Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for юли, 2017

Личността, родът, народът, историята в романа „Железният светилник”

1. Особености на сюжета и композицията:
а) заглавието на романа е метафора.

·        От една страна то насочва към устойчивостта и светлината, към здравото и неизменното, които са крепили народа ни през вековете

·        От друга страна, то символизира консерватизма, който пречи на утвърждаването на новото. Светлината е излизане от тъмните времена на робския хаос

·        Основните опозиции, към които насочва заглавието са: старо – ново, мрак – светлина, сън – пробуда

б) откъсите от народни песни пряко насочват към съдържанието на отделните части, две от които са свързани с личността и рода, и две – с народа и неговото израстване

в) „Хаджи Серафимовата внука” – „В тъмни времена” – „Народ се пробужда” – „Корени и гранки”Заглавията създават кръговост. Движението е от родовото към народа и отново връщане към рода.

г) основен композиционен принцип е на „нанизването” на историята върху нишката на рода. Развитието на действието обхваща период около 30 години, като композицията е пулсираща – обръща се внимание на важните моменти от личностното битие и от битието на народа

д) възлови моменти в сюжета на романа са:

·        женитбата на Султана и Стоян

·        идването на Рилския монах

·        строежът на новата църква

·        изгонването на гръцкия владика

·        смъртта на Катерина

Придвижването на сюжета се осъществява от герои нарушители, които излизат от дома на Пътя и са принудени към движение и промяна. Метафорите на Дома и Пътя са основни при изграждането на смисъла и чрез тях се осъществява сцеплението между традицията и новото

 
2. Личността и родът:

Средоточие на този конфликт е Султана. Нейният основен стремеж е да съхрани на рода и той да заеме място в сакралния център на общността. Това е една от причините тя да не изживее истинска любов, да не създаде достатъчно топлота и уют в своето семейство. Нейната драма е провокирана и от конфликта между патриархалното и новото време. Тя не си дава сметка за това – обърната е единствено към света на дедите. Затова тя не разбира стремежа за себеосъществяване на личността, за нарушаване на нормата. Тя подкрепя Лазар, без да го разбира докрай, но не може да разбере Катерина и Рафе Клинче, оттук произтича по-късно и конфликтът и с Ния.

3. Родовото време – завързване на нишката

а) в основата на романа е историята на един род – историческото време се оглежда в личното време. Различните поколения Глаушевци представят участта на целия народ

б) дават се среща две концепции за времето – митологичната, в която времето е циклично, нещата се повтарят и в известен смисъл са вечни и тази на историята – историческото време е линейно, то тече напред и не може да се връща

в) с преодоляване на кризисна ситуация (подобно на мита) започва романът и за Стоян, и за Султана, които се превръщат в герои нарушители, по късно такива са и Лазар, и Катерина, и Рафе Клинче, и самият народ – чрез подобни герои писателят назрялата готовност за промяна в историческото време

Редът в романа се противопоставя на хаоса и затова трябва да се поддържа и цени, но същевременно той ограничава човека, пречи му да изяви себе си

4. Народът и историята

а) Гледището на Димитър Талев за историята е в съзвучие с идеологическата яснота на 50-те години. Всеки от неговите герои в известна степен е герой функция – той изпълнява поставените му от автора задачи и напуска сцената.

·        Димитър Талев са фокусира върху моменти, които са показателни за възраждането на българския народ

·        Строежът на църквата е не само събитие, което притежава историческа достоверност, но е символ на обединение, на пробуждане в тъмните времена на робския хаос

·        Идването на рилския монах – думите му напомнят за Паисий Хилендарски. Същевременно „отварят” Преспа към българското.

б) Лазар е двигателят на промените, той синтезира ценностите, които спояват живота на общността – вяра, общ дом, общ път

5. Времето на сърцата:

а) движението на времето открива нови възможности и пред човешката емоционалност (Катерина)

·        От разликите в гледните точки на Султана и Катерина произтича конфликтът между тях . Султана вижда в резбаря опасния чужденец, а Катерина – волния, непокорния човек, надарен с дарбата на твореца

·        в образа на Рафе Клинче е заложена е една широко споделена представа за художника – у него има божествена искра

Човекът, родът и историята в „Железният светилник” от Димитър Талев

Увод:

Димитър Талев има своята устойчива критическа идентификация. Тя се онсновава преди всичко на неговото отношение към рода и родината. Димитър Талев доразвива традцията в българската литература на нов етал от духовната изява на творческия ни талант. Творчеството му носи възрожденския патос на Вазов инеспокойния дух на българина при Пенчо Славейков. Творецът е близък до Йовков с пластичността на рисунъка, с отразяване националните черти в героя, с убеждението си, че „светлото и доброто е преобладаващата сила в живота”. Железният светилник на неговите произведения „осветява” цяла галерия от образи – въплъщения на най-разнообразни черти от националния характер. Обръщайки се към миналото, писателят търси онези устойчиви начала и изпитани ценности, без които пътят на общността към бъдещето е невъзможен. Човекът е разгледан в генерален план на фона на общността, търсеща неговото място на линията на времето.

 

Теза:

Романът „Железният светилник” обхваща историята на две поколения Глаушеви. В рамките на книгата времето се изплъзва от конкретността и се превръщ във вечност. Глаушевият род става символ на излизането на човека от неговата родова и патриархална глабина и на влизането му в и сторията. Разказът за конкретно – историческите времена прелива в повествование за тъмните, безпросветни години, които ще породят копнежа по друг порядък, по друго време, означено чрез смяната в битовото поведение на героите. С разгъващата се във времето нишка на рода са свързани и големите исторически събития, които са обект на изображение. Така се създава една продуктивна обратимост между частните светове и историческите светове.

 

Изложение:

 

Проблемът за духовното и националното личностно израстване е зеложен в сюжета и в композицията на романа.Повествователният разказ твори отварянето кмм света и бунтът на героите срещу закостенелите патриархални порядки. Позицията на Димитър Талев за човека и историята е свързана със семейството, а родът е изходната точка на историята.За това и човешкото присъствие в романа е предопределено от участието му в историческия процес, от усета за промяна, за движение по нов път.Защото, според автора ,личното винаги е историческо.

 

Разсъждения Цитати
Композицията на романа е кръгова.Тя включва в себе си двете начала, от които всъщност се изгражда историята –  субективноисторическото и социалното. Чрез мита за Светото дърво, което не може да бъде унищожено, защото се наследява и развива родовоото начало откриваме връзката на романа с народното епическо начало.Човешките проблеми и проблемите на епохата в романа са разкрити чрез семейните отношения на героите. Подчинени на авторовата теза за двупосочността, героите определят и жанровите особености на творбата – „те текат в историческо време, без да са исторически“/Симеон Янев/.

Движението на времето открива нови възможности и за човешката индивидуалност и емоционалност. Романът ни представя най-вече чрез образа на виталната Стоянова дъщеря – Катерина. Родовото време е стабилизирало своя ход и отнови е възцарило властта на повторимите неща. Понятието ред активира значение като застиналост, инерция. А романът се интерерува от човешката активност, от способността да се открива нещо ново и различно.

 

 

Извод:

 

В началата на митологичното време винаги стои някакво изпитание, кризистна ситуацуя. Именно нейното преодоляване е условието за живота, за създаване на такава социална структура, която се справя с времето и да оцелява в неговата стихия. Романът на Талев също започва с подобна криза, с неволите на самтничестово и с изпитанията на пътя.

Разсъждения Цитати
Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана  брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните – става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението.

Силата на изкуството възражда светлите образи на Арафе и Катерина, символично благославяйки тяхната любов. Победил в плана на конкретните житейски решения, законът е загубил битката с любовта в плана на символичното. Защото животът може да е кратък, но и властта на закона не е вечна. Вечно е самото изкуство.

 

 

Извод:

 

 

Заключение:

“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и  национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.

Женските образи в романа на Димитър Талев „Железния светилник”

 

  1. Въпрос: От колко части се състои романът?

Отговор: Състои се от 4 части.

 

  1. Въпрос: Кои са те?

Отговор: „Хаджи Серафимовата внука“, „Тъмни времена“, „Народ се пробужда“ и „ Корени и гранки“

  1. Въпрос: Кои са основните възлови моменти в сюжета на романа? Отговор: Женитбата на Султана и Стоян; Идването на Рилския монах; Строежа на новата църква; Изгонването на гръцкия владика; Смъртта на Катерина.
  2. Въпрос: Кои от рода Глаушеви знаете?

Отговор: Стоян, Султана, Коста, Лазар, Манда, Нона, Катерина. Други две умират още като пеленачета.

 

  1. Въпрос: Как е представен Стоян Глаушев в романа „Железният светилник“? Отговор: Той има български национален характер, той е трудолюбив, смел, непримерен, доверчив.

 

  1. Въпрос: Кой е Лазар и как е представен в романа? Отговор: Лазар е синът на Стоян и Султана. Той е красив физически и духовно мъж. Показан е като развиващ се образ. Той има патриотично чувство и национален дух.

 

  1. Въпрос: Кои са героите от рода Бенкови? Отговор: Климент Бенков,Божана и Андрея Бенков

 

  1. Въпрос: Коя е основната цел на Климент Бенков? Отговор: Да се построи църква.

 

  1. Въпрос: Какъв е образът на Аврам Немтур? Отговор: Той е сред най-отрицателните образи в романа, но изключително важен за изясняване на основния идеен сблъсък на епохата. Той може да бъде и уязвим – неговата слабост е безпределната му любов към единствената му дъщеря Ния.

 

 

Мотивирано поставяне на новата тема:

 

Женските образи в романът „Железният светилник”, и записването  на новата тема на дъската

 

„Железният светилник“ може да бъде наречен семеен роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, която се възражда благодарение на силния дух на Хаджи Серафимовата внучка Султана. Централно място в романа заема образът на Султана.

  1. Образът на Султана

Въпрос: Какво знаете за нея?

Отговор: Тя е сложен и противоречив характер. Султана е властна и упорита пазителка на народните патриархални традиции, истинска жрица на домашното огнище, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност. Тя е силна, волева личност, пълна с непоколебима вяра в себе си и храбър, мъжествен дух. Двадесет и петгодишна, попреминала вече мома, последна издънка на обеднял чорбаджийски род.

Въпрос: Защо Султана е неречена „люта и горделива мома”?

Отговор: Когато е на 16 години я искат за някакъв момък. Кара баба си да му откаже, защото той не е мъж за нея.

„Не беше той мъж за Султана.Но тогава и стана ясно, че тя чакаше да дойде в тоя запустял дом нов достоен господар, да му предаде тежкия товар, който прегъваше моминските и плещи, тя чакаше и се готвеше да го посрещне с моминските си мисли, надежди и мечти. Годините минаваха, но вече никой не дойде да я иска. Излязло и бе име, че е люта и горделива мома”.

Въпрос: Каква е била Султана за народа на Преспа?

Отговор: За бедните в Преспа тя е била от голям род, а за богатите е била много бедна.

А) Женитбата и със Стоян

Тя не само приютява Стоян, а се омъжва за него по своя воля без да се съобразява с волята на „вуйко си” и съпротивата преспанските чорбаджии. Тя – внучката на хаджи Серафим- се жени за простия селянин. Постъпката й е нечувана дързост. Тя нарушава спокойствието и еднообразието в живота на целия град, превръща се в събитие, коментирано от всички. Но Султана решително и твърдо брани правото сама да решава съдбата си и правото си на лично щастие, семейство и деца.

Въпрос: Изправя ли се Султана сама срещу всички?

Отговор: Султана не се поколебава да застане сама срещу всички, самоотвержено брани Стоян. Тя му напомня да работи повече, постоянно му показва неговите задължения. Султана е живо олицетворение на традиционните ценности, на етическите задължения и строгите норми. Затова нейният образ не е просто художествен персонаж, а дава ясна представа за начина на мислене и нравите на българското патриархално семейство.

Въпрос: Вярва ли в нещо Султана?

Отговор: Дори нейната вяра в Бога е лишена от вдъхновение. Душата и твърде много е свикнала да разчита на собствените си сили за да може да се отдаде на молитва, нейната вяра е по-скоро заради традицията, заради необходимостта „в нещо да се вярва“. Хора като Султана са хора на дълга и на честта. „Честта, която пази душевната чистота на човека “ – това е неизменният девиз на героинята. Съзнанието за дълг се изразява в непрекъснатия стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал и да бъде полезна на своето семейство. Твърде сухи са обаче нейните понятия за правда и чест. От тях струи ограниченост и схематизъм. Султана се е превърнала в домашен полицай: „Стоян искаше сам да се оплаче от Султана, която стоеше като съдия пред него и вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна,вечно бдяща и строга, воинствуваща. „

Б) Раждането на децата им

Въпрос: Знаете ли кои са децата на Султана и Стоян?

Отговор: Султана и Стоян имат 8 деца. Пет от децата им са живи, двама синове –Лазар и Кочо и три дъщери- Катерина,Нона,Манда, а другите три деца са починали.

  1. Образът на Катерина

 

Една от най-пленителните героини в „Железният светилник” е Султанината дъщеря – Катерина.Тя е носителка на абсолютната духовна свобода , а единственият й закон е законът на любовта. Тя въплъщава красотата и жизнеността на женската природа, същевременно духовното и емоционално разкрепостяване на личността, будността, преодоляването на консервативните морални и нравствени норми. Съдбата й разкрива трагичното изкупление на личната независимост, на свободния емоционален избор. Поведението й въплъщава традиционни черти от женската душевност: сила на страстта на чувствата, жертвена всеотдайност на сърцето, отстояване на собствените природни и човешки права. Името Катерина произхожда от гръцки и означава „вечно чиста”. Според критериите на патриархалния канон тя „изневерява” на своето име, но според критериите на живота – не.

А) Грехът на Катерина

Въпрос: Как Катерина изневерява на патриархалния канон?

Отговор: Постъпката на Катерина да забременее от мъж, с когото не е минала под венчилото е дръзко отклонение от нормите на социума.

Въпрос: Напомня ли ви нещо постъпката на Катерина?

Отговор: Постъпката на Катерина припомня дързостта на майка й години преди това, но приликата е само повърхностна. В постъпката на дъщерята прозира новото, вече променилото се време. Султана приютява в къщата си чужд мъж с едничката мисъл за възстановяване на западналия си род. Обратно на това, жестът на Катерина разколебава и срива авторитета на рода.

Б) Любовта на Катерина и Рафе Клинче

Любовта между Катерина и Рафе Клинче е ренесансово безгранична и романтична. Не случайно с този толкова популярен мотив „неразделни и след смъртта”, чиито корени откриваме във фолклора.

В) Конфликтът между Султана и Катерина

Въпрос: Защо възниква конфликт между майката и дъщерята?

Отговор: Конфликтът възниква от това  че Султана не само не харесва Рафе Клинче, но и категорично го отхвърля и не го иска в дома си. Тя сякаш чувства, че той идва като заплаха.

Г) Смъртта на Катерина

Въпрос: Какво прави Султана, когато разбира че Катерина е бременна?

Отговор: Посягайки на живота на Катерина, тя го върши в името на семейството, което сама е създала от нищото, опълчвайки се срещу всички и всичко.  Тя извършва грях, но той е породен от факта, че Катерина не е спазила традицията и е нарушила обществените норми. Султана убива дъщеря си заради отклонението й от реда и от законите, крепящи общността.

Сцената със смъртта на Катерина разкрива силата на старата жена, а заедно с това – и разкъсващата я вътрешна болка. Най- дълбоко страдат силните хора, понеже не могат и не искат да доверяват мъката си на другите, дори и на най- близките : „ Султана склони глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките си сълзи, които бяха се събрали в нея през това мъчително денонощие. После тя пак се изправи на нозе като боец за последна битка ….”

  1. Образът на Ния

Сред цялата галерия от женски образи в романа най- обаятелен е образа на Ния. Тя е белязана с рядка физическа красота, която има магнетично въздействие върху другите. Притежава чувство за собствено достойнство. Обаянието и духовната и сила влияят на околните и ги подчиняват. Изключително чувствителна и деликатна е, но притежава твърд характер. Способна е да преследва своите цели.  Тя е  дъщеря на Аврам Немтур.

Въпрос: Има ли прилики и разлики между образа на Ния и Султана?

Отговор: Въпреки че, Ния и Султана се различават съществено по своята нагласа към света, между тях съществува известна близост, която може да се търси в силата на характерите им, в последователността на постига на поставените от тях цели. Но за разлика от Султана , Ния има хармоничен характер.

Въпрос: В кой е влюбена Ния?

Отговор: Ния счита, че ще постигне смисъла на живота си с Лазар.

Въпрос: Лазар, влюбен ли е в нея?

Отговор: Да. Но Лазар е човек на честта, на дадената дума, обещанието да се ожени за Божана поставя на изпитание не толкова него, колкото любовта на Ния. В този момент той трябва да преодолее магнетичната сила, с която го привлича Ния, и въпреки че това не става без вътрешно напрежение, Лазар остава верен на думата си.

Въпрос: Какво се случва с Божана?

Отговор:  Тя умира.

Въпрос: Преборила ли се е Ния за любовта на Лазар?

Отговор: След много изпитания смъртта на Божана и Аврам Немтур най- после разчиства пътя за реализирането на тази любов. Ния въплъщава копнежа за любовта и семейството с единствения мъж, когото обича. За нея любовта означава нравственост и духовност.

Въпрос: Какво е общото между Катерина и Ния?

Отговор: За тях любовта е основа за щастие, тя прави живота богат и осмислен.  И двете се борят за правото сами да определят съдбата си, водени от силата на чувството си към мъжа, когото обичат.  Заради Рафе Клинче- Катерина се изправя срещу Султана, а Ния – заради Лазар – срещу баща си.

  1. Образът на Божана

Божана от романа на Талев “Железеният светилник”, с право може да се нарече женски образ, който въплъщава в себе си идеала на българина.Божана е сестра на идейния съратник на Лазар -Андрей Банков и дъщеря на Климент Бенков. Божана Бенкова е непродуктивен герой, който има отношение само към конкретната сюжетна ситуация – женитбата на Лазар. Ния обаче е продуктивен образ, на който писателят възлага много повече епически функции не само в романа „Железният светилник“, но и в следващите книги от тетралогията. 

5.Образът на Стойна Нунева

„Между Катерина и Ния, край тях двете и в цялата китка от съседски девойки, които дружаха, Божана, щерката на Климент Бенков, беше като невенче, като паричка или теменужка, а пък Стойна Нунева, като магарешки трън, разцъфтял се, корав и бодлив — едра, кокалеста, с твърди коси, с дебел, момчешки глас.”

Заключение:

Романът „Железният светилник” въвежда читателя в духовното пространство на българското самосъзнание. С изключителен замах, зад една съвкупност от уникални , нямащи нищо общо помежду си индивидуални съдби и характери, писателят съумява да представи грандиозната качествена промяна, засягаща житейските проблеми, мислите и чувствата на всеки един от персонажите.

Женските образи  в романа „Железният светилник“ на Димитър Талев

 

1.Образът на Султана

А) женитбата и със Стоян;

Б) раждането на децата им

2.Образът на Катерина

А) грехът на Катерина

Б) любовта на Катерина и Рафе Клинче

В) конфликтът между Султана и Катерина

Г) смъртта на Катерина

  1. Образът на Ния
  2. Образът на Божана
  3. Образът на Стойна Нунева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements

Read Full Post »

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК“ – Съдържанието накратко

 

Наскоро след голямата чума през 1833 година Стоян Глаушев напуска родното си село Гранче и отива в големия македонски град Преспа. Причината е, че двадесетгодишният момък неволно е убил хрътката на бея, нападнала кучето му.

Градът посреща новия си гостенин със слънчево зимно утро и топъл хляб и го привързва завинаги към себе си. Младият мъж се скита безцелно, преспива в един познат хан, услугва за дребни грошове на някакъв турчин. И така до момента, когато бива извикан по име, от улицата, от двайсет и пет годишната мома Султана, единствената наследница на прочутия хаджи Серафимов род. Името му е случайно налучкано, защото всеки втори селянин се нарича Стоян. Задачата му е да нацепи дърва в двора на вече рушащата се къща, а после да помага в работата из градината. Султана откликва на молбата на Стоян да му даде подслон и го настанява да спи в плевнята.

Така минават седмици. Стоян се прибира у Султанини късно вечер и става рано сутрин. Денем работи като помагач в една казанджйска работилница колкото за своя хляб и този на кучето си Шаро. Една неделя през пролетта Султана, която вече гледа с други очи на него, го хваща да прекопае градината. Тогава в двора влиза вуйко й Тасе, сърдит и начумерен. Въведен е от стопанката в разпадащите се хаджи Серафимови сараи, където тя живее с престарялата си баба хаджийка. След кратка разправия между племенницата и вуйчото, който я обвинява, че е станала за резил пред целия град, той си излиза още по-ядосан. А Султана поканва младия селянин за пръв път на обяд в дома си.

Говори се, че още дядото на хаджи Серафим е имал несметно богатство. Авантюрист по душа, той търгувал из Македония и Гърция, чак до Атина. Казвал се Марко. Имал седем дъщери и син Огнен. Няколко пъти загубвал богатството си и пак го спечелвал. Суров и смел човек, убили го арнаути някъде към Корча. Синът подхванал бащиния занаят с променлив успех. Оженил се и нарекъл първото си дете Серафим. Умрял млад. А Серафим, тъкмо вкусил сладостта на науката, още дете, се принудил да седне в бащиния си дюкян. Оказал се способен търговец. И той като дядо си Марко на няколко пъти горял, фалирал, спечелвал наново. Синът му Васил обаче тръгнал по лош път – пропил се. След като се родила дъщеря му Султана, се разболял и умрял. А баща му Серафим загубил вкус към търговията и след поредния пожар в дюкяните си легнал болен и не могъл да надвие смъртта. Оставил сами шестгодишната си внучка и жена си хаджи Серафимица.

Дълго време старата чорбаджийка живяла неразумно и разточително. Но когато Султана поотраснала, тя взела нещата в свои ръце. Принудила баба си да й даде ключовете от скриновете и преброила жълтиците, които са им останали. После въвела строг режим на икономии в разходите. Така минали няколко години. На шестнайсетгодишна възраст получила предложение за женитба, но отказала. Според самата нея женихът не бил достоен да влезе в хаджи Серафимовия дом. После никой не я потърсил. Излязло й име на горделива мома. А имало и друго: за бедните в Преспа тя била от прекалено голям род, а за богатите – много бедна.

Стоян идва в подходящ момент и Султана решава той да й стане мъж. Нищо че е селянин, нищо че ще се изправи срещу цялото обществено мнение на Преспа. Двамата се венчават според патриархалния морал. Дават откуп в общината, защитават името и честта си. Всичко се прави под вещото ръководство на Султана. Самата тя разпределя строго ролите в дома. Изпраща мъжа си на работа в чаршията, върти къщата. Когато умира баба й хаджийка, я погребва с достойнство. Едно след друго им се раждат децата – Коста, Лазар, Манда, Нона, Катерина. Други две умират още като пеленачета, но такъв е животът…

Султана налага Стоян като майстор в преспанския еснаф въпреки съпротивата на другите. Тя го кара да се отдели от своя майстор Кочо, тя го учи да брани новооткрития си дюкян дори и със силата на дървото. А селянинът Стоян има достатъчно физическа сила. Султана му дава душевна сила и равновесие в живота. Под нейните вещи ръце той е като пластилин. Благодарение на жена си става собственик със златен занаят. Родът се възмогва с общите усилия на двамата.

За Преспа настават по-добри дни. Оживяват се занаятите и търговията. В местната община четиридесет и пет годишният патриот Климент Бенков все по-успешно се противопоставя на старите чорбаджии и на гъркоманите начело с Аврам Немтур. По негова инициатива решават да построят нова църква. Това обаче минава през поредица от рушвети, които трябва да дадат на турските управници – от Преспа до Цариград. И през упоритата борба на Климент срещу гъркоманския уклон на новия владишки наместник грък, изпратен от владиката в Битоля. Наместникът е дошъл да купува души и да служи на гръцката кауза. Когато Лазар, синът на Стоян и Султана, е тринадесетгодишен, наместникът и Аврам Немтур го забелязват в килийното училище на даскал Божин. Предлагат на родителите му да го преместят в гръцкото училище, а после те ще го изпратят чак в Атина. Климент Бенков, който им е съсед, забелязва идването им и веднага се намесва. Лазар и неговият син Андрея, казва той, ще учат в българското училище в Охрид. Завежда ги сам и ги настанява. А наскоро след като се завръща оттам, умира от туберкулозата, която отдавна разяжда гърдите му.

По това време в Преспа пристига един рилски монах да събира помощи за манастира. Вечерта той остава да преспи в дома на Глаушеви. Надълго и нашироко им разказва за миналото величие на България. Осемгодишната Катерина се възхищава на големите му бели ръце. А шестнайсетгодишният Лазар е жегнат от патриотичното му слово, което бие като чук в душата му. На другия ден по заповед на каймакамина монахът е изгонен от Преспа. Но духовните следи от престоя му в града остават.

След още две години, прекарани в българското училище в Охрид, Лазар се връща у дома като най-образования преспански младеж. Сестрите му Манда и Нона, както и брат му Кочо, се задомяват, а Катерина се замомява. Тя е приятелка на ослепителната красавица Ния, дъщерята на Аврам Немтур, и на Божана Бенкова, сестра на Лазаровия другар Андрея и дъщеря на починалия Климент. В техния кръг влиза и Стойна Нунева – едра и недодялана мома, но работлива и всеотдайна. И също влюбена в Лазар като и другите две. Така тя се превръща в излишен придатък на любовния триъгълник, с важна функция в развитието на сюжета обаче.

Лазар започва да работи в дюкяна на баща си, но явно тази работа не е за него. Веднъж той си залива крака с разтопен бакър. Повече обича да посещава читалището, където около него се събира група от млади люде. Майка му Султана го разпитва какъв иска да стане. Лазар е категоричен – нито поп, нито калугер. Постепенно той се превръща в народен водач и трибун и в отсъствието на починалия Климент довежда до успешен край строежа на новата църква. Пред събралия се многоброен народ разказва притчата за калугера и шиника, под който стои притиснат българският народ. В образа на първия преспанци разпознават гръцкия наместник. Архимандритът (такава е църковната титла на наместника) го кани на разговор в читалището, но Лазар му се противопоставя дръзко и достойно. В негово лице, както и в това на Аврам Немтур, той вижда врага.

А Ния, единствената дъщеря на чорбаджията гъркоман, моли баща си да вземе Лазар на работа в дюкяна. Влюбена в него, тя се надява това да ги сближи. Напразно. Деликатно, но твърдо, Лазар отказва на изпратения да преговаря с него хаджи Захария Мирчев. Вместо това той дава твърдата си дума на Божана Бенкова да се венчае за нея. За неудоволствие на майка си Султана, която предпочита по-богатата и по-красива Аврамова щерка. Но Божана се разболява от болестта на баща си и след известно време умира. А Ния е изпратена от обидения Аврам при леля си в Битоля.

В Преспа пристига прочут майстор дърворезбар на име Рафе Клинче, за да издяла иконостас за новата църква. Лазар предлага на общинарите да го настани временно у дома си. Майсторът е нередовен човек и пияница, но изключително даровит художник. В трийсетгодишния Рафе се влюбва шестнайсетгодишната Катерина и тайно му се отдава. Когато майка й Султана разбира, че е забременяла, тя отива при една туркиня знахарка и взема биле за помятане. Отварата се оказва смъртоносна за Катерина. Погребват я наскоро след приятелката й Божана.

Пролетта идва в Преспа буйна и неудържима. Народът се отърсва от застоя на зимата и се изправя като един срещу гръцкото богослужение в църквата, воден както винаги от Лазар Глаушев. Чорбаджи Аврам Немтур и наместникът решават да прекършат устрема на хората, като изпратят наемен убиец на водача им. Вербуван е срещу пари турчинът Али, който има стара разпра с Лазар – пак за Ния, дъщерята на Аврам. Сега чорбаджията го прикотква и го подучва да му тегли куршума. Но Алията успява само да рани Лазар, макар да стреля от три-четири крачки зад гърба му на улицата. В решителния момент от убежището си изскача Стойна Нунева и хваща убиеца със силните си ръце. Тя всяка вечер чака прикрита Лазар, за да го наблюдава тайно.

Турчинът избягва от местопрестъплението, а раненият оздравява след дванадесет дни борба със смъртта, усърдно обгрижван от майка му. За кратко време Султана преживява две смърти, но не пада духом. Изправя се като боец за последна битка. А Лазаровият другар Андрея Бенков повежда двеста-триста души, които позорно изгонват наместника от Преспа. Убиецът Али е покровителстван от каймакамина и подучен да избяга в Стамбул. Но преди да замине, той подпалва дюкяните на Аврам Немтур, понеже е отказал да му изплати цялата сума за неосъщественото убийство. Чорбаджията получава удар и ляга на смъртно легло. Ния се връща от Битоля, а в края на лятото осиротява. Бедността й премахва последната пречка Лазар да се ожени за нея, защото той не иска да бъде Аврамов зет и да ползва богатството на идейния си противник.

За сватбата на Лазар и Ния майстор Рафе Клинче довършва иконостаса на новата църква. Чудна дърворезба, чудно изкуство! Преплетени клонки и кацнали птички върху тях, които пеят като живи. Когато сватбарите излизат, майсторът въвежда в църквата пред олтара Стойна Нунева, за да й покаже нещо скрито. На иконостаса са изваяни неговият образ и този на Катерина. Последният се вижда обаче, когато към него се поднесе светлината на свещта. Така както животът на Глаушеви е видян символично на светлината на железния светилник в дома им. А отдолу има дата: град Преспа, месец декември, лето господне 1864-то. „По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…” – казва майсторът. После оставя момата, излиза навън и се ослушва. По плочите на притвора се чуват стъпки.

Read Full Post »

Българската литература от средата на 40-те и през 50-те години на ХХвек

 
1. Историческите превратности и литературният живот:

а) “централизиране” на литературата – отделните, различни литературни направления са сведени към социалистическия реализъм;

б) ликвидиран е литературният печат;

в) много творци на перото са подложени на репресии.

2. Социалистическият реализъм – единствен метод:

а) утвърждава нов тип литература, която признава единствено реалистичния подход към действителността за единствено правилен;

б) на литературата се вменяват преди всичко познавателни задачи, като естетическото въздействие остава на втори план;

в) литературната творба се възприема за ценна дотолкова, доколкото в нейната тема, изображение на живота и персонажи могат да се разпознаят представители на различните обществени класи и техните интереси – типични герои в типични обстоятелства;

г) залага се на принципа на партийността – всички факти, обществени отношения и визии за бъдещето трябва да отговарят на възгледа на комунистическата идеология и нейното обяснение за света

в) утвърждава се нов положителен герой, човекът на новото време, възприел комунистическите идеи;

г) на преоценка е подложена литературното традиция, като всичко, излязло извън рамките на реалистичното изображение, е подложено на унищожителна критика

·        повежда се борба против националистите и “шовинистите” – утвърждаването на националните ценности и идеали се припознава от комунистите интернационалисти като заплаха

3. Развитие на романа:

а) преобладаващи са епическите структури. Темите са свързани с партизанското движение, колективизацията на селското стопанство, бригадирското движение, историята. При трактовката на темите се усеща ясна идеологизираща перспектива;

б) появяват се няколко литературни произведения, които предизвикват спорове:

·        “Синият залез” на Павел Вежинов;

·        “Осъдени души” и “Тютюн” на Димитър Димов

·        “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев

Read Full Post »

Особености на романа „Тютюн”

 
1. Романът и литературната традиция.

а) „Тютюн” стои малко встрани от българската романова традиция, преди всичко с интереса на автора към психологията на героите, със стремежа социалните катаклизми да се видят пред призмата на човешкия характер

б) това, което приближава текста до класическия роман е любовта между Ирина и Борис (главна тема в началото на романа)

в) първоначалният замисъл на книгата е да се проследи животът на няколко поколения, е редуциран до едно поколение

 
2. Романът „Тютюн” и творчеството на Димитър Димов:

а) всички изследователи на Димитър Димов посочват връзката на „Тютюн” с предишните произведения на писателя, най-вече с „Осъдени души”;

б) интересът на писателя към „осъдените души”, станали жертва на своята страст, се насочва и към външните конфликти, кам „осъдения свят”. Поляризацията е изискване на идеологическия модел

 

3. Контрастът – основен структуроизграждащ принцип на романа:

а) изграждането на романа в съгласие с този принцип е нещо ново в българската литературна традиция. До голяма степен е плод на съобразяване с властващата идеологема, която изисква противопоставяне на два лагера, на два свята и респективно на техните герои.

б) Димитър Димов успява да се движи „по ръба”, като избягва схематизма, характерен за литературната продукция от онова време, и психологически уплътнява своите герои

в) контрастният принцип се осъществява на всички нива

·        сюжетно – противопоставят се два свята, два начина на живот

·        по отношение на героите – всеки има своя морален контрапункт ( грешници и праведници)

·        по отношение на вътрешния сват на героите – противопоставят се разум и чувства, страсти

Особености на романа “Тютюн” – 2
 
1. Жанрови характеристики:

а) от една страна романът може да се определи като роман епопея, защото показва два свята, които се намират в остър конфликт, и повествователят ясно заявява на чия страна е;

б) от друга страна истинските сблъсъци в романа са другаде, което приближава романа до социален роман на нравите:

между общността и индивида

между рода и нацията ,от една страна – и модерните общности – класите, от друга;

2. Основни мотиви:

а) стремеж на главните герои да скъсат връзката си с патриархалния свят и неговите ценности;

стремеж към личностна реализация;

срам от миналото и роднините им

б) нацията и националните интереси не влизат в ценностната скала на героите

·        Борис с лекота продава на германците лостовете на икономическия просперитет на страната

·        Стефан и Павел са заслепени от химерите на комунистическия интернационал

в) конфликтът, израснал върху противопоставянето на традиционните ценности и стремежа към лична реализация прераства в конфликт между традиционните общности – и модерните- класите. Така в рамкате на рода се прокарва нова разделителна линия, свързана не с разпределението на родовото имущество, а с изповядването на различни ценности

3. Разпадане на родовия космос – показано е в различни аспекти:

а) биологичен разпад – в романа настойчиво присъстват мотивите за наследствеността и безплодието;

б) морален разпад – започнал още от предходното поколение (семейството на Спиридонови) и продължил с връзките Борис – Мария, Борис – Ирина;

в) разпад на имуществото си – то не е в стожер за запазване на семейството, а воден от хазартна страст Борис го превръща в средство за задоволяване на собствените си амбиции

г) моралният разпад на традиционните ценности дава и своите жертви – Мария ,Чакъра, Ирина, Борис

4. Конфликтът между традиционните и модерните общности –

·        негова жертва, макар и по различни причини са Чакъра, Динко, Стефан, Костов.

5. Организация на романовия сюжет – обединителен образ неслучайно е тютюнът:

а) той формира структурата на тогавашната икономика;

б) той, подобно на виното и златото, не е непосредствено средство за живот, обвързва се с лукса, излишъка, наркозата – не земята, храната, а парите са в центъра на тютюневия интерес;

в) етапите от производството, манипулацията и търговията с тютюн дават възможност едновременно да се изследва и човешкият свят и светът на капитала

г) романовият сюжет интерпретира един от най-популярните мотиви в световната литература за “възхода и падението”

д) основният проблем, който занимава героите е за промяна на основните принципи на обществено устройство, но по парадоксален начин и двете, противоположни гледни точки – и на комунистите, и на магнатите от поколението на Борис- отричат установените правила, свързани с фундаментални ценности на обществения и икономически живот.

Димитър Димов

1909 – 1966

 
 
1. Биографични данни:

а) роден в Ловеч интелигентско семейство, баща му загива в Междусъюзническата война;

б) завършва Първа мъжка гимназия в София;

в) първоначално учи право в Софийския университет, но по-късно се прехвърля във Ветеринарномедицинския факултет и завършва ветеринарна медицина

г) прави научна кариера – преминава през научната йерархия и от 1950 г. е редовен професор по анатомия в Селскостопанската академия в София

д) от 1964 г. до смъртта си е председател на Съюза на българските писатели.

2. Творчество:
а) автор на три романа

·        “Поручик Бенц” 1938 г.

·        “Осъдени души” 1945 г.

·        “Тютюн” 1951 г., втора редакция – 1954 г.

б) в последните години от живота се насочва към драматургията – автор на драмите

·        “Почивка в Арко Ирис”

·        “Жени с минало”

 

3. Мястото на Димитър Димов в литературната традиция:

а) писателят стои малко встрани от традиционното русло на българската литература – разпадането на патриархалния свят и острите социални сблъсъци – и се съсредоточава върху психологическите преживявания на своите герои на фона на епохата;

б) в творчеството му намират място модерни за времето си теории за същността на човешкото поведение – за ролята на инстинктите, на наследствеността, на подсъзнанието;

в) Димитър Димов, подобно на Пенчо Славейков, се стреми към европеизиране и модернизиране на българската литература.

 

3. Случаят “Тютюн”:
а) етапи:

·        Обсъждане на романа в Съюза на българските писатели, което прилича на осъждане по сталинистки сценарий;

·        Защита на Димитър Димов

·        Статия на Панталей Зарев след обсъжданията, поместена във в-к “Литературен фронт”, която обругава романа и – ответна статия на Никола Фурнаджиев, която го защитава

·        Статия във в-к “Работническо дело”, вдъхновена от тогавашния партиен и държавен ръководител Вълко Червенков, “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”, която заклеймява “критиците”, но дава директива за преработка на романа

·        Публично разкаяние на “критиците”

·        Преработка на романа и ІІ издание през 1954 г.

б) причини

·        темата е заредена със злободневност и актуалност – това е един от първите опити за идеологическа оценка на близкото минало след голямата социална и обществена промяна;

·        романът се появява във времето на най-острия литературен догматизъм

·        преработката на романа е свързана с появата на положителни герои, които остават схематични и неравностойни на героите от първото издание

Двата свята в „Тютюн”

 
1. Светът на „Никотиана”:

а) Това е централната ос, около която се движат всички съдби. Това е светът на парите, на властта, на тютюневите магнати. Заедно с това образът на „Никотиана” иронично съдържа намек за собствената си гибел

б) на символно равнище „Никотиана” е светът на злото, на големите грешници, които обричат хората на гибел

в) заглавието загатва за отровната същност на „Никотиана”, която унищожава всеки, попаднал в нейната орбита

 
2. Герои:

·        на пръв поглед героите са изградени по интелектуален път, но подмолно в тях присъства митологична основа – при Борис – беднякът, който става цар и постига всичко, при Ирина – митът за жената любовница, чиято красота е дар и проклятие

·        И Борис, и Ирина, и фон Гайер се намират в орбитата на „Никотиана” и не могат, и не искат да се откъснат от нея. Самият писател не намира изход за тях – те предварително са обречени „осъдени” души

·        Персонажите в „света на злото” са мономани, обладани от една страст, която е причина за тяхната трагедия

 
*Борис

Монолитен образ, образ – идея, който е двигател на действието. Борис е от поредицата Димови герои с катастрофични характери. Той е мономан, маниак на едно влечение. Борис е отчужден от всичко и от всички. В неговото влечение към „Никотиана” има нещо сомнамбулно. Той я възприема от едната й страна – като олицитворение на власт, пари, мощ, слава, а другата й страна – съзнателно пренебрегва. постигнал всичко, което е желаел, Борис е жертва на чудовището „Никотиана”. Постигнал богатство и власт, Борис е неспособен да властва над себе си. И това, според Димитър Димов, е крайната фаза на предопределената гибел на българската буржоазия.

 
*Ирина

В нейния образ се съдържа интереса на Димитър Димов към „фаталната жена”. Историята на Ирина е предопределена от голямата история на времето.Любовта между Ирина и Борис остава неосъществена – между тях винаги стои „Никотиана”. Онова, което я сближава с фон Гайер е страстта към необикновеното и презрението към обикновеното, прозаичното, което поражда техния интелектуален драматизъм. Нравствената деградация на Ирина е показана като постепенен процес, но заедно с това тя запазва естествения си порив към човечност.

*Фон Гайер

Образът му е психологически уплътнен. Подобно на Борис и фон Гайер е жертва на своята фикс идея за силата и предопределеността на немския дух

 
2. Светът на революционерите:

а) Двата свята в хода на повествованието са показани успоредно и взаимно се отразяват. Преплитането става чрез съдбата на героите. Срещу „Никотиана” се възправя друг бастион на властта – Партията. Романът изследва как се стига до краха на империята „Никотиана” и тъй като тя притежава характеристиките на образ обобщение, напомня за краха на всяка империя

б) образите на революционерите – принадлежат на света на етичното и приличат на раннохристиянските мъченици. На преден план излиза типологичното, а не исторически и житейски специфичното

 
*Павел

Не е случайно, че те с Борис са братя. Имат много общо като характери. Те са образи на успеха в двете системи. И за двамата е тесен родният градец, и двамата са обладани от страст да се себедоказват, и двамата мечтаят на световна империя – едният – на парите, другият – на париите

 
*Лила

Чрез нейния образ Димитър Димов разкрива трагедията на догматика. В името на своята идея страст, догматиците са способни да унищожат човешкото у себе си. За Лила и Лукан, и Павел са знаци на идеята и така се преценяват. Лила е не образ, а герой – схема. По своето ожесточение от бедността Лила прилича на Борис и подобно на него желае богатство, но не за себе си, а за всички.

Въпроси към „Тютюн”

1. Има ли произведения в българската литература, към които романът „Тютюн” се присъединява?

2. Как бихте определили темата на романа? Каква е неговата специфика – роман-епопея, любовен роман, психологически роман, исторически роман, социален роман, „семеен” роман?

„Тютюн” е роман за сблъсъка между два свята – стария и новия – и победата на единия от тях или роман за разпадането на традиционните ценности в обществото?

3. Кой е основният композиционен принцип на романа? На какви нива се осъществява?

·        Как романът интерпретира опозицията свое – чуждо?

·        Проследете интерпретацията на опозицията здраво – болно тяло

4. Разтълкувайте заглавието, имената на героите, името на фирмата.

·        Какви хоризанти на очакване полага заглавието на романа „Тютюн”? Какъв смисъл придобива „тютюн” чрез романа? Потърсете отговора в света на „Никотиана”, на Немския папиросен концерн, на другите тютюневи търговци:

–         Кой и как управлява тези светове?

–         Как се релулират отношенията между тях?

–         Кои са техните пространства?

–         Каква е човешката съдба и съдбата на човечността в тях?

–         Според литературния критик Никола Георгиев тютюнът присъства в романа като вещ (за потребяване), стока и знак. Проследете връзката между различните му значения и изтълкувайте ролята им за изграждане посланията на текста.

5. Обърнете внимание на началото на романа – на сезона, на мястото (римския път и аналогията с Римската империя във втората част на романа)

6. Ирина и Борис идват в света на „Никотиана” от друга среда – какво обяснение имате за този избор на автора?

·        Какво привлича един към друг Ирина и Борис?

·        Кои техни черти, загатнати в началото на романа, по-късно се развиват?

7. Какви културни архетипи използва романа ( съпоставете с модела на вълшебната приказка, реализиран и в повестта „Гераците”)

·        Традиционният приказен завършек – героят се жени за царската дъщеря и започва да управлява царството – е използван в романа като основна сюжетна завръзка и всички по-важни действия се извършват след това. Защо?

8. Има нещо общо между тримата братя Мореви? А между тях и баща им? Тримата братя тръгват по различни пътища – какъв е художественият смисъл на това родство и разделяне?

9. Посочете основания Борис да бъде определян като катастрофичен характер.Какво е любовта за Борис – средство или цел?

·        Коя е страстта, която ръководи неговия живот?

·        Защо смъртта му е толкова безславна?

·        През какви етапи преминава нравствената му деградация? Изобщо Борис променя ли се?

·        Жертва ли е Борис? Ако – да, на какво – на себе си или на обществото?

·        Алкохолът бягство ли е – от какво, от кого?

·        В думите на Костов Борис е „способен и умен”, „морално тъп”, „гангстер”,”фантаст”. какви основания дава романът за подобна оценка?

10. Коя е причината за трагичната съдба на Ирина – принадлежността й към класата на „осъдените” от историята или грешната стратегия при организирането на живота, опирането на илюзорни вместо на устойчиви ценности?

·        Как се променя Ирина?

·        Кога любовта престава да я ръководи?

·        Кога започва нейната нравстена деградация?

·        Какво я сближава с фон Гайер?

·        Изневерите на Ирина – бягство ли са или отмъщение?

·        Защо Ирина остава докрай с Борис?

·        Защо се самоубива?

11. Как се отнася Димитър Димов към своите герои?

12. Какво е мястото на татко Пиер, Мария и Костов в романа? А на Барутчиев?

13. Равностойни ли са образите на комунистите?

14. Кой от тях ви се струва най-сложен, най-психологически уплътнен?

·        Аргументирайте мнението си художествената (не)убедителност на образите на Павел и Лила, замислени като антиподи на борис и Ирина.

15. Какви са прозренията на романа „Тютюн” за моралната деградация на личността?

16. Къде се корени злото според романа „Тютюн”?

17. Какъв отговор дава романът на въпроса за връзката между човека и средата (семейство, място за живеене)?

·        Каква е ролята на мечтата за изтръгване от ограниченията на традиционния свят като сюжетен двигател и като ценностен ориентир в развитието на романовото действие?

18. Кои са главните човешки общности, въвлечени в съдбовен конфликт в хода на романовото действие? Кои са ценностите обусловили основния конфликт в романа?

Защо романовият сюжет се разгръща толкова широко и обхваща практически всички слоеве на обществото?

·        Част от сюжетното действие протича по времето на Втората световна война. Само като следствие на изискването за спазването на историческата достоверност ли е включена войната, или някаква важна функция за изграждане на художествения смисъл? Ако да, каква

19. Как романът „Тютюн” решава въпроса за връзката на човека и историята, човека и идеологията? Отговора потърсете:

– в начина, по който героите изживяват събитията ( как ги възприемат, оценяват, действат или бездействат);

– мотивацията на историческите събития от позициите на романа; мотивация на промените, до които довеждат

– битие на идеологичски позиции ( националистична, комунистическа) и история

– въздействие на комунистическата идея върху човека ( Шишико, Павел, Лила, Варвара и др.)

Read Full Post »

ДИМИТЪР ДИМОВ
(1899г.-1966г.)

-роден в Ловеч
-баща му е офицер и като такъв загива в Междусъюзническата война; 2-рият му баща също е офицер, а после и тютюнев експерт
-завършва ветеринарно-медицинския факултет в СУ
-работи като участников ветеринарен лекар->специализира в Испания за 1г. и 3 месеца->връща се и става професор по анатомия, ембрионология и хистология във Висшия стопански институт

Творби-Порутчик Бенз, осъдени души, Тютюн(1951 и 1954г –издаден) 

Човекът и историята в романа “Тютюн”


1. Историята на романа
-издание(1951г.)-на преден план е интимната драма на Ирина и Борис; романът е колкото психологически толкова и социален, чрез съдбите на геройте се оценява и обществото;
-издание(1954г.)-включва нови герой, доразвива други образи, въвежда образа на Лила като контрапункт на образа на Ирина(любовта м/у Лила и Павел не получава същата задълбоченост както при Ирина и Борис);засилва се акцента върху социалния конфликт;
2. Сюжет
-историята на Борис и Ирина
-историята на семейство Мореви(3-мата братя се включват към 3 различни класи или политически идей)
-историето, развитието на фабрика “Никотиана”
-разкрива се съдбата на едно поколение
-исторически сюжет-събитието започва от средата на 20г. на 20в. до 9 септември 1944г.(период от около 20-25 години); отразени са и събитията около Втората световна война
3. Особености в представянето на историята
а)разкриват се отделни етапи в социално-политически поврати-обществените противоречия м/у работниците и работодателите ->избухване на социално недоволство->организирана борба->в края смяна на власта
б)разкриват се принципите на обществено икономическия и политически живот, проследяват се механизмите за навлизане във власта(парите, измамите)
в)разкриват се разнообразните човешки идеали, пориви, амбиции;
г)историята се представя като необратимо изменение в човешкото мислене, психология като развиване само напред, към по-добро;
д)”Никотиана” е мини модел на общественото устройство; рязка социална поляризация; противоречията пораждат борба
4. Изображение-многопластово
а)исторически план
б)битов план-изобразява ежедневието както на бедните така и на богатите;
в)психологически план-разкрива човешките преживявания; прониква в интимния, мисловния и емоционален свят на геройте;
г)философски план-изследва проблеми като пътуването към идеала, постигането на мечтите, смисъла на човешкото съществуване и ценностите в него;
д)нравствено етичен-в романа се разглеждат принципите, мотивите на поведение, човешките страсти, проследява се наравствената деградация на някой герой;
5. Композиционна рамка на романа
а)първа част,1-ва глава-разкрива, загатва за греховния свят и обречеността на миналото 
-гроздоберът-в апокалипсиса се свързва с пройзнесената от небето присъда над хората(есента и гроздоберът създават очакване за разруха, за бъдеща апокалиптична картина)
-дребният римски път по който се движи Ирина може да се свърже с нейната съдба-намек за обречеността на красотата и, за греховността и;
-тютюнът-свързан е с основните събития в романа, част от човешките страсти и от темата за апокалипсиса
-първата среща м/у Борис и Ирина загатва бъдещето-Борис пресича пътя на Ирина, в ръка с немска книга за тютюна(по пътя си към издигането в тютюневата индустрия, Борис по-късно отклонява Ирина от медицината, от стремежа и да прави добро); още на тази среща тя усеща властта на очите му, който са “остри”, “тъмни” и “пронизващи”
-края на романа потвърждава присъдата над тези герой, които успяват в един греховен свят
б)втора част, последна глава-присъстват образите на “светлото бъдеще”(днес те могат да се разчетат двойнствено)
-майския ден –внушение за възкресение, за ново начало, надежда, свързано с идеята за справедливия свят
-Варвара и Пвеле са свързани, носители на светло бъдеще
-скрити знаци за бъдещето им нещастие-1)името Варвара се свързва с великомъченица, която покровителства омъжените жени и децата, а в случея героинята е отдадена на идеята, обречена е на самота;2)Варвара се отказва да бере цветя, защото няма на кого да ги даде-фанатичната идея обезмисля красотата и щастието;3)Павел(името на единия от апостолите)също е обречен на лишение от дребни радости (лесно подтиска чувствата си към Ирина и вестта за смърта й); идеята властва над душата му;
-финалната фраза “животът вървеше неспирно напред” отразява изискванията на 50-години
6. Образна система в романа
а)Борис и Ирина
-по произход са от по-нишите слоеве-бащата на Ирина (Чакъра) е полицай, а на Борис-учител по латински
-и двамата са недоволни от съществуването си в провинциалното градче 
-и двамата са притеснени от мястото на бащите им в обществото 
-копнеят за други слоеве-1)Ирина мечтае за романтични, непознати страни(отразено е в заглавията на книгите който чете);2)Борис копнее за света на богатите, за властта на парите
-и при двамата е загубен диалога в рода-децата се отричат от заветите на бащите си(Ирина рядко се завръща в родния си дом, изпитва скука и досада и дори при погребението на баща си се чувства неудобно заради отчуждението)
-и двамата са във фалшиви семейни връзки -1)бракът м/у Борис и Мария е по сметка;2)връзката м/у Борис и Ирина е незаконна 
-свързани са с мотива за безплодието, безродовостта-1)Мария е болна и умира без да остави дете;2)а за Ирина се казва “тя беше станала безплодна като камък”; идеята е, че света на греха не може да бъде продължен;
-и двамата се анализират и самоанализират, осъзнават грехопадението си, но не правят усилие да го преодолеят, да намерят нов смисъл на живота си 
-смъртта им е като присъда на техния свят; загива “Никотиана”, загиват и всички свързани с нея; Ирина не може да се приспособи към новите колективни интереси и затова е обречена
б)Борис и Павел
- и за двамата им майка им казва, че са “еднакво силни и жизнени в това що преследват”
-устремени са към глобални идей-1)Борис към властта на парите;2)Павел към властта на “парийте”(народа, бедните”
-и за двамата родният им край дори и България са тесни-1)Борис се стреми към западните пазари и гръцките тютюни;2)Павел е навсякаде където има революция –Аржентина, Испания, Москва
-и двамата са пристрастни за себедоказване -1)Павел не се примирява с разсъжденията на Лукан;2)Борис спори с офицерите от запас, генерал Марков и Баташки
-и двамата откриват свободата си в осъществяването на свойте мечти, но всъщност те ги заробват
в)Ирина и фон Гайер
-и двамата са пристрастени към необикновеното 
-и двамата са истънчени, духовни, интерес към културата, но им липсва трезвост
-не могат да приемат и разберат многообразието на битието и човека
-интелектуалната им драма е в презрението към обикновеното;неспособни изцяло да обичат човека 
г)Лила
-герой-схема-включена заради нормите на 50-те години 
-тя е фанатичен човек, “сектантка дори и в любовта”, съзнателно отстранява всичко което би и попречило в борбата 
д)обобщение
-жертви са на собствените си амбиции, на маниакалните си страсти 
-образите от буржоазния свят са “умни и покварени, изтънчени и егоистични, опустошени и греховни”(Тончо Жечев); постигането на мечтите им обезмисля живота им , опустошава душите им.

 

„Тютюн” – главни и второстепенни герои

 

Основните художествени цели на Димитър Димов са многостранни и осъществени чрез множество разнородни по своя произход, положение в обществото и идейна ориентация герои.

 

  1. Главни герои в романа са Борис Морев, Ирина, Работниците(Лила, Павел, Варвара, Динко)

 

1.1. Борис Морев е човек с безгранична сила на волята, която го довежда го върховете на тютюневата олигархия.Той е дяволски хитър, умен, пълен с енергия и безкрайни възможности.Притежава дарбата да обхваща едновременно много неща, енергия която струи от очите му и силна жажда и страст да печели пари.И не случайността а тези негови лични качества го издигат до върха.Той е герой без минало и бъдеще, безроден и самотен.Умира само на 38години, а имаме чувството, че е изживял няколко човешки живота.Човешкото у него атрофира под въздействието на безкруполността и бруталността му.Той се отказва от пълноценен личен живот в името на лични вещи, като дори любовта му към Ирина е проява на егоценризъм.Борис Морев е в истинският смисъл на думата трагичен герой – страдащ злобей, който се саморазрушава в борбата за постигане на своята фантастична мечта.

 

1.2. Ирина е жена от народа стигнала до върховете на хайлайфа.Тя е дълбоко трагичен и покъртителен образ, защото в живота й непрекъснато се преплитат трагичната случайност и трагичната вина.Любовта към идеалният мъж е единствената упора в живота й, тя изпитва ненавист към еснафщината и мечтае за красив личен живот, но възгледите й са прекалено ограничени.Нейните самоанализи многократно доказват, че докрай неприема морала на света, в който попада.Остава вярна на чувствата си, докато Борис Морев сам я тласка към падение.Тя не скъсва с обречения свят, защото с него загубва всичко.Останала без никого и без никаква чистота в живота си, отчуждена от род и родина тя загива.

 

1.3. Индивидуално-фаталното в живота на Борис и Ирина е показано на фона на големи исторически събития(Лила и Павел, Варвара и Динко) са герои, които не са идеализирани.Димитър Димов показва грешките, слабостите и увлеченията им, за да постави основният акцент върху човешки земното в образите на другите може да се каже основния герои.Двата свята в романа са противопоставени чрез контраста между героите(Ирина и Лила, Борис и Павел Мореви, Ирина и Динко), чрез показване социалният характер на класовата борба породена от различния начин на живот на двете класи, чрез смъртта на героите(героична или нищожна).

 

  1. Второстепенни герой в романа са Мария, Магнатите(татко Пиер, Костов, Барутчиев, Торосян, Кондоянис,Фон Гаер)

 

2.1. Със съчувствие, достигащо дори до съжаление, Димов ни показва ужаса на безмълвната драма на Мария, заключен в нейните формули за живота, които я довеждат до безумие.Целият й живот бе оплетен в тези формули с които обличаше и маскираше нищожеството, паденията и глупостите на хората между които живееше.

 

2.2. Макар и епизодично, авторът надниква и в интимният свят на магнатите, за да ни покаже колко безпощаден, мръсен и подъл е той.Само с една мисъл, с едно изречение Димов прави оценка на образа на Фон Гаер „един германец неможеше да прояви никога нравствената сила на славяните – да се смее над самият себе си”.Втората световна война, помага на икономически независимите тютюневи магнати да се превърнат в политически фактор.

Read Full Post »

АВАНГАРДИСТКИ ТЕНДЕНЦИИ ПРЕЗ 20-ТЕ ГОДИНИ

Под авангард разбираме всички онези направления в литературата и изкуството, които се развиват след І-та световна война.

Това са антиреалистични направления, които са израз на дълбоката криза, която настъпва след войната.

Те са израз и на стремежа изкуството да си остане автономно, като се освободи от социалната среда.

 

Авангардът се създава под влиянието на Зигмунд Фройд, Айнщайн и Ницше.

Разколебават се християнските идеи на човека. Религията се подлага на преосмисляне – дори и на обезсмисляне. А на мястото на религията идва силната личност – особено ситуален в това отношение е Ницше.

Влияние оказва и теорията на Фрейзър за ролята на митовете, според която и езикът, и поезията дължат произхода и разпространението си на митотворчеството, на мита.

Тази теория е поддържана и от Маркс.

 

   

МОДЕРНИЗЪМ

 

АВАНГАРД

 

1.

 

интравертно изкуство

 

екстравертно изкуство

 

2.

 

изкуство за изкуството

 

обновено изкуство,

обновен живот

 

3.

 

борави със символа

 

борави с алегорията

 

4.

 

мирогледен дуализъм

 

пълна абсурдност на битието

 

5.

 

отчуждението и самотата са нежелани

 

приемат се, тъй като това са нормални състояния

 

6.

 

акцентът пада върху върху нравственото утвърждаване на личността

 

утвърждаване на човека чрез насилие и агресия

 

7.

 

налице е синтез и хармония

 

пълна дисхармония и антипропорционалност

 

8.

 

интерес към грозното

 

не просто интерес, а се стига до естетизация на грозното

 

9.

 

опоетизиране на любовта

 

апология на секса

 

 

Анри Бергсон определя развитието на авангарда като резултат от тоталното разочарование и разпадането на дотогавашните ценности и представи за света след І-та световна война.

 

В авангарда влизат следните направления:

 

  1. експресионизъм
  2. диаболизъм – късното развитие на експресионизма
  3. футуризъм
  4. дадаизъм
  5. сюрреализъм
  6. имаженизъм

 

ЕКСПРЕСИОНИЗЪМ

 

Това е немско-австрийско явление от началото на ХХ век. Разпространява се преди всичко сред германските народи и в Русия.

Развитие получава в навечерието и след края на Първата световна война.

По време на войната в направлението се формират две течения:

  • прогресивно
  • авангардистко, което насочва вниманието си към тайнственото, необичайното и изключителното

 

Философски опори, върху които стъпва:

 

  1. Категорично скъсва с идеята на Аристотел за изкуството като подражание
  2. Философията на Кант – той разделя художественото познание от онтологичното познание. За него изкуството е друга природа. Елементите от действителността се третират по друг начин.
  3. Шопенхауер – ВОЛЯТА е истинската реалност. В изкуството ВОЛЯТА става ПРЕДСТАВА, която човек СЪЗЕРЦАВА.
  4. Ницше – прокарва идеите, свързани с АНТИХРИСТА, идеята за ОСВОБОЖДАВАНЕТО.
  5. Фройд – теорията му, че изкуството НЯМА ОБЕКТИВНА ОСНОВА, защото то е МАТЕРИАЛИЗАЦИЯ НА ЧОВЕШКИТЕ ПРЕДСТАВИ.

 

Онова, което е общо за всички, е, че всички поставят акцента върху СУБЕКТИВНОТО. Истината е постижима само чрез художественото творчество.

 

  1. Анри Бергсон – по пътя на ЛОГИКАТА се познава само ВЪНШНАТА страна на света, а чрез ИНТУИЦИЯТА – вътрешната.
  2. Хайдегер – той разглежда човешкото съществуване като проява на вътрешния Аз, който е неповторим.
  3. Идеята на екзистенциалистите, че човек върви към ГИБЕЛ.

 

 

 

 

 

Особености на експресионистичната естетика и поетика:

 

Първоизточникът е немският експресионизъм и като пример можем да дадем стихотворението на Якоб Ван Ходис – „Краят на света”.

 

  1. Ключов модел е АПОКАЛИПСИСЪТ
  2. Екстпресионизмът е ново изкуство, което се бори с всичко старо и профанно. Борави с ГРОТЕСКАТА.
  3. Експресионизмът извежда вътрешното над външното т.е. нямаме ИЗОБРАЖЕНИЕ, а имаме ИЗРАЗЯВАНЕ. Затова експресионистичното изкуство се разглежда и третира като ВИКАЩО ИЗКУСТВО. ВИКЪТ е символ на експресионизма.
  4. Характерен е подходът им, който се връща към подхода на изобразителното изкуство – т.е. нещата се представят едно до друго, фиксирани в един миг.
  5. Характерно е ДИНАМИЗИРАНЕТО на СТИХА: липсват прилагателните, налице е предпочитание към глаголите.
  6. Характерен за експресионистичното изкуство е ОТКАЗЪТ от ПУНКТУАЦИЯ, което също води до динамизиране на стиха.
  7. Използват се: повторения, изброявания, хиперболи, предметни метафори, асоциации, многозначни думи, ускорен ритъм
  8. Силно предпочитание към АНТИТЕЗИТЕ и КОНТРАСТИТЕ. Три са антитезите в това идкуство:
  • израждащо се – ново
  • нищожно – велико
  • отблъскващо – прекрасно
  1. Характерен за това изкуство е образът на ЧОВЕКА – МАСА.

 

За експресионизъм в България се заговаря от 1919 г., когато Гео Милев започва да издава сп. „Везни”.

Наблюдават се два етапа в развитето на българския експресионизъм:

 

  • етап на предимно превеждани творби
  • етап на същинския български експресионизъм, който се създава върху основата на фолклора.

 

Характерен за българския експресионизъм е неговата антитрадиционна насоченост и стремеж към откривателство – Гео Милев, Ч. Мутафов и Св. Минев.

Българският експресионизъм се противопоставя и на символизма, и на реализма.

Гео Милев се противопоставя на идеята, че в България има символистична школа, смятайки, че българските символисти са прекалено различни, за да се обединяват.

За поезията на Н. Лилиев Гео Милев казва, че е „формална” и „бездушна”, че нищо не ни казва.

/”Срещу реализма”/

 

Влиянието на експресионизма у нас засяга повече ИЗРАЗНИТЕ СРЕДСТВА, без да създаде почва за нова поетика.

 

 

ДИАБОЛИЗЪМ

 

Това е литературно направление, което възниква на запад през епохата на романтизма.

Синоним на названието ДИАБОЛИЗЪМ е САТАНИЗЪМ.

Това направление, в противовес на християнската традиция, променя отношението към Сатаната – възвеличават се бунтовните му пориви.

Началото му поставят група английски писатели – романтици – Байрон, Шели, Кийтс. И под тяхно влияние диаболизмът поражда интерес и в Германия – Хофман, и във Франция – В. Юго, Ж. Санд.

 

Като отзвук на френския диаболизъм се явява „Поема на злото” от Стоян Михайловски.

И Лермонтов създава поемата си „Демон” именно под въздействието на идеализирания образ на Сатаната.

 

В по-ново време това направление укрепва и вече не Сатаната е основната тема на диаболизма, а загадъчното, необяснимото в човешкия живот.

 

Диаболизмът намира отзвук и в творчеството на някои български писатели – Георги Райчев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, но не остава дълбока следа в литературата.

 

ФУТУРИЗЪМ

 

Родината на футуризма е Италия, а нейният създател е Фелино Томазо Маринети – 1907 г. Разпространява се из цяла Европа: 1909 г. – Франция; 1911 г. – Русия /Маяковски, Хлебников/.

 

Футуристите приемат наличието на обективната реалност, която ще бъде променена от ИНДУСТРИАЛНАТА ЕРА и ТЕХНИЧЕСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ.

Характерно за тях е, че те имат определен поетически арсенал, от който се прави л-ра. За тях като ПЪРВОЕЛЕМЕНТИ на изкуството са ЗВУКОВЕТЕ.

Боравят също и с ЦВЕТОВЕ  и с ПРОСТИ ГЕОМЕТРИЧНИ ФОРМИ, които са първоначалата на изкуството.

 

У нас идеите на футуризма се проповядват от сп. „Кресчендо” 1922 г., а редактори са Теодор Драганов, Христо Стратев и Гео Милев, а също и от Кирил Кръстев. Издава се в Ямбол. Кирил Кръстев издава статията си „Началото на последното” и самият Кирил Кръстев иска тя да се схваща като манифест на футуризма.

Но у нас – футуризъм НЯМА.

 

ДАДАИЗЪМ

 

 

Наименованието идва от френската дума dada – детско конче, любима идея. Понятието всъщност не означава нищо.

 

Това е краткотрайно литературно направление в Западна Европа.

Възниква по времето на І-та световна война.

Основано е от поетите Тристан Цара и Хюлзенбек и от художника Арп.

Дадаистите ратуват за едно АБСОЛЮТНО ИЗКУСТВО, което е чуждо на СОЦИАЛНАТА идейност и на ПОЛИТИКО-ОБЩЕСТВЕНИ внушения.

Дадаистите отричат СИНТАКСИСА, ПУНКТУАЦИЯТА – не отричат само ЗВУКОВЕТЕ.

Ключовата дума за дадаизма е БУНТ, а ключов образ е образът на ХУЛИГАНА.

 

У нас идеите на дадаизма се проповядват в списание „Лебед” 1922 г., Ямбол.

 

СЮРРЕАЛИЗЪМ

 

Формира се в края на І-та и в началото на ІІ-та световна война във Франция.

Началото поставя Андре Бретон.

Сюрреалистите смятат, че е крайно време да се прави изкуство, като се пренебрегне традицията и се базира на вижданията на съвременния човек.

Сюрреалистите се обръщат към човешкото подсъзнание. Според тях трябва да се изключи контрола на разума, което води до автоматичното писане.

Имат интерес към сънищата.

Белег на тази л-ра: съединяването на РЕАЛИСТИЧНОТО с ЧУДЕСНОТО.

Приемат идеята за БУНТА на дадаистите, но това е бунт, който клони към РЕВОЛЮЦИЯ.

 

ИМАЖИНИЗЪМ

 

Имажинистите са л-рна група в бившия СССР начело с Есенин.

Тази група просъществува между 1919 – 1927 г.

Идейно е свързана с л-рната група на английските имажинисти, но това е само косвена връзка.

В СССР имажинизмът възниква като реакция срещу футуризма, който се стреми да постигне РИТЪМА НА СЛОВОТО,  а те искат да постигнат и РИТЪМ НА ОБРАЗИТЕ.

Поради крайностите, в които изпадат, те изневеряват на първоначалните си постановки и се разпадат.

 

У нас: Далчев, Ламар, Фурнаджиев.

 

 

Read Full Post »

НИКОЛА ВАПЦАРОВ

 

  1. Родословие – произхожда от славни родове от Банско

а/ по бащина линия произхожда от рода Проданчин

– дядото на поета – убит от турците на път за Солунския затвор

– бащата на Вапцаров – Йонко Вапцаров – другар на Яворов, с когото са се борили за освобождението на все още поробения македонски край на България

б/ по майчина линия произхожда от рода Везюви

– домът на баба Милана е бил постоянно убежище за комитите

– Елена Вапцарова – учителка

  1. Ученически години – протичат в трагичните напрегнати и бедни години след Първата световна война и след погрома на Септемврийското въстание

а/ 1924 г. – Вапцаров постъпва в пети клас в Разложката гимназия /до 1926 г./

– задълбочава л-рните си интереси: Пушки, Лермонтов, Толстой, Тургенев, Гогол, Горки, Юго, Зола, Алфонс Доде, Едгар По, Ибсен, Вазов, Ботев, Яворов, Елин Пелин

– проявява се като забележителен артист и декламатор: поставя на сцена „Първият спиртовар” на Толстой и „Женитба” на Гогол, където играе главните роли

– председател на въздържателното дружество в гимназията /средище на прогресивната младеж и форма на легална дейност на РМС

б/ през 1926 г.

– първото напечатано Вапцарово стихотворение «Към светли идеали» се появява на страниците на в. «Борба»

  1. Вапцаров в Морското машинно училище във Варна – от есента на 1926 г.

а/ сблъсък на поетическите  видения с казармената грубост и безцеремонност

б/ спасение за поета са любимите му книги, рецитациите и театъра, въздържателните дружества на моряците и на варненските ученици

в/ системно пише стихотворения, които печата във в. „Глобус”, сп. „Българска реч” и „Родина”

  1. Вапцаров като огняр и машинен техник фабриката на Анонимното акционерно дружество „Българска горска индустрия” в село Кочериново.

– Вапцаров ръководи театралната група на работниците, чете им съчиненията на Максим Горки

– на 28.08.1932 година Вапцаров се запознава със студентката по математика Бойка Димитрова, която е родом от Горна Джумая, днес Благоевград, която прави своя съпруга

– в края на 1933 година или началото на 1934 година Вапцаров е вече член на Българската комунистическа партия, активизира нелегалните партийни ядки във фабриката

– декември 1934г. Мукавената фабрика в село Кочериново е закрита и работниците в нея – уволнени, но група работници, начело с Никола Вапцаров, заминава за София и успява да предотврати закриването на фабриката, като постигат договорка надниците да бъдат намалени и работните дни да са само четири

– 1935 година Вапцаров е избран за член на районния комитет на БКП в Рилската долина

– на 4.01.1936г. му се ражда син и по стар български обичай е наречен на името на баща  му – Йонко

– през месец май счупването на една от машините дава повод на управниците на фабриката да се освободят от повечето работници, сред които е и Никола Вапцаров

  1. В София

– умира синът му – малкият Йонко – жертва на глада и мизерията

– техник в мелницата на братя Бугарчеви след дълъг период без работа

– 1936 година Вапцаров постъпва на работа в БДЖ – „Мръсотията в резервните стаи е отвратителна, но, право да си кажа, там прекарваме с удоволствие времето си. Събират се най-различни хора – огняри, спирачи, машинисти. Всички разказват интересни истории, коя от коя по-вълнуваща. Приятно е да седиш и да слушаш какво говорят и как разсъждават най-обикновените железничари”

– по това време се ражда стихотворението, за чието название се изковава нова дума в българския език – „Огняроинтелигентска”

– от 1 ноември 1938 година Вапцаров е назначен за техник в Държавния екарисаж – фабрика за преработка на животински трупове

– скоро той е избран за председател на профсъюзната секция на машинните техници, виза в редколегията на вестник „Технически глас”

– когато партията потърсва подходящо, некомпрометирано пред властта литературно издание, за да изгради нова своя трибуна, когато се спира за тази цел на в. „Литературен критик”, Вапцаров влиза в редколегията на това издание

  1. Фашизмът и антифашисткото движение

– отрано и дълбоко свързан с руската и съветската култура и литература, с творчеството на Горки и Маяковски, Вапцаров с всички сили участва в Соболевата акция през ноември 1940 година

– заминава за Банско, за да организира изпращане на писма и телеграми до правителството с искания за незабавно сключване на пакт за ненападение, приятелство и взаимопомощ между България и Съветския съюз, но скоро е арестуван, а после освободен

– срещу него се завежда дело заради стихотворението „Селска хроника”, но благодарение на доблестната гражданска намеса на писателя Светослав Минков съдебният процес завършва успешно за Вапцаров

– през май 1941 година авторът на „Селска хроника” е повторно арестуван и интерниран за три месеца в Годеч

– 1936 – 1942 г. Вапцаров създава своите най-добри стихотворения – 22 от тях влизат в „Моторни песни” – единствената издадена стихосбирка на поета, излязла през 1940 година

/За да се покрият разноските за хартия и печат, Бойка Вапцарова тегли нов заем от банката. Писателят Георги Караславов с голяма находчивост и смелост – в различно време и при различни цензори – успява да прокара Вапцаровите стихотворения едно по едно през иглените уши на фашистката цензура. Художниците, приятели на поета, обявяват помежду си конкурс за корица на „Моторни песни”. Най-сполучлива е работата на Борис Ангелушев – ненадмината и до днес. Смелост и солидарност с поета проявяват и словослагателите – те набират и стихотворението „Вяра”, върху което няма цензорски параф…/

  • август !941 – с подводница пристига нелегално от СССР Цвятко Радойнов, който оглавява новосъздадения Военен отдел на ЦК на БКП, а за негов пръв помощник е определен Никола Вапцаров
  1. На 4 март 1942г. рано в зори Вапцаров е арестуван и този арест е последен за него
  • в дирекцията на полицията Вапцаров преминава през цялата изобретателност на човешката жестокост, макар че самият той е пример на рядка човечност и доброта
  • На 6 юли 1942г. започва процесът /По време на съдебния процес в негова полза свидетелстват трима души – голямата българска поетеса Елисавета Багряна, известният художник К. Щъркелов, който с уплаха казва на процеса за Вапцаров: „Сега не го зная какъв е!“ Третият свидетел, посочен от Вапцаров – народния представител Таско Стоилов прави всичко възможно, за да не се яви в съда. Показанията на свидетелите с нищо не помагат на поета./
  • В края на съдебното следствие Вапцаров поема цялото обвинение и отговорност върху себе си: “ Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея“
  • „…Въз основа на чл.16, предложение последно, и чл.17 от Закона за защита на държавата ги осъжда на смърт чрез разстрелване …в името на Негово Величество Цар Борис ІІІ…“
  • Вапцаров пише последните си стихове, родени в полицейския ад – „Прощално” и „Борбата е безмилостно жестока…”, които дава на съпругата си
  • 23 юли 1942 г. – Вапцаров е разстрелян
  • Късно вечерта черната камионетка с ковчезите и свещеника заминава към квартал „Орландовци“, където се намират Софийските гробища, за да бъдат погребани разстреляните. Интересното е, че гробовете им са били изкопани няколко дни преди това, което говори за абсурдността на самия процес.

 

 

„Завод” – Никола Вапцаров

 

  1. Смислов заряд на образа на завода във Вапцаровата поезия

 

– за автора човекът на техническия ХХ век е фабричният работник, носител на ново съзнание за себе си и за света;

– заводът – един от най-устойчивите образи в творчеството на Вапцаров; той е метафора на обществото;

– съчетава внушенията за социалния ад „тук” и „сега”, дисхармонията между човека и света и мечтата по утрешния ден /бленуваното бъдеще/;

– заводът – обобщен символ на екзистенцията изобщо

 

  1. Ролята на заглавието

 

– назовава конкретния топос – завод, графично щрихира елементи от познат пейзаж

„Завод. Над него облаци и дим.”;

  • следващите стихове разгръщат посланието на текста – от конкретното заводско пространство се преминава към битието на обикновения човек и на обществото като цяло;
  • метафоричният образ: „озъбено свирепо куче” представя дивата жестокост на живота, цената на непосилната борба за „парченце хлеб”;

 

  1. Мотивът за социалното страдание

 

– социалният ад е експресивно внушен чрез единични детайли от заводското пространство, обобщаващи усещането за напрежение и дисхармония: „Във залите плющят каиши,/ трансмисии скриптят/ от всеки кът./И става толкоз душно, /че да дишаш /не би могъл спокойно, /с пълна гръд.”;

– глаголите „скриптят” и „плющят” носят усещането за задъхване, за напрегнатост, преосмислят глагола „дишам”, натоварвайки го със значение на „живея”; непоносимата атмосфера поставя под въпрос самата възможност за живот;

–  „ти”-формата превръща монолога размисъл от изповед в себе си в диалог с другия – събрат по участ; това е съкровено споделяне на усещането за непосилната тежест на битието, търсене на единение чрез осмисляне на общата съдба;

 

  1. Смислова роля на пространствените опозиции

 

– конфликтността на времето е внушена чрез контрастно противопоставяне: на затвореното пространство на завода авторът противопоставя отворената широта и безкрая на полето и небето;

– красотата и хармонията на природата  подчертават абсурда и дисхармонията на човешкото живеене;

– заводските стени са непреодолима преграда, зад която всяка мечта и копнеж се превръщат в заблуда, която е изхвърлена „на боклука” от всевластника живот;

– зад тези стени творческият труд е превърнат в насилие;

– това съществуване обезличава индивида, разкъсва връзките с другите, прави невъзможно единството в света;

– словото – най-категоричният знак за единение – губи своя смисъл, способността си да изразява съкровената човешка същност;

– поривът към общност е доведен до крясък – израз на натрупаното напрежение, на съпротива срещу смазващата „заводска” реалност: „И аз крещях години – / цяла вечност…” /така крясъкът става израз на непречупената човешка воля, на неумиращия стремеж за освобождаване от оковите на битието/;

 

  1. Променената позиция на лирическия говорител

 

– анонимното „ти”-обръщение е заменено с Аз;

– лирическият герой категорично заявява своята принадлежност към света на завода живот, към пространството на угнетените, но решени на борба, осмисилили своята участ, но и своята сила хора;

 

  1. Борбата и вярата в стихотворението

 

– темата за страданието отстъпва място на  мотивите за борбата и вярата в утрешния ден;

– обръщението”ти” вече е адресирано към персонифицирания образ на завода живот;

– опозицията „ние-ти” изразява ново самочувствие, усещане за сила, идваща от усещането за единение;

– „напразно” и „ ще снемем” – категоричност, заявяваща порасналата вяра в собствените възможности, способността на човека да се пребори за правото си на живот и хармония;

– „Напразно! …ще снемем ние слънцето при нас” – знакът на слънцето, носещ представата за живот и светлина, обединява представата за живота „утре”, хармонизиран с простора и красотата;

– устремът към новото събира в едно ритъма на „хиляди сърца”, връща достойнството на хората ”с осаждени от черен труд ръце”; вярата, че утрешният ден принадлежи на хората творци

„Вяра” – Никола Вапцаров

 

  1. Вярата – концептуално ядро в лириката на Вапцаров

 

– тя е свръхценност в нравствената система на лирическия герой;

– вярата е основание и стимул за живот, както и възможност да се съгради друг живот;

– отнемането на вярата е посегателство над човешката същност и е равно на смърт;

 

2.Стихотворението „Вяра”

 

а/ композиция

 

  • изградено е от 10 строфи – две симетрични цялости;
  • І-та – интерпретира темата за човека и живота;
  • ІІ-та – за човека и вярата;
  • краят на творбата обвързва двете теми в идеята за вярата като живот и за живота като вяра;

 

б/ образът на човека и неговото съществуване, изградени в началото на поетическия текст

 

  • въвежда лирическия герой непринудено: „Ето – аз дишам,/ работя,/ живея…”;
  • съществуването е поредица от банални дейности, дори творчеството е част от всекидневието, без ореола на извисеност и известност;
  • въвежда се мотивът за двубоя с живота – „и боря се с него/ доколкото мога” – борбата е деромантизирана и естествена в делничната трудова дейност на човека; /при Ботев, Вазов, Смирненски борбата и смъртта са като празничен акт, а при Вапцаров – борбата като белег на ежедневието./
  • животът е персонифициран: „С живота под вежди/ се гледаме строго”;
  • въпреки схващанията лирическият АЗ декларира, че не омраза, а любов към живота е в основата на битието му; „Напротив. Аз пак ще обичам.”
  • удивителните знаци носят поетическото внушение, че животът е абсолютно благо и за него човекът е готов на подвиг и саможертва, на романтични жестове;
  • главната буква Ж сакрализира живота; мигът съществуване заслужава да се преодолеят изпитания /”За него – Живота/ направил бих всичко…”/;
  • условното наклонение рисува хипотетична картина, в която човекът се превръща в смел и горд експериментатор /излиза от сивото ежедневие/;
  • окаченото на шията въже – еквивалент с разпятието; възможната смърт се разглежда като възкресение на човешкия дух;

 

в/ мотивът за вярата

 

  • смислово е въведен във втората част на стихотворението;
  • противопоставителният съюз НО я въвежда като свръхстойност, по-голяма ценност от живота;
  • отнемане на частица от нея е варварски акт, насилие спрямо човешката същност;
  • „пшениченото зърно” – евангелската притча за изпитанията и устойчивостта на вярата /съхранението й е отговорност и мисия/;
  • отнемането на вярата е равносилно на личностен разпад и смърт /”Какво ще остане …ще бъда аз нищо”/

 

г/ антитезно противопоставяне в творбата

 

  • стихотворението противопоставя две полюсни твърдения: животът е всичко за лирическия герой /Ічаст/ – без вяра животът е нищо /ІІчаст/;
  • вярата на човека е вяра в живота, НО в бъдещия светъл, хармоничен и справедлив живот;
  • настоящето е негативно, светът „тук и сега” е суров и жесток и човекът е в разпра с него; но героят вярва в „дните честити”;
  • всяка атака срещу вярата прави личността по-твърда и монолитна, бронира гърдите й с оптимизъм и увереност;
  • лирическият герой вещае победа – „Тя е бронирана …Няма открити.”; така Вапцаровият герой заявява устойчивостта на своята вяра

„История” – Никола Вапцаров

 

  1. Мотиви в стихотворението – присъстват всички значими мотиви на Вапцаровото творчество

 

  • грубият живот с тежките лапи, участта на простите /обикновени/ хора и тяхната „проста драма”;
  • задачата на поета и изкуството в осмислянето на живота;
  • осъзнаване на смисъла на човешкия живот;
  • тежкият животински труд и оскотяването;
  • противопоставяне между търсения и действителност, надежда и разочарование;
  • борбата като средство за намиране същността на човешкото;

 

!!! Всички мотиви са обединени от един общ и той е: отношението между историята като човешка памет, изкуството като търсене на смисъл на съществуване и самия живот.

 

  1. Понятието „история” – открояват се две начала:

 

            а/ историята като памет

 

  • тази памет е извън самия живот, извън страданията на хората; това са „пожълтелите страници”, „многотомните писания”;

 

б/ историята като човешка драма

 

  • събитията, кръвта, потта на хората, сълзите и мъката им;

!!! Поражда се напрежение между двете начала, което авторът се опитва да преодолее – това се случва във финала, когато се ражда разказът за „простата човешка драма”.

 

  1. Понятието „поезия”

 

– представата за поезията също е раздвоена: вътрешна и външна /5 строфа/;

– поезията може да бъде използвана за външни цели като агитация и пропаганда, но нейната цел е друга – тя трябва да осмисли ставащото и да го разкрие; трябва да се слее с живота – както животът е груб, така и стиховете да са „навъсени и къси”;

 

  1. Противопоставяне между обобщение и хроника

 

– според автора обобщението е невъзможно, защото, когато историята обобщава нещата, тя изпуска най-важното – реалния човешки живот; обобщението трябва да бъде на истинския живот;

– същността на живота е в това, „че храбро сме се борили”, а не примирението на бащите и плачът на майките; пътят на човека е в търсенето и борбата;

 

  1. Как общува творбата?

 

– Вапцаров използва диалога, разговора;

– тук събеседник не е читателят, приятелят или майката, а историята;

– лирическият говорител излага пред нас своите аргументи;

– ролята на говорещия:

  • говори от името на група хора /”ний бяхме неизвестни хора”/;
  • той е поет /пише „навъсени и къси стихове”/;
  • индивид, който използва личните си преживявания;

 

  1. Езикът в стихотворението

 

– фразите са точни и ясни, но и тук има двойственост  – сблъсъкът е между „думите прости” и литературните метафорични изрази;

– преплитат се битови изразни средства с литературни изрази /”оглупялата им мъдрост” – оксиморон, „свистеше въздуха нажежен”/ – тези изрази придават на речта на героя особена сила;

 

  1. Основна теза на Вапцаров : човекът с неговите радости и страдания трябва да бъде център на света

„Песен за човека” – Никола Вапцаров

 

  1. Мястото на стихотворението в стихосбирката „Моторни песни”

 

– то е част от първия най-важен цикъл – „Песни за човека”;

– разглежда мотивите за смисъла на живота и за същността на човешкото

 

  1. Особености на творбата

 

– тя е поема за възкресяването на човешкото;

– изградена е като диспут /спор/ между лирическия говорител и дама; но в спора е въвлечен и читателят /”знаете”, „как мислиш, читателю, ти”/;

– диалогът е само привиден, защото аргументите на дамата са слаби

 

  1. Времето и светогледът на творбата

 

– Вапцаровото светоусещане се определя от времето, в което живее;

– за автора човешкият живот е най-висша ценност; вярва в човека и неговите възможности да твори, да променя себе си и света

 

  1. Заглавието на творбата

 

– съединява ключови понятия: песен + човек;

– песента се свързва с духовното извисяване; символ на вечната, непреходна красота; надмогва границите на времето; песента съхранява непреходните човешки стойности;

– „човека” – членната форма конкретизира, но и универсализира понятието човек

 

  1. Анализ:

 

            а/ основна тема

 

– първите стихове въвеждат основната тема – „човекът във новото време”;

– новото време – носи идеята за развитие и прогрес, но те са противопоставени на първичността и грубата жестокост на човешката природа;

– очертават се две противоположни позиции – на дамата и на лирическия говорител спрямо същността на човешкото;

 

            б/ участници в спора

 

– дамата – истерична, невъздържана; според нея злото е самият човек /братоубийство/;

– говорителят – спокойно, разумно поведение; определя злото като елемент на реалността;

– спорът се превръща в задълбочен размисъл за човешката съдба  и злото в света;

           

в/ аргументация

 

– аргументацията се базира на престъпление /разрушена кръвна връзка, нарушени нравствени принципи/;

– случката е конкретна /село Могила/;

– престъплението е най-ярка изява на духовната и нравствена деформация;

– за лиическия говорител човекът е способен на промяна в зависимост от условията, в които живее; причината за престъплението е в смазващата мизерия; злодеят вижда несправедливостта на собствения си живот – „Не стига ти хлеба, …гнило”;

– авторът описва превръщането на злодея в човек – възкръсва достойната човешка личност, излиза от мрака на злобата и безпътицата, възстановява връзките с другите;

           

г/ ролята на песента

 

– човешкото възкресение е непосредствено преди физическата смърт; осмисля се времето – животът тук и сега /”Ех, лошо …светът е устроен!”/ и животът утре /”Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден!”/;

– мечтаната хармония е внушена чрез песента – копнеж по прекрасното; чрез песента героят преосмисля не само своята съдба, но и усещането за общност с другите /”Тогава запявал…усмихнат”/;

 

            д/ сцената с обесването

 

  • мракът и нощта – смърт, зло, хаос;
  • зараждащата се зора – ново начало;
  • трагичната съдба на героя е обобщение на трагедията на човешкото битие;
  • мракът отстъпва пред светлината – вяра във всемогъществото на живота;
  • смъртта е неизбежна, но и безсмислена, колкото злодеянието, за което е наложена;
  • героят посреща смъртта с усмивка – усмивката и песента са знаци за силата на човешкия дух и надмогването на смъртта;
  • човешкият дух тържествува – това е истината за същността на човешката природа, за преобразуващата сила на вярата в доброто;

 

е/ краят на спора

  • дамата разбира загубата на спора /започва да крещи/;
  • „бедната дама” – ирония към всички, неспособни да разберат чудото на събудения човешки дух

 

 

„Кино” – Никола Вапцаров

 

  1. Вапцаровата визия за изкуството

 

            а/ смисълът на изкуството

  • авторът категорично отхвърля онова изкуство, което е „захаросано”, превзето и не пресъздава ежедневната човешка драма – борбата за хляб;
  • посвещава творби на същността и функциите на изкуството;

 

б/ ролята на изкуството в живота на човека

  • смята, че изкуството трябва да бъде отражение на живота;

 

  1. Стихотворението „Кино”

 

            а/ основен конфликт

  • противопоставянето между измамното, привидното и действителността;

 

б/ основен проблем

  • поставен е проблемът за най-популярното и достъпно изкуство – киното /младо, но развиващо се интензивно/;
  • естетическата природа на изкуството се сблъсква с комерсализацията – превръща киното в пазарен продукт, лишен от истинска художествена стойност;
  • поетът е потресен от контраста между лазурната любов на сладникавия, булеварден филмов герой и мъчителната любов на обикновения човек; бездна отделя филмовия човек от реалния живот;

 

в/ Вапцаровата идея за изкуството

  • поетът смята, че изкуството трябва да бъде човешко, животът „такъв, какъвто е – тежък, душен, мъчителен”;
  • верен на естетическите си позиции, той създава поезия, в която е разкрита драмата на обикновения човек;
  • Вапцаров протестира срещу онова изкуство, което е гавра със страданието на хората;

 

  1. Структура на творбата – съдържа две контрастни части:

 

            а/ първа част

  • Азът имитира „баналния” мелодраматичен разказ и го снизява чрез ирония;
  • героите – богати, красиви, „лъскави” са далеч от обикновения човек, стискащ с изпотена длан монета от 10 лева /конникът на Крум/;
  • чуждостта – внушена чрез имената – Джон, Грета;
  • дори природата е пределно изрядна;
  • любовта е повърхностна – подчинява се на плътски нагони;
  • цялата идилия, която внушава и еротика, и нежност, е прекъсната от едно „Стига!”;

 

б/ втората част

  • картина на ежедневното тягостно съществуване;
  • градът – с „бетонните комини”, въздухът – „пара и смрад”;
  • обикновеният човек е с отнето право да диша волно и свободно;

 

в/ отношението на лирическия герой

  • повелителната форма „Стига!” и реторичните въпроси изразяват накипелия протест на Аза;
  • Азът говори от името на мнозинството, което с ума си и труда си създава настоящето и гради бъдещето;
  • противопоставянето между фалшивия и истинския свят е дадено чрез промяна в поетическия език – авторът използва огрубена разговорна реч;
  • финалът представя категоричното твърдение на автора, че изкуството е измамно и не отразява живота

 

 

„Писмо” – Никола Вапцаров

 

  1. Заглавие и тема на творбата

– лирическият герой търси отговор на въпросите за смисъла на живота и смъртта, прогресивния ход на историята и мястото на отделната личност в нея;

– чрез формата на задочен диалог-изповед /писмо/ се разкрива едно анализиращо себе си съзнание;

– писмото – необходимост от времева дистанция между създаването на текста и достигането му до адресата; т.е лирическият герой е надраснал общността, от чието име говори;

– „ти” – създава усещане за непосредствено общуване и близост на лирическия Аз до адресата

 

  1. Състояния на лирическия герой

 

            а/ началото

  • рязко и директно ни въвлича в ситуацията /проблемите са ни близки и познати/;
  • авторът проследява пътя на болезнените прозрения и равносметки

 

б/ страдание

  • изброява причините, довели до него;
  • обезверението и отчуждението са резултат от обективната действителност;
  • тръгва от младежките мечти, от надеждата за красота и вярата „в доброто/ и в човека”;
  • анафоричното повторение „Ти помниш ли…” – говори за нещо безвъзвратно загубено /употреба на минало свършено време/

 

в/ разочарованието

  • дадено чрез сетивни параметри /”изстиваха последните надежди… ни хванаха в капана на живота…”;
  • „ние” – общност на изживяванията;
  • страдателната форма „вързани” – откроява резултата;
  • „капана на живота” – алегоричен образ, показващ безперспективност и убити илюзии;
  • липсата на свобода и простор води до оскотяване, нравствена деформация и деградация на личността

 

г/ отчаяние

  • чувство за „пустота и мрачна безнадеждност” – от тях се ражда омраза /”като гангрена”, ”като проказа”/-градация, депресивна картина на живота смърт;
  • природната картина /”А там …необятен”/ откроява дисхармонията на настоящето; НО –въвежда мотива за човека, достигнал дъното на отчуждението/”но ние бяхме ослепели вече”/;
  • омразата и отчаянието са временни – лирическият субект ги е преодолял /”за мен това е минало – неважно”/;

 

  1. Мотивът за борбата

 

– самоубиващата енергия се превръща в борческа сила; омразата и недоволството водят до положителни изяви – борба;

– душата е представена като вулкан, а психологическата и духовна промяна у героя възвръща жизнеността на мечтите и надеждите /”И то ще ни повърне Филипините….”/;

– героят преминава пътя от мрака и слепотата до любовта към живота, вярата във възраждането на човешкия дух и надежда за бъдещето на човечеството;

– авторът дава увереността на човека в собствената му съзидателна мощ; увереността е дадена чрез употребата на бъдеще време /”За мен е ясно, както че ще съмне”/;

– човек трябва да води неуморна борба с живота /злата и враждебна действителност/ – „…с главите си …ще просветне”;

– лирическият герой се възприема като жертва на времето; ледовете сковават живота, лишават индивида от воля и възможност за избор;

– слънцето е символ на прогреса и гаранция за бъдещето

 

  1. Идеята за саможертва

 

– осъзнал високата си мисия, Азът е готов на саможертва /”И нека като пеперуда малка …ще умра”/;

– пеперудата –волният порив и красота на идеала; опърлените криле – високата цена за тяхното постигане;

– смъртта на героя е лишена от героика /няма ! знак/, а е логична и неизбежна; смъртта е крайна степен на разочарование и обезверяване

 

  1. Осъзнатият избор

 

– за лирическия герой не е важно как ще умре, а кога; смъртта е желана, ако е на фона на глобална промяна в житейска посока;

– „Но да умреш …..да, това е песен!” – показва правилността на избора; такава смърт е осмислена, изчистена от всичко материално;

– смъртта е видяна като висше самоотричане;

– песента естетизира красивото и доброто като символ на живота

 

 

„Сън” – Никола Вапцаров

 

1.Заглавие на творбата

 

– сънят и мечтата са типични атрибути на романтическото светоусещане;

– сънят се свързва с нереалното, но желано съществуване;

– сънят е най-бързото и удобно средство, с което се изминават разстоянията между „днес” и „утре”, между своето място и утопията;

– поезията на Вапцаров подканя настойчиво да се преодолеят границите между стария и новия свят;

– Лори и лирическият глас в творбата представят социален блян;

 

  1. Основни теми в творбата:

 

– сънят на Фернандес потвърждава основната мисъл в поезията на Вапцаров, че човешкото щастие е в свободния труд, който ражда ново отношение към действителността;

– възторжената и чиста мечта за бъдещето вдъхновява и окриля бореца и неговата саможертва е подвиг, а трагичната му смърт се обогатява с оптимизма на героичното време;

 

  1. Изграждане на творбата

 

– изградена като диалог между Лори и Фернандес;

– Фернандес разказва своя сън-утопия в момент преди битка;

– блянът е прекъснат от реалистичния сигнал за бой /”Сигнал за бой!/ Започваше атака…”/;

 

  1. Образът на света в поезията на Вапцаров – дели се на:

 

  • стар, унижаващ човека свят, безвъзвратно поел към отвъдното;
  • нов свят – алтернатива на стария – справедлив, светъл, мечтан;

 

  1. Утопичният образ на бъдещето /характеристики на бленувания живот в стихотворението/:

 

– стартира с фразата: „Войната свършена…”;

– победителят в жестокия двубой не живее в мир с живота и света, а ги притежава и управлява, владее ги с желязна ръка „И всичко е във нашата ръка,/ нали така, Лори?”;

– утопичното пространство, изградено в стиховете, е зона на желязновластваща ръка, чието най-висше качество е , че е „нашата”, а не „чужда”;

– надзирателят и изпълнителят в творбата са в нови, другарско-усмихнати отношения, защото над тях стои друг „надзирател” – идеологическата вяра /вярващите служат с радост, те са безпределно щастливи в своята отдаденост/;

„В завода ти, Лори, си надзирател

и казваш:”Днеска искам триста болта!”

„Добре, Лори, отлично мой приятел!”

И двамата се смееме доволни.”

– бъдещият свят е описан като волно-просторен: „А вънка тъй широк е небосвода!…”;

– „И дишаш, дишаш толкова свободно!/ И сам не вярваш, че това си ти.” – най-пълноценен израз на човешката реабилитация;

 

  1. Ролята на машините

 

– моторите и машините в поезията на Вапцаров имат важната функция да „произвеждат” бъдеще;

– те са „инструменти” на романтичния копнеж и на идеологическата необходимост;

– в стихотворението „Сън” машината символизира родения нов свят: „Работех пак в завода. А пък то/ уж същия завод, машини същи,/ но частите им блеснали – злато!/ И ставите им някак по-могъщи.”; метафориката акцентува не върху цялостното изменение и преструктуриране на света, а върху внушението за неговата нова качественост, за новите отношения на човека със заобикалящите го неща;

– бъдещият завод, видян в поетическия „сън” изглежда книжно украсен и наивно романтичен, но парадната „златност” трябва да бъде максимално противопоставена на стария завод

 

 

„Прощално” – Никола Вапцаров

 

  1. Създаване на творбата

 

– написана е в предварителния арест в тогавашната  Дирекция на полицията през април 1942г.;

– отпечатана е за първи път в „Избрани стихотворения”, 1946г.;

 

  1. Основен мотив

 

– създадено в съдбовен момент, стихотворението разкрива любовта към любимата жена;

– любовта обединява тази творба със стихотворението „Предсмъртно”, само че там любовта е към народа;

 

  1. Жанрова определеност на творбата

 

– определя се като лирическа миниатюра /кратка по съдържание, но изящна по форма лирическа  творба/;

– съобразно смисловите си внушения и изградената поетическа атмосфера, стихотворението „Прощално” може да бъде определено като образец на интимната лирика;

– създавайки творбата, Вапцаров знае, че това са последните стихове, които пише;

 

  1. Заглавие на творбата

 

– сбогуване с любимата жена /мото – На жена ми/;

– изисква прошка от съпругата си;

 

  1. Анализ на творбата

 

            а/ основни чувства

  • нежност към любимата;
  • тъга по отиващия си живот;
  • примирение и самотност;

 

б/ образът на любимата

  • липсва сетивен образ;
  • присъства чрез отношението на автора към нея – нежност, желание за разбиране и прошка;

 

в/ лирическият герой

  • това е авторът, който не се страхува от смъртта, примирил се е с нея /”Ще вляза тихо. Кротко ще приседна …ще си отида.”
  • „Не ме оставяй ти ….вратите не залоствай.” – моли любимата за прошка; възможност да преодолее самотата;
  • Изразява нежност и любов /”…се наситя да те гледам – /ще те целуна …”/

 

„Предсмъртно”/”Борбата е безмилостно жестока…”/ – Никола Вапцаров

 

  1. Основен мотив:

 

– нуждата от промяна на световното устройство и осмисляне на личното участие на всеки човек в този процес;

– въпросът – За какво си заслужава човек да умре? – личната саможертва показва, че това, за което се бориш, е значимо;

 

  1. Създаване на творбата:

 

– написана непосредствено преди смъртта на поета;

– съдбовност на момента

  • време за равносметка;
  • борбата е бунт, който може да завърши със смърт, но да бъде начало на ново духовно битие, защото отвежда към безсмъртие;

 

  1. Композиция на творбата:

 

– стихотворението се дели на две части – първите 6 стиха разглеждат мотива за саможертвата, а последните 2 – мотива за безсмъртието;

– творбата се гради на конфликтност:  борбата е безмилостно жестока, но и епична; „аз паднах” – „друг ще ме смени”; живот – червей;

– изповеден, топлосърдечен тон на общуване /”народе мой”/;

 

  1. Борбата като бунт на човека

 

– Азът се слива с мъжествените борци и мъченици на свободата;

– „някаква си личност” – идеята за многолюдност на борците;

– смъртта е етап от борбата;

– желание да оцени приноса на личността;

 

  1. Ролята на личността и саможертвата в борбата

 

–  „Аз паднах. Друг ще ме смени…” – разбиране за стойностите на отделния живот в хода на историята;

– „паднах” = загивам, жертвам се за народната свобода;

– „Друг ще ме смени…” – заветът на бунтовника към поколенията;

– последното двустишие дава как любовта към народа определя мотива за духовно сродяване; героят е част от своя народ /”Но в бурята ще бъдем пак със теб..”/ ?Сравнете бурята при Вапцаров с бурята при Ботев /”До моето първо либе”/?

 

  1. Образът на смъртта

 

            а/ като конкретно случване

 

  • смъртта като безвъзвратен край на живота; край на материалното начало у човека;
  • смъртта е драматично сливане с първоначалата – земята, червея;

 

б/ като начало на нов живот

 

  • в съзнанието и признанието на хората;
  • любовта към народа превръща жестоката борба в епопея на раждащото се „утре”, правдата и достойнството;
  • Вапцаров рисува обобщаващо всички страдащи; идеята за единност на героя с народа;

 

  1. Стихотворението като равносметка

 

– героят трябва да осмисли преживяното време както в обществен, така и в личностен план;

– той знае, че делото му е значимо; вярва в бъдещето и тази вяра го крепи, но това не прави момента по-лек;

– ясно е, че пред лицето на голямата цел отделната личност няма значение, но нещо в него трудно приема това твърдение;

– разрешението в случая се оказва любовта – с изречението „Защото се обичахме” се примиряват приемането и отхвърлянето на смъртта;

 

  1. Използвани изразни средства

 

Предсмъртното стихотворение на Вапцаров съдържа 3 важни елемента:

 

  • борбата – /в началото/;
  • личността /човекът/ – в средата;
  • любовта – в края;
  • в стихотворението като че ли са използвани изрази клишета, но ние не ги приемаме схематично, а като дълбоко личен възглед и изказ; това се дължи както на сюблимността на момента, така и на подредбата, която използва Вапцаров;
  • обединението на борбата и любовта около личността цели да ни покаже уникалността на преживяването

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Read Full Post »

Older Posts »