Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for октомври, 2012

ЖАНРОВА СИСТЕМА

                                                         ЖАНРОВА СИСТЕМА

                                                        ЛИТЕРАТУРНИ РОДОВЕ

–          Епос              – изразява външния свят              

–          Лирика        – изразява вътрешния свят

–          Драма         – и двата – външен и вътрешен, проявени чрез конфликтни действия

                                    ЛИТЕРАТУРНИ ВИДОВЕ

ЛИРИКА––––––––––––

лирическа песен

-ода

-елегия

-сатира

-епиграма

-епитафия

-пейзажно стх

-химн

-сонет

 

 

 

 

ЕПОС–––––––––-

разказ

-новела

-повест

-роман

-мит

-легенда

-предание

-сказание

-басня

-анекдот

-фейлетон

-очерк

-идилия

ДРАМА––––––

трагедия

комедия

драма

вид

фарс              

водевил

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛИРОЕПОС––––––––-

балада

поема

роман в стихове

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЕКСПОЗИЦИЯ – ЗАВРЪЗКА – КУЛМИНАЦИЯ – РАЗВРЪЗКА – ЕПИЛОГ

1                          2                       3                                    4                       5

 

 

 

Поанта  – ключов момент във финала

Епиграф – надпис върху паметна плоча

Епилог – послеслов

 

НАПРАВЛЕНИЯ В ЛИТЕРАТУРАТА

РЕНЕСАНС

14-16 век – Италия, Испания, Англия

Понятие – хуманизъм

КЛАСИЦИЗЪМ

17 век – Испания

Понятие – култ към разума

ПРОСВЕЩЕНИЕ

18 век

Понятие – знака на светлината

РОМАНТИЗЪМ

Кр.18-ср.19 век

Понятие – мечта

РЕАЛИЗЪМ

20 век – социален и социалистически

Понятие – реалността

БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

17-ср.19 век

Понятие – просвета, култура, образование

П.Хилендарски, П.Р.Славейков, Добри Войников, Л.Каравелов

                                     МОДЕРНИЗЪМ

2-рата половина на 19-ти и средата на 20 век

ДЕКАДЕНТСТВО – упадъка

ПОСТМОДЕРНИЗЪМ – принципа на мимезиса- подражанието

АВАНГАРДИЗЪМ –експеримент, провокация

ДИАБОЛИЗЪМ – демоничното в човека

СИМВОЛИЗЪМ – метафизичен глад по духовното; небитието

СЮРРЕАЛИЗЪМ – Франция, абстракцията

ЕКСПРЕСИОНИЗЪМ – Германия

ИМАЖИНИЗЪМ – образ

ФУТУРИЗЪМ – бъдещето, движение, скорост

ПРОЛЕТАРСКА ЛИТЕРАТУРА – след 1918 г.

Advertisements

Read Full Post »

ВНУШЕНИЯ НОСИ ЗАГЛАВИЕТО НА ЦИКЪЛА „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”

Роден да бъде певец на „светлата радост”, Смирненски драматично съпреживява трагедиите на бедните жители от крайните софийски квартали и се превръща в изразител на човешкото страдание. В един от най-зрелите си поетически цикли „Зимни вечери” лирическият му герой, като истински „син на града”, възкресява тъжните картини на зимните вечери в бедняшкото предградие Ючбунар, потънало в сивата мъгла – символ на безнадеждността. Цикълът се открива с една обща, печална панорама на града, който пустее като „ черна гробница” със смълчаните си сгради, които гледат зловещо „с жълти стъклени очи”.

Образът на града, темата за съпричастието към онеправданите и отхвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски. В произведенията му ясно се откроява особеният интерес на автора към социалната тематика. Поетът се отличава с ясно заявените си хуманни позиции, които го определят като защитник на бедните и онеправданите.

Подборът на заглавие на дадена литературна творба е съществен момент в процеса на нейното създаване. Заглавието изразява кратко и убедително оценката за това, което пише авторът. Едновременно с това заглавието има и обобщаващ характер, защото очертава типичното за ситуацията и героите художествено пресътворение в литературното произведение.
Не прави изключение в това отношение и заглавието „Зимни вечери”, което Смирненски поставя на своята творба. Още на паратекстово равнище поемата загатва за своите основни смислови значения. Словосъчетанието „зимни вечери” носи усещането за песимизъм и безотказно внушава на читателя драматизма, облъхващ целия лирически цикъл. Зимата е последният сезон от годишните времена и символизира замирането на природата, смъртта – вледеняването, а вечерта се асоциира с края на човешкия живот. Това тъмно диаболично начало е подчертано още в първия стих на поемата. Сравнението на града с „черна гробница” подсказва отчаянието, пустотата и безизходицата, владеещи в това мрачно и потискащо пространство на „зимните вечери” в крайните софийски квартали.

Поетът избира зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта – най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пустотата си и мъртвата природа („оскрежената топола – призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).

Лицата на зимата в поемата са контрастни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно – метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата“, „в море непрогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъста”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очертава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бялата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).
Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообразие в художественото проявление на светлината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла“). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стрехата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти петна”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”. Цветовите решения създават основната рамка, в която се вмества водещата тоналност на цикъла:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Първата част на цикъла, въпреки че има по-обобщен смислово-емоционален характер, успява да създаде усещането за неуютност, студенина, отчуждение, бедност и отчаяние: „Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът…”. Тъмнина, мрак, пустота, обреченост – тези чувства са внушени чрез алитерацията на съгласната „р” в тези строфи. Черният цвят, сравнението с гробница, образът на мъглата: „сивата мъгла”, „А в мъглата -през безплътните й мрежи”, засилват усещането за присъствие на злото, на нещастието. Всичко сякаш е застинало, лишено от живот, носещо съзнание за обреченост, за призрачност и скръб: „оскрежената топола-призрак сякаш”, „глъхнат сградите, зловещо гледа всяка”. Създава се вледеняващо усещане за враждебност и отхвърленост. В този свят на човешка нищета хората са принудени да живеят, като страдат.

Смразяващата действителност на „зимните вечери” носи усещането за липса на какъвто и да било живот или човешко присъствие. Градът-гробница е сякаш обитаван единствено от безплътни призраци – сенки на изстрадалите и изнемогващи в мизерията човешки души. Незнайният път на младата луна е смислово продължен в следващите картини на общото за бедните обитатели страдание, достигащо до най-трагичните проявления на социалната неправда.

От общия план авторът преминава към детайлите, към описание на конкретните картини на мизерията и бедността, на нещастието и страданието. Във втория поетичен фрагмент от цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски умело съчетава обективното изображение – живота на бедно семейство от крайните квартали, със субективното си отношение към нещастната съдба на бедните и онеправданите, на които съчувства. Поетът не скрива присъствието си. Глаголното време на лиричното действие е в първо лице, ед. ч.:

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Внушението за самотност и обреченост, за безизходица от мизерията, заложено още в заглавието на творбата, сега се затвърждава. „Бедност и грижа” са постоянни характеристики на живота на хората, обитаващи „смълчаните хижи”. Мъглата, която е „непрогледна”, отразена в „мътни стъкла”, допълва мрачната картина на безнадеждността. Поетът представя поредната „безхлебна” вечер на едно бедно семейство. Нищетата е заела трайно място в този дом. Гладът е чест гост на обитателите му. Бащата, главно действащо лице, присъства в художествената картина на „бедност и грижа” чрез звуковото изразяване на болката: „пияни хрипливи слова”, „ругай”. Инверсията в стиха: „завърнал се вкъщи -безхлебен”, както и силната обособеност поставят лирическото ударение на фразата върху епитета „безхлебен”. По този начин Смирненски подчертава огромното несъответствие. Бащата, който е призван да осигурява прехраната на семейството си, лишава дома си от хляба. „Завесата мръсна, продрана” е експресивен детайл, който разкрива потискащата атмосфера на мизерията, в която живее семейството. Нещастието обяснява, но не оправдава грубостта на бащата. Трудното ежедневие поражда и тъжното човешко общуване. Поетически доказателства за това са заканите на бащата, плачът на майката, писъкът на децата. Мизерията и нещастието са измъчили това семейство. Размаханите в закана ръце са безсмислен, но единствено възможен протест срещу социалната съдба. Разрушена е хармонията на човешкия свят, променен е традиционният символ на дома, присъстващ трайно в българската поезия. Не уют, благоденствие и сговор царят в дома, а мизерия, глад и тъга. Невинни жертви са майката, призвана да дарява живот, и децата, символ на живота. Но всички те са обречени да живеят в мизерия и скърби.

Следващата част представя работещите цигани. Тежкият неуморен труд носи идеята обречените на страдание да определят сами бъдещето си, да бъдат господари на живота си. Това е картина с много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.

Но като опозиция на тази прокраднала се надежда идва четвъртата част. В нея основни детайли са мракът и мъглата: „мъглата гъста тегне”, „своя плащ злокобно сив”, „завесите от черен мрак”, „мъглата жълто-пепелява”, „души мъглата”. Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност. Сякаш изплували от призрачността на мъглата, „слепия старик” и детето са като обобщен образ на жертвите, на пленниците на „орис вечна, зла”.

Петата част на цикъла „Зимни вечери” е елемент от мозайката, представяща света на човешката мизерия. Трагизмът в тази картина се постига чрез трепетното желание за щастие, което е невъзможно за ограбените от социалната съдба. Сковаващата ги ограниченост непрекъснато им напомня, че са родени за страдание и единственото, което им остава в живота, е смъртта. Плачът на жената, запалените свещи са белег на тази смърт.

И шестият поетичен фрагмент представя конкретните жертви на мизерията:

Сред стаята ковчег положен,
а в ковчега – моминско лице…

Картината е като естествен завършек на страданието, пред което обикновеният човек е безсилен, а смъртта е скръбният венец на един преминал в скърби човешки живот. Сякаш е загубена връзката с Бога.

Последната, седма част на цикъла се връща към художествената обобщеност, която носи началната картина. Отново виждаме характерните за целия цикъл образи: „бледосиня мъгла ”, „мътни стъкла ”, „ смълчаните хижи”, които създават усещането за отхвърленост и враждебност. Особено тъжно е посланието на тази финална част. В образа на разтапящите се в калта бели снежинки „проронват се бели и чисти / и в локвите стават на кал”, виждаме обречените съдби на тези деца, жертви на социалната несправедливост в едно общество, зле устроено и лишено от човечност.

Цикълът „Зимни вечери” е художествен синтез на поетични търсения и лирични послания в творчеството на Христо Смирненски. Поетът изразява своето съчувствие към страдащите и несправедливо ограбените, рисувайки живота на бедните свои „братя” като непрекъснат низ от нещастия и болка, без нито един лъч надежда за по-добър живот. Заглъхва лиричният стон на страданието сред елегичната тишина на цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски, изпълнен с красивата поетична изповед на човешките души.

 

Когато през 1923 г. Смирненски пише „Как ще си умра млад и зелен“ и не изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята предсмъртна поетическа изповед – „Зимни вечери“. Не е случайно, че и Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези години зачестяват и срещите му с Дявола – „На гости у Дявола“, „Приказка за стълбата“. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез „Зимни вечери“ авторът окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.

Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж – блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта – да руши света и да създава нов. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата, преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро („утрото на светла ера“, където според Н. Георгиев – въпреки че никъде в стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в „Зимни вечери“ господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсебила мислите на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси – гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат „зловещо“, тополата е призрак, а снегът „хрупка с вопъл зъл и глух“.

Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и безтелесен, търси, но не намира покой.

Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована – вътре са всички неземни и „задгробни“ същества, „мъгляви силуети“, а външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата съдба и на приближаващата смърт. Погребалната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като „неземни цветя“, сълзи, свещи. Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез „звънването“ на „песни на скрита тъга“. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза от затвореното пространство на града гробница, в която се намира, като това действие е повторяемо:

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?

Вечерта се е превърнала в нощ, а часовникът отбелязва полунощ – часът на задгробните същества. Лирическият герой излиза навън и там вижда отново смърт – „в ковчега моминско лице“; деца, преждевременно загубили детското у себе си.

Цикълът „Зимни вечери“ е съвършено различно и самостоятелно явление в творчеството на Хр. Смирненски. Ако за Яворов „Нощ“ е стихотворение на поетическия прелом, който пренасочва визията за света „отвън“ „навътре“, то при Смирненски промяната на лирическите нагласи се осъществява чрез „Зимни вечери“. Ключов момент и за двете произведения е усещането за дебнеща трагедия, за безсилие срещу безвъзвратното. И ако лирическия герой от „Нощ“ навън го дебнат „хаос и тревога“, то за Аза от „Зимни вечери“ светът е „хаос намръщен“. Картините, които разкриват двете произведения, са сходни:

… оголени стени; неясно по стените голи;
прозорец мъглив; мътни стъкла;
С мъгли страхотни-задушливи; ледно тегне и души мъглата;
зловеща песен; злорадствени песни;
– а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци;
– разкъсващ, зловещ –
през стъклата процежда се
плач на жена;
едвам се мярна зрак – звездица
и пак зад облаци изчезна;
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди;
Скреж нашарил прозорци. В стъклата с десница незрима
под ледения дъх на нощта
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
„Нощ“   – П. К. Яворов „Зимни   вечери“- Хр. Смирненски

Както при Яворов нощта и денят са противопоставени като две несъединими противоположности, като две различни начала на света и живота, така при Смирненски утрото се стопява пред поглъщащата сила на вечерта. И ако при Яворов мракът на нощта е предчувствие за слепота, то при Смирненски вечерта е предчувствие за края на един „млад и зелен живот“. Пулсациите на съня кошмар, внезапните пробуждания и новите потъвания в света на бълнуването стоят в центъра на двете творби:

Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад – о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея… и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина…
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла.
„Нощ“   – П. К. Яворов „Зимни   вечери“ – Хр. Смирненски

Независимо от всички социални и екзистенциални катаклизми и душевни терзания чувството за дълг у лирическите герои на Яворов и Смирненски остава. В среднощните бълнувания в Яворовата „Нощ“ не се променят майката, родината и любимата: те са адресатът на Аза; братята у Смирненски са бедни пленници, като именно чувството за дълг обяснява присъствието на образи със социални измерения.

Цикълът „Зимни вечери“ не може насилствено да се „приземява“ – това не е градът от урбанистичната лирика на Смирненски. Това е градът призрак, градът гробница, градът сън – отвъден град, обитаван от сенки и силуети. Лирическият Аз като в кошмар броди из неземни и земни топоси, наднича през мъгливи прозорци. Това е градът затворено пространство, в който липсват признаците на богатство и разкош, толкова характерни за стихотворенията на Смирненски до този момент. Лирическият субект не е загубен, не се нуждае от помощ, той разглежда този град и света отвън с ясната мисъл, че принадлежи на него, а всичко останало е хаос и тревога, цялата му движеща енергия се стопява както снежинките в калта. Животът е преходен, а човекът изчезва подобно на „неземни сребристи цветя“ от скреж, които се стопяват при допира на пламъка.

Далеч преди да е настъпил последният му час, Смирненски чрез „Зимни вечери“ погребва себе си и света, представяйки този град на „мъртви души“, към който принадлежи самият той; където дори за децата детското е безвъзвратно загубено под тежестта на битието.

СИМВОЛНО-МЕТАФОРИЧНА ОБРАЗНОСТ

Преминал през различни влияния и пристрастия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът избира зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта – най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пустотата си и мъртвата природа („оскрежената топола – призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).

Лицата на зимата в поемата са контрастни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно – метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата”, „в море непрогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъста”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очертава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бялата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).

Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообразие в художественото проявление на светлината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стрехата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти петна”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”). Цветовите решения създават основната рамка, в която се вмества водещата тоналност на цикъла:


Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.


В жанрово отношение творбата на Христо Смирненски е с фрагментарен характер. Събира различни картини и импресии, внушаващи представата за нееднородност и разнообразие.

Необичайната среща между реалност и фикция завършва с победа на мрачната действителност, в която мечтите са погубени:


Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на Живота сивата мъгла…


Избраната циклична композиция подчертава фрагментарността на живота, в който само понякога, съвсем случайно идва светлина. Но тя не сътворява, а бавно чезне. Човешкият свят се руши. Смирненски подлага на съмнение библейската теза за сътворението. Щастието и хармонията са непостижими за човека, обречен да живее в крайна нужда.

Лирическият говорител в „Зимни вечери” е един от всички бедни обитатели на крайните квартали. Това личи от прякото обръщение в четвърта част на цикъла: „Братя мои, бедни мои братя”. Той е страдащият човек, който се опитва да погледне отстрани на проблемите, общи за всички бедняци:


Мярват се незнайни силуети,
идат странни – странни гинат пак:
електричен наниз морно свети
през завесите от черен мрак.
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.


Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейните приоритети, героят се изживява като „пътник сред смълчаните хижи”. До края той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Но макар и да не са пряко назовани, героите са повече. Те имат възраст („дете”, „деца”, „старик”, „старуха”), пол („пиян пак, бащата”, „жена”) и социално положение (бедни и отхвърлени от живота и от системата хора). Но независимо от това, дали са старци или безработни бащи, или трудещи се, жени и деца – всички са орисани да живеят в мрака на безперспективността. Затова и преобладават метонимичните образи на човека от града. Неговият меланхолен поглед изпълва художественото пространство, очертано на фона на импресивните зимни картини. Едно е чувството, което ги сближава – непреодолимото страдание („проридава едва”, „проточено ридай”).

Символният образ на града се вписва в общата картина на времето посредством използваното метафорично сравнение ,,като черна гробница” и допълва алегорията Като изразно средство:

под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Много отчетливо са маркирани символният образ на мъглата, синонимите на дома и пътя, и човекът – твърде незначителен на фона на студената и мъглива вечер (между падащите снежинки и локвите в крайния квартал).

Преобладаващите в поемата епитети са социални по своята насоченост („живот не-потребен”, „помисли странни”, „скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „горестни слова”, „стените голи”, „детенце дрипаво”). В основата си те са антитезни и импресивни. А когато са натрупани по няколко едновременно, засилват чувствата и впечатленията:


Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени
черни ковачи коват.


Тук символният образ на огъня напластява и допълнително значение – на рушителната енергия, а не на топлината и светлината, съпътстващи тази стихия. Дори плеоназмът „ковачи коват” дообогатява вътрешното пространство на общуването между човешкия и веществения свят, за да проличи чувството за безизходност на фона на привидната красота в живота.

Сравненията, използвани от Христо Смирненски, са разгънати и метафорични в по-голямата си част („като черна гробница”, „оскрежената топола – призрак сякаш”, „в море непрогледна тъма”, „сякаш плачът й дочули са”). Те префункционализират значенията на реалността във фикция (и обратно), за да се разбере истинската същност на този призрачен свят, в който доброто няма и не може да намери подслон. За да се внуши още по-убедително представата за противоречието между мечта и действителност, е използван и звукописът. Алитерациите и асонансите изграждат едновременно слухова и зрителна Картина на зимната тъмнина:


Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи
с тежките чукове смазана, пръска тя златни сълзи.
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.


Поетът търси разнообразието в краестишието, като римува съществителни с прилагателни имена, наречия и глаголни форми, единствено – с множествено число. Римите са пълни и благозвучни. Смяната на настроението се внушава посредством нееднородността на ритмичните стъпки.

Художественото пространство е лишено от въздух и светлина („мътни стъбла”, „над затвора”). То има външен израз, свързан с представата за града („вънка”, „навън”, „надалеч”, „незнаен път”), както и вътрешна проекция, очертаваща тясното затворено пространство на крайните квартали („смълчаните хижи”, „къщурка позната”, „стъбла”, „прозореца”, „завесата”, „бараката сгушена”, „стрехата опушена”, „прозореца в скреж”, „през стъблата”, „сред стаята”, „стените голи”, „мъничък иконостас”). Посоката на движенето, като художествен поглед на автора, е насочена навън. Пространството се разширява условно, а поетичното действие поставя акцент върху социалното съдържание на човешката съдба, материализирана в пространствения обем на бедняшките квартали. Художествената среда се изпълва с нравствените послания на автора („хижи”, „бараката сгушена”, „стаята”). Домът за героите се оказва фиктивен, а пътят – безкраен. Трагичната социална съдба е в синхрон с приоритетите на обществото.

Пресечните точки на пространството, времето и действието са в човека като герой на творбата; но и в настроенията, породени от зимата, която задълбочава драмата на индивида. Вечерта с нейния мрак и с мъглата, както и пътят показват неизменния ритъм на човешкото съществуване в опозиция с дочутия „остър писък на локомотив” като доказателство, че животът някъде продължава, променя се.

Образът на града в цикъла „Зимни вечери” е призрачен, мъглив, заскрежен, кален, негостоприемен. Той е град на контрасти и очевидна социална несправедливост. Неговите големи пространства не могат да скрият малките „хижи” и „бараката сгушена”, „стрехата опушена” и „стените голи”. В тези „домове” няма място за общуване и чувства на привързаност:


В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
Но ето къщурка позната;
Завесата мръсна, продрана.
Трепна в бараката сгушена
пламът разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.


Градът, като художествена среда и метафоричен знак на човешка душевност, е изграден посредством множество детайли, показващи истинската му същност. Остро се долавя контрастът между тишина и звук („писък на локомотив”). Маркирана е опозицията светлина (лампи, фенер) и мрак. Чрез слуховите и зрителни картини се внушава истината за подмяната на живота със смърт заради „разбитите съдби” на хората от крайните квартали. Дематериализацията на битието довежда до изграждането на един типичен образ – на отсъствието, на монотонността и липсата на перспектива, на несигурност. Очакванията и надеждите на младия човек, заявени в „Юноша”, в пространството на „Зимни вечери” остават напълно излъгани, защото светът е видян като капан, затвор, ковчег, гробница, където илюзиите за щастие загиват. Романтичната мечта за по-съвършен свят се сблъсква с грозната социална действителност („бели и чисти” -”кал”). Красотата на духа се погубва от материалните интереси. Но има нещо много общо между детството и зрелостта („слепия старик” – „натоварено дете”, „моминско лице” – „старуха”, „детенце дрипаво”, „две деца”, „децата”). Измамна е белотата на зимата, потъваща в мрака. Не случайно „гърмят в тишината” думите на безизходността:


и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова.
Завърнал се вкъщи – безхлебен, пиян пак, – бащата ругай:
и своя живот непотребен, и своята мъка без край.
Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет.

 



Няколко са опозициите, организиращи композиционно цикъла „Зимни вечери”:

мрак – светлина;
звук – мълчание;
надежди – реалност;
живот –смърт;
снежинки – кал;
огън – лед;
затвор – звезди.

Но най-цялостно е разгърната корелацията: желано – постижимо. Лирическият изповедник си дава сметка и за реалността – няма щастие там, където контрастите са огромни. Неслучайно е използван още в първата част на цикъла символният образ на тополата – дървото на перспективната и на спокойствието, на щастието и сигурността. И то е „призрак сякаш” в сянката на града, погубващ дори мечтите на обикновения човек

Типизацията в „Зимни вечери” преобладава над индивидуализацията. Обяснението е в обезличаващото и деперсонализиращо въздействие на пространствата върху човека, представен косвено („стъпките”, „детска глава”, „слова”, „силует”, „децата”, „Жена”, „песни на скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „старите цигани”, „черни ковачи коват”, „незнайни силуети”, „някакво задгробно същество”, „слепия старик”, „натоварено дете”, „плач на Жена”, „моминско лице”, „старуха”, „сенките”, „детенце дрипаво”, „две деца”, „децата”). Сближава ги общата участ („пленници на орис вечна, зла”). Неслучайно 6 поантата на четвъртата част поетът (чрез лирическия си герой) се обръща към своите „бедни братя”. Тяхното пленничество е очевидно и поетът ги представя като трагически жертви на „орис вечна, зла”.

Цикълът на Христо Смирненски „Зимни вечери” посредством образността на поетическите послания доказва, че истинската поезия внушава идеите чрез търсенето на съвършена художествена форма.

Анализ на първа до четрвърта част   от цикъла Зимни вечери на Смирненски                                                                                         

 

Увод: Смирненски е поет, който   изпълва символиката с ново и дейно съдържание. Лирическият герой е насочен не   навътре към душата,а навън към „братята по съдба” –на бедните, оскърбените и   унизените.Индивидуализмът е заменен със съпричастие.

Цикълът „Зимни вечери” е разрез   на социалната нищета разкриващ безнадеждният свят на отхвърлените, останал   без никакви духовни опори.

I част

Още в началото авторът ни въвежда   в мрачната атмосфера на града „черна гробница” , неговите жители са хора без   плът и кръв, без биографии. Вечерта е символ на победата на злите сили на   мрака над светлината , тя поглъща всичко в необятната си прегръдка. Сградите   са необитаеми и зловещи. Те са зли демони, които дебнат в мрака със своите   „жълти стъклени очи”. За тази атмосфера пропита от зло допринася и тополата-   „призрак сякаш” . Друг символ на властващите сили на мрака е и сивата мъгла-   тя символизира безпътица, поглъща всичко и всява отчаяние. Жиците са странни,   мистични и загадъчни. За момент „снегът, поръсен с бисерни искрици” излъчва   светлина и надежда, но веднага след това той „хрупа с вопъл зъл и глух”.Краят   на първа част завършва отново с мъглата и нейните „безпътни мрежи”, но и с   луната-лъч надежда, който бележи „незнаен път”.

Първата част , разкрива основния   мотив– безнадеждността отчаянието.Цикълът „Зимни вечери” е един репортаж за   бедността, несретата и мъката.

II част

Втората част от цикъла започва   как лирическият аз за пореден път върви измежду смълчаните хижи. Авторът не   използва думата дом, защото „хижата” е временен заслон без опори с липса на   всякакви ценности. Мъглата отново всява призрачност в пейзажа. „Вечната   бедност и грижа” са навсякъде те са обзели цялата картина, те гледат през   „мътни стъкла”, през които се предполага че трябва да влиза светлина и   надежда. Появява се и образа на зимата- сезон на студа и смъртта, но чертаеща   „неземни сребристи цветя”.

Лирическият аз отново вижда   „къщурката позната” , а в прозореца е „детска глава”-символ на чистота и   най-святата красота.Но тази хармония е нарушена от „пияни хрипливи слова”.   Бащата, който трябва да бъде опора на семейството е „безхлебен” и ругае „своя   живот непотребен и своята мъка без край”. Той както децата и жената нямат   имена и биографии, те са само силуети- сенки дошли от подземното царство, от   Ада на социалната мизерия. В тази картина присъстват и реалистични детайли   „завесата мръсна продрана”. Пейзажът е изпълнен от пищящите и молещи се деца,   и от риданието на жената – символ на отчаяние и скръб.

Във втора част е показано бавното   рушене на рода, който е най-малката единица, но без нейния патриархален ред   рухват и универсалните човешки ценности.

III част

Третата част от „Зимни вечери” е   картината на ковачницата. Звучи по-мажорно, по-бодро и динамично,отглас на   плача от разрушения дом са песните на скрита тъга и на „цигулката разплакана”   . Именно този звук събужда хората от техния „зимен сън”. „Черните ковачи” са   алегоричен образ на новия, работещия човек, който ще изкове новото бъдеще:

„Пламва стомана елмазена,

вие се, съска, пълзи-

с тежките чукове смазана,

пръска тя златни сълзи.”

Огънят в началото е „разкъсан и   блед”, но в последната строфа е със „сини, жълти и алени снопчета пламък”.Той   е символ на революцията- пречистваща и разрушителна стихия, която ще вземе   множество жертви за постигането на светлия идеал-„пръска тя златни сълзи”.

Трета част е картина на дълго   очакваната промяна, тя е наситена с много повече жизненост, светлина и   надежда, но все пак цикълът „Зимни вечери” е един репортаж за бедността,   несретата и мъката на хората от мизерията и дъното на социалното общество.

IV част

Тази част започва с образа на   мъглата, която „влачи своя плащ злокобно сив” и се опитва да погълне всичко   наоколо дори и „остър писък на локомотив”. В пейзажа се появяват и изчезват   силуети дошли от подземното царство. „Електричният наниз”- символ на надежда   едва успява да се покаже през „завесите от черен мрак”Мъглата е   „жълто-пепелява” тя е символ на силите на мрака, които царят и пируват   навсякъде. Ясно е отбелязано че тук няма хора, задгробни същества „броди   тежко, бавно плава, някакво задгробно същество”. Авторът въвежда образите на   старика и детето, но те нямат лица, нито биографии те са отново сенки от   подземния свят. Мотивът за разтапяне се преплита с този за изчезващия живот.

Поантата на цикъла „Зимни вечери”   е именно в края на тази част„братя, бедни мои братя”- тук се преплитат   мотивите за изгубено и възвърнатото човешко братство”. Всички хора са   „пленници на орис вечна зла”- ориста е съдбата, от която никой не може да се   измъкне или да избегне. В края на творбата е използван и символичния образ на   мъглата- „на живота сивата мъгла”.

В тази част са подчертаните мотивите   на отчаянието и безнадеждността. Цикъла „Зимни вечери” е един репортаж за   бедността несретата и мъката

Звуци и цветове в цикъла “Зимни вечери” на Хр.Смирненски

През 1923 г. Смирненски създава своята предсмъртна поетическа изповед – „Зимни вечери“. Не е случайно, че и Смирненски, подобно на всички български поети, напуснали рано този свят, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Чрез „Зимни вечери“ авторът окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия и я замества с предсмъртни видения.
Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж – блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с жаждата за живот. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата, преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. В цикъла господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсебила мислите на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни образи – гробница, сгради призраци, бледи силуети.
Още в началото на цикъла Хр.Смирненски сравнява града с “черна гробница”, чрез която се разкрива тъжната картина на бедността и мизерията в крайните градски квартали. Тук няма звуци, а властва мъртвешка тишина. Човешките същества отсъстват, те наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Звуците, които се чуват , внушават отчаяние и безднадежност-“стъпките отекват надалече”, “глъхнат сградите”, “снегът…хрупка с вопъл зъл и глух”.
Второто стихотворението от цикъла сякаш е наситено с най-много човешки звуци, които трябва да ни покажат още по-цялостно драматичната картина в един бедняшки дом. Това не са наистина човешки звуци, представящи ни един нормален човешки разговор, а са груби пиянски слова, ругатни, писъци и ридания. Не може да бъде и друга картината, защото отчаянието и липсата на надежда отдавна са се настанили в тази къщурка.
Не по-различна е звуковата картина в следващото стихотворение, защото риданията от бедняшкия дом се чуват надалече в зимната тишина и в унисон с тях е и тъжната мелодия на цигулката. Но тук все пак има и нещо по-различно. Картината оживява от динамиката на трудовия процес в ковашката работилница-чуковете гърмят, бараката потреперва, стоманата съска. Всичко това е свързано с енергията и усилията на ковачите, принудени да работят и в късната вечер, носейки в душите си черната мъка на своя живот.
В следващите стихотворения звуците все по-често ще ни напомнят за трагичната безизходица на хората, дори писъкът на локомотива трудно се чува през гъстата мъгла, символ на тежкия живот на бедняците.
Като последен печален акорд прозвучават плачът и риданията около ковчега, които са в синхрон със злорадствената песен на зимата, напомняща за вечната бедност и грижа.
При цветовото изображение основното изразно средство е контрастът, който е характерен белег за символистичната образност, използвана от Хр.Смирненски. Най-често се противопоставят бялото и черното. По принцип белият цвят се свързва с чистота, невинност и нежност, но тук сякаш нещата са по-директни, тъй като става въпрос за зимата-“снегът”, “бялата зима”, белия сняг” и т.н. Това е сезонът, в който положението на бедняците е още по-трагично.
Черният цвят изобразява мъката, страданието и най-вече смъртта. Градът е като черен гробница, ковачите са черни, мракът е черен, ковчегът е положен на черно ложе. Това са все изображения, изграждащи цялостния символен образ на черната човешка мъка.
Трябва специално внимание да се обърне на изображението на мъглата. За нея Смирненски казва, че е жълта, сива, жълтопепелява, бледосиня. Тя символизира тежкия живот на хората, орисани, незнайно от кого, на вечни мъки на земята.
Единствено по-разнообразна цветова картина намираме в третото стихотворение. Тук можем да видим всички цветове на дъгата-синьо, жълто ,алено, елмазено, златно…Сякаш в трудовия процес хората гледат по-различно на живота и забравят за миг за черната си мъка.
Но всичко сякаш трябва да бъде омърсено и захвърлено в задгробния свят, когато прочетем и последните стихове от цикъла, където чистите и бели детски души се превръщат в кал като снежинките, паднали в локвите. Тези деца са разбрали още от малки, че са сами в този свят и трябва да се борят с трудностите на живота. Те нямат детство, няма за тях игри, няма радост, защото трябва да помагат на семействата си или останали сираци сами да си осигуряват насъщния.
Сред море от тъга върви поетът, съчувствайки на своите нещастни братя. Без надежда завършва неговата тъжната среднощна разходка. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла „Зимни вечери” остава усещането, че градът е затвор за несправедливо наказаните „бедни братя” на Смирненски. Малко преди да настъпи смъртта на “лъчезарния” пролетарски поет, той погребва себе си и света, в който живее, представяйки града като “черна гробница” и хората в него като бледи сенки от отвъдното-надеждата за нещо по-добро безвъзвратно е изгубена…

„Зимни вечери” – Христо Смирненски

1. Създаване на цикъла

– публикуван във в-к „Работнически вестник” в началото на 1923г.

– в самостоятелно издание – през 1924г. с помощта на литературния критик Георги Цанев

2. Поетически модел на града в „Зимни вечери”

– градът съсредоточава човешките съдби, пространство на човешките тревоги;

– градът у Смирненски е пространство на противоречия и сблъсъци: уличната тълпа – бедни/богати;

– „Зимни вечери” е свят на душевен хаос, убиец на мечти, заключено за надеждите пространство /връзка със символистите/
3. „Зимни вечери”

а/ градът – въплъщение на злото

– столичният град е свят на неправдите, на незаслужената участ, на „зимата” в духовното общуване между хората;

– символ е на пустошта, на призрачните селения, но и място на порока
б/ композиция

– в 7 части и 32 строфи поетът обрисува града чрез зимен пейзаж в крайния бедняшки квартал;

– изображението довежда до по-дълбоки социални внушения – градът е обществена и духовна среда на човешки персонажи от най-бедното съсловие у нас
в/ заглавие

– налага времевото пространство – вечерта

– видяното и разказаното е в неопределен брой вечери на зимата – смълчани, притихнали

– зимната вечер асоциативно отвежда към детските представи за пухкава бяла картина – светла, чиста, уютна, усещане за ситост, сдружение и помирение

– НО авторът предава на зимния вечерен град призрачност и демоничност

– за социалните низини зимата е сезон на изпитание за бита и духа на бездомниците

– природа, вещи , хора са в криза, която генерира множество прокобни знаци на злото и смъртта.

– природните детайли от зимните вечери са пръснати в целия цикъл, а връзката между седемте фрагмента се осъществява от бродещия в мъглата поет
г/ символика на цветовете

– основните тонове са бялото и черното:

белият сняг – „хрупка зъл и глух”

оскрежената топола – зловещо „стърчи”

– белотата на снежинките е контрапункт на калта, в която те потъват

– снежинките – краткотрайност, мимолетност на чистата духовност, преждевременна старост на човека от социалното дъно

Бялото – символизира отчуждението на ситите, пустошта, в която са захвърлени бедните хора

– в ІV фрагмент – бялото като отвъдност /демоничност/

Черното – демоничният град /”черна гробница”/ символ на страшното, грозното, смъртта;

– тъмнината и мъглата – страховити полутонове на черното и бялото

– мъглата носи усещане за задушаване, неясност, безперспективност; тя отключва социалната и екзистенциалната драма на обитателите; те живеят в призрачния свят без надежди за бъдеще, сред фаталната неизбежност на физическата и духовната смърт.

Жълтият цвят – зловещ знак; запалените лампи и свещи не разсейват мрака, а искрят враждебно като „жълти стъклени очи”; мъглата е жълтопепелява, а луната – „огнен сърп”/ сърпът от оръдие на труда тук носи ефект на унищожение/

– бялото, черното, сивото и жълтото показват покъртителната история на човешкото изтляване
д/ призрачност и апокалиптичност на човешкото битие

– мълчанието е липса на глас, но тишината също има своите измерения

– „изопнатите жици” наподобяват „странни струни”, по които животът-злодей свири чудовищната мелодия на човешкото страдание;

– в мълчанието се откроява скриптенето на снега – „хрупка зъл и глух”;

– „ридай старуха”, „грубо гърмят слова”, „децата пищят”…- писъкът, риданието, виковете са израз на непокосима болка

– само в картината на циганите ковачи има по-ведър смислово-емоционален оттенък

– образът на зимната страшна пустиня внушава идеята, че за човека няма спасителен бряг;отвореното пространство отвежда към затвореното;студът извуците – дома на хората
е/ Домът – вещно обкръжение на нещастните обитатели на бедняшкия квартал

– зимната вкочаненост се разраства в изображение на духовната, мисловната застиналост на битието;

– призрачната природа съответства на призрачния човешки свят;

– в целия текст понятието Дом липсва, защото домът обикновено е интимно пространство, крепост сред хаоса и тревогите;

– в „Зимни вечери” синоним на дома са: „смълчаните хижи”, „Сградите с жълти стъклени очи”, „къщурка позната” и др.

– изобразените вещи само загатват за човешко присъствие;

– мътните стъкла, злокобното черно ложе, мъничкият иконостас показват социалната безпомощност на обитателите;

– в тези обиталища поетът съсредоточава три погледа „вътре” и един „отвън”-до фенера

ж/ човешкият свят в „Зимни вечери”

– човешкият свят е призрачен: бащата „безхлебен” – възприеман като силует, отдавна е загубил своята функция на глава на семейството; чужда му е отговорността към дома, децата, семейството

– жената –проридава едва-физическа и духовна обезсиленост;

– горестният плач на старицата – загубила женственост „старуха”

– VІ фрагмент – жертва на туберколозата /гостенка при несретниците/;

– слепецът – лишен от вътрешно проглеждане, житейска безнадеждност;

з/ сцената с ковачеството

– зазвучава нов ритъм, открояват се други цветни детайли;

– огнените ковачи предизвестяват заревото на човешкия гняв, който разкъсва призрачната белота на студените зимни вечери
– ако безхлебният баща е лишен от съзидателен психологически потенциал, то циганите символизират устойчивост и сила и се различават от другите;

Read Full Post »