Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for декември, 2017

УВОДИ ЗА 11- 12 КЛАС -АВТОРИ

Ботев

/увод/

Всяка епоха ражда свои изключителни личности, носещи в себе си целия заряд на времето, в което живеят, но и също така изпреварили това време и надарени с духовна сила, която ги прави лидери. Епохата на Българското възраждане е динамичен период, в който народът ни преосмисля ценностите си и има нужда от такива лидери. Един от тях е Христо Ботев, заемащ достойното си място в българската история и литература, тъй като съчетава по неповторим начин слово и дело. Поезията на Ботев е израз на непреклонната му житейска позиция, според която свободата е най-висшата човешка ценност. Според него тя е състояние на духа и трябва да бъде осъзната, за да бъде постигната. Творецът обезсмъртява именно личността, която носи силата да осъществи героичния подвиг и да поведе своя народ по пътя към свободата.

Вазов

/Под игото увод и теза за „Пиянството на един народ“/

Творчеството на Иван Вазов е художествена летопис на българското историческо битие. Половин век Патриарха отразява всяко значимо събитие и гради чрез творбите си образа на българското. Първият български роман Под игото изобразява най-значимото събитие през Възраждането Априлското въстание. Като роман епопея той има за основа историческо събитие със съдбоносно значение за нацията. Романът проследява подготовката и избухването му, разказва как обикновеният българин успява да преодолее робското у себе си и поведен от своите водачи, пожелава свободата. Този процес на духовно пробуждане и обединение на целия народ около една свята идея извоюване на свободата, е в центъра на главата Пиянството на един народ. Тази глава е Вазовото есеистично обобщение за духовното разкрепостяване и израстване на народа, метафорично представено като пиянство. Целта на Вазов, както последователно ни убеждава романът, е да покаже как историята пречупва отделния човешки живот, как движението на духа минава през стереотипите на бита, след което нищо вече не е същото.

Алеко Константинов

Алеко Константинов е личността станала символ в родната литература на активна гражданска позиция, безкомпромисно слово, пределно чиста съвест, неизчерпаема страст към пътешествията и откривателски дух . Щастливеца става част от родния литературен живот през 1894 година, когато разочарован от жестоката бруталност, с която се манипулират изборите, се отказва от пряко участие в политическия живот и изразява своята гражданска позиция в първия си фейлетон По изборите в Свищов. Оттук насетне, макар и само за няколко години, Алеко Константинов в голяма степен определя облика на българската литература от последното десетилетие на 19 век и задава един нов модел на изображение на действителността. Той пише каквото му диктува съвестта (по собствените му думи). И българската литература случва на една пределно чиста съвест, която непримиримо се противопоставя на всичко пошло и ниско в националния ни живот, заклеймявайки изпъкналата на повърхността гнусна пяна (А. Константинов) със силата на смеха. Щастливеца изповядва своя девиз свобода, честност и любов и отстоява тези принципи като гражданин и творец. За краткия период от 1894 до 1897 година той създава пътеписи образци в жанра, ярки фейлетони разобличаващи лицемерието в действителността и комичния епос (Тончо Жечев) в българската литература Бай Ганьо.

Елин Пелин

/увод и теза, която става за почти всички разкази/

Елин Пелин, определян като сладкодумеца, за пръв път с изключителна увлекателност изобразява селото в българската литература. Още с първите си творби той утвърждава свое хуманистично виждане за човека и неговия живот, за правото му на избор, за негово задължение да изживее живота, както може, да го приеме такъв, какъвто е, с всичките му радости и скърби. Човекът на Елин Пелин приема естествено и мъдро и живота, и смъртта, и радостта, и тъгата, защото всичко е божи дар. Така още през 90-те години на 19 век Елин Пелин открива нови пътища за развитие на българския разказ, създава една модерна разказваческа система и наред с Иван Вазов и Йордан Йовков се утвърждава като един от върховете на българския разказ. И ако за Патриарха водещо е националното, за Йовков универсалното, то Елин Пелин се интересува от социалните процеси.

Художественият му свят е социално поляризиран. В съзвучие с изострените в началото на века социални проблеми, предопределящи тежкия живот на селяните, конфликтът в Елин-Пелиновия свят е между бедни и богати, между селяни и граждани, между поданиците и властта, между човека и държавата. И макар загатнатите в разказите проблеми да остават нерешени на фона на неравностойната борба със закона и държавата, с немотията и несправедливо устроения живот, всеки от обикновените Елин-Пелинови герои намира решение за себе си. Селяците на Елин Пелин, макар и да страдат, са здраво свързани с реалността и посвоему се борят със страданието с едно типично чувство за хумор, с широки и отворени за чуждата болка сърца. Те не се примиряват с несправедливостта, а се бунтуват срещу социалната неправда. Изпитанията, страданието не могат да сломят непобедимото им жизнелюбие. Привързани към земя, семейство, животни, те черпят сили от песента и танца, от красотата на мечтата и дълбоко в себе си носят порива за любов, простор и неизживяно щастие.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Пенчо Славейков е необикновена и в същото време емблематична фигура в българската култура. В историята остава като един от създателите и най-голям крепител на литературния кръг Мисъл. В личността на П. Славейков поразяват силата на духа, упоритостта, стремежът към самопознание. Житейският му път е труден, но именно от несгодите в живота той умее да създава поезия с оптимистично звучене. Жизнелюбието е в основата на творческия му мироглед. Няколко са факторите, които предопределят живота на жреца- воин, както го нарича Д. Дебелянов. Първият фактор се свързва с неговия произход. Въпреки че критикува опълченската литература, каквато създава и Петко Славейков, Пенчо Славейков отдава дължимото на баща си като почит и израз на признателност за духовното наследство, което е получил от баща си. Следващият фактор се свързва с преживяното лично нещастие от поета след падането и измръзването му на леда на Марица през 1883г. Той цял живот се бори със страданието, за да преодолее физическия недъг. Страдание, което по думите на поета, калява духа му и го прави стоически издръжлив. Третият фактор е следването му в Германия. Престоят му в Лайпциг е изключително плодотворен, защото тук Славейков се запознава с идеите на най-ярките представители на индивидуализма от това време Ницше, Киркегор и усвоява ницшеанската идея за свръхчовека, която ще стане основополагаща за Славейковото творчество, особено за творбите, които определяме като философски.

Цялото културно наследство на поета е пронизано от дълбок философски размисъл за смислите на битието, за предопределението на човека и драматичния му житейски път, за пророческата мисия на твореца, за страданието като способ за себепознание и усъвършенстване на личността.

Пейо Яворов

(увод; теза за всички стихотворения без любовните; необходимо е изречение, което да въведе в конкретния текст, който дадат) Яворов е поетът, който, подобно на своя кумир Яворов, съчетава по неповторим начин съдба и поезия. За разлика от Пенчо Славейков, който изразява една позитивистична гледна точка за природата на човека, у Яворов тя е по-скоро скептична, свързана със съмнения в смисъла на човешкото битие, в способността на човека да прониква в тайните на съществуването. За Яворов противоречията са изначални и чувството за двойственост се подсилва от смирението пред съдбата. В сравнение със сложната, но монолитна и завършена образност при Ботев, Яворовото художествено битие е хаос, раздвоение и лутане.

Неговото творчество изразява настъпилата в началото на столетието дълбока духовна и нравствена криза. Човекът губи опори, действителността извън него го отблъсква и застрашава и той търси спасение в своя вътрешен свят. Постепенно се налага едно ново, модерно съзнание, в чийто фокус се намира човекът като неповторима индивидуалност. Социалноангажираната проблематика отстъпва място на интереса към интимния свят на човека. Яворов започва литературната си дейност в традициите на социално-реалистичната поезия, но след душевния потрес, който изживява след краха на Илинденско-Преображенското въстание, поема по пътя на символизма.

Основна екзистенция за Яворовия лирически човек, независимо дали той е изобразен преди или след преломната 1903 година, е страданието. Субективният трагичен драматизъм придобива различни проявления. В ранната лирика той е обективиран в природата и социалната действителност. По-късно трагичността е представена като личностно изживяване, но интензитетът на чувствата остава принципно същият. Страданието е постоянно състояние на Яворовия лирически герой. Той страда от своята вътрешна раздвоеност и от непреодолимата самотност. Стараданието поражда безнадеждност и чувство за обреченост.

Йордан Йовков

(увод и теза за цялото творчество да се конкретизира в тезата за съответната творба)

Творчеството на Й.Йовков няма да загуби никога своята актуалност, защото то винаги ще поражда у читателя дълбоки и тревожни размисли за човека и смисъла на неговия живот, за човешкото щастие и битието на народа в неговото минало и настояще. Йовков изгражда свят, населен с хора идеали, свят на красивото и доброто, на човешкото себетърсене и себепостигане. Неговите разкази разкриват специален интерес към вътрешния свят на човека, към неговата психологическа и нравствена вселена. Емблема на Йовковото присъствие в българската литература е хуманизмът като ангажимент към другите и стремеж за надмогване на злото и грозното в живота. И ако при Вазов водещо е националното, при Елин Пелин социалното, то Йовков насочва вниманието си към универсалното.

Героите на Й. Йовков олицетворяват една вечно будна духовност, търсеща своята същност, предопределяща себе си и намираща щастие не просто в постигане на определени цели или удовлетворяване на някакви желания, а в постигането на смисъла, заложен в човешката съдба. Дълъг е пътят, който извървяват Йовковите герои в търсене на хармонията. Често те не успяват да достигнат до нея и заплащат своя порив с живота си, но това ги извисява над обикновеното, делничното. Онези, които обаче успеят да се докоснат до хармонията, са най-мъдрите авторови герои-другосветци, странници, които преобразяват света и го учат на милост и добро. Идеалният и най-цялостен Йовков персонаж преминава през дълбоки и сложни перипетии и ги преодолява, благодарение на което проглежда за истинските стойности в живота, преоткрива себе си и хармонизира битието. Героите са способни да изживеят не само своите индивидуални житейски и морални драми, но и да бъдат съпричастни към чуждите страдания, да разберат греховете и престъпленията на другите, да пощадят и простят. В своята същност Йовковите герои изразяват дълбокия и вечен стремеж на човека към хармония и съвършенство.

Атанас Далчев

(увод и теза, като тр. да се включи свързващо изречение за съответното стихотворение)

Творчеството на Атанас Далчев има свое уникално място в българската литература, като се свързва с тенденцията на преодоляване на символизма и утвърждаването на една нова образност на предметното изображение. На символистичната традиция той противопоставя възгледа си за една поезия, където равновесно съжителстват чувствата и разумът. Тези възгледи могат да се проследят и в творческите проявления на литературния кръг Стрелец, чийто член е Атанас Далчев. Лириката му е свързана и с диаболизма, изразяващ собственото му светоусещане, за което е характерна чувствителността към страшната мисъл за смъртта. Творческото поведение на поета е белязано от философски песимизъм. Усеща се влиянието на библейската максима, че който трупа познание, трупа тъга.

Поезията на Далчев очертава параметрите на един драматичен екзистенциален опит. Човекът в него е самотен и обременен. Поетическото новаторство на автора е свързано с включването на предметите в художествената картина на света. А светът е тясно затворено пространство /стая, къща, болница/, зад чиито заключени врати човекът се самоизолира и самоунищожава в самотата си. Тя е неизменна същност на човешкото същество, тя е едновременно във и извън него. Предметният свят съществува, старее и умира така, както човекът. В света на Далчевата поезия човекът не разполага със сигурни определители за себе си и ги подменя с вещи. Така и самият човек е изместен от предметите или сам се опредметява, осъзнавайки безсмислеността на своето съществуване.

Димчо Дебелянов

В българската литература творчеството на Димчо Дебелянов заема особена страница. Това е страницата на непризнатия приживе, която потомците четат с преданост и преклонение. Израснал в патриархална Копривщица, Дебелянов носи у себе си спомена за топлотата и уюта на родовия космос. Но твърде рано, ненавършил още десет години, се сблъсква с враждебността на чуждия град. Самотата в големия град го гнети, негов светъл идеал и мираж си остава чистотата и хармонията на детството, към които той мислено се завръща, търсейки спасение от безотрадната действителност. Д. Дебелянов носи нестихващ копнеж по душевна хармония, съсредоточава творческото си внимание върху субективния свят на човека и превръща изповедното начало в поезията в свое творческо кредо. Освен от родната традиция (П. Славейков и П. Яворов), Дебелянов се учи и от френските и руски символисти. Сред любимите му поети са Бодлер, Верлен, Блок и Франсис Жам. Младият поет взема дейно участие в редактирането на списание Звено, където и публикува стихотворения и критически статии.

Творбите му са наситени с дълбок изповеден психологизъм и разкриват непреодолимото противоречие между невинността на детството и усещането, че настоящето е мрачен затвор. Те носят усещането за непостигнатото човешко щастие, за самотата и отчуждението в огромния град. Сякаш в оксиморона на нощта неверна верен син се оглежда парадоксът на Дебеляновия живот.Така доминиращо място в поетическия свят заемат образите на лишената от уют и надежда действителност и на един илюзорен и непостижим свят света на бляна. Дебеляновата лирика изразява трагизма на невярващата душа, нейното безсилие да хармонизира света, да го подчини на взаимността и любовта. Неосъществимостта на този копнеж води до преживяна болка и безкрайно екзистенциално страдание. (последният абзац е за теза само се конкретизира за кой текст се отнася)!!!

Христо Смирненски

Годините на Първата световна война са преломни за историческото развитие на Европа това е време, в което падат не само политическите, но и естетическите граници. През този период българската литература за първи път е синхронна с развитието на европейската. Ярко явление в полето на българската литература от това време е Христо Смилненски. Отличителното за него е, че използва поетическия език на символизма, поставяйки го в чужд за метода идеологически контекст. Така лириката му е не само социално ангажирана, но и поставяща началото на едно ново литературно експериментаторство. В поезията си Смирненски гради представата за два различни свята, контрастно противопоставящи се по своята същност: светът на настоящето, белязан от страдание, и този на свободата. Преходът между тях е видян в стихийната сила на бунта. Той си поставя едновременно две задачи: да разруши, но и да сътвори отново.

Настоящето е белязано от характеристиките на злото и носи знаците на греховността и порока, което води до разрушаването на ценностните опори за човека и превръщането му в жертва. Жестокото настояще е неизменно свързано с образа на града. Представата за него в творчеството на автора е двойствена.От една страна, това е пространството, в което се осъществява бунтът, сблъсъкът със силите на злото, но от друга място, в което властват бедността и мизерията, място на греха и покварата. Именно тази втора визия представя цикълът Децата на града. Съчетаните в заглавието понятия действат на принципа на противопоставянето: градът жесток тиранин и децата събирателно определение за най-беззащитните му жертви. Те са обречени на страдание, а мечтите им са погубени. Градът е враждебен и им отнема всичко ценно в живота.

(Тезата е за стихотворение като Цветарка, Старият музикант, цикъла Зимни вечери само се конкретизира заглавието)!!!

Вапцаров

(Тезата е за човекът и вярата във Вапцаровата поезия, а с още едно изречение е готова и за човекът и животът; проблемът за избора и т. н)

Творчеството на Никола Вапцаров получава множество различни, понякога дори противоречиви интерпретации. Въпреки това, то се утвърждава като отражение на един екзистенциален модел, в основата на който е равноправието между хората, а основна ценност е човекът. Със своята краткост, яснота и призивност посланията на Вапцаровата поезия продължават традициите, заложени от Ботев, Смирненски и др., но и внасят много нови моменти в българската литература. Като родно е припознато цялото страдащо човечество, а като чуждо – потискащият го свят-система. В центъра на Вапцаровата лирика, обаче, остава човекът с неговите многообразни превъплъщения и в сложните му отношения с епохата, битието, историята.

Вярата е основна екзистенциална категория в поезията на Огняроинтелигента. Настоящият живот на човека е представен като социален ад (Б. Ничев), като тягостно и безрадостно битие, в което се води непрестанна борба за всяко парченце хляб. В жестокия двубой лирическият Аз изгубва своята идентичност, дори деградира нравствено. Като единствено спасение от капана на действителността се утвърждава животът-борба, който отвежда към живота-мечта. В тези условия вярата в бъдещето се слива със самото съществуване, за да се превърне в негов мотор и двигател. Тя е онази сила, която може да помогне на човека да сбъдне мечтите си и да изгради живота по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден.

Елин Пелин „Гераците“ (увод и теза)

Елин Пелин, един от тримата класици на разказа, определян като сладкодумеца, за пръв път с изключителна увлекателност изобразява селото в българската литература. И ако за Вазов водещо е националното, за Йовков универсалното, то Елин Пелин концентрира вниманието си върху социалните проблеми. Той е свидетел на промените в българското село в края на ХХ началото на ХХ век. Оценката му за тях е еднозначна – разрушаването на ценностната система на патриархалния свят е гибел на доброто. Писателят не изследва явленията като социално-икономически процеси, а осмисля начина, по който тези явления рефлектират върху човешката душа. Социалните процеси са видени в тяхното психологическо проявление и се концентрират в състоянието на отчуждение. Причините за настъпилите промени са основен обект на изследване в повестта Гераците. Процесът на отчуждаване между хората е концентриран в една дума своещина така писателят назовава злото в душата на човека. Основен белег на патриархалността е чувството за заедност. То се крепи от връзките между хората и от хармонията в дома. Загубата на това чувство, разрушаването на реда и хармонията унищожават доброто и освобождават злото в природата на човека. Божан се превръща в носител на алчността, Петър на леността, Павел на порока. Така отношението между личност и общност е показано като ключов елемент, от който се определя отношението към добро и зло. В повестта си противодействат активно два свята сакралният свят на родовата хармония и светът на десакрализираната родова хармония.

“Ний” от Христо Смирненски

Увод – Поезията на См. е свързана с духа на преломната епоха след войните, в която се чувства социалното напрежение и стремежът към радикални промени в обществения живот. В условията на национална и духовна криза българската литература претърпява сериозни промени – символизмът и индивидуалистичната философия постепенно отстъпват място на експресионизма и на революционно-борческата поезия на См. В неговата лирика се променят основните опорни точки на представата за света – на преден план е изведен човекът като социално същество, масата – като събирателен образ на човешкия колектив, улицата – като място, където се разиграва социалната драма и сблъсък, бурята и революцията – като знаци на робското тържество, на победата на онеправданите. Израз на това ново лирическо светоусещане поетът дава в стих. “Ний”, в което се чува гласът на множеството. Колективът, тълпата дръзко заявява своето недоволство от устройството на света и своето искане за промяна. Масата е решена да се бори до победа.

Творческа история – публикувано за първи път в сп. “Червен смях” през 1921 г. Второ по ред в стих. “Да бъде ден”.

1.Заглавието – носи усещането за сливане с тълпите, “аз” отстъпва пред властното, обобщаващо “Ний”. Архаичната форма “ний” създава усещането за множество, за обединеност, за сплотеност.

Основно чувство – от една страна житейски драматизъм, а от друга – борчески оптимизъм. Проследява проглеждането, пробуждането, духовното израдтване на довчерашния роб.Стиховете звучат властно и категорично – като присъда.

Мотивът за гнева; Коя е причината за “свещения гняв” на тълпите – корените на гнева са в социалната участ на човека, безправието, мизерията, нищетата, мъката, страданието. Човекът има самочувствието на творец на “земните блага”; носи съзнанието за незаслужен и неоправдан житейски жребий.Който създава материалните ценности, той трябва да бъде техен господар. Човекът чувства своята сила в множеството и се стреми към социална и духовна реабилитация. Разрушителната стихия на човешкия гняв е внушена чрез символичния образ на Ураган”, на “възбунени вълни”, които се издигат с “рев”.

2.Основни мотиви – майката земя – мащеха за онеправданите, за Страшния съд, за тълпите рушители на стария свят,мотивът за Вечния творец

3.Как са характеризирани тълпите “бедните деца на майката земя”,”бледни смъртници”, “огнени вълни”,”величествен керван”, “стенещи вълни”,”всевечни творци”, “морни борци” Представянето на тълпите като онеправдани деца в стих. “Ний”е най-висш израз на хуманизма на Смирненски. Множеството от онеправдани и унизени заявяват своето право да живеят в справедлив свят: “Ний всички сме деца на майката земя”. Мотивът за общочовешкото страдание превръща тълпите в двежеща сила на революционната борба.Лирическият “ние” се опира на един традиционене за нашата литература образ – на майката земя и върху него наслагва противоположните значения на майка-мащеха. Традиционният образ на майката –земя е преобърнат. Тя е майка-мащеха, която разделя децата си на бедни и богати и отблъсква беззащитните.Тя е студена, несправедлива. Това делене на майка и мащеха води началото си от 19 век – още в зората на новата българска държавност, българинът е разколебан в представата си (Ел. Пелин).Творбата на См. разширява контекста – цялата земя, природният порядък, света е разделен на бедни и богати.Бедните са творците на благата, те са обречени на угасване в “тъма” Чрез библейския мотив за Страшния съд е внушена идеята за справедливост и възмездие за униженията и страданията: “Но иде ден на съд! Над майката земя /надвисва ураган”. Гневът на робите е свещен, справедлив и ще разруши до основи стария свят на злото и тиранията. Човекът жертва, мъченик и страдалец вижда себе си в ролята на “разрушител” и на “творец” едновременно.

Основен принцип на изграждане е контрастът.

Композицията включва 6 строфи по 5 стиха.Първият и последният стих се повтарят и така се затваря като в художествена рамка основната идея – всеки , роден на тази земя има право на свободен и достоен живот.

4.Как е характеризиран насилникът – чрез символите на бича, хомота, и “робския закон на жълтия метал”

5.Има ли конкретизация във времето и пространството – мащабите са разширени – “чрез нашите сърца вселената тупти”, “животът с крепи на рамченете ни”.

6.Основни опозиции: майка – мащеха, тъма-лъчи, стенещи вълни – огнени вълни, смърт – живот, свобода – робство. Така се очертават две ядра – първото създава представата за периферията на света и за социалното страдание на човека тук и сега. Второто ядро очертава светлия образ на жадуваното “утре”, на новия ден, на новия свят. В този контрастен свят животът властва над човека и го обрича на всекидневна агония., но бъдещето ще преобърне представата за добро и зло и ще превърне човека в творец на съдбата си.

7.Роля на метафорите и градацията “стенещи вълни”, “огнени вълни, “възбунени вълни”

8.Мотивът за смъртта – “Под черните крила на дебнещата смърт”; Смъртта се превръща от нарицателно име в герой, в действащо лице в поезията на См.

9.Защо отношението към Земята е двусмислено?

10.Каква е ролята на съюзите и, но , а?

11.Каква е ролята на многократното повторение на “Ний”, изведено в анафорична позиция?

12.”кървъв пот” напомня на Ботевото “пот от чело кървав се лее”

  1. Роля на повторението “океан”
  2. Мотивът за трънения венец – виждат се в ролята на Спасителя.

15.Цветова гама – контрастна – светлина –мрак

“Ний”

Поезията на Смирненски е свързана с духа на преломната епоха след войните, в която се чувства социалното напрежение и стремежът към радикални промени в обществения живот. В условията на национална и духовна криза българската литература претърпява сериозни промени – символизмът и индивидуалистичната философия постепенно отстъпват място на експресионизма и на революционно-борческата поезия на Смирненски. В неговата лирика се променят основните опорни точки на представата за света – на преден план е изведен човекът като социално същество, масата – като събирателен образ на човешкия колектив, улицата – като място, където се разиграва социалната драма и сблъсък, бурята и революцията – като знаци на робското тържество, на победата на онеправданите. Израз на това ново лирическо светоусещане поетът дава в стих. “Ний”, в което се чува гласът на множеството. Колективът, тълпата дръзко заявява своето недоволство от устройството на света и своето искане за промяна. Масата е решена да се бори до победа.

Стихотворението е публикувано за първи път в сп. “Червен смях” през 1921 г. Второ по ред е в стихосбирката “Да бъде ден”. Заглавието носи усещането за сливане с тълпите, “аз” отстъпва пред властното, обобщаващо “ний”. Архаичната форма “ний” създава усещането за множество, за обединеност, за сплотеност. Човекът е деперсонализиран, представен като неделима част от множеството, от тълпата.

Основно чувство е двуполюсно– от една страна житейски драматизъм, а от друга – борчески оптимизъм. Творбата проследява проглеждането, пробуждането, духовното израстване на довчерашния роб. Стиховете звучат властно и категорично като присъда над стария свят. Основен принцип на изграждане е контрастът (майка – мащеха, мрак – светлина, живот-смърт). Така се очертават две ядра – първото създава представата за периферията на света и за социалното страдание на човека тук и сега. Второто ядро очертава светлия образ на жадуваното “утре”, на новия ден, на новия свят. В този контрастен свят животът властва над човека и го обрича на всекидневна агония., но бъдещето ще преобърне представата за добро и зло и ще превърне човека в творец на съдбата си.

Композицията включва 6 строфи по 5 стиха.Първият и последният стих се повтарят и така се затваря като в художествена рамка основната идея – всеки , роден на тази земя има право на свободен и достоен живот.

Основен е мотивът за бунта на отхвърлените от майката земя деца..Представянето на тълпите като онеправдани деца в стих. “Ний”е най-висш израз на хуманизма на Смирненски. Множеството от онеправдани и унизени заявяват своето право да живеят в справедлив свят: “Ний всички сме деца на майката земя”. Мотивът за общочовешкото страдание превръща тълпите в движеща сила на революционната борба. Лирическият “ние” се опира на един традиционен за нашата литература образ – на майката земя и върху него наслагва противоположните значения на майка-мащеха. Традиционният образ на майката земя е преобърнат. Тя е майка-мащеха, която разделя децата си на бедни и богати и отблъсква беззащитните. Тя е студена, несправедлива. Това делене на майка и мащеха води началото си от 19 век – още в зората на новата българска държавност. Смирненски разширява контекста – цялата земя, природният порядък, светът е разделен на бедни и богати.Бедните са творците на благата, но те са обречени на угасване в “тъма” . несправедливият свят е представен чрез знаците на “бич”, “хомот”, “робския закон на жълтия метал”. Оксиморонът “бледни смъртници – родени за живот” разкрива най-яркия парадокс на този свят. Раждането и животът са белязани не с радост, а със смърт, с бавно и мъчително угасване. За човека няма надежда сред ада на социалната мизерия.

 

На страданието и безнадеждността от първа и втора строфа, третата противопоставя идеята за мощта и величието на тълпите, на множеството, сплотено от страданието. Гласът на страдащите се трансформира в пророчески глас, който вещае новия ден.

 

А ний сме океан от огнени вълни ,

величествен керван към светли висоти,

чрез нашите сърца вселената тупти,

живота се крепи на раменете ни…

 

Тълпите са силни и могъщи и старият свят не може да устои на разрушителната им сила. Техният гняв е свещен и справедлив. Корените на гнева са в социалната участ на човека, безправието, мизерията, нищетата, мъката, страданието. Човекът има самочувствието на творец на “земните блага”; носи съзнанието за незаслужен и неоправдан житейски жребий.Който създава материалните ценности, той трябва да бъде техен господар. Човекът чувства своята сила в множеството и се стреми към социална и духовна реабилитация. Разрушителната стихия на човешкия гняв е внушена чрез символичния образ на “ураган”, на “възбунени вълни”, които се издигат с “рев”, на “океан”. Хиперболите и преплитането на християнска с пролетарска символика придават монументалност на картината на разбунтуваните тълпи. Океанът е символ на мощ, неудържимост, стихийност. Огънят има двойнствена символика на разрушителна стихия и на пречистваща, възраждаща сила. Съчетаването на двете стихии вода и огън е знак за могъщество и непобедимост. Добре познат на читателя е старозаветният библейски мотив за пътуването на юдеите през пустинята към Обетованата земя.Смирненски вижда нов “величествен керван” от роби, които пътуват към светлия бряг на живота. Вплитането на библейския мотив за пътуването звучи пророчески – има спасение за бедните ако повярват в силата си.

Чрез библейския мотив за Страшния съд е внушена идеята за справедливост и възмездие за униженията и страданията: “Но иде ден на съд! Над майката земя /надвисва ураган”. Гневът на робите е свещен, справедлив и ще разруши до основи стария свят на злото и тиранията. Човекът жертва, мъченик и страдалец вижда себе си в ролята на “разрушител” и на “творец” едновременно. Образът на урагана , в чято сила “преплитат се ведно омраза и любов” напомня на Апокалиптичната картина на битката от Ботевото стихотворение “До моето първо либе”.

“Зимни вечери”

Според Никола Георгиев “Зимни вечери” е поема, която обобщава драмата на човека и разкрива истината за трагичния живот на безправния “малък човек”.Сякаш тук са събрани заедно образите на стария музикант, на слепия, на цветарката, на Гаврошовците, на девойката,покосена от жълтата гостенка. Това са познати образи и мотиви, защо Смирненски се връща към тях?

1.Творческа история – това е една от последните творби, писана през зимата на 1922-23 година. По спомени на сестрата на См. той често се е разхождал из крайните квартали на София и е наблюдавалживота на хората там.

2.Композиция – творбата е написана под формата на “лиричен репортаж” на принципа на мозайката; фрагментарно се подреждат отделните картини и образи.Фрагментите(картините) са общо 7. Обединяващо начало е “пътуването” на лирич. говорител през художественото пространство, който се поставя в ролята на наблюдател и непосредствен свидетел на драмата на събратята си по съдба.. В цикъла се преплитат двата начина на изображение – символистичния и реалистичния; редуват се. Лир. говорител очертава мрачната и потискаща, трагична и мъчителна социална атмосфера. Мизерията бедността, отчаянието, превръщат човека в център на социалния ад. Емоционалното въздействие се постига чрез символичния образ на мъглата.

3.Заглавието – кодира ключовите значения на текста, а именно –студенина и мрак.; смърт; на фона на зимния мраз драмата на малкия човек придобива още по-жестоки очертания. Заглавието е в мн.ч. – внушава усещането за повторяемост, за продължителност във времето, за постоянен начин на живот Зимата символизира смъртта в природата; зимата е “космическа вещица”, която умъртвява природата . Зимата представя света и човека в състояние на жесток кризис, който предизвиква отчаяние и болка.Зимният свят е светът на плачещите жени, пищящите деца, безпомощните старци (сравни с “Обесването на В.Левски” на Ботев) е свят на универсалното страдание, на абсолютната безнадеждност, на несбъднатото спасение.Спасителят го няма в зимните вечери на отвъдното, защото няма пълноценен дом, няма пространство, където да се роди. Вечерта в поетиката на символистите също символизира смъртта(Яворов, Дебелянов);вечерта е краят на светлината и начало на нощта – мрак..Зимните вечери са не просто времева ориентация, те са и ситуация – изпитание.Светът на социалните низини е представен като отвъден свят,”пуст и мрачен”, свят-гроб, пространство на вековна екзистенциална драма. |Лир. Аз върви из социалния ад, но сам без водач и подобно на Данте се сблъсква с вечното страдание.Внушението за отвъден свят се постига посредством цветовата гама – тъмнина и мъгла(“тъмата”, “сивата мъгла”, “море непрогледна мъгла”,”мътни стъкла”, “мъглата гъста тегне”, “завесите от черен мрак”,”незнайни силуети”.

4.Основно чувство – елегично,мрачно, тягостно; на мъка, болка и състрадание, безнадеждност, отчаяние, самота, тъга, печал.

4а.Илюстрациите на корицата са от Александър Жендов – фигурите са ъгловати, заострени.

4б. Значенията на града – център и периферия

5.Основни мотиви – мотивът за страданието, за самотата и отчуждението, за враждебността на града;за гледането( гледната точка на лир. Субект влиза в сложни отношения с “погледа” на вечерния зимен град, който гледа с очите на демон своите жертви – “зловещо гледа”)През погледа на лир. говорител този свят е свят на страданието и обречеността – животът неуловимо се разтапя в “море непрогледна мъгла”;стъкленото око и мътното стъкло носят значението и символиката на слепотата, която е устойчива характеристика на образите –жертви в поезията на См. ;мотивът за безнадеждността, умората, смъртта, мотивът за лишеност на човека от правото на избор, просто е обречен.

5 а. Основна тема – екзистенциалната драма на малкия човек

 

  1. Първата част е по-обща, по-символна. Градът и природата сякаш се сливат в една мрачна и потискаща картина, която има универсален характер.

Образът на града-представен е като “черна гробница”;човекът е живо погребан;погребани са и несбъднатите му мечти..Това е място обитавано от сенки и призраци. Градът е враждебно настроен,прилича на чудовище “с жълти стъклени очи”(празен, но значещ поглед, а именно враждебност, отблъскване). Ролята на сравненията е експресивна и засилва усещането за безнадеждност. По особен начин въздейства и цветовата гама. Освен осн. контраст черно-бяло, се наслагват и тъмните потискащи цветове (сив, жълтопепеляв) и внушават представата за безперспективност. Пълната липса на “р” във второто двустишие подчертава скрития смисъл на употребата му в началото. Сега читателят следва тихо лир. говорител, който пък от своя страна следи призрачно отдалечаващите се стъпки на неизвестен субект, който потъва в мрака (асонанс на “т”). Във втора строфа глаголите не незовават действия, а състояния. Странна и злокобна е метаморфозата на сградите, превърнали се в чудовища с демоничен поглед.

Пространството се центрира около призрачния образ на дървото, но то не е дървото на живота (митологичния символ), а измръзнало, мъртво дърво –“оскрежената топола-призрак сякаш/в сивата мъгла стърчи”. Светът е замръзнал, безжизнен, клоните й са призрачно бели. Думите надмогват своя делничен смисъл и внушават нещо зловещо и непреодолимо, царство на тъмата. Гробницата, тъмнината са все символи на отвъдното.Алитерацията на “р” в ключовите думи засилва чувството на обреченост.

Образът на мъглата – тя е природният фон, който създава усещане за призрачност, не-реалност, не-живот. Тя олицетворява живота, който “души” бавно и мъчително жертвите си. Мъглата е безплътна и непроницаема и създава зловещо настроение.Засилва внушението за самота и отчаяние. Тя прониква навсякъде, поглъща всичко, човек се чувства изгубен и забравен в този свят, обгърнат от “мъглата жълтопепелява”. Усещането за смърт се засилва и от другите цветове-черно, жълто, сиво – това е гамата на смъртта, мрака, потиснатостта, отчаянието, болезненото безверие. В контраст на тях се откроява загатнатото бяло със значение на непорочност и одухотвореност. Но в мъртвото пространство дори краткият миг на красота се умъртвява при допира до грозната действителност, до хапещия студ и премръзналите бездомници”снегът, поръсен с бисерни искрици,/хрупка с вопъл зъл и глух”. Леден студ е сковал и “изопнатите жици”, които приличат на “странни струни”, замлъкнали, вцепенени. Читателят остава с едно странно предчувствие за зло, което дебне в безмълвието на мрака и студа.

Мотивът за звука – пространството на тъмата, на мъглата отнема силата на звука, на гласа. Липсата на глас, на звуци, които да подсказват живот още по-силно демонизира страданието, мълчанието и мизерията.Зимните вечери са мълчаливите вечери на човешкото страдание.Светът на зимата е онемял свят, лишен от пълноценна човешка реч – тя е сведена до първичните жестове във втори фрагмент: писъкът”децата пищят и се молят”; риданието “проточено ридай старуха”;викът-”и грубо гърмят в тишината пияни,хрипливи слова”).

Основното чувство – скръбта – придобива космически измерения в картината от последната строфа на първи фрагмент. Мъглата е изплела “безплътните си мрежи” върху целия призрачен свят, в който няма хора, няма движение, няма звук. И луната “гаснеща от скръб” върви по незнаен път. Луната – е худ.детайл, символ на мълчаливото човешко страдание, ням свидетел на мъката Единствено мъглата побеждава и последния лъч студена светлина – всевластна, тъмна и тежка. В римуването на думите “скръб” и “сърп” в подсъзнанието на читателя изниква символичния образ на смъртта като скелет с коса или сърп.

 

Втората част обаче прави рязък обрат към конкретното и социалното. Тук се повтарят елементи от първата част, но вече с конкретна социална насоченост.

Лир. Аз открито заявява своето присъствие “Вървя край смълчаните хижи”; мъглата е вече цяло “море”, в което се чувстваш изгубен.

Мотивът за вечното страдание, за съдбата – “вечната бедност и грижа / ме гледат през мътни стъкла”. “мътни” – гледат сякаш през сълзи.

Сякаш умират плахите надежди и мечти за добро и справедливост. Единствено сребристите цветя отвеждат погледа към красотата, но и те са “неземни”, от друг свят и затова бързо се стапят. Те са наистина “неземни”, защото ги е изваял космическия студ. Но истинският им смисъл не е в красотата, а в буквалното им възприемане като символи на студа, на ледената зима, когато в дома няма топлина.

Образът на героите, обитатели на крайния квартал – те са само щрихирани, движат се като сенки, които ту изплуват от мъглата, ту се потопяват в нея или тя ги поглъща.

Мъчително до болка е съществуването на социалните низини.

Умалителното “къщурка” – жалко, тъжно място

Фигурата на бащата е драматична. Той е отчаян, обезверен, безсилен да нахрани семейството си. Епитетът “безхлебен” – разкрива личната драма на персонажа; гладът е поредното изпитание, заедно със студа. Бащата търси забрава в пиянството ( Ботев “механата”, “пиян дано аз забравя” Наречието “пак” не може да остане незабелязано, защото отбелязва затворения кръг на безнадеждността.

“живот непотребен” – драмата, отчаянието, безверието

Завесата мръсна, продрана – битов детайл; скрива интимния свят, тук той е сякаш разголен.Мъката в детските очи е по-непоносима от собственото страдание.

Да се проследят действията на бащата. Срещу кого бащата размахва “ръцете в закана”На кого се молят разплаканите и гладни деца? Кой да се смили над страданията им – бащата или Бога?Отсъства всякаква градивна активност от страна на персонажите, която да има спасителни функции. Бащата не е опора за семейството, а напротив – той е представен като разрушител на домашността “пиян пак бащата ругай”.

. Образът на майката – тя също не може да даде ласка и закрила, покрусена, отчаяна, съсипана от мъка от “своята скръб и неволя” Дори риданието й е безсилно – “едва”.

. Образът на дома – рухнала е хармонията на българския родов космос, така характерна за епохата на Възраждането; семейният свят обикновено се обединява и сплотява около любовта и хляба. Тъкмо тези символи на общността са трагично отсъстващи в лириката на См.Домът е лишен от изконните си характеристики, не дава на човека уют, топлина и хармония, а напротив още по-ярко се чувства обречеността и липсата на перспектива.Човекът е останал и без последния си спасителен пристан. Домът не е опора. Дори лексемата “дом” не е употребена, а вместо нея авторът използва “хижи”т.е. временен подслон, бедни схлупени колиби.Всяка от тях играе ролята на Дом, но сиромашки, жалък и тъжен. Чуват се гласове , но това не е обединяващата човешка реч, а “пияни хрипливи слова”, писъци на деца, плахо ридание на жена. Семейството е лишено от духовни опори и нравствени ориентири. Човекът е обезличен, превърнал се е в “едър мъглив силует”. Призракът на злото, на глада и мизерията е обезличил най-интимното, най-съкровеното убежище на човека, екзистенциалната му опора – човекът се оказва сам, безпомощен, безприютен сред море от мъки и страдания(мотивът за самотата при символистите, Дебелянов, Яворов). И природата, и вещите, и хората са достигнали до разтапяне, изчезване, обезличаване. Човекът е “сянка”, “силует”,”задгробно същество”, анонимен, обезличен. Призракът, силуетът, сянката са двойници на човешките фигури. Хората са “пленници на орис вечна, зла”, страданието е универсализирано като обреченост на човешкия род(мотивът за първородния грях).

Третата част – Мотивът за страданието от финала на втора част “жена проридава едва” е продължен в трета част “Сякаш плачът й дочули са”. Както мъглата е завладяла цялото пространство, така и скръбта прониква във всички кътчета. “Плач” и “тъга” са ключови думи в първата строфа.”Скрита” е тъгата на песните, които неочаквано се чуват в тишината. Цигулката е “разплакана”. В тази част на поемата господстват звуците. Тук сякаш за миг мъглата се е отдръпнала, за да се чуят песните на ковачите. Втората строфа е богата на сонорни съгласни р,л, м,н и така се получава великолепен звукопис.Сякаш искрица живот се е появила в мъртвото пространство:”сепна тя зимния сън”. Само споменаването на циганите вече предизвиква асоциацията за живот. Те са истинско въплъщение на жизнелюбието. Бедни скитници те винаги пътуват с песента и танца.Циганите са въплъщение на свободата и независимостта.

Трета част разработва познатия мотив за ковача в символистичен дух.Темата за труда внася оптимистично звучене, но само на пръв поглед. Звънват песни, но на “скрита тъга”. Засвирва цигулка, но “разплакана”. Звуковата оркестрация е тиха, приглушена, като ридание, което засилва тягостната обстановка. И все пак тази част е най-динамична, наситена с глаголи, които придават зримост на движенията.Богата метафоричност и звукопис – асонанс, алитерация. Подобна естетизация на коваческото изкуство прави Яворов в поемата си “Калиопа”.Огънят е символ на титанична енергия и поражда асоциации с очистителна и животворна стихия.Огънят в ковачницата е весел и страшен едновременно.Но той внася светлина в мрака. Цветовата гама само на пръв поглед е ярка. Знаците на светлината целенасочено са потиснати, а символът на живота – огънят – е “разкъсан и блед”.Снопчетата пламък “трептят”, а не горят буйно и метежно както в революционнните стихове.Дори стоманата сякаш плаче и пръска”златни сълзи”. И все пак огънят танцува под звуците на разплаканата цигулка.

 

Образът на ковачите(сложен и нееднозначен символ) – в символичен план те са владетели на подземния огън, който може и скалата да превърне в огнена река. Съзнанието отново се насочва съм представата за Ада.Ковашката колиба сякаш е в подземното царство. От нейната опушена стряха “спускат се змийки от лед” Разтопената стомана, смазана от “тежките чукове” е като същинска змия “вие се , съска, пълзи” Змийските звуци “с,з” са наситили цялата строфа. Змийско е и движението “пълзи”.

 

Да се сравни със стих. “Ковачът”.Според Иван Мешеков:” с тоя образ на черните ковачи художникът е обединил и осмислил всички други образи от “Зимни вечери” в едно художествено цяло…В гърмежа на сръчно вдигани чукове и в огъня на несъкрушимия дух на милиони “ковачи” се кове свободата на всички “бедни братя”, “пленници на орис вечна, зла”. На пръв поглед ковачите контрастират на образите на студа, плача и дебнещата смърт.Ковачеството носи внушението за сила, за придаване форма на нещата, за въвеждане на ред в хаоса, то е символ на активното начало и творческата мощ. Но ако се вгледаме в образа на черните ковачи “в огнен отблясък запалени” откриваме нещо демонично, отвъдно, непостижимо за останалите персонажи.Те разкъсват само за миг плътния злокобен плащ на мъглата, без да са способни напълно да го победят.Те са също толкова призрачни с появата си, колкото и останалите същества, а “синкави, златни и алени” отблясъците на огъня само им придават мистични черти на персонажи, появили се в един мъртъв свят.

Изпълнен с песни, със звън на чукове и наковалня, с танца на светлините, третият фрагмент е едно надникване в тайните кътчета на човешката душа, там, където са спотаени безсмъртните искрици надежда. Сякаш самата идея за огъня, който ще разкъса и прогони тежката мъгла на злото, е осветила за миг душите.

 

Четвъртата част – контрастира по настроение, чувства и идеи на трета ;бързо изоставя видението с ковачите и животът отново показва своето сурово лице – слепия старик е като “някакво задгробно същество” и “натоварено дете”. На светлината от “бараката сгушена” се противопоставя гъстата мъгла, която “тегне” над града (“плащ злокобно сив” подсказва приближаването на смъртта).Острият писък на локомотив потъва в мрака.(“писък” отново подготвя емоционалната атмосфера за идването на смъртта).Електрическият “наниз морно свети” . В пространството на небитието появява се странно “някакво задгробно същество”, което “броди тежко,неспокойно плава” като призрак(изобщо хората тук са безплътни)Те “гинат” или “бавно, бавно се разтапят” в мъртвото царство на мъглата..Скръбна двойка са “слепия старик” и “натоварено дете”. Нищо конкретно не е казано повече за тях, те просто се появават и изчезват. Постоянно се наслагва индиректно представата за смъртта, която е спътник на човека в житейския му път.Умирането тук не е край на съществуването, а постоянно, всекидневно състояние, което отнема жизнените им сили бавно и настойчиво –“потопени в хаоса намръщен” .Това е ужасната агония на съществуването.Старецът олицетворява Мъдростта, а детето Невинността, които стават печални жертви на хищния град. Слепия старик има свой поетически двойник в стих. “Стария музикант”, а детето в “Братчетата на Гаврош”.(сравни). За стареца мъката е двойна – слепотата е онази огромна тъмнина, която прави света непроницаем за сетивата. Слепотата е алегория на тъмнината, на злото в този свят, както старостта е синоним на печалната мъдрост. Но слепотата е едновременно и наказание и Божи дар, защото не виждайки реалния свят, човек вижда Божественото.Естествен спътник на стареца е детето, защото е ангелски чиста и състрадателна неговата душа.Именно двойката старец- дете предизвиква искреното съчувствие и поантата на лирическия цикъл е стихът “Братя мои” – възглас на болка и горест. Тъжно и страшно е, защото не са измислени картините от този призрачен свят, а са истински, съвсем реални и конкретни. Те се повтарят всяка “зимна вечер”. Не е просто фраза обръщението “братя”, защото самият поет се идентифицира с лир. Говорител, притиснат от “жълтата гостенка” – СМЪРТТА.

Това е кулминацията на тази поема на тъгата и скръбта.Обръщението не е просто емоционален изблик, а ясно заявена гражданска позиция, не е просто съчувствие, а копнеж за по-справедлив свят.

Най-сетне лир. говорител назовава мъглата с конкретния смисъл, който търси от началото на творбата – тя е на “живота сивата мъгла” Глаголът “тегне”, употребен в началото, придава зловеща плътност на мъглата. В края на фрагмента, тя “ледно тегне и души”, на “живота сивата мъгла” убива самия живот.

 

Пета и шеста част разработват една и съща тема, но с различен подход.

Пета част сякаш долавя мотива за звъна от трета част, а смъртта се прокрадва с тъжен елегичен намек. “Тежък звън като в сън надалеч прозвъни”, “ като копия златни пламтят светлини” – всичко отвежда към смъртта –сън.Светлините “се губят по белия сняг”, сякаш умират в ледените му обятия и неусетно потъват в”уморения мрак” “Полунощ ли е пак?” се пита лир. говорител. Часът на призраците ли отмерва среднощната камбана или известява, че някой завинаги си е отишъл от земния свят? Отново зимния студ рисува по стъклата “прозореца в скреж” И от него “ ”струят без ред бледожълти петна” – печалните знаци на смъртта.Те са отблясъци от скръбните пламъци на свещите. Тук не е нарисувана конкретна картина на страданието. Човешката мъка е събрана в “плач на жена”, който е “разкъсващ,зловещ” под жълтите светлинки на свещите. Пестеливо се “процежда” този плач, защото много сълзи още щеи бъдат изплакани. Това е великата скръб на жената, с печална и зла орис да ражда и да погребва децата си. Тази символично обобщена картина е прелюдия къэм кледващата конкретна картина в шеста част.

 

Шеста част е отново конкретна, делнична. Контрастната връзка между двете картини е толкова здрава, че те имат еднакъв мотив за завършек – заледения прозорец, в който се отразява светлината на свещите.

Лир. Аз с болка прекрачва прага на бедната хижа, за да съпреживее най-злокобния миг – смъртта на младо момиче. Няма “въведение” в драмата на семейството, направо са изобразени конкретните детайли от обстановката – двукратното повторение на думата “ковчег” звучи безнадеждно и страшно. Паралелът с “Жълтата гостенка” е неизбежен. Поетът добре я познава, защото тя е сложила своя отпечатък и върху неговото чело. Лицето в ковчега е “моминско” тя не подбира жертвите си по възраст. И мъртвешки скръстените ръце са “жълти” – такъв е цветът на туберкулозната смърт. Ридаещата старица “сподавя кашлицата суха” – друг зловещ белег на тази болест. Жълтата гостенка е ненаситна, тя е взела един живот, но не си е отишла, а коварно се спотайва в старешките гърди. Отново читателят е в света на сенките, които се виждат в стаята “неясно”. Останала е единствено вярата в Бога – мъничкото дете се моли трогателно пред иконостаса. Трогателна е сцената на детската молитва, но ще чуе ли Бог детските слова? Бедността е вечната орис на детето. Сиромашията е подчертана от детайлите “голи” стени, “мъничък” иконостас, “дрипаво” дете. И отникъде помощ и спасение. Образът на зимните цветя по прозореца е зловещ детайл на студа в бедняшкия дом. Този образ се повтаря като лайтмотив в отделните фрагменти, за да зазвучи тук с обобщаваща сила – “В прозореца свещите бледни…” Свещите са символ на смъртта, с целувката си те топят “ледени цветя” Ето я символиката на “разтапянето” на бавното умиране. Момичето и детенцето са най-красивите цветя на живота,но те ще изчезнат в обятията на смъртта.

Тук мотивът за разтапянето, който е подсказан още в първа част(“тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят”) вече придобива отчетливи очертания”цветята топят се безследно”.Смъртта е победила младия живот.В този беден дом липсва мъжко присъствие като опора и утеха.

 

Седма част започва с повторение на уводната строфа от втора част със съединителното “и пак”. Лир. говорител сякаш ни подсеща, че е тук, защото и читателят се вживява в скръбта на детето и старухата . Отново звучи мотивът за самотата и тъгата, за покрусата и безнадеждността. Цветовата гама изсветлява – мъглата е вече “бедосиня”, защото идва утрото; ще свърши зловещото царство на мрака, за да даде сякаш кратък отдих на читателя до следващата вечер, когато всичко ще се повтори отново. В душата си поетът носи тежкия товар на съпричастието.

 

Мотивът за детето присъства в поезията на См. в много и различни варианти(ту детска глава в прозореца на схлурена къщурка, ту молещо се дете, ту застанало пред бляскави витрини, ту следващо като сянка слепия старик. Понесло своя непосилен товар от скръб, детето е найтъжната жертва на безмилостния живот. Децата, спрели до фенера, са малките Гаврошовци от едноименното стих. Грижата сега ги е отвела до “фенеря” с чувалчета на гръб, но този товар не им тежи толкова, колкото огромния товар от скръб, която “дреме” в очите им. Бедността ги е лишила от радостите на детството, а душите им жадуват за красота.

 

Снежинките – символ на чистотата, те са неземно, божествено творение, а красотата им е толкова нежна, че мигновено се топи при докосване. Това е най-нежната красота в природата. Мотивът за мимолетната красота намира най-точен израз в метафората “стават на кал” – това е всъщност вариант на мотива за смъртта. Смъртта не е само жълтата гостенка, тя е и погубеното детк.ство, и превърнатата в кал красота.

Загиват не само невинните детски души, умира , притиснат от неумолимата действителност и един художествен подход към нея (символизма). Животът сякаш за миг е спрял своя ход и децата “в смътна почуда” съзерцават прекрасния танц на снежинките.

 

Тази картина се превръща в алегоричен образ на надеждата, на вярата в доброто. Но в очите на малките несретници “дреме” скръб , а падналите на земята снежинки се превръщат в кал. Финалното послание е подчертано песимистично – децата са поредните жертви на хищника Град.

 

“Цветарка”

1.Творческа история – включено е в стих. “Да бъде ден”, но преди това не е публикувано в пролетарския печат. Според писателя Димитър Осинин, творбата е възникнала по повод на един конкурс, обявен от Академичното дружество на филолозите слависти, които организирали лотария с ръкописите на известни писатели с благотворителна цел.

2.Заглавието – момиче, което продава цветя. Цветята символизират красотата, любовта, доброто, щастието.

3.Композиция – стих. се състои от 7 строфи по 4 стиха. Послеидните два стиха са повторение на първите два от втора строфа и така лир. Говорител поставя акцент върху основната идея на творбата – красотата е обречена да загине в един жесток и равнодушен свят. Промени в стиховете: “гранитната пазва” става още по-отблъскваща – “студената пазва” и тази промяна подчертава отчуждението, бездомността.Градът отхвърля и това свое дете.Глаголната форма “глъхне” става “дебне”, с което се подчертава обречеността.”Празничният град” сваля маската си и покаозва истинското си лице – промяна в “каменния град”. Това е идеята за фалша на празника, за разблудния живот, за вечния маскарад, за живота – маска, който към едни е щедър, а към други жесток.

 

Каква е ролята на началния пейзаж? – Погледът с движи от общия фон на природния пейзаж към улицата до конкретното пространство на локалите(там е тайната на града, там е скрития живот) Започва с описание на спокойна и прекрасна есеннна вечер. Това описание създава романтична атмосфера. Прекрасната природа е поставена за фон на драматичната случка – в ролята на контраст и идеал едновременно.Залезът е очарователен, Витоша е оприличена на теменужен остров в лунносребърни води. Сложният епитет е типичен за поетиката на символистине.Деликатно и незабележимо е въведен мотивът за безднадеждната болка, в която се разтапят бледите есенни звезди.В традицията на българския фолклор със звездите се сравнява красива девойка.Всичко е в духа на символистичната поетика – приглушено, тайнствено, смътно и серафично красиво като един несбъднат идеал, като мечтата на символистите за един хармоничен и безметежен живот. В словосъчетанието “болка безднадеждна” се усеща драматизъм. Втората строфа контрастира по основно настроение на първата.

 

Образът на града – Градът е отдаден на вечен грях, маскарадът властва всяка нощ.Стиха “повестите безутешни на вседневен маскарад” се открива актуалната и при символистите тема за незживения живот(Дебелянов). С мотива за повестта (живота) деликатно се внушава идеята, че разказаната случка е само една от многобройните повести на хората.За разлика от града на символистите, който е едноизмерен в своята злокобност и бездушие, при См. градът е многоизмерен. От една страна е митологичното чудовище, което дебне жертвите си, а от друга градът оживява чрез улицата, която има различни значения – веселие, маскарад, болка, скръб. За разлика от повечето стих. На См. “Цветарка” няма реторически характер, а се развива в духа на символистическата поетика като музикална пиеса – от нежната музика на есенния залез, през драматичното звучене на мотива за града – хищник,към тъжния мотив за цветарката, самата тя красавица, която предлага цветя – символ на красотата. В случая цветята символизират съдбата на девойката – излъчват красота и свежест, но само за кратко време, след което увяхват, умират, така както и тя ще повехне под слостните погледи на жадната за маскарад публика. За богатия не е проблем да си купи цветя, не е проблем да купи и самата нея. Музикалната основа на композицията се засилва от непрекъснато звучащата музика на оркестрите,      която е по скоро плач, отколкото радост. Зимата е устойчив символ на тъгата и загубените надежди не само в поезията на См.

4.Основно чувство – елегично, тъга, стаена болка, печал, обреченост

 

5.Основни мотиви – на разблудния празник и на стаената мъка и печал; за поруганата красота(няма описано действие, но поругаването се предусеща);за града чудовище, който дебне своите невинни жертви, за да опустоши живота и душите им..Именно образът на града е свързващото звено межзу мелодраматичните и символистичните “версии” на осн. мотив. Сюжетът на творбата е типичен за големия град, той е универсален сюжет;познат в литературната традиция. Различното у См. е включването на мотива за поруганата красота в символните пространства на неговата естетика..

6.Защо цветарката е осн. образ?

-външен портрет – красиво, младо момиче със стройно тяло, “светлокоса”.Акцентът е поставен върху нейния поглед “смутен и влажен”, “смътен и нерад”(този поглед излъчва плахост, умора, смътно предчувствие за беда)

Как е описана; с какви символични внушения? – образът на девойката е разработен с традиционни литературни мотиви ; оприличена е на русалка(Андерсен, “Малката русалка”) ; на цвят(Дюма – син,”Дамата с камелиите”);по тялото й се плъзгат хищни погледи(Юго,”Парижката Света Богородица”).Действията й носят вътрешно противоречие – тя продава цветя-синоним на красотата, но красотата е нещо неземно, идеално и не се поддава на толкова прозаичен акт като покупко-продажбата. В този преобърнат свят красотата се е превърнала в стока. Унизено е човешкото достойнство – всичко да бъде подчинено на златния бог (“Юноша”).Девойчето е с поглед “смутен” и с усмивка “смирена”Нейната душа е вече покрусена още преди да разцъфне живота, преди да е усетила красотата му. Всеки порив към живота е “прокуден” Животът със своята празничност и приказност е далеч. Тя се чувства отхвърлена, като “прокудена русалка” Сякаш идва от друг свят, който е непознат за веселящите се в локалите. Душата й е изпълнена с тъга и печал.Момичето пристъпва “плахо” сякаш предусеща своята обреченост. В този приказен свят – маскарад я очаква съдбата на малката кибритопродавачка. “Младостта й цветна” е обект на “мисъл неприветна” Глаголната форма блика, внушава образа на вечния извор на живота, от който обаче се лее не жива, а мъртва вода.”Черните пипала” на погледите се асоциират с хищната и вулгарна мисъл. Всеки поглед символично поругава, похищава нейната младост, невинност и красота. Тя среща социалното зло на прага на живота си.. Красотата, с която я е надарила природата не й принадлежи.

7.Има ли в европейската литература подобен образ – невинната красота става жертва на собствената си беззащитност в света на парите и консуматорката психика. Да. Романтизмът често изобразява сюжета за красотата, попаднала в отровната среда на хищното общество, поругавана, обезличавана (Есмералда от “Парижката Света Богородица” на Юго , а също и Фантин от “Клетниците”). Този сюжет е устойчив и в сантименталната мелодраматична литература от края на 19 и началото на 20п век – красива и беззащитна девойка е похитена от жадни за наслади, разглезени мъже, а след това изоставена и захвърлена на произвола на съдбата. Типичен пример е Виолета от романа на Дюма – син “Дамата с камелиите”, по-късно пресътворена в операта на Верди “Травиата”.

  1. Какво е въздействието на музиката? Съчувствието на поета към похитената, неизживяна младост е в тъжните звуци на оркестрите.Контрастните глаголни форми “млъкват” –“гръмват”очертават полюсните чувства на порива към живот и прекършените мечти.Звуците ту “понесат се нависоко волнокрили, смели, горди”, ту “се спуснат бавно”.Музиката на стиха е типична за поетите символисти, от соито се учи и См.Кръстосаната рима на стиховете им придава особена мелодичност.Те звучат като тъжна музика на обезверената душа. Образът на музиката се асоциира с душата.
  2. Изяснете ролята на вътрешното напрежение между символистическата и делничната образност в творбата.
  3. Как е разгърнат мотива за живота – маскарад?Как произведението разиграва човешките лица и маски?
  4. Анализирайте цветовата гама и символните значения на цветята и цветовете – тя се движи от теменужен здрач към нощта, покрита с “лунно наметало”.В контраст са светлините на “гирлянди електрични”Свежа струя внасят нежните златожълти хризантеми, но те са цветята на есента, на тъгата..

13.Как в текста е осмислена опозицията природно-социално?

“Стария музикант”

1.Творческа история – включено е в цикъла “Децата на града” и е най-нежното, най-лиричното стих.
2.Заглавието-звучи носталгично.Музиката е символ на красивото, на духовната извисеност, на таланта. Епитетът “старият” внушава почит, уважение, предполага съпричастност.
3.Основно чувство – елегично
4.Основни мотиви – за самотата, страданието и смъртта,за съпричастието.
5.Образът на старика – безпомощен, беззащитен, поредното нежелано и отхвърлено “дете” на града. И неговото битие е белязано със знаците на нищетата, отчуждението от радостите на живота. В живота не е намерил съпричастност и разбиране, не е намерил състрадание. Старият музикант, както и цветарката, а също и уличната жена, са емблематични образ за градския пейзаж. Улицата не би имала същия облик ако липсва този персонаж, който има постоянно място – “Все там до моста приведен седи”. Неговата музика е песента на Смъртта, която ревностно следва човека през целия му житейски път, за да му напомня колко кратки са дните му. Това е музика – стон на душата, която бавно умира, изпълнена с тъга от равнодушието на “пъстроцветните шумни тълпи”. Плаче цигулката с “горестен плач”, плаче душата на старика от обида, от огорчение, от чувството за самотност, за изоставеност.Фигурата му е прегърбена сакяш е понесъл на немощните си плещи огромната, всечовешката мъка, неволите на страдащите в безприютния град. Лир. субект се намира на предела между живота и смъртта, откъснат от света, отхвърлен, маргинализиран. На младини той е бил част от шумния живот, но “привечер” (символизира старостта) е сам и забравен, ненужен. Това е най-силното обвинение на См. към несправедливо устроения свят, който погубва талантите. Старият музикант е ненужен на едно общество, което се кланя единствено на Златния телец..
Мотивът за изкуството, за мястото на твореца в живота на хората и в жестокия свят – то е неговият живот, музиката е придавала смисъл на живота в нищета, тя е изпълвала дните с вяра и надежда.
6.Образът на тълпите – тук са безчувствени “зли и далечни”,бездуховни, студени, апатични, безлични.
7.Композиция – състои се от 6 строфи по 4 стиха; римата е кръстосана.
8. Контрастът между “траурния здрач” на спускащата се нощ и “снежеца” подсказва двата свята и вечната борба между доброто и злото., между живота и смъртта.Сполучливо намерен детайл е печалната луна, която става мълчалив свидетел на неговия житейски край. Смърт е изписано с главна буква и тя се превръща в герой, в действащо лице от маскарада на града.Тя винаги се появява там, където има беззащитни същества и дебне “кървава и многоръка”.

“Юноша”

Смирненски твори в началото на 20-те години на ХХ век – време на остри социални конфликти и промяна в естетическите търсения на българската литература. Символизмът като литературно явление вече се оказва изчерпан, за да изразява новите вълнения на човешката душевност. В поезията си Смирненски осъществява едно самобитно и изключително смело преплитане на символистични с романтични, на митологични и библейски с реалистични образи и сюжети. Тъмната гама на мрака и нощните видения е разкъсана от светлината на огньовете, които рушат стария и едновременно съграждат нов свят. Революцията, бунтът на тълпите, е онзи граничен момент, който предполага, че преобръщането на света ще се осъществи с помощта на митологични и библейски символи, сред които основополагащи са митовете за началото и края на света – Сътворението и Апокалипсиса.

В митологията митът за Сътворението на света е основополагащ, а митът за Апокалипсиса идва по-късно. За края на света четем в последната книга от Новия завет. В своето Откровение Св. Йоан богослов говори за края на света, който ще дойде в резултат на нарушаването на моралните принципи за праведността и греха. Идеята за края на света се съчетава с идеята за Страшния съд, когато праведните ще получат вечен живот, а грешните ще горят в огъня.

В създадения от Смирненски свят причинта за бунта, за революцията е именно моралната деградация на света. Старият свят трябва да бъде разрушен, защото е грешен и на негово място да се изгради нов свят, с нови справедливи начала и принципи. В митологичен план най-напред е Сътворението, а след него ще настъпи Апокалипсисът.В поезията на Смирненски редът е преобърнат.Най-напред трябва да се разруши, а след това да се сътвори. На индивидуалистичните стихове на символистите Смирненски противопоставя едно ново усещане за колективизъм.

Екзистенциалните проблеми, които поставя в поезията си Смирненски са израз на неговия непримирим и бунтовен дух и намират обобщение в стих. Юноша”. Немислимо е човек да живее, без да си задава въпроси, без да търси отговори и да открива истини за живота и за самия себе си. Мъчителен е пътят на това търсачество, но носи удовлетворение за личността. Проблемът за смисъла на човешкия живот е интерпретиран от Смирненски по нов начин – от позицията на тълпите.

“Юноша” е едно от последните стихотворения на Христо Смирненски, в което младият поет ясно и категорично изразява своята позиция за смисъла на човешкото съществуване. Творбата е интимно-съкровена изповед. Благодарение на цяла система от символични образи, проблемът за драматичния сблъсък на човешкото съзнание с действителността, придобива универсално, общочовешко звучене. Творбата може да се възприеме като драматична изповед на едно поколение, на младостта изобщо при срещата й с живота и света .Освен драмата на съществуването, стихотворението носи и надеждата за нов живот.

Чувството за красивото, копнежът по съвършенство и хармония, любовта към живота са изначално присъщи на човешката природа. Човек се ражда отворен за света, очакващ, търсещ, но среща страдание, болка, несправедливост, които изпепеляват и най-смелите надежди.Това е горчивото прозрение на лир. човек. И единственият изход е да намери за какво да умре, за какво да се жертва. А когато осмисли смъртта, значи осмисля и живота.

Основни мотиви в стих. са: мотивът за наранената младост (познат от Ботевото стих. “Майце си” и Дебеляновата елегия “Пловдив”). Но героят на Смирненски не се поддава на елегичните настроения, на тихата скръб и примирението, той е уверен, че не е сам в страданието, вижда до себе си своите братя по съдба, открива изход и това му дава сили да се бори за промяна на света. Мотивът за нравствения избор на смъртта като върховно изпитание в човешкия живот е водещ. Ценностно значим за него се оказва изборът на смъртта.

Заглавието “Юноша” насочва към онази гранична възраст в човешкия живот, когато се осъществява прехода от детството към зрелостта. Юношеството е времето на мечтите, но и на първите въпроси..

Изповедта си лирическият Аз започва в 1 л.ед.ч., което показва , че той вече се е самоопределил като Личност, която е излязла от времето на приказното детство и навлиза в живота с ясното съзнание за неговата противоречивост. Труден е процесът на духовно проглеждане и осъзнаване на сложността на живота. Духовната биография на героя е разкрита в три възлови фрази:”Аз не зная”-“Аз познах”- “аз ще знам”.В тази рамкова композиция се открояват сложните процеси на самоосъзнаването, на нравственото израстване на личността. Първата фраза внушава представата за възторжените чувства, които изпитва юношата пред прага на живота. Самият факт, че живее му носи радост и той е жаден да улови всеки миг от живота в неговата многоликост – “запленен и от сивия ден, / и от цветната майска зора”. Синонимното гнездо на светлината(“цветната майска зора,”пролетта”, “младостта”,”друм от цветя”, “лунни лъчи”) е твърде богато и недвусмислено насочва мисълта към въодушевлението, с което младият човек навлиза в живота. Той се чувства като млад бог в “колесница от лунни лъчи”. Появява се най-важното по смисъл понятие Живот, което е написано с главна буква, за да се открои неговото ценностно значение. Началото на стихотворението представя юношата, който мисли света като “готов”, завършен, предварително изпълнен със смисъл. Словосъчетанието “ябълков цвят” отвежда към библейската представа за рая, за вечното щастие. Ябълковото дърво е дървото на познанието на доброто и злото.

Сблъсъкът с грубата действителност е маркиран със съюза “но”. Антитезата разкрива драматичния сблъсък между мечти и действителност, очертава трудния път на съзряването. Ярки и изразителни са синонимите на мрака и робството, на духовното потисничество(“бездни”, “черни стени”, “злоба”, “черна сянка”, “полумрак”, “ледна тъма”, и хиперболата ”морета от кръв и сълзи”.).Символно-алегоричните образи и метафори придават на страданието вселенски, космически измерения, разширяват го във времето и пространството и подчертават неизбежността на пречистващия “ураган”. Черният цвят е в контраст със светлината на пожарите. Усещане за ужас, за нещо зловещо и съдбовно непреодолимо излъчва новата картина. Възторгът отстъпва място на гневния Глас, който разкрива грозна картина на страдания и робство(“изтерзани лица”, “плачове като в сън”,”демонска стръв”). Това е картината на Ада, на социалното падение.Алитерацията на “з”, “н”, “р” прави по-осезаемо усещането за ужас.

“Аз познах свойте братя във робски керван”-това е мигът на проглеждането за всечовешката болка и робска съдба.Три символа с библейски произход разгръщат идеята за универсализираното Зло. Символът на Златния телец, олицетворява Злото и разкрива същността на стария свят , който се крепи на силата на властта и парите. Според Библията е невъзможно да се служи едновременно и на Бога и на богатството. Най- голямата беда за човека , лирическият герой съзира в оковаването на “човешкия Дух”. Ценностите са разместени, защото духът не изпълнява функцията си да бъде храм на Бога, а е обруган, унизен. Тръненият венец символизира мъченичеството и страданията на Христос в името на човешкия свят. Лирическият човек се уподобява на Спасителя, готов е да понесе страданията на тълпите, да намери пътя към истинския Смисъл на живота.

Промяната в душевните преживявания на героя е проследена във възходяща градация(“видях”, “познах”, “настръхнах”).Глаголът “настръхнах” показва новото състояние на юношата. Той е изживял разочарованието, изпитал е силата на социалното и духовното страдание, усетил е новото борческо настроение на тълпите и всичко това го подтиква към решителни действия. Юношата прави първия самостоятелен избор в живота си съвсем естествено -това личи от съюза “и”. Гласът му се издига в огромното пространство и зове природните стихии-пожари, ураган. Момъкът вижда себе си като глашатай на Борбата, на промяната. Преди да призове стихиите на недоволството , стихия се разярява в душата му(“закопнях”,”запламтях”.)В преживяното страдание се е закалил и духът и волята и Словата му, в гърдите му е бликнала неудържима борческа енергия. Той се чувства господар на земните и небесните стихии, а Господарят е всевластен Творец.

Анафората “нека” издава решимостта за борба в името на желаната промяна. Чрез силата на романтичното си въображение лирическият герой създава и изживява една космическа по мащабност картина на революционен взрив, която заслепява със светлините на пожарите и изпълва пространството с трясъка на светкавици и ураганен вятър. В тази картина наред с природните стихии бушува и стихията на разбунените души на угнетените. Това е часът на свещената саможертва – “аз ще знам за какво да умра”. Тържествено-приповдигнат е тонът във финала на творбата.Мечтаният свят за юношата няма реални очертания – той е толкова красив и приказен , че е изпълнен с “лъчите нова зора”. Приел позата на Пророк, той призовава стихиите да донесат възмездие на грешната земя.

Изборът на лирическия “аз” е под знака на духовното обновление . Творбата е изпълнена с ведър оптимизъм, защото щом Младостта избира пътя на саможертвата , то стария свят е Обречен.Състраданието на героя към тълпата отстъпва място на неговото възхищение от борческия й устрем. Неговото място е там –“залюбен в тълпите”.Лирическият герой завършва пътуването към себе си и към света. Постигната е вътрешната хармония на Личността , която намира смисъла на човешкото съществуване в себеотдаването. Смъртта е видяна не като неизбежен край, а като осмислящ живота предел

Лирическият герой отдава своя пламък, силата на своето Слово, за да сътвори света. “Аз”-ът изживява себе си като бог, който сътворява Нов свят чрез Словото. Смирненски влага нов смисъл в библейското слово: ”Да бъде светлина!” – “Нека пламне земята…” Текстът Говори за края , за свършека на един робски свят, за неговото разрушаване. ”Железни “ са словата на Истината , които кънтят по цялата робска земя.

Според немския философ Мартин Хайдегер :”…езикът(Словото) е домът на битието”. В този смисъл истината за човешкото съществуване остава проблем на словото. Както Бог твори чрез словото, така и човекът постига чрез Словото единение с Бога и преоткрива себе си.

В началото на ХХ век човекът осъзнава необходимостта от нов ред, от нов свят – по-справедлив и хуманен. Настоящето го е превърнало в жертва на социалното неравенство, а бъдещето изисква от него да поеме отговорността за промяната и да стане движеща сила на тази промяна. След Ботев и Яворов, Смирненски подема темата за страданието и бунта на човека. Младият поет притежава вътрешно чувство за драматичното и в личен, и в обществен план. Той става поет на тълпите, на “улицата многогласа”, на надигащата се революционна буря, на страданието на “синеблузите” си братя.

“Йохан”
См. е съвременник на януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919 г.То е жестоко потушено, но паметта на жертвите е запазена като завет. В първите години след разгрома партийните вестници посвещават цели броеве на въстанието.Портретите на убитите водачи Карл.Л. и Роза Л. са обвити в траурни ленти, а под тях се отпечатват революционни стихове. Пръв сред поетите, които възславят януаорската епорея е См.Той не е непосредствен участник в събитията, но следи техния ход.Въображението го отвежда сред сивите каменни сгради на Берлин, по площади и улици, където се развяват знамената на бунта и се издигат барикади.Стотици борци остават безименни. Техният обобщен образ е Йохан.

Поемата не е лиричен монолог. Тя следва известен епически план, сюжетна последователност на редуващи се сцени и събития. Героят е показан не само на барикадата като борец, но и като обикновен човек, който има дом и семейство. Картината на прощаването(на изпращането) с жена и невръстно дете е безмълвна картина.Напускането на интимния свят и потапянето в борческия свят става бързо и решително.Единствено чрез жеста на жената, която протяга мълчаливо ръце и едвам прошепва името на любимия си се разкрива личната драма на семейството.Скръбта на жената потъва в грохота на престрелката. Тя няма да го спре, защото знае какъв е неговият идеал.(Сравни с “Илиада” – сцената на Прощаването на Хектор с Андромаха).
ІІ и ІІІ част – Място на действието е пренесено на барикадата.Картината е озвучена от “гърмеж и вик”, а пламъкът с червен език обгръща града – символична картина на бунта.Да се проследи жестоката и сурова битка(“пръсна черепа му с приклад”) Героят е непознат и мълчалив сред другите, но той е приел титанични очертания. От малката и схлупена къщурка Йохан е във времето на Историята.Поведението му на барикадата е обобщено.Той е представен като рицар на революцията, който влиза в дързък двубой с хусаритеи. Барикадата се превръща в обвинителна арена, от която бунтовникът поразява врага със силата на словото: “Безумци…” Тези думи разкриват моралното превъзходство на революционера над числено превъзхождащите ги хусари.Обръщенията “Безумци!”, “подлеци” подчертават класовата омраза.Войнстващият дух на този куплет е почерпан от самата реалност на януарските борби.Образът на капката кръв, която ражда нови борци е вдъхновен от предсмъртната статия на Карл.Л.”Въпреки всичко” В нея водачът на въстанието на спартакистите говори:”Те проляха за свято дело своята кръв, която стана свята кръв.От всяка капка кръв ще излязат отмъстители, от всяка разкъсана клетка – нови борци за великото дело”.

ІV част – отново ни връща към житейския трагизъм.Картината на очакването. Отново се връщаме в малката къщурка, където чака ридаеща, изтръпнала от мрачни предчувствия жена.Лир. говорител е добър психолог и в този трагичен за нея момент не описва, а само загатва нейното състояние чрез горкия плач и тихото нашепване на името “Йохан”Този скръбен шепот еизраз на болката и тъгата. Героичният подвиг на Йохан не намалява нейното страдание. Първа и четвърта част сякаш “прегръщат” барикадата.

ГЕО МИЛЕВ

Величието и трагизма в поемата Септември

 

Философският и етичният смисъл в конфликта 
земя
 небе, човек бог

 

Трагизъмът и оптимизъмът в поемата Септември

 

Моменти в поемата: Проблемът за бъдещето, проблемътчовек отечество, човек власт, водач народ; проблемът засвободатаконфликтът между човека и бога.

 

Увод: Гео Милев се вписва в едно проблемно поле на българската литература, което чертаемодернистичното виждане за света и човека. За него Антон Страшимиров казва, че е от личностите, които се раждат веднъж на сто години. Двете списания, които издава Везни и Пламък бележат два етапав преориентацията на българската литература след войните. Гео Милев налага идеята, че поезията сенуждае от обновление. За него е характерен реформаторския дух, както е при Пенчо Славейков. ГеоМилев е носител на нов тип естетическо съзнание. Според него човешкият дух трябва да се стреми къмнови висоти и да надмогва делничното. Тази мисъл е ярко реализиранан в поемата Септември. Макартворбата да е свързана с исторически факт, тя съдържа в себе си универсални философски обобщения,истини и прозрения за народа и историята, за личноста в големите събития, за непреходните ценности вчовешкия дух. Поемата възниква след войните, в началото на века време на общоевропейско крушениена патриотичните идеали, на политизиране на масовото съзнание. Динамичната епоха дава своитеотражения върху литературния живот. Ражда се в момент, когато символизмът търпи крушение и сеутвърждават множество авангардни революционно-естетически течения. Самото въстание като дълбокоисторически факт разтърсва социалните съвести на много писатели модернисти от онази епоха. Топомага за естетическа преориентация на Гео Милев от индивидуализъм към социалната тема дообвързване на неговата експресионистична естетика с историческата съдба на народа.

Като литературно направление в основата на експресионизма стои идеята за бунта. Споредекспресионистите новото изкуство трябва да се базира не върху символа, а върху фрагмента. Стандартните художествени представи трябва да бъдат разрушени, а художественото изображение да секонструира върху асоциативното обединяване на литературни фрагменти без причинно-следственавръзка по между им. Принципът на фрагментарността е основен при конструиране на поемата Септември.Тя е композирана върху мозаечното наслагване на образни фрагменти изразени чрез фрагментарнастилистика.

Във философски план това е идея, моделираща нов образ на бъдещето, на човечеството, нови понятия за отношениятачовек бог, човек родина, народ власт, водач народ. Всоциален аспект тя проектира монументален социалендвубой между неоправданата общност и господстващиятсвят, разкрепостена духовна трансформация на роба втворец на историческата си съдба. В естетически планидеята за бунта намира своя синтезиран израз впрокламирания от Гео Милев принцип на оварваряване напоезията, т.е. за доближаване на поетическия език доразговорния, сплитане в синтактична цялост на разнородниестетически пластове. При тях поетичното е прозаично,героичното е обикновено, красивото е грозно. Принципътна оварваряване става водеща линия в творчеството напоетите от двадесетте години на века – Гео Милев, АтанасДалчев, Никола Фурнаджиев.

Гео Милев се противопоставя и на реалистите и на символистите, обръща се към народа и неговия живот. Той пише: Народът, масата ражда всички нас. Припомня, че всеки творец има своя корен, своя народ.Затова и неговият призив е: при народа, сред народа.

 

Героичното и трагичното в образа на народа в поемата Септември на Гео Милев

 

Теза: Темата за героиката и трагиката на народа борец е с трайно присъствие в българската литература. Гео Милев я осмисля през призмата на нова естетика и поетика. Докато творчеството на Вазов отразявавъзхода на националния дух, епохата на идейна еднородност на нацията, когато отечеството е съкралнопонятие за всеки възрожденски българин, то поемата Септември отразява кризата на човечеството нанационална идентичност, раздвояване на социални представи за родината. Докато Вазов разкривагероичното и трагичното в неговите национални измерения, Гео Милев поставя акцент върхууниверсалните проекции на народния бунт. Новаторското осмисляне на традиционната тема е обоснованаот социални-политически и естетически фактори.

Образът на бунта има двумерни художествени проекции. Те са мотивирани от двоинствеността нахудожествения свят в поемата. Художественото изображение има два плана. Единият е събитийноконкретен, при който бунтът е разкрит в своите етнографски и темпорални координати (изреждат сеимена на български селища, цитират се политически лозунги, откъси от тогавашния национален химн). Другият е символно алегоричният (въвеждат се примерни архетипни образи от митологията, библията, класическата литература).

 

Поемата има триделен композиционен строеж. Първата част разгръща темата за подема, втората запогрома, а финалната изстраданата вяра в щастливото бъдеще. Творбата има диалектическа постройка, базирана върху триадата теза-антитеза-синтез. Произведението на Гео Милев има оптимистичен ипесимистичен прочит. Състои се от дванадесет фрагмента, които отразяват и подема и погрома. Числото дванадесет е взето от християнската митология. Фрагментите са подчинени на водещото внушение закрасота и стихийния гняв.

Първата част лирическият увод е философска поетичнатенденция за закономерността на бунта. Въведението евъздействащо, отвежда в мига на сътворяването. Миг наметаморфоза часът е предела между нощта и деня. Началото от оптимистична гледна точка създава визията,за зараждане на светлината от мрака. Смъртта раждаживот. Тъмнината, хаосът и мракът са отречени отсветлината. От роба се ражда бунтарят. Показан е образътна света в предутринния час. Не са противопоставенинационално и световно, не се съпоставя с други събития,както при Вазов. Националното е неотделимо отсветовното, осмислено чрез философски критерии. Оксиморонът Нощта ражда из мъртва отроба внушава, че бунтът на робите е мъртво родено дело. То няма право на живот, защото дръзва да руши изначалнияред, утвърден от бога и охраняван от държавата. Вековната злоба на роба отвежда към идеята, че нямалюбов сред хората. От нощта на страданията на човека се ражда неговият бунт. Гневът е пурпурен. Бунтът е характеризиран като гняв, израз на осъзнат протест, а не на отрицание. При експресиониститесе търси силата на изразителността, а националното събитие е осмислено чрез общочовешки категории. Мрачното нерадостно битие на народа е изряазено чрез метафората (нощ) и води до логическапоследица -зараждане на озлоблението. Още тук се обособяват две противоречиви художествени гледниточки максимално деестетизиране и естетизиране. От нощта на страданието на човека идва зората аннеговият бунт. Хората са устремени към идеала. Художественият свят на поемата е дълбок, сложен ипротиворечив. Тържествената, бавна ритмика на началните стихове, която завършва с емоционалнапауза след стиха: Дълбоко сред мрак и мъгла, рязко се сменя. Внушението мъгла е метафора начовешкото съзнание. Съмването отвежда към библейския образ енергията на природата залята като отпотопа. Действието се развива по хоризонтала и вертикала всички пространства са обхванати отприродната стихия. Главен герой на творбата е народът. Това е образът на човека маса, на народа, койтоизлива пороя на гнева си. Този образ Гео Милев създава още в поемите Ад и Ден на гнева. Гневът еслепен от социални и визуални фрагменти. Възстанали са всички:

изпокъсани

кални

гладни

навъсени

измършавели от труд

загрубели от жега и студ

Разгърнатата антитеза, изброяванията и хиперболизацията представят внушителната фигура навъстаниците.

За експресионизма е характерен мотива за движението, чийто владетел в началото е народът. Масовостта е визирана чрез изброените места, от където се стича този народ:

из всички балкани

из дебри пустинни

из гладни поля

из кални паланки

села

градове

Тръгнали са без рози и песни. В социален план това епредстава за масата изисканото изкуство е непознато. Впървата част на поемата водещ е принципът наоварваряване на представата на народа. Това е постигнаточрез определенията диви, бесни, профани. Този похват има много поетични и дейни функции. В единплан, разкривайки героите от социалното дъно на живота шопи с сопи Гео Милев внушава, че историятасе движи от социалните низини. Ако се търси съпоставка между Гео-Милевата и Вазовата концепция, топри народния поет водачът е двигател, а народът го следва. При Гео Милев двигател е народът, а неводача.

Повечето от принизените характеристики се оказват цитати или перифрази от оценката на държавнатапропаганда. По този начин Гео Милев майсторски пародира чуждия идеологически глас. Едновременно стова огрубеният образ на народа се противопоставя както на фалшивите идилични христоматийнипредстави в литературата, така и на самоцелната отвлечена екзотична красота на символните пейзажи. Деестетизирането е типичен експресионистичен похват. Той е израз на характерния за експресиониститебунт срещу традицията, нормата, култ към деструкцията. Така в първата част народът е разкрит катонеконтролируема, анархична сила, като сляпа тълпа, като множество на хаоса и разрушението. От еднастрана народът е показан като стихия, но от друга неговата борба Гео Милев определя като свещенотодело. На принципа на изграждането и слепянето на фрагменти Гео Милев изгражда образът на народамаса в първа и пета глава на поемата. Изреждането, подбора на думи с експресивна сила на примитива, създава аналог на бунта в езика. Той внушава експресията на рушенето. Създава се визията за мита напотопа. В поемата се разглеждат разкъсаните основни връзки между земята и небето, между човек и бог.

Образът на народа е ситуиран в прагово време трансформирането на нощта в ден. То кодира представатаза ескалирането на бунтовния пристъп, резултат от акумулираната злоба.

Успоредно с образът на народа представен в своя устрем в поемата е въведен и образът на бога. Релацията човек бог е едно от проблемните ядра на българската литература. Общото в различнитеинтерпретации на този проблем е в изявяването на една езическа гледна точка. При Ботев, Вазов, ЕлинПелин, Яворов откриваме тендеенция към десакрализация на образа на бога. Дискредитирането напредставата за него е идейна линия и на поемата Септември. В първата част конфликтът на човека с богае потиснат. Въстаниците живеят с трагичната илюзия, че справедливото им дело не може да не бъдеподкрепено от бога. Израз на техните надежди са декларациите: „С нами е бог! и Вярваме!“ Въстанието се тълкува в неговата трагична обреченост, ното носи оптимизъм. Смисловите композиционни полета саобособени като фрагменти. Противопоставят се две линииустрем и противодействие. Водещи категории са човек,народ, родина. Народът е разкрит в две състояния у търсидинамично развитие. Авторът си служи с хиперболизация. Поемата се гради от реалистичен и фантастично-алегоричен свят. Събитието се трансформира в съвкупностот символи, разгърнати в композиционно оформени частинощта, слънчогледите, светкавиците, бог, Ханаан и Троя. Реалистичният план е събитийно конкретен и документалнодостоверен. По особено експресивен начин се градиколективния образ на въстаниците, палачите, жертвите исе очертава най-общия ход на бунта.

Погледът е насочен към улавянето на единичен факт. В творбата има етнографски и темпоралникомпозиции, за да се подчертаят национално историческите измерения. Повторенията и антитезатаподсилват усещането за реалност. Използвани са клишета, географски реалии. Цитираните имена наградове и села говорят за масовост на бунта. Така се създава връзката от началото определенията са нацялата земя, след което се конкретизира народа, не вече земята, а определена част от нея.

Третият фрагмент разкрива страданието и саможертвата. Страданието битува чрез представата:

С хиляди ножа

прободен

народ

Саможертвата е визиранан лаконично:

и писа със своите кърви:

Свободен!

За да разкрие бунта като бунт на човека за неговата свобода, Гео Милев поставя общочовешки проблем: Не искаш ти никого роб . Още във втория фрагмент чрез втората от паралелните метафорислънчогледите паднаха в прах поетът внася дисонанс в светлото възторжено звучене с тревожнотозагатване. Гео Милев гради представа за героя чрез характеристика. Показва пространството, което естрадание, насилие, погром.

Поемата започва с появата на гнева, за което се търси аналог с Омировата Илиада. Гневът носиразкъсващата противоположност до седма глава, която е границата. Гневът е и характеристиката нанарода. Той носи и стремежа за свобода, и гибелта. Чрез разделянето на гнева на бога и гнева на човекасе добива универсалността на мотива. Гневът е първичният и емоционален тласък.

В шести фрагмент се въвежда образът на Балкана символ на родното, на бунта, на подвига, набезсмъртието, на вечността. Антипод на този образ е представата издигнал пъп / срещу небето символ нателесното в опозиция на извисеното небето. Така единството между земята и небето постепенно се руши. Алегоричният образ на пъп-а подксазва, че интеграцията на човека с бога е трагична илюзия, че бунта срещу установения християнски ред не може да имабожията подкрепа. Действието се развива по хоризонтала ивертикала. Появява се образът на гигантския / столетния / дъб, който символизира държавната институция. Той етрагически знак за разрушаването. Архетипните образипочерпани от езическите вярвания на народа пепелянки исмоци, змеици и змейове са митологеми от фолклора, битуващи като предания за злото. Те кодират езическатасъщност на бунтовния пристъп. Антихристиянската реакциясрещу реда няма да срещне божията подкрепа.

Втората част на поемата, отразяваща погрома на бунта,разкрива най-пълно тоталния разрив на връзката човекбог. Очертава процеса на освобождаване на бунтовнотосъзнание от дектата на догмите. Седма глава възвестява страгична лаконичност чрез един стих развитието на действието Започва трагедията!, след коетопредставя пространството на унищожението.

Осми фрагмент разкрива действието: първите / паданаха в кърви. Темата за погрома се разгръщашиироко епически от осма до единадесета глава. Романтичният патос, породен от полета на народа, сезаменя с потресаващо реалистично изображение. Контрастно са представени образа на народа отпървата част и палачите. Кратката констатация в седма глава бележи преломния момент както вкомпозиционния, така и в смислово идейния аспект на творбата. Тя е свързана с осъществяване наизхода от зараждащия се към разгръщащия се аспект. Акцентът не е толкова върху покосяващата смърт, куршуми, жертви, а върху непонятната жестокост, която поражда вцепление и ужас. Земята е в кръв. Кръвта е знак за живот, но и за смърт. В центъра на художественото изображение застава образът наразлютената милиция, която е средство за осъществяване на наказанието за сторената дързост набунтовниците. Всъщност образът на земната власт е проекция на небесната санкция. Оказва се, чебунтътъ е насочен срещу устоите на досегашния ред, базиран върху догмите, бог, цар, отечество. В тозисмисъл ретроградната сила се олицетворява в образа на небесната и земната власт. Смъртта набунтовниците в един план е разкрита като акт за изкупление на вината. Според чуждия идеологическиглас вината се изразява в безумната дързост да се прекроява наново изначалния ред. В този смисължестокото потъшаване на бунта в оценката на властниците се осмисля като справедливо наказание запроявената дързост. Поради това смъртта на въстаниците е характеризирана като кървав на боговетекурбан, като жертвоприношение. Неуспехът се оказва истинската цена на изкупуване на трагичния грях. Но според позицията на лирическия говорител кървавата жертвеност има друга цена във физическататрагедия се ражда прозрението, че богът е идеологическа функция, узаконяваща неправдата. Товагорчиво прозрение поражда декларираната във финала на поемата вяра, че щастливото устройство набъдещия свят е възможно Без бог! Без господар!.

Показани са народът и войската. Издига се лозунгът: Отечеството е в опасност!. Саркастично бият думитена поета: Прекрасно / но що е отечество?. Одухотворяват се знамената и земята. Те получават физическа

уязвимост. В отчаянието си преследваните издигат къмнебето голи ръце представа за безпомощност. Бунтът есмазан, надеждите погребани. Фрагментът всеки / да сиспасява / живота носи тезата, която превръща въстаницитев роби и доказва не героична смърт, а спасяване, не борба,а бягство. Мотивът за смъртта е мотив за страха.

Задълбочаването на проблема между земя и небе, междубог и човек е свързано с образа на поп Андрей, кодиращидеята за приравняването на човека с бога. Неговият образе посредник между земята и небето, защото в един плантой е отрицание на църковната догма, а в друг едоскорошно нейно въплъщение поп Андрей е и средство заотрицание на религиозните норми, нейно собственосамоотрицание. В художествен план героят е посредник набожията промисъл сред хората. Той сам възстава срещу заблудите и избира смъртта пред смирението. Сцената с поп Андрей свързва субекта на движение с образа на народа. Семантиката на името Андрей епървият до бога. Той руши храма дома на вярата, без жал, без спомен. Паметта е морален критерий. Тявърви до нашата съвест. Образът на поп Андрей въплъщава идеята за антихриста. Поп Андрей сеотличава от другите, противопоставя се на общия страх.

Девета глава носи глаголна активност, действени думи. Появява се мотива за богоборството и вярата. Боге метафора. Персонализира манипулативната мощ на институциите. Вярата е мотивацията, спецификатана оптимизма. Образът на поп Андрей се изгражда в граничен момент между живота и смъртта. ГеоМилев достига до Ботевски контекст при изобразяване на героя. В този персонаж може да се търсианалог с елегията Обесването на Васил Левски и Хаджи Димитър на Ботев. Образът е изграден повертикалата. Поп Андрей е изправен до телеграфния стълб, а Левски до бесилото. В цялата поема попАндрей носи елементите на събитийно-конкретния достоверен план. Това е единственият реалносъществуващ , с посочен адрес, герой: Медковец епически смелият поп Андрей . Той е сам. Поп Андрейостава верен на идеята и на гнева. Красив е, защото реабилитира човека. Представата като луд доказва,че той остава верен на лудостта, на идеала. Лудостта, както при Вазов е естетизирана. Сравнениетоспокоен като гранит създава визията на метафорична определеност за монумент. Поп Андрей еисторическо лице и се гради в една по-обобщена представа. Негов антипод е капитанът символ нанасилието. Градят се два полюсни образа. Гневът на природата е оценъчно отношение към поп Андрей иакта на насилие. Самата екзекуция е представена с

максимална достоверност и точността на детайла:

До телеграфния стълб бе изправен

До него палача.

Капитана.

Въжето

бе готово.

 

„СТИХИИ” – ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

 

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.

С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува да опознае тайните на живота.

Едно от емблематичните стихотворения за първата стихосбирка, а и за цялото творчество на Багряна е „Стихии”. Заглавието на творбата е показателно за решимостта на поетесата да опознае себе си, за да разбере „стихиите”, които бушуват в кръвта и. Тя самата се чувства част от тях и никакви пречки и условности не могат да я спрат в нейния устрем да бъде призната за човек, за личност, а не само за жена, разбирана в патриархалния смисъл на думата.

Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото ú дават представа за абсолютна свобода, за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях тя вижда природните еквиваленти на своята неподвластност на морални и и битови прегради, на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта.

Композицията на стихотворението е като че ли математически разчертана и подобно на фолклорните творби е подчинена на математическото число три: три разгърнати картини, последвани от едно обобщение в последния куплет. Поетесата утвърждава порива, устрема напред и нагоре, смелостта и непреклонността пред неизвестното. Всяка строфа представлява една емоционална и смислова цялост и изгражда самостоятелен художествен образ. Онова, което ги обединява, е възторгът на лирическата героиня и вярата ú , че ще осъществи себе си.

Стихотворението е написано под формата на обръщение. Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно, маркиран с личното местоимение ти, което се повтаря в началния стих на всяка строфа.

Чрез риторичните въпроси, започващи с анафоричното повторение „ Можеш ли да спреш ти…” героинята недвусмислено защитава тезата си, че никой и нищо не е в състояние да спре нейния порив, силен като стихия, към нови простори.

Поетесата е избрала три образа: вятъра, водата и виното – като сътворено от човека тяхно подобие. Текстът чертае реалистичен образ на стихиен вятър като неукротим немирник и пакостник. Но вятърът присъства и със своето символно значение като въплъщение на сила и устременост, на волност и непокорство, на неудържимост. Лирическата героиня е заслепена от неговата тотална освободеност, непризнаваща пречки и прегради. Строфата е изградена изцяло от думи, които изразяват движение или устременост. Чрез динамичните глаголи „иде”, „префучава”, „вдига”, „грабва”, „сваля” Багряна представя вятъра с неговата пластичност и неудържим порив. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторителност, а с това и за вечност.

Със завидна творческа сила е изграден и образът на водната стихия, конкретизирана в река с красивото и смислово натоварено име Бистрица. Водата тук не е видяна в традиционния си символен образ на плодородието и обновлението. Тя е буйна, спускаща се устремено по пътя си, нехаеща за пакостите, които прави, самодоволна от надмощието си, от разрушаването на спокойствието и монотонността в битовото ежедневие на хората. В строфата ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и паралелните преживявания на героинята, която жадува да разруши ледовете, сковали патриархалния начин на живот, да унищожи всичко, което пречи на волността и устрема напред.

Макар че се долавя съчувствие към пострадалите от стихията, внушено чрез умалителните съществителни „къщиците” и „градинките”, зрителният ъгъл на поетесата към природното бедствие не е трагически. Лирическата героиня се увлича дори от яростта на реката като израз на бунта, защото сама е изпитала това чувство в борбата си за лично щастие и индивидуална свобода. Вдъхновена от природата, тя възприема водната стихия и с очите: „мътна, пакостна”, и със слуха си: „разтрошава”, радва се на непобедимата ú мощ, на динамиката ú, подчертана чрез предмети, които не могат да устоят на нейния напор.

За третата стихия, която отговаря на личния порив към волност, героинята избира виното, в което се събира природната сила на гроздето и човешкия труд, вложен в добиването на виното. Но докато вятърът и водата нямат дом, виното е ревниво пазено в изби и бъчви, без обаче да загуби своята стихийна сила. Идеята за неудържимо движение се свързва с кипенето на виното, което ще предизвика и кипене на човешката кръв, и усещане за прилив на жизнена енергия. Дълбоките каменни изби сполучливо кореспондират с дълбоката древност и с вечността. Все в духа на събудения спомен за миналото и за дълбокия български корен са и надписите с „букви кирилски” : „черното” и „бялото” е и припомняне за двойствения образ на виното – питие на вечността, но и стихия, която превръща и човека в стихия – добра или зла.

Трите картини, които изгражда поетесата, преливат една в друга, взаимно се допълват и внушават представата за бурно движение. Обединяващ мотив е и чувството към родното. Повтарящото се в края на всяка строфа „в родния ми град” налага усещането за родова принадлежност, но разкрива и стремежа на героинята да открие корените на своята съпротива срещу застоя и безличното съществуване. Последната строфа не запазва анафоричните повторения на предходните, но също е оформена като риторичен въпрос. Интонацията е тържествуваща:

„Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната,

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, – мене как ще спреш?”

Финалното повторение, но вече в инверсия, привлича логическото ударение върху формата на личното местоимение за първо лице, с което се откроява неотстъпчивата и волнолюбива житейска позиция на героинята. Самоопределенията на героинята: „волната, скитницата, непокорната” изграждат духовно-нравствения образ на жена, разкъсала оковите на домашното пространство, устремила се към непознатото и непостижимото. Тя вече не е само „родната сестра на вятъра, на водата и на виното” – тя сама е и вятър, и вода, и вино – волна, горда и неудържима. Защото човек е роден сред стихии и не може да бъде покорен и смазан.

БАГРЯНА – „КУКУВИЦА”

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.

С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува за опознае тайните на живота.

За да разкрие своя дух и великата земна щедрост на жената, поетесата търси опора и в традиционните митове, оживели във фолклора. Тя черпи мотиви от народната песен и чрез общото, родовото изразява индивидуалността си.

Емблематично в това отношение е стихотворението „Кукувица”. Не случайно Багряна избира това заглавие – в българското народно творчество първообраз на непокорството на женската духовност е кукувицата. Творбата въплъщава представата за разбунтуваната жена, противопоставяща се категорично на ограниченията на патриархалните норми. Тя е с богат вътрешен свят, който не е копнежен, тих и смирен, а кипящ от емоционални преживявания, които героинята на Багряна открито и импулсивно изповядва.

Стихотворението е написано под формата на обръщение на лирическия субект- жената, към мъжа. Още в първите стихове, в които се редуват думи от народния говор и характерните езикови обрати, поетесата повежда диалог със стародавното, закостеняло възприемане на света. Тя се противопоставя на традиционното схващане за единствената роля на жената като пазителка на семейното огнище. Жената дава живот, без да е опознала виталната сила на собственото си съществуване. Духът ú е се определя от тесните рамки на битието и родовите традиции.

Лирическата героиня на Багряна отстоява правото да изживее пълноценно дните си, да бъде щастлива. Обръщението в стихотворението прераства в изповед на новата жена от първата четвърт на ХХ в. – богата духовно, разкрепостена, неудържима в поривите си, понесена от неутолимата жажда да докосне непознатото, да вкуси живота без задръжки и условности. Тя разчупва традиционната представа за дом и семейно щастие най-напред в душата си и заявява категорично:

„Няма нивга аз гнездо да свия,

Рожби румени да ти отгледам,

Вкъщи край огнището да шетам.”

Отново доминира несъгласието и отрицанието на традицията. Първоизворът на бунта в човешката душа е в изключителната сила на творческото, съзиждащо начало, даващо живот. Самочувствието на модерната жена, отхвърлила ограниченията, търси своите корени в прадревни предания:

„Мен ме е родила сякаш веда

И ми е прокобила несрета…”

Различието е осъзнато и прието като съдба. Но тъкмо тази несретна орис прави душата щастлива. И тя тръгва по света да утоли „жаждата” на духовните си търсения. „Скита” душата и винаги остава неудовлетворена.

„Дай ми мене по света да скитам,

Дай ми сборове, хора, задевки –

Другите да слушам без насита

И сама да пея на припевки.”

Героинята апелира за пълноценно изживян живот и нейният бунт е чисто човешки, въплътил в себе си порива към новото, неизпитаното, неизживяното. Анафоричното повторение на повелителната глаголна форма „дай” подчертава неутолимата жажда за живот на героинята на Багряна. Тя е пределно земна, чувствена жена, която осъзнава преходността на мига и бърза да погълне всичко, сякаш се страхува, че времето няма да и стигне:

„Моите очи се ненаглеждат,

моите уши се ненаслушват.”

Когато се бори за своето право да живее свободно, да опознае необятните хоризонти, поетесата се бори и за правото си свободно да обича, свободно да следва зова на младостта и любовта.Признанията на героинята са пределно ясни, изказът – опростено точен:

„ И така живота ще премине

ненаситена, ненаживяна…”

Духът броди неудовлетворен и търсещ святата истина за смисъла на човешкия живот. Финалът на творбата ни връща към всеизвестния факт – кукувицата снася яйцата си в чуждо гнездо, а не свива свое. В същото време обаче той ни отправя и към митологичните предания за прераждането на душата:

„ А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица – бродница ще стана…”

Носталгията по непознатия, духовен кръгозор остава.Неудовлетворена, душата се връща към митичната сила на вечното и святото начало на живота, поетически одухотворено в образа на „кукувицата – бродница”. Народното поверие е прераснало в идея за непобедимото витално чувство у жената.

Стихотворението е своеобразна автохарактеристика на лирическия субект, на жената, която в поезията на Багряна се саморазкрива с пълното съзнание за даденото и от природата право на изява и личен избор в живота.Нейната изповед е смела, неприкрита, категорична. Тя разкрива нравствената същност на българката, несломена от робските столетия, вечно устремена към красивото и стойностното в живота.

БАГРЯНА – „ВЕЧНАТА”

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.

С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува за опознае тайните на живота.

В своя химн „Вечната” поетесата вижда жената ентусиазирана в кръговрата на живота, „вечна” – и мъртва, и жива. Безжизнена като бездиханна плът в тъжно-тържествената минута на смъртта и вечна като въплъщение на непобедения, на постоянно жадния живот, на непресекващата през столетията любов.

Картината на мъртвото човешко тяло е сдържано тържествена и проста. С мъдрото спокойствие на самото битие авторката вижда в него само миг от неспирния кръговрат на живота. Отделните детайли с пределна простота и изразителност рисуват края на един живот, без да внушават ужас и страх от смъртта – ръцете на покойната са спокойно „навеки скръстени” и съвсем естествено се говори, че „широк и чужд е вече пръстенът”. Багряна умишлено акцентува върху него, защото той символизира любовта, брака, вечността – в кръга няма начало и край.

Поетесата възприема света като вечно движение. Човешкият живот тя чувства като момент от безсмъртното битие на природата. Затова дори бездиханният труп на мъртвата не е в състояние да помрачи светлия и жизнеутвърждаващ поглед. За Багряна майчинството дава не само живот, то е начин да се победи смъртта. Тя е само брънка от един порядък, чието начало и край са живот.

„Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети

ще шепнат пак „Мария” или „Анна”

в нощта, сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

Очите, устните, косите – на незримата.”

Цялата психика на поетесата е проникната от естествените вечни закони на природата. Майчинството – това е дълбоката и органична връзка между „вечното” и „святото” у жената. То е звеното, в което се сливат грях и святост, биологично и духовно, езическо и християнско. Породено от „греха” на земната любов, то има за свой резултат светостта на заложената в самата му същност саможертва.

Отношението майка-дъщеря извиква на преден план идеята за вечността, майчинското начало, осъществяващо оптимистичната повторяемост на жизнения цикъл. Лирическата героиня на Багряна се стреми към надмогване тленността на човешкия живот чрез вечните, изначални стойности на любовта. Тя винаги сътворява живот. Затова и творбата започва с „реалната смърт”, но завършва с внушението за безсмъртие.

С виталността на своето светоусещане и сетивната предметност на поетиката си Багряна създава поезиа, подчертано реална и земна. Тя е проникната от естествено жизнелюбие, в нея се усеща пълнокръвието на ренесансовия човек.

ПОТОМКА – БАГРЯНА

Поезията на Ел.Багряна се формира в атмосферата на широките идейно-естетически процеси, които бележат литературното обновление след Първата световна война. Творчеството ú е едно от най-решителните отрицания на субективния и безплътен свят на господстващия дотогава в българската литература символизъм.

С поетическия дебют на Багряна българската жена излиза от сянката на домашното огнище и заявява пред света заложеното в душата на българката творческо начало. Отхвърлила ограниченията, изпълнена с жизненост, тя призовава към разкрепостяване на човешката природа, жадува да опознае тайните на живота.

Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност на духа на поетесата носи лирическите копнежи, събрани в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.

С изящна художествена пластика на поетично слово и лирически образи е изразен свободният полет на мисълта и въображението. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на „вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава живот.

Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическата героиня. В монологична АЗ-форма поетесата изповядва тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще. Стиховете на Багряна настойчиво дирят родовото минало в съвременния пулс на житейското битие:

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа. Действието става стремително. Динамично се сменят чувства и настроения.

Но усещам, че в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Пулсът на времето отеква в художественото съзнание на лирическата героиня. Греховната съблазън да сътвори живот подчинява душата и поетичното съзнание, разтваря тайника на паметта. Потичат образи. Застигат се. Отначало неясни, но все по-плътно очертаващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват:

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Романтичният филтър изсветлява образа. Нощта става дълбока и светла. Поривът на душата и земната страст на чувството

създават усещане за светла и свята любов. Тъмната греховност на желанието е потопена в светлината на изплувалия спомен за отминал живот. Душата ликува, „взира” се в разтворилата се тайна на сърцето, чийто „глас” кънти със среднощния конски тропот на уловена романтична изповед:

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятъра, следите изравнил.

Вятърът приласкава спомена. Вдъхва му живот, който, блеснал като магнетично видение в съня на лирическия унес, „изтича” обратно, назад в миналото. Любовта със своя сърдечен плам винаги е вълнуващо романтично приключение за духа. Нейните „следи” остават. Споменът за нея идва и си отива като милувката на вятъра – любим метафоричен образ в поезията на Багряна, свързващ незримо с тайната на любовта минало и настояще.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Любовта за лирическата героиня е волна и свободна, витална стихия на духа, тя носи горещата страст на споделеното чувство. Поривът на сърцето бие с пулса на радостта, но и на дълбокото съмнение, раздвоило душата от осъзнатата греховност на чувството. В „среднощ дълбока” идва споменът за любовта, но и в същата тайна доба на приказно любовно щастие се разпада съмнението за вечната сила и постоянство на чувството.

Може би съм, грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя –

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

За Багряна любовта е светлият грях на душата, запалил в кръвта огнената страст на живота. Земна, истинска и силна е болката от раздялата с любовта в лирическата изповед на поетичното АЗ. Тя не сломява волния дух на героинята. Любовта като наследствен родов закон разпалва „жаравата” на обичта в душата на потомката, която е „само щерка – вярна” на сътворяващата живот „майчица”-„земя”. Това е „вечната и святата“ жена -„грешна и коварна“ в поезията на Багряна.

………………………………………………………………………………..

ОЩЕ УВОДИ ЗА АВТОРИТЕ -12 КЛАС

Христо Смирненски

Поезията на Христо Смирненски е художествено – документално отражение на преломен исторически момент, който е изпълнен със заряда на мащабни трансформационни процеси, обхванали световното политическо пространство. Идейните внушения на поета излизат извън рамките на националното и придобиват универсално звучене.

Атанас Далчев
Поезията на Далчев очертава параметрите на един драматичен екзистенциален опит. Човекът в него е самотен и обременен. Поетическото новаторство на автора е свързано с включването на предметите в художествената картина на света. А светът е тясно затворено пространство /стая, къща, болница/, зад чиито заключени врати човекът се самоизолира и самоунищожава в самотата си. Тя е неизменна същност на човешкото същество, тя е едновременно във и извън него. Предметният свят съществува, старее и умира така, както човекът.
Елисавета Багряна
Елисавета Багряна чрез лирическите си текстове изразява своето ново разбиране за женската съдба, за правото на личен избор, на собствен път дори с цената на болката и неразбирането. Поезията й представя една нова, освободена индивидуалност, която се стреми да познае света в цялото му многообразие, сама поемайки отговорността за себе си, носейки съзнанието за женската си значимост.
Гео Милев
Творчеството на Гео Милев се вписва в литературния дискурс на 20-те години на ХХ век – кризисно следвоенно време. В културното пространство се проблематизират стари ценности, подлагат се на преоценка традиционни норми и модели. Двадесетте години се свързват с третия етап от българския модернизъм – авангарда. Той има различни проявления в българското културно пространство, но особено категорично се налага един от неговите варианти – експресионизмът, утвърден и защитен в статиите и в художествените текстове на Гео Милев.

Йордан Йовков
Йордан Йовков е един от изявените български творци през двайсетте и трийсетте години на XX век. Чрез разказите си, Йовков пресъздават войната и мира,вчерашния ден на селото, присъствието на красотата и любовта в човешкия живот, вечната борба между доброто и злото в човека.
Никола Вапцаров
Поезията на Вапцаров е своеобразно явление в българската литература от периода на 30-те години на XX век. Художественото пространство на тази поезия е изпълнено с ритъма и езика на всекидневието. Лирика му улавя пулса на епохата и динамиката на промените в света и в човека.

Advertisements

Read Full Post »