Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for юли, 2017

Личността, родът, народът, историята в романа „Железният светилник”

1. Особености на сюжета и композицията:
а) заглавието на романа е метафора.

·        От една страна то насочва към устойчивостта и светлината, към здравото и неизменното, които са крепили народа ни през вековете

·        От друга страна, то символизира консерватизма, който пречи на утвърждаването на новото. Светлината е излизане от тъмните времена на робския хаос

·        Основните опозиции, към които насочва заглавието са: старо – ново, мрак – светлина, сън – пробуда

б) откъсите от народни песни пряко насочват към съдържанието на отделните части, две от които са свързани с личността и рода, и две – с народа и неговото израстване

в) „Хаджи Серафимовата внука” – „В тъмни времена” – „Народ се пробужда” – „Корени и гранки”Заглавията създават кръговост. Движението е от родовото към народа и отново връщане към рода.

г) основен композиционен принцип е на „нанизването” на историята върху нишката на рода. Развитието на действието обхваща период около 30 години, като композицията е пулсираща – обръща се внимание на важните моменти от личностното битие и от битието на народа

д) възлови моменти в сюжета на романа са:

·        женитбата на Султана и Стоян

·        идването на Рилския монах

·        строежът на новата църква

·        изгонването на гръцкия владика

·        смъртта на Катерина

Придвижването на сюжета се осъществява от герои нарушители, които излизат от дома на Пътя и са принудени към движение и промяна. Метафорите на Дома и Пътя са основни при изграждането на смисъла и чрез тях се осъществява сцеплението между традицията и новото

 
2. Личността и родът:

Средоточие на този конфликт е Султана. Нейният основен стремеж е да съхрани на рода и той да заеме място в сакралния център на общността. Това е една от причините тя да не изживее истинска любов, да не създаде достатъчно топлота и уют в своето семейство. Нейната драма е провокирана и от конфликта между патриархалното и новото време. Тя не си дава сметка за това – обърната е единствено към света на дедите. Затова тя не разбира стремежа за себеосъществяване на личността, за нарушаване на нормата. Тя подкрепя Лазар, без да го разбира докрай, но не може да разбере Катерина и Рафе Клинче, оттук произтича по-късно и конфликтът и с Ния.

3. Родовото време – завързване на нишката

а) в основата на романа е историята на един род – историческото време се оглежда в личното време. Различните поколения Глаушевци представят участта на целия народ

б) дават се среща две концепции за времето – митологичната, в която времето е циклично, нещата се повтарят и в известен смисъл са вечни и тази на историята – историческото време е линейно, то тече напред и не може да се връща

в) с преодоляване на кризисна ситуация (подобно на мита) започва романът и за Стоян, и за Султана, които се превръщат в герои нарушители, по късно такива са и Лазар, и Катерина, и Рафе Клинче, и самият народ – чрез подобни герои писателят назрялата готовност за промяна в историческото време

Редът в романа се противопоставя на хаоса и затова трябва да се поддържа и цени, но същевременно той ограничава човека, пречи му да изяви себе си

4. Народът и историята

а) Гледището на Димитър Талев за историята е в съзвучие с идеологическата яснота на 50-те години. Всеки от неговите герои в известна степен е герой функция – той изпълнява поставените му от автора задачи и напуска сцената.

·        Димитър Талев са фокусира върху моменти, които са показателни за възраждането на българския народ

·        Строежът на църквата е не само събитие, което притежава историческа достоверност, но е символ на обединение, на пробуждане в тъмните времена на робския хаос

·        Идването на рилския монах – думите му напомнят за Паисий Хилендарски. Същевременно „отварят” Преспа към българското.

б) Лазар е двигателят на промените, той синтезира ценностите, които спояват живота на общността – вяра, общ дом, общ път

5. Времето на сърцата:

а) движението на времето открива нови възможности и пред човешката емоционалност (Катерина)

·        От разликите в гледните точки на Султана и Катерина произтича конфликтът между тях . Султана вижда в резбаря опасния чужденец, а Катерина – волния, непокорния човек, надарен с дарбата на твореца

·        в образа на Рафе Клинче е заложена е една широко споделена представа за художника – у него има божествена искра

Човекът, родът и историята в „Железният светилник” от Димитър Талев

Увод:

Димитър Талев има своята устойчива критическа идентификация. Тя се онсновава преди всичко на неговото отношение към рода и родината. Димитър Талев доразвива традцията в българската литература на нов етал от духовната изява на творческия ни талант. Творчеството му носи възрожденския патос на Вазов инеспокойния дух на българина при Пенчо Славейков. Творецът е близък до Йовков с пластичността на рисунъка, с отразяване националните черти в героя, с убеждението си, че „светлото и доброто е преобладаващата сила в живота”. Железният светилник на неговите произведения „осветява” цяла галерия от образи – въплъщения на най-разнообразни черти от националния характер. Обръщайки се към миналото, писателят търси онези устойчиви начала и изпитани ценности, без които пътят на общността към бъдещето е невъзможен. Човекът е разгледан в генерален план на фона на общността, търсеща неговото място на линията на времето.

 

Теза:

Романът „Железният светилник” обхваща историята на две поколения Глаушеви. В рамките на книгата времето се изплъзва от конкретността и се превръщ във вечност. Глаушевият род става символ на излизането на човека от неговата родова и патриархална глабина и на влизането му в и сторията. Разказът за конкретно – историческите времена прелива в повествование за тъмните, безпросветни години, които ще породят копнежа по друг порядък, по друго време, означено чрез смяната в битовото поведение на героите. С разгъващата се във времето нишка на рода са свързани и големите исторически събития, които са обект на изображение. Така се създава една продуктивна обратимост между частните светове и историческите светове.

 

Изложение:

 

Проблемът за духовното и националното личностно израстване е зеложен в сюжета и в композицията на романа.Повествователният разказ твори отварянето кмм света и бунтът на героите срещу закостенелите патриархални порядки. Позицията на Димитър Талев за човека и историята е свързана със семейството, а родът е изходната точка на историята.За това и човешкото присъствие в романа е предопределено от участието му в историческия процес, от усета за промяна, за движение по нов път.Защото, според автора ,личното винаги е историческо.

 

Разсъждения Цитати
Композицията на романа е кръгова.Тя включва в себе си двете начала, от които всъщност се изгражда историята –  субективноисторическото и социалното. Чрез мита за Светото дърво, което не може да бъде унищожено, защото се наследява и развива родовоото начало откриваме връзката на романа с народното епическо начало.Човешките проблеми и проблемите на епохата в романа са разкрити чрез семейните отношения на героите. Подчинени на авторовата теза за двупосочността, героите определят и жанровите особености на творбата – „те текат в историческо време, без да са исторически“/Симеон Янев/.

Движението на времето открива нови възможности и за човешката индивидуалност и емоционалност. Романът ни представя най-вече чрез образа на виталната Стоянова дъщеря – Катерина. Родовото време е стабилизирало своя ход и отнови е възцарило властта на повторимите неща. Понятието ред активира значение като застиналост, инерция. А романът се интерерува от човешката активност, от способността да се открива нещо ново и различно.

 

 

Извод:

 

В началата на митологичното време винаги стои някакво изпитание, кризистна ситуацуя. Именно нейното преодоляване е условието за живота, за създаване на такава социална структура, която се справя с времето и да оцелява в неговата стихия. Романът на Талев също започва с подобна криза, с неволите на самтничестово и с изпитанията на пътя.

Разсъждения Цитати
Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана  брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните – става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението.

Силата на изкуството възражда светлите образи на Арафе и Катерина, символично благославяйки тяхната любов. Победил в плана на конкретните житейски решения, законът е загубил битката с любовта в плана на символичното. Защото животът може да е кратък, но и властта на закона не е вечна. Вечно е самото изкуство.

 

 

Извод:

 

 

Заключение:

“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и  национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.

Женските образи в романа на Димитър Талев „Железния светилник”

 

  1. Въпрос: От колко части се състои романът?

Отговор: Състои се от 4 части.

 

  1. Въпрос: Кои са те?

Отговор: „Хаджи Серафимовата внука“, „Тъмни времена“, „Народ се пробужда“ и „ Корени и гранки“

  1. Въпрос: Кои са основните възлови моменти в сюжета на романа? Отговор: Женитбата на Султана и Стоян; Идването на Рилския монах; Строежа на новата църква; Изгонването на гръцкия владика; Смъртта на Катерина.
  2. Въпрос: Кои от рода Глаушеви знаете?

Отговор: Стоян, Султана, Коста, Лазар, Манда, Нона, Катерина. Други две умират още като пеленачета.

 

  1. Въпрос: Как е представен Стоян Глаушев в романа „Железният светилник“? Отговор: Той има български национален характер, той е трудолюбив, смел, непримерен, доверчив.

 

  1. Въпрос: Кой е Лазар и как е представен в романа? Отговор: Лазар е синът на Стоян и Султана. Той е красив физически и духовно мъж. Показан е като развиващ се образ. Той има патриотично чувство и национален дух.

 

  1. Въпрос: Кои са героите от рода Бенкови? Отговор: Климент Бенков,Божана и Андрея Бенков

 

  1. Въпрос: Коя е основната цел на Климент Бенков? Отговор: Да се построи църква.

 

  1. Въпрос: Какъв е образът на Аврам Немтур? Отговор: Той е сред най-отрицателните образи в романа, но изключително важен за изясняване на основния идеен сблъсък на епохата. Той може да бъде и уязвим – неговата слабост е безпределната му любов към единствената му дъщеря Ния.

 

 

Мотивирано поставяне на новата тема:

 

Женските образи в романът „Железният светилник”, и записването  на новата тема на дъската

 

„Железният светилник“ може да бъде наречен семеен роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, която се възражда благодарение на силния дух на Хаджи Серафимовата внучка Султана. Централно място в романа заема образът на Султана.

  1. Образът на Султана

Въпрос: Какво знаете за нея?

Отговор: Тя е сложен и противоречив характер. Султана е властна и упорита пазителка на народните патриархални традиции, истинска жрица на домашното огнище, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност. Тя е силна, волева личност, пълна с непоколебима вяра в себе си и храбър, мъжествен дух. Двадесет и петгодишна, попреминала вече мома, последна издънка на обеднял чорбаджийски род.

Въпрос: Защо Султана е неречена „люта и горделива мома”?

Отговор: Когато е на 16 години я искат за някакъв момък. Кара баба си да му откаже, защото той не е мъж за нея.

„Не беше той мъж за Султана.Но тогава и стана ясно, че тя чакаше да дойде в тоя запустял дом нов достоен господар, да му предаде тежкия товар, който прегъваше моминските и плещи, тя чакаше и се готвеше да го посрещне с моминските си мисли, надежди и мечти. Годините минаваха, но вече никой не дойде да я иска. Излязло и бе име, че е люта и горделива мома”.

Въпрос: Каква е била Султана за народа на Преспа?

Отговор: За бедните в Преспа тя е била от голям род, а за богатите е била много бедна.

А) Женитбата и със Стоян

Тя не само приютява Стоян, а се омъжва за него по своя воля без да се съобразява с волята на „вуйко си” и съпротивата преспанските чорбаджии. Тя – внучката на хаджи Серафим- се жени за простия селянин. Постъпката й е нечувана дързост. Тя нарушава спокойствието и еднообразието в живота на целия град, превръща се в събитие, коментирано от всички. Но Султана решително и твърдо брани правото сама да решава съдбата си и правото си на лично щастие, семейство и деца.

Въпрос: Изправя ли се Султана сама срещу всички?

Отговор: Султана не се поколебава да застане сама срещу всички, самоотвержено брани Стоян. Тя му напомня да работи повече, постоянно му показва неговите задължения. Султана е живо олицетворение на традиционните ценности, на етическите задължения и строгите норми. Затова нейният образ не е просто художествен персонаж, а дава ясна представа за начина на мислене и нравите на българското патриархално семейство.

Въпрос: Вярва ли в нещо Султана?

Отговор: Дори нейната вяра в Бога е лишена от вдъхновение. Душата и твърде много е свикнала да разчита на собствените си сили за да може да се отдаде на молитва, нейната вяра е по-скоро заради традицията, заради необходимостта „в нещо да се вярва“. Хора като Султана са хора на дълга и на честта. „Честта, която пази душевната чистота на човека “ – това е неизменният девиз на героинята. Съзнанието за дълг се изразява в непрекъснатия стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал и да бъде полезна на своето семейство. Твърде сухи са обаче нейните понятия за правда и чест. От тях струи ограниченост и схематизъм. Султана се е превърнала в домашен полицай: „Стоян искаше сам да се оплаче от Султана, която стоеше като съдия пред него и вечно загрижена за нещо, вечно тревожна и недоволна,вечно бдяща и строга, воинствуваща. „

Б) Раждането на децата им

Въпрос: Знаете ли кои са децата на Султана и Стоян?

Отговор: Султана и Стоян имат 8 деца. Пет от децата им са живи, двама синове –Лазар и Кочо и три дъщери- Катерина,Нона,Манда, а другите три деца са починали.

  1. Образът на Катерина

 

Една от най-пленителните героини в „Железният светилник” е Султанината дъщеря – Катерина.Тя е носителка на абсолютната духовна свобода , а единственият й закон е законът на любовта. Тя въплъщава красотата и жизнеността на женската природа, същевременно духовното и емоционално разкрепостяване на личността, будността, преодоляването на консервативните морални и нравствени норми. Съдбата й разкрива трагичното изкупление на личната независимост, на свободния емоционален избор. Поведението й въплъщава традиционни черти от женската душевност: сила на страстта на чувствата, жертвена всеотдайност на сърцето, отстояване на собствените природни и човешки права. Името Катерина произхожда от гръцки и означава „вечно чиста”. Според критериите на патриархалния канон тя „изневерява” на своето име, но според критериите на живота – не.

А) Грехът на Катерина

Въпрос: Как Катерина изневерява на патриархалния канон?

Отговор: Постъпката на Катерина да забременее от мъж, с когото не е минала под венчилото е дръзко отклонение от нормите на социума.

Въпрос: Напомня ли ви нещо постъпката на Катерина?

Отговор: Постъпката на Катерина припомня дързостта на майка й години преди това, но приликата е само повърхностна. В постъпката на дъщерята прозира новото, вече променилото се време. Султана приютява в къщата си чужд мъж с едничката мисъл за възстановяване на западналия си род. Обратно на това, жестът на Катерина разколебава и срива авторитета на рода.

Б) Любовта на Катерина и Рафе Клинче

Любовта между Катерина и Рафе Клинче е ренесансово безгранична и романтична. Не случайно с този толкова популярен мотив „неразделни и след смъртта”, чиито корени откриваме във фолклора.

В) Конфликтът между Султана и Катерина

Въпрос: Защо възниква конфликт между майката и дъщерята?

Отговор: Конфликтът възниква от това  че Султана не само не харесва Рафе Клинче, но и категорично го отхвърля и не го иска в дома си. Тя сякаш чувства, че той идва като заплаха.

Г) Смъртта на Катерина

Въпрос: Какво прави Султана, когато разбира че Катерина е бременна?

Отговор: Посягайки на живота на Катерина, тя го върши в името на семейството, което сама е създала от нищото, опълчвайки се срещу всички и всичко.  Тя извършва грях, но той е породен от факта, че Катерина не е спазила традицията и е нарушила обществените норми. Султана убива дъщеря си заради отклонението й от реда и от законите, крепящи общността.

Сцената със смъртта на Катерина разкрива силата на старата жена, а заедно с това – и разкъсващата я вътрешна болка. Най- дълбоко страдат силните хора, понеже не могат и не искат да доверяват мъката си на другите, дори и на най- близките : „ Султана склони глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките си сълзи, които бяха се събрали в нея през това мъчително денонощие. После тя пак се изправи на нозе като боец за последна битка ….”

  1. Образът на Ния

Сред цялата галерия от женски образи в романа най- обаятелен е образа на Ния. Тя е белязана с рядка физическа красота, която има магнетично въздействие върху другите. Притежава чувство за собствено достойнство. Обаянието и духовната и сила влияят на околните и ги подчиняват. Изключително чувствителна и деликатна е, но притежава твърд характер. Способна е да преследва своите цели.  Тя е  дъщеря на Аврам Немтур.

Въпрос: Има ли прилики и разлики между образа на Ния и Султана?

Отговор: Въпреки че, Ния и Султана се различават съществено по своята нагласа към света, между тях съществува известна близост, която може да се търси в силата на характерите им, в последователността на постига на поставените от тях цели. Но за разлика от Султана , Ния има хармоничен характер.

Въпрос: В кой е влюбена Ния?

Отговор: Ния счита, че ще постигне смисъла на живота си с Лазар.

Въпрос: Лазар, влюбен ли е в нея?

Отговор: Да. Но Лазар е човек на честта, на дадената дума, обещанието да се ожени за Божана поставя на изпитание не толкова него, колкото любовта на Ния. В този момент той трябва да преодолее магнетичната сила, с която го привлича Ния, и въпреки че това не става без вътрешно напрежение, Лазар остава верен на думата си.

Въпрос: Какво се случва с Божана?

Отговор:  Тя умира.

Въпрос: Преборила ли се е Ния за любовта на Лазар?

Отговор: След много изпитания смъртта на Божана и Аврам Немтур най- после разчиства пътя за реализирането на тази любов. Ния въплъщава копнежа за любовта и семейството с единствения мъж, когото обича. За нея любовта означава нравственост и духовност.

Въпрос: Какво е общото между Катерина и Ния?

Отговор: За тях любовта е основа за щастие, тя прави живота богат и осмислен.  И двете се борят за правото сами да определят съдбата си, водени от силата на чувството си към мъжа, когото обичат.  Заради Рафе Клинче- Катерина се изправя срещу Султана, а Ния – заради Лазар – срещу баща си.

  1. Образът на Божана

Божана от романа на Талев “Железеният светилник”, с право може да се нарече женски образ, който въплъщава в себе си идеала на българина.Божана е сестра на идейния съратник на Лазар -Андрей Банков и дъщеря на Климент Бенков. Божана Бенкова е непродуктивен герой, който има отношение само към конкретната сюжетна ситуация – женитбата на Лазар. Ния обаче е продуктивен образ, на който писателят възлага много повече епически функции не само в романа „Железният светилник“, но и в следващите книги от тетралогията. 

5.Образът на Стойна Нунева

„Между Катерина и Ния, край тях двете и в цялата китка от съседски девойки, които дружаха, Божана, щерката на Климент Бенков, беше като невенче, като паричка или теменужка, а пък Стойна Нунева, като магарешки трън, разцъфтял се, корав и бодлив — едра, кокалеста, с твърди коси, с дебел, момчешки глас.”

Заключение:

Романът „Железният светилник” въвежда читателя в духовното пространство на българското самосъзнание. С изключителен замах, зад една съвкупност от уникални , нямащи нищо общо помежду си индивидуални съдби и характери, писателят съумява да представи грандиозната качествена промяна, засягаща житейските проблеми, мислите и чувствата на всеки един от персонажите.

Женските образи  в романа „Железният светилник“ на Димитър Талев

 

1.Образът на Султана

А) женитбата и със Стоян;

Б) раждането на децата им

2.Образът на Катерина

А) грехът на Катерина

Б) любовта на Катерина и Рафе Клинче

В) конфликтът между Султана и Катерина

Г) смъртта на Катерина

  1. Образът на Ния
  2. Образът на Божана
  3. Образът на Стойна Нунева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Read Full Post »

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК“ – Съдържанието накратко

 

Наскоро след голямата чума през 1833 година Стоян Глаушев напуска родното си село Гранче и отива в големия македонски град Преспа. Причината е, че двадесетгодишният момък неволно е убил хрътката на бея, нападнала кучето му.

Градът посреща новия си гостенин със слънчево зимно утро и топъл хляб и го привързва завинаги към себе си. Младият мъж се скита безцелно, преспива в един познат хан, услугва за дребни грошове на някакъв турчин. И така до момента, когато бива извикан по име, от улицата, от двайсет и пет годишната мома Султана, единствената наследница на прочутия хаджи Серафимов род. Името му е случайно налучкано, защото всеки втори селянин се нарича Стоян. Задачата му е да нацепи дърва в двора на вече рушащата се къща, а после да помага в работата из градината. Султана откликва на молбата на Стоян да му даде подслон и го настанява да спи в плевнята.

Така минават седмици. Стоян се прибира у Султанини късно вечер и става рано сутрин. Денем работи като помагач в една казанджйска работилница колкото за своя хляб и този на кучето си Шаро. Една неделя през пролетта Султана, която вече гледа с други очи на него, го хваща да прекопае градината. Тогава в двора влиза вуйко й Тасе, сърдит и начумерен. Въведен е от стопанката в разпадащите се хаджи Серафимови сараи, където тя живее с престарялата си баба хаджийка. След кратка разправия между племенницата и вуйчото, който я обвинява, че е станала за резил пред целия град, той си излиза още по-ядосан. А Султана поканва младия селянин за пръв път на обяд в дома си.

Говори се, че още дядото на хаджи Серафим е имал несметно богатство. Авантюрист по душа, той търгувал из Македония и Гърция, чак до Атина. Казвал се Марко. Имал седем дъщери и син Огнен. Няколко пъти загубвал богатството си и пак го спечелвал. Суров и смел човек, убили го арнаути някъде към Корча. Синът подхванал бащиния занаят с променлив успех. Оженил се и нарекъл първото си дете Серафим. Умрял млад. А Серафим, тъкмо вкусил сладостта на науката, още дете, се принудил да седне в бащиния си дюкян. Оказал се способен търговец. И той като дядо си Марко на няколко пъти горял, фалирал, спечелвал наново. Синът му Васил обаче тръгнал по лош път – пропил се. След като се родила дъщеря му Султана, се разболял и умрял. А баща му Серафим загубил вкус към търговията и след поредния пожар в дюкяните си легнал болен и не могъл да надвие смъртта. Оставил сами шестгодишната си внучка и жена си хаджи Серафимица.

Дълго време старата чорбаджийка живяла неразумно и разточително. Но когато Султана поотраснала, тя взела нещата в свои ръце. Принудила баба си да й даде ключовете от скриновете и преброила жълтиците, които са им останали. После въвела строг режим на икономии в разходите. Така минали няколко години. На шестнайсетгодишна възраст получила предложение за женитба, но отказала. Според самата нея женихът не бил достоен да влезе в хаджи Серафимовия дом. После никой не я потърсил. Излязло й име на горделива мома. А имало и друго: за бедните в Преспа тя била от прекалено голям род, а за богатите – много бедна.

Стоян идва в подходящ момент и Султана решава той да й стане мъж. Нищо че е селянин, нищо че ще се изправи срещу цялото обществено мнение на Преспа. Двамата се венчават според патриархалния морал. Дават откуп в общината, защитават името и честта си. Всичко се прави под вещото ръководство на Султана. Самата тя разпределя строго ролите в дома. Изпраща мъжа си на работа в чаршията, върти къщата. Когато умира баба й хаджийка, я погребва с достойнство. Едно след друго им се раждат децата – Коста, Лазар, Манда, Нона, Катерина. Други две умират още като пеленачета, но такъв е животът…

Султана налага Стоян като майстор в преспанския еснаф въпреки съпротивата на другите. Тя го кара да се отдели от своя майстор Кочо, тя го учи да брани новооткрития си дюкян дори и със силата на дървото. А селянинът Стоян има достатъчно физическа сила. Султана му дава душевна сила и равновесие в живота. Под нейните вещи ръце той е като пластилин. Благодарение на жена си става собственик със златен занаят. Родът се възмогва с общите усилия на двамата.

За Преспа настават по-добри дни. Оживяват се занаятите и търговията. В местната община четиридесет и пет годишният патриот Климент Бенков все по-успешно се противопоставя на старите чорбаджии и на гъркоманите начело с Аврам Немтур. По негова инициатива решават да построят нова църква. Това обаче минава през поредица от рушвети, които трябва да дадат на турските управници – от Преспа до Цариград. И през упоритата борба на Климент срещу гъркоманския уклон на новия владишки наместник грък, изпратен от владиката в Битоля. Наместникът е дошъл да купува души и да служи на гръцката кауза. Когато Лазар, синът на Стоян и Султана, е тринадесетгодишен, наместникът и Аврам Немтур го забелязват в килийното училище на даскал Божин. Предлагат на родителите му да го преместят в гръцкото училище, а после те ще го изпратят чак в Атина. Климент Бенков, който им е съсед, забелязва идването им и веднага се намесва. Лазар и неговият син Андрея, казва той, ще учат в българското училище в Охрид. Завежда ги сам и ги настанява. А наскоро след като се завръща оттам, умира от туберкулозата, която отдавна разяжда гърдите му.

По това време в Преспа пристига един рилски монах да събира помощи за манастира. Вечерта той остава да преспи в дома на Глаушеви. Надълго и нашироко им разказва за миналото величие на България. Осемгодишната Катерина се възхищава на големите му бели ръце. А шестнайсетгодишният Лазар е жегнат от патриотичното му слово, което бие като чук в душата му. На другия ден по заповед на каймакамина монахът е изгонен от Преспа. Но духовните следи от престоя му в града остават.

След още две години, прекарани в българското училище в Охрид, Лазар се връща у дома като най-образования преспански младеж. Сестрите му Манда и Нона, както и брат му Кочо, се задомяват, а Катерина се замомява. Тя е приятелка на ослепителната красавица Ния, дъщерята на Аврам Немтур, и на Божана Бенкова, сестра на Лазаровия другар Андрея и дъщеря на починалия Климент. В техния кръг влиза и Стойна Нунева – едра и недодялана мома, но работлива и всеотдайна. И също влюбена в Лазар като и другите две. Така тя се превръща в излишен придатък на любовния триъгълник, с важна функция в развитието на сюжета обаче.

Лазар започва да работи в дюкяна на баща си, но явно тази работа не е за него. Веднъж той си залива крака с разтопен бакър. Повече обича да посещава читалището, където около него се събира група от млади люде. Майка му Султана го разпитва какъв иска да стане. Лазар е категоричен – нито поп, нито калугер. Постепенно той се превръща в народен водач и трибун и в отсъствието на починалия Климент довежда до успешен край строежа на новата църква. Пред събралия се многоброен народ разказва притчата за калугера и шиника, под който стои притиснат българският народ. В образа на първия преспанци разпознават гръцкия наместник. Архимандритът (такава е църковната титла на наместника) го кани на разговор в читалището, но Лазар му се противопоставя дръзко и достойно. В негово лице, както и в това на Аврам Немтур, той вижда врага.

А Ния, единствената дъщеря на чорбаджията гъркоман, моли баща си да вземе Лазар на работа в дюкяна. Влюбена в него, тя се надява това да ги сближи. Напразно. Деликатно, но твърдо, Лазар отказва на изпратения да преговаря с него хаджи Захария Мирчев. Вместо това той дава твърдата си дума на Божана Бенкова да се венчае за нея. За неудоволствие на майка си Султана, която предпочита по-богатата и по-красива Аврамова щерка. Но Божана се разболява от болестта на баща си и след известно време умира. А Ния е изпратена от обидения Аврам при леля си в Битоля.

В Преспа пристига прочут майстор дърворезбар на име Рафе Клинче, за да издяла иконостас за новата църква. Лазар предлага на общинарите да го настани временно у дома си. Майсторът е нередовен човек и пияница, но изключително даровит художник. В трийсетгодишния Рафе се влюбва шестнайсетгодишната Катерина и тайно му се отдава. Когато майка й Султана разбира, че е забременяла, тя отива при една туркиня знахарка и взема биле за помятане. Отварата се оказва смъртоносна за Катерина. Погребват я наскоро след приятелката й Божана.

Пролетта идва в Преспа буйна и неудържима. Народът се отърсва от застоя на зимата и се изправя като един срещу гръцкото богослужение в църквата, воден както винаги от Лазар Глаушев. Чорбаджи Аврам Немтур и наместникът решават да прекършат устрема на хората, като изпратят наемен убиец на водача им. Вербуван е срещу пари турчинът Али, който има стара разпра с Лазар – пак за Ния, дъщерята на Аврам. Сега чорбаджията го прикотква и го подучва да му тегли куршума. Но Алията успява само да рани Лазар, макар да стреля от три-четири крачки зад гърба му на улицата. В решителния момент от убежището си изскача Стойна Нунева и хваща убиеца със силните си ръце. Тя всяка вечер чака прикрита Лазар, за да го наблюдава тайно.

Турчинът избягва от местопрестъплението, а раненият оздравява след дванадесет дни борба със смъртта, усърдно обгрижван от майка му. За кратко време Султана преживява две смърти, но не пада духом. Изправя се като боец за последна битка. А Лазаровият другар Андрея Бенков повежда двеста-триста души, които позорно изгонват наместника от Преспа. Убиецът Али е покровителстван от каймакамина и подучен да избяга в Стамбул. Но преди да замине, той подпалва дюкяните на Аврам Немтур, понеже е отказал да му изплати цялата сума за неосъщественото убийство. Чорбаджията получава удар и ляга на смъртно легло. Ния се връща от Битоля, а в края на лятото осиротява. Бедността й премахва последната пречка Лазар да се ожени за нея, защото той не иска да бъде Аврамов зет и да ползва богатството на идейния си противник.

За сватбата на Лазар и Ния майстор Рафе Клинче довършва иконостаса на новата църква. Чудна дърворезба, чудно изкуство! Преплетени клонки и кацнали птички върху тях, които пеят като живи. Когато сватбарите излизат, майсторът въвежда в църквата пред олтара Стойна Нунева, за да й покаже нещо скрито. На иконостаса са изваяни неговият образ и този на Катерина. Последният се вижда обаче, когато към него се поднесе светлината на свещта. Така както животът на Глаушеви е видян символично на светлината на железния светилник в дома им. А отдолу има дата: град Преспа, месец декември, лето господне 1864-то. „По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…” – казва майсторът. После оставя момата, излиза навън и се ослушва. По плочите на притвора се чуват стъпки.

Read Full Post »

Българската литература от средата на 40-те и през 50-те години на ХХвек

 
1. Историческите превратности и литературният живот:

а) “централизиране” на литературата – отделните, различни литературни направления са сведени към социалистическия реализъм;

б) ликвидиран е литературният печат;

в) много творци на перото са подложени на репресии.

2. Социалистическият реализъм – единствен метод:

а) утвърждава нов тип литература, която признава единствено реалистичния подход към действителността за единствено правилен;

б) на литературата се вменяват преди всичко познавателни задачи, като естетическото въздействие остава на втори план;

в) литературната творба се възприема за ценна дотолкова, доколкото в нейната тема, изображение на живота и персонажи могат да се разпознаят представители на различните обществени класи и техните интереси – типични герои в типични обстоятелства;

г) залага се на принципа на партийността – всички факти, обществени отношения и визии за бъдещето трябва да отговарят на възгледа на комунистическата идеология и нейното обяснение за света

в) утвърждава се нов положителен герой, човекът на новото време, възприел комунистическите идеи;

г) на преоценка е подложена литературното традиция, като всичко, излязло извън рамките на реалистичното изображение, е подложено на унищожителна критика

·        повежда се борба против националистите и “шовинистите” – утвърждаването на националните ценности и идеали се припознава от комунистите интернационалисти като заплаха

3. Развитие на романа:

а) преобладаващи са епическите структури. Темите са свързани с партизанското движение, колективизацията на селското стопанство, бригадирското движение, историята. При трактовката на темите се усеща ясна идеологизираща перспектива;

б) появяват се няколко литературни произведения, които предизвикват спорове:

·        “Синият залез” на Павел Вежинов;

·        “Осъдени души” и “Тютюн” на Димитър Димов

·        “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев

Read Full Post »

Особености на романа „Тютюн”

 
1. Романът и литературната традиция.

а) „Тютюн” стои малко встрани от българската романова традиция, преди всичко с интереса на автора към психологията на героите, със стремежа социалните катаклизми да се видят пред призмата на човешкия характер

б) това, което приближава текста до класическия роман е любовта между Ирина и Борис (главна тема в началото на романа)

в) първоначалният замисъл на книгата е да се проследи животът на няколко поколения, е редуциран до едно поколение

 
2. Романът „Тютюн” и творчеството на Димитър Димов:

а) всички изследователи на Димитър Димов посочват връзката на „Тютюн” с предишните произведения на писателя, най-вече с „Осъдени души”;

б) интересът на писателя към „осъдените души”, станали жертва на своята страст, се насочва и към външните конфликти, кам „осъдения свят”. Поляризацията е изискване на идеологическия модел

 

3. Контрастът – основен структуроизграждащ принцип на романа:

а) изграждането на романа в съгласие с този принцип е нещо ново в българската литературна традиция. До голяма степен е плод на съобразяване с властващата идеологема, която изисква противопоставяне на два лагера, на два свята и респективно на техните герои.

б) Димитър Димов успява да се движи „по ръба”, като избягва схематизма, характерен за литературната продукция от онова време, и психологически уплътнява своите герои

в) контрастният принцип се осъществява на всички нива

·        сюжетно – противопоставят се два свята, два начина на живот

·        по отношение на героите – всеки има своя морален контрапункт ( грешници и праведници)

·        по отношение на вътрешния сват на героите – противопоставят се разум и чувства, страсти

Особености на романа “Тютюн” – 2
 
1. Жанрови характеристики:

а) от една страна романът може да се определи като роман епопея, защото показва два свята, които се намират в остър конфликт, и повествователят ясно заявява на чия страна е;

б) от друга страна истинските сблъсъци в романа са другаде, което приближава романа до социален роман на нравите:

между общността и индивида

между рода и нацията ,от една страна – и модерните общности – класите, от друга;

2. Основни мотиви:

а) стремеж на главните герои да скъсат връзката си с патриархалния свят и неговите ценности;

стремеж към личностна реализация;

срам от миналото и роднините им

б) нацията и националните интереси не влизат в ценностната скала на героите

·        Борис с лекота продава на германците лостовете на икономическия просперитет на страната

·        Стефан и Павел са заслепени от химерите на комунистическия интернационал

в) конфликтът, израснал върху противопоставянето на традиционните ценности и стремежа към лична реализация прераства в конфликт между традиционните общности – и модерните- класите. Така в рамкате на рода се прокарва нова разделителна линия, свързана не с разпределението на родовото имущество, а с изповядването на различни ценности

3. Разпадане на родовия космос – показано е в различни аспекти:

а) биологичен разпад – в романа настойчиво присъстват мотивите за наследствеността и безплодието;

б) морален разпад – започнал още от предходното поколение (семейството на Спиридонови) и продължил с връзките Борис – Мария, Борис – Ирина;

в) разпад на имуществото си – то не е в стожер за запазване на семейството, а воден от хазартна страст Борис го превръща в средство за задоволяване на собствените си амбиции

г) моралният разпад на традиционните ценности дава и своите жертви – Мария ,Чакъра, Ирина, Борис

4. Конфликтът между традиционните и модерните общности –

·        негова жертва, макар и по различни причини са Чакъра, Динко, Стефан, Костов.

5. Организация на романовия сюжет – обединителен образ неслучайно е тютюнът:

а) той формира структурата на тогавашната икономика;

б) той, подобно на виното и златото, не е непосредствено средство за живот, обвързва се с лукса, излишъка, наркозата – не земята, храната, а парите са в центъра на тютюневия интерес;

в) етапите от производството, манипулацията и търговията с тютюн дават възможност едновременно да се изследва и човешкият свят и светът на капитала

г) романовият сюжет интерпретира един от най-популярните мотиви в световната литература за “възхода и падението”

д) основният проблем, който занимава героите е за промяна на основните принципи на обществено устройство, но по парадоксален начин и двете, противоположни гледни точки – и на комунистите, и на магнатите от поколението на Борис- отричат установените правила, свързани с фундаментални ценности на обществения и икономически живот.

Димитър Димов

1909 – 1966

 
 
1. Биографични данни:

а) роден в Ловеч интелигентско семейство, баща му загива в Междусъюзническата война;

б) завършва Първа мъжка гимназия в София;

в) първоначално учи право в Софийския университет, но по-късно се прехвърля във Ветеринарномедицинския факултет и завършва ветеринарна медицина

г) прави научна кариера – преминава през научната йерархия и от 1950 г. е редовен професор по анатомия в Селскостопанската академия в София

д) от 1964 г. до смъртта си е председател на Съюза на българските писатели.

2. Творчество:
а) автор на три романа

·        “Поручик Бенц” 1938 г.

·        “Осъдени души” 1945 г.

·        “Тютюн” 1951 г., втора редакция – 1954 г.

б) в последните години от живота се насочва към драматургията – автор на драмите

·        “Почивка в Арко Ирис”

·        “Жени с минало”

 

3. Мястото на Димитър Димов в литературната традиция:

а) писателят стои малко встрани от традиционното русло на българската литература – разпадането на патриархалния свят и острите социални сблъсъци – и се съсредоточава върху психологическите преживявания на своите герои на фона на епохата;

б) в творчеството му намират място модерни за времето си теории за същността на човешкото поведение – за ролята на инстинктите, на наследствеността, на подсъзнанието;

в) Димитър Димов, подобно на Пенчо Славейков, се стреми към европеизиране и модернизиране на българската литература.

 

3. Случаят “Тютюн”:
а) етапи:

·        Обсъждане на романа в Съюза на българските писатели, което прилича на осъждане по сталинистки сценарий;

·        Защита на Димитър Димов

·        Статия на Панталей Зарев след обсъжданията, поместена във в-к “Литературен фронт”, която обругава романа и – ответна статия на Никола Фурнаджиев, която го защитава

·        Статия във в-к “Работническо дело”, вдъхновена от тогавашния партиен и държавен ръководител Вълко Червенков, “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”, която заклеймява “критиците”, но дава директива за преработка на романа

·        Публично разкаяние на “критиците”

·        Преработка на романа и ІІ издание през 1954 г.

б) причини

·        темата е заредена със злободневност и актуалност – това е един от първите опити за идеологическа оценка на близкото минало след голямата социална и обществена промяна;

·        романът се появява във времето на най-острия литературен догматизъм

·        преработката на романа е свързана с появата на положителни герои, които остават схематични и неравностойни на героите от първото издание

Двата свята в „Тютюн”

 
1. Светът на „Никотиана”:

а) Това е централната ос, около която се движат всички съдби. Това е светът на парите, на властта, на тютюневите магнати. Заедно с това образът на „Никотиана” иронично съдържа намек за собствената си гибел

б) на символно равнище „Никотиана” е светът на злото, на големите грешници, които обричат хората на гибел

в) заглавието загатва за отровната същност на „Никотиана”, която унищожава всеки, попаднал в нейната орбита

 
2. Герои:

·        на пръв поглед героите са изградени по интелектуален път, но подмолно в тях присъства митологична основа – при Борис – беднякът, който става цар и постига всичко, при Ирина – митът за жената любовница, чиято красота е дар и проклятие

·        И Борис, и Ирина, и фон Гайер се намират в орбитата на „Никотиана” и не могат, и не искат да се откъснат от нея. Самият писател не намира изход за тях – те предварително са обречени „осъдени” души

·        Персонажите в „света на злото” са мономани, обладани от една страст, която е причина за тяхната трагедия

 
*Борис

Монолитен образ, образ – идея, който е двигател на действието. Борис е от поредицата Димови герои с катастрофични характери. Той е мономан, маниак на едно влечение. Борис е отчужден от всичко и от всички. В неговото влечение към „Никотиана” има нещо сомнамбулно. Той я възприема от едната й страна – като олицитворение на власт, пари, мощ, слава, а другата й страна – съзнателно пренебрегва. постигнал всичко, което е желаел, Борис е жертва на чудовището „Никотиана”. Постигнал богатство и власт, Борис е неспособен да властва над себе си. И това, според Димитър Димов, е крайната фаза на предопределената гибел на българската буржоазия.

 
*Ирина

В нейния образ се съдържа интереса на Димитър Димов към „фаталната жена”. Историята на Ирина е предопределена от голямата история на времето.Любовта между Ирина и Борис остава неосъществена – между тях винаги стои „Никотиана”. Онова, което я сближава с фон Гайер е страстта към необикновеното и презрението към обикновеното, прозаичното, което поражда техния интелектуален драматизъм. Нравствената деградация на Ирина е показана като постепенен процес, но заедно с това тя запазва естествения си порив към човечност.

*Фон Гайер

Образът му е психологически уплътнен. Подобно на Борис и фон Гайер е жертва на своята фикс идея за силата и предопределеността на немския дух

 
2. Светът на революционерите:

а) Двата свята в хода на повествованието са показани успоредно и взаимно се отразяват. Преплитането става чрез съдбата на героите. Срещу „Никотиана” се възправя друг бастион на властта – Партията. Романът изследва как се стига до краха на империята „Никотиана” и тъй като тя притежава характеристиките на образ обобщение, напомня за краха на всяка империя

б) образите на революционерите – принадлежат на света на етичното и приличат на раннохристиянските мъченици. На преден план излиза типологичното, а не исторически и житейски специфичното

 
*Павел

Не е случайно, че те с Борис са братя. Имат много общо като характери. Те са образи на успеха в двете системи. И за двамата е тесен родният градец, и двамата са обладани от страст да се себедоказват, и двамата мечтаят на световна империя – едният – на парите, другият – на париите

 
*Лила

Чрез нейния образ Димитър Димов разкрива трагедията на догматика. В името на своята идея страст, догматиците са способни да унищожат човешкото у себе си. За Лила и Лукан, и Павел са знаци на идеята и така се преценяват. Лила е не образ, а герой – схема. По своето ожесточение от бедността Лила прилича на Борис и подобно на него желае богатство, но не за себе си, а за всички.

Въпроси към „Тютюн”

1. Има ли произведения в българската литература, към които романът „Тютюн” се присъединява?

2. Как бихте определили темата на романа? Каква е неговата специфика – роман-епопея, любовен роман, психологически роман, исторически роман, социален роман, „семеен” роман?

„Тютюн” е роман за сблъсъка между два свята – стария и новия – и победата на единия от тях или роман за разпадането на традиционните ценности в обществото?

3. Кой е основният композиционен принцип на романа? На какви нива се осъществява?

·        Как романът интерпретира опозицията свое – чуждо?

·        Проследете интерпретацията на опозицията здраво – болно тяло

4. Разтълкувайте заглавието, имената на героите, името на фирмата.

·        Какви хоризанти на очакване полага заглавието на романа „Тютюн”? Какъв смисъл придобива „тютюн” чрез романа? Потърсете отговора в света на „Никотиана”, на Немския папиросен концерн, на другите тютюневи търговци:

–         Кой и как управлява тези светове?

–         Как се релулират отношенията между тях?

–         Кои са техните пространства?

–         Каква е човешката съдба и съдбата на човечността в тях?

–         Според литературния критик Никола Георгиев тютюнът присъства в романа като вещ (за потребяване), стока и знак. Проследете връзката между различните му значения и изтълкувайте ролята им за изграждане посланията на текста.

5. Обърнете внимание на началото на романа – на сезона, на мястото (римския път и аналогията с Римската империя във втората част на романа)

6. Ирина и Борис идват в света на „Никотиана” от друга среда – какво обяснение имате за този избор на автора?

·        Какво привлича един към друг Ирина и Борис?

·        Кои техни черти, загатнати в началото на романа, по-късно се развиват?

7. Какви културни архетипи използва романа ( съпоставете с модела на вълшебната приказка, реализиран и в повестта „Гераците”)

·        Традиционният приказен завършек – героят се жени за царската дъщеря и започва да управлява царството – е използван в романа като основна сюжетна завръзка и всички по-важни действия се извършват след това. Защо?

8. Има нещо общо между тримата братя Мореви? А между тях и баща им? Тримата братя тръгват по различни пътища – какъв е художественият смисъл на това родство и разделяне?

9. Посочете основания Борис да бъде определян като катастрофичен характер.Какво е любовта за Борис – средство или цел?

·        Коя е страстта, която ръководи неговия живот?

·        Защо смъртта му е толкова безславна?

·        През какви етапи преминава нравствената му деградация? Изобщо Борис променя ли се?

·        Жертва ли е Борис? Ако – да, на какво – на себе си или на обществото?

·        Алкохолът бягство ли е – от какво, от кого?

·        В думите на Костов Борис е „способен и умен”, „морално тъп”, „гангстер”,”фантаст”. какви основания дава романът за подобна оценка?

10. Коя е причината за трагичната съдба на Ирина – принадлежността й към класата на „осъдените” от историята или грешната стратегия при организирането на живота, опирането на илюзорни вместо на устойчиви ценности?

·        Как се променя Ирина?

·        Кога любовта престава да я ръководи?

·        Кога започва нейната нравстена деградация?

·        Какво я сближава с фон Гайер?

·        Изневерите на Ирина – бягство ли са или отмъщение?

·        Защо Ирина остава докрай с Борис?

·        Защо се самоубива?

11. Как се отнася Димитър Димов към своите герои?

12. Какво е мястото на татко Пиер, Мария и Костов в романа? А на Барутчиев?

13. Равностойни ли са образите на комунистите?

14. Кой от тях ви се струва най-сложен, най-психологически уплътнен?

·        Аргументирайте мнението си художествената (не)убедителност на образите на Павел и Лила, замислени като антиподи на борис и Ирина.

15. Какви са прозренията на романа „Тютюн” за моралната деградация на личността?

16. Къде се корени злото според романа „Тютюн”?

17. Какъв отговор дава романът на въпроса за връзката между човека и средата (семейство, място за живеене)?

·        Каква е ролята на мечтата за изтръгване от ограниченията на традиционния свят като сюжетен двигател и като ценностен ориентир в развитието на романовото действие?

18. Кои са главните човешки общности, въвлечени в съдбовен конфликт в хода на романовото действие? Кои са ценностите обусловили основния конфликт в романа?

Защо романовият сюжет се разгръща толкова широко и обхваща практически всички слоеве на обществото?

·        Част от сюжетното действие протича по времето на Втората световна война. Само като следствие на изискването за спазването на историческата достоверност ли е включена войната, или някаква важна функция за изграждане на художествения смисъл? Ако да, каква

19. Как романът „Тютюн” решава въпроса за връзката на човека и историята, човека и идеологията? Отговора потърсете:

– в начина, по който героите изживяват събитията ( как ги възприемат, оценяват, действат или бездействат);

– мотивацията на историческите събития от позициите на романа; мотивация на промените, до които довеждат

– битие на идеологичски позиции ( националистична, комунистическа) и история

– въздействие на комунистическата идея върху човека ( Шишико, Павел, Лила, Варвара и др.)

Read Full Post »

ДИМИТЪР ДИМОВ
(1899г.-1966г.)

-роден в Ловеч
-баща му е офицер и като такъв загива в Междусъюзническата война; 2-рият му баща също е офицер, а после и тютюнев експерт
-завършва ветеринарно-медицинския факултет в СУ
-работи като участников ветеринарен лекар->специализира в Испания за 1г. и 3 месеца->връща се и става професор по анатомия, ембрионология и хистология във Висшия стопански институт

Творби-Порутчик Бенз, осъдени души, Тютюн(1951 и 1954г –издаден) 

Човекът и историята в романа “Тютюн”


1. Историята на романа
-издание(1951г.)-на преден план е интимната драма на Ирина и Борис; романът е колкото психологически толкова и социален, чрез съдбите на геройте се оценява и обществото;
-издание(1954г.)-включва нови герой, доразвива други образи, въвежда образа на Лила като контрапункт на образа на Ирина(любовта м/у Лила и Павел не получава същата задълбоченост както при Ирина и Борис);засилва се акцента върху социалния конфликт;
2. Сюжет
-историята на Борис и Ирина
-историята на семейство Мореви(3-мата братя се включват към 3 различни класи или политически идей)
-историето, развитието на фабрика “Никотиана”
-разкрива се съдбата на едно поколение
-исторически сюжет-събитието започва от средата на 20г. на 20в. до 9 септември 1944г.(период от около 20-25 години); отразени са и събитията около Втората световна война
3. Особености в представянето на историята
а)разкриват се отделни етапи в социално-политически поврати-обществените противоречия м/у работниците и работодателите ->избухване на социално недоволство->организирана борба->в края смяна на власта
б)разкриват се принципите на обществено икономическия и политически живот, проследяват се механизмите за навлизане във власта(парите, измамите)
в)разкриват се разнообразните човешки идеали, пориви, амбиции;
г)историята се представя като необратимо изменение в човешкото мислене, психология като развиване само напред, към по-добро;
д)”Никотиана” е мини модел на общественото устройство; рязка социална поляризация; противоречията пораждат борба
4. Изображение-многопластово
а)исторически план
б)битов план-изобразява ежедневието както на бедните така и на богатите;
в)психологически план-разкрива човешките преживявания; прониква в интимния, мисловния и емоционален свят на геройте;
г)философски план-изследва проблеми като пътуването към идеала, постигането на мечтите, смисъла на човешкото съществуване и ценностите в него;
д)нравствено етичен-в романа се разглеждат принципите, мотивите на поведение, човешките страсти, проследява се наравствената деградация на някой герой;
5. Композиционна рамка на романа
а)първа част,1-ва глава-разкрива, загатва за греховния свят и обречеността на миналото 
-гроздоберът-в апокалипсиса се свързва с пройзнесената от небето присъда над хората(есента и гроздоберът създават очакване за разруха, за бъдеща апокалиптична картина)
-дребният римски път по който се движи Ирина може да се свърже с нейната съдба-намек за обречеността на красотата и, за греховността и;
-тютюнът-свързан е с основните събития в романа, част от човешките страсти и от темата за апокалипсиса
-първата среща м/у Борис и Ирина загатва бъдещето-Борис пресича пътя на Ирина, в ръка с немска книга за тютюна(по пътя си към издигането в тютюневата индустрия, Борис по-късно отклонява Ирина от медицината, от стремежа и да прави добро); още на тази среща тя усеща властта на очите му, който са “остри”, “тъмни” и “пронизващи”
-края на романа потвърждава присъдата над тези герой, които успяват в един греховен свят
б)втора част, последна глава-присъстват образите на “светлото бъдеще”(днес те могат да се разчетат двойнствено)
-майския ден –внушение за възкресение, за ново начало, надежда, свързано с идеята за справедливия свят
-Варвара и Пвеле са свързани, носители на светло бъдеще
-скрити знаци за бъдещето им нещастие-1)името Варвара се свързва с великомъченица, която покровителства омъжените жени и децата, а в случея героинята е отдадена на идеята, обречена е на самота;2)Варвара се отказва да бере цветя, защото няма на кого да ги даде-фанатичната идея обезмисля красотата и щастието;3)Павел(името на единия от апостолите)също е обречен на лишение от дребни радости (лесно подтиска чувствата си към Ирина и вестта за смърта й); идеята властва над душата му;
-финалната фраза “животът вървеше неспирно напред” отразява изискванията на 50-години
6. Образна система в романа
а)Борис и Ирина
-по произход са от по-нишите слоеве-бащата на Ирина (Чакъра) е полицай, а на Борис-учител по латински
-и двамата са недоволни от съществуването си в провинциалното градче 
-и двамата са притеснени от мястото на бащите им в обществото 
-копнеят за други слоеве-1)Ирина мечтае за романтични, непознати страни(отразено е в заглавията на книгите който чете);2)Борис копнее за света на богатите, за властта на парите
-и при двамата е загубен диалога в рода-децата се отричат от заветите на бащите си(Ирина рядко се завръща в родния си дом, изпитва скука и досада и дори при погребението на баща си се чувства неудобно заради отчуждението)
-и двамата са във фалшиви семейни връзки -1)бракът м/у Борис и Мария е по сметка;2)връзката м/у Борис и Ирина е незаконна 
-свързани са с мотива за безплодието, безродовостта-1)Мария е болна и умира без да остави дете;2)а за Ирина се казва “тя беше станала безплодна като камък”; идеята е, че света на греха не може да бъде продължен;
-и двамата се анализират и самоанализират, осъзнават грехопадението си, но не правят усилие да го преодолеят, да намерят нов смисъл на живота си 
-смъртта им е като присъда на техния свят; загива “Никотиана”, загиват и всички свързани с нея; Ирина не може да се приспособи към новите колективни интереси и затова е обречена
б)Борис и Павел
- и за двамата им майка им казва, че са “еднакво силни и жизнени в това що преследват”
-устремени са към глобални идей-1)Борис към властта на парите;2)Павел към властта на “парийте”(народа, бедните”
-и за двамата родният им край дори и България са тесни-1)Борис се стреми към западните пазари и гръцките тютюни;2)Павел е навсякаде където има революция –Аржентина, Испания, Москва
-и двамата са пристрастни за себедоказване -1)Павел не се примирява с разсъжденията на Лукан;2)Борис спори с офицерите от запас, генерал Марков и Баташки
-и двамата откриват свободата си в осъществяването на свойте мечти, но всъщност те ги заробват
в)Ирина и фон Гайер
-и двамата са пристрастени към необикновеното 
-и двамата са истънчени, духовни, интерес към културата, но им липсва трезвост
-не могат да приемат и разберат многообразието на битието и човека
-интелектуалната им драма е в презрението към обикновеното;неспособни изцяло да обичат човека 
г)Лила
-герой-схема-включена заради нормите на 50-те години 
-тя е фанатичен човек, “сектантка дори и в любовта”, съзнателно отстранява всичко което би и попречило в борбата 
д)обобщение
-жертви са на собствените си амбиции, на маниакалните си страсти 
-образите от буржоазния свят са “умни и покварени, изтънчени и егоистични, опустошени и греховни”(Тончо Жечев); постигането на мечтите им обезмисля живота им , опустошава душите им.

 

„Тютюн” – главни и второстепенни герои

 

Основните художествени цели на Димитър Димов са многостранни и осъществени чрез множество разнородни по своя произход, положение в обществото и идейна ориентация герои.

 

  1. Главни герои в романа са Борис Морев, Ирина, Работниците(Лила, Павел, Варвара, Динко)

 

1.1. Борис Морев е човек с безгранична сила на волята, която го довежда го върховете на тютюневата олигархия.Той е дяволски хитър, умен, пълен с енергия и безкрайни възможности.Притежава дарбата да обхваща едновременно много неща, енергия която струи от очите му и силна жажда и страст да печели пари.И не случайността а тези негови лични качества го издигат до върха.Той е герой без минало и бъдеще, безроден и самотен.Умира само на 38години, а имаме чувството, че е изживял няколко човешки живота.Човешкото у него атрофира под въздействието на безкруполността и бруталността му.Той се отказва от пълноценен личен живот в името на лични вещи, като дори любовта му към Ирина е проява на егоценризъм.Борис Морев е в истинският смисъл на думата трагичен герой – страдащ злобей, който се саморазрушава в борбата за постигане на своята фантастична мечта.

 

1.2. Ирина е жена от народа стигнала до върховете на хайлайфа.Тя е дълбоко трагичен и покъртителен образ, защото в живота й непрекъснато се преплитат трагичната случайност и трагичната вина.Любовта към идеалният мъж е единствената упора в живота й, тя изпитва ненавист към еснафщината и мечтае за красив личен живот, но възгледите й са прекалено ограничени.Нейните самоанализи многократно доказват, че докрай неприема морала на света, в който попада.Остава вярна на чувствата си, докато Борис Морев сам я тласка към падение.Тя не скъсва с обречения свят, защото с него загубва всичко.Останала без никого и без никаква чистота в живота си, отчуждена от род и родина тя загива.

 

1.3. Индивидуално-фаталното в живота на Борис и Ирина е показано на фона на големи исторически събития(Лила и Павел, Варвара и Динко) са герои, които не са идеализирани.Димитър Димов показва грешките, слабостите и увлеченията им, за да постави основният акцент върху човешки земното в образите на другите може да се каже основния герои.Двата свята в романа са противопоставени чрез контраста между героите(Ирина и Лила, Борис и Павел Мореви, Ирина и Динко), чрез показване социалният характер на класовата борба породена от различния начин на живот на двете класи, чрез смъртта на героите(героична или нищожна).

 

  1. Второстепенни герой в романа са Мария, Магнатите(татко Пиер, Костов, Барутчиев, Торосян, Кондоянис,Фон Гаер)

 

2.1. Със съчувствие, достигащо дори до съжаление, Димов ни показва ужаса на безмълвната драма на Мария, заключен в нейните формули за живота, които я довеждат до безумие.Целият й живот бе оплетен в тези формули с които обличаше и маскираше нищожеството, паденията и глупостите на хората между които живееше.

 

2.2. Макар и епизодично, авторът надниква и в интимният свят на магнатите, за да ни покаже колко безпощаден, мръсен и подъл е той.Само с една мисъл, с едно изречение Димов прави оценка на образа на Фон Гаер „един германец неможеше да прояви никога нравствената сила на славяните – да се смее над самият себе си”.Втората световна война, помага на икономически независимите тютюневи магнати да се превърнат в политически фактор.

Read Full Post »

АВАНГАРДИСТКИ ТЕНДЕНЦИИ ПРЕЗ 20-ТЕ ГОДИНИ

Под авангард разбираме всички онези направления в литературата и изкуството, които се развиват след І-та световна война.

Това са антиреалистични направления, които са израз на дълбоката криза, която настъпва след войната.

Те са израз и на стремежа изкуството да си остане автономно, като се освободи от социалната среда.

 

Авангардът се създава под влиянието на Зигмунд Фройд, Айнщайн и Ницше.

Разколебават се християнските идеи на човека. Религията се подлага на преосмисляне – дори и на обезсмисляне. А на мястото на религията идва силната личност – особено ситуален в това отношение е Ницше.

Влияние оказва и теорията на Фрейзър за ролята на митовете, според която и езикът, и поезията дължат произхода и разпространението си на митотворчеството, на мита.

Тази теория е поддържана и от Маркс.

 

   

МОДЕРНИЗЪМ

 

АВАНГАРД

 

1.

 

интравертно изкуство

 

екстравертно изкуство

 

2.

 

изкуство за изкуството

 

обновено изкуство,

обновен живот

 

3.

 

борави със символа

 

борави с алегорията

 

4.

 

мирогледен дуализъм

 

пълна абсурдност на битието

 

5.

 

отчуждението и самотата са нежелани

 

приемат се, тъй като това са нормални състояния

 

6.

 

акцентът пада върху върху нравственото утвърждаване на личността

 

утвърждаване на човека чрез насилие и агресия

 

7.

 

налице е синтез и хармония

 

пълна дисхармония и антипропорционалност

 

8.

 

интерес към грозното

 

не просто интерес, а се стига до естетизация на грозното

 

9.

 

опоетизиране на любовта

 

апология на секса

 

 

Анри Бергсон определя развитието на авангарда като резултат от тоталното разочарование и разпадането на дотогавашните ценности и представи за света след І-та световна война.

 

В авангарда влизат следните направления:

 

  1. експресионизъм
  2. диаболизъм – късното развитие на експресионизма
  3. футуризъм
  4. дадаизъм
  5. сюрреализъм
  6. имаженизъм

 

ЕКСПРЕСИОНИЗЪМ

 

Това е немско-австрийско явление от началото на ХХ век. Разпространява се преди всичко сред германските народи и в Русия.

Развитие получава в навечерието и след края на Първата световна война.

По време на войната в направлението се формират две течения:

  • прогресивно
  • авангардистко, което насочва вниманието си към тайнственото, необичайното и изключителното

 

Философски опори, върху които стъпва:

 

  1. Категорично скъсва с идеята на Аристотел за изкуството като подражание
  2. Философията на Кант – той разделя художественото познание от онтологичното познание. За него изкуството е друга природа. Елементите от действителността се третират по друг начин.
  3. Шопенхауер – ВОЛЯТА е истинската реалност. В изкуството ВОЛЯТА става ПРЕДСТАВА, която човек СЪЗЕРЦАВА.
  4. Ницше – прокарва идеите, свързани с АНТИХРИСТА, идеята за ОСВОБОЖДАВАНЕТО.
  5. Фройд – теорията му, че изкуството НЯМА ОБЕКТИВНА ОСНОВА, защото то е МАТЕРИАЛИЗАЦИЯ НА ЧОВЕШКИТЕ ПРЕДСТАВИ.

 

Онова, което е общо за всички, е, че всички поставят акцента върху СУБЕКТИВНОТО. Истината е постижима само чрез художественото творчество.

 

  1. Анри Бергсон – по пътя на ЛОГИКАТА се познава само ВЪНШНАТА страна на света, а чрез ИНТУИЦИЯТА – вътрешната.
  2. Хайдегер – той разглежда човешкото съществуване като проява на вътрешния Аз, който е неповторим.
  3. Идеята на екзистенциалистите, че човек върви към ГИБЕЛ.

 

 

 

 

 

Особености на експресионистичната естетика и поетика:

 

Първоизточникът е немският експресионизъм и като пример можем да дадем стихотворението на Якоб Ван Ходис – „Краят на света”.

 

  1. Ключов модел е АПОКАЛИПСИСЪТ
  2. Екстпресионизмът е ново изкуство, което се бори с всичко старо и профанно. Борави с ГРОТЕСКАТА.
  3. Експресионизмът извежда вътрешното над външното т.е. нямаме ИЗОБРАЖЕНИЕ, а имаме ИЗРАЗЯВАНЕ. Затова експресионистичното изкуство се разглежда и третира като ВИКАЩО ИЗКУСТВО. ВИКЪТ е символ на експресионизма.
  4. Характерен е подходът им, който се връща към подхода на изобразителното изкуство – т.е. нещата се представят едно до друго, фиксирани в един миг.
  5. Характерно е ДИНАМИЗИРАНЕТО на СТИХА: липсват прилагателните, налице е предпочитание към глаголите.
  6. Характерен за експресионистичното изкуство е ОТКАЗЪТ от ПУНКТУАЦИЯ, което също води до динамизиране на стиха.
  7. Използват се: повторения, изброявания, хиперболи, предметни метафори, асоциации, многозначни думи, ускорен ритъм
  8. Силно предпочитание към АНТИТЕЗИТЕ и КОНТРАСТИТЕ. Три са антитезите в това идкуство:
  • израждащо се – ново
  • нищожно – велико
  • отблъскващо – прекрасно
  1. Характерен за това изкуство е образът на ЧОВЕКА – МАСА.

 

За експресионизъм в България се заговаря от 1919 г., когато Гео Милев започва да издава сп. „Везни”.

Наблюдават се два етапа в развитето на българския експресионизъм:

 

  • етап на предимно превеждани творби
  • етап на същинския български експресионизъм, който се създава върху основата на фолклора.

 

Характерен за българския експресионизъм е неговата антитрадиционна насоченост и стремеж към откривателство – Гео Милев, Ч. Мутафов и Св. Минев.

Българският експресионизъм се противопоставя и на символизма, и на реализма.

Гео Милев се противопоставя на идеята, че в България има символистична школа, смятайки, че българските символисти са прекалено различни, за да се обединяват.

За поезията на Н. Лилиев Гео Милев казва, че е „формална” и „бездушна”, че нищо не ни казва.

/”Срещу реализма”/

 

Влиянието на експресионизма у нас засяга повече ИЗРАЗНИТЕ СРЕДСТВА, без да създаде почва за нова поетика.

 

 

ДИАБОЛИЗЪМ

 

Това е литературно направление, което възниква на запад през епохата на романтизма.

Синоним на названието ДИАБОЛИЗЪМ е САТАНИЗЪМ.

Това направление, в противовес на християнската традиция, променя отношението към Сатаната – възвеличават се бунтовните му пориви.

Началото му поставят група английски писатели – романтици – Байрон, Шели, Кийтс. И под тяхно влияние диаболизмът поражда интерес и в Германия – Хофман, и във Франция – В. Юго, Ж. Санд.

 

Като отзвук на френския диаболизъм се явява „Поема на злото” от Стоян Михайловски.

И Лермонтов създава поемата си „Демон” именно под въздействието на идеализирания образ на Сатаната.

 

В по-ново време това направление укрепва и вече не Сатаната е основната тема на диаболизма, а загадъчното, необяснимото в човешкия живот.

 

Диаболизмът намира отзвук и в творчеството на някои български писатели – Георги Райчев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, но не остава дълбока следа в литературата.

 

ФУТУРИЗЪМ

 

Родината на футуризма е Италия, а нейният създател е Фелино Томазо Маринети – 1907 г. Разпространява се из цяла Европа: 1909 г. – Франция; 1911 г. – Русия /Маяковски, Хлебников/.

 

Футуристите приемат наличието на обективната реалност, която ще бъде променена от ИНДУСТРИАЛНАТА ЕРА и ТЕХНИЧЕСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ.

Характерно за тях е, че те имат определен поетически арсенал, от който се прави л-ра. За тях като ПЪРВОЕЛЕМЕНТИ на изкуството са ЗВУКОВЕТЕ.

Боравят също и с ЦВЕТОВЕ  и с ПРОСТИ ГЕОМЕТРИЧНИ ФОРМИ, които са първоначалата на изкуството.

 

У нас идеите на футуризма се проповядват от сп. „Кресчендо” 1922 г., а редактори са Теодор Драганов, Христо Стратев и Гео Милев, а също и от Кирил Кръстев. Издава се в Ямбол. Кирил Кръстев издава статията си „Началото на последното” и самият Кирил Кръстев иска тя да се схваща като манифест на футуризма.

Но у нас – футуризъм НЯМА.

 

ДАДАИЗЪМ

 

 

Наименованието идва от френската дума dada – детско конче, любима идея. Понятието всъщност не означава нищо.

 

Това е краткотрайно литературно направление в Западна Европа.

Възниква по времето на І-та световна война.

Основано е от поетите Тристан Цара и Хюлзенбек и от художника Арп.

Дадаистите ратуват за едно АБСОЛЮТНО ИЗКУСТВО, което е чуждо на СОЦИАЛНАТА идейност и на ПОЛИТИКО-ОБЩЕСТВЕНИ внушения.

Дадаистите отричат СИНТАКСИСА, ПУНКТУАЦИЯТА – не отричат само ЗВУКОВЕТЕ.

Ключовата дума за дадаизма е БУНТ, а ключов образ е образът на ХУЛИГАНА.

 

У нас идеите на дадаизма се проповядват в списание „Лебед” 1922 г., Ямбол.

 

СЮРРЕАЛИЗЪМ

 

Формира се в края на І-та и в началото на ІІ-та световна война във Франция.

Началото поставя Андре Бретон.

Сюрреалистите смятат, че е крайно време да се прави изкуство, като се пренебрегне традицията и се базира на вижданията на съвременния човек.

Сюрреалистите се обръщат към човешкото подсъзнание. Според тях трябва да се изключи контрола на разума, което води до автоматичното писане.

Имат интерес към сънищата.

Белег на тази л-ра: съединяването на РЕАЛИСТИЧНОТО с ЧУДЕСНОТО.

Приемат идеята за БУНТА на дадаистите, но това е бунт, който клони към РЕВОЛЮЦИЯ.

 

ИМАЖИНИЗЪМ

 

Имажинистите са л-рна група в бившия СССР начело с Есенин.

Тази група просъществува между 1919 – 1927 г.

Идейно е свързана с л-рната група на английските имажинисти, но това е само косвена връзка.

В СССР имажинизмът възниква като реакция срещу футуризма, който се стреми да постигне РИТЪМА НА СЛОВОТО,  а те искат да постигнат и РИТЪМ НА ОБРАЗИТЕ.

Поради крайностите, в които изпадат, те изневеряват на първоначалните си постановки и се разпадат.

 

У нас: Далчев, Ламар, Фурнаджиев.

 

 

Read Full Post »

НИКОЛА ВАПЦАРОВ

 

  1. Родословие – произхожда от славни родове от Банско

а/ по бащина линия произхожда от рода Проданчин

– дядото на поета – убит от турците на път за Солунския затвор

– бащата на Вапцаров – Йонко Вапцаров – другар на Яворов, с когото са се борили за освобождението на все още поробения македонски край на България

б/ по майчина линия произхожда от рода Везюви

– домът на баба Милана е бил постоянно убежище за комитите

– Елена Вапцарова – учителка

  1. Ученически години – протичат в трагичните напрегнати и бедни години след Първата световна война и след погрома на Септемврийското въстание

а/ 1924 г. – Вапцаров постъпва в пети клас в Разложката гимназия /до 1926 г./

– задълбочава л-рните си интереси: Пушки, Лермонтов, Толстой, Тургенев, Гогол, Горки, Юго, Зола, Алфонс Доде, Едгар По, Ибсен, Вазов, Ботев, Яворов, Елин Пелин

– проявява се като забележителен артист и декламатор: поставя на сцена „Първият спиртовар” на Толстой и „Женитба” на Гогол, където играе главните роли

– председател на въздържателното дружество в гимназията /средище на прогресивната младеж и форма на легална дейност на РМС

б/ през 1926 г.

– първото напечатано Вапцарово стихотворение «Към светли идеали» се появява на страниците на в. «Борба»

  1. Вапцаров в Морското машинно училище във Варна – от есента на 1926 г.

а/ сблъсък на поетическите  видения с казармената грубост и безцеремонност

б/ спасение за поета са любимите му книги, рецитациите и театъра, въздържателните дружества на моряците и на варненските ученици

в/ системно пише стихотворения, които печата във в. „Глобус”, сп. „Българска реч” и „Родина”

  1. Вапцаров като огняр и машинен техник фабриката на Анонимното акционерно дружество „Българска горска индустрия” в село Кочериново.

– Вапцаров ръководи театралната група на работниците, чете им съчиненията на Максим Горки

– на 28.08.1932 година Вапцаров се запознава със студентката по математика Бойка Димитрова, която е родом от Горна Джумая, днес Благоевград, която прави своя съпруга

– в края на 1933 година или началото на 1934 година Вапцаров е вече член на Българската комунистическа партия, активизира нелегалните партийни ядки във фабриката

– декември 1934г. Мукавената фабрика в село Кочериново е закрита и работниците в нея – уволнени, но група работници, начело с Никола Вапцаров, заминава за София и успява да предотврати закриването на фабриката, като постигат договорка надниците да бъдат намалени и работните дни да са само четири

– 1935 година Вапцаров е избран за член на районния комитет на БКП в Рилската долина

– на 4.01.1936г. му се ражда син и по стар български обичай е наречен на името на баща  му – Йонко

– през месец май счупването на една от машините дава повод на управниците на фабриката да се освободят от повечето работници, сред които е и Никола Вапцаров

  1. В София

– умира синът му – малкият Йонко – жертва на глада и мизерията

– техник в мелницата на братя Бугарчеви след дълъг период без работа

– 1936 година Вапцаров постъпва на работа в БДЖ – „Мръсотията в резервните стаи е отвратителна, но, право да си кажа, там прекарваме с удоволствие времето си. Събират се най-различни хора – огняри, спирачи, машинисти. Всички разказват интересни истории, коя от коя по-вълнуваща. Приятно е да седиш и да слушаш какво говорят и как разсъждават най-обикновените железничари”

– по това време се ражда стихотворението, за чието название се изковава нова дума в българския език – „Огняроинтелигентска”

– от 1 ноември 1938 година Вапцаров е назначен за техник в Държавния екарисаж – фабрика за преработка на животински трупове

– скоро той е избран за председател на профсъюзната секция на машинните техници, виза в редколегията на вестник „Технически глас”

– когато партията потърсва подходящо, некомпрометирано пред властта литературно издание, за да изгради нова своя трибуна, когато се спира за тази цел на в. „Литературен критик”, Вапцаров влиза в редколегията на това издание

  1. Фашизмът и антифашисткото движение

– отрано и дълбоко свързан с руската и съветската култура и литература, с творчеството на Горки и Маяковски, Вапцаров с всички сили участва в Соболевата акция през ноември 1940 година

– заминава за Банско, за да организира изпращане на писма и телеграми до правителството с искания за незабавно сключване на пакт за ненападение, приятелство и взаимопомощ между България и Съветския съюз, но скоро е арестуван, а после освободен

– срещу него се завежда дело заради стихотворението „Селска хроника”, но благодарение на доблестната гражданска намеса на писателя Светослав Минков съдебният процес завършва успешно за Вапцаров

– през май 1941 година авторът на „Селска хроника” е повторно арестуван и интерниран за три месеца в Годеч

– 1936 – 1942 г. Вапцаров създава своите най-добри стихотворения – 22 от тях влизат в „Моторни песни” – единствената издадена стихосбирка на поета, излязла през 1940 година

/За да се покрият разноските за хартия и печат, Бойка Вапцарова тегли нов заем от банката. Писателят Георги Караславов с голяма находчивост и смелост – в различно време и при различни цензори – успява да прокара Вапцаровите стихотворения едно по едно през иглените уши на фашистката цензура. Художниците, приятели на поета, обявяват помежду си конкурс за корица на „Моторни песни”. Най-сполучлива е работата на Борис Ангелушев – ненадмината и до днес. Смелост и солидарност с поета проявяват и словослагателите – те набират и стихотворението „Вяра”, върху което няма цензорски параф…/

  • август !941 – с подводница пристига нелегално от СССР Цвятко Радойнов, който оглавява новосъздадения Военен отдел на ЦК на БКП, а за негов пръв помощник е определен Никола Вапцаров
  1. На 4 март 1942г. рано в зори Вапцаров е арестуван и този арест е последен за него
  • в дирекцията на полицията Вапцаров преминава през цялата изобретателност на човешката жестокост, макар че самият той е пример на рядка човечност и доброта
  • На 6 юли 1942г. започва процесът /По време на съдебния процес в негова полза свидетелстват трима души – голямата българска поетеса Елисавета Багряна, известният художник К. Щъркелов, който с уплаха казва на процеса за Вапцаров: „Сега не го зная какъв е!“ Третият свидетел, посочен от Вапцаров – народния представител Таско Стоилов прави всичко възможно, за да не се яви в съда. Показанията на свидетелите с нищо не помагат на поета./
  • В края на съдебното следствие Вапцаров поема цялото обвинение и отговорност върху себе си: “ Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея“
  • „…Въз основа на чл.16, предложение последно, и чл.17 от Закона за защита на държавата ги осъжда на смърт чрез разстрелване …в името на Негово Величество Цар Борис ІІІ…“
  • Вапцаров пише последните си стихове, родени в полицейския ад – „Прощално” и „Борбата е безмилостно жестока…”, които дава на съпругата си
  • 23 юли 1942 г. – Вапцаров е разстрелян
  • Късно вечерта черната камионетка с ковчезите и свещеника заминава към квартал „Орландовци“, където се намират Софийските гробища, за да бъдат погребани разстреляните. Интересното е, че гробовете им са били изкопани няколко дни преди това, което говори за абсурдността на самия процес.

 

 

„Завод” – Никола Вапцаров

 

  1. Смислов заряд на образа на завода във Вапцаровата поезия

 

– за автора човекът на техническия ХХ век е фабричният работник, носител на ново съзнание за себе си и за света;

– заводът – един от най-устойчивите образи в творчеството на Вапцаров; той е метафора на обществото;

– съчетава внушенията за социалния ад „тук” и „сега”, дисхармонията между човека и света и мечтата по утрешния ден /бленуваното бъдеще/;

– заводът – обобщен символ на екзистенцията изобщо

 

  1. Ролята на заглавието

 

– назовава конкретния топос – завод, графично щрихира елементи от познат пейзаж

„Завод. Над него облаци и дим.”;

  • следващите стихове разгръщат посланието на текста – от конкретното заводско пространство се преминава към битието на обикновения човек и на обществото като цяло;
  • метафоричният образ: „озъбено свирепо куче” представя дивата жестокост на живота, цената на непосилната борба за „парченце хлеб”;

 

  1. Мотивът за социалното страдание

 

– социалният ад е експресивно внушен чрез единични детайли от заводското пространство, обобщаващи усещането за напрежение и дисхармония: „Във залите плющят каиши,/ трансмисии скриптят/ от всеки кът./И става толкоз душно, /че да дишаш /не би могъл спокойно, /с пълна гръд.”;

– глаголите „скриптят” и „плющят” носят усещането за задъхване, за напрегнатост, преосмислят глагола „дишам”, натоварвайки го със значение на „живея”; непоносимата атмосфера поставя под въпрос самата възможност за живот;

–  „ти”-формата превръща монолога размисъл от изповед в себе си в диалог с другия – събрат по участ; това е съкровено споделяне на усещането за непосилната тежест на битието, търсене на единение чрез осмисляне на общата съдба;

 

  1. Смислова роля на пространствените опозиции

 

– конфликтността на времето е внушена чрез контрастно противопоставяне: на затвореното пространство на завода авторът противопоставя отворената широта и безкрая на полето и небето;

– красотата и хармонията на природата  подчертават абсурда и дисхармонията на човешкото живеене;

– заводските стени са непреодолима преграда, зад която всяка мечта и копнеж се превръщат в заблуда, която е изхвърлена „на боклука” от всевластника живот;

– зад тези стени творческият труд е превърнат в насилие;

– това съществуване обезличава индивида, разкъсва връзките с другите, прави невъзможно единството в света;

– словото – най-категоричният знак за единение – губи своя смисъл, способността си да изразява съкровената човешка същност;

– поривът към общност е доведен до крясък – израз на натрупаното напрежение, на съпротива срещу смазващата „заводска” реалност: „И аз крещях години – / цяла вечност…” /така крясъкът става израз на непречупената човешка воля, на неумиращия стремеж за освобождаване от оковите на битието/;

 

  1. Променената позиция на лирическия говорител

 

– анонимното „ти”-обръщение е заменено с Аз;

– лирическият герой категорично заявява своята принадлежност към света на завода живот, към пространството на угнетените, но решени на борба, осмисилили своята участ, но и своята сила хора;

 

  1. Борбата и вярата в стихотворението

 

– темата за страданието отстъпва място на  мотивите за борбата и вярата в утрешния ден;

– обръщението”ти” вече е адресирано към персонифицирания образ на завода живот;

– опозицията „ние-ти” изразява ново самочувствие, усещане за сила, идваща от усещането за единение;

– „напразно” и „ ще снемем” – категоричност, заявяваща порасналата вяра в собствените възможности, способността на човека да се пребори за правото си на живот и хармония;

– „Напразно! …ще снемем ние слънцето при нас” – знакът на слънцето, носещ представата за живот и светлина, обединява представата за живота „утре”, хармонизиран с простора и красотата;

– устремът към новото събира в едно ритъма на „хиляди сърца”, връща достойнството на хората ”с осаждени от черен труд ръце”; вярата, че утрешният ден принадлежи на хората творци

„Вяра” – Никола Вапцаров

 

  1. Вярата – концептуално ядро в лириката на Вапцаров

 

– тя е свръхценност в нравствената система на лирическия герой;

– вярата е основание и стимул за живот, както и възможност да се съгради друг живот;

– отнемането на вярата е посегателство над човешката същност и е равно на смърт;

 

2.Стихотворението „Вяра”

 

а/ композиция

 

  • изградено е от 10 строфи – две симетрични цялости;
  • І-та – интерпретира темата за човека и живота;
  • ІІ-та – за човека и вярата;
  • краят на творбата обвързва двете теми в идеята за вярата като живот и за живота като вяра;

 

б/ образът на човека и неговото съществуване, изградени в началото на поетическия текст

 

  • въвежда лирическия герой непринудено: „Ето – аз дишам,/ работя,/ живея…”;
  • съществуването е поредица от банални дейности, дори творчеството е част от всекидневието, без ореола на извисеност и известност;
  • въвежда се мотивът за двубоя с живота – „и боря се с него/ доколкото мога” – борбата е деромантизирана и естествена в делничната трудова дейност на човека; /при Ботев, Вазов, Смирненски борбата и смъртта са като празничен акт, а при Вапцаров – борбата като белег на ежедневието./
  • животът е персонифициран: „С живота под вежди/ се гледаме строго”;
  • въпреки схващанията лирическият АЗ декларира, че не омраза, а любов към живота е в основата на битието му; „Напротив. Аз пак ще обичам.”
  • удивителните знаци носят поетическото внушение, че животът е абсолютно благо и за него човекът е готов на подвиг и саможертва, на романтични жестове;
  • главната буква Ж сакрализира живота; мигът съществуване заслужава да се преодолеят изпитания /”За него – Живота/ направил бих всичко…”/;
  • условното наклонение рисува хипотетична картина, в която човекът се превръща в смел и горд експериментатор /излиза от сивото ежедневие/;
  • окаченото на шията въже – еквивалент с разпятието; възможната смърт се разглежда като възкресение на човешкия дух;

 

в/ мотивът за вярата

 

  • смислово е въведен във втората част на стихотворението;
  • противопоставителният съюз НО я въвежда като свръхстойност, по-голяма ценност от живота;
  • отнемане на частица от нея е варварски акт, насилие спрямо човешката същност;
  • „пшениченото зърно” – евангелската притча за изпитанията и устойчивостта на вярата /съхранението й е отговорност и мисия/;
  • отнемането на вярата е равносилно на личностен разпад и смърт /”Какво ще остане …ще бъда аз нищо”/

 

г/ антитезно противопоставяне в творбата

 

  • стихотворението противопоставя две полюсни твърдения: животът е всичко за лирическия герой /Ічаст/ – без вяра животът е нищо /ІІчаст/;
  • вярата на човека е вяра в живота, НО в бъдещия светъл, хармоничен и справедлив живот;
  • настоящето е негативно, светът „тук и сега” е суров и жесток и човекът е в разпра с него; но героят вярва в „дните честити”;
  • всяка атака срещу вярата прави личността по-твърда и монолитна, бронира гърдите й с оптимизъм и увереност;
  • лирическият герой вещае победа – „Тя е бронирана …Няма открити.”; така Вапцаровият герой заявява устойчивостта на своята вяра

„История” – Никола Вапцаров

 

  1. Мотиви в стихотворението – присъстват всички значими мотиви на Вапцаровото творчество

 

  • грубият живот с тежките лапи, участта на простите /обикновени/ хора и тяхната „проста драма”;
  • задачата на поета и изкуството в осмислянето на живота;
  • осъзнаване на смисъла на човешкия живот;
  • тежкият животински труд и оскотяването;
  • противопоставяне между търсения и действителност, надежда и разочарование;
  • борбата като средство за намиране същността на човешкото;

 

!!! Всички мотиви са обединени от един общ и той е: отношението между историята като човешка памет, изкуството като търсене на смисъл на съществуване и самия живот.

 

  1. Понятието „история” – открояват се две начала:

 

            а/ историята като памет

 

  • тази памет е извън самия живот, извън страданията на хората; това са „пожълтелите страници”, „многотомните писания”;

 

б/ историята като човешка драма

 

  • събитията, кръвта, потта на хората, сълзите и мъката им;

!!! Поражда се напрежение между двете начала, което авторът се опитва да преодолее – това се случва във финала, когато се ражда разказът за „простата човешка драма”.

 

  1. Понятието „поезия”

 

– представата за поезията също е раздвоена: вътрешна и външна /5 строфа/;

– поезията може да бъде използвана за външни цели като агитация и пропаганда, но нейната цел е друга – тя трябва да осмисли ставащото и да го разкрие; трябва да се слее с живота – както животът е груб, така и стиховете да са „навъсени и къси”;

 

  1. Противопоставяне между обобщение и хроника

 

– според автора обобщението е невъзможно, защото, когато историята обобщава нещата, тя изпуска най-важното – реалния човешки живот; обобщението трябва да бъде на истинския живот;

– същността на живота е в това, „че храбро сме се борили”, а не примирението на бащите и плачът на майките; пътят на човека е в търсенето и борбата;

 

  1. Как общува творбата?

 

– Вапцаров използва диалога, разговора;

– тук събеседник не е читателят, приятелят или майката, а историята;

– лирическият говорител излага пред нас своите аргументи;

– ролята на говорещия:

  • говори от името на група хора /”ний бяхме неизвестни хора”/;
  • той е поет /пише „навъсени и къси стихове”/;
  • индивид, който използва личните си преживявания;

 

  1. Езикът в стихотворението

 

– фразите са точни и ясни, но и тук има двойственост  – сблъсъкът е между „думите прости” и литературните метафорични изрази;

– преплитат се битови изразни средства с литературни изрази /”оглупялата им мъдрост” – оксиморон, „свистеше въздуха нажежен”/ – тези изрази придават на речта на героя особена сила;

 

  1. Основна теза на Вапцаров : човекът с неговите радости и страдания трябва да бъде център на света

„Песен за човека” – Никола Вапцаров

 

  1. Мястото на стихотворението в стихосбирката „Моторни песни”

 

– то е част от първия най-важен цикъл – „Песни за човека”;

– разглежда мотивите за смисъла на живота и за същността на човешкото

 

  1. Особености на творбата

 

– тя е поема за възкресяването на човешкото;

– изградена е като диспут /спор/ между лирическия говорител и дама; но в спора е въвлечен и читателят /”знаете”, „как мислиш, читателю, ти”/;

– диалогът е само привиден, защото аргументите на дамата са слаби

 

  1. Времето и светогледът на творбата

 

– Вапцаровото светоусещане се определя от времето, в което живее;

– за автора човешкият живот е най-висша ценност; вярва в човека и неговите възможности да твори, да променя себе си и света

 

  1. Заглавието на творбата

 

– съединява ключови понятия: песен + човек;

– песента се свързва с духовното извисяване; символ на вечната, непреходна красота; надмогва границите на времето; песента съхранява непреходните човешки стойности;

– „човека” – членната форма конкретизира, но и универсализира понятието човек

 

  1. Анализ:

 

            а/ основна тема

 

– първите стихове въвеждат основната тема – „човекът във новото време”;

– новото време – носи идеята за развитие и прогрес, но те са противопоставени на първичността и грубата жестокост на човешката природа;

– очертават се две противоположни позиции – на дамата и на лирическия говорител спрямо същността на човешкото;

 

            б/ участници в спора

 

– дамата – истерична, невъздържана; според нея злото е самият човек /братоубийство/;

– говорителят – спокойно, разумно поведение; определя злото като елемент на реалността;

– спорът се превръща в задълбочен размисъл за човешката съдба  и злото в света;

           

в/ аргументация

 

– аргументацията се базира на престъпление /разрушена кръвна връзка, нарушени нравствени принципи/;

– случката е конкретна /село Могила/;

– престъплението е най-ярка изява на духовната и нравствена деформация;

– за лиическия говорител човекът е способен на промяна в зависимост от условията, в които живее; причината за престъплението е в смазващата мизерия; злодеят вижда несправедливостта на собствения си живот – „Не стига ти хлеба, …гнило”;

– авторът описва превръщането на злодея в човек – възкръсва достойната човешка личност, излиза от мрака на злобата и безпътицата, възстановява връзките с другите;

           

г/ ролята на песента

 

– човешкото възкресение е непосредствено преди физическата смърт; осмисля се времето – животът тук и сега /”Ех, лошо …светът е устроен!”/ и животът утре /”Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден!”/;

– мечтаната хармония е внушена чрез песента – копнеж по прекрасното; чрез песента героят преосмисля не само своята съдба, но и усещането за общност с другите /”Тогава запявал…усмихнат”/;

 

            д/ сцената с обесването

 

  • мракът и нощта – смърт, зло, хаос;
  • зараждащата се зора – ново начало;
  • трагичната съдба на героя е обобщение на трагедията на човешкото битие;
  • мракът отстъпва пред светлината – вяра във всемогъществото на живота;
  • смъртта е неизбежна, но и безсмислена, колкото злодеянието, за което е наложена;
  • героят посреща смъртта с усмивка – усмивката и песента са знаци за силата на човешкия дух и надмогването на смъртта;
  • човешкият дух тържествува – това е истината за същността на човешката природа, за преобразуващата сила на вярата в доброто;

 

е/ краят на спора

  • дамата разбира загубата на спора /започва да крещи/;
  • „бедната дама” – ирония към всички, неспособни да разберат чудото на събудения човешки дух

 

 

„Кино” – Никола Вапцаров

 

  1. Вапцаровата визия за изкуството

 

            а/ смисълът на изкуството

  • авторът категорично отхвърля онова изкуство, което е „захаросано”, превзето и не пресъздава ежедневната човешка драма – борбата за хляб;
  • посвещава творби на същността и функциите на изкуството;

 

б/ ролята на изкуството в живота на човека

  • смята, че изкуството трябва да бъде отражение на живота;

 

  1. Стихотворението „Кино”

 

            а/ основен конфликт

  • противопоставянето между измамното, привидното и действителността;

 

б/ основен проблем

  • поставен е проблемът за най-популярното и достъпно изкуство – киното /младо, но развиващо се интензивно/;
  • естетическата природа на изкуството се сблъсква с комерсализацията – превръща киното в пазарен продукт, лишен от истинска художествена стойност;
  • поетът е потресен от контраста между лазурната любов на сладникавия, булеварден филмов герой и мъчителната любов на обикновения човек; бездна отделя филмовия човек от реалния живот;

 

в/ Вапцаровата идея за изкуството

  • поетът смята, че изкуството трябва да бъде човешко, животът „такъв, какъвто е – тежък, душен, мъчителен”;
  • верен на естетическите си позиции, той създава поезия, в която е разкрита драмата на обикновения човек;
  • Вапцаров протестира срещу онова изкуство, което е гавра със страданието на хората;

 

  1. Структура на творбата – съдържа две контрастни части:

 

            а/ първа част

  • Азът имитира „баналния” мелодраматичен разказ и го снизява чрез ирония;
  • героите – богати, красиви, „лъскави” са далеч от обикновения човек, стискащ с изпотена длан монета от 10 лева /конникът на Крум/;
  • чуждостта – внушена чрез имената – Джон, Грета;
  • дори природата е пределно изрядна;
  • любовта е повърхностна – подчинява се на плътски нагони;
  • цялата идилия, която внушава и еротика, и нежност, е прекъсната от едно „Стига!”;

 

б/ втората част

  • картина на ежедневното тягостно съществуване;
  • градът – с „бетонните комини”, въздухът – „пара и смрад”;
  • обикновеният човек е с отнето право да диша волно и свободно;

 

в/ отношението на лирическия герой

  • повелителната форма „Стига!” и реторичните въпроси изразяват накипелия протест на Аза;
  • Азът говори от името на мнозинството, което с ума си и труда си създава настоящето и гради бъдещето;
  • противопоставянето между фалшивия и истинския свят е дадено чрез промяна в поетическия език – авторът използва огрубена разговорна реч;
  • финалът представя категоричното твърдение на автора, че изкуството е измамно и не отразява живота

 

 

„Писмо” – Никола Вапцаров

 

  1. Заглавие и тема на творбата

– лирическият герой търси отговор на въпросите за смисъла на живота и смъртта, прогресивния ход на историята и мястото на отделната личност в нея;

– чрез формата на задочен диалог-изповед /писмо/ се разкрива едно анализиращо себе си съзнание;

– писмото – необходимост от времева дистанция между създаването на текста и достигането му до адресата; т.е лирическият герой е надраснал общността, от чието име говори;

– „ти” – създава усещане за непосредствено общуване и близост на лирическия Аз до адресата

 

  1. Състояния на лирическия герой

 

            а/ началото

  • рязко и директно ни въвлича в ситуацията /проблемите са ни близки и познати/;
  • авторът проследява пътя на болезнените прозрения и равносметки

 

б/ страдание

  • изброява причините, довели до него;
  • обезверението и отчуждението са резултат от обективната действителност;
  • тръгва от младежките мечти, от надеждата за красота и вярата „в доброто/ и в човека”;
  • анафоричното повторение „Ти помниш ли…” – говори за нещо безвъзвратно загубено /употреба на минало свършено време/

 

в/ разочарованието

  • дадено чрез сетивни параметри /”изстиваха последните надежди… ни хванаха в капана на живота…”;
  • „ние” – общност на изживяванията;
  • страдателната форма „вързани” – откроява резултата;
  • „капана на живота” – алегоричен образ, показващ безперспективност и убити илюзии;
  • липсата на свобода и простор води до оскотяване, нравствена деформация и деградация на личността

 

г/ отчаяние

  • чувство за „пустота и мрачна безнадеждност” – от тях се ражда омраза /”като гангрена”, ”като проказа”/-градация, депресивна картина на живота смърт;
  • природната картина /”А там …необятен”/ откроява дисхармонията на настоящето; НО –въвежда мотива за човека, достигнал дъното на отчуждението/”но ние бяхме ослепели вече”/;
  • омразата и отчаянието са временни – лирическият субект ги е преодолял /”за мен това е минало – неважно”/;

 

  1. Мотивът за борбата

 

– самоубиващата енергия се превръща в борческа сила; омразата и недоволството водят до положителни изяви – борба;

– душата е представена като вулкан, а психологическата и духовна промяна у героя възвръща жизнеността на мечтите и надеждите /”И то ще ни повърне Филипините….”/;

– героят преминава пътя от мрака и слепотата до любовта към живота, вярата във възраждането на човешкия дух и надежда за бъдещето на човечеството;

– авторът дава увереността на човека в собствената му съзидателна мощ; увереността е дадена чрез употребата на бъдеще време /”За мен е ясно, както че ще съмне”/;

– човек трябва да води неуморна борба с живота /злата и враждебна действителност/ – „…с главите си …ще просветне”;

– лирическият герой се възприема като жертва на времето; ледовете сковават живота, лишават индивида от воля и възможност за избор;

– слънцето е символ на прогреса и гаранция за бъдещето

 

  1. Идеята за саможертва

 

– осъзнал високата си мисия, Азът е готов на саможертва /”И нека като пеперуда малка …ще умра”/;

– пеперудата –волният порив и красота на идеала; опърлените криле – високата цена за тяхното постигане;

– смъртта на героя е лишена от героика /няма ! знак/, а е логична и неизбежна; смъртта е крайна степен на разочарование и обезверяване

 

  1. Осъзнатият избор

 

– за лирическия герой не е важно как ще умре, а кога; смъртта е желана, ако е на фона на глобална промяна в житейска посока;

– „Но да умреш …..да, това е песен!” – показва правилността на избора; такава смърт е осмислена, изчистена от всичко материално;

– смъртта е видяна като висше самоотричане;

– песента естетизира красивото и доброто като символ на живота

 

 

„Сън” – Никола Вапцаров

 

1.Заглавие на творбата

 

– сънят и мечтата са типични атрибути на романтическото светоусещане;

– сънят се свързва с нереалното, но желано съществуване;

– сънят е най-бързото и удобно средство, с което се изминават разстоянията между „днес” и „утре”, между своето място и утопията;

– поезията на Вапцаров подканя настойчиво да се преодолеят границите между стария и новия свят;

– Лори и лирическият глас в творбата представят социален блян;

 

  1. Основни теми в творбата:

 

– сънят на Фернандес потвърждава основната мисъл в поезията на Вапцаров, че човешкото щастие е в свободния труд, който ражда ново отношение към действителността;

– възторжената и чиста мечта за бъдещето вдъхновява и окриля бореца и неговата саможертва е подвиг, а трагичната му смърт се обогатява с оптимизма на героичното време;

 

  1. Изграждане на творбата

 

– изградена като диалог между Лори и Фернандес;

– Фернандес разказва своя сън-утопия в момент преди битка;

– блянът е прекъснат от реалистичния сигнал за бой /”Сигнал за бой!/ Започваше атака…”/;

 

  1. Образът на света в поезията на Вапцаров – дели се на:

 

  • стар, унижаващ човека свят, безвъзвратно поел към отвъдното;
  • нов свят – алтернатива на стария – справедлив, светъл, мечтан;

 

  1. Утопичният образ на бъдещето /характеристики на бленувания живот в стихотворението/:

 

– стартира с фразата: „Войната свършена…”;

– победителят в жестокия двубой не живее в мир с живота и света, а ги притежава и управлява, владее ги с желязна ръка „И всичко е във нашата ръка,/ нали така, Лори?”;

– утопичното пространство, изградено в стиховете, е зона на желязновластваща ръка, чието най-висше качество е , че е „нашата”, а не „чужда”;

– надзирателят и изпълнителят в творбата са в нови, другарско-усмихнати отношения, защото над тях стои друг „надзирател” – идеологическата вяра /вярващите служат с радост, те са безпределно щастливи в своята отдаденост/;

„В завода ти, Лори, си надзирател

и казваш:”Днеска искам триста болта!”

„Добре, Лори, отлично мой приятел!”

И двамата се смееме доволни.”

– бъдещият свят е описан като волно-просторен: „А вънка тъй широк е небосвода!…”;

– „И дишаш, дишаш толкова свободно!/ И сам не вярваш, че това си ти.” – най-пълноценен израз на човешката реабилитация;

 

  1. Ролята на машините

 

– моторите и машините в поезията на Вапцаров имат важната функция да „произвеждат” бъдеще;

– те са „инструменти” на романтичния копнеж и на идеологическата необходимост;

– в стихотворението „Сън” машината символизира родения нов свят: „Работех пак в завода. А пък то/ уж същия завод, машини същи,/ но частите им блеснали – злато!/ И ставите им някак по-могъщи.”; метафориката акцентува не върху цялостното изменение и преструктуриране на света, а върху внушението за неговата нова качественост, за новите отношения на човека със заобикалящите го неща;

– бъдещият завод, видян в поетическия „сън” изглежда книжно украсен и наивно романтичен, но парадната „златност” трябва да бъде максимално противопоставена на стария завод

 

 

„Прощално” – Никола Вапцаров

 

  1. Създаване на творбата

 

– написана е в предварителния арест в тогавашната  Дирекция на полицията през април 1942г.;

– отпечатана е за първи път в „Избрани стихотворения”, 1946г.;

 

  1. Основен мотив

 

– създадено в съдбовен момент, стихотворението разкрива любовта към любимата жена;

– любовта обединява тази творба със стихотворението „Предсмъртно”, само че там любовта е към народа;

 

  1. Жанрова определеност на творбата

 

– определя се като лирическа миниатюра /кратка по съдържание, но изящна по форма лирическа  творба/;

– съобразно смисловите си внушения и изградената поетическа атмосфера, стихотворението „Прощално” може да бъде определено като образец на интимната лирика;

– създавайки творбата, Вапцаров знае, че това са последните стихове, които пише;

 

  1. Заглавие на творбата

 

– сбогуване с любимата жена /мото – На жена ми/;

– изисква прошка от съпругата си;

 

  1. Анализ на творбата

 

            а/ основни чувства

  • нежност към любимата;
  • тъга по отиващия си живот;
  • примирение и самотност;

 

б/ образът на любимата

  • липсва сетивен образ;
  • присъства чрез отношението на автора към нея – нежност, желание за разбиране и прошка;

 

в/ лирическият герой

  • това е авторът, който не се страхува от смъртта, примирил се е с нея /”Ще вляза тихо. Кротко ще приседна …ще си отида.”
  • „Не ме оставяй ти ….вратите не залоствай.” – моли любимата за прошка; възможност да преодолее самотата;
  • Изразява нежност и любов /”…се наситя да те гледам – /ще те целуна …”/

 

„Предсмъртно”/”Борбата е безмилостно жестока…”/ – Никола Вапцаров

 

  1. Основен мотив:

 

– нуждата от промяна на световното устройство и осмисляне на личното участие на всеки човек в този процес;

– въпросът – За какво си заслужава човек да умре? – личната саможертва показва, че това, за което се бориш, е значимо;

 

  1. Създаване на творбата:

 

– написана непосредствено преди смъртта на поета;

– съдбовност на момента

  • време за равносметка;
  • борбата е бунт, който може да завърши със смърт, но да бъде начало на ново духовно битие, защото отвежда към безсмъртие;

 

  1. Композиция на творбата:

 

– стихотворението се дели на две части – първите 6 стиха разглеждат мотива за саможертвата, а последните 2 – мотива за безсмъртието;

– творбата се гради на конфликтност:  борбата е безмилостно жестока, но и епична; „аз паднах” – „друг ще ме смени”; живот – червей;

– изповеден, топлосърдечен тон на общуване /”народе мой”/;

 

  1. Борбата като бунт на човека

 

– Азът се слива с мъжествените борци и мъченици на свободата;

– „някаква си личност” – идеята за многолюдност на борците;

– смъртта е етап от борбата;

– желание да оцени приноса на личността;

 

  1. Ролята на личността и саможертвата в борбата

 

–  „Аз паднах. Друг ще ме смени…” – разбиране за стойностите на отделния живот в хода на историята;

– „паднах” = загивам, жертвам се за народната свобода;

– „Друг ще ме смени…” – заветът на бунтовника към поколенията;

– последното двустишие дава как любовта към народа определя мотива за духовно сродяване; героят е част от своя народ /”Но в бурята ще бъдем пак със теб..”/ ?Сравнете бурята при Вапцаров с бурята при Ботев /”До моето първо либе”/?

 

  1. Образът на смъртта

 

            а/ като конкретно случване

 

  • смъртта като безвъзвратен край на живота; край на материалното начало у човека;
  • смъртта е драматично сливане с първоначалата – земята, червея;

 

б/ като начало на нов живот

 

  • в съзнанието и признанието на хората;
  • любовта към народа превръща жестоката борба в епопея на раждащото се „утре”, правдата и достойнството;
  • Вапцаров рисува обобщаващо всички страдащи; идеята за единност на героя с народа;

 

  1. Стихотворението като равносметка

 

– героят трябва да осмисли преживяното време както в обществен, така и в личностен план;

– той знае, че делото му е значимо; вярва в бъдещето и тази вяра го крепи, но това не прави момента по-лек;

– ясно е, че пред лицето на голямата цел отделната личност няма значение, но нещо в него трудно приема това твърдение;

– разрешението в случая се оказва любовта – с изречението „Защото се обичахме” се примиряват приемането и отхвърлянето на смъртта;

 

  1. Използвани изразни средства

 

Предсмъртното стихотворение на Вапцаров съдържа 3 важни елемента:

 

  • борбата – /в началото/;
  • личността /човекът/ – в средата;
  • любовта – в края;
  • в стихотворението като че ли са използвани изрази клишета, но ние не ги приемаме схематично, а като дълбоко личен възглед и изказ; това се дължи както на сюблимността на момента, така и на подредбата, която използва Вапцаров;
  • обединението на борбата и любовта около личността цели да ни покаже уникалността на преживяването

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Read Full Post »

„Албена” – Йордан Йовков

  1. Разказът „Албена” – публикуван в цикъла „Вечери в Антимовския хан”

 

  • разкрива Йовков като творец, който не се интересува от социалните конфликти в селото, а от други измерения на човешкото и българското, когато пресъздава патриархалния свят

 

  1. „Албена” – представя възлов за цялото творчество на Йовков проблемен кръг от въпроси

 

  • Подсъдна ли е красотата?
  • Ако хубостта води със себе си греха, може ли, нужно ли е човек да я „забрани”?
  • Ако за да живее със и във доброто, човек трябва да се откаже от красотата, струва ли си това човешко пребиваване в доброто, верността към доброто?
  • Ако всяко престъпление се наказва, по-малко ли е престъпление престъплението от страст, провокирана от красотата?

 

  1. „Криминалната” история – превърната в история за сложността на конкретния житейски казус, който не може да бъде лесно побран, лесно осмислен чрез – на пръв поглед – ясните категории „добро” и „зло”

 

  1. Йовковите пристрастия към красивото в света и в живота

 

а/ внушенията на Йовков по отношение на идеята, че Нягул и Албена са си „лика-прилика” и че съдбата им е отредила неподходящия спътник в живота

 

  • Албена – красива, а Куцара – „неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше”; „…Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло такова плашило като него да вземе такава хубава жена като Албена…”;
  • Нягул – „…рус и хубавеляк…”, а Нягулица – „…слаба, преди време остаряла, повехнала”

 

б/ красотата – дар, белязващ живота на индивида по двусмислен начин

 

  • тя прави човек желан, твърде важен за околните, събиращ сънищата и копнежите на обикновените хора;
  • но красотата отделя човека от всички останали, товари го с кръста на неговата изключителност и му налага да плати свръхцена за даденото му от съдбата

 

в/ връзка между красотата и престъплението, между красотата и греха

 

  • хубостта на Албена е превърнала в убиец мъжа, запленен от любовта и;

 

г/ последното желание на Албена – да се премени и нагизди

 

  • връзка с фолклорната традиция – сякаш превежда в женски вариант познатата от фолклора молба на хайдутина, отиващ на бесилото, да е хубав в смъртта си

 

д/ магията на красотата, властта и над хората

 

  • въпреки всичко, въпреки ясното съзнание, че пред тях стои голяма грешница, убийца, когато Албена минава през тълпата, сърцата на хората се обръщат;
  • макар и за кратко чудото се случва – дори колективът е повярвал, че красотата би трябвало да е неподсъдна, че за голямата хубост трябва да има прошка;
  • идеята: дори когато знаем как трябва да отсъдим, скърбим пред необходимостта да отсъдим срещу красотата

„Серафим” – Йордан Йовков

  1. „Серафим” – разказ от цикъла разкази „Женско сърце” /целият цикъл е публикуван през 1935 година/

 

  • съдържа „най-християнските” Йовкови послания – никъде другаде Йовков не търси така директно библейските истини, не съпоставя така контрастно двата свята – идеалния свят на нравствените постулати и този на човешкия живот

 

  1. „Серафим” – емблематичен разказ не само за цикъла , но и за Йовковото творчество изобщо

 

  • обобщеността на образите и на сюжетната линия достига простотата на библейска притча

 

  1. Образът на Серафим

 

а/ „чудноват човек, нито селянин, нито гражданин” – въведен е от самото начало на разказа като съвършения странник

 

  • не носи белезите на определена социална среда
    • личат знаците на бедността, но не те са важни – бедността само още повече откроява мотива за голямата способност за добротворство;
    • Серафим е преди всичко щастлив и хармоничен, а не беден

 

  • въпреки фактическата си познатост той не може да бъде разпознат
    • въпреки че Серафим се отбива по тези места почти всяка година, кафеджията Еню отпърво не може да го познае: „…и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е…”

 

  • това своеобразно „разфокусиране” засяга и отделните детайли на образа
    • за палтото му е казано: „…едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше – оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено”

 

  • прекрасното у героя не е изведено до цялостно съвършенство на образа – напротив:
    • описанието на Серафим: „Лицето му беше сухо, черно, с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени…”;
    • героят може да работи само „лека, маловажна работа”;
    • речта на Серафим също е неопределена и донякъде комична, в нея неуместно се вмъкват „градските думи”: „Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален, като жив… тъй да се каже”
    • дори във върховния миг – след като е дал парите на Павлина и мечтае за отвъдното – неговите думи пак звучат снижаващо на фона на жеста му: „То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно…”

 

  • в образа е заложена простота на „божиите хора” – смесица от доброта и наивност
    • разказът на моменти напомня явяването на Господ в народните приказки – под външността на беден, немощен старец, тръгнал да скита по света, за да изпита хората

 

  1. Добротворството като висша способност ан човека

 

а/ невъзможността на Серафим да накаже неотзивчивостта на Еню така, както Господ може да наказва, е безспорна, но примерът, който Серафим дава, има точно тази функция в сюжета; /„Еню прехапа устните си и замълча” – това своеобразното наказание, което порядъчният еснаф претърпява от божия човек Серафим/

 

б/ пречупване на цялата система от отношения в разказа през мотива за божието

 

  • Серафим е подобен на „божия птичка”;
  • Лястовицата минава покрай него без страх, сякаш е свой – „Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка…”;
  • уговорката между него и Павлина също е подчинена на необичайния регламент: „Когато господ на нея, и тя на мене” – така тя е много по-твърдо скрепена в съзнанието на героя от онези условия между познати хора, на които е свикнал да разчита Еню: „-Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, когото не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне…. – Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъже си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е? – Когато господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам”;

 

в/ срещата на две различни житейски  логики – чрез образа на Серафим и Еню

 

  • според Еню може да се вярва само когато има гаранции;
  • Серафим спонтанно се доверява – вярата, както и любовта, в същинския си смисъл изключва условията и гаранциите; истинската и сила е именно в способността да действа отвъд елементарната подсигуреност; /Серафим живее именно чрез вярата и любовта, за него човекът е ближен, преди да е „познат”/;

 

г/ липса на конфронтация между Серафим и Еню

 

  • Серафим учи с добротата си;
  • Еню не е заклеймен като „лош” – той е просто човек, затворен в страха си за бъдещето, в оковите на собствената си сигурност, в стените на своята къща;
  • срещата със Серафим е важна не само за Павлина, а и за Еню, защото ако на Павлина Серафим дава пари, за да спаси болния и мъж, на Еню той дава възможност за едно чудодейно зърване отвъд собствената реалност

 

 

Войните в творческото изображение на Йордан Йовков

  1. Йовковото отношение към войната – не е постоянно, то еволюира

 

а/ „Отвъд”, „Кайпа”, „През Одрин”, „Утрото на паметния ден”

  • на преден план излиза летописецът;
  • повествованието е от първо лице т.е. като активен наблюдател Йовков не пропуска нищо;
  • отделната личност има значение само чрез другите;

 

б/ „Първата победа”

  • фактите от войната са вече само повод за разкриването на душевното състояние на войниците

 

в/ Йовковият хуманизъм

  • роден от болката, с която той навлиза в литературата ни: „Кому е потребна смъртта на толкова хора?”, „Войната ли е средството за решаване на проблемите?”;
  • никъде в баталната проза на Йовков не присъства ожесточението;
  • Йовковото слово – „НЕ” на изтреблението, „ДА” на благородството

 

  1. „Разказът „Белите рози”

 

а/ отсъствие на батални сцени, но войната присъства във всичко:

  • в гърмежите, които се чуват;
  • във въздишката на Гергилана: „Ах, гинат момчетата, Спасе, гинат сиромашинките!”;
  • в постоянното душевно неспокойствие на Спас;
  • в съобщението за смъртта на годеника на учителката Ангелина;
  • в превръщането на Ангелина в черна сянка

 

б/ контраст между началото и края на разказа

  • на основата на цветовете – черно и бяло;
  • по отношение на детайлите
    • в началото – идиличната картина на духовно пречистване и хармония, описана е красотата на розовия храст;
    • описанието на храста в последното изречение на разказа: „Пък и розовите храсти бяха вече засъхнали, напрашени и черни като тръни” – образът им като символ на сгърчената, на жестоко наранената от войната човешка душа;

 

в/ съхранената човещина: дребнавият, заядливият Спас се стреми да запази следата от срещата на Ангелина с годеника и – т.е. чуждото страдание отключва у него стремежа да направи нещо добро за другите

 

  1. „Последна радост”

 

а/ героите в разказа – типични, но типичните „странни птици” на провинциалното градско общество /лудият дядо Слави, Рачо Самсарът, Кръстан Касапинът/

 

б/ образът на Люцкан

  • трагикомичното като водеща характеристика на образа от началото до края на разказа:
    • облеклото /редингот и цилиндър/;
    • подигравките на младежите;
    • случват му се и неприятни, и трагични неща, които героят сякаш не разбира, живеейки в своя полуреален – полуизмислен свят
  • „птичка божия” – свързва се с библейския символ на чистите души

 

в/ светът на Люцкан

  • напълно единен, хармоничен и безконфликтен;
  • „направлява” сърдечните дела на града – всекиму дава съответното цвете със съответните думи – според човека и чувствата му;
  • целият „сериозен” свят – светът извън неразумната омая на любовта и цветята – му е чужд и нито Йовковият чудак се стреми към него, нито светът го приема на сериозно;
  • всичко, свързано с Люцкан, се крепи на символни съответствия:
    • неговата професия – продаването на цветя – е в съвършена хармония с душевната му нагласа;
    • неговата любима се нарича Цветана – като цветята, които са най-голямата му любов;
  • в съдбата на Люцкан символите по същество изместват нещата – Люцкан се оказва комичен двойник на инженера:
    • Люцкан живее с отраженията на чуждия живот и получава даровете, предназначени за други – така той „отразява” любовта на инженера към Цветана: „И всъщност, любовта на Люцкана беше само опакито на друга, истинска и сериозна любов”;
    • неговата отличителна дарба също е „имитация” – от инженера той научава изкуството да тълкува значенията на цветята – оказва се, че по този начин Люцкан предава неговите послания към Цветана;
    • дори „поезията” му – другата отлика на героя, не е оригинална: „Говореха дори, че инженерът не е чужд в създаването на прочутата поема за червените пламъци”.
  • в образа му е заложен моделът на онзи невинен персонаж, който минава през света, без да може да се омърси от злото и покварата в него – едновременно жертва на законите на обществото, без всъщност да ги проумява, и трагичен победител, съхранил своя различен свят;

 

г/ войната и Люцкан

  • единствената промяна, която войната внася в душевния му мир, е, че тя внася в него нови символи:
    • на мястото на цветята идва дървеният кръст, пришит на фуражката, а поемата „Люцкан гори в червени пламъци” бива заменена от речта за кръста и полумесеца;
    • във военния живот Люцкан среща и беглия аналог на Цветана – момичето, което му подарява бялата хризантема /предназначена, разбира се, за друг – за капитана/;

 

  • страда физически от непосилните за него походи, болести и глад, но това не поражда съзнателна реакция у героя, той по-скоро се учудва, отколкото съпротивлява;
  • пътят на Люцкан през войната – като унес;
  • Люцкан има едно безнадеждно силно пристрастие, през което разчита всички житейски ситуации и което го води в най-тежките моменти – цветята: „Не разбираше как беше попаднал тука и къде отива. Войната доскоро го увличаше, помнеше и разбираше най-вече началото и, оня шумен и незабравим празник, когато от всички страни се сипеха потоци от цветя, грееха на слънцето, говореха на своя чуден и тайнствен език. Това беше хубаво и весело. Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана… Едно беше ясно за него: миналото”.

 

д/ смъртта на Люцкан

  • смъртта му – като невинна жертва; неговата смърт напомня повече убийство на дете, отколкото смърт на войник;
  • в смъртта обаче Люцкан за миг заживява реален, несимволичен живот;
  • бялата лайка, която вижда, умирайки – единственото цвете, което не е разчетено в текста;
  • поантата на творбата – контрастът между любовния устрем на Люцкан към стръкчето бяла лайка и думите на полковника: „Като че да би могъл да стане, отново би полетял към врага…”:
    • за първи път неговият жест е разбран стандартно, и разбира се – погрешно;
    • приравнен към света на другите;
    • клишираната мисъл на полковника – Йовков за пореден път внушава контраста между бездушната, нечовешка реалност на войната и непригодната за нея човешка същност

„Песента на колелетата” – Йордан Йовков

 

  1. „Песента на колелетата”

 

а/ първа публикация на разказа – 1924 година в сп. „Златорог”

 

  • 1926 година – разказът влиза в сб. „Последна радост”, който по-късно Йовков преименува „Песента на колелетата”

 

б/ събирателен за Йовковата „философия”

 

  • човекът и неговото битие са представени чрез централните за Йовков ценности – красотата и доброто
  • смисълът на човешките преживявания, търсения, страдания е открит в идеала на хармонията

 

  1. Особености на Йовковото повествование в „Песента на колелетата”

 

  • в събитийно отношение – сюжетът е опростен /овдовялата дъщеря на майстора на круци Сали Яшар се жени повторно за нощния пазач Джапар, чиято любов е отхвърлила някога/;
  • Йовков не поставя сюжетния акцент върху женитбата, а го пренася върху най-статичния пласт от разказа;
  • Истинското събитие се оказва проглеждането на Сали Яшар за себапа – „доброто дело”, което може да направи на хората – това е неговото откритие за красотата и доброто, на които той е способен;

 

  1. Образът на Сали Яшар

 

а/ проблемът за самопознанието на героя, за помиряването му със собственото си битие, осмислянето на всичко, което му се случва, като част от някаква безкрайна и хубава хармонична цялост

 

  • това търсене е подсказано и от детайлите в представянето на персонажа
    • той е „мъдрец” – „…правеше каруци, но имаше вид на мъдрец…” – в началото на разказа, а в края – „Мъдрец наистина беше Сали Яшар”;
    • есенцията на тази мъдрост е събрана в извода: „…с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората” – аналогия с възгласа на Моканина от „По жицата”: „Боже, колко мъка има на тоя свят, боже”;

 

  • символни ситуации в сюжета – в тях може да бъде открита митично-приказната логика на развитието на героя: ритуалната смърт преди инициацията, преди „прераждането” му за нов живот, преди преминаването му в по-висш етап на битието:

 

  • героят от началото на разказа – обречен на своите спомени, на своето пребиваване в миналото и настоящето;
  • „себапът” изглежда невъзможен – той не може да реши дали това да бъде чешма, кладенец, мост, хан;
  • героят стига до вътрешен застой, който наподобява смъртта;
  • идва и тежкото заболяване на Сали Яшар;
  • развръзката:
    • първа идва красотата – връща се дъщеря му Шакире;
    • следва осъзнаването на доброто: Джапар разказва на Сали Яшар как жената и децата на Чауша, когото всички мислели за мъртъв, познали, че той се завръща, по песента на каруцата му;
    • идва голямото откритие, което възцарява мир в душата на майстора: „…каруците, дето ги правиш, себап са…” – казва Джапар;

 

б/ красотата, доброто, хармонията – различните лица на житейския смисъл, който Сали Яшар търси – постигнати са чрез централната тема на разказа: дарът

 

  • талантът на майстора е „божа дарба”: „Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи.”;
  • дарбата на Сали Яшар е сравнена с дарбата на лечителя, връщащ болните към живота – така и е придаден смисъл, който далеч надхвърля естетическото удоволствие от песента на колелетата т.е. радостта за душата е същото, което е здравето за болното тяло;
  • дар е и красотата на Шакире – и за нея самата, и за другите;
  • дар е и любовта на Шакире към Джапар – под нейно въздействие той, който е решил да не се жени, излиза от мъката и самотата си, защото „има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”;
  • дарбата е осмислена в текста и на едно по-високо равнище, отвъд естетическото: тя е чудо и прави чудеса;
    • в този план майсторът вижда и законите на собствените си живот и смърт: „Той не умира, защото, както сам казваше, смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко и се надяваме”

ЦИКЪЛЪТ „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ“

„Старопланински легенди” – Йордан Йовков

  1. Художествен замисъл и реализация на цикъла

 

а/ замисъл

  • 1910г. в сп. „Просвета” Йовков публикува разказа „Овчарова жалба” с подзаглавие „Старопланинска легенда”;
  • 14 години по-късно, когато Йовков е в Букурещ, той решава да напише сборник с легенди; / Идеята му е подсказана от превода, който Дебелянов прави на Анатол Франс на „Изворът на света Клара”. Тази книга съдържа 10 легенди, като всяка легенда започва с мото, взето от древни автори. Йовков решава да заимства модела. И когато се връща в София, той отива при Цонко Попов, който обаче не може да му помогне. Така че Йовков пише на учителя Данаил Константинов с молба да му помогне при подбора на мотата, като му предложи легенди, в които има нещо загадъчно и особено./
  • Разказите са подредени в строго определен ред в пет двойки:
  1. „Шибил” и „Кошута”
  2. „Най-вярната стража” и „Божура”
  3. „Юнашки глави” и „Постолови воденици”
  4. „Индже” и „Овчарова жалба”
  5. „През чумавото” и „На Игликина поляна”

/ Йовков пише: „От този ред може да се промени само мястото на

  • „Овчарова жалба”, при това не да се мести, а да се махне, защото епилог е „Игликина поляна”/

 

б/ дешифриране на Йовковия замисъл

  • сполучливо наблюдение прави Владимир Василев – според него Йовков първо замисля плана на цялата книга, а после разполага отделните разкази. Кой тогава е обединяващият знак?
  • и в десетте легенди ЛЮБОВТА се среща като сюжетен център – при това тя е разбирана много широко – и като ДОБРОТА,  и като НРАВСТВЕНОСТ;
  • в двойките легенди едната винаги е свързана с хайдушкия живот, а другата – с мирния живот и непременно е за красива жена; /Само в четвъртата двойка има нарушение на този ред – и двете легенди, „Индже” и „Овчарова жалба”, са за хайдути./ т.е. получават се пулсации – пресъздава се ту хайдушкия живот, ту идиличния селски живот;
  • епиграфите, които предхождат всеки разказ от „легендите” на Йовков, са свидетелство за целенасочения му художествен план: да синтезира песенно-баладичния дух с устната легенда; /След идилиите на П.Ю.Тодоров това е един втори етап в литературно-художествената естетизация на фолклора в българската проза. И тук виждаме как жанрът на късия разказ, който в тази книга бележи някои от своите съвършени образци, се ражда от своеобразната лично-художествена обработка на фолклора./

 

  1. Отношението на Йовков към историческото минало
  • не се придържа сляпо към историческата истина, а майсторски защитава художествената правда;
    • Пример: за разказа „Шибил” източниците са два: народната песен за Дженда от Градец и разказът за циганина и разбойника Шибилоглу Мустафа. Шибил върлува в Сливенския балкан през втората половина на 19 век. В документ за него от 1853 г. съвременниците му го рисуват среден на ръст, дебеловрат, енергичен и буен, свадлив. А Йовковият Шибил е без оръжие, в синьо сукно, висок, малко отслабнал, малко почернял, но красив. Тоест при Йовков образът на Шибил е скроен по друг начин – Шибил вече покорява не със силата на оръжията, а с мъжествената си красота.

 

  1. Персонажи в „Старопланински легенди” – основните образи са два: на хайдутина и на красивата жена

 

а/ Шибил и Индже

 

  • Индже
    • от изедник той става закрилник на народа;
    • в неговата лична драма се оглежда драмата на целия народ;
    • той едва започнал да се променя и да бере плодовете от тази промяна, когато е убит;
    • смъртта му не е индивидуална трагедия, а е общонародна скръб, защото той вече е станал народен закрилник, но и защото в личността на Индже народът е обективизирал себе си и своите въжделения;
    • за разлика от Шибил, Индже е почувствал въжделенията на народа като свои – при него промяната е възможна единствено чрез допира с народа;
  • Шибил
    • смъртта на Шибил остава в тесния свят на индивидуалното битие – ако Индже има значение чрез другите, то Шибил има значение сам по себе си – като пример за красива смърт;
    • при Индже внушенията са от мащабен исторически характер, а при Шибил те са от чисто естетически характер;
  • чрез двамата:
    • Йовков осветлява същностни страни в националния характер на българина: и двамата са силни характери, със силни страсти и възвишени копнежи;
    • и двата образа Йовков издига до границата на фантастичното – те са земни, но в същото време и романтично мечтателни, заради което  и изображението им граничи между реалното и легендарното, то непрекъснато се смесва и прелива.

 

б/ женските образи в „Старопланински легенди”

 

  • всички жени до една са хубави – това е един вид езическо преклонение пред женската красота;
  • когато красотата е у една жена, красотата може да бъде и сила т.е. да извисява, но може да причинява и разруха;
  • всички страдат, защото са се доверили на сърцето си или пък са повярвали на другите – с изключение на Дойна всички останали плащат цената на разбитите илюзии;
  • красотата на Йовковите героини не е само външна – красотата им е и в техния морал и етика;

 

  1. Основни теми и мотиви

а/ „Старопланински легенди” – книга за любовта и смъртта, за тяхното странно преплитане в човешкото битие – темата на всички разкази е магичната сила на любовта и следващата я като сянка смърт

 

б/ любовта присъства:

  • и като пречистваща и извисяваща сила,
  • и като прераждане,
  • но и като тъмна и греховна стихия

 

в/ във връзка с любовта в тези разкази Йовков разгръща целия етичен цикъл на битието: изкушението, греха, вината, страданието, свестяването, изкуплението, възмездието

 

г/ Йовковият култ към красотата

 

  • доминират ЕСТЕТИЧЕСКИТЕ внушения;
  • красотата и страстта живеят НАД греха;
  • любовта е не само НАДБИТОВА, но тя е и НАДЕТИЧНА, тя е над „доброто и злото”, над „греха”;
  • естетизираната любов води:
    • и към грях, и към изкупление;
    • и към заслепение, и към просветление;
    • и към мъдрост, но и към наивност;
    • може да бъде и наказание, и прошка;
    • но може да бъде и съдба, защото в нея има нещо неминуемо като смъртта;
    • но – тази любов стои и над смъртта

 

 

 

 

„Шибил” – Йордан Йовков

  1. Преобръщане на традиционния модел за героичното в българската литература
  • слиза от планината, за да захвърли хайдушките дрехи, и то заради жена;
  • губи хайдушкото си героично име – от майка си е назован Мустафа;
  • доброволно се предава;

 

!!! Сравни с Ботевия герой: героят се стреми към Балкана, нарамва пушката, сбогува се с либето и поема пътя на борбата.

 

  • Йовков търси героиката не в патриотично-национален, а в индивидуално-психологичен план.

 

  1. Шибил преди срещата с Рада

 

а/ опонент на света „долу”, в полето

б/ тривиалният свят е тесен за неговия порив към волен живот, юначество и сила

в/ светът „горе” – цари нравствен хаос, Шибил е разбойник

  • Нарушена хармония между етичните и естетичните импулси

 

  1. Внезапната среща с Рада – започва процес на синхронизиране между етичните и естетичните стремления

 

а/ Шибил разбира, че светът „горе” не е истинско царство на свободата и красотата

б/ знаци на духовното разколебаване у героя

  • за разбойниците Рада е плячка, но за Шибил – не;
  • разбойниците гледат алтъните на Рада, а Шибил – лицето и /естетическа проява/

 

в/ тоталното отчуждение на Шибил и от двата свята: светът „горе” не може да бъде царство на свободата, защото налага забрана на правото за любов

  • ярка пространна метафора: „Шибил изпрати жените до края на гората, където вече започва полето” – краят на гората и началото на полето е не само пространство, но е и екзистенциалната граница, символизираща междинно ничията среда, в която се озовава героят

 

г/ срещата с красотата – съдбовна за Шибил

  • красотата като регулатор на нравствеността;
  • красотата като катализатор на духовната промяна;
  • сила, тласкаща героя към промяна на досегашната си социална самоличност

 

  1. Максимална естетизация на сцената на втората среща на Шибил с Рада

 

а/ създава впечатлението, че красотата ще извърши отново чудото – веднъж превърнала разбойника в смирен и почтен човек, тя ще умилостиви дебнещите го в засада съселяни, ще спомогне да му се опростят греховете

 

б/ подвластен на красотата е отново само индивидът, но не и групата /сравни с отношението към Рада на Шибил и на останалата част от бандата му/

  • думите на бея „Какъв юнак! Какъв хубавец!” – въвеждат идеята за неподсъдността на красотата, за физическата хубост като знак за духовно обаяние;

 

  1. Смъртта на Шибил

 

а/ кулминационен момент, в който грешникът постига духовно единение със себе си

 

б/ израз на несъвместимостта на романтичното – на любовните копнежи, с битовата проза на живота

  • забранената любов между чорбаджийската щерка и обирджията не може да има реализация

 

в/ доказва, че човек с изключителни физически и духовни възможности не може да се вгради в обикновения свят

 

г/ въвежда идеята за изкуплението на греха

 

 

„Индже” – Йордан Йовков

  1. Героичната тема в „Старопланински легенди”

 

а/ самостойно представена като ядро на цикъла

 

б/ обект на изображение не е съвремието, а легендарното минало – края на 18 век до 70-те години на 19 век, кърджалийските набези, хайдутството и т.н.

 

в/ интерес към духовната същност на човека, без тя да бъде определена от националноисторически фактори

 

  • историческата проблематика е трансформирана в нравствено-психологическа;
  • героичното не е функция на едно чисто патриотично понятие за героизъм /подвизите на Индже са само фон на една вътрешна човешка драма т.е. историческото е фон на екзистенциалното/;
  • основни конфликти са колизиите на човешкия дух в борбата за себепостигане, за намиране на единение със себе си;

 

  1. Мотивът за нравственото прераждане – ядро на разказа „Индже”

 

а/ драмата на духовното себепостигане – разкрита като сложен психологически процес

 

б/ катализатор на промяната – не е внезапно пламнало чувство /”Шибил”/, а мъчително пробуждащата се съвест

 

в/ сблъсъкът е у героя със себе си и именно в борбата със себе си Индже е образ, който търпи трансформация

 

г/ две фази на духовно самоусещане и присъствие на героя

 

  • първи период

 

  • живее в нравствен хаос /както и Шибил/, защото естетическите му импулси нямат морално предназначение;
  • давайки безконтролна воля на себичните си инстинкти, героят стига до разруха, до греха;
  • Индже – най-грешният сред грешниците в целия цикъл, защото извършва и кръвен грях /съсича детето си/, и любовен и семеен грях /отблъсква от себе си Пауна/, съгрешава и към приятеля си /посяга на този, който му е спасявал живота/, а наред с това – има грях и към своя народ – превърнал се е в негов мъчител;
  • скъсал кръвни, родови и народностни връзки, Индже е обречен на самота;

 

  • нравственото събуждане на Индже – настъпва, когато героят осъзнава своята тотална самота

 

  • чувството за самота се трансформира в чувство на вина;
  • причини за разколебаването – съзнанието за сторения родов грях;
  • сцената на срещата на Индже с дядо Гуди от Чукурово – повратен момент в прозрението на героя за безсмисления си живот /старецът му подсказва истинското предназначение, за което е призван – внушава му, че за неговото юначество, красота и сила подхожда да бъде народен закрилник/;

 

  • втори период – Индже в ролята на духовен закрилник, утвърдил се в народното съзнание като пример за юначество и доброта /народните песни акцентират върху този период/

 

  1. Пътят на Индже към себе си

 

  • анатемосването на Индже – означава, че той не различава доброто от злото /убиването на попа говори за угризения/;
  • изживяването на Индже при срещата с жените, когато е изоставен от дружината си /срещата е на нивата – завръщането на Индже към земята, към корена/; добрата дума и доверието – първата усмивка на лицето на Индже;
  • първата сълза, пролята от Индже в живота му /когато чува песента за себе си/ – актът на прераждането е завършен; Индже достига до идеята, че делата на човек трябва да бъдат за другите;

 

  1. Смъртта на героя – кодира сблъсъка между идеята за злото и неговото максимално изкупление

 

а/ Йовковият хуманизъм не е християнско всеопрощение и милосърдие – Йовков разбира своя герой, но не му прощава

 

б/ мотивът за възмездието, разработен чрез идеята за човешкия самосъд

– Пауна прощава на Индже, но Индже сам не прощава на себе си: „Много майки съм разплакал… дойде и моят ред”

Read Full Post »

Елисавета Багряна – жизнен и творчески път

1.Биография

-родена 29 април 1893г. в чиновническо семейство в София;

-първи стихове, когато живее със семейството си в Търново;

-основно и гимназиално образование – в София;

-1911-1915г – славянска филология в СУ

-1915г. – „Вечерна песен“ и „Защо“ – първите ѝ отпечатани стихотворения в сп. „Съвременна мисъл“;

-1915-1919г. – гимназиална учителка във Враца и Кюстендил;

-1921г – връщане в София и активно включване в литературния живот;

-сътрудничи на „Вестник на жената“, в. „Лик“, сп. „Съвременник“, „Златорог“ и др. ;

-1927г. издава първата си книга „Вечната и святата“;

-1919г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев и ражда син;

-Елисавета Багряна и Боян Пенев;

-Елисавета Багряна и Александър Ликов;

-Елисавета Багряна и участието ѝ в процеса за защита на Никола Вапцаров;

-умира 23 март 1991г. В София;

2.Творчество:

-през очите на жената;

-предметност, сетивност, промяна на стереотипите, внимание към родното, към връзката на човека със земята;

-обожествява телесните форми, но не пренебрегва духовното;

-духовно и социално разкрепостяване на жената;

-утвърждаване на жената творец;

-утвърждава модерните обичаи и традиции като ги осъвременява;

-една от първите, които въвеждат: стихията на морето, интериора, стайно-предметния свят;

-множество български пейзажи, но и многообразие от чуждестранни предели;

-широка емоционална гама – от радостта до скръбта, и пълен човешко-биологичен цикъл – от младостта до старостта;

2.1.Стихосбирки:

 

„Вечната и святата“ (1927)

„Търкулната годинка“ (1931)

„Звезда на моряка“ (1931)

„Сърце човешко“ (1036)

„Пет звезди“ (1953)

„От бряг до бряг“ (1963)

„Контрапункти“ (1972)

„Светлосенки“ (1977)

„На брега на времето“ (1983)

 

3.Основни мотиви в лириката ѝ:

а) стремеж към свобода и готовност тя да се отстоява;

б) любовта в поезията на Багряна има различни лица: страдание, възторг, тъга, очакване, екстаз. Любовта в лириката ѝ е синоним на свободата;

в) сливане на човека с природата, което универсализира човешкото изживяване;

г) мотивът за откривателството, за пътешествието;

д) мотивът за родовата принадлежност;

е)мотивът за порива на жената към свободна изява

4.Домът и пътят в поезията на Багряна:

а) Домът в качеството си на съкровено човешко пространство е поставен на изпитание. Той е символ на недостиг, липса.

б) Пътят е образ алтернатива на затворените пространства – символ не само на любопитството към света, но и на пътуването към себе си.

5.Темата за родината:

а) усещането за връзка с фолклорната традиция носи цикълът от „Вечната и святата“. „Старонародни образи“ – това са гласовете на традицията;

б) отделните творби в цикъла са изградени върху остроконфликтни ситуации, изправящи героинята на границата между живота и смъртта;

в) за разлика от фолклорните текстове стиховете на Багряна се отличават със своя психологизъм;

г) родината в поезията на Багряна се разбира като родово време, родова памет, родова кръв, които никой не може да заличи или да ти отнеме;

6.Лирическата героиня:

-волна и смела; пътешественица, търсеща чудесата на непознати земи; отсотяваща себе си; бунтуваща се срещу ограниченията на патриархалния бит и традиция; женствена; своето осъществяване намира в любовта; свободолюбива; непокорна; вечната и святата;

7.Образни двойки в поетиката на Багряна, които за разлика от досегашната българска литература, при нея съществуват в единство:

 

тяло – дух

старо – ново

родно – чуждо

село – град

природа – техника

примитив – култура

земя – небе

твърд – море

отиване – завръщане

мечта – спомен

извисяване – пропадане

криле – корени

простор – дом

движение – покой

планина – поле

младост – старост

светлина – мрак

ден- нощ

утро – вечер

миг – вечност

близко – далечно

радост – тревога

покорност – непокорство

гълъбица – кукувица

безверие – вяра

грях – святост

  1. Стихът и езикът в произведенията на Багряна:

-витален, сетивен, достигнал естествените интонации на човешкия говор;

-често се използва белият стих;

-фолкоризми, но и нова урбанистична лексика;

Елисавета Багряна – творчество. Лицата на жената.

І. Текстовете на Багряна

  • пресъздават жадно преминаване през живота;
  • спонтанни, естествени в своя помисъл, но и в своя изказ;
  • поезия, която трудно може да бъде отнесена към някаква конкретна естетическа тенденция.

 

ІІ. Лицата на жената в поезията на Багряна – разкрити в модернистичния бунт; различните лица изразяват една и съща духовна нагласа, една и съща женска душа

 

  1. „Кукувица”

 

а/ представя жената, която въстава срещу вековни традиции, утвърдени от „мъжкото” общество

 

б/ модерният бунт

  • Размяната на социалните роли на мъжа и жената като ключов механизъм за представяне на модерния бунт:
    • Мъжът е този, който мечтае за дом, за улегнал и спокоен живот;
    • Жената противопоставя своя свободен живот на общоприетия бит: „…няма нивга аз гнездо да свия…”;
    • Съдбата на жената е неин личен избор, а мъжът, който по право в патриархалното общество е този, който избира, е абсолютно безсилен, лишен от възможността за избор: „…залудо пилееш дни и нощи…”;
    • Мъжът се опитва да върне любимата си чрез магии – в противовес на традиционното схващане, според което при нещастна любов това е типично женска мярка;
    • Стесненият за мъжа свят, изразяващ се единствено в битово-семейния ред – явно противопоставен на безкрая, на света, открит пред жената, която категорично отказва да живее в което и да е затворено пространство /дом, съпружеска връзка/.

 

в/ фолклорни образи и мотиви

  • кукувицата – традиционен символ на свободата, символ, който буди едновременно и упреци, и завист
    • образ, който заплашва сигурността на човешкото съществуване, но и го привлича по силата на някакъв изначален копнеж по волност
  • ведата /вещателката/
    • според фолклора се свързва с прокоба, с лошо вещание и орис;
    • опасно същество, прекрасна изкусителка, която обаче води към гибел
  • бродницата
    • жена с магически способности, надарена с умението да прокобва;
    • правилото „извън нормата”, по което героинята е живяла, продължава да направлява и смъртта и;
    • синтез на свободата и несретите преживе.

 

!!! Говорейки чрез фолклорни мотиви и образи, Багряна задава и опровергава битови и поведенски модели, без обаче да излиза от границата на националната традиция: жизнената си сила тя черпи от изворите на родното.

 

  1. „Потомка” – задълбочава и изяснява проблематиката на бунта срещу догмите

 

а/ чрез друго женско лице – лицето на потомката – Багряна интерпретира темата за противоречията на приемствеността

 

б/ в стилистично и образно отношение творбата е издържана в духа на семейното сказание:

  • прародителските портрети;
  • фамилната книга;
  • родът;
  • заветите;
  • древната кръв;
  • прабабата.

 

в/ емблемите на фамилната памет – представени като несвои за героинята

 

г/ на традиционната родова история героинята противопоставя личния, почувстван разказ за произхода на своята душевност

  • духът на скитничеството, на личния бунт, на битийната свобода става новата родова история в опозиция на статичното фамилно наследство;
  • героинята е потомка на прабабата, която е изключение от традиционния ред – излязла от границите на редното, на правилното т.е. лирическата героиня не се вписва в общоприетия образец, а сама избира представата за рода си, идентифицирайки се именно с отклонението от нормата

 

д/ крайното обобщение на творбата „…аз съм само щерка твоя вярна, / моя кръвна майчице-земя.” – назовава истинската си прародителка – земята

  • първичната свързаност със земята, изначално женското е истинският „корен”, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриархалния морал

 

  1. „Амазонка”

 

а/ обвързаност на сетивното ликуване с митологичната схема на поверието за жените амазонки

 

б/ общото между героинята на Багряна и жените амазонки – преодоляват правилата на мъжкото общество

 

в/ различие между героинята на Багряна и жените амазонки

  • амазонките са женски род, който живее без мъже, без брак, без любов, а Багрянината амазонка избира за свои покровители влюбените митологични съзвездия Персей и Андромеда т.е. тя не отхвърля любовта

 

г/ бунтът на героинята – не срещу нещо, а за нещо: за откриването и постигането на живота в цялата му пълнота – и с доброто, и със злото; и с духовното, и с плътското; и с борбата, и с любовта

 

  1. Майчините ликове

 

а/ стихотворенията „Вечната” и „Святата” – двете икони в книгата „Вечната и святата”

 

б/ земната Богородица от „Вечната” се оглежда в небесната Богородица от „Святата” – всеки от двата образа носи черти на другия

  • имената на двата библейски символа на майчинството /Мария – Богородица, майката на Исус Христос, и Анна – майката на Богородица/ даряват ореола си на земната жена, която е тъждествена на тях по силата на жертвената майчинска отдаденост
  • „Святата” извървява обратното движение – образът тръгва от „Богородица бледа, / с младенец осиян на колене” – /иконата е описана такава, каквато е в храма – в своя канонизиран покой/; следва – но ти чуваш: „Друг друга любете”- / и над люлката виждаш разпятие…” т.е. Богородица губи иконописния си покой и образът рязко се срива в страданието на земната майка

Елисавета Багряна – биографични бележки, особености на творчеството

  1. Биографични бележки
  • Елисавета Багряна – псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева;
  • родена на 16.04.1893 в София – умира на 23.03.1991 в София;
  • родена в чиновническо семейство;
  • основно и гимназиално образование получава в София (1910);
  • една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907-08);
  • през 1910-11 година учителства в с. Афтане (дн. Недялско, Бургаска област), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена;
  • като студентка по славянска филология в СУ (1911-15) жадно чете българска и чужда поезия и дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков;

 

  1. Литературна дейност
  • през 1915 са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“ (списание „Съвременна мисъл“);
  • в периода 1915-1919 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил;
  • от 1921 година редовно участва в литературния живот:
    • сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и др.
    • окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга „Вечната и святата“ (1927);
    • изявява се и като детска писателка и преводачка;
    • по-късно сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др.
    • от 1952 година е член на ред. колегия на списание „Септември“.

 

  1. Характер на творческата нагласа на Багряна и основни характеристики на творчеството и
  • Елисавета Багряна навлиза в българския литературен живот след I световна война, когато господстващата в предходното десетилетие символистична поезия се измества от един нов поетичен свят – реален и земен, раздвижен от тътена на социалните сблъсъци и устрема към всестранно освобождаване на човешката личност;
  • Първата и стихосбирка – „Вечната и святата” – сред представителните за този преломен период явления.;
    • От една страна, това е най-яркият женски глас, появявал се дотогава в литературния живот;
    • От друга, стиховете на Багряна имат свой характерен облик, който дава основания да се говори за нова тенденция в българската следсимволистична поезия.
  • Елисавета Багряна очертава една нова поетическа територия, чиито основни черти са:
    • апологията /”възхвалата”/ на земното и чувственото;
    • предметизмът и сетивността;
    • опиянението от живота и радостната устременост към предизвикателствата изместват окайването на несподеления Аз, звучало десетилетия в българската поезия.
  • обвързаност с фолклорните образи, теми, лексика и звучене на стиха;
    • текстовете на Багряна са образец на това, как чрез фолклорното българската литература търси своята идентичност след „чуждопоклонническия” период на модернизма: след ксвоето рязко отваряне към световното тя се опитва да съвмести националната специфика с универсалните теми и поетически открития.
  • Още едно характерно явление, с което Багряна се откроява в нашата литература – налагането на СВОБОДНИЯ СТИХ /стих, чийто ритъм не е подчинен на определен стихотворен размер и рими/ като бягство от рутината на поетизмите, като разчупване на поетическата форма и доближаване до естествения, живия език.

 

  1. Стихосбирки

– „Вечната и святата”

– „Звезда на моряка”

– „Сърце човешко”

– „Пет звезди”

– „Светлосенки”

– „Контрапункти”

– „На брега на времето”

 

Read Full Post »

Атанас Далчев – биография

1.Родно място, семейна среда, творчески събития, убеждения, идеология          

                                                     

– роден на 12 юни 1904 г. в Солун като второ дете в семейството на прависта Христо Атанасов Далчев и Виктория Матеева Дишмова

 

– записва се с класически профил в Първа мъжка гимназия (днес Първо СОУ)

 

1921г. дебютира на творческата сцена със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия в. „Фар“

 

– година по-късно завършва гимназията и е приет в Софийския университет, специалност философия

    

1923 г. – публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“

 

–  през същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетически сборник „Мост“

 

– през следващите години:

        

– чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и архитекта Чавдар Мутафов се запознава с „новата предметност“ и експресионизма в немското изкуство между двете войни

 

Атанас Илиев го провокира да посвети мигове от творческото си битие на невероятното сьчетание от медицина, психология и рационалност в психоаналитичната школа и последователите и

 

есеизмът, диаболизмът, фантастичното, гротескното са другите имена на универсалността при Далчев

 

1928 година – публикува стихосбирката „Стихотворения“

 

19281929 г. слуша лекции в парижкия университет, където завършва курс за преподаватели по френски език

 

1930 година –  излиза от печат стихосбирката „Париж“

 

– работи като като училищен инспектор на началните училища в София, учител по български език в тогавашната 13-та гимназия, занимава се и с преводаческа работа

 

– завършва курс за преподаватели по френски език към Сорбоната

 

– през 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария

 

  • 1941 г. – назначен е за директор на І прогимназия „Христо Ботев“
  • 1943 г. – ражда се синът му Христо и Далчев издава новата си стихосбирка — „Ангелът на Шартър“, в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения
  • владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда творби като „Братовчедката Бет“ на Балзак, „Басни“ от Лафонтен, „Червено и Черно“ на Стендал, разкази на Чехов, съвременни испански поети, лирика на Хьолдерлин и др.
  • 1952 г. – Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор на списание „Пламъче“. Назначен е официално за негов редактор едва през октомври на идната година
  • едва през 1956 г. започва да пише отново, а през 1965 г. публикува „Стихотворения“
  • 1972 г. – излиза сборникът „Балкон“, съставен от приятеля му Радой Ралин
  • по време на творческото си мълчание създава сборника поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев.
  • 1974 г. – на руски език излиза том избрани негови съчинения
  • същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – ІІІ степен
  • лятото на 1977 г. – пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното за творческия му път
  • сред по-забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, и др.
  • Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.
  1. Творчество                                                                                 
  • творчеството на Далчев – превеждано на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници

 

а/стихосбирки: 

 

                                   

 

 

 

 

 

 

 

б/статии:                                                                                                                                   – „Нашата критика

 

в/есеистика:

 

ФРАГМЕНТИ”- из сборника с размисли и впечатления на Атанас Далчев

Атанас Далчев – „Болница” 

1.Ролята на заглавието

 

– произведенията на Далчев имат кратки заглавия, означаващи предмети

 

– заглавието заявява предпочитанията на поета към реалистичната образност, чието изграждане започва още с първото внушение

 

– стихотворението е част от едноименната стихосбирка на поета, издадена през 1926 година

 

2.Теми и мотиви в стихотворението

 

– на мястото на романтичната чувствителност включва мотивите за болестите, бедността, вътрешното отчуждение от собственото съществуване

 

– депоетизира човешките отношения

 

– използва странни обекти – прозорци, врати, огледала, портрети, балкон, болница

 

– основното чувство, което излъчват предметите е безутешност, страдание

 

– стихотворението”Болница” може да се разглежда като модел на света, в който има едно състояние и движение – към смъртта

 

– болницата при Далчев не е възможност за оздравяване, а преход към смъртта

 

3.Традиционното символно значение на белия цвят в творбата

 

– символното значение на цветовете е нетрадиционно – белият цвят, който традиционно означава надежда, красота и безсмъртие, при Далчев носи характеристика на безнадеждност;

 

– той е символ на неизживяния живот;

 

– бялата варосана зала на градската болница е топос на обречеността, на мъртвилото;

 

– белите легла и стените, белите покривки разширяват цветовото пространство на застиналия ужас от смъртта;

 

– белият цвят е символ на изчистеното от тленност страдание, то е символ на неизживения живот;

 

– в стихотворението „Болница” отсъства философската идея, присъща на други Далчеви творби, че смъртта отваря вратите на бродещия човешки дух, пространството на безкрайната човешка свобода

 

4.Значение на останалите цветове в стихотворението

 

а/символно значение на жълтия цвят

 

сред ледено-бездушната белота на мъртвилото в болничната стая се появява единственото цветно петно в графичния рисунък: ”…тъмножълтият цвят на студената зимна мъгла”

 

– жълтият цвят на мъглата носи смисловия знак на ужаса

 

– разширената определителна знаковост на мъглата внушава физическо усещане за задушаване, мъчителност, борба за въздух и живот

 

б/символно значение на черния цвят

 

– черният цвят традиционно регламентира драмата в човешките преживявания

 

– Далчев постига изразителен паралелизъм между човешкото тление и това в природата: ”Тез черни ръце връз прострените бели покривки / като черни оголени клони  на зимния сняг,…”

 

– черните клони са предизвестие на смъртта

 

5.Ролята на прозореца като устойчив символ в Далчевите стихотворения

 

– единствено прозорците  – граничната преграда между затвореното и отвореното пространство, отново чрез подсилване на грозното и зловещото/”със петна от мухи и с бразди  от прахът и  дъждът”/ допускат отграничаването на съдбата човешка „вътре” от тази „отвън”

 

– в това стихотворение липсва каквато и да е алюзия за път към живота, за път към спасение от света на мъртвината

 

  1. Мястото на стихотворението”Болница” в Далчевата стихотворна традиция

 

– в стихотворението „Болница” очертанията на вечността  са маски,  зад които се улавя метафизичният подход към битийните тайни

 

– Далчевата философия за света клони решително към екзистенциалистките идеи. Философ по образование, поетът познава добре и идеалистическите идеи, и Шопенхауеровата  теза за смъртта като „истинска цел на живота”. Поради това поетичната творба „Болница” е „врата” или „прозорец”, или „огледало”, ако си послужим  с Далчевите предпочитани вещно-образни детайли, към познанието и съждението, че смъртта, сграбчила човека, телесната му обвивка, гниещата плът, в крайна сметка не е достигнала душата. Този извод лесно се потвърждава и от други произведения като „Камък”, „Метафизичен сонет” и „Дяволско”. 

 

 

        

Атанас Далчев – стихотворението „Камък”

 

 

1.Ролята на вещите в творчеството на Атанас Далчев

                                                 

 – овеществяването на човека е проблем, който Далчев изследва

 

– разгадаването на взаимоотношенията човексвят, преоткриването на простите истини за човека и света той постига по сложен интелектуален път

 

2.Стихотворението „Камък”- път към загадката на битието

 

 – в стихотворението „Камък“ в типична за световноизвестни философи субстанция Далчев търси загадката на битието: „Камък, истината в теб прозрях:/вечно и свето е само мъртвото,/живото живее в грях.                                                                                          – стремежът към съвършенство определя категоричното отрицание на реалността като несъвършена, а оттам и на човека;

– лирическият герой трудно се примирява с живота такъв, какъвто е;

– той съзира в материалността на света заплаха за човешката духовност;

3.Живота и смъртта в Далчевото стихотворение.

а/живата природа;

– тя се изменя, остарява, загубва своята стойност и святост;

– причината за това е,че живата материя е унищожима;има плът и червеи,които да я гризат: „Съвестта и хилядите червеи /никога не те гризат”;

б/камъкът – символ на мъртвото;

– използва камъка като символ на нетленността;

– той е натоварен с негативно значение;

– не греши, не ражда, не е роден, но и не живее;

– той е свят и затова са го използвали за изграждане на идоли и богове;

4.Внушенията на автора. 

 – лично изстраданото познание довежда лирическия герой до копнежа по непосредственост и реабилитация на живота в цялата му чувствена прелест;

– драматичният конфликт против и за материалното в живота завършва с примирение между мислите и чувствата, с приемане на нещата, каквито са;                                           – затова в творбите си поетът отхвърля светостта на мъртвото, за сметка на живия, грешащ, звънък живот ;  

– стихотворенията на Далчев са защита на човешката уникалност, защита на незаменимия човешки порив към съкровеното, споделимото, естественото, без който се изгубва смисълът на съществуването;

 

Далчевото стихотворение „Книгите”

 

  1. Присъствието на Атанас Далчев в литературата на 20-те години

 

– Атанас Далчев заявява своето присъствие в националната ни литература през 20-те години на миналия век – време на модернистични търсения, изразяващи се в дистанцирането от символизма и завръщането на словото към изначалната му първичност и сетивност.

 

– с веществената плътност и материалност, с предметността на поетическия си свят творецът философ е неделима част от естетическия прелом на 20-те години на ХХ век

 

– за разлика от останалите творци през този период Далчев е песимистичен с прозренията си за абсурдността на тленното човешко съществуване

 

  1. Значения, кодирани в паратекста /заглавието и посвещението/

 

а/основен проблем в стихотворението

 

  • проблемътът за познанието, за книгите и умозрителния интелектуален опит

 

  • цивилизацията носи познание, което обаче носи умора и самота и трагично осуетява срещата на човека със смъртта

 

  • книжното знание се оказва мъртво и умъртвяващо; то отчуждава човека от другите и подменя истинското живеене с фикционалното битие на чуждия опит и чуждото слово

 

  • заглавието насочва към основната тема

 

  • посвещението/”На К.Гълъбов/ щрихира контурите на един мълчалив диалог с приятеля ерудит, посветил се на общуването чрез книгите /К.Гълъбов е основоположник на лит.кръг „Стрелец”, в който участва и Далчев/

 

б/ жанрова особеност на текста

 

  • лирическият Аз в стихотворението е четящият човек, осъществяващ себе си чрез книгите и драматично осъзнаващ отчуждението си от живота и от хората

 

  • в този смисъл можем да определим и жанра на поетическия текст като своеобразна елегична изповед равносметка за едно изтляло сред книгите съществуване

 

3.Основна смислопораждаща опозиция в поетическия текст

 

проблемът за самотата, за трагичната изолация от пулса на битието е смислопораждащ в стихотворението

 

– основната опозиция е „култура – природа”, „натрупана ерудиция – първична неизкушеност”

 

  • интелектуалецът, самозатворил се в света на чуждия опит, „самозазидал се” сред книгите, е останал извън руслото на живота

 

„Пред мен е книгата разтворена/и денем, и нощя;/все сам, аз не познавам хората,/не зная и света.”

 

  1. Време и пространство /хронотоп/ в творбата

 

– художественото пространство е максимално свито, затворило човека в малкия свят на интелектуалното съществуване и изолирало го от големия , където са другите хора, истинските страсти, движението и промяната

 

– времето е циклично, монотонно и безсъбитийно, застинало между страниците на книгата – не живяно

 

– създава се усещането за едно несъстояло се човешко съществуване, в което значещи са не присъствията, а отсъствията

 

  1. Проблемът за изплъзващия се живот и за познанието

 

човекът на цивилизацията копнее по изгубената си естественост, горчиво страда заради безследно отминалите дни, заради изплъзващия му се Живот

 

– четящият подменя един свят с друг – „Години да четеш за чуждия/живот на някой чужд,/а твоят, никому ненужен, да мине глух и пуст.”

 

– помъдрелият открива пустотата на битието

 

– в подтекста се чете копнеж по простичките житейски радости

 

  1. Приносът на Далчев в интерпретацията на темата за познанието и ерудицията

 

според една популярна метафора” книгата е прозорец към света”, изглед към познанието; при Далчев обаче книжното познание означава мъртвило;

 

– то закрива ”прозореца” към истинския свят и неговите простички ежедневни радости

 

– в далчевската интерпретация на ерудицията се откроява обаче и една своеобразна двойнсвеност; книжното познание е квалифицирано като мъртво и умъртвяващо , от една страна, но е видяно и кото своеобразен наркотик, обсебващ човека, от друга; това е своеобразна интерпретация на мисленето на модерния човек, раздвоен между благата и бремето на цивилизацията;  

 

Атанас Далчев – стихотворението „Къщата”

 

 

1.Същността на Далчевия предметен свят в стихотворението „Къщата”.

 

а/  ролята на заглавието

 

– типично по далчевски заглавието е кратко и означава предмет

 

  • въвежда читателя в темата и подготвя за възприемане на предметната образност

 

б/ демонични предмети в творбата

 

– чрез системата от „демонични предмети“, характерни за диаболизма – огледало, портрет, спрял часовник, Далчев отразява психологическата атмосфера на градската действителност от 20-те години и проблемите на модерното съзнание

 

светът е видян в най-оголената му вещественост

 

  1. Лирически герой в стихотворението

 

неизвестен наемател; вратата е затворена;

 

– внушена е идеята за някакъв призрачен наемател, който се е завърнал от отвъдното

 

– лирическият герой разказва за среднощното си преживяване

 

3.Настроение на стихотворението

 

– мрачно и тягостно

 

– внушено от идеята за свръхестественото

 

4.Нефункционалните вещи , носещи идеята за разруха

 

– вратата е затворена: ”затворена е всякога вратата”

 

– стаите са мрачни; водостоците – счупени; сивите стени – влажни

 

5.Езикови изразни средства

 

а/ авторът внушава идеята си чрез олицетворения:

 

  • „мракът спи и през деня във стаите”;

 

  • „дъждът гризе мазилката и бяга”;

 

  • „писна ненадеен вятър”;

 

 

  • създава се тягостно настроение; вещите изземват функциите на хората, защото персонаж на практика липсва; той само е загатнат;

 

б/ сравнения

 

  • „…и като пот по челото на болен /по сивите стени избива влага”

 

  • „…и черна сянка дълга като копие,…”

 

  • сравнява хора и вещи, като по този начин ги уподобява

 

  1. Предметността и човешкото съществуване

 

 – образите в стихотворението се повтарят и преплитат, за да разкрият абсурда на човешкото съществуване

 

предметността от една страна е реабилитация на човешките сетива след символистите, но от друга се засилва усещането за преходност на битието

 

преходността е усилена чрез тленността – „мъртвия, / когото преди девет дни заровиха.”

 

нагледността скрива истината –  образите врата, прозорец, носят семантиката на граничност

 

– предметността внушава идеята за относителността, за неустойчивостта на битието

 

Атанас Далчев – „Стаята”

 

 

1.Ролята на заглавието

            – най-страшната форма на деперсонализацията и изчезването на лирическия субект е поетическият образ на стаята без обитател от едноименното стихотворение на Атанас Далчев

 

– топосът /стаята / е зададен паратекстово чрез заглавието и е разгърнат в творбата чрез елементите си – врати, ъгли, стена, под – при това всички в дефинитивна форма – като познати и единствени, следователно – субективно изживени

 

– заглавието е кратко, състои се от една дума и визира реален предмет – то заявява предпочитанията на поета към реалистичната образност, чието изграждане започва още от първото внушение

 

2.Жанр на творбата

  

Далчевите предпочитания към  стихотворната форма

 

– в  жанрово отношение се наблюдава тенденция към доближаване на изказа към този на прозата

 

– отношението между форма и съдържание в творчеството му, съчетано с позицията на поета спрямо поезията на символизма, откроява сложната зависимост между отделните етапи в развоя на българската литература

 

– в акта на отрицание поетът създава нова форма

 

3.Тема на стихотворението

 

             – основната емблема на Далчевото стихотворение е стаята с нейните елементи.Тя е знак за отчуждаването на човека от света, отчуждаване водещо до обезличаването и неизбежното изчезване – до човешката смърт;

 

–  очертано е едно затворено пространство, в което липсва човекът

 

– описан е един свят, породен в съзнанието на човек, който привидно отсъства, скрит зад вещите

 

             – един от елементите на стаята – вратата – носи негативен смисъл; тя не е просто затворена, а заключена; играе ролята на преграда към света;

 

4.Отсъствието на лирически герой

 

– отсъствието на човека е пряко заявено – „не е живял отдавна никой”,но и загатнато чрез „миризма на вехто”и „прах по всичките неща”

 

– времето в неговия разрушителен аспект е погълнало не само човека, но и неговия свят: ”Тук бавно времето превръща / във прах безжизнен сякаш всичко…”

 

– стаята внушава разруха и разтление

 

– Далчев демонизира пространството и така внушава изначална, трагична обреченост

 

– отсъствието на лирически герой най-ясно се усища чрез глаголите „расне”, „вехне”

 

– цялостното внушение е ориентирано към залеза, есента, смъртта

 

– Далчев използва цяла поредица от безжизнени, изкривени и печални сетивни образи: огледало без отражение, часовник без живот, махало без движение

 

– огледалото е без отражение, „един прозорец, отворен в друг предишен свят”- бележи човешко отсъствие и пустота

 

– часовникът не отмерва времето, защото то е изтекло

 

– проекция на отсъствието са портретите на жени, които печално напомнят някогашния живот и сегашната смърт

 

5.Езикови изразни средства

 

използва семантиката на цветовете – доминира жълтото „есенното слънце”,”жълти зимни дюли”, „кехлибарени зърна” – внушава болезненост, отвъдност, мъртвина

 

– авторът изгражда метафорични образи: ”Часовникът е вече млъкнал / и в неговия чер ковчег / лежат умрели часовете / и неподвижно спе махалото”

 

– глаголните форми внушават неподвижност и безмълвност

 

6.Значение на творбата

 

– поезията на Атанас Далчев принадлежи към големия естетически прелом на литературния живот след войните

 

– тя се противопоставя по интелектуален и емоционален път на традиционната поетика и символизма, за да оповести възвръщането към материалността на света

 

 

                                         “Дяволско”       

Демонът на отчуждението

 

1.В “Дяволско” самотата е пълна потопеност в себе си, абсолютно притежание на себе си, остра форма на самосъзнание

2.Заглавието отпраща към диаболизма-течение в изкуството, налягащо идеята  за властващото непобедимо зло

А) лир. аз се оказва отчаюно затворен в себе си, сам с/у света, в свой собствен човешки ад

Б) дяволско е пространството на дома, дяволска е невъзможността за общение с другите, усещането за тленност и обреченост

В) дяволски е стремежът към смъртта, към спасението в нея

Г) депресията на съзнанието, вгледано в абсурда на собственото съществуване и в абсурда на съществуването на човека изобщо, е изразена в погледа, втренчен в часовника- механичен уред за умъртвяване на живото, мъчителен символ на безвъзвратното изтичащо време

  1. Първа строфа гради внушение, че адът на човека е неговото време, безполезно отминаващо, подвластно на умирането

А) съществуването е разделено на „отровни часове“- часовникът е диаболично предстване, механичното движение на стрелките му отброява изтичането на невъзвратимото

Б) аналогията на времето е и с жътваря- Смърт: стрелките безмилостно „жънат“ часовете. Убийственото им е безсмислие е обозначено с метафората „отровни“

В)Текстът на Далчев споделя тезата на Хайдегер, че човекът е битие към смъртта. Неговото време е временно

4.Втора строфа представя самотника в херметичното пространство на стаята-изолатор на света, в двойнственото състояние на безсилие и яд

А) опредметена е агонията му в един фрагмент от тялото-„коси от лепкав пот“

Б)Той умира „под покрива“-граница, и пред прозорца-предел

В)близо е до небосвода и героиката, представяни например в поезията на Ботев. Мкар и той като героя от „Хаджи Димитър“ да е м/у „земя и небо“, това не е романтичното баладично пространство, в което се умира безкрайно, но няма смърт. Далчевият лир. човек е в тривиалната стая килия и умкира не от смърт юнашка, а от непоносима самота

5.Притиснат в тясното пространство, в тъмницата на своето съзнание е и Далчевият лир. човек

А) неговата статичност е контраст с шумния двойствен свят извън стаята му

6.В текста опозицията горе-долу е парадоксална

А) човекът е високо над света, който презира

Б)ако горе съществуването под празното небе е аналогично на агонния, то долу е всекидневната монотоност, механичното движение на „ автомоби“ и „ транваи“, които „фучат“ като ветрове, заменили стихиите, вещаещи унищожение и промяна към смърт

В) ако човека в стаята над града е сам, то долу е бездната на грешния град на отчуждението

Г) в града отсъства домът на споделеността- „кръчмите“ са местата на срещите и домовете са само „ публични“

Д) деградация и продажност, „врява и безумство“ властват в този анти свят на суетата

  1. Четвърта строфа показва начините за лекуване на травмата от болката и самотата от скръбта

А) в порив към само посочването, че съществува, че е, лир.аз е заставал на прозореца- границата м/у стаята и света

  1. лир. аз погребва света. Абсурдния му бунт е в съответствие с абсурда на света

А) обесмислен е като ф-ция е и предметът –саксията с цветя е украса на дома чрез опитомената природа, а отсъствието на цветята подчертава, че е мъртва вещ

  1. в пета строфа саркастично този свят е назован „ весел“

А) епитетът подчертава неговата сгрешеност в отчуждението

Б) самоиронично е прозрението, че смъртта е вече дошла, а светът продължава да е „весел“

  1. Във финалната строфа е изповядана категорична отчужденост

А) ако проклятието е чов. жребий, то това е и избора на Далчевия самотник. Защото в избора е свободата му. Ако не можеш да бъдеш, винаги имаш смъртта.

  1. Смъртта

А) единствено притевание на Далчевия човек

Б) тя е тъждествена с всичко

  1. Стихотворението „ Дяволско“ е катарзисен текст, в който зад парадоксалната изповед за самота и отчуждение звучи отчаяното желание за общение със света, за откриване на път към хората

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Атанас Далчев – стихотворението „Камък”

 

1.Ролята на вещите в творчеството на Атанас Далчев

                                                 

 – овеществяването на човека е проблем, който Далчев изследва

 

– разгадаването на взаимоотношенията човексвят, преоткриването на простите истини за човека и света той постига по сложен интелектуален път

 

2.Стихотворението „Камък”- път към загадката на битието

 

 – в стихотворението „Камък“ в типична за световноизвестни философи субстанция Далчев търси загадката на битието: „Камък, истината в теб прозрях:/вечно и свето е само мъртвото,/живото живее в грях.                                                                                          – стремежът към съвършенство определя категоричното отрицание на реалността като несъвършена, а оттам и на човека;

– лирическият герой трудно се примирява с живота такъв, какъвто е;

– той съзира в материалността на света заплаха за човешката духовност;

3.Живота и смъртта в Далчевото стихотворение.

а/живата природа;

– тя се изменя, остарява, загубва своята стойност и святост;

– причината за това е,че живата материя е унищожима;има плът и червеи,които да я гризат: „Съвестта и хилядите червеи /никога не те гризат”;

б/камъкът – символ на мъртвото;

– използва камъка като символ на нетленността;

– той е натоварен с негативно значение;

– не греши, не ражда, не е роден, но и не живее;

– той е свят и затова са го използвали за изграждане на идоли и богове;

4.Внушенията на автора. 

 – лично изстраданото познание довежда лирическия герой до копнежа по непосредственост и реабилитация на живота в цялата му чувствена прелест;

– драматичният конфликт против и за материалното в живота завършва с примирение между мислите и чувствата, с приемане на нещата, каквито са;                                           – затова в творбите си поетът отхвърля светостта на мъртвото, за сметка на живия, грешащ, звънък живот ;  

– стихотворенията на Далчев са защита на човешката уникалност, защита на незаменимия човешки порив към съкровеното, споделимото, естественото, без който се изгубва смисълът на съществуването;

 

 

 

Атанас Далчев – стихотворението „Къщата”

1.Същността на Далчевия предметен свят в стихотворението „Къщата”.

 

а/  ролята на заглавието

 

– типично по далчевски заглавието е кратко и означава предмет

 

  • въвежда читателя в темата и подготвя за възприемане на предметната образност

 

б/ демонични предмети в творбата

 

– чрез системата от „демонични предмети“, характерни за диаболизма – огледало, портрет, спрял часовник, Далчев отразява психологическата атмосфера на градската действителност от 20-те години и проблемите на модерното съзнание

 

светът е видян в най-оголената му вещественост

 

  1. Лирически герой в стихотворението

 

неизвестен наемател; вратата е затворена;

 

– внушена е идеята за някакъв призрачен наемател, който се е завърнал от отвъдното

 

– лирическият герой разказва за среднощното си преживяване

 

3.Настроение на стихотворението

 

– мрачно и тягостно

 

– внушено от идеята за свръхестественото

 

4.Нефункционалните вещи , носещи идеята за разруха

 

– вратата е затворена: ”затворена е всякога вратата”

 

– стаите са мрачни; водостоците – счупени; сивите стени – влажни

 

5.Езикови изразни средства

 

а/ авторът внушава идеята си чрез олицетворения:

 

  • „мракът спи и през деня във стаите”;

 

  • „дъждът гризе мазилката и бяга”;

 

  • „писна ненадеен вятър”;

 

 

  • създава се тягостно настроение; вещите изземват функциите на хората, защото персонаж на практика липсва; той само е загатнат;

 

б/ сравнения

 

  • „…и като пот по челото на болен /по сивите стени избива влага”

 

  • „…и черна сянка дълга като копие,…”

 

  • сравнява хора и вещи, като по този начин ги уподобява

 

  1. Предметността и човешкото съществуване

 

 – образите в стихотворението се повтарят и преплитат, за да разкрият абсурда на човешкото съществуване

 

предметността от една страна е реабилитация на човешките сетива след символистите, но от друга се засилва усещането за преходност на битието

 

преходността е усилена чрез тленността – „мъртвия, / когото преди девет дни заровиха.”

 

нагледността скрива истината –  образите врата, прозорец, носят семантиката на граничност

 

– предметността внушава идеята за относителността, за неустойчивостта на битието

 

 

 

 

 

 

Далчевото стихотворение „Книгите”

  1. Присъствието на Атанас Далчев в литературата на 20-те години

 

– Атанас Далчев заявява своето присъствие в националната ни литература през 20-те години на миналия век – време на модернистични търсения, изразяващи се в дистанцирането от символизма и завръщането на словото към изначалната му първичност и сетивност.

 

– с веществената плътност и материалност, с предметността на поетическия си свят творецът философ е неделима част от естетическия прелом на 20-те години на ХХ век

 

– за разлика от останалите творци през този период Далчев е песимистичен с прозренията си за абсурдността на тленното човешко съществуване

 

  1. Значения, кодирани в паратекста /заглавието и посвещението/

 

а/основен проблем в стихотворението

 

  • проблемътът за познанието, за книгите и умозрителния интелектуален опит

 

  • цивилизацията носи познание, което обаче носи умора и самота и трагично осуетява срещата на човека със смъртта

 

  • книжното знание се оказва мъртво и умъртвяващо; то отчуждава човека от другите и подменя истинското живеене с фикционалното битие на чуждия опит и чуждото слово

 

  • заглавието насочва към основната тема

 

  • посвещението/”На К.Гълъбов/ щрихира контурите на един мълчалив диалог с приятеля ерудит, посветил се на общуването чрез книгите /К.Гълъбов е основоположник на лит.кръг „Стрелец”, в който участва и Далчев/

 

б/ жанрова особеност на текста

 

  • лирическият Аз в стихотворението е четящият човек, осъществяващ себе си чрез книгите и драматично осъзнаващ отчуждението си от живота и от хората

 

  • в този смисъл можем да определим и жанра на поетическия текст като своеобразна елегична изповед равносметка за едно изтляло сред книгите съществуване

 

3.Основна смислопораждаща опозиция в поетическия текст

 

проблемът за самотата, за трагичната изолация от пулса на битието е смислопораждащ в стихотворението

 

– основната опозиция е „култура – природа”, „натрупана ерудиция – първична неизкушеност”

 

  • интелектуалецът, самозатворил се в света на чуждия опит, „самозазидал се” сред книгите, е останал извън руслото на живота

 

„Пред мен е книгата разтворена/и денем, и нощя;/все сам, аз не познавам хората,/не зная и света.”

 

  1. Време и пространство /хронотоп/ в творбата

 

– художественото пространство е максимално свито, затворило човека в малкия свят на интелектуалното съществуване и изолирало го от големия , където са другите хора, истинските страсти, движението и промяната

 

– времето е циклично, монотонно и безсъбитийно, застинало между страниците на книгата – не живяно

 

– създава се усещането за едно несъстояло се човешко съществуване, в което значещи са не присъствията, а отсъствията

 

  1. Проблемът за изплъзващия се живот и за познанието

 

човекът на цивилизацията копнее по изгубената си естественост, горчиво страда заради безследно отминалите дни, заради изплъзващия му се Живот

 

– четящият подменя един свят с друг – „Години да четеш за чуждия/живот на някой чужд,/а твоят, никому ненужен, да мине глух и пуст.”

 

– помъдрелият открива пустотата на битието

 

– в подтекста се чете копнеж по простичките житейски радости

 

  1. Приносът на Далчев в интерпретацията на темата за познанието и ерудицията

 

според една популярна метафора” книгата е прозорец към света”, изглед към познанието; при Далчев обаче книжното познание означава мъртвило;

 

– то закрива ”прозореца” към истинския свят и неговите простички ежедневни радости

 

– в далчевската интерпретация на ерудицията се откроява обаче и една своеобразна двойнсвеност; книжното познание е квалифицирано като мъртво и умъртвяващо , от една страна, но е видяно и кото своеобразен наркотик, обсебващ човека, от друга; това е своеобразна интерпретация на мисленето на модерния човек, раздвоен между благата и бремето на цивилизацията;  

 

Атанас Далчев – „Стаята”

1.Ролята на заглавието

            – най-страшната форма на деперсонализацията и изчезването на лирическия субект е поетическият образ на стаята без обитател от едноименното стихотворение на Атанас Далчев

 

– топосът /стаята / е зададен паратекстово чрез заглавието и е разгърнат в творбата чрез елементите си – врати, ъгли, стена, под – при това всички в дефинитивна форма – като познати и единствени, следователно – субективно изживени

 

– заглавието е кратко, състои се от една дума и визира реален предмет – то заявява предпочитанията на поета към реалистичната образност, чието изграждане започва още от първото внушение

 

2.Жанр на творбата

  

Далчевите предпочитания към  стихотворната форма

 

– в  жанрово отношение се наблюдава тенденция към доближаване на изказа към този на прозата

 

– отношението между форма и съдържание в творчеството му, съчетано с позицията на поета спрямо поезията на символизма, откроява сложната зависимост между отделните етапи в развоя на българската литература

 

– в акта на отрицание поетът създава нова форма

 

3.Тема на стихотворението

 

             – основната емблема на Далчевото стихотворение е стаята с нейните елементи.Тя е знак за отчуждаването на човека от света, отчуждаване водещо до обезличаването и неизбежното изчезване – до човешката смърт;

 

–  очертано е едно затворено пространство, в което липсва човекът

 

– описан е един свят, породен в съзнанието на човек, който привидно отсъства, скрит зад вещите

 

             – един от елементите на стаята – вратата – носи негативен смисъл; тя не е просто затворена, а заключена; играе ролята на преграда към света;

 

4.Отсъствието на лирически герой

 

– отсъствието на човека е пряко заявено – „не е живял отдавна никой”,но и загатнато чрез „миризма на вехто”и „прах по всичките неща”

 

– времето в неговия разрушителен аспект е погълнало не само човека, но и неговия свят: ”Тук бавно времето превръща / във прах безжизнен сякаш всичко…”

 

– стаята внушава разруха и разтление

 

– Далчев демонизира пространството и така внушава изначална, трагична обреченост

 

– отсъствието на лирически герой най-ясно се усища чрез глаголите „расне”, „вехне”

 

– цялостното внушение е ориентирано към залеза, есента, смъртта

 

– Далчев използва цяла поредица от безжизнени, изкривени и печални сетивни образи: огледало без отражение, часовник без живот, махало без движение

 

– огледалото е без отражение, „един прозорец, отворен в друг предишен свят”- бележи човешко отсъствие и пустота

 

– часовникът не отмерва времето, защото то е изтекло

 

– проекция на отсъствието са портретите на жени, които печално напомнят някогашния живот и сегашната смърт

 

5.Езикови изразни средства

 

използва семантиката на цветовете – доминира жълтото „есенното слънце”,”жълти зимни дюли”, „кехлибарени зърна” – внушава болезненост, отвъдност, мъртвина

 

– авторът изгражда метафорични образи: ”Часовникът е вече млъкнал / и в неговия чер ковчег / лежат умрели часовете / и неподвижно спе махалото”

 

– глаголните форми внушават неподвижност и безмълвност

 

6.Значение на творбата

 

– поезията на Атанас Далчев принадлежи към големия естетически прелом на литературния живот след войните

 

– тя се противопоставя по интелектуален и емоционален път на традиционната поетика и символизма, за да оповести възвръщането към материалността на света

 „Прозорец”(1925г.): 

1-ВОТО СТИХОТВ. – Част от стихосбирката „Прозорец” от 1926г., КОЕТО ДАВА И ЗАГЛАВИЕ НА СТИХОСБ.

Теми и мотиви: приказният мотив за търсенето на вълшебството; красотата и детската чистота са илюзия, възможна само в света на въображението. 

Образи: прозорецът, децата (братчето и сестричето), сребърната гора, вълшебната птица. 

ИДЕЯ:Стихотворението е посветено на екзистенциалния философски проблем за илюзията и реалността. Вход към нереалния и приказен свят представлява прозорецът. Във възприятията на лирическия герой той отключва ново виждане и в него се отразява картината на братче и сестриче, преминаващи сребърната гора в търсене на красивата птица, която ще ги дари с вълшебството си. В гората не ги дебне опасност или беда, защото е във владенията ѝ. Нея търсят децата от цяла седмица и тя се появява на седмия ден- число с библейско значение.

Пейзажът е обрисуван в стилистиката на детските вълшебни приказки. Образът му звъни от чистота и финост. Нематериалният свят е съвършен, но и ефимерен и мимолетен. Запалила гората с перата си, птицата сякаш стопява и самата илюзия. Лирическият герой се връща в реалността и познатото- изплуват познатите къщи и познатият път.

 !!!! ТОВА СТИХОТВОРЕНИЕ ПРАВИ ИЗКЛЮЧЕНИЕ В ИЗУЧАВАНО  ДАЛЧЕВО ТВ-ВО ПО СВОЯТА ТЕМАТИКА И НАСТРОЕНИЕ – ЕДИНСТВЕНОТО С ЖИВ ОПТИМИСТИЧЕН ТОН.

АТАНАС ДАЛЧЕВ
АВТОРЪТ И НЕГОВОТО ТВОРЧЕСТВО
1. НАЙ-ВАЖНОТО, ЗА КОЕТО СЕ ГОВОРИ

С творчеството си Атанас Далчев се противопоставя на символизма, който диктува литературната мода в началото на ХХ век. В критическите статии на поета от периода 1925 -1933 г. се подчертава, че символистичната поетика е овехтяла. Лишено от смисъл според Далчев е откъсването на символизма от действителността.

В творчеството на Атанас Далчев могат да се различат два периода. Повечето от стихотворенията, които поетът създава между 1923 и 1930 г. (публикувани в стихосбирките „Прозорец” – 1926 г.; „Стихотворения” – 1928 г.; „Париж” – 1930 г.) са белязани от философски скепсис, от краен песимизъм. Тези творби са отглас и илюстрация на едно трагично чувство за живота. В тях поетическото изживяване е затворено в мрачни пространства, където витае сянката на смъртта. Те са изпълнени с предмети, носещи демонична сила, напомнящи безсмислието на човешкото съществуване. Часовникът, огледалото, старите портрети настоятелно налагат печалната равносметка, че човешкият живот е ненужен, безследно отминаващ.

В ранните си творби Далчев проблематизира света на вещите, като се насочва към техните необичайни, скрити значения и провокира мисълта напрегнато да търси връзката между видимото, външното и същността на нещата. Така в творбите му се заличава границата между лирическия Аз и изобразения свят и предметите започват да изразяват гледната точка на човека.

В първите си стихосбирки поетът е замислен за преходността на живота, за самотата, за противоречието между живата и мъртвата природа. Увлечен във философски размисли, той превръща в източник на поезия грозното и отблъскващото.

В по-късната си лирика Далчев намира „спасенията” на човека. Прозрял греховността на живото, поетът не я отхвърля („Камък”) и открива красотата и смисъла на съществуването в света на детството, в простотата и единението с другите, в любовта.

НА-ВАЖНОТО В НАЧИНА НА ГОВОРЕНЕ

Далчевата поезия се отличава с точност на изказа, с яснота на поетическата фраза и композицията, съответстващи на умозрителността и на философската нагласа на твореца. В творбите на поета се съчетават конкретното и абстрактното, близостта до реалния свят и метафизичната устременост към други светове. Това са белезите на една модерна поезия, съответстваща на модерната художествена нагласа на твореца. Към тях насочват еднословните заглавия на повечето творби и простотата на изказа в тях. Може да се каже, че Далчев успява да говори за пределните въпроси на битието пределно просто, без типичните за поезията езикови „украси”, без пресилен психологизъм. Вещите се превръщат в „психологически коментатори” на трагизма на човешкото съществуване. Далчевата образност включва своеобразни пространствени ограничители – стаите, стените, вратите, прозорците, и предмети – потрети, огледала, часовници, книги. Системата от тези образи е свързана с внушението, че човешкият живот преминава в едно сякаш спряло време, лишено от ярки събития, а очите са вгледани в миналото и тях се отразяват неведомите сили на отвъдното, на смъртта. Така в Далчевата поезия е наложено внушението за разрушаването на времето, а заедно с него – и на живота.

В стихотворенията на Далчев не могат да бъдат открити ярки метафорични епитети. За сметка на това обаче в неговите творби можем да открием най-оригиналните и неочаквани сравнения.

Лирическият Аз на Далчев често присъства в света на творбите дискретно, без да изразява емоции, наблюдавайки света и размишлявайки върху него. Ето защо в Далчевата поезия доминират заглавията на предмети, а не означаванията на Аз-а или на трето лице. Тази особеност е белег на бунта срещу символизма и следствие на стремежа да бъде постигната обективизация на чувството чрез елементи от вещния свят и природата

НАЙ-ВАЖНОТО, КОЕТО СЕ КАЗВА

Поезията на Атанас Далчев съчетава трагизъм и просветление, скръб, породена от съзнанието на обречеността на човешкото съществуване, и съпричастие към участта на хората. Стихотворенията на поета носят мъдри примирение с живота – такъв, какъвто е. Затова творбите не пораждат силни емоции, а провокират читателя да размишлява, да прозре истината за живота като неразгадаемо тайнство, което причинява тревога, но трябва да бъде прието и понесено.

„ПРОЗОРЕЦ”

В стихотворението „Прозорец”, дало своето заглавие на първата стихосбирка на поета, е вложена идеята, че на човека не е дадено да победи принципната безсмисленост на съществуването си – съществуване, заплашено от смъртта, затворено в непреодолимите граници на времето и пространството.

Творбата поделя своя свят между реалността и илюзията, чиято граница е прозорецът – често присъстващ в поезията на Далчев образ. Прозорецът тук разграничава и противопоставя затворената в пространството на дома действителност и онова, което е отвъд него – бляна за чистота, красота и смисъл, вложен в образа на снежната гора.

Отвъд прозореца е мечтата за пребиване в свят, различен от реалния, отхвърлил бремето на вещите, преодолял страха от вечните заплахи, които съпътстват човека в неговото „тук” и „сега”.

Вход към този свят е прозорецът – образ с двойствен смисъл у Далчев. От една страна, прозорецът е преградата между човека и останалите хора, стъклена стена на дома затвор, в който животът има за своя спътница самотата. Тук обаче прозорецът е посредник между човека и неговата мечта за бягство в друг свят – свят на красотата и щастието.

Поглеждането през „нашето зимно стъкло” отвежда читателя отвъд реалността – в света на една бяла приказка. Съвсем по модела на вълшебната приказка тук героите са братче и сестриче, попаднали в чудна сребърна гора. Чрез формите на притежателното местоимение „мойто” и „мойта” е подчертана връзката на лирическия говорител и двете деца. Стиховете в трета строфа рисуват децата на фона на приказна картина, в която нищо не е такова, каквото е в действителността.

Те вървят върху сребърен път
И под мрежа от сребърни клони,
Посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.

Гората на Далчев обаче е и не е като във вълшебните приказки. В тях тя е пространство на изпитанията, които героите трябва да преодолеят, за да достигнат щастлив излаз към белия свят. Далчевата сребърна гора е приказно красива, но различна от гората в приказките – в нея братчето и сестричето преминават „без страх под дърветата” . Нещо повече – в приказките добрите герои намират щастието си, след като преодолеят изпитанията по своя път, след като се завърнат в дома. Далчевите братче и сестриче – обратното – търсят и намират „вълшебната птица” именно там – в сребърната гора. Образът на чудната птица напомня познатата от славянската митология жар птица, която обитава короната на Световното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способност да прелита между света на боговете и света на хората. Славяните вярват, че жар-птицата може да се преражда. Именно намирането на птицата – символ на познанието, връща образите на „къщята и познатия път”, а чрез тях връща човека в реалността. Извън мечтата, сребърната гора е просто царството на зимата, на студа, на човешките страхове.

Желаното бягство от тъжния свят, в който животът е толкова мимолетен, е твърде кратко. Знак за началото му, отвеждащо към вълшебството на сребърната гора, е изгубването на пътя, а знак за края – намирането на този път. Именно образът на пътя не само в стихотворението „Прозорец”, но и в други творби на Далчев се превръща в символ на живота като пътуване към смъртта.

Намирайки чудната птица, братчето и сестричето от „Прозорец” всъщност ще се простят с детската мечта за безоблачно щастие, защото тяхно достояние ще стане познанието за света. Показателно е това, че именно горящите пера на птицата запалват и изпепеляват гората, за да се открият пред децата отново „къщята” и „познатият път”. Уточнението, че това се случва на седмия ден от вълшебната разходка поражда алюзия с библейския мит, в който седмият ден е денят за почивка. По подобен начин сякаш Далчевата птица твори мечти и сребърни сънища, но на седмия ден спира и бива открита, за да се превърне това откриване в завръщане към неумолимата реалност. В това завръщане двете деца ще се простят с илюзията, че в сребърната гора може да бъде открито щастието.

„ПОВЕСТ”

Лирическият човек в стихотворението „Повест” е насаме с печалната си равносметка – той не е намерил смисъла на своето съществуване. Затворен в самотата си; пленен от сякаш спрялото време; осъден да изживее дните си в затворените пространства на къщата, която е негов приют, но не и дом. Далчевият човек има незавидната участ едновременно и да бъде жив и да отсъства от живота.

Началото и краят на стихотворението рамкират равносметката на лирическия човек и могат да бъдат прочетени като самостоятелна кратка „повест” за опустялата преди години къща, напусната от своя стопанин незнайно кога и осъдена да остане пуста завинаги.

Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.” (…)
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
„Стопанинът замина за Америка.”

Съчетаването на безглаголни изречения с формата за минало свършено време „замина” и формите за бъдеще време -„няма да намери”, „ще види”, създава внушение, че изминаващите дни не променят и няма да променят тъжната запуснатост на къщата. В нея прахът на времето осъжда на забрава спомените за отминалите години, когато човешкото присъствие може би й е придавало смисъл на дом. Така началото и краят, независимо от равносметката на лирическия Аз заговарят за изтичащото време, което в пустата къща не може да бъде отчетено, защото липсват събития, които да бъдат негови жалони.

Внезапното признание за това, че всъщност лирическият Аз всъщност никъде не е заминавал усилва впечатлението за времето съдник, произнасящ безмилостна присъда над един живот, който чезне безследно. В монолога на Далчевия човек присъстват няколко преки и косвени маркери на безсмисленото изтичане на съществуването. Най-напред това са годините – не години, в които лирическият Аз се движи напред и открива основанията на своето битие, а години движещи се някак извън човека, покрай него. Второ, това са много пъти пожълтявалите градини – многото есени, превръщащи човешкия живот в тъжно есенно креене. И накрая това са бавно изкачващите се по стената и догарящи на потона еднакви дни, продължаващи „сякаш сто години”, дни, които не оставят следи, защото се изтекли „без ни една любов, без ни едно събитие”. Образът на часовника усилва впечатлението за един живот, чието протичане е изгубило своята връзка със земното слънце – живот, тъжно озарен само от металното слънце на часовниковото махало.

Към идеята за времето като затвор насочва и заговарянето на спомена. Неговите пътища са минати, без в тях да е намерен смисъл. Напротив, споменът напомня за неслучилия се живот, за настоящото напразно съществуване.

В стихотворението „Повест” идеята за живота – отсъствие от света, е постигната чрез размяна на обичайните характеристики, които хората приписват на себе си и на времето – човекът тук е представен като същество, чието съществуване е съмнително, а образът на времето е персонализиран – то гостува на човека, изкачва се по стената и стига потона. Равномерната повторяемост на неговото движение го завърта в омагьосан кръг, в който протича и безсмисленото съществуване на Далчевия човек. Именно тази безпътица превръща живота на лирическия Аз в отсъствие от света.

Къщата затваря в себе си самотата на човека. Познати от поетическия свят на Далчев са предметите. Всички те са обвързани със значения, утвърждаващи идеята за самотност и липса на смисъл. Повторените с разместени места определения, които характеризират вратата и прозорците, натрапват представата, че къщата е затвор – по-страшен от обичайните затвори, защото в него няма никакво движение. Първоначалното впечатление, че къщата е пуста, защото стопанинът е заминал за Америка, бива отхвърлено от признанието на лирическия Аз. Така още в началото образът на Далчевия човек придобива трагични очертания. Неговото съществуване е лишено от жив човешки контакт, от споделеност. Символиката на портрета и огледалото отвежда към представата за свят, различен от действителния. Традиционно огледалото се схваща като особена вещ, осъществяваща магическа връзка между отражението и отразяваното, като не пропуска душата на оглеждащия се в него човек. Човекът – стопанин на къщата, има един единствен тъжен начин да подхранва илюзията, че не е самотен – оглеждайки се, да разговаря сам със себе си, да броди по неведомите пътища на своята душа, оставаща безнадеждно затворена. По подобен начин разговорът с портретите е не толкова връщане към спомена, колкото болезнено напомняне за ефимерността на живота. В контекста на „Повест” портретите и огледалото добиват демонична същност, защото човекът оглежда в тях собствена си безпомощност да избяга от самотата.

Книгите, изпълващи пространството на къщата, също не могат да обезпечат живота на Далчевия човек със смисъл.

Прекарал дните си в сякаш спрялото време на къщата затвор, лирическият Аз в стихотворението „Повест” е усъмнен кой е и защо е, дали е същият или навярно е станал друг. Най-драматичен израз на съмнението е финалът на неговата лирическа равносметка – „повест” за един безследно преминаващ живот.

„ДЯВОЛСКО”

Стихотворението „Дяволско” на Атанас Далчев още със заглавието си отключва идеята за Дявола, който традиционно като алегорическа фигура въплъщава злото в света, но едновременно с това образът му се свързва с бунта, защото именно Дявола е първият, който дръзва да смути Божествения порядък. Своеобразен бунт можем да открием и в Далчевото стихотворение – една творба за човека, който не може и не иска да се смири със собствената си участ и с участта на света. Лирическият Аз не може да премине границата, отвъд която може да открие смисъла на собственото си съществуване в единението с другите. В безсилието си той отправя един дяволски по своята същност жест към света, в който живее – самообесването, като знак за отказ да приеме съществуването в самота, без високи ценности и смисъл.

Далчевият човек не може да постигне вътрешно успокоение, защото не открива смислени основания на битието и не споделя ценностите на така отдалечения от него „весел свят”. Животът му се превръща в мъчителна агония. Внушението за нескончаемост на страданието във времето е постигнато чрез образа на часовника и съотнасянето му с 12. кръга на Ада. Пребиваването на Далчевия човек в затвореното пространство на стаята, под покрива, е равносилно на бавно и мъчително умиране. Към това внушение насочват глаголната форма „жънат” и съчетанието „часове отровни” – изрази, метафорично отвеждащи към представата за смърт. Автопортретът на лирическия Аз във втората строфа задълбочава тази представа, като заменя метафориката от първата строфа с буквално говорене за смъртта – Далчевият човек лежи с коси „от леден пот измокрени” и умира „в стаята под покрива/ тъй близко до самия небосвод”. Това описание е сякаш изпълнена с горчивина самоиронична реплика, напомняща Ботевата балада „Хаджи Димитър” – и в нея умиращият герой лежи, но мястото на неговото умиране е героичното пространство на Балкана и в безкрайната повторяемост на редуващите се дни и нощи се оглежда безсмъртието на подвига му. В „Дяволско” лирическият Аз не е окървавен, а измокрен от „леден, лепкав пот”; небосводът е близо до него, но просторите му са недостъпни за умиращия човек на Далчев – вместо в тях той спира очите си в затвореното от покрива пространство на къщата.

Сходно в двете творби е и противопоставянето на това, което се случва „горе” спрямо света „долу”. Ако в Ботевата балада пространствените полюси разграничават подвига от робската действителност; мъжката сила на героя от слабостта на жетварките в полето, то в „Дяволско” умирането на лирическия герой под покрива е белязано от безсилие, от безсмисленост и от трагична липса на вяра, надежда и любов. Светът „долу” е чужд и далечен. Вместо хора в него „преминават автомобили/ трамваи като ветрове фучат”. Отсъствието на човечност, на братство и любов е лишило този свят от красота, доброто в него не съществува. И звуците, и местата, които градят представата за света „долу”, носят усещането за едно омагьосано от злото царство, в което Бог е забравен, а властник е Дявола.

Самотността и липсата на перспектива превръщат съществуването на лирическия Аз в кошмар, пораждащ отчаян бунт, в който се преплитат болка и радост. Дръзкото посегателство на Далчевия човек към света „долу” е опит да бъде притъпена болката от собствения му живот умиране.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

Хвърлената долу пръст напомня ритуала на погребването – Далчевият човек сякаш погребва света, който е мъртъв за него. Чрез този жест лирическият Аз изразява своя ужас от непреодолимата пропаст между себе си и другите, между своята самотност в зловещото пространство на стаята и забързаните хора от далечния свят „долу”. Далчевият човек болезнено осъзнава своята незначителност, това, че съществуването му е случайност, излишна на другите. Ето защо с такава безпощадност той определя себе си като „ненужна жалка мърша”. Въпросът „мога ли да бъда техен брат”, е реторичен и съдържа изреченото с горчива самоирония признание за пропастта, която разделя умиращия в самота от другите, живите.

Липсата на илюзии за приобщаване към дяволския свят „долу” поражда дяволския жест на един човек, неприет в света на живите и сам отричащ този свят. В непоносимата си скръб той избира за свое „всичко” не живота, а смъртта; не порива към взаимност, а гордата, но жалка самотност чрез обещаното самообесване там – върху „черния прозорец”, който си остава знак на непреодолимата граница самотния свят на душата и света на другите.

„КАМЪК”

Ключови образи в поезията на Далчев са предметите, които заобикалят човека по време на неговото самотно пребиваване в света и които стават елементи от поетическия свят в често определяните като „предметни” стихотворения на поета. Редом с тях обаче в поезията му заемат място творби, които представят облечени в поетическо слово философски тези: „Камък”, „Метафизически сонет”, „Човек бе сътворен от кал”.

Стихотворението „Камък” е изградено на принципа на антитезата – живият греховен човешки свят е противопоставен на мъртвата безгрешна вечност на камъка.

Централният образ в творбата е този на камъка – образ противоречив от човешка гледна точка. От една страна, той въплъщава идеята за вечността, към която смъртните хора така неистово се стремят, съзнавайки своята преходност в затвора на времето. От друга страна, обаче, камъкът е мъртъв, а смъртта е силата, която всява ужас у човека, заплашвайки висшата ценност, която той притежава за кратко – живота.

Още в първата строфа на творбата смисълът е поделен чрез антитеза между преходността на всичко, което по силата на своята живост умира в кръговрата на времето, и неизменността на камъка, „в есента и летото… все същ”. Оттук нататък в стихотворението ще последват конкретни съпоставки, които ще разгънат аргументацията на лирическия Аз за крехкостта на живото и непроменимата твърдост и сила на камъка.

В своето стихотворение Далчев разсъждава, че разлика от хората камъкът е спасен от умиране. Той не е заплашен от самоубийствената сила на съвестта и не може да бъде храна на червеите. Като най-голямо предимство на камъка в трета строфа е откроена безвъпросността на неговото съществуване. Поривът към познанието, характерно за човека и неприсъщо за камъка, е представен като „жаждата, от която започват вси беди”. Това е жаждата, която тласка Адам и Ева да се поддадат на изкушението. Според творбата за разлика от човека, който бива заченат и дава живот в грях, камъкът не греши никога, защото не ражда и сам е нероден.

Аргументацията в подкрепа на тезата, че камъкът превъзхожда човека, защото е вечен, достига своя най-силен довод в четвъртата строфа – в нея завършва и възходящата градация, която следват изброяванията, започнали още в първата строфа:

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Реторичният въпрос – довод за светостта на камъка, подсеща за един друг поет философ, който размишлява върху тленното и вечното в света – Пенчо Славейков. И ако Пенчо Славейков открива вечността в изкуството, то Далчев в стихотворението „Камък” поема в друга философска посока. Център на творбата, независимо че от това, че в нея преобладава говоренето за камъка, всъщност е човекът – с цялото си несъвършенство, с крехкостта си, със своята обреченост да премине през света само в миг от вечността. И въпреки това човекът е отличен като избраник на природата, защото само нему е дадено да узнае какво е да бъде жив.

В началото на творбата тъжната орис на хората да бъдат смъртни е представена чрез паралел между човешкия живот и живота в природата въобще. Ето защо още в първия стих на творбата съчинителният съюз „и” ще свърже „хора и дървета”:

Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд…

Такава е логиката на битието – във вечния кръговрет живата материя е подвластна на метаморфози, продиктувани от хода на времето – тя старее и умира. Всичко онова, което прави камъка вечен и непроменим, не е дадено на хората. Тъкмо обратното –човешкият живот е изпитание, белязано от бремето на  „жили”, „нерви”, от „злочеста плът”, от страшния съд на съвастта и томителната жажда на хората да узнаят истината за себе си. Накрая – животът има твърде безславна развръзка, в която решаваща е думата на смъртта, чиито безстрастни помощници стават червеите. Въпреки участта си да има своето тленно тяло и ранимата си душа, човекът живее и именно животът е неговият уникален дар. Противно на началното впечатление, което творбата създава, тя всъщност не принизява, а възвисява преходното греховно битие на хората, откривайки неговия смисъл тъкмо в динамиката и превратността му.

„БОЛНИЦА”

Гледан откъм смъртта, самият живот изглежда лишен от каквато и да било надежда. Такава е идеята на стихотворението “Болница” на Атанас Далчев, разкриващо обречеността на човешкото съществуване. За да изрази страданието и отчаянието, поетът така композира предметите в болничната стая, че те да поемат ролята на психологически коментари за трагизма на ситуацията. Основна задача на вещта е да съдейства за осмислянето на човека като времево същество, което е непрекъснато държано на границата между живота и смъртта. Затова е налице и едно диаболизиране на всекидневния вещен свят – вещите са такива поетически знаци, които носят внушенията за измамност и привидност на съществуването, за всевластието на смъртта. Но не само вещите, а и пространството в поезията на Атанас Далчев притежава демонични характеристики.

Заглавието на разглежданото стихотворение очертава хоризонт на очакване, че читателят ще се сблъска с нездрави, болни тела. Но въпреки че идеята за болница обикновено се свързва с изграждането на надежда за излекуване и спасение на болните, то в “Болница” животът по-скоро се доближава до своя край: усещат се “сякаш тежките стъпки на близката смърт”. Човекът е обречен да води някакво жалко съществуване, краят на което е съвсем близо. Лишен е от надежда, от пламък, който да гори в него и да го изпълва със сили. Дори самото произведение е лишено от присъствието на човека, а това засилва впечатлението за липса на живот. Лирическият субект присъства единствено чрез фрагменти от болното тяло – “лица побледнели”, “лица меланхолни”, “черни ръце”, “очи може би вече вгледани в другия свят”. На фона на отблъскващата грозота на клиничното, чрез безстрастното им показване пред погледа на читателя, се отнема възможността от проява на човешко съчувствие. Читателят вижда през тези “очи” вътрешната същност на болния, който единствено чака смъртта да се случи и не прави нищо, за да я избегне. Заключен е в своята крепост от страдания и смъртта е тази, която ще го “освободи”. Немският философ Хайдегер смята, че човекът вижда наоколо си, среща само собствената си смърт поради отсъствието на Бог, в който да вярва и който да “гарантира” справедливостта на този свят.

Животът не може да проникне в затвореното пространство на “тази бяла варосана зала”, пространство, което е потискащо стеснено (“до самите стени прилепените бели легла”). Прозорците са нечисти – “със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът” до непрозрачност, и по този начин разделят пространството на болничната стая от това навън, внушавайки отделеността на човека от всичко, случващо се навън; неговата изолираност от реалността; разпадналите се връзки между човека и заобикалящия го свят, обречеността му. Обездвижеността, налагаща се поради липсата на глаголи в изказа на цялото произведение, внушава отсъствие на живот. Не само липсва човекът в света на творбата, но го няма и животът, който трябва да го поддържа жив. И все пак теоретично присъства лирическият субект – чрез отделните части от своето тяло. Той се намира на самата граница между живота и смъртта и е само въпрос на време кога ще я премине. Именно това време, приближаващо смъртта, отмерва часовникът, чийто отекващ звън в ритъма на повторението се откроява сред “тишината” в началото на трета строфа. В действителността часовникът отмерва хода на времето, но в поезията на Атанас Далчев той е типичен диаболичен предмет, отмерващ “сякаш тежките стъпки на близката смърт”. Смъртта не само е проникнала в живота, тя го е заместила със себе си – тя е едновременно “тук” и близка, навсякъде. Обвързването на зимата не само със “зимния сняг”, но и с “тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла” потиска положителните значения на белотата и усилва значенията на убиващата живота стерилност, на сковаващия виталността студ. Макар белият цвят да е символ на чистотата и хармонията, “Болница” го разкрива като предвестник на вездесъщата смърт.

Разкривайки идеята за обречеността на човешкото съществуване, чрез стихотворението си “Болница” Атанас Далчев утвърждава и идеята за празнотата на изтеклото и изтичащото време – знак за мнимия живот, за фалшивата екзистенция на човека. А фигурата “очи може би вече вгледани в другия свят” вероятно представя идеята за друг, метафизичен свят, наличието на който би предало смисъл на човешкото съществуване и страдание…

„СТАЯТА”

Стихотворението на Атанас Далчев „Стаята” е своеобразна интерпретация на един от най-важните мотиви в неговата лирика, а именно неживения живот. Този текст описва традиционни за човешкия дом предмети, чрез чиито запустял вид успява да пресъздаде липсата на живот. Тяхното присъствие от една страна има цел, да служи на човека, но от друга функцията им се обезсмисля, когато те нямат на кога да бъдат от полза. Тези вещи продължават да заемат местата и „ролите” си, но те са изгубили своя „господар”, изгубили са човека, което поражда меланхолното чувство на самота и отчужденост, характерно за Далчевите лирически текстове.

„Тук има” от началната строфа на стихотворението подсказва именно за съществуването на определени предмети, които са били част от човешкия живот – огледало, часовник, портрети…, но в тази стая всичко е овехтяло, навяващо печал и самотност, а единственото, което озарява цялостната картина са жълтите дюли – остатък от живот, от нечие намерение за вдъхване на светлина, уют и грижа в една запустяла част от човешкия дом. Но и тази „капчица” надежда сякаш се губи сред всичките изоставени неща, внушаващи чувството за тленност, деструкция и смърт. Навярно небитието е споходило тази стая и й е отнело живота, както и живота на всичко в нея, отвеждайки в тъмното си пространство този, който е имал потребност от тези вещи и ги е обгръщал с някакво внимание при нуждата от тях. Сега, когато него го няма, всеки предмет остава без свое предназначение и смисъл за съществуване. Той продължава да принадлежи към пространството, в което винаги се е намирал, но започва сякаш като живо създание да тъжи и страда, за този, който някога го е обичал. Това чувство се внушава чрез овехтяването и постепенното разпадане на предмета.

Този текст сякаш описва не-живота в една стая, спирайки „погледа” си на неговите принадлежности, предметите. Тук те обуславят самота и остават само като мълчаливи паметници на отреченото съществуване, илюстрирано чрез тяхната „статичност”, защото в това затворено пространство се разнася „миризма на вехто/и прах по всичките неща”.

Мотивът за смъртта е пресъздаден чрез многото образи на вещи в текста. Той е разгърнат през призмата на безпощадно минаващото време, което „… превръща/в прах безжизнен сякаш всичко”, през символните значения на есенното, зимното и свечеряването, което би могло да бъде разчетено като „залез” на един живот, настъпването на края му, а с него наставането на безвремието, за което представа създава спрелият часовник. Огледалото също е мистично. То крие и не показва това, което някога е отразявало, не пропуска никой да прогледне отвъд него. Вещите, които са имали преди някаква стойност, сега вече не означават нищо, те са изоставени и няма кой да ги оцени, така тяхното съществуване се обезсмисля, защото животът около тях е изчезнал, човекът вече го няма.

В „Стаята”, както и в други Далчеви стихотворения вещите се оказват способни да отразят по някакъв начин светогледа на описващия ги, да изразят неговата представа за битието, което е видяно като безцелно и безвремно, място, където човек няма място и е отхвърлен заедно с живота си. Именно тази представа, за отчаянието, е най-точно отразена в текста „Стаята”, защото когато човек няма перспектива да съществува това се усеща от всичко, което го заобикаля, дори и от вещите, които сякаш „осъзнават” липсата на живот или желание за случване на такъв.

„КЪЩАТА”

Стихотворението „ Къщата ” се вписва във веществения художествен свят на Далчев. То е включено в неговата стихосбирка „ Прозорец ” ( 1926 г.). Още заглавието на творбата – „ Къщата ” – илюстрира определението „ вход на смисъла ”. То има съвсем конкретни съдържателни измерения. Членната форма „ та ” означава , че това е точно определена къща, с установено място , с неподлежаща на съмнение вещественост и строго детерминирана функция. Но още с първите стихове, които също като заглавието са „ силни позиции ” в текста, читателят остава шокиран: къщата на Далчев е изгубила основните си семантични значения на уют, топлина, покой, защитеност, хармония. Тя внушава усещането за тайнственост и неизвестност; за студенина, граничеща с ужаса:

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.

Темата за дяволското, резултат от влиянието на диаболизма върху естетиката на Далчев, се налага недвусмислено. Въпросите: „Кой е собственикът, стопанинът и кой – наемателят на къщата?”. – остават без отговор и още повече засилват усещането за злокобност и за мъртвило, за затвореност на пространството – материално и духовно:

Затворена е всякога вратата,

а мракът спи и през деня във стаите.

Наречието „всякога ” и разширената метафора „ мракът спи и през деня във стаите ” не оставят никаква пролука , през която да се „ погледне ” вътре в стаята. Но и да го направим, всепоглъщащата тъмнина ще скрие всичко от погледа ни. Прекъсната е връзката със света. Животът е спрял. Той съществува, но само в екзистенциален смисъл – като разпадаща се, рушаща се материя: „ Дъждът гризе мазилката ”, водостоците са счупени, „и като пот по челото на болен/ по сивите стени избива влага”. Естетическите пристрастия на автора към грозното и уродливото в живота, намират съвсем убедителен израз в стихотворението. Чрез него, както и чрез конкретната предметност, Далчев влиза в естетическа полемика със символизма. Той прозаизира образите и лексиката; съзнателно руши музиката на стиха. Визията е потискаща и зловеща. Измеренията на тази мистична злокобност се сгъстяват в трета строфа:

И снощи ( ти видя ли от прозореца? ),

когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,…

Действието отново се развива в мрака, обиталище на призрачното и тайнственото. Вятърът е „ненадеен”, дошъл изведнъж, стряскащ, събуждащ изконните страхове на човека. Той „ писва ”. Въображението се развихря, за да се материализира в отварящата се и затваряща врата. Нещо се е случило и то е свързано със смъртта – „завиха нощни кучета на двора”. Виещото куче в народните вярвания е посредник между видимото и невидимото; между земното и отвъдното. Усещането за дяволското, страшното до този момент се градира , за да достигне своята кулминация в последната строфа:

и черна сянка, дълга като копие, /
разчупи се на каменните стълби…

Черният цвят в творчеството на Далчев не е просто традиционен символ на смъртта: той е част от естетическите му принципи за ролята на цветовете във веществения свят. Черната сянка е сравнена с дълго копие, което пробожда, причинява болка, убива. Но и самото то се пречупва при досега с камъка. Разрушението на смъртта е пълно. То се материализира художествено в призрака на мъртвия, който според християнската обредност на деветия ден се връща у дома:

и аз видях, и аз познах там мъртвия, /

когото преди девет дни заровиха.

Мъртвият стопанин ще си дойде и ще си замине. Но ужасът на битието остава. Домът е разрушен. В него могат да живеят само дяволът , злото , страхът… Къщата от дом се е превърнала в саркофаг. Тя е затворена за видимия свят , но се отваря към невидимото , към отвъдното , което е страшна и зловеща вечност.

„КНИГИТЕ”

Стихотворението „Книгите” още чрез заглавието насочва към основната си тема. Посвещението („на К.Гълъбов”) задълбочава представата за света на познанието и щрихира контурите на един мълчалив диалог с приятеля ерудит. Лирическият Аз в стихотворението е четящият човек, осъществяващ себе си чрез книгите и драматично осъзнаващ отчуждението си от живота и от хората. В този смисъл жанрът на лирическият текст би могъл да се определи като елегична изповед равносметка за една изтляло сред книгите съществуване.

Проблемът за самотата, за трагичната изолация от пулса на битието е смисловопораждащ в стихотворението, а основна опозиция е „природа – култура”. Интелектуалецът „самозазидал се” сред книгите е останал извън руслото на живота. Лирическият Аз е презрял радостите на света и избрал самоусъвършенствуването и самопознанието. Но той болезнено осъзнава, че му е убягнало знанието за хората и обикновените неща от всекидневието:

Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Художественото пространство е максимално свито, затворило човека в малкия свят на интелектуалното познание и изолирало го големия, където са другите хора, истинските страсти, движението, промяната, пулсиращият живот. А художественото време е циклично, монотонно, безсъбитийно, застинало между страниците на книгите – неживяно. Това създава усещане за едно несъстояло се човешко съществуване, в което са значещи не присъствията, а отсъствията („не познавам”, „не зная”). В него дори смяната на сезоните, на деня и нощта са интерпретира не като промяна и събитие, а като механично повтарящо се действие, наподобяващо машиналното прелистване на страниците в „книжното” битие на лирическия Аз:

Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

Човекът на цивилизацията копнее по изгубената си естественост, горчиво страда заради безследно преминалите дни, заради изплъзващия му се Живот. Измисленият свят на чуждото слово се оказва непълноценен заместител на истинския. Книжното познание не може да бъде алтернатива на изстраданото знание за Живота. Самотното битие сред книгите не е в състояние да дари радост. Така четящият човек достига до трагичното прозрение, че опознаването на чуждия свят, на чуждия живот е подменило живеенето на Аза. Че светът на общуващия единствено с книгите е умъртвен свят. Че който трупа познание, губи Живот.

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

Помъдрелият открива пустотата на битието. В подтекста на неговата елегична изповед се чете копнежът по простичките житейски радости. Този копнеж присъства в редица Далчеви стихотворения.

Според една популярна метафора „книгата е прозорец към света”, изглед към сложното и многолико пространство на познанието. В Далчевия контекст обаче книжното познание означава мъртвост. То закрива прозореца към истинския свят и неговите простички ежедневни радости. Четенето елиминира общуването на човека с другите човеци, обрича го на самота. Но от друга страна, книжното познание е видяно като своеобразен наркотик, обсебващ човека.

    

 

Read Full Post »

Older Posts »