Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ’ Category

„Разни хора,разни идеали“

Представя цикъл от 4 фейлетона ,които имат жанрова близост с разказа,представени са герои носители на качества и типична психология за определени съсловия.Почти няма биографични данни за тях и потретни характеристики.Основен начин за представянето им е речта.

Първите 3 фейлетона са структурно организирани чрез монолог и имат кръгова композиция.

Четвъртия фейлетон е изграден чрез диалог.

Авторът иронизира човешките недостатъци,като нагаждачество,угодничество,безкруполност,липсата на морал и идеали у героите,лъжепатриотизма,търсенето на килипир,еснафщината представена в 1 и 4 фейлетон.Няма събеседниици,условни фигури само в 4 са представени .

1вия фейлетон представя образът на помощник регистратора -използва се изповедна форма на героя.Показва се смисъла ва всичко което му пречи.Иска да вземе по-висока йерархия в обществото.Показва се завистлив,кариерист.Нагажда се с хората на власт.Не би се спрял пред нищо, неговия нос символизира , неговата същност-високомерие.Мечтата му да има звънец в службата.Звънеца е символ на власт.Липсата на звънец го озлобява.Той е прост ,нискокултурен с големи претенции.Разработва се темата за „малкия човек“ чиновникаИзползва се мотива за зависта,за да се разкрие неудолетворението на героя отживота и от липсата на материален успех.Нисшия служител е готов на всякакви подлости за да измести своя колега.Той угодничи на началниците.Има необосновано високо самочуствие.Разграничава се от иделастите и определено той е прагматичен,дребнав и интересчия.Напълно се обезличава ,чувствата му са представени в градация.Неуспехът му се дължи на самия него.

Втория фейлетон е представен образът на амнистирания престъпник,който е палач и се гордее със своите престъпления.Алеко включва действителни събития,той е възмутен от поведението на престъпника.Константинов недоволства срещу амнистията,която вчесто да реабилитира правата на невинните граждани попаднали в затвора,пуска на свобода истински криминални престъпници.Чрез мотивът за виното се показва ценичното самодолство на този престъпник,който няма гузна съвест за делата си.Вършил е дори поръчкови убийства и е служил на оправляващите.Чрез изподевта му се разобличават и полцаите ,които участват в малтретиране на населението.Престъпникът се надсмива над иделаистите.Отрича всички идели и поставя личната изгода на пъро място.

В третия фейлетон се представя образът на лъжепатриота.Героят иска да стане чиновник на Солунската митница.Иска да се възползва от влиянието на своята партия.Крие се чисто материална изгода.Поставя се важния въпрос за освобождаването на Македония,но героят не желае да се дигат въстания,да жертва живота си ,а султана да реши този проблем по мирен път.

Речта на героя е празно филосостване.Той недоволства от политиката на Русия.Представя българите,като покорни поданнци на султана.

Чрез своя герой Алеко иронизира правителството и монарха,защото те са слаби дипломати и вместо да поведът борба за освобождението на Македония те само мислят за своята лична облага.И в този фейлетон има градация на чуства, която съотвества на все по затоплената стая.Фалшиви претенции за патриотизва,ако се освободи Македония ,той да граби.

В четвъртия фейлетон са изобразени контрастните образи на чичото и племенника.И в този фейлетон има герои които не са назовани по име.Носят типове чарти.Имат роднинска връзка помежду си ,но коренно различни обеждения.

Чичото притежава психиката на нагаждач,лицемер , угодник.Той вижда успеха в обещствот не по честен път , а като угодничество на висшестоящите.Отрича идеализма,обществения дълг на личността и поучава раднината си да не се занимава с политика и търсенето на законност и ред.Представата му за щастие се свежда ,до материално благополучие и създаване на семейство.Използва послоци и ни напомня на чиновника.

Младежът (племенника) има малко реплики,но те са категоричен присмех на нагждаческата позиция.Героят не се съгласява с мотивите на чичото и в негово лице, читателят вижда един беден,но почтен гражданин,който се занимава с обществени дела,не за лична изгода , а за справеливоста и реда в държавата.Гериоте водят диалог , но не се разбират.

 

 

 

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ

ИЗОБЛИЧЕНИЕ НА НРАВСТВЕНАТА И ПОЛИТИЧЕСКА ПОКВАРА В ОБЩЕСТВОТО

Основният замисъл на Алеко Константинов при създаването на цикъла от фейлетони Разни хора, разни идеали е свързан с разобличението на най-ярките типове обществена нравственост в българската действителност през 90-те години на XIX век. Чрез привидно безобидния смях публицистът кара читателя да се замисли върху същността на негативните явления, които пречат за осъществяването на хармонията в обществените отношения. Затова не е чудно, че гласът му се чува и приема като нравствен коректив на епохата.

Избрал за герои на фейлетоните си величията на деня, контрастно противоположни на обществените реалности, Алеко Константинов търси типичното в проявленията им. Различието в идеала“ на своите герои от общоприетия морал авторът открива още в първия фейлетон от цикъла Разни хора, разни идеали. Негов субективен носител е помощник-регистраторът: Нашият помощник на регистратора е страшен комик. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата си съдба. Изповедната форма за индивидуален изказ на героя дава възможност да се навлезе в неговия ограничен свят и да се потърси смисълът на недоволството му, ориентирано към всички онези, които му пречат (все не мога да си пробия път!… ).

Във всеки следващ фейлетон Алеко Константинов задълбочава разобличението на деградиралия човек в условията на постоянна девалвация на нравствените ценности. Във втория фейлетон като герой е изобразен един от амнистираните палачи. Този път диалогично (по-скоро това е диалог в монологична форма) се влиза в неговия микрокосмос, изпълнен с грозна и покварена душевност. Без никакви скрупули този герой“ на епохата показва истинския облик на едно мракобесно време, в което преобърнатите стойности се приемат като естествено явление – без никаква перспектива да се сменят обстоятелствата: Ура, да живее амнистията!… Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България… Ха-ха, ха-ха…

Най-цялостно разгърнат е образът на героя лъжепатриот от третия фейлетон. Като социално явление той е познат още от фейлетоните на Христо Ботев. Но новото следосвобожденско време открива нови пътища за развитие на лъжепатриотизма. Героят на Алеко е свободен. Открито заявява желанията си: Солунската митница! Калифорния, да я вземе мътната! И иди, че не бъди патриот, иди после това, че не съчувствувай на македонците…

Единственият герой, който диалогизира (макар че в края на краищата пак налага собствената си позиция), е еснафът приспособенец от четвъртия фейлетон. Неговият прагматизъм е универсален и се препотвърждава, откакто съществува човекът. Удобен за всички времена, той е най-гъвкав и устойчив, защото го интересува само безличното и незабележимо съществуване:.Защо и ти да на влезеш в болшинството, както другите?… Па спечелиш ли веднъж доверието – накриви си калпака: няма да усетиш как ще ти тръгне работата напред. Реалист, без никакви романтични илюзии, този Алеков герой живее скромно и тихо в днешния ден, за да притежава утрешния и всички, идващи след него.

И в четирите фейлетона Алеко Константинов характеризира персонажите чрез техните стремежи. Помощник-регистраторът иска да заеме по-високо място в обществената йерархия, за да забогатее. За тази цел той се превръща в демагог, обсебен напълно от дребнавите си и недостойни цели. Опитващ да се скрие зад достойни цели (горе-долу ползица за народа), в действителност се оказва завистлив кариерист: Зорът ми е да изтикам регистратора… И пак нищо, и пак няма звънец. Управия до коляно! Аслъ калпав народ сме ти, интелигенцията.

Но ако този герой е воден от лични и егоистични подбуди, определящи поведението му, много по-страшни са политическите стремежи на амнистирания палач от втория фейлетон. Очевидно е желанието му не да преосмисли поведението си, а да продължи с политическите престъпления и шантажи. Превратностите на времето за него не съществуват. Винаги има миг на върховна изява: че животът е колело, че могат да настанат времена за истинско разчистване на сметките…За три дена само да се възстанови онази славна епоха, аз би им изтръгнал из дробовете тези демонски бележки, но… кой знай!,.. Нека му мислят ония, на които половината от живота мина в непрекъснати преследвания и унижения…“.

Лъжепатриотът от третия фейлетон се стреми само към едно: да спечели чрез грабежи, а не с честен труд. Неговата цел е също егоистична и неприкрита. За него най-важното е да има келепир, защото патриотизъме анахронизъм (респективно и патриот). Универсални са стойностите на безцеремонно изповяданата безнравственост: Ех, че келепир… Да ще султанът да ни даде Македония, че да ти се изтърся аз тебе в Солун, ама догде е нашата партия на власт, че да ти се курдисам аз тебе на митницата… Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака, стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!… Туй комитети, туй дружества, организация, пропаганда – всичко е бошлаф! .

Привидно най-непретенциозен е героят от четвъртия фейлетон. Той иска да уреди личното си благополучие – независимо от начина. Държи на дискретност при постигане на целите: Всички на работа са наредени и парици си спастриха, и къщите си издигнаха… кога пари ще спечелиш, та и ти кол да забиеш, и ти къща да завъртиш… Прави, каквото правят хората… .

Всеки един от Алековите герои има ръководен принцип в живота, който спазва стриктно и последователно, дори когато обстоятелствата са неблагоприятни за това. Фейлетонистът успява да намери най-вярната отправна точка към поведението на персонажите; проявяващи в единство мислите, думите и делата си – Дори в най-заплетените ситуации. Очевидно е, че нито един от тях няма определени политически възгледи, понеже им липсва обществена заинтересованост. Ръководи ги единствено личната изгода, защото са егоисти. Тяхното разбиране за обществения и за личния морал е еснафско и тесногръдо. И все пак е постигната индивидуализация при разкриване на типичното в поведението им.

Помощник-регистраторът е намерил своя идеал за оцеляване: Вярвай бога, никой път не съм бил опозиция… Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. Амнистираният палач има самочувствието на победител, въпреки годините, прекарани в затвора. С нескрит цинизъм се обръща към малцината, останали честни и неподкупни борци за идеали, за да наложи своите разбирания за историческо развитие. Страшни са риторичните му въпроси, отправени към всички ветрогонци, …за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? – Вятър! Законност и свобода, ха-ха… Глупци!… Остана честен… Глупец, счупена пара не струва твоята гладна честност!… Спечеленият с упорен честен труд хляб, ще кажеш ти, е по-сладък от амврозий. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а моето злато е наслаждение.

И най-страшното в тази житейска теория е нейната повторяемост векове наред – все по-съзнателно и все по-нагло – до пълната профанизация на обществените идеали. Антихуманна е риториката на героя. Тя е агресивна в открито поднесената безнравственост, граничеща с наглост: Е, добре, аз паднах – где е твоето тържество, нещастнико? Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш… Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честни й труженико…

Реално погледнато, тези принципи все по-често се налагат като водещи и в днешно време крачката до житейската философия на лъжепатриота е само една. Защото и той е човек на настоящия миг, на изгодата от политическите машинации, от безпринципното присвояване на материални ценности – без мисъл за духовните измерения на всяка човешка постъпка. Всичко при него е точно премерено и не са възможни грешки: таман сега му е времето… Сега да има някои да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт… За Цариград сетне ще му мислим… Ама не му е времето, моментът не е благоприятен… И сега време за вълнение ли е бе, джанъм?… Баш сега му е времето да си мълчим, да си кротуваме… .

Целта е категорично определена. Очертан е пътят на човека, който винаги успява да се нареди с непретенциозната си кротост и с безпомощността си. Такива хора умеят да паразитират дълго, необезпокоявани от никого, понеже изглеждат безобидни. Но би могло да стане страшно, ако се почувстват пренебрегнати. В този смисъл те са вечни – като ръководните си принципи в живота. Зад привидната благост и добронамереност на чичото – еснафа приспособенец от четвъртия фейлетон, се крият безнравствените средства за оцеляване на бездуховния. Това е неговата философия: На теб ли остана света да оправяш бре, чедо… Политика къща не храни… Прави, каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите… С гюрултия гърло се не пълни… Криво-право, мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят… Па спечелиш ли веднъж довериетонакриви си калпака… Па да видиш тогава чест, да видиш почести… стига ти само да си посвиеш опашчицата и да гледаш на всичко през пръсти.

Привидната пасивност и неангажираност към обществените проблеми е скритият механизъм за материални облаги – малкото, дребно щастие за еснафа: да се преживее встрани от проблемите на обществото в името на спокойствието и благополучието.

Различни са средствата за действие за постигането на целите на Алековите герои от цикъла Разни хора, разни идеали. Помощник-регистраторът си служи с доноси, анонимни писма, заплахи, лъжи и унижения. Двигател на действията му е завистта на дребния подлец, който не би се спрял пред нищо: И аз уж се увирам около големците: …Като вляза при господина министъра, и аз все се старая да се докарвам… Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш… Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, та где оня късмет!… Види се работата, и подлец да бъдеш не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш или просто трябва да имаш зализана физиономийка…

Точно защото е страхлив, този герой притежава умението на хамелеона да се приспособява към обстоятелствата и да избягва опасностите: Колкото за строг – строг съм: писарите и разсилни-те ги мачкам като фелдфебел… че като се насвяткам, че като почна да ги режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник – вдън земя! Добре, че не ме обаждат…

Амнистираният престъпник познава само и единствено терора като начин за общуване. Няма издевателство, което не би приел да извърши, за да се наложи в живота. С цинична откровеност не само признава деянията си, но и се гордее с тях: Браво! Значи всичко от миналото е предадено вече на забвение… Косите ми настръхват… Всичко е заличено вече с амнистията… За три дена само да се възстанови онази славна епоха, аз би им изтръгнал из дробовете тези демонски бележки… Нека му мислят ония, които ги тътриха по участъците…, които… бяха измъчени, изтезавани, разорени, опропастени…

Директно поставеният въпрос към не-назования поименно, но политически характеризиран доста пълно, опонент е показателен за предпочитаните средства за действие: Я ми кажи ти, ей, човече, ти, който немил-недраг се скиташ цели десет години и бленуваш недостижимото, ти, когото ний тъпчехме из участъците, когото за удоволствие осъдихме на смърт и пак за удоволствие оправдахме, и отново пак осъдихме, защото тъй изискваше нашият интерес, защото намирахме, че ти можеш да послужиш като средство чрез тебе да сплашим, да всеем ужас и трепет, кажи ми ти, недоял-недоспал нещастнико, ти какво спечели със своята упорита борба, а? Я проследи в какъв ужас изминаха твоите цветущи години. Какво разбра ти от живота? .

Това е философията на политически безпринципния войнстващ демагог. Той оцелява и печели битката с обществото чрез девалвацията на нравствените ценности. Алеко Константинов, като участник в неуспешната кампания за избирането му за народен представител преди повече от век, открива трагичния смисъл на обществените явления. Придава им универсалност – лаконично и ангажирано.

Много по-прозрачни са действията на лъжепатриота. Чрез грабежи той запазва обществената си значимост, защото знае икономическата изгода от всяка намеса в политиката. Затова иска да бъде добре с всички – дори когато става дума за бъдещето на страната: покорна глава сабя не я сече…

И еснафът от последния фейлетон използва познатите на помощник-регистратора средства за действие – раболепие, примирение с подлостта. Това е, което има предвид, когато казва на племенника си: Аз гледам да го направя човек… Я покротувай една-две годинки, та виж няма ли да те приемат. Защо се обаждаш, защо не си мълчиш; теб какво ти влиза в работата, че тоз бил подлец, па оня бил крадец… Твоя работа ли е това? . Така се формира съзнанието на човека марионетка, готов да бъде манипулиран от всички политически режими.

Алеко Константинов обръща особено внимание и на нравствената същност на героите от тези фейлетони, проявя-вана в характера, в социалната им психология и в морала. Помощник-регистраторът е жалък, ограничен, но агресивен Кариерист. Политическият престъпник е циничен. Топ няма никакви морални задръжки и колебания. Лъжепатриотът е алчен, но страхлив. Неговата робска психика не се свени да очаква и търси разбиране и дори съдействие от султана и от останалите балкански държави за постигане на личното си благополучие. Този тип герой не вижда по-далеч от собствената си изгода. Не е много по-различен и еснафът от четвъртия фейлетон, който въплъщава в не по-малка степен от другите деформирания морал на епохата.

Фейлетонистът подхожда към индивидуализацията на героите в четирите фейлетона по различен начин. Помощник-регистраторът е изобразен чрез монолог, който го типизира като явление. Сам характеризира себе си. Доказва негативните преценки на другите за типа човешка нравственост, който въплъщава. Във втория фейлетон диалогът в монологична форма още по-убедително води до саморазкриването на един безнравствен човек, готов да отстоява позициите си винаги и при всякакви обстоятелства. Лъжепатриотът в третия фейлетон, чрез речевата си характеристика: интонация, градация на чувства и желания, разкрива света на псевдоидеала и мнимата грижа за бъдещето на държавата. Още по-убедителна е речевата характеристика, постигната посредством множество пословици и поговорки, в четвъртия фейлетон. Оцветени интонационно, мъдрите поуки се запомнят и читателят се замисля върху безнравствената им същност. По този начин нравственото падение на героите е във вътрешно взаимодействие. Всеки следващ фейлетон надгражда наблюдаваната нравствена деформация в предишния. Създава се художествена представа за циклична повторяемост на негативните явления в обществения живот.

Чрез антитезата на характерите във втори и четвърти фейлетон, Алеко Константинов противопоставя две ценностни системи, два типа човешка нравственост. Така, макар и косвено, авторът утвърждава светлия си идеал за едно по-хуманно и демократично общество.

Чрез комичното и трагикомичното като естетически категории, Алеко Константинов успява и пряко, и косвено да изобличи недъзите на обществото, като показва несъответствието между същността на явленията и героите и тяхната външна изява. Но както може да се очаква – присъдата на писателя към персонажите не е еднаква.

Към помощник-регистратора той изпитва презрение и отвращение. Протестира срещу политическата демагогия на амнистирания престъпник. Надсмива се над зловещия патриотизъм на лъжепатриота, налагащ се чрез мимикрия, защото би могъл да стане страшен с поведението си. С явно отвращение изобличава еснафа приспособенец. Като използва възможностите на сатирата (от ирония до сарказъм – в зависимост от общественото поведение на персонажите) – фейлетонистът създава ангажирана политическа картина на времето.

Читателското отношение към героите на Алеко Константинов от цикъла фейлетони Разни хора, разни идеали се провокира от авторовата позиция. Те събуждат преди всичко отвращение. Отблъскват с низките си страсти и стремежи. Будят тревогата на читателя, защото не са изключение в обществото. А нравствената им нечисто-плътност предизвиква основателна погнуса и нежелание за среща очи в очи с тях.

В цикъла фейлетони Разни хора, разни идеали Алеко Константинов художествено интерпретира нравствени проблеми с негативни стойности. Провокира съзнанието на поколения читатели. Затова и днес посланията на големия фейлетонист, оценен високо още от съвременниците си, грабват вниманието и дават повод за нови интерпретации.

Advertisements

Read Full Post »

Алеко Константинов – Образът на Бай Ганьо (анализ)

Олицетворение на всичко отрицателно и порочно ,с/у което воюва авторът ,е героят от едноименното произведение”Бай Ганьо”.В негово лице Алеко открива деформирани до неузнаваемост онези нравствени ценности ,които народът грижливо е съхранявал в продължение на столетия.Бай Ганьо не притежава чувство за мярка ,деликатност ,вежливост.Пословична е неговата безскрупулност и ненаситна алчност.Изследвайки своя тип ,Алеко установява ,че Бай Ганьо е не само човек без идеали и морал ,той е разпространител на всевъзможни пороци ,като се тръгне от скъперничеството и се стигне до полицейщината.
Поставяйки героя си в различно обкръжение ,авторът изгражда у читатедя ясна представа за неговия характер и манталитет.
В първата част на произведението Бай Ганьо е даден в неестествена за него среда-той пътува из Европа.Допирът с европейската цивилизация и нейния модел на живот извежда на преден план малокултурието и простащината на героя.В стремежа си да покаже българското и себе си на света ,той буди присмех и съжаление”Бай Ганьо в банята”.Пред изумените погледи на чужденците Бай Ганьо се провиква:”Булгар!Булга-ар!” ,с което привлича вниманието към своята персона.
За критика на балканския парвеню Алеко използва образния модел ”дивак сред европейците”.0свен с грубостта и нахалството си Бай Ганьо се отличава от модела за европеец и с атрибутите си-мускали ,дисаги ,пояс ,аба ,антерия ,люти чушлета-представляващи „рицарските му доспехи”.Европейският свят не може да проникне зад тази защита ,да окаже някакво въздействие в/у същността на героя.
Освен отхвърлянето на всичко европейско и стремежът за себепоказ за Бай Ганьо е характерна и друга особеност.Криворазбрано е чувството му за национална принадлежност.Нацията е вид стока ,която не се укрива ,а понятието „родно” добива пазарна стойно служейки за лична облага на героя.Бай Ганьо „търгувайки” ,манипулира със сакрални понятия „патриотизъм” ,”българин” ,”народ”,”свобода” и пр. ,без да се задълбочава в техния смисъл.
В образа на Бай Ганьо Алеко е превъплътил черти от характера на следосвобожденския политик и общественик ,търсещ единствено „келепира” във властта.Политическите амбиции на Бай Ганьо се разкриват в изповедта му пред Иречек:”Па и мене нали ми се иска -я депутат да ме изберат ,я кмет.Келепир има в тия работи.Хората пара натрупаха,ти знаеш ли?”
Комичното в първата част ,представено с жизнерадостния хумор на Алеко ,придобива нов оттенък във втората част.Засилена е социалната значимост на комичното и това превръща книгата за Бай Ганьо в творба на критическия реализъм.
Във втората част Алеко проследява освирепяваяето на героя ,превръщането му в морален и социален изрод.В Европа Бай Ганьо е смешен ,дори жалък ,но в България той става страшен ,защото има претенции да властва.”Врял и кипял из Европа” ,героят се заема да \’\’поевропейчва” и „цивилизова” България според собствените си мерки за европейско.В „Бай Ганьо прави избори” ,”Бай Ганьо журналист” ,”Бай Ганьо в депутацията” авторът разкрива потъпкването на демокрацията ,насилието и терора при провеждането на изборите ,политическото хамелеонство на Бай Ганьо и обкръжаващите го.Героят е “за” или “против” властта ,когато му е угодно и не намира в това си поведение нищо неестествено.Цинизма и пороците Бай Ганьо утвърждава като добродетели.Идеалите за него са „бошлаф”.Това противоречие м/у порок и добродетел в образа поражда комичното.Обществено-политическата деятелност на Бай Ганьо има за основа територия ,утвърдена от насилието и беззаконието.От лъжата и демагогията.”Учейки”се от европейската цивилизация ,Бай Ганьо всъщност показва на света нейното “опако” ,всичко това ,което не е.
Бай Ганьо е социално-психологическа характеристика на общественото развитие на България през 90-те години на XIX в.

В едно свое изказване проф. Иван Шишманов изрича:”Вземете опакото на Бай Ганя и ще имате Алека”. Тези думи на видния литературен критик дават основание през столетното си съществуване автор и герой винаги да бъдат съпоставяни и да се подчертава контраста между тях . Колкото Алеко е безкористен идеалист, толкова бай Ганьо е прагматичен материалист, който търси във всичко „ келепира”.
Безсмъртният Алеков герой Бай Ганьо и днес разсмива, отвращава и впечатлява читателя, който трудно може да остане безразличен към проявите му. Те носят белезите на своето време и на социалната му същност.
Бай Ганьо е образ – тип. В него се откриват чертите и морала на прослойкта, към която принадлежи. Това е новооформящият се буржоа, който усеща силата на властта, парите и няма желание за културна промяна . Той е необразован, груб, скъперник, егоист, лишен от всякакви нравствени чувства, у когото келепирът заменя патриотизма. Бай Ганьо произлиза от недрата на българския народ. В неговия образ авторът осмива явления като политиканство, печалбарство и груб социален егоизъм, характерни за 90 – те години на XIX в.
Алековата творба „ Бай Ганьо” е категорично отрицание на грозното у човека въобще, независимо от времето. Колкото и да се стремим обаче да открием някакви положителни черти в харакъера на Бай Ганьо,не успяваме. Преди всичко в образа му са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци. Това проличава още от първата фраза на книгата и показва, че писателят гледа на своя герой като на типологичен персонаж. Авторът напомня за недалечните промени, станали със страната и народа. Той е смъкнал от плещите си агарянското робство, сдобил се е с нова конституция по подобие на белгийската и е вече в ново социално положение: има определена национална принадлежност и гарантирана свобода за изява на собствените нрави. Той тръгва из Европа, проявява себе си и се връща с ново самочувствие в България. Авторът прави съпоставка между европейските и домашните нрави, за да се разгъне с цялата си яркост персонажът на буржоата и неговата тъмна, груба душевност. Из Европа Бай Ганьо показва своята необразованост и невъзмутимо самочувствие.
Читателят е наясно и със социалната същност на проявите му. Бай Ганьо е човек сус социални възможности, с голям предприемачески дух. Той пътува за Виена, защото възнамерява да я покори с гюловото масло. Героят едновременно е търговец и в същото време силно пресметлив човек. Тези му качества го водят до комични и гротескови самоограничения. У него пестеливостта се изражда в скъперничество. Моралната деформация, свързана с недалечното минало на българина, не позволява да поема отговорност и задължения спрямо другите. Остарялото му мислене го прави морално нечувствителен. Бай Ганьо не плаща сметки, а изплзва старата чорбаджийска максима да не се плаща там, където това може да стане. Той е далеч от желанието за духовно обогатяване.Философията на живота за него са парите. Те определят интереса на героя и неговото поведение. Той приема , че всичко се купува с пари. Затова няма почтително отношение към другите, непознатите.
Бай Ганьо търси изгодата, употребява хората и всичко, до което се докосне мисълта му. Затова Алековият герий няма политически възгледи, а е безпринципен, недоверчив, страхлив. Той демонстрира егоистична лична загриженост за своите икономически интереси. Бай Ганьо следва морала и ценностите и на старата еснафска, и на неговата буржоазна прослойка. Изключително трезв, героят може да мисли вярно, да дава точна преценка. Но личностните нравствени ценности са заменени с практицизъм и студена пресметливост .Във всяко свое действие Бай Ганьо иска да „удари кьоравото”, да намери келепир. Тези думи стават емблематични за Алековия герой. Езикът на персонажа напомня за социалната му същност. В общуването си с чужденците Бай Ганьо изпада в смешни и нелепи ситуации, коетозасилва впечатляващата ограниченост на героя. Невъзможното да се изкаже с думи, той го заменя с жвстове, служи си с жаргони. Такъв арогантен и безпардонен език е социално разобличаващ героя с неговата смесица от „агарянски ямурлук” и европейски претенции.
Втората част показва изцяло в нова светлина новооформящия се буржоа. Героят на Алеко никога не е в опозиция. Той е силно повратлив, защото следва народната поговорка „Преклонена глава сабя не я сече”. Това е важен белег за социалния тип, който е приспособим за постигане на личните си цели още в еснафа. Заявил готовност да получи политическо поприще в България, Алековият герой става страшен, брутален, защото се превръща в манипулатор, тиранин, чиято природа няма граници. Затова се променят и имената на разказвачите, представящи неговите случки.Героят не е представител на народа, а на онази прослойка, която за постигане на целите си не избира методите – устремилият се към управлението парвеню.
Безпринципен и напълно чужд на идеал или почтена политическа кауза, героят усеща силния натиск и несигурност от страна на политическите фигури. Той е убеден, че може да се внести в това пространство, като използва ключови думи за националната идеолкогия и космос. В това объркано време с особени нрави социалното и моралното у героя си хармонизират. Само нравствено ограничен човек може да си позволи гавра с националните идеали и с Отечеството. По време на избори всичко е купено, проявява се домашната „етика” и човекът, носещ белезите на националното желание за благоденствие, е подложен на морален и физически тормоз. Разминаването между думи и дела в текста буди вече само смях. Това е страшна сатира за нрави, в които думите не значат нищо, защото по- важни са личните цели и интереси. Думите за свободни избори потъват в безскрупулната душевност на Бай Ганьо.Ако в началото определени национални черти , свързани с нашенските нрави, се откриват у героя ( малокултурие, недоверие, консерватизъм, ориелталщина ), то във втората част на книгата той се оформя по- цялостно като типичен представител на социалната си прослойка. В същия разказ при избора на заглавие за вестника „ България за нас” или „Народно величие” прозира страшната метафора за морала и видяната перспектива за бъдеще. „България за нас” означава България за байганьовците като управляващи, а „Народно величие” – величие с байганьовщината, въвела като норма своите социални и нравствени взаимоотношения в обществото.
Въпреки всичко Бай Ганьо е патриоти винаги има съзнание за собствено величие и значимост – смята,че другите нито знаят, нито могат повече от него и се нарича „балкански герой”. Той дава пълна свобода на патриотичните си чувства и се гордее, че е българин. Може би това е все пак някаква положителна черта? Интересен е и фактът,че героят е непрестанно деятелен. Разбира се, неговите действия са аморални и противообществени, но хораа като него са тези, които раздвижват „блатото” на бедността, нравствения и обществен хаос, спрялото, безперспективно време. Предпоставка са изчезване на „мътилката”, на хаоса и беззаконията, или наред с тези процеси, да се създаде основа за икономическа стабилност и разтеж, която да бъде и основа за духовно развитие, само налагащо нравствените си ценности и потребности. Може би Алеко е усещал това, а може би просто вярва в доброто в човешката природа, в българската същност, за да разкрие вярата си в промяната, дори в душевното прераждане на Бай Ганьо. В очерка „Бай Ганьо в Русия” е изразена авторовата надежда, че ако поставим Бай Ганьо „под влияние на добър ръководител”, той ще извърши подвизи. Необходим му е просто морален импулс за отприщване на съзидателната му, градивна сила.
С типове като Бай Ганьо българското общество трудно може да извърви своя демократичен път, в който индивидуалните ценности са водещи в обществените взаимоотнишения. С хумора и сатиричното изобличение на героя си Алеко Константинов извършва най- здравословното за нацията творческо дело- демаскира социалните деформации, за да утвърди онези ценности, към които героят му е нечувствителен: почтеност, отговорност, искрен патриотизъм, идеализъм. Героят е актуален и днес като антипод на социален престиж и публична нравственост.
„Бай Ганьо” е един от най- големите шедьоври на съвременната литература. Алеко майсторски преплита образи и действия, за да изгради един цялостен модел на поведение на българина и да осмее онези типични български качества, които принизяват човека. И успява. Целта му е изпълнена, а ние, читателите, трябва да се замислим дали има Бай Ганьовци и днес… И кой всъщност е той- един измислен герой, или действителен образ, намиращ се във всеки от нас…

Read Full Post »

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „БАЙ ГАНЬО“

ЛИЦАТА НА БАЙ ГАНЬО

Алеко Константинов е човек с екстравертна нагласа, чийто позиции за творчество идват от вън – от обществената и природна действителност и се изразяват с образен материал, зает от и отразяващ тази действителност. Алеко твори с формите на самия живот, с други думи той е реалист в най-чистия смисъл на думата. Това е означава, разбира се, че творчеството му е лишено от субективен патос. Напротив, именно субективния оценачен патос от гнева до възторга е най-характерно за Алековата морална позиция. Но неговите морални реакции са винаги предизвикани от сблъсъка с действителността и изразявани чрез отразените й форми. Творчеството на Алеко е синтез на тоталните тенденции на своето време и ако това е основата, то художествената действителност успява чрез нея да обобщи характерни етнопсихологически черти, видени в своята социална проекция.

Алековият „Бай Ганьо” е типична продължаваща творба с композиция non finito, в един по-широк социално – функционален смисъл това е творба, в която преливането между социална и литературна реалност е подчертано по един зловещ начин. Образът на Бай Ганьо въплъщава в себе си низките тъмни заложби на българската нравственост. Той е вългарно прачматичен материалист „келепирджия”, груб и недодялан, парвеню, „простак”. Бай Ганьо е тарикатстващ политикан, безпринципно мятащ се според вятъра, заради личната си изгода.Той е човек на живота, разбиран в най-вулгарния чувствен смисъл.За Бай Ганьо патриотизмът е „бош лаф”, гола дума без реално покритие, ако от нея няма никаква лична изгода, никакъв келепир. И, ако националната гордост на Бай Ганьо, по време на приключенията му из Европа, е израз повече на национална ограниченост, примитивизъм и своеобразно преобразен страх от Европа, патриотизмът на политикана Бай Ганьо в България, който вече надменно спекулира със своето „познаване на Европата”, е изпълнен с най-вулгарно политическо сметкаджийство и груб личен интерес.

В първата част за Бай Ганьо Европа е контрастен фон и обект за келепирджийски домогвания. Героят парадира с националните добродетели.Той се откроява най-напред със своята колоритно обрисувана външност, където идинвидуалната физиология и национално типичното са синтезирани в ярък художествен образ. „Снажната” фигура на Бай Ганьо, червендалестото му мустакато лице, излъчват примитивна жизненост, а обноските му засилват още повече представата за вулгарност и антикултура. Към този натурален физиологичен образ важна харктерологична черта е облеклото му.Поясът и коланът, ботушите и бъстунът допълват колоритния външен вид на този славен българин.Този външен вид естествено може да се променя и модернизира, но това обновление не изменя много нито вида , нито същността му, а само внася в тях нова дисхармония, която прави героя още по-комичен.

Из европейския свят героят присъства предимно телесно.Обобщението за байганьовата простащина се основават до голяма степен на усещането за непрекъснато нарушавани норми. Яденето например за него не е обикновен битов акт, то е своеобразен борчески акт, завоюва се в борба с другите, буквално се изземва от тях – крушите измъкнати от учените в трена, стомната дигната от бебето, гозбата отвоювана у Иречек, яденето в хазайката на Ботков са все бойни труфеи, спечелени в сложната битка на надхитряването. Битките са изгубили своята историческо съзидателна насоченост, те са те са съсредоточени върху псевдоценностни обекти и поради това са жалки, комични.

Навсякъде из Европа Бай Ганьо разнася образа на България и активно заявява различията между българите и европейците, нещо повече героят се опитва да пробие европейското чрез българското. Посещението при Иречек например е мотивирано тъкмо от възможността да се съгради общо пространство, обозначено с името България. Ако домогването до трапезата на Иречек изисква упоритост и хитрост, то самото ядене се нуждае от вдъхновение. Седнал на трапезата Бай Ганьо плюска, събра, поти се, „трие люти чушки в чорбата, потънал в наслада”. Мястото на трапезата се оказва амбивалентна зона на насладата и различията между българина и европееца.

Басейнът е друго такова пале, където върху наслаждението отново се поставят граници. За немците басеинът е социално регламентирана зона, а за Бай Ганьо то е едновременно вода, поле на първичните наслаждения и place d’arm, където става себедоказването. Поведението на Бай Ганьо е до голяма степен резултат от разминаването между ориенталската и европейската култури. Героят е образ, чрез който става болезненото изживяване на несрещата между българина и европееца. Затова единственият възможен път на героя из Европа е този на симулациите и преобличанията. Още в началото на романа е заложено такова преобличане – върху ориенталския ямурлук героя намята белгийска мантия и всички казват, че той е „цял европеец”. Появява се мотива за преобличането. Според митологичния модел преоблича се поклонникът, облича нови одежди, което го прави свещен, осъществява се преминаването от едно равнище на друго. Във въжрожденската литература героите се преобличат, за да оцелеят, за да се спасят. Ето защо преобличането на Бай Ганьо е с цел да се приспособи към другия свят, защото той е заплашителен, враждебен. От тук нататък Бай Ганьо ще слага европейски дрехи, но под тях ще си запазва отрибутите на националната носия, ще се опитва да говори чужди езици, да пее Верди, но никъде няма да може да изгради стоиностен контакт с Европа, да оформи обща идейна ситиация с нея. Незнанията на Бай Ганьо се проявяват тъкмо в зоната на контакта.Всеки опит да излезе от собствената черупка води до объркване на комуникативните кодове, до недоразумения. Почуда, присмех и негодувания са единственото отношение на европейците към героя, затова из чуждия свят Бай Ганьо постоянно търси уюта и защитата на българското, единственото, което знае и познава. Той не е просто пътник, а пътуващ българин, не само търговец, а български търговец. Действията му постоянно произвеждат българско, а сред най-важните функции на българското е да очертава полето на чуждостта. „Булгар” е възглас и на гордост, но и на границата, той е вик на прокудата, затова на пътя си из Европа героят не просто среща, той буквално търси и намира само българското. Бай Ганьо прави опит да етнологизира Европа, да я превърне в българска и от там идва невъзможността му да вникне в европейската култура и да диалогизира успешно с нея. За повествователя пък Европа е пример за следване и еталон за развитие, разказвачите са културни преводачи, които превеждат на Бай Ганьо културния език на Европа, но отказват да преведат на Европа културния език на Бай Ганьо, защото се срамуват от него. Постоянно излагащият се Бай Ганьо подсилва стремежа у повествователя към съхраняване престижа на нацията. Героят е плод на една доскорошна робска съдба, която го обрича на културна изостаналост. Затова и в първа част имаме известно уневиняване на Бай Ганьо, разказвачите постоянно се стремят да го избутат от очите на смаяните европейци, но напразно, воден от митологичното си съзнание Бай Ганьо винаги е център ситуациите.

Във втора част Бай Ганьо се върна от Европа, позицията на повествователя се ограничава и разколебава. От анекдотичен герой Бай Ганьо се превръща в проспериращ социален тип от съвременната историческа епоха. Повествователската ирония и застъпничество от първа част отстъпват място на сатиричната присъда на героя. Скривайки се от погледа на питателя, разказвачът открива изглед към все по-жестоките явления, които той въплъщава. Той се проявява като дивак много повече сред своите, отколкото сред чуждите. Едва кагато се завръща от Европа вече с чувство на собствено достойнство и преимущества срещу обкръжаващите го, човекът „врял и кипял” из Европа, героят проявява цялата си непривлекателна същност на новоизлюпен политикан и грабител. В началото на книгата е самотен оригинал, в края е заобиколен от цяло войнство себеподобни – Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина, Спиро Копоя. Това му дава социално самочувствие и го превръща в обществена напаст. В началото той е смешен чишит от балканската провинция, в края е политическа сила, господар на положението, тържествуваща социална стихия, човекът тълпа.

В духовното пространство на българина Бай Ганьо най-вече остава като синтез на отрицателните качества на етнопсихологията ни, които активизирани от конкретен обществен момент намират в него пълната си реализация. Но на зловещата сила на Бай Ганьо противостои друг не по-малко български образ, този на повествователя, който със своя протест превръща жестокия образ на Бай Ганьо в спасяващ националния образ или както проф. Иван Шишманов нарече Алеко Константинов „велик възпитател на своя народ.”

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „БАЙ ГАНЬО“

ОБРАЗЪТ НА БАЙ ГАНЬО – ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ НА ЕДНА ЕПОХА

Когато е заявил, че хрумването на идеята да напише книгата „Бай Ганьо”, е най хубавият момент от живота му, Алеко Константинов едва ли е съзнавал историческо значение на бъдещето си произведение. И наистина това изключително произведение бързо прескочи границите на България и донесе световна слава на своя автор. То накара целия български народ и Европа да се смеят над социалните процеси на този български герой, в който като във фокус са събрани чертите на цяла една епоха от нашето национално, обществено и историческо развитие през последното десетилетие от миналия век.

Книгата представлява сборник от оригинални фейлетони, разделена на две части: търговията с розово масло на героя с цел натрупване на капитал, пътешествайки из цяла цивилизована Европа, а във втората част Бай Ганьо е във вихъра на политическите страсти у нас.

При появата си героят е една тиха душа, току-що разчупила своята еснафска черупка. Облечен в националната антерийка, с червен пояс и рунтав овчи калпак, той се озовава сред културната европейска обстановка и веднага се набива в очите на околните като простак, подозиращ всички в намерение да го измамят и ограбят. Героят е истинска невежа, циник, използвач, грубиян, който по най комичен начин прави опит да се изравни с интелигентите. Недоверието го кара да носи дисагите си към хотела сам, а и за да не даде бакшиш на носача. Обладан от жаждата да печели и да трупа капитали, той измерва с пари всичко. Поразителен е мотивът на отказа му да разгледа Виена – културната столица на Европа:

Какво ще и гледам на Виената – град като град, къщи, улици, салтанати. И гдето идеш все: Гут моргин и все пари искат.

Скъперничеството у него е тясно свързано с келепирджилъка. Лакомията и нахалството му го поставят непрекъснато в смешни и жалки положения, защото винаги гледа да се наяде, да се напие и да преживее на чужда сметка. Този стремеж у него се превръща в истински социален порок, в паразитизъм – да живее на гърба на другите, а да печели само за своя джоб. Предаден в развитие, Алековия герой бързо се превръща в типичен буржоа от епохата на първоначалното натрупване на капитала в България. Невежеството и простотията му го съпътстват на всяка крачка. Поведението му буди недоумение, а често и искрено съжаление. Така е в банята, когато пред погледите на изумените немци, героят демонстрира уменията си на “плувец”. Те мислят, че това е някой луд, който още не е приет в болница. Първоначалният капитал на Бой Ганьо, спечелен от незаконно разграбване земите на забягналите след освобождението на турците, е вече сериозно увеличен и той се превръща в забогатял търговец, който обаче не спира да ламти за още. “Хората пари натрупаха” са последните му думи на бай Ганьо и стимул на неговите постъпки и действия. Макар и достатъчно богат, той продължава да се натрупва в квартирите и общежитията на българските студенти в Европа, за да не харчи излишни пари. Така се озовава в дома на чешкия учен културовед Константин Иречек. Чул, че Иречек е бил на служба в България, бай Ганьо счита това за достатъчен повод да се само покани в дома му. Преглътнал отказа да остане да спи у Иречек, той с охота приема поканата за обяд. Този обяд се превръща в истински кошмар за семейството на домакина. Събирането на разсипаната супа, мляскането, сърбането, подсмърчането и оригването на масата говорят, че нито културната европейска среда, нито общуването с интелигенцията са могли да развият у героя вкус към културно поведение. От началото да края на книгата, той си остава съшия простак, духовни беден, лишен от чувство за етикет и мярка на поведение. Той си остава груб и безцеремонен и когато афишира своята политическа поквара и политическото си хамелеонство. Особено ярък пример затова е разговорът с Иречек след обяда в дома му:

А бе, бай Иречек, ти либерал ли си, консерватор ли си? …Мене ако питаш, и едните и другите са маскари … Ако не си ли с тях, спукана ти е работата.

Героят е установи една печална истина – да е винаги със силните на деня, за да не изтърве келепира. А има и още нещо – спечелил вече много пари, той обръща поглед и към властта, мечтаейки “я депутат, я кмет да го изберат”, а това с опозиция е невъзможно. Тази нова страст на бай Ганьо е предмет на изображение във втората част на книгата. Завърнал се с много пари, бившият продавач на розово масло живее със самочувствие и със съзнанието за превъзходство над другите, парадира че знае чужди езици, макар че това са само откъслечни думи и изрази. Единствената промяна в него е, че е поевропейчел част от облеклото си и се е научил да връзва вратовръзка.

На родната сцена той съсредоточава всичките си сили и енергия в борбата за власт. Особено ярко проличава неговата безкруполност, когато прави избори. Нищо не е в състояние да го спре в пълзенето нагоре. Използвайки насилие и измама, героят подготвя изборния си успех. Интересен по своя състав е и електоратът му – цигани, хамали и нарочно освободени от затвора престъпници и убийци като Данко Харсъзина, всички те пияни и озверени към честните хора. Оригинално е самоизоблечението на героя по повод само избирането му за депутат:

С тая глутница и едно магаре да ми туриш насреща и него ще ти го избера …

С тази горчива ирония Алеко заклеймява политическата поквара на българската буржоазия, която вместо знаещи и можещи хора, поставя в коридорите на власт послушни марионетки. На такива като бай Ганьо им е потребно да бъдат на власт, за да осигурят още богатства, а докопали се веднъж до нея те са готови на всякакви унижения, подлости и безчестия, за да се задържат там. Затова бай Ганьо не е в опозицията. И как ще е, “когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, токова пристанища ще се строят?” От тия, които са над него във властта той иска да го уредят в някое “предприятие по тлъстичко”, което ще удвои и утрои капиталите му.

Така изпъква подлата и нищожна душа на хамелеона, който е готов да целува и двете ръце, и краката, и другаде даже, но да постигне целите си. На него му е все едно кого ще хули и кого ще ласкае – стига самият той да има полза от всичко това. И като журналист бай Ганьо се ръководи от своите нечисти цели. За него вестникът не е орган на обществено мнение и политически смисъл, не е защитник на народните и държавни интереси, а средство да се обругае политическия противник, да се наклевети личния враг, да се компрометират неприятните на него хора. И в същия момент, когато се кани да превърне вестника си в ругателство срещу невинни хора, бай Ганьо му поставя заглавието „Народно величие”. Какъв парадокс! Защото за него думата народ не е означавала никога нищо. Напротив – според циничната му философия „народът е стадо, като му завъртиш сопата, каквото искаш ще заиграе.”

Във финала на творбата в поквареното съзнание на героя проблясва мимолетно съзнание, че той и подобните му са превърнати на маймуни от господстващата вихрушка. Но това не е проява на пробудена съвест, а просто обвинение срещу по-силните на деня. Подчертавайки социалната природа на своя герой, Алеко Константинов му придава общи черти и качества, но те са оцветени от класовата същност на образа.Интересен и похватът на контраст между героя и околната среда, който се оказва основен извор на схема в произведението.

„Бай Ганьо” се е утвърдил като истински бестселър не само в нашата, но и в световната сатирична литература. Името на героя се е превърнало в нарицателно за простотия и невежество, за лакомия и жалко скъперничество, за преследване на келепира навсякъде и във всичко.

Героят е абсолютно актуален и днес, когато на световната сцена се извършват глобални политически промени.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „БАЙ ГАНЬО“

СТРУКТУРА И СМИСЪЛ НА „БАЙ ГАНЬО“ ОТ АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Илиана Кръстева

Едва ли друг български художествен текст се е превръщал в такъв стимулатор на метатекстове, както „Бай Ганьо“. Тази малка по обем книга става най-голямото изкушение и предизвикателство за родната ни критика. Рецепцията й сама по себе си е твърде показателна за насоките на литературното мислене и литературното познание. Преминала през различни възприемателни нагласи и критически стратегии, творбата на Ал. Константинов намира и своите различни „прочити“. Повечето от тях са „отворени“ – към идеологията, към народопсихологията, към нравствеността, към биологичната приспособимост или регионалността*. В опитите да се намери единствено верният отговор на въпроса „Кой е бай Ганьо?“ през изминалите десетилетия (всъщност повече от столетие) наред с многото рационални моменти се трупат и немалко предубеждения и едностранчиви квалификации – от препращането му изцяло в сферата на индивидуалните прояви (простакът въобще, некултурният човек от всички времена и народи) през националната характеристика (българинът изобщо) до точните социални координати (буржоата от епохата на първоначалното натрупване на капитали). Критиката се колебае между определенията за „Бай Ганьо“ като „весела, нужна книга, в която се оглеждаме, познаваме и засрамваме“ и „вредна, преждевременна творба, която ни лишава и от без това неголямото ни самочувствие“. Тези опростени квалификации са рефлексия на стремежа произведението да се възприема и интерпретира еднозначно и да се свежда до еднозначни формули. А всъщност Алеко-Константиновата творба е твърде многопластова, за да бъде подведена под общия знаменател на някакво точно, ясно и безпроблемно критическо определение. Посланията й са кодирани не толкова в типологията на героя, колкото в иманентната й същност, в значещите особености на художествената й структура.

В жанрово отношение творбата е трудно определима и това е една от своеобразните й особености, забелязани още от Пенчо Славейков, който я сравнява с „разхвърлени, небрежно написани скици“, прилични на „парчета от някое голямо разкошно огледало, което непредпазливият майстор е счупил, преди да го тури в рамката му“. Идеологът на модерната ни литература е доловил нехронологичността на книгата, нейната мозаечност. Като цяло тя е съградена от различни части, между които липсва причинно-следствена зависимост. Тези отделни фрагменти са определяни като разкази, фейлетони или хумористични очерци. В тях са вплетени (или „цитирани“) и ред други жанрове, като например пътни бележки, политическо послание, писмо. Тези отделни елементи обаче са здраво споени в контекста на цялото от централния персонаж и това придава на произведението единно звучене.

В структурно-композиционното си оформяне книгата също е твърде специфична. В нея се обособяват две части – всяка от тях със свой повествователен модел.

Първата част насочва вниманието към пътуването на героя „по Европа“ и се състои от девет самостоятелни разказа. Субект на действието в тях е Бай Ганьо, а субект на разказването – негов спътник, който от позицията на очевидец предава личните си наблюдения, впечатления, коментари и преценки за централния персонаж. Разказите за Бай Ганьо звучат във весела бохемска компания. Обсъждайки темата за пътешествията на колоритния българин в Европа, аудиторията искрено са забавлява и предава настроението си на читателя, но в същото време не пропуска и възможността да открои нравствената си позиция във връзка с разказваното, т.е. да въздейства на читателя и в дидактически план. Така се откроява една диалогична ситуация в рамките на приятелска компания, наподобяваща донякъде повествователната стратегия в книги като „Декамерон“ на Бокачо, „Кентърбърийски разкази“ на Чосър и др.

Повествователят е този, който препредава чутото и „сглобява“ разказаното от своите приятели (защото той е един от тях) в художественото пространство на книгата. Интересни са неговите преки намеси в текста, които експлицират авторовото послание и рамкират чрез него „невероятните разкази за един съвременен българин“. Произведението започва с ироничното твърдение „Бай Ганьо е вече цял европеец“, преминава през настоятелния призив на повествователя към героя („… моля ти се, Бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!…“) и завършва също с иронично твърдение, вложено хипотетично от автора в устата на героя („Европейци сме ний, ама все не сме дотам!“). Тук е мястото да отбележим, че книгата за Бай Ганьо, която Ал. Константинов издава през 1895 г., завършва с „Бай Ганьо журналист“, а останалите текстове са добавени след смъртта на автора. Подобна вторична намеса е възможна поради отворената структура на произведението – теоретично то може да поема неограничено количество текстове при едно условие – да разказват за Бай Ганьо.

Нека се върнем към повествователния модел на първата част, за да очертаем взаимоотношенията между пътешественика „по Европа“ и неговите спътници. Бай Ганьо встъпва в текста като познат и интересен обект за обсъждане и развлечение и всички с удоволствие се надпреварват да споделят личните си впечатления от срещите си с този колоритен българин. Разказвачите не са индивидуализирани. Те си приличат по това, че са образовани, интелигентни, нравствени и одухотворени млади хора, аналитични, критични, с чувство за хумор, които се нагърбват с трудната и неблагодарна мисия да играят ролята на медиатори между Бай Ганьо и Европа. Овладели чуждата култура, моралните норми и етикета на поведение в цивилизования свят, познаващи добре и своя спътник, те се опитват да направят знаците на този свят зрими за своенравния си сънародник („Ти не ходи ли, Бай Ганьо, …да видиш Виена?“, „Аз склоних Бай Ганьо да се разходим до операта и да си вземем билети за вечерта“; „Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указам и обяснявам на Бай Ганя…“). Бай Ганьо обаче не разпознава тези знаци, защото не желае да ги разпознае („Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати“; „…той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си дремне…“; „…отвори мускала с розовото масло и полекичка го бутна под носа на момата…“; „Вашия Сметана ли по чини, или туй, дето го помириса, а?“) Това постоянно, но напразно усърдие да се сближат езиците на двата свята (своя и чуждия), стремежът да се помогне на Бай Ганьо, тази своеобразна родова солидарност на разказвачите към героя всъщност е най-трайната и неизменна характеристика в отношението им към него. Колкото и различни да са от своя спътник във вкусовете, познанията, ценностите, нравствените приоритети, героите разказвачи са неотклонно до него, ръководени от формулата: „Съотечественик – трябва да му услужа.“ Чуждата обстановка, позната за тях, но непозната за Бай Ганьо, ги сближава и сякаш вменява в дълг на деликатните и отзивчиви младежи да ориентират своя събрат в новия за него свят, а когато се наложи, да тушират ефект от неговото неадекватно поведение пред смаяните европейци. Дори да се червят и срамуват заради него и вместо него („И представете си, господа, погледвам, потънал от срам, към ложите…“).

Така в цялата първа част на книгата героите разказвачи придружават в пътешествията му своя съотечественик и не само го описват, но и непрекъснато го коментират, иронизират, дори сатиризират. Те са, които експлицират нравствената преценка за героя и чрез нея застават между него и читателя. Те са обаче и тези, които забавляват читателя чрез веселите истории за колоритния българин. Така моралистичното и хедонистичното непрекъснато се вплитат едно в друго и заедно, в своята неразчленимост, въздействат на читателската публика.

Втората част на книгата сменя повествователния модел и разколебава позицията на разказвачите. Хедонистичното все повече отстъпва пред моралистичното. Героят става все по-драстичен и отблъскващ в своите прояви. В България Бай Ганьо е в стихията си. Той застава в центъра на политическите борби, превръща се в тяхна движеща сила, съсредоточава в ръцете си все повече власт. Така героят вече не се нуждае от посредничеството на разказвачите, от тяхното застъпничество, от охранителните им функции. Повествователят все повече го оставя сам да разкрие своята същност чрез словесните и речевите си жестове, а читателя – да направи сам своите изводи и да декодира нравственото послание на творбата без помощта на разказвачите.

Промяната на повествователния модел обаче става постепенно. Можем да я открием в различните имена, с които героите разказвачи встъпват в текста на втората част. За разлика от личните имена на Бай-Ганьовите спътници в Европа (Стати, Стойчо, Кольо, Цвятко, Илчо…), в повествованието за Бай Ганьо в България се открояват псевдонимите на разказвачите (Марк Аврелий, Арпакаш, Амонасро Етиопский, Ожилката). Подмяната е значеща и внушава ограничаването на свойското отношение към героя, целенасоченото отчуждаване на разказвачите от Бай Ганьо, дистанцирането от ужасяващите му превъплъщения в родината.

В „Бай Ганьо се върна от Европа“ субект на разказването е Марк Аврелий, който само е видял Бай Ганьо и е бил близо до него, без обаче да е част от неговата компания. Така свидетелската позиция на разказвача е силно разколебана и доста различна от плътното му присъствие до героя във Виена, Дрезден, Швейцария или Русия. Той пак е очевидец, но следи разговора отдалеч, от дистанция.

В „Бай Ганьо журналист“ разказвачът (Гедрос) не е непосредствен свидетел на историята за „Ганьо Балкански, редактор стопанин на вестник „Народно величие“, а преразказва онова, което е чул („Днес ми разправиха тази история подробно и аз ще ви я предам, като че съм бил там“). А в „Бай Ганьо прави избори“ изобщо липсва разказвач, липсва и приятелската аудитория, в която звучат „невероятните“ истории за този „съвременен българин“. Бохемската компания се разпада, веселието заглъхва, смехът и иронията отстъпват пред гротеската и сатиричното изобличение на един изцяло отрицателен персонаж, обобщаващ най-мрачните ипостаси на времето, най-жестоките и отблъскващи нрави, синтезиращ „мръсната пяна“ на обществения и политическия живот. Тук разказвачът няма място. Функцията му е „иззета“ от вездесъщия повествовател – от една страна – и от героите антиподи на Бай Ганьо – от друга. Така промяната в структурата на книгата внушава идеята, че злото трябва да бъде демаскирано докрай – без посредничеството на разказвачите, чрез себеразкриването на героя.

Пътуването. Тръгването „по Европа“ и завръщането „в България“. Своето и чуждото.

Първата част на книгата ситуира героя на пътя и се опитва да го идентифицира чрез пътуването. Началото на творбата насочва вниманието към тръгването чрез една от редките преки повествователни намеси: „Помогнаха на Бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец.“ Това изречение кодира в себе си множество алегорични внушения, отвеждайки към близкото минало и настоящото обществено-политическо битие на българина – преодоляването на агарянското робство с чужда помощ, новосъздадената по белгийски маниер конституция, опитите на нашенеца да се изживява като европеец. В този общ алегоричен контекст Бай Ганьо е обобщеният образ на нашия съотечественик, запътил се към Европа, където на фона на чуждото ще има възможността да осмисли своето. Или ще пропусне тази възможност.

Опозицията свое – чуждо е твърде продуктивна в литературата на Българското възраждане. Паисий свръхоценностява родното (език, род, култура, история, народностни добродетели) и го противопоставя на негативното чуждо (хитрите и лукави гърци). Чинтулов също се прекланя пред своето, представено в лириката му в символните образи на балканския лъв, благородната искра на патриотичната любов, християнския кръст. Това са зримите знаци на българското юначество, които ще затъмнят отоманския полумесец (чуждото тук се концентрира изцяло в отблъскващия образ на турския поробител). Петко Славейков („Изворът на Белоногата“) интерпретира своето не в националноисторически и политически план, а в морално-етичен. Българският свят е видян като система от строги и строго охранявани патриархални ценности, като един сакрализиран свят на родния патриархален уют, а чуждото е маркирано отново в негативен план – като изкушение, като неприемлива и нежелана „другост“ за патриархалния човек. Добри Войников („Криворазбраната цивилизация“) интерпретира въпросната опозиция чрез противопоставянето на два типа герои – от една страна, това са повърхностните чуждопоклонници, обсебени и заслепени от бляскавата външност на чуждото, нямащи сетива за истинската същност на европейската цивилизация, отричащи изцяло родното като грубо, недодялано, примитивно; а от друга – мислещите родолюбци, отстояващи ценностите на родното, но и приемащи новото, чуждото в неговите същностни измерения.

В този диалог „Бай Ганьо“ е поредната реплика, чрез която Ал. Константинов конституира своята гледна точка за лицето и опакото на цивилизования свят, но заедно с това за лицето и опакото на българина и българското. Чрез своя колоритен герой той преобръща и пародира националните митове и очертава контурите на антигероичното, на пошлото и бездуховното.

Бай Ганьо пътешества из Европа, но не успява да се докосне до същността й, до по-дълбинните пластове на нейната култура. Всъщност героят и не желае да осъществи пълноценен „диалог“ с европейската цивилизация. Житейската му концепция е доминирана не от етически и естетически ценности, а от чисто практически, и то в най-откровените им прагматични измерения. В такъв смисъл и общуването си със света Бай Ганьо свежда единствено до равнището на материалното (да продаде розовото масло, да хапне на чужда сметка, да удари келепира – както би се изразил самият той). Духовните аспекти на този свят не го интересуват, героят няма сетива за чуждото, не желае да научи нищо ново и стойностно, поради което пътуването не го обогатява. В този смисъл много точни са обобщенията на Тончо Жечев, според когото Бай Ганьо е „най-окаяният пътешественик на земята“. И още: „…няма по-отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня – без божествената лудост на Рицаря, без идеала на Одисей. Цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството, без багаж освен прословутите дисаги…“

Освен дисагите Бай Ганьо носи обаче и друг един „багаж“ – незабележим за него и възтежичък за околните – „багажът“ на своето самодоволство, безцеремонност и чувство на превъзходство. Както и една болезнена мнителност. Този „багаж“ му пречи да се впише в контекста на Европа, да разбере „етикета“ й, „езика“ й, знаците й. Той е както неразбиращ, така и неразбран в този чужд за него контекст, макар че често претендира да „знае“ всичко за европейците („Знам ги аз тях…“) и да играе ролята на „врял и кипял“ в този свят. Комизмът на ситуациите в повечето случаи е предизвикан от драстичното разминаване между Бай-Ганьовото самочувствие и показно перчене и поведението на останалите, което е в рамките на общоприетите регламентации на „етикета“. Със своите приумици колоритният българин често „взривява“ тези регламентации и скандализира европейците („…Бай Ганьо я оскърбил с действие, похванал я и не само я похванал, ами си извъртял и ръката със стиснати зъби. Тя искаше да вика полицейския. Скандал!“), а своите спътници – българските студенти – кара да се червят от срам. Героят обаче няма съзнание за конфузността на ситуациите, в които изпада. Напротив – смята, че е покорил със своето ориенталско обаяние европейците и гордо се бие в гърдите: „- Булгар! Булга-а-р!“ Именно изкривеният и окарикатуреният образ на своето е това, което Бай Ганьо тържествуващо показва на света. По лицата на чужденците се чете обаче не възхищение, а негодувание и най-вече съжаление: „Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошел, непостъпил още в лудницата възточен човек.“ Така онзи, който иска да смае с подвизите си европейците, да им покаже на какви „чудеса“ е способен „сливнишкият герой“, „балканският гений“, е припознат от тях като луд. Своето и чуждото се разминават. Бай Ганьо разкрива пред света опакото на своето и не успява да види лицето на чуждото.

От друга страна обаче, героят е разбрал, че за да постигне целите си в Европа, е необходимо да „се препоръча за цивилизован човек“, да докаже, че „не е прост“. Това съзнание често го кара да „мимикрира“, да потулва част от това, което е, и да показва част от това, което не е. Затова наред с червения пояс и накривеното калпаче ще сложи редингот и вратовръзка. Затова наред с обичайните за речника му груби, простоезични думи („келепир“, „чифути“, „бошлаф“) в езика му тромаво и претенциозно ще се появят и чуждите, разбира се, деформирани по байганьовски („пърдон“, „гърсон“, „юн кафе“). И всичкото това в една невъобразима смесица, в която и своето, и чуждото са разколебани и еклектично „размити“ – своето е с европейско лустро, а чуждото – комично побългарено: „А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата…“

Така първата част на книгата гради представата за Бай Ганьо, пътуващ „по Европа“, но неуспяващ да усвои дори частица от духовните й пространства. В чуждия свят той предпочита познатите образи на своето и контактите „със същите турци, гърци, арменци, сърби, арнаути, каквито е привикнал да среща всеки ден“. Един от разказвачите („Бай Ганьо на гости“) прави много точен анализ на отложената или, по-точно, – на невъзможната среща на нашия герой с чуждата цивилизация: „За търговия ли отива, ще иде при българите-търговци, а чрез тях той даже не сеща, че влиза в съприкосновение с европейци. А че именно вън от тая ограничена сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че не иска даже и да знае. Възпитанието, нравственият мир на европееца, … музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на Бай Ганя.“

Така, „необременен“ от чуждата култура, необогатен от европейския опит, се завръща Бай Ганьо в България. В родината обаче той гради авторитет и респектира сподвижниците си тъкмо чрез пребиваването си в чуждия свят. Завръщането на Бай Ганьо е съпроводено от „товара“ на неговото мнимо превъзходство и от ореола на мнимото му познаване на Европа, което героят натрапва на околните като истинско: „…сега има по-импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа. Европа му станала като таквоз … като нищо.“ Сам невеж и непохватен в Европа, сега „нашият немец“ ще демонстрира „изтънченост“ пред „своите прости другари“, ще подчертава границата между тях и себе си и ще преекспонира своята надпоставеност: „ – Живи да ви оплача аз вас – произнесе състрадателно Бай Ганьо. – Ех, Пратер, Пратер!… Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пратера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям – не можете го разбра.“

Така, присвоил образа на чуждото и представящ го като свое, Бай Ганьо успешно манипулира сподвижниците си и се опитва да сплаши противниците си. Особено силно е това послание в разказа за изборната „победа“ на героя, която той тържествено увенчава с думите: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил…“ Тук лицемерието и демагогията на Бай Ганьо открояват за пореден път извода, че той е в състояние да види само опакото на Европа, което обаче представя като нейна същност, като истинското й лице.

Опозицията байганьовско – антибайганьовско, или за многозначността на националното в книгата на Алеко Константинов

Дотук говорихме преди всичко за Бай Ганьо – за неговото псевдопътешествие; за комичните ситуации, в които попада; за своето и чуждото, лицето и опакото на Европа, за „подвизите“ на колоритния българин в Европа и в родината. Време е да очертаем и другия смислов полюс в книгата, който се противопоставя на централния персонаж и неговите стойности и ги отрича, без да успее да ги победи. Това са Бай-Ганьовите антиподи, реабилитиращи представата за нравствеността и духовността на човека, за неговото достойнство и възвишен, облагородяващ идеализъм.

Образът на централния персонаж е толкова ярък и доминиращ като присъствие, че успява да „засенчи“ останалите. Успява дори да „излезе“ от страниците на произведението и да заживее самостоятелен живот (в анекдоти, вицове и др.). Книгата на Ал. Константинов обаче – чрез художествената си структура и образната си система – „настоява“ да бъде четена и разбирана адекватно. Тя гради ярки и запомнящи се внушения за безцеремонния „рицар на печалбата“, за егоиста, простака, грубияна, наглия парвеню, за арогантния и отблъскващ „донжуан“. Но успоредно с това изгражда облика на неговия антипод – на интелектуалните спътници на Бай Ганьо в Европа или на чувствителните, морално извисени опозиционни кандидати в България – не така ярки, колоритни и запомнящи се, но присъстващи в художественото послание на книгата като нравствен коректив и духовна опозиция на байганьовското, като възможност за възвръщане на националното ни самочувствие.

Така Алеко-Константиновото произведение обособява два полюса на българското и ги интерпретира чрез опозицията байганьовско – антибайганьовско. Първата част от опозиционната двойка е монополизирана в голяма степен от централния персонаж, който е и главният обект на изображение в книгата. Бай Ганьо и неговите „подвизи“ в Европа е темата, която развеселява и развлича бохемската компания. Бай Ганьо и неговото безцеремонно възкачване по стълбата на властта в България е темата, която смущава и дори смразява разказвачи, повествовател и читатели.

Проявленията на байганьовското в Европа се открояват предимно в битови ситуации. Поставен в разнообразни сюжетни обстоятелства (във влака, в банята, в операта, в кафенето, в дома на Иречек и т.н.), нашият герой е твърде енергичен и напорист в желанието си да покаже на „хилавите и безцветни“ в неговите представи европейци що е то източен колорит, „балкански гений“, „юначен“ и „мъжествен“ българин. И в същото време е безкрайно мнителен към тях, подозиращ в учтивите им маниери и любезните им думи все нечестни помисли и прикрити „желания“ към съдържанието на безценните му дисаги („Ти не ги гледай, че са такива  мазни…, не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо“). Затова все пришива нови джобове на антерийката си, тъпче мускалите с розово масло в пояса си, зорко бди за целостта на прословутите дисаги.

Отношението на Бай Ганьо към околните е предопределено от материалния интерес. Ако има изгледи да извлече някаква полза за себе си, Бай Ганьо става инициативен, изобретателен, твърде усърден в желанието си да „се препоръча за цивилизован“, дори учтив. Думата „келепир“ събира като във фокус всичките подбуди, действия и преценки на героя („Келепир има в таз работа. Хората пари натрупаха…“, „Като има келепир, и бай ти Ганьо знай да обича“). Ползата, материалната изгода стои над всичко в системата от ценности на нашия герой. Това обаче е една драстично преобърната ценностна система, в която изконните нравствени категории са зловещо трансформирани, а доброто и злото са разменили местата си. Патриотизмът се е превърнал в изпразнено от своето съдържание клише и, по-точно, – в груб прагматизъм („Другарите му го угощаваха с ядене и пиене – той ги угощаваше с горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда“). Интересът към науката и познанието изцяло е елиминиран от „духовните хоризонти“ на Бай Ганьо или е подменен с интерес към вездесъщия келепир („Аз много съм любопитен да изуча Европа… Вий кога обядвате например?“); „Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни!“). А учените за него са „ахмаци“, „страшни диванета“, хора наивни, непрактични, достойни единствено за съжаление и презрение.

Бай Ганьо е конституирал свой непоклатим „нравствен“ кодекс, който никога не подлага на съмнение. Никакви колебания или вътрешни противоречия не могат да нарушат духовния му свят, в който властва бездуховността. Този „съвременен българин“ е в съгласие със себе си и самочувствието му не се накърнява дори и в най-смешните и жалки ситуации, в които изпада. Безцеремонността и самодоволството са неговата „запазена марка“, неизменният му отличителен белег. А в „Бай Ганьо в Дрезден“ героят демонстрира душевна грубост, дебелащина и цинизъм, които отвращават и отблъскват както опечалените чужденци, въпреки съчувствието им към „скръбта“ на героя, така и неговите съотечественици, иначе твърде снизходителни към неговите „подвизи“.

Бай Ганьо с присъщите си прагматизъм, арогантност и безскрупулност обаче не е самотен рицар на бездуховността. И в Европа, а по-късно и в България той намира и своите нравствени двойници. В първата част на книгата това са Бодков („Бай Ганьо на гости“), губещите времето си в игра на карти български студенти („Бай Ганьо в Швейцария“), Димитров, Асланов („Бай Ганьо в Русия“). Те не са индивидуализирани и разгърнати като образи, а имат художествената задача да „тиражират“ представата за централния персонаж, да обозначат и илюстрират мрачния, негативен и отблъскващ образ на българското.

Бай Ганьо има обаче и своите антиподи – представящи позитивното, възвишеното в човека и неговия нравствен свят. В Европа „шества“ наглият, егоистичен и самодоволен рицар на печалбата, но винаги редом с него е одухотвореният му и етичен спътник, в който се оглежда светлото лице на двойствения ни национален облик. Героите разказвачи, придружаващи Бай Ганьо, са ерудирани и интелигентни, възприемчиви към стойностите на чуждата цивилизация, с чисти помисли и открити сърца, вярващи в облагородяващата сила на познанието и културата. Те разпознават в своя спътник егоиста, грубияна, парвенюто и се дистанцират от него чрез хумора. И във веселия им смях, и в ироничните им реплики и забележки звучи снизхождението на надмогналия битовото човек, извисил се интелектуално и духовно над тесните рамки на грубия практицизъм. Те успяват да погледнат отстрани на своя съотечественик, да анализират и развенчаят неговите кумири, да от-кроят пред погледа на читателя адекватната нравствена оценка за байганьовското. В същото време героите – спътници на Бай Ганьо – винаги се стремят да тушират ефекта от неговите странни, причудливи и необясними постъпки и да загладят впечатленията от драстичните му превъплъщения. Тоест – целта им е да уравновесят представата за българското в очите на европейците. Чувствителни, те изпитват неудобство, притеснение, срам заради Бай Ганьо. Етични, те се опитват да разберат и дори да оправдаят неадекватното поведение на своя сънародник. Добронамерени и отзивчиви, винаги се стараят да му помогнат. А когато не успеят, изживяват загубата като лична драма, като трагедия за българина и българското изобщо („Ние се провалихме окончателно…“ – „Бай Ганьо в Дрезден“).

Опозицията байганьовско – антибайганьовско все повече се задълбочава, особено във втората част на книгата, и намира своята кулминация в „Бай Ганьо прави избори“. Завръщането в България е съпроводено и с промяна в статуса на героя. Той вече е в цетъра на политическите събития, владее техните механизми, манипулира ги и се изкачва все по-нагоре по стълбата на властта. Прави го безцеремонно и агресивно, отново без вътрешни колебания и в хармония със себе си. В този смисъл не можем да приемем, че Бай Ганьо се развива. Това е един монолитен персонаж, който проявява различни страни от своята същност в зависимост от ситуацията. В Европа все пак е „чужд“, колкото и свойски да се държи навсякъде. В България намира своето място като двигател и господар на обществено-политическите събития. Но тази своя роля в родината героят е предначертал още по време на пътешествията си в чуждия свят. Пред Иречек Бай Ганьо представя контурите на бъдещата си политическа деятелност: „…Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата… Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха…“ участието във властта е гаранция за материален просперитет. Това са движещите сили на Бай-Ганьовата инициативност и деятелност, на неговите обществени изяви.

Първата стъпка към властта нашият герой вижда в конформизма, в способността безгръбначно да се приспособиш към всякаква конюнктура. И без колебание дава идеята и сам активно се включва в промяната на посланието до княза. Бай Ганьо и компания без никакви скрупули преобръщат смисъла на адреса според посоката на новия политически вятър, подменят всяка дума с нейната противоположност и доказват пълното обезценяване на словото във всепоглъщащия вихър на политическите страсти. Ключови думи тук стават „изкалъпвам“ и „наопаки“. Подалият оставка Стамболов вече не е нито „Цицерон“, нито „Нютон“, а се преобразява в „Калигула“ и „Тамерлан“. От „человек“ става „свирепия звяр“, „бясното чудовище“. Така моралът отстъпва, за да възтържествуват безчестието, демагогията, политическото хамелеонство.

Бай Ганьо и неговите сподвижници показват не само как словото може да бъде лишено от изконната си същност, но и как може да бъде дискредитирана журналистиката. За разлика от Възраждането, когато издаването на вестници и списания е просветителски дълг, висша отговорност пред повелите на епохата, проява на безкористен идеализъм, то за „героите на новото време“ е единствено изгодна сделка („Защо не, да издаваме. Кьораво има ли?“); „Взема се решение да се съобразяват с времето и обстоятелствата, па и с келепира, ако е „рекъл Господ“). В „Бай Ганьо журналист“ смисълът се носи от все същите ключови думи („опак“ и „изкалъпвам“), за да се внуши идеята за преобърнатия байганьовски свят, в който добре овладяното клише може да осигури комфорт на героите в разколебаното откъм морални стойности българско публично пространство. („Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат се, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде…“, „А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите“). Така в търсенето на заглавие за Бай-Ганьовия вестник се стига до парадоксалната взаимозаменяемост на „България за нас“ с „Народно величие“. В мисленето на новите герои на епохата тези две понятия се оказват синонимни. Родината все по-успешно се обсебва от низките страсти на своите най-недостойни синове.

Това внушение е още по-релефно откроено в „Бай Ганьо прави избори“ – най-мрачният щрих към портрета на едва прохождащата след Освобождението българска демокрация. И тук главното действащо лице е Бай Ганьо – идеолог и вожд на предизборна шайка. Плътно до него са нравствените му двойници – Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина, които със страхопочитание попиват всяка дума на този „втори Бисмарк“. Заедно те режисират изборния ден, превръщат го в добре обмислен и отрепетиран предварително сценарий, който впоследствие прераства в зловещ спектакъл на насилието, бруталността и демагогията.

Срещу този сценарий Бай-Ганьовите антиподи – опозиционните кандидати – нямат никакъв шанс. Във времето, когато на повърхността на обществения живот изплува „мръсната пяна“, идеалите не могат да победят. Вярата, надеждата и любовта са засенчени от пошлостта и пълната деморализация. Насилието елиминира законността. Демагогията тържествува над демокрацията („И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил…“). Антибайганьовското разкрива духовната си сила и практическото си безсилие пред байганьовското.

Тук представата за светлото лице на българина е разгърната най-вече чрез детайлите в духовния портрет на Иваница Граматиков (авторов двойник) – кандидат на опозицията. Този герой е нравствена антитеза на Бай Ганьо. Той е всичко онова, което Бай Ганьо не е. Така двете контрастни лица на българското са интерпретирани чрез цяла поредица от полюсни характеристики на двамата герои (идеализъм – прагматизъм, алтруизъм – конформизъм, одухотвореност – бездуховност, деликатност – безцеремонност, романтична мечтателност – груб практицизъм).

Както вече бе отбелязано, байганьовци удържат физическа победа над своите опоненти. Те са новите рицари на епохата, „есенцията на печалната действителност“. Те са грубата бездуховна сила, която тържествува над духовността и нравствеността („Идеали? Суета, вятър!…“). Това е мрачната констатация, която повествователят откроява в последната си пряка намеса. Но в нея се чете и искрица надежда, че бъдещето няма да е само на байганьовци: „Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, Бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партия, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:

„Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…“

Така „Бай Ганьо“ разколебава националния мит за свръхценността на всичко, което е българско. Книгата на Ал. Константинов показва и лицето, но и опакото на българина и на човека изобщо. Светлата и тъмната страна са във вечно противоборство. Можем само да се надяваме, че един ден светлината ще победи мрака. Както се надява и Алеко Константинов.

БЕЛЕЖКИ:

*. Критическата концепция на Алеко-Константиновата книга е твърде обширна и сложна тема, затова тук само ще маркираме някои от най-ярките й интерпретации. Д-р Кръстев и Боян Пенев поддържат тезата за националния характер на героя (Бай Ганьо репрезентира типологията на балканския, съответно на български простак). Марксистката критика вижда в централния персонаж социален и класов тип (Д. Благоев прозира в Бай Ганьо типа на зараждащия се буржоа, усетил в джоба си „силата на капиталеца“, а Г. Бакалов стига още по-далече, виждайки в него „бащата на българските фашисти“). Според д-р М. Ралчев Бай Ганьо е „малкият брат на Санчо Панса“, а в преценките на Г. Геземан – „биологически характер“, адаптивен и витален, жилав и устойчив – все положителни според автора характеристики, благодарение на които народът ни е оцелял въпреки историческите превратности и вековното робство. [обратно]

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „БАЙ ГАНЬО“

ДО ЕВРОПА И НАЗАД

(ЕСЕ)

Алеко Константинов създава един герой, сътворен с много обич и вдъхновение, който, макар и пълен антипод на автора си, му донася незабравима слава. Не е трудно да се открият източниците за творческото въображение на писателя, защото Бай Ганьо е по-скоро творение на действителността, отколкото на писателя. Алековата заслуга е в навременното му взиране в епохата, в нетърпимостта на чувствителната му и честна гражданска съвест към пошлото, грубото и прагматичното. И понеже „главната му надежда” е, „ че кога да е, ще бъде оценен по достойнство”, както отговаря на Иван Шишманов, Щастливеца ситуира новия герой на събляклата „агарянския ямурлук” България на страниците на художествената литература.
Алеко се увлича по пътешествията, мечтае дори да направи околосветско пътуване. И тази страст по чуждото и невидяното, по далечното и екзотичното, по отдавна свободното и цивилизовано друго пространство е естествена, след като векове наред българинът е отправял своя взор най-много до хоризонта на своето родно място. Дошлата свобода отключва жаждата за движение, за промяна, за удовлетворение на човешкото любопитство към чуждия начин на живот.
Бай Ганьо също е обзет от желание да пътува. Какво ли ще стане, ако двамата – Алеко и човекът с дисагите, се срещнат? Едва ли обаче те биха се срещнали, защото двамата имат различни интереси, респ. пътища. Единият иска да научи повече за чуждите нрави и култура, а другият продава, скъперничи, сякаш иска да подчини чуждия свят на нашата „култура”. Европа трябва да научи повече за Балканите. Но ето че двамата пътници се срещат. Единият се превръща във вдъхновение за другия. Да отидеш чак в Чикаго и там да видиш, че „до една маса в кьошето седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си българин Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари… ” Е, това се казва щастие! Не стига, че преди малко си видял чудото Ниагара и си благодарил на Бога, че си доживял да го зърнеш, ами сега и това – да отидеш в Чикаго, и там да откриеш нещо, което отдавна си търсил да намериш – прототипа на своя литературен герой. С какъв ценен товар ще се завърне любителят на пътешествията от далечната земя – с „хрумналата идея за бай Ганя”.
Вазов създава „галерия от типове и нрави български” в повестта „Чичовци”, а Алеко успява да създаде типовия образ на балканските нрави само чрез един-единствен герой. Успехът на Щастливеца се дължи на намерената подходяща среда, в Която е поставен Бай Ганьо – в пределите на европейското. Авторът се досеща, че за да внуши нещо истинско, да създаде нещо колоритно, то трябва ярко да контрастира на фона, върху който ще бъде изобразено. Затова търговецът на розово масло, въоръжил се с достатъчно хитрост, пресметливост, подозрителност и нахалство, натъпкал шарените дисаги със скъпоценните мускали, може вече да хваща „трена” за Европа. Но защо за Европа – ние къде сме? Като че ли не принадлежим на нито един континент, все не си знаем географското местоположение. Мислим се за европейци, а пътуваме към Европа. Тя ни мисли за ориенталци, а пък митническият служител от Нюйоркското пристанище предизвиква гнева на Алеко, защото ни смята ту за унгарци, ту за „руси”, ту за турци. Но колкото и Европа, и светът да не са чували за младата ни държава, Бай Ганьо ще им покаже къде се ражда розовото благоухание и какво значи „булгар”.
Алековият герой цени времето. Не иска да пилее живота си в безрезултатни пътешествия и да бъде търсач на „културни” впечатления. Ако беше такъв, той би тръгнал само с куфар (Бай Ганьо и куфар?!), сложил в него най-необходимите принадлежности, с пътна карта и джобни пари. Но нищо от тези неща не му е необходимо. Той не е от тези, които сменят дрехите си всеки ден, не му трябва географски пътеводител, защото все ще намери нашенец да го упъти къде се намира най-евтиното кафене. Бай Ганьо няма навика да търси музеи, а джобни пари все ще изкара, ако има „келепир”в търговийката с мускалите. Той е и пестелив, не си пада много по обичайните за европейците бакшиши. Така че в пълна сила за него важи максимата, че „времето е пари”. Каква му е сметката, ако „гледа Виената” – „хора, къщи, салтанати” си има и у нас. Героят изпитва болезнена ревност, когато другите му се хвалят с историческите си и културни забележителности. Недоверчив е към тази част от европейското, защото дълбоко в своята „бронирана” за „зложелателите” душа, той смята, че всичко това е не защото желаят да обогатят културата ни, а защото искат да ни „скубят”. Затова на изложението в Прага, в един от музеите Бай Ганьо възкликва: „Поврага им старините, дайте тука перото! Дай, че бързам! ”, и като в алея на славата оставя следа за своето велико присъствие. Написва с „разтреперана, влажна и потна ръка… две звучни думи: Ганю Балкански. ” Така героят оставя своя автограф върху европейската „карта”. Само да посмее Европа да нехае за нашето съществуване. „звучните думи” озвучават гръмко всяко пространство, където се намира Алековият герой. В операта или в банята, у Иречек или на изложението в Прага, българското ще се популяризира. Българско не значи изостанало и просташко, наивно и беззащитно. Времето на робското послушание е вече история. Сега Ганьо Балкански ще рекламира новото лице на родината.
Първата част на книгата „Бай Ганьо”, където нашенецът е в Европа, е осеяна от думи и изрази, свързани с националната принадлежност на героя. „Сега му е времето“ да се манифестира всичко, което е всепризната наша гордост -гостоприемство, „болгарский табак”, български инат. Така изпъква родното на европейска територия. Като екзотичен експонат мустакатият пътешественик кръстосва пътищата на Европа. А това пътешествие не позволява на героя да се докосне до сърцевината на цивилизацията, затова, макар „Врял и кипял из Европа”, тя не го впечатлява, а е „станала като таквоз… като нищо. ” Нищо е и Бай Ганьо за нея. Защото Европа не са задимените кръчми и евтини бръснарници, тя е нещо по-„таквоз” – по-недостъпна за човека, който се страхува да общува с нея чрез културните й кодове. Тя гледа на него както изумените немци наблюдават „фееричните” движения на балканския плувец в банята. Негодуванието им бързо се сменя със съжаление, което обаче грешно е разкодирано от въодушевения демонстратор като „безкрайно удивление на неговото изкуство”. Това незабавно повишава самочувствието на Бай Ганьо, който желае цяла Европа да чуе гръмкото: „Булгар! Булга-а-р”. С една дума – пази се, европейско, българското идва! Ти сега ще видиш „ехе, на какви работи още е той способен” България може спокойно да си кротува под старопланинската сянка, защото има кой да я покаже на другите. Нейното име кънти из европейските улици: „инат глава българска”, „болгарский табак”, „българи сме най-сетне”, „и туй ми било българин”, „България майка мила”, „гостенин от България”, „ще си приказваме за България”. Бай Ганьо упорито спекулира с тази екзотична дума, сякаш изговарянето й, повтарянето й ще накара европейците да я заобичат, както той я „обича”.Героят е в Европа, но сигурно носталгичните му чувства към родината го карат да не се прехласва сляпо по чуждия свят. Вкъщи и стените помагат, а там той е безпомощен, изложен е на постоянно враждебно отношение – щом всичко струва пари! У тия хора няма никакво гостоприемство. Ех, къде е българското? Как къде, у бай Иречек. Знае Бай Ганьо, че не може чешкият интелигент да не е възприел нещо от българските нрави, все ще се смили да почерпи с един обяд разговорливия си гостенин. А ако Иречек е забравил как се развива политическият живот у нас, то ето човек, който ще му сподели, че „не се рита срещу ръжена”, че „не си ли с тях – спукана ти е работата”, че „ келепир има в тия работи”. И най-важното е, че „като не им клатиш шапка – дявол не може те избра”. Знае той кое е „средството да нямаш врагове”, защото е „врял и кипял в тия работи”, а и тепърва има да кипи.
Но стига господин Балкански е обикалял недружелюбните и пълни с исторически и културни забележителности европейски улици. Родината го зове. Отиде, видя, поспечели, не остана очарован от напредъка на другите държави. За него Европа няма лице, има само опако. Не може да я заобича. Дори създателят му бащински го моли да не бъде толкова черноглед: „Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведенията на нашата хубава Розова долина и… моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се натрапвало все туй опаки!… ”
Но било, каквото било, пътешественикът се завръща. А сега, пази се, Българийо, европеецът идва. Българинът в Европа е смешен и жалък, но на родна земя е заразително опасен и страшен. Към Европа – с дисагите, назад – със самочувствието, водещо след себе си безскрупулността, арогантността, приспособенчеството. Бай Ганьо вече няма да играе на дребно – мускалчета, гюлово масло! – това беше в зората на неговото извисяване. Сега има политика, парламент, вестници – все сигурни начини за забогатяване. „Хората пари направиха! ”- не с идеали (тия с идеалите пишат хумористични очерки и нямат четиридесет стотинки да си купят тютюн), а с мъдрата житейска философия, че преклонена глава сабя я не сече, че опозицията е вятър работа. Ех, затова Бай Ганьо си я обича „България майка мила”. В нея той е Ганьо Балкански, а не просто някакъв си българин. Само тук може и избори да прави, и вестник да издава, и депутат да става. С право се беше заканил на учените на път за Европа: „Страшни диванета са туй учените, ама ще се върне бай ти Ганю в България, па видя-щем кой е кум, кой е сват. ” В свои води героят изпълнява заканата си. Има подражатели, възхищаващи се на далновидните способности на завърналия се от чужбина сънародник. Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина застра-шително вземат надмощие над „тия диванета учените” и Алеко истински се страхува за съдбата на младата българска държава, която не е имунизирана срещу такива парвенюта-простаци и може скоро да стигне до разочарование.
Но докато „непоправимият идеалист” се тревожи за надвисналата заплаха над родината му, героят му „работи” за собственото си благополучие. Докато Алеко „убива” пороците на новото време със смях, то неговото творение Бай Ганьо разчиства пречките по пътя си по най-сигурния начин – с куршум. Просто защото е дошло време, в което най-доб-рото „средство да нямаш врагове” не е да им се кланяш, а да ги убиваш. Знае ги Бай Ганьо тия работи. Той що свят е „изръшнал”.

Read Full Post »

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – ФЕЙЛЕТОНИ
„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ”

В самото начало на 1897 г. във в. „Знаме”, В три почти поредни броя, излизат фейлетони под общото заглавие „Разни хора, разни идеали”. Познатият ни четвърти текст е намерен сред ръкописите на Алеко Константинов и е публикуван непосредствено след смъртта му. Днес тези четири творби са известни като цикъла фейлетони „Разни хора, разни идеали”. Тази Алекова творба може да бъде разглеждана в няколко плана.

Като литературно-историческа фактология, тя е продължение на една практика от възрожденско време, установена с обединените под общото заглавие на рубриката „Знаеш ли ти кои сме?” фейлетони на Любен Каравелов и Христо Ботев.

В библиографско-биографична проекция текстовете се явяват фактологично последни и свидетелстват за непредизвестено прекъснат творчески и житейски път. Разсъжденията тук са повече в плана на статистическото подреждане, започват с работата по подготвянето на първия том от „Алеко Константинов. Съчинения” (1901) на първия негов биограф Пенчо Славейков и фактите отдавна са известни.

В нормативно-естетически план обаче те имат особено място в поредицата от фейлетони, писани от автора в периода 1894-1897 г. Разгледани така, четирите фейлетона бележат крайната точка по пътя на вътрешната еволюция на жанра при Алеко Константинов и оставят открит въпроса с какви точно свои особености правят възможно това.

За да се разбере добре постановката, трябва да се напомнят дефинитивните изисквания на жанра „фейлетон”: злободневно-сатиричен характер, обществена значимост на темите и злободневност на съдържанието, с хумористично-сатирична емоционална оценка и публицистична темпераментност; да насочва към значими обществени или лични недостатъци, които осмива; тъй като това е жанр художествено-публицистичен, използваните имена и факти в него могат да бъдат истински или измислени… Накратко, от една страна, фейлетонът трябва да бъде задължително актуален, злободневен, достоверен в плана на своя обект; от друга страна – разобличаващ, осмиващ, отричащ в плана на личностното негативно отношение на пишещия. Като резултат, чрез подобен род текст се заявява и защитава обществено ангажирана позиция.

Тези същностни особености на жанра открива и доста точно формулира в самото начало на века и Пенчо Славейков. В предговора към том I на „Съчинения” той посочва следните няколко характерни белега на фейлетона като жанр: актуалност, достоверност, проява на „индивидуалитета на самия коментатор” (защото: „Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен, фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е аза. ”), възможност за игрови превъплъщения и волята за нахлузване на „маска”, която вместо „да пречи на говора му, спомага още повече тоя говор да бъде непринуден”.

Както се вижда, определението на Пенчо Славейков е по-добро и по-обхватно от новите теоретични интерпретации на жанровото понятие, защото диференцира стойностите, значението и функцията на авторовата гледна точка и поетическата техника, с която се постига тя.

Четейки последните Алекови фейлетони, не може да не си помислим, че „игровите” превъплъщения и волята за нахлузване на „маска” са отбелязани като че ли точно заради тях.
По начина на предаване на посланието (в случая личното отношение и сатиричната оценка на автора), творбите от „Разни хора, разни идеали” започват да изглеждат като разкази, при все че всъщност са фейлетони.

Защо това е така?

Четени критично неангажирано, те наистина на пръв поглед изглеждат кратки белетристични творби, съставени от монолог на един персонаж – изглеждащ като главен герой, чиито думи създават усещане за контекст – ориентират във време, социална среда, морални принципи и др. В четирите текста това са запомнящите се персонажи на помощник-регистратора (I), на мечтаещия за служба в Солунската митница (III) и по-малко запомнящите се – на амнистирания политик (II) и на даващия съвети за преуспял живот чичо (IV).

В тези текстове изглежда да се разказват истории или случки – житието и битието на помощник-регистратора, че дори и на кокона Поликсени и доктор Сперандо (I); потайните истории на IV и V полицейски участък и делата на Парламентарната анкетна комисия и т.н. (II); политиката (външната) за 1897 г. (III); политиката (вътрешната) за 1897 г. (IV)…

В тях изглежда да има свидетели-събеседници – групата на онези, за които помощник-регистраторът е „нашият помощник на регистратора” (I); безликите присъствия, които наливат вино (II) и подклаждат печката (III); както и вироглавият племенник, безжалостно издевателстващ над загрижения си чичо (IV). Макар и с регистрирано присъствие, тяхното нали-чие изглежда да създава усещане за комуникация, за позиция, за гледна точка.

Накрая, изглежда като да са налице градивните елементи на един разказ.Но всичко само изглежда да е така.

Героите-персонажи в „Разни хора, разни идеали” всъщност не са конструирани по класическото правило на художествения (литературен) герой. Те не въплъщават „аз”. Първоличната форма на монолозите е лингвистична формула. Аз-ът е на нивото на граматическото аз. Този аз не създава характер. Той е само начертание, проект на тип. Граматическото аз изявява метафоричния аз на определен обществен тип, изявява инвариантно самосъзнание на определена (исторически конкретна) социална група. Чрез този аз не се върви към откриване на личностна идентичност, макар като на читатели да ни се струва, че е точно така. И тук се разбива най-солидната стена на белетристичното – текстовете не създават характери, не създават персоналитети. Това са герои-фигури, чиято тезисност е старателно камуфлажно покрита чрез изглед за конкретност (разбирана като единичност, уникалност). В този смисъл героите, като конкретни хора, стават все по-невъзможни, а разказваното (представяното) от тях все повече се отдалечава от възможността за буквално достоверно лично битие.

Никога не обитавали полето на личното, те само фигуративно представят социално конкретен персонализъм. „Разните хора” са общностно представителните фигури от света на дребното чиновничество (помощник-регистраторът, I), от света на падналата политическа върхушка (амнистираният политик, II), от света на кандидатите за нова икономическа власт (кандидатът за Солунската митница, III), от света на моралната хамелеонщина (напътстващият своя племенник чичо, IV). В този си вид те се явяват емблематични за конкретно исторически български тип във времето и разкриват проявленията му в социалното, политическото, икономическото и моралното. Чрез техните настървени монолози се изговарят „разните идеали” на времето:

– присвояването на роля, при това в най-външния й и най-повърхностен знак – „Зорът ми е да изтикам регистратора… ” (заради звънеца на бюрото);

– умението при всички обстоятелства и всички превратности да бъдеш печелившият – „Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаш. Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честити труженико… ” (II);

– циничното желание да се мине по най-прекия път към най-трайното лично облагодетелстване на принципа „след мен – и потоп“: „Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене… ” (III);

– Вулгарната философия на практичното живеене – „Прави каквото правят хората ” (IV).

В номерацията може да има и нещо случайно, но ако я приемем като ред, може да прозрем демонично разрастващия се уродлив образ на „единия човек” от времето на 90-те години (на миналия век). И точно този образ, изглеждащ твърде „художествен”, е всъщност саморазобличаващата се достоверност, злободневност, фактичност.

Говорейки за хората и идеалите, не трябва да пропускаме онези невидими присъствия от фейлетоните, за които стана дума по-рано. Ако проследим внимателно текстовете и по-конкретно начина, по който звучат тирадите на основните герои, ще забележим нещо особено – монолозите са силно полемично насочени, а това означава диалог, диалогизиране, обръщане към друга и различна гледна позиция, към която се определя позицията на говорещия. Героите-фигури са говорещи герои. В думите си те конструират тези, чрез думите си овладяват света. Монолозите им се сформират само защото са полемично обърнати към една друга позиция – позицията на „ветрогонците”, „ветрогоните”, т.е. тези, които „гонят вятъра”, вятъра, раздухващ и объркващ блатната застиналост на прослойковия климат.

И в четирите фейлетонът са появява този образ. В първия групата на „ветрогоните” е абстрактно извикана и риторично предпоставена: „… Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии – хайде де, а пък аз не съм от тях… ” Във втория – те вече имат ясно очертано социално и политически идейно лице: „Е добре, драги борци – бих извивал аз на ветрогонците, – за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? – … Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха… Глупци!… ” В третия фейлетон имат институционален образ: „Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър! … Туй комети, туй дружества, организация, пропаганда -всичко е бошлаф! Добре прави почитаемото правителство, че ги презира тези нехранимайковци!“ В последния – категорията е въплътена в реалното лице на племенника и чрез него тя трябва да бъде разгромена със смразяващите аргументи на бита и битовото .реално съществуване: „Защо не се свестиш и ти един ден, па да издухаш този вятър от главата си, па да тръгнеш и ти наред с хората… ”

Точно срещу тази хипотетична (и не чак толкова) позиция на „вятърното” и „вятърничавото” израстват позициите на героите-фигури „на деня”. Контрапунктно на „вятъра” като идеал, в един друг ред израстват вариантите на „идеалите” на „завета”, които могат да бъдат сведени до личното „добруване”, разбирано като „наслаждение”:

– за помощник-регистратора то е в звъна на звънеца от бюрото на регистратора: „И виж ти каква справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на мойта маса няма. Защо, моля ти се? Туй човещина ли е? Защо ме мъчат тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? ”;

– за амнистирания политик то е власт, пари, имот, чрез които всичко може да се заличи, стореното да стане несторено, безчестието да стане слава, а престъплението – чест: „Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли?… Аз паднах, но пак живея, ти пак страдаеш.”;

– за мечтаещия Солунската митница то е безгрижен живот на брега на Охридското езеро: „Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака. ”;

– за чичото то е в представата за „живот като другите”: „… па да тръгнеш и ти наред с хората. Я погледай твоите връстници. ”

Тези „идеали” са саркастично снизени от старателно размития пласт на „вятърничавото”. В четирите случая „вятърът” има различни имена: „някаква си правда”, „дивотии” (I); „законност и свобода” (II); „комитети”, „дружества”, „организация”, „пропаганда” за Македонската свобода (III); „опозиция”, „пуста борба” и „пуста критика” (IV). При това, работата дори не е в имената – по-важното е общото между тях, а то е във функционалното им осмисляне: „вятър” е всичко, което „не е полезно” за конкретния герой, което не носи „полза”, което не възвръща усилията. Също както и тези, които ги правят реално съществуващи „ветрогоните” са някакви си „тях” (от които героят не е)(1); „глупци”, „честний труженико” (иронично) (II); „нехранимайковци”; „башибозук. Те са нещо също толкова досадно пречещо, нецелесъобразно, безполезно, колкото и „вятърничавият” им идеал.
Прагматизмът на ежедневието е сменил високата патриотична житейска философия. Резултатът личи в промененото  социално поведение и променения език. Първото е декларирано в новите житейски постулати – от монолозите и на четиримата герои (макар само на последния да са оформени като житейски съвети); може да се извлече наръчник на социално валидно поведение, в който устойчиво място имат агресивната простащина, политическата безпардонност, подлостта, хитростното послушание, социалният и морален конформизъм:

„Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кюшетата, не, не ми са дотам меки очите… ”, „… никой път не съм бил опозиция. ”, „…да напреднеш, ама трябва, да бъдеш кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!… ” (I);
„ Чувай какво ще ти кажа аз тебе: покорна глава сабя я не сече, разбра ли ме?”, „Баш сега му е времето да си мълчим, да си кротуваме. ”
„Прави, каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите…“, „С гюрултия гърло не се пълни.“, „Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят.“, „Па спечелиш ли веднъж доверието, – накриви си калпака: няма да усетиш даже как ще ти тръгне работата напред.” (IV).

Второто се налага с променената употреба на езика. Смисълът на „патриотизъм”, на „свобода”, на „правда”, на „справедливост” може и да съществува все още в съзнанието, но той е рецидив от отказано (в настоящето) минало. Затова към момента на говоренето от понятия и идеали те се превръщат в утилитарно функционални думи: „патриотизмът” е вече възможността лично да „оползотвориш” родината; „свободата” е възможността да получиш „наслаждение”, а „справедливостта” и „правдата” съществуват само дотолкова, доколкото могат да опишат етични възможности само за теб самия.

Поставена в позицията на снизеност и презряност, „вятърничавостта” вкарва внезапния контраст, отграничителната линия, която създава перспектива, отваря солиптично колабиралите конструкти на героите и ги намества във всеобща (извънвремева) перспектива на ценности и стойности.

Оказва се, че „разните” хора не са толкова „разни”, а „разните” идеали са всъщност идеалът на безпроблемното съществуване, каквото и да значи това и на каквато и да е морална и друга цена да е постигнат. Героите-фигури все по-демонично израстват като фигури от едно общество, което все повече заприличва на добре отгледана джунгла. И стават толкова по-страшни, колкото по-ясно очертана става споделеността на тяхното етично разбиране и социално поведение.
С убийствено точния си усет за появата на нови социални феномени Алеко Константинов, посредством този цикъл фейлетони, дава синхронното свидетелство за тяхната поява.

Отстоявайки позицията си на „върховен създател”, той незабележимо вмъква разкъсан, иронично отстранен авторов коментар; проявява (за пореден път) най-добрите страни от разказваческия си талант – наблюдателност, чувство за детайл, за знак, умение да се създава перспективата на иронията и съмнението…

И макар четирите фейлетона от цикъла „Разни хора, разни идеали” да са построени върху пласта на жанрово задължителното актуално, злободневно и фактично, те запазват свидетелската проекция към вечното, типичното и конструктното.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ”

ИЗОБЛИЧЕНИЕ НА НРАВСТВЕНАТА И ПОЛИТИЧЕСКА ПОКВАРА В ОБЩЕСТВОТО

Основният замисъл на Алеко Константинов при създаването на цикъла от фейлетони „Разни хора, разни идеали” е свързан с разобличението на най-ярките типове обществена нравственост в българската действителност през 90-те години на XIX век. Чрез привидно безобидния смях публицистът кара читателя да се замисли върху същността на негативните явления, които пречат за осъществяването на хармонията в обществените отношения. Затова не е чудно, че гласът му се чува и приема като нравствен коректив на епохата.

Избрал за герои на фейлетоните си „величията” на деня, контрастно противоположни на обществените реалности, Алеко Константинов търси типичното в проявленията им. Различието в „идеала“ на своите герои от общоприетия морал авторът открива още в първия фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали”. Негов субективен носител е помощник-регистраторът: „Нашият помощник на регистратора е страшен комик. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата си съдба. ” Изповедната форма за индивидуален изказ на героя дава възможност да се навлезе в неговия ограничен свят и да се потърси смисълът на недоволството му, ориентирано към всички онези, които му „пречат” („все не мога да си пробия път!… ”).

Във всеки следващ фейлетон Алеко Константинов задълбочава разобличението на деградиралия човек в условията на постоянна девалвация на нравствените ценности. Във втория фейлетон като герой е изобразен един от амнистираните палачи. Този път диалогично (по-скоро това е диалог в монологична форма) се влиза в неговия микрокосмос, изпълнен с грозна и покварена душевност. Без никакви скрупули този „герой“ на епохата показва истинския облик на едно мракобесно време, в което преобърнатите стойности се приемат като естествено явление – без никаква перспектива да се сменят обстоятелствата: „Ура, да живее амнистията!… Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България… Ха-ха, ха-ха… ”

Най-цялостно разгърнат е образът на героя лъжепатриот от третия фейлетон. Като социално явление той е познат още от фейлетоните на Христо Ботев. Но новото следосвобожденско време открива нови пътища за развитие на лъжепатриотизма. Героят на Алеко е свободен. Открито заявява желанията си: „Солунската митница! Калифорния, да я вземе мътната! И иди, че не бъди патриот, иди после това, че не съчувствувай на македонците… ”

Единственият герой, който диалогизира (макар че в края на краищата пак налага собствената си позиция), е еснафът приспособенец от четвъртия фейлетон. Неговият прагматизъм е универсален и се препотвърждава, откакто съществува човекът. Удобен за всички времена, той е най-гъвкав и устойчив, защото го интересува само безличното и незабележимо съществуване:.„Защо и ти да на влезеш  в болшинството, както другите?… Па спечелиш ли веднъж доверието – накриви си калпака: няма да усетиш как ще ти тръгне работата напред. ” Реалист, без никакви романтични илюзии, този Алеков герой живее скромно и тихо в днешния ден, за да притежава утрешния и всички, идващи след него.

И в четирите фейлетона Алеко Константинов характеризира персонажите чрез техните стремежи. Помощник-регистраторът иска да заеме по-високо място в обществената йерархия, за да забогатее. За тази цел той се превръща в демагог, обсебен напълно от дребнавите си и недостойни цели. Опитващ да се скрие зад достойни цели („горе-долу ползица за народа”), в действителност се оказва завистлив кариерист: „Зорът ми е да изтикам регистратора… И пак нищо, и пак няма звънец. Управия до коляно! Аслъ калпав народ сме ти, интелигенцията. ”

Но ако този герой е воден от лични и егоистични подбуди, определящи поведението му, много по-страшни са политическите стремежи на амнистирания палач от втория фейлетон. Очевидно е желанието му не да преосмисли поведението си, а да продължи с политическите престъпления и шантажи. Превратностите на времето за него не съществуват. Винаги има миг на „върховна” изява: „че животът е колело, че могат да настанат времена за истинско разчистване на сметките…За три дена само да се възстанови онази славна епоха, аз би им изтръгнал из дробовете тези демонски бележки, но… кой знай!,.. Нека му мислят ония, на които половината от живота мина в непрекъснати преследвания и унижения…“.

Лъжепатриотът от третия фейлетон се стреми само към едно: да спечели чрез грабежи, а не с честен труд. Неговата цел е също егоистична и неприкрита. За него най-важното е да има „келепир”, защото „патриотизъм”е анахронизъм (респективно и „патриот”). Универсални са стойностите на безцеремонно изповяданата безнравственост: „Ех, че келепир… Да ще султанът да ни даде Македония, че да ти се изтърся аз тебе в Солун, ама догде е нашата партия на власт, че да ти се курдисам аз тебе на митницата… Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака, стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!… Туй комитети, туй дружества, организация, пропаганда – всичко е бошлаф! ”.

Привидно най-непретенциозен е героят от четвъртия фейлетон. Той иска да уреди личното си благополучие – независимо от начина. Държи на дискретност при постигане на целите: „Всички на работа са наредени и парици си спастриха, и къщите си издигнаха… кога пари ще спечелиш, та и ти кол да забиеш, и ти къща да завъртиш… Прави, каквото правят хората… ”.

Всеки един от Алековите герои има ръководен принцип в живота, който спазва стриктно и последователно, дори когато обстоятелствата са неблагоприятни за това. Фейлетонистът успява да намери най-вярната отправна точка към поведението на персонажите; проявяващи в единство мислите, думите и делата си – Дори в най-заплетените ситуации. Очевидно е, че нито един от тях няма определени политически възгледи, понеже им липсва обществена заинтересованост. Ръководи ги единствено личната изгода, защото са егоисти. Тяхното разбиране за обществения и за личния морал е еснафско и тесногръдо. И все пак е постигната индивидуализация при разкриване на типичното в поведението им.

Помощник-регистраторът е намерил своя „идеал” за оцеляване: „Вярвай бога, никой път не съм бил опозиция… Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. ” Амнистираният палач има самочувствието на победител, въпреки годините, прекарани в затвора. С нескрит цинизъм се обръща към малцината, останали честни и неподкупни борци за идеали, за да наложи своите разбирания за историческо развитие. Страшни са риторичните му въпроси, отправени към всички „ветрогонци”, „…за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? – Вятър! Законност и свобода, ха-ха… Глупци!… Остана честен… Глупец, счупена пара не струва твоята гладна честност!… Спечеленият с упорен честен труд хляб, ще кажеш ти, е по-сладък от амврозий. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а моето злато е наслаждение. ”

И най-страшното в тази житейска теория е нейната повторяемост векове наред – все по-съзнателно и все по-нагло – до пълната профанизация на обществените идеали. Антихуманна е риториката на героя. Тя е агресивна в открито поднесената безнравственост, граничеща с наглост: „Е, добре, аз паднах – где е твоето тържество, нещастнико? Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш… Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честни й труженико… ”

Реално погледнато, тези принципи все по-често се налагат като водещи и в днешно време крачката до житейската философия на лъжепатриота е само една. Защото и той е човек на настоящия миг, на изгодата от политическите машинации, от безпринципното присвояване на материални ценности – без мисъл за духовните измерения на всяка човешка постъпка. Всичко при него е точно премерено и не са възможни грешки: „таман сега му е времето… Сега да има някои да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт… За Цариград сетне ще му мислим… Ама не му е времето, моментът не е благоприятен… И сега време за вълнение ли е бе, джанъм?… Баш сега му е времето да си мълчим, да си кротуваме… ”.

Целта е категорично определена. Очертан е пътят на човека, който винаги успява да се нареди с непретенциозната си кротост и с безпомощността си. Такива хора умеят да паразитират дълго, необезпокоявани от никого, понеже изглеждат безобидни. Но би могло да стане страшно, ако се почувстват пренебрегнати. В този смисъл те са вечни – като ръководните си принципи в живота. Зад привидната благост и добронамереност на чичото – еснафа приспособенец от четвъртия фейлетон, се крият безнравствените средства за оцеляване на бездуховния. Това е неговата философия: „На теб ли остана света да оправяш бре, чедо… Политика къща не храни… Прави, каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите… С гюрултия гърло се не пълни… Криво-право, мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят… Па спечелиш ли веднъж доверието – накриви си калпака… Па да видиш тогава чест, да видиш почести… стига ти само да си посвиеш опашчицата и да гледаш на всичко през пръсти. ”

Привидната пасивност и неангажираност към обществените проблеми е скритият механизъм за материални облаги – малкото, дребно щастие за еснафа: да се преживее встрани от проблемите на обществото в името на спокойствието и благополучието.

Различни са средствата за действие за постигането на целите на Алековите герои от цикъла „Разни хора, разни идеали”. Помощник-регистраторът си служи с доноси, анонимни писма, заплахи, лъжи и унижения. Двигател на действията му е завистта на дребния подлец, който не би се спрял пред нищо: „И аз уж се увирам около големците: … Като вляза при господина министъра, и аз все се старая да се докарвам… Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш… Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, та где оня късмет!… Види се работата, и подлец да бъдеш не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш или просто трябва да имаш зализана физиономийка… ”

Точно защото е страхлив, този герой притежава умението на хамелеона да се приспособява към обстоятелствата и да избягва опасностите: „Колкото за строг – строг съм: писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел… че като се насвяткам, че като почна да ги режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник – вдън земя! Добре, че не ме обаждат… ”

Амнистираният престъпник познава само и единствено терора като начин за общуване. Няма издевателство, което не би приел да извърши, за да се наложи в живота. С цинична откровеност не само признава деянията си, но и се гордее с тях: „Браво! Значи всичко от миналото е предадено вече на забвение… Косите ми настръхват… Всичко е заличено вече с амнистията… За три дена само да се възстанови онази славна епоха, аз би им изтръгнал из дробовете тези демонски бележки… Нека му мислят ония, които ги тътриха по участъците…, които… бяха измъчени, изтезавани, разорени, опропастени… ”

Директно поставеният въпрос към не-назования поименно, но политически характеризиран доста пълно, опонент е показателен за предпочитаните средства за действие: „Я ми кажи ти, ей, човече, ти, който немил-недраг се скиташ цели десет години и бленуваш недостижимото, ти, когото ний тъпчехме из участъците, когото за удоволствие осъдихме на смърт и пак за удоволствие оправдахме, и отново пак осъдихме, защото тъй изискваше нашият интерес, защото намирахме, че ти можеш да послужиш като средство чрез тебе да сплашим, да всеем ужас и трепет, кажи ми ти, недоял-недоспал нещастнико, ти какво спечели със своята упорита борба, а? Я проследи в какъв ужас изминаха твоите цветущи години. Какво разбра ти от живота? ”.

Това е философията на политически безпринципния войнстващ демагог. Той оцелява и печели „битката” с обществото чрез девалвацията на нравствените ценности. Алеко Константинов, като участник в неуспешната кампания за избирането му за народен представител преди повече от век, открива трагичния смисъл на обществените явления. Придава им универсалност – лаконично и ангажирано.

Много по-прозрачни са действията на лъжепатриота. Чрез грабежи той запазва обществената си значимост, защото знае икономическата изгода от всяка намеса в политиката. Затова иска да бъде добре с всички – дори когато става дума за бъдещето на страната: „покорна глава сабя не я сече… ”

И еснафът от последния фейлетон използва познатите на помощник-регистратора средства за действие – раболепие, примирение с подлостта. Това е, което има предвид, когато казва на племенника си: „Аз гледам да го направя човек… Я покротувай една-две годинки, та виж няма ли да те приемат. Защо се обаждаш, защо не си мълчиш; теб какво ти влиза в работата, че тоз бил подлец, па оня бил крадец… Твоя работа ли е това? ”. Така се формира съзнанието на човека марионетка, готов да бъде манипулиран от всички политически режими.

Алеко Константинов обръща особено внимание и на нравствената същност на героите от тези фейлетони, проявявана в характера, в социалната им психология и в морала. Помощник-регистраторът е жалък, ограничен, но агресивен Кариерист. Политическият престъпник е циничен. Топ няма никакви морални задръжки и колебания. Лъжепатриотът е алчен, но страхлив. Неговата робска психика не се свени да очаква и търси разбиране и дори съдействие от султана и от останалите балкански държави за постигане на личното си благополучие. Този тип герой не вижда по-далеч от собствената си изгода. Не е много по-различен и еснафът от четвъртия фейлетон, който въплъщава в не по-малка степен от другите деформирания морал на епохата.

Фейлетонистът подхожда към индивидуализацията на героите в четирите фейлетона по различен начин. Помощник-регистраторът е изобразен чрез монолог, който го типизира като явление. Сам характеризира себе си. Доказва негативните преценки на другите за типа човешка нравственост, който въплъщава. Във втория фейлетон диалогът в монологична форма още по-убедително води до саморазкриването на един безнравствен човек, готов да отстоява позициите си винаги и при всякакви обстоятелства. Лъжепатриотът в третия фейлетон, чрез речевата си характеристика: интонация, градация на чувства и желания, разкрива света на псевдоидеала и мнимата грижа за бъдещето на държавата. Още по-убедителна е речевата характеристика, постигната посредством множество пословици и поговорки, в четвъртия фейлетон. Оцветени интонационно, „мъдрите” поуки се запомнят и читателят се замисля върху безнравствената им същност. По този начин нравственото падение на героите е във вътрешно взаимодействие. Всеки следващ фейлетон надгражда наблюдаваната нравствена деформация в предишния. Създава се художествена представа за циклична повторяемост на негативните явления в обществения живот.

Чрез антитезата на характерите във втори и четвърти фейлетон, Алеко Константинов противопоставя две ценностни системи, два типа човешка нравственост. Така, макар и косвено, авторът утвърждава светлия си идеал за едно по-хуманно и демократично общество.

Чрез комичното и трагикомичното като естетически категории, Алеко Константинов успява и пряко, и косвено да изобличи недъзите на обществото, като показва несъответствието между същността на явленията и героите и тяхната външна изява. Но както може да се очаква – присъдата на писателя към персонажите не е еднаква.

Към помощник-регистратора той изпитва презрение и отвращение. Протестира срещу политическата демагогия на амнистирания престъпник. Надсмива се над зловещия „патриотизъм” на лъжепатриота, налагащ се чрез мимикрия, защото би могъл да стане страшен с поведението си. С явно отвращение изобличава еснафа приспособенец. Като използва възможностите на сатирата (от ирония до сарказъм – в зависимост от общественото поведение на персонажите) – фейлетонистът създава ангажирана политическа картина на времето.

Читателското отношение към героите на Алеко Константинов от цикъла фейлетони „Разни хора, разни идеали” се провокира от авторовата позиция. Те събуждат преди всичко отвращение. Отблъскват с низките си страсти и стремежи. Будят тревогата на читателя, защото не са изключение в обществото. А нравствената им нечистоплътност предизвиква основателна погнуса и нежелание за среща очи в очи с тях.

В цикъла фейлетони „Разни хора, разни идеали” Алеко Константинов художествено интерпретира нравствени проблеми с негативни стойности. Провокира съзнанието на поколения читатели. Затова и днес посланията на големия фейлетонист, оценен високо още от съвременниците си, грабват вниманието и дават повод за нови интерпретации.

Read Full Post »

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „БАЙ ГАНЬО“

НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ПЪРВА ЧАСТ НА КНИГАТА

Миряна Янакиева

„… тези разхвърлени, небрежно написани скици приличат на парчета от някое голямо разкошно огледало, което непредпазливия майстор е счупил, преди да го тури в рамка.“

Пенчо Славейков

С това живописно сравнение Пенчо Славейков илюстрира своята критическа преценка за такива свойства на Алековата книга „Бай Ганьо“, каквито са нейните фрагментарност, отсъствие на сюжетно единство, композиционна отвореност и незавършеност. И ако според критериите за художественост, с които мери Сравейков като създател и изразител на литературната идеология на кръга „Мисъл“, изброените характеристики се припознават като слабости на творбата, то днес те биха могли да бъдат функционално осмислени с оценъчна безпристрастност (неутралност).

Наистина ли са толкова безформени и несъбираеми „парчетата“, от които е направена книгата? Още на входа към нея, в подзаглавието, те са наречени „невероятни разкази за един съвременен българин“. А в първата част, озаглавена „Бай Ганьо тръгна по Европа“, по ирония на литературнотеоретичния понятиен език, тези разкази-парчета са обхванати именно от нещо, което се нарича композиционна рамка. Тя е в диалогична форма. Отваря се от ентусиазираната подкана на един от участниците в приятелската „вечеринка“, който предлага всеки от присъстващите „да разкаже по нещо за бай Ганя“. След поредицата от девет разказа, посветени на чужбинските подвизи на съвременния българин, рамката е затворена с констатацията, че „Бай Ганьовите истории нямат свършване“. Взети сами по себе си, тези кратки диалози в началото и в края на първата част на Алековата книга дават любопитна информация както за нейния герой, така и за провокираното от него разказване. Потвърждават съобщената още в началното изречение повсеместна известност на бай Ганьо, който, в качеството му на цял европеец е обект на вниманието на всички. Свидетелстват, че действията и изявите, с които героят е станал толкова популярен, са от естество да предизвикват оживена готовност да се разказва за тях. Разкриват, че всеки би могъл да разказва за бай Ганьо, както и че това разказване би могло да се окаже безкрайно. Несвършващите истории на героя като да търсят и намират сами своето езиково въплъщение в представеното като устно слово на разказвачите, чиято множественост също е значеща. Разрояването на субектите на разказване е един от аспектите на критикуваната от Пенчо Славейков неединност и необвързаност на книгата – отделни един от друг разкази, отделни и различни разказвачи. Пак според Славейков дори героите на всички тези разкази са различни, като само името бай Ганьо се повтаря, а подредбата на историите е толкова произволна и случайна, че нищо във възприемането на творбата не би се повлияло от това в какава последователност те биха били четени. Или, иначе казано, ако продължим да се възползваме от подадената от Славейков метафорика на счупеното огледало, парчетата в рамката, въпреки общата форма, която тя им очертава, остават несглобяеми вътре в нея.

Веднъж вече по-горе беше формулирано питането дали това е наистина така. То очевидно е реторично. От отстояваната в настоящия текст гледна точка към Алековата книга се виждат ясно връзки между поместените в споменатата диалогична рамка разкази и логика в подреждането им. С което тази гледна точка се различава от Славейковата. Според нея обединяваща функция има фигурата на анонимния повествовател в първата част, който си отрежда ролята на предал чутото. Неговото присъствие е сигнализирано още след първия диалог с изречението „Най-сетне се съгласихме да започне Стати“. Първото лице и минало свършено време на глагола ясно указват свидетелската позиция на този, който го изрича. Но докато другите участници във вечеринката на веселата компания са поименно назовани, той остава анонимен. Освен това, въпреки началната подкана всеки от присъстващите да разкаже за бай Ганьо, негов разказ няма. Това подчертава една определена негова надпоставеност спрямо представената ситуация. Този анонимен повествовател разказва за това как другите разказват за бай Ганьо. Тази негова позиция му позволява не само да пресъздаде (преповтори) разказаните от другите истории, но и да улови и посочи техните реакции спрямо разказваното. На няколко пъти той не пропуска да отбележи изразеното от един или друг разказвач нежелание да продължи да говори за бай Ганьо. Например:

„- Повече не ща да ви разказвам, господа – извика отчаяно Кольо.“ („Бай Ганьо в Дрезден“)

„Цвятко ни заяви, че не желае да продължава разказа си“. („Бай Ганьо на изложението в Прага“)

„- Остави се, гнус ме е – заяви Васил“ (непосредствено след разказа „Бай Ганьо в Русия“).

Значението на тези свидетелства се откроява още повече, когато си припомним веселата и нетърпелива надпревара на желаещите да разказват за бай Ганьо в началото на първа част. Претендирайки кой да започне пръв, те си оспорват и степента на знание по темата за съвременния българин:

“ – Аз ще разкажа.

– Чакайте, аз зная повече…

– Не, аз, ти нищо не знаеш „.

Във въведения по такъв начин въпрос за компетентността на разказвачите по проблема кой е или какво е бай Ганьо се съдържа и един възможен ключ към функцията на подредбата на деветте разказа в композиционната рамка на първата част. Тяхното четене в определената им в творбата последователност позволява да се улови една важна тенденция. Всеки следващ разказ отразява нарастване, задълбочаване и проблематизиране на знанието за героя. И макар че, както твърди френският философ Пол Рикьор, „всяко разказване е вече коментар на разказваните събития“, с колкото по-експлицитен коментар е съпроводено разказването, толкова по-явна и категорична изглежда оценъчната позиция на говорещия, а тя, на свой ред, е функция от равнището на неговото познаване на обсъжданата реалност. В този смисъл е показателно нарастването на относителния дял на открития коментар от разказ към разказ. Ако първите два – „Бай Ганьо пътува“ и „Бай Ганьо в операта“ – почти не излизат извън хумора на описаните от разказвача Стати ситуации, то още в споделеното от Станчо („Бай Ганьо в банята“) присъстват знаци за по-различно отношение към героя, обусловено от проявената в този разказ степен на познание от страна на разказвача. Последният всъщност познава бай Ганьо още преди да се е запознал с него. Една сутрин в кафенето във Виена той е връхлетян от безцеремонния си съотечественик, който му нарежда да стане, за да го придружи за разходка, и му се представя като Ганьо. Когато си припомня този момент пред слушателите си, Стойчо вмята следното: „Нямаше нужда да ми казва, че е Ганьо“. Още тук името на героя престава да функционира само като собствено. Разкрива се възможността то да се използва като нарицателно, чрез което да се изразят вече направени наблюдения и заключения за действителността, за която е знаков тъкмо този тип „съвременен българин“, обсъждан от участниците в разговора.

Оттук нататък тази тенденция се запазва и разширява. В следващите разкази става ясно за колко още други нелицеприятни истини не може да не стане дума, когато се говори за бай Ганьо: за българската нецивилизованост („Бай Ганьо на изложението в Прага“), за меркантилността на една категория български студенти в чужбина („Бай Ганьо на гости“), за българската журналистика („Бай Ганьо в Швейцария“)… Общото впечатление е, че с включването на всеки следващ разказвач се увеличава и усложнява знанието за това какво всъщност е бай Ганьо. Като че ли много неща, за които участниците в разговора не са си давали достатъчно ясна сметка, все повече се изявяват и осъзнават от тях именно благодарение на разказването. Но паралелно и в зависимост от това протича и другата промяна, за която вече стана въпрос. Първоначалната безгрижна веселост и напориста готовност, с която започва разговорът, все повече се изместват от нежелание, стигащо до отвращение и погнуса. Колкото повече се знае за бай Ганьо, толкова по-трудно е да се говори за него просто за забавление.

Така погледнато, разказите, от които е изградена Алековата книга, все по-малко приличат на несъединими парчета и проявяват вътрешното си единство и неслучайния характер на своята последователност. А колкото до тяхната невероятност, тя може би е именно в това, че чрез тях се постига такава проникновеност и обхватност на познанието за действителността, каквито без тях не биха били възможни.

Read Full Post »