечеството. В своята средищна част ­ III строфа ­ текстът препотвърждава възрожденската митологема за българския Едем, но и променя този образ, защото природното лице е някак странно невидимо за българския човек, който сякаш сам се е прогонил от рая. Ако в миналото робството е адът, в който е поместен раят на родното, то настоящето, времето след Освобождението, очертава нов парадокс ­ на една друга отнетост на отечеството, на особена разлъченост на българина от своето ­ заради неосъзнаване и слепота за ценностното. Затова още първата строфа чрез метафориката на “погледа” настоява върху преоткриването на своето и очертава границите между “небето безкрайно” и  земята, сбрала “всички блага и дарове”. Преходът от обобщението за нагледното (небе, земя) към детайлизацията на природните форми във II строфа, е демонстрация на способността да се вижда неизчерпаемостта на родното, защото се обича. Но перспективата е и обърната ­ опознаването, вглеждането в пейзажите, които са картинна галерия на природната одареност, е и изживяване на любовта, за която отечеството е “достойно”.
В IV строфа сюжетът за “погледа” се доразгръща с догадките за невидяното все още, за неизбродимите скрити светове на родното, за ненамерените му богатства и неразгадани тайни…

Писмо – Вапцаров
Написана в х-рната за Вапцаров монополична форма. Сихотворението “Писмо” е една лирична изповед на бореца осмислил своя живот с участието си в големия двубой.
В стих. Вапцаров влиза в ролята на лирическия събеседник , когото иска да върне към живота отчаяният си другар и да му внуши, че самоубийството не може да бъде решение на техните жизнени проблеми. С много приятелско съчувствие той се съгласява с депресирания млад човек, че животът е като затвор , в който са разрушени всички младежки илюзии. Безизходицата е внушена чрез ярка и запомняща се картина : ..Ти помнисш ли как .. много бързо .. ни хванаха в капана на живота? .. Опомнихме се .. късно .. Бяхме вързани .. като някакви животни в клетка .. светнаха .. очите жадно .. и търсеха .. и молеха .. пощада. .. А бяхме млади, .. бяхме толкоз млади!!
Именно този живот и неговата всеотдайност подтиква не към отказ от борба , а към противопоставяне. Внушението , че животът е жесток към всички , но особено жесток към слабите. В случая самоубийството означава безсилие , поддаване на яростна агресия отвън , приемане на най-лесен път. За да спаси другаря си , лир. Герой сочи и други пътища – омразата в сърцето може да бъде трансформирана в “една борба , която днес клокочи”. Това е избор , който възвръща достойнството на човека.
Вместо отчаян и безволен самоубиец отвърнал се от живота , той би могъл да поведе борба с него. Тогава смъртта му би била възвишена , не смърт от отчаяние , а смърт в битка , смърт –саможертва. Тя е друг тип смърт – свързана с високи идеали , красива смърт , която се отнася само за духовно свободни хора. В своя порив към свободата , устремена към светлината , може да загуби живота си , но такава съдба не е жалка. Крилата са белег на достоен живот и дързост. Такава смърт лирическия герой би посрещнал твърда и с достойнство , за разлика от без мисленото прекъсване на собствения живот. Тя носи героичен ореол , възвисява и осмисля човешкия живот. Чрез идеята за нея писмото до другия се превръща и в писмо до себе си. Лирическия герой рисува собствената си смърт и сам се убеждава , че човек трябва да се бори с живота , да страда , да умира достойно.
От това стих. Изворът и омразата , и отчаянието , и вярата , която побеждава мрака на страха и примирението. Авторът ни внушава надеждата , идеята , че вярата и любовта, загубата на тези нравствено опори води до духовна смърт. Вапцаров разкрива убеждението , че вярата и саможертвата в името на живота е онази сила , която не само избавя от мрака на злото , но и прекроява земните пространства. Вярата е заличила омразата и е разчупила отчаянието , и е победила страха от смъртта. В това се изразява изповедното послание на текста : “..как вярвам аз и колко днес съм добър” . Вярата е възвърнала обичта – “Да знаеш ти , живото как обичам!”.

„ПРЕДСМЪРТНО“ И „ПРОЩАЛНО“ НА ВАПЦАРОВ

Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с живота, а с живота в неговите разнолико-сакрални проявления/измерения. Светостта на личното пространство в “Прощално” (прави) проблематизира раздялата (невъзможна), защото копнежът по другия, с когото те свързва най-святата нишка – любовта, е непреодолим, невъзможен за изживяване като краен. Връзката на човека със социума в “Предсмъртно” кара лирическия субект да мисли живота като реалия с чудовищно смазващ финал: “Разстрел и след разстрела – червей…”. Заедно с това този свършек е видян като нещо “толкоз просто и логично…”, докато в територията на личното пространство насищането във въобразеното гледане на любимата дори от отвъдното с нищо не е сигурно и гарантирано – “когато се наситя да те гледам…”, но дали ще се наситя – не е ясно, не е “просто и логично” – може би и затова е човешко, истинско и по свой начин вечно…

Осъзнатата и доброволно избрана саможертва в името на един различен, мечтан да бъде справедлив, социален ред-устроеност на света не се мисли от лирическия човек като утопия в “Предсмъртно”, а като възможна за постигане цел. Затова приемствеността е уверено допусната, даже сигурна: “Аз паднах. Друг ще ме смени и …толкоз.” Тя се проблематизира поетически единствено от апосиопезата, но се подкрепя от осъзнаването на живота на индивида като краен, като ограниченост на човешкото време “тук” и “сега”. Смъртта в “Предсмъртно” (е видяна като) визира буквален финал, който обаче метафорично свързва заедността на аза с “народе мой” чрез обичта в символа на “бурята” – промяна, знак за предстоящо отвоюван, мечтан ново-ред. Двата лирически текста се сродяват чрез акта на обичането, което е и в основата на интимното живеене в ”Прощално”, където страхът от окончателна раздяла-“оставяне” е доловим в речевия жест “Не ме оставяй, ти отвън – на ПЪТЯ“ и “вратите не залоствай”. На пътя човек е безприютен, самотен, неприет, бездомен, а душата на любимия копнее за приютеност чрез приемането “отсам” вратата-преграда, където светът за двама е интимният космос на аз-ти, защитен от външното, чуждо на тяхната близост пространство “отвъд” вратата, на пътя. Сравнението с гост от първа строфа, втори стих, се родее с чужденец-пътник – “нечакан и далечен гостенин”, т.е. когато азът не е в едно измерение с любимата жена, естествено допуска от-далеченост, дори от-чужденост помежду им, наложени от смъртта като случила се вече раздяла. Но съкровеното желание за завръщане през смъртта при “жена ми”, въпреки съзнаването на неговата невъзможност, отсъства в трезвостта на “Предсмъртно”, като ясно доловимо логично-семантично “дописаният” паратекст заявява праговото екзистенциално себеизживяване преди смъртта, която тук е не естествен завършек на живота или доброволен избор, а смърт-осъждане, наказание за възправяне срещу вече озаконен социо-ред. Това дава основание тя да се мисли като саможертвена и бунтарска, но и ненавременна и изненадваща, следствие на безмилостно жестоката, “както казват” – “епична”, борба. Според нейната неумолима логика “Какво тук значи някаква си личност!”?!… Някак се обезсмисля индивидуалният героичен жест, изборът да се отстояваш, да бъдеш себе си. По-скоро се утвърждава истината, че можеш да си себе си, ако си част от мечтите, целите и света на другите в заедността, обемаща настояще и бъдеще. Нищозначенето на личността не може да се допусне в територията на интимно-личното, защото тогава няма духовна връзка, няма съкровен свят и фантазното завръщане в съня на живия не би могло въображаемо да се “състои”.

“Прощално” и “Предсмъртно” чрез говоренето на лирическия субект представят човека на прага на смъртта – осъждане-наказание за различност, като разкриват пред читателя възможността да оцени достойния избор на личността, способна да отстоява идеалите си, без да осквернява интимно-личностния си свят; личността, за която любовта стои над всичко, а дългът към идеала я следва, черпейки сили от нея. “За теб се изживявам като единствен” – казва единият лирически текст – “а за другите съм заменим” – допълва вторият. Видяни по този начин, двете стихотворения градят представата за човешкото като такова, а не отблъскващата визия на фанатичната преданост към дадена кауза, та била тя и с претенцията за най-справедливата в утопичната идея за нов социо-свят.

„Чичовци” Вазов

Понятието “Възраждане” носи в себе си смисъла на възстановяване, пробуждане.Българското възраждане е пробуждане на националното съзнание, възстановяване на националния дух, завръщане към идеите и културни ценности на историческото минало.Векове българският народ е под турско робство.Пред него обаче е примерът на съседни балкански и европейски страни, вече освободени от измамната благодат на средновековието.В народа ни се пробуждат духовни сили и нови исторически понятия .
Без “Под игото”, “Немили недраги”, “Епопея на забравените”, без творбите на Иван Вазов изобщо нашата представа за величието на българското възраждане би била слаба и бедна. Той възпя подвига на героични личности, нарисува вярна карта на онези решителни и напрегнати дни.Вазов,обаче,пресъздаде ежедневието на онази епоха,мирното и скромно съществуване на малките хора, дребните им страсти и сблъсъци.
Негативната страна на предосвобожденския живот намери своето художествено въплъщение в повестта “Чичовци”.В нея се редуват комични положения и конфликти, който ни представят бита, нравите и взаимоотношенията на едно малко градче, запознават ни с поредица живописни герой.
Подзаглавието точно отговаря на съдържанието на повестта-“галерия от типове и нрави”.През призмата на смеха Вазов ни представя обществото на някогашните еснафи, което стои в центъра на повествованието.Вазовият смях пречиства духа на героите от ниските страсти на епохата, но “чичовците” не могат да бъдат герои в традиционния красив, жертвен смисъл, познат ни от”Епопея на забравените”.В този смисъл те нарушават традицията и се превръщат в антигерои.
Вазов рисува “чичовското” общество в църквата и в кафенето-двете главни места ,където се изявява обществения живот.Много комично е показано поведението на богомолците в църквата.Местните първенци, облечени в дълги богати кожуси, наред със службата непрекъснато одумват и най-безцеремонно злословят по адрес на един или друг, сплетничат и лицемерничат. Най-важните въпроси, обаче, се обсъждат в кафенето.Там се развихрят жестоки словесни схватки, там е трибуната на нашите доморасли политици, философи, филолози.
В центъра на повестта стои кавгата между двама съседи – Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза. Разпра,озлобила толкова “тия наивни и добри инак хорица” за нищо и никакво, заради един съседски капчук.Варлаам е въплъщение на смиреност, благоразумие и скромност, “не пие ни вино, ни тютюн,в черква ходи редовно,в кафене-рядко,на съдилище-никога,ако не се смята разправията му за капчука…”.Не е лош човек и Селямсъзът. Той не е нито срамежлив, нито мълчалив. Обича веселието,песните,виното и е “разговорлив до уморителност”.Такъв човек също не може да бъде причина за жестоката свада.И все пак тия възрастни мъже се карат, като незрели деца, пакостят си и си отмъщават един на друг.Бедата е в ниския им духовен хоризонт и в техните изостанали разбирания за чест и достойнство В този смисъл наред със смешното в личните отношения и слабости, писателят отразява и принципите ,върху които се основава обществото на “чичовците”.
Разправията между Копринарката и Селямсъзът не е основното в повестта.Тя е само един смешен , типичен и ярък пример за духа и отношението на хората в онази епоха и на тяхната социална среда.Главното е в общата картина, която чрез множество герои, епизоди и сблъсъци пресъздава типовете и нравите на “чичовското” общество.В качеството на помирители авторът ни запознава с Хаджи Смион и Иванчо Йотата.Постепенно въвежда и подробно ни запознава с останалите герои.Главен герой са “чичовците”,взети вкупом като колективно явление.Сюжетното действие не зависи от Копринарката и Селямсъзът,Хаджи Смион и Иванчо Йотата, Мирончо, Мичо Байзадето, господин Фратю,но без всеки един картината не би била пълна.Когато разкрива героите си Вазов не се интересува от социално класовата им същност.За него те са просто “чичовци” с определен начин на мислене и културно равнище, те са една епоха с бурна, полуграмотна, безплодна активност.Вазов непрекъснато осмива героите си , но никога не изпада в гневна сатира, защото изтъкваните отрицателни качества се дължат до голяма степен на изостаналостта в живота, на времето, в което живеят.
Повестта “Чичовци” рисува правдива картина на предосвобожденската епоха.Тя възбужда неудържим смях и привлича с пъстрата и комична галерия от типове и епизоди. Това Вазово произведение е “живо изображение на една минала действителност, с която сме свързани органиченски – действителността на нашите бащи и деди – (Малчо Николов, 1937г.)

“Шибил” Йовков– героят е поставен в началото на разказа в лръстопътни екзистенциални ситуации, моменти, в които е взел съдбоносни решения да промени досегашния си безнравствен живот. Цялото му поведение в разказа е разкрито чрез жестове, които преобръщат изцяло традиционния модел за героичното в българската литература. Шибил слиза от планината, за да захвърли хайдушките дрехи; и слиза заради жена; изгубва хайдушкото си романтично име – майка му го назовава с името Мустава, с което е известен преди да стане Шибил, и като връх на това отива доброволно да се предаде. За разлика от него героят на Ботев например се устремява към Балкана, нарамва пушката, сбогува се с либето, заради борбата отива геройски да загине като запази по този начин безсмъртно своето име. Става ясно от тези жестове на Шибил, че Йовков търс и героиката не в патриотично- националното, а в индивидуално- психологически план. До срещата с Рада Шибил е бил опонент на света долу. Тривиално познатия свят е тесен за неговия порив към волен живот, юначност и сила. Но попадайки в света горе Шибил е заживял в нравствен хаос – станал е разбойник. Той е нарушил хармонията у себе си между естетичните и етичните импулси. Според хуманистичните концепции на Йовков грешникът не е изначално обременен със зло, безнравственият му живот е само временен епизод от неговото битие. Знак за трагичната му заблуда, че може да живее в единение със себе си като нарушава морални закони на живота, съгражда човешкия ред. Процесът на синхронизиране между етичните и естетичните стремления започва в мига на внезапната среща с Рада. Това е мигът, в който Шибил разбира, че светът горе не е истинско царство на свободата и красотата. Знак за неговото духовно разколебаване е отношението му към Рада. За разбойниците от групата Рада е плячката, за Шибил тя е дузо. Разбойниците гледат алтъните, занк че емоциите им се движат в прагматичен периметър. Шибил гледа лицето – естетическа проява. Това различие в позициите е знак за разкриване на Шибил и със света горе. Мразен от съселяните си, Шибил става чужд и на своята чета. Те побягват от него като от “чумав”, защото не могат да му простят, че е нарушил свещената хайдушка клетва – няма място за жена в душата на хайдутина. Срещата с Рада довежда героят до неговото тотално отчуждение и от двата свята. Става ясно, че светът горе не може да бъде царство на свободата, защото налага забрана на правото за любов. Отчуждаването на Шибил от двата свята е разкрито чрез ярка ярка пространна метафора: “Шибил изпрати жените до края на гората, където вече започва полето”. Краят на гората и началото на полето е не само пространството, но и екзистенциалнат а граница, символизираща междинно ничията среда, в която се озовава героят. Срещата с красотата е съдновна, тя се явява регулатор на нравствеността, катализатор на духовната промяна, сила, тласкаща героя към промяна на досегашната си социална самоличност. Поривът на Шибил към Рада е абсолютно безсебичен, над него не могат да властват съображенията на разума над предупрежденият а на майката да не отива на срещата, защото ще го убият, е знак, че естествения инстинкт на Йовковия герой е по-силен от инстинкта за самосъхранение. Сцената на втората среща на Шибил и Рада е максимално естетизирана. Тя създава впечатление, че красотата ще извърши отново чудото – превърнала веднъж разбойника в смирен и почтен човек, тя ще умилостиви дебнещите го в засада съселяни, ще помогне да опростят греховете му. Оказва се, че и тук подвластен на красотата отново е индивидът, а не групата, беят изрича думите: “Какъв юнак! Какъв хубавец!” – идеята за неподсъдимостта на красотата. Физическата хубост е знак и за духовно обаяние според бея. Прагматичния конструктивен рефлекс на греха в лицето на Велико Кехая. Значението на смъртта – В един план е кулминационен момент, в който грешникът постига духовно единение със себе си, в друг план тя е израз на несъвместимостт а на романтичното – любовните копнежи с битовата проза на живота (забранената любов между чорбаджийската щерка и обирджия не може да има реализация). В трети план смъртта е доказателство, че човек с изключителни физически и духовни възможности не може да се вгради в обикновения свят. В четвърти план едновременно с това гибелта му въвежда идеята за изкуплението на греха – конфликтът между моралиста – обвинител и покъртителната картина – Йовков оневинява. Йовков е в духа на романтичните традиции в класическата литература, използва един устойчив художествен модел, базиращ се върху успоредяване на идеята за духовното прераждане на грешника с идеята за смъртта като най- пълноценностна проява на изкуплението

Advertisements

Read Full Post »