Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for септември, 2012

ДЗИ ПРОГРАМА ПО БЕЛ

1

УЧЕБНО-ИЗПИТНА ПРОГРАМА ЗА ДЪРЖАВЕН ЗРЕЛОСТЕН ИЗПИТ

ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА

I. ВИД НА ИЗПИТА

Изпитът е писмен и анонимен.

II. УЧЕБНО СЪДЪРЖАНИЕ

1. Български език

  • • Текстът и социокултурният контекст;
  • • Текстът в публичното общуване. Сфери на научната, медийната,

гражданската, институционалната и художествената комуникация;

  • • Тематично и смислово членене на текста. Извличане на информация от

текста;

  • • Функции на езиковите средства за изграждане на текста;
  • • Отношения между езиковите единици от различните езикови равнища;
  • • Задължителност и избор на структура и композиция на текста съобразно

предмета на общуване и предназначението на текста;

  • • Задължителност и избор на езикови средства съобразно условията на

общуване в различни комуникативни ситуации;

  • • Лексикална и граматична норма. Системни езикови правила;
  • • Правописна и пунктуационна норма. Конвенционални езикови правила;
  • • Създаване на аргументативен текст.

2. Литература

2.1. Автори и произведения:

  • Христо Ботев

поезия: “Майце си”, “Към брата си”, “Елегия”, „Борба”, “До моето първо либе”,

“На прощаване”, “Хаджи Димитър”, “Моята молитва”, “Обесването на Васил Левски”;

  • Иван Вазов

поезия: “Българският език”, “Отечество любезно”, “При Рилския манастир”,

“Елате ни вижте”, „Линее нашто поколение”, “Епопея на забравените” – “Левски”,

“Паисий”, “Кочо”, “Опълченците на Шипка”; разказът “Дядо Йоцо гледа”; повестта

“Чичовци”; романът “Под игото”;

  • Алеко Константинов

фейлетонът “Разни хора, разни идеали”; книгата “Бай Ганьо”;

  • Пенчо Славейков

поезия: “Cis moll”, “Ни лъх не дъхва над полени”, “Спи езерото; белостволи

буки”, “Самотен гроб в самотен кът”; поемата “Ралица”;

  • Пейо Яворов

поезия: “Градушка”, “Заточеници”, “Ще бъдеш в бяло”, “Две хубави очи”,

“Стон”, „Две души”, “Сенки”, “Песента на човека”, „Маска”;

  • Елин Пелин

разкази: “Ветрената мелница”, “Косачи”, „Задушница”, “Мечтатели”, “На оня

свят”, „Андрешко”, “Чорба от греховете на отец Никодим”, “Занемелите камбани”;

повестта “Гераците”;

  • Димчо Дебелянов

поезия: “Черна песен”, “Пловдив”, “Да се завърнеш…”, “Помниш ли, помниш

ли..”, „Спи градът“, „Миг”, „Един убит”, „Сиротна песен“, „Тиха победа”;

  • Христо Смирненски

поезия: „Да бъде ден!”, „Ний“, „Йохан”, „Юноша“, „Стария музикант“,

„Цветарка“, „Зимни вечери“;

  • Гео Милев

2

поемата „Септември“;

  • Атанас Далчев

поезия: „Прозорец“, „Болница“, „Стаята“, „Къщата“, „Повест“, „Книгите“,

„Камък”, „Дяволско”;

  • Елисавета Багряна

поезия: „Кукувица“, „Стихии“, „Потомка”, „Вечната”;

  • Йордан Йовков

разкази: „Песента на колелетата“, „Последна радост“, „Шибил“, „През

чумавото“, „Индже“, „Албена“, „Другоселец“, „Серафим“;

  • Никола Вапцаров

поезия: „Вяра“, „Писмо“(„Ти помниш ли…“), „Песен за човека”, „Сън”,

„История“, „Завод“, „Кино“, „Прощално”, „Борбата е безмилостно жестока…”;

  • Димитър Димов

романът „Тютюн“;

  • Димитър Талев

романът „Железният светилник“.

2.2. Знания за строежа и функционирането на художествената творба

  • • Художествена условност (фолклор, литература);
  • • Особености на условния изобразен свят (време и пространство, литературен

герой, видове литературни герои, конфликт);

  • • Строеж на художествената творба (заглавие, мото, сюжет, фабула,

композиция, елементи на композицията, основна идея);

  • • Комуникативен строеж на художествената творба (автор, читател,

повествовател, лирически герой);

  • • Въздействие на художествената творба (типове отношения автор – герой и

читател);

  • • Жанрова система на литературата (художествен жанр, епос, лирика, драма,

роман, повест, разказ, фейлетон, сатира, ода, елегия, балада, сонет, лирическа

миниатюра, поема, драма);

  • • Организация на художествената реч (проза, стих, стихова организация; тропи

– метафора, метонимия, символ, алегория; фигури – сравнение, епитет, хипербола,

литота, антоними, оксиморон, парадокс, гротеска).

III. ОЦЕНЯВАНИ КОМПЕТЕНТНОСТИ

1. Езикови компетентности:

  • • Умее __________да възприема смисли от текстове с различни съдържателни,

функционални и езикови особености и да обработва получената информация в

съответствие с поставената задача;

  • • Умее да изгражда цялостен и завършен текст, който отговаря на

изискванията за нормативна правилност и комуникативна целесъобразност;

  • • Умее да подбира и да съчетава езикови средства, като се съобразява с

предмета на общуване и с конкретната комуникативна задача;

  • • Умее да подбира и да съчетава езикови средства със стилов белег,

предпочитани при общуване в различни функционални сфери;

  • • Владее и умее да прилага лексикалната норма на съвременния български

книжовен език;

  • • Владее и умее да прилага граматичната норма на съвременния български

книжовен език;

  • • Владее и умее да прилага правописната норма на съвременния български

книжовен език;

3

  • • Владее и умее да прилага пунктуационната норма на съвременния български

книжовен език.

2. Литературни компетентности:

  • • Разбира условния характер на художествената литература;
  • • Познава посочените автори и творби и свързаните с тях процеси в

българската литературна история;

  • • Притежава знания за строежа и функционирането на художествената творба;
  • • Интерпретира художествения смисъл от конкретен литературен текст.

IV. ФОРМАТ НА ИЗПИТА

Държавният зрелостен изпит включва 41 задачи:

1. 40 тестови задачи с максимален брой точки 70.

  • • задачи от затворен тип с четири възможни отговора, от които само един е

верен;

  • • задачи със свободен отговор.

2. Задача за създаване на аргументативен текст, свързан с художествена творба

или с откъс от нея, с максимален брой точки 30.

Общият максимален брой точки е 100.

Advertisements

Read Full Post »

ВАЗОВ

СМИРНЕНСКИ – ПОСТСИМВОЛИСТ

-символизъм

-постсимволизъм

ЯВОРОВ  – СИМВОЛИСТ

–          Бохемство

–          зрялост

–          Раздвоеността в творчеството на Яворов – І и ІІ период

 

„То като че има двама хора в мене: един върши глупости, друг се кикоти за своя сметка… Например аз съм неверующ – такъв, какъвто не можеш си представи. Не вярвам в абсолютно в никакъв бог, в никакъв дявол… Но имам в същото време такава вяра и същевременно пронизана от толкова съмнения, толкова разпокъсана… Сякаш има в душата една потребност за религия и една способност за вяра. Това от една страна. Пък от друга страна пък, имам един критически разум, който на всяка стъпка те дебне, ти се хили и смущава спокойствието ти.“ (казано от Пейо Яворов пред Михаил Арнаудов)

Тази двойнственост е била непрекъснат източник за идейни угризения и душевни терзания. Но същата тази раздвоеност е психологическа предпоставка за творчеството на Яворов в две различни посоки, две противоположни сфери, два периода.
В първият период на неговото творчество се отразяват две главни жизнени настроения.
Първото е свързано с недоволството от личната орис. Без да пише никакви изчерпателни лирически дневници, без да прави пълни разкрития върху преживяванията си, той ни посвещава в общия характер на своята мечтателност, предава ни есенцията на дълбоките си вълнения. Пред нас ридае една измъчена и благородна душа, отдавна сродена с нещастия.
-Вторият момент е свързан с дълбоко състрадание към всички сродни души и съдби и към жертвите на общественото насилие. Търсейки около себе си родствени съдби, той вижда човека зад ралото, който вечно се труди и вечно страда. Сам Яворов е чадо на този народ и образованието и професията, които го откъсват от първобитните условия на труда не го правят чужд за неволите на ония, които обработват вечно полето. Примери за първия период са произведенията “Пролетната жалба на орача” и “Пред тъмничний зид”.
Вторият период се свързва с вътрешният свят на личността. Лирическият Аз заема централно място в поезията на Яворов, вдаден все по-дълбоко в крайни душевни състояния.

“Подир въстанието в 1903 г. аз си преживях моята криза. От какво естество е била тя? То е било, може би, крушение на моите социални възрения, от една страна, на моите патриотически мечти, от друга; душевен потрес от страшната македонска действителност през оня период; загуба на другари, преживени ужаси, тревоги… Всичко това прави да погледнеш цялата действителност с един съвсем нов поглед. Тогава, естествено, аз потърсих изново поезията..” (Пейо Яворов)

Яворов, като човек на момента и на развитието, предпочита новите поетически нрави, още повече, че те отговарят на изконния му характер.

 

Основните настроения във втория период са самотност, печал, гробен мир на душата (Въздишка);“смъртта – ужасен призрак” (Смъртта).

На противопоставянето между двата образа на Мина и Лора са отделени много страници в живота и творчеството на Яворов. Но съдбовния факт на присъствието ги противопоставя и обединява в името на онзи трети образ на любимата – универсалния символ на жената – загадка и смисъл на Битието. В сферите на българската духовност сам поетът ги е вградил в един цялостен романтичен мит – това е единството в творчеството на Яворов.

ДЕБЕЛЯНОВ – СИМВОЛИСТ

–          пловдивски период;

–          духовно и творческо съзряване

–          военна лирика;

ГЕО МИЛЕВ – ЕКСПРЕСИОНИСТ

               1-ви  –  берлински период – „Грозни прози“, разгледани в светлината на експресионистичните естетически и социални възгледи, е ново доказателство, че в берлинския си период, наблюдавайки битките на спартакистите, Гео Милев вече е творец с революционизирано мислене; експресионистичен

2-ри–  революционен, груб натурализъм – поемата „Септември“, създадена шест години по-късно. Сякаш още в Берлин поетът е предусетил драматичните събития в България от 1923 г.; сякаш проявява някакво художествено ясновидство. С тези свои творби Гео Милев доказва, че вече е приключил естествения период на чисто формалистични увлечения и външни подражания – период на изковаване на собственото литературно оръжие

–          творчеството на Гео Милев се дели на два периода: период на „Везни“ (до 1923 г. – приключва с Алманах „Везни“) и период на „Пламък“ (1924-1925 г.).

–          Първият период бил „модернистичен, декадентски, формалистичен, отчужден от живота и прогресивните идеи„, а

 

–          вторият – „реалистичен, революционен, свързан с народните борби“ (Марков 1964: 17 сл.). Поезията му от първия период била „хаотична, неразбираема, символистична по съдържание, експресионистична по строеж и стил“, а от втория – „отличаваща се с открита тенденциозност, с революционен патос, с философско осмисляне на революцията“ (Константинова 1977: 367-368).

 

!! ВАЖНО:

–          С целия си живот и с неголямото си по обем творчество Гео Милев потвърждава, че е цялостна личност и цялостен художник, който има пред себе си избистрени цели. Пътят му е белязан от естествени „лутания“, които очертават етапите на неговото идейно и художествено развитие от просто към по-сложно, от индивидуално към социално, от незрялост към зрялост. Но това развитие достига яснота и целеустременост още през 1918-1919 г. в Берлин, където Гео Милев изживява и някои от най-решителните събития в живота си: поредицата от хирургични операции след тежкото нараняване на фронта, избухването и смазването на Ноемврийската революция в Германия, сближаването с немските експресионисти, активната творческа работа и – не на последно място – взаимната любов с актрисата Мила Керанова, която в България става негова съпруга.

 Очевидно периодите „Везни“ и „Пламък“ съществуват, но само хронологическите се преливат един в друг, между тях няма противоречие, те очертават нарастващата сложност и мощ на едно разрастване.

Именно физическата гибел на Гео Милев е нелепото доказателство за яркостта на това духовно възпламеняване, трудно търпяно в „тази тъмна страна, която убива своите поети“ – както прорицава сякаш за самия себе си Гео Милев в статия за смъртта на Димчо Дебелянов, още в самото начало на сп. „Везни“ (Милев 1919).

В ранна възраст Гео Милев опознава европейската култура, заживява с високи, надлични художествени образци. От немския литературен експресионизъм той възприема не само естетически и социални идеи, но почерпва и нравствена воля за лично усъвършенстване, за да може да служи с повече енергия на Изкуството и на Човека. Завърнал се в България, той се обявява от висотата на своите възгледи против всяка литература на посредствените емоции и естетическия захлас; от самото начало до последните си публикации се бори за Нова българска поезия, която със слово и дело да се възправи срещу света на буржоазната ситост, „защото поезията не е делиричен трепет на аскети, защото мястото на поета не е на Парнас, в полите на музите, а сред кипящата стъгда на живота, посред народа“, където „поезията се смесва с политиката и става живот“ (Милев 1925).

ДАЛЧЕВ

-ранно тв-во – стсб. „Прозорец” – символистичен

През 1923 г. Далчев публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“. През същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетически сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на сп. „Хиперион“, „Демократически преглед“ и в. „Изток“. Първият си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г. Същата година прекарва седем месеца при брат си, скулптора Любомир Далчев, в Рим, където слуша лекции по история на изкуството.

Заедно с авторите, участвали в „Мост“, организира група, първоначално около вестник „Изток“. От 1927 г. Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и др. започват издаването на собствен вестник, „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“.

-зрял период – експресионизъм

Чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и завършилия архитектура в Мюнхен Чавдар Мутафов се запознава с „новата предметност“ и експресионизма – течения в немскотоизкуство между двете световни войни. Лекциите на Атанас Илиев го въвеждат в съчеталата медицина, психология и рационалност психоаналитичната школа.

През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения“. Същата година, без да знае, че е болен от малария, заминава за Франция. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта. През 19281929 г. слуша лекции в Парижкия университет, където завършва курс за преподаватели по френски език

Едва през 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува „Стихотворения“. През 1972 г. излиза сборникът „Балкон“, съставен от приятеля му Радой Ралин. През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев. Удостоен е със званието Заслужил деятел на изкуството и културата. Същата година получава „Знак почета“ — орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература у нас.

-късен период – През 1974 г. на руски език излиза том избрани негови съчинения. Далчев е особено радостен от този факт, главно от това, че преводът е осъществен от поетесата Мария Петровых. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното за творческия му път.

Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.

БАГРЯНА

ранно тв-во – Първа световна в-на

През 19111915 Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите: Г. Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. През 1915 в списание Съвременна мисъл за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения — „Вечерна песен“ и „Защо“. През 1915-1919 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. През 1921 се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във Вестник на жената, в. Лик, в списанията Съвременник, Златорог и други. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга „Вечната и святата“ (1927).

1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев и ражда сина си Любомир.

-м-у Първата и Втората св.в-на и след Втората световна в-на

Това проличава твърде ясно още при стихосбирките ѝ от 1930-те години „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“, където някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 1950-те години Багряна се увлича по характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката „Пет звезди“), но след 1960-те години отново се връща към характерния си стил (стихосбирките „Контрапункти“, „Светлосенки“ и „На брега на времето“). Богатата жизнена и духовна биография на авторката сега разкрива своя обобщен смисъл. С настъпването на периода на жизнените равносметки този обобщителен смисъл на лично изстраданото става все по-подчертан. Стиховете на Елисавета Багряна от последните десетилетия покоряват със своите все така силни, но вече и интелектуално осмислени чувства, с мъдрото осъзнаване на интуитивно постигнатата и преди хармония на битието. Размахът на вдъхновението и високата поетическа култура придават на поезията на Багряна голяма въздействаща сила.

Сътрудничи на в. Литературен фронт, на списанията Изкуство, Септември, Пламък и др. От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“. 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев и ражда сина си Любомир.

ВАЖНО: Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др.

ЙОВКОВ

–          след края на Първата световна в-на

В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр. 1 публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и спомощта на Гр. Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“.

След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г.

Годините прекарани по фронтовете на трите войни, предопредлят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелствува за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия й ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление.

пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В баталната му проза няма ожесточение, викове на омраза. Хуманизмът му се възвисява до философска позиция, очертана от житейския опит и познание за човека и човешката душа. Написаното за войната е едно „не!“ на взаимното изтребление между хората и „да!“ на хуманизма и красотата. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите си през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпа темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

………………..

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“ и романите „Чифликът край границата“, „Ако можеха да говорят“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин – социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот – от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата.

!!! ВАЖНО: 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни творби на Йовков – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. езици.

 

 

 

 

 

 

 

Read Full Post »

БЪЛГАРСКАТА   ЛИТЕРАТУРА        40-те г.

Българска литература след Освобождението и до края на Първата световна война (1878 – 1918)

Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война

Автори

Българска литература между двете световни войни

Българска литература между двете световни войни

Автори

Българска литература след Втората световна война

Основна статия: Българска литература след Втората световна и преди 10 ноември

Автори

Българска литература след 1989

Българска съвременна литература

Български писатели постмодернисти

Автори

Тук са изброени автори, които стават известни след 1989 (или променят значително стила си), макар че в някои случаи може да са писали и преди това.

Постмодернисти

Литература и литературен живот между двете световни войни

 

I. Литература и литературен живот през 20-те години на ХХ век.

1. Българската литература по времето на войните – състояние, оценки, полемики. Интелигенцията в търсене на нови “завети” и идейно-естетически ориентации. Трансформационни процеси, жанрова динамика. Литературни общности. “Разноезичието” на литературната периодика – “Златорог”, “Хиперион”, “Нов път”, “Везни”, “Пламък”, “Развигор”, “Стрелец”, “Българска мисъл” “Наковалня” и др. Естетически полемики – характер и насоченост. Критически повели за развитието на литературата.

 

2. Историческото битие на литературните направления – съдбата на българския символизъм. Литературната задруга “Хиперион” – представители, естетически позиции. Отрицатели на символизма – тези и аргументи.

 

3. Национална съдба и национална литература. Идеи и полемики за Родината и родното през 20-те и 30-те години. Основания за новото поставяне на въпроса за родното. Синхронност и разминавания с европейските културни процеси.

 

4. Българският модернизъм през 20-те години. Особености на модернистичния проект за света и изкуството. Проблемът за “дехуманизацията”. Градът и Машината. “Бунтът” като идейно-естетическа категория. Сецесионната култура в България. Символизъм, експресионизъм, футуризъм. Възгледи за твореца, творбата и публиката. Българските модернисти за ролята на стила.

 

5. Христо Смирненски. Творчеството на Смирненски на кръстопътя на идейните и естетически полемики. Проблеми на поетиката – символистичните влияния и тяхното интегриране в изказа, функции на паратекста… Художествени идеи за човека и света. Архетипни модели и идеологически актуализации. “Присвояването” на Смирненски от доктрината за социалистическия реализъм.

 

6. Гео Милев. Идейна еволюция на Гео Милев като художествен кри-тик и теоретик. Многостранност на творческите му изяви. Списанията “Везни” и “Пламък” – характер и място в литературния и обществен живот. Модернистът Гео Милев – символизъм и експресионизъм – влияния върху творчеството му. “Жестокият пръстен”, “Панихида за поета П. К. Яворов”, “Грозни прози”, “Експресионистично календарче за 1921 г.”, “Ад” и др. Лявото изкуство и противоречивата социално-историческа участ на идеите му. Поемата “Септември” между “документалния реализъм” и месианския утопизъм.

 

7. Николай Райнов. Многостранност на творческото му дело, естетически позиции. Естетическият смисъл на декоративизма. Тенденцията към социализиране на художествената проблематика. “Богомилски легенди”, “Видения из древна България”, “Очите на Арабия”, “Сиромах Лазар”, “Счупени стъкла” и др.

8. Социална събитийност и литература. “Литературата върху събитията” и съдбата на творците от сп. “Нов път”. Особености на интерпретациите и естетическите “преодолявания” на реалността – Н. Фурнаджиев, Ас. Разцветников, А. Каралийчев, Н. Хрелков и др. Романът на Антон Страшимиров “Хоро”.

 

9. Никола Фурнаджиев. Сборникът “Пролетен вятър” – подходи и контексти при разчитането му. Творческо развитие на Н. Фурнаджиев – от сборника “Дъга” до “Най-трудното”.

 

10. Асен Разцветников. Сборникът “Жертвени клади” – изобразител-ни принципи. Поемата “Двойник” – особености на лирическата позиция. Сборникът “Планински вечери” – основни идеи и мотиви.

 

11 Ангел Каралийчев. Сборникът “Ръж” – жанров и стилов облик. Творческо развитие на Каралийчев – сборниците “Имане”, “Лъжовен свят” и др.

 

12. Йордан Йовков. Мястото на Йовков в развитието на българския разказ. “Военните” разкази – идеен облик, художествена структура. Сборниците от 20-те и 30-те години – “Последна радост”, “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Женско сърце”, “Ако можеха да говорят”. Типология на героите, специфика на конфликтността, особености на стила. Повестта “Жетварят”, романът “Чифликът край границата”. Драматургично творчество.

 

13. Дора Габе. Творческо развитие, особености на поезията й. Сборниците “Земен път”, “Лунатичка” и др.

 

14. Елисавета Багряна. Сборникът “Вечната и святата” – естети-ческо новаторство, особености на поетическата позиция. Творческо развитие – сборниците “Звезда на моряка”, “Сърце човешко” и др.

 

15. Литературният кръг “Стрелец”. Представители, периодични издания. Идейно-естетически позиции. Кръстопътят на родното и европейското.

 

16. Атанас Далчев. Естетически позиции и критически изяви. Поезията на Далчев и антисимволистичния прелом. “Предметна” поетика. Идентичността на героя и екзистенциалната проблематика.

 

17. Чавдар Мутафов. Естетически възгледи, критическа есеистика. Сборниците “Марионетки”, “Покерът на темпераментните”, “Технически разкази”. Романът “Дилетант”.

 

18. Диаболичната проза на 20-те години. Владимир Полянов, Светослав Минков, Георги Райчев. Влияния, идеи за човека и света, изобразителни похвати.

 

19. Светослав Минков. Посоки на художествените търсения – от диаболизъм към пародийно-гротесково изображение. Разказите на Св. Минков в диалог с литературния и културния контекст. Специфика на човешкия образ. Сборниците “Игра на сенките”, “Къщата при последния фенер”, “Автомати”, “Дамата с рентгеновите очи” и др.

 

20. Георги Райчев. Схващания за човека и света. Особености на психологизма – образи, конфликти, стил. “Мъничък свят”, “Разкази”, “Песен на гората” и др.

 

ІІ. Литература и литературен живот през 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век.

21. Представители, литературни издания, насоки на художествените търсения. Хуманистичните традиции и митовете на “лявото” изкуство. Идеологически и естетически противопоставяния. Жанрова картина.

 

22. Стоян Загорчинов. Загорчинов и развитието на белетристика-та на историческа тема. Повестта “Легенда за света София”. Схващания за човека и историята в романа “Ден последен”.

 

23. Всекидневието като художествен проблем в белетристиката на 30-те години. Творбите на К. Константинов, Св. Минков, Ем. Станев, П. Вежинов и др.

 

24. Константин Константинов. Жанрови особености на разказите му, психологизъм на изображението. Сборниците “По земята”, “Ден по ден”, “Трета класа” и др. Романът “Кръв”.

 

25. Георги Караславов. Художествената концепция за социалната обусловеност на човешкото битие. Разкази и повести. Романите “Та-тул” и “Снаха” – психологическа мотивация и социологическа интерпретация на конфликтите.

 

26. Никола Вапцаров. Поезията на Вапцаров в идейния контекст на своето време. Героят на Вапцаров между екзистенциалната драма и повелите на идеологемата. Особености на стила. Функции на разговорността, принципи на художественото изграждане.

 

27. Поетическото поколение от края на 30-те и 40-те години. Ал. Вутимски, В. Ханчев, В. Петров, Б. Райнов, Ал. Геров, Ив Пейчев и др. Светоусещане, доминиращи мотиви, изобразителни принципи.

28. Литературната критика и историография в периода между две-те световни войни. Идейно-естетически платформи и критическо разноезичие – Б. Пенев, Вл. Василев, Ив. Мешеков, Ив. Радославов, Г. Бакалов, Д. Кьорчев, Г. Цанев, К. Гълъбов, В. Пундев, М. Арнаудов и др.

 

29. Развитие на драматургията в периода между войните. Представители – Ст. Л. Костов, Р. Стоянов, Й. Йовков, Г. Райчев и др. Проблематика, художествена структура.

 

30. Ст. Л. Костов – драматургично творчество. Особености при изграждане на конфликтите, специфика на внушенията.

……………………………………………………..

Насоки на Българската литература през 20те, 30те и 40те години на XX век. 20те години-Символизъм Символизмът през първото десетилетие на XX в. се налага като водещо естетическо начало. Започва естетически да отслабва и да се води от нови естетически програми и идейни търсения. През второто десетилетие на XX в. културните модели на Вазов и Пенчо Славейков напускат литературният живот и символизмът вече е епигонство (подражание). Започва трескаво търсене на нови естетически и идейни стойности. Един от най-интересните културни периоди – 20те години, успяват да съчетаят колосалните изяви на националния манталитет, да изградят литературния модел, който е максимално кръстопътен. Съчетава се модерно и традиционно, изток и запад, родно (самобитно) и универсално. В границите на 20те години само експресионизма и символизма успяват да заградят собствеността на естетическата територия и да се наложат като самостоятелни явления.По отношение на прозата се наблюдават съчетания между традиционния реализъм в лицето на Георги Стаматов, Елин Пелин и модерните вече насоки в лицето на Николай Рай нов, Чавдар Мутафов, Светослав Минков, А. Каралийчев и Йордан Йовков.По отношение на поезията положението е крайно разнообразно. Съжителстват късни символисти със самобитни поети като: Атанас Далчев, Ел. Багряна, Хр. Смирненски, Гео Милев. През 20те години се наблюдава ясното олюляване на модерното съзнание- идеята за революционен бунт, който ще премахне експлоататорството, за да въведе един хармоничен и социален свят. През това десетилетие стават възможни най-крайните адитрадиционните и авангардните движения. Литературата ни прави опит да синтезира традиционното литературно съзнание и през 20те години се създава движението “Родно изкуство”, което има за цел да извади наяве най-ярките български черти на манталитета ни. Естетическа характеристика на символизма през 20те год., принципи, конфликти, програми. 20те години са време, когато се изгражда нова чувствителност, а литературният живот е силно синтезиран. Често авторите през 20те години са теоретици. Те пишат художественото творчество, критика (Гео Милев, Атанас Далчев, Чавдар Мутафов), литературни манифести, афишират програмите си като обявяват неизменно едно ново модернизиращо изкуство, създадено през 20те години и се обявяват срещу старото традиционно изкуство преди всичко срещу реализма. Един от аспектите на модерното общество през 20те години е деперсонализирането.Човекът проявя, или на един космически дух, или на една историческа идея. В литературата се усилва идеята за маса, за предмет. Категорията, която е разбирана като синтез на новите принципи е СТИЛЪТ. Стилът през 20те години е синтез, фрагментарност, колаж от асоциации и чувства. Езикът се фрагментазира (разлага се), а чрез него се разлага и действителността. Създава се пространство, което е плътно пренаселено с предмети, с остро усещане за сетивност. Изкуството на 20те години дефакто изгражда нова действителност, която рязко се отличава от реалната, тази нова художествена действителност е абсолютно условна.Модерността на 20те години се оказва силна социологическа категория, защото човека е автоматизиран, подменя предмета. Опредметяването на човека ражда съзнанието на модерния индивид. Става обезличен и стандартен човек. Пространството на човека става улицата, където той никога не е сам. Лишен от същността или многолик, той е заместен от своите проекции, отражението на сянката.В експресионалистичната и диаболистичната литература, човекът е сляп, не събуден за проявеното у себе си. Често пъти човек е без име, той е опредметен, той е кукла и марионетка. Предметите заместват човека, а той е възможност на тъмни стихии, устремили се да излязат наяве в обществото. Българският експресионализъм След символизма, единственото завършено в концептуално – естетически вид литературно течение, което в рамките на десетилетието огражда собствената територия е експресионизма. В българската литература той трае няколко години и е привнесен от Германия – Гео Милев и Чавдар Мутафов. Представители са: Гео Милев, Чавдар Мутафов, Николай Марангозов и Ламар. Българският експресионизъм се отличава с усещането, че света е хаос, абсурд, че е социално безличен и осъден да живее в тази абсурдна действителност. Затова и основната идея на експресионизма е идея за промяна в обществото като съответно негодното общество трябва да се разруши и на негово място да се построи ново, стойностно общество. Така експресионизма като естетика, видимо акцентува върху социалните катаклизми и обезличаване на човека, който много скоро ще се вдигне на бунт срещу цивилизацията, която го е превърнала в автомат, клише и социален роб. Експресионалистичната литература чертае пътя от “Аз” към “Ние”. Отделната личност няма значение. Тя придобива смисъл само чрез колектива. Затова основно в този период на литературата са тълпите, на което е предаден ярък социален смисъл. Тълпите разрушават, за да доведат света до хармония, до справедливост, до идеята, до свободния, непотискан и неизползван човек. Експресионизма изгражда специфична поетика, специфични изразни средства. Той си служи с една фрагментарна реч накъсана и задъхана. Като цяло израства чрез натрупване на отделни специфични детайли. 30-те години Българският символизъм Символизма продължава до 30те год. на XX век. като прави опит да се самоизявява като важна естетическа школа. Като модернисти са известни: Пеьо Яворов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Бояджиев.

Read Full Post »

БГ ЛИТЕРАТУРА 20-ТЕ ГОДИНИ

ЕСТЕТИЧЕСКИЯТ ПРЕЛОМ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
ПРЕЗ 20-ТЕ ГОДИНИ
Големият следвоенен прелом: усещанията за крах на културата; неверието в разума и в обещанията на науката; критиката на бленуващия дух и на позитивно-реалистичните парадигми. Дълбоката криза на семиозиса, на знаковата практика на изкуството и науката.
Към историята на европейския литературен авангардизъм (от фр. avant-garde челен отряд). Теоретически предпоставки: Карл Маркс (социален радикализъм), Фридрих Ницше (богоборчество, свръхчовечност), Зигмунд Фройд (безсъзнателност, психоанализа), Алберт Айнщайн (релативизъм).
Основни направления:
експресионизъм (от фр. expression израз) крещящият азна художника изтласква предмета; не око, а уста (Херман Бар). Евангелието на експресионизма Абстракция и вчувстване (1908) на Вилхелм Ворингер. Немските списания Der Sturm (Буря) и Die Aktion (Действие). Фрагментарност, дисхармоничност, деформативност, контрастност. Представители: Й. Бехер, Фр. Верфел, Г. Бен, Е. Толер, Л. Рубинер, К. Едшмид, Алб. Еренщайн.
футуризъм (от лат. futurum бъдеще) пълен разрез с музейната традиция, опоетизиране на цивилизацията и техниката; урбанизъм. Провокативните манифести на Филипо Томази Маринети: Манифест на футуризма (1909), Да убием лунната светлина (1911), Технически манифест на футуристката литература (1912), Разрушение на синтаксиса (1913), Геометрическо и механическо великолепие и числовото съзнание (1914). Апология на движението и машините. Енергичност, динамизъм, мощ; типографични шрифтове, математически обозначения, колажи. Особености на руския футуризъм фолклорност, евразийство, заумност, близост до социалната революция. Плесница на обществения вкус (1913). Представители: Иг. Северянин, Д. Бурлюк, Вл. Маяковски, В. Хлебников (будетлянин бъдещник), В. Каменски, А. Кручоних, Н. Асеев.
дадаизъм (от фр. dada на детски език конче, преносно несвързан детски говор) Дада е нищо, поради което е всичко. И обратното! Възникване в Цюрих и разпространение от Тристан Цара във Франция. Р. Хюлзенбек: Дадаистът няма никакво чувство за отговорност по отношение на някаква система или идея; той е свободен от всяка илюзия и мрази всички колективни инстинкти. Противодействие срещу всички принципи, утвърждаване на алогизма и пълната самостоятелност на произволно подбираните думи. Цялостно разрушаване на лъжливия език.
сюрреализъм (от фр. surrealisme свръхреализъм) продължение на дадаистичните предложения в други аспекти. Предшественици: Лотреамон (красотата това е срещата на шевна машина и чадър на анатомичната маса), Фройд, Аполинер изобретател на термина през 1917. Приоритети на подсъзнателното над логиката култ към сънищата, използването на автоматичното писмо. Алогични образи, асоциативност, стремеж към освобождаване от фалшивите закони на естетиката, борчески радикализъм. Представители: Андре Бретон папата на сюрреализма, Ф. Супо, Л. Арагон, П. Елюар, П. Реверди. С много мощно влияние в европейските литератури и твърде слабо у нас.
имажизъм/имажинизъм (от англ. и фр. image образ) в Англия Езра Паунд оглавява утвърждаването на интуитивизма, хаотичното обединение на впечатленията в каталог от образи. Отхвърляне на нормативното и красивостта в името на творческата свобода. Руските имажинисти поставят акцент върху образа като такъв, стихотворението не е организъм, а вълна от образи. Декларират, че само яркият поетически образ няма да бъде прояден от молеца на времето. Акцентуване върху необичайното, изненадващото, провокативното, грубото. Представители на руския имажинизъм: С. Есенин, Ан. Мариенхоф, В. Шершеневич, Р. Ивнев, Н. Ердман.
– диаболизъм (от гр. dyablos дявол) апология на тайнственото и ужасното; светът е призрачен и сомнамбуличен. Човекът е жертва на инфернални сили, животът е кошмар. Корени в готическия роман, в мистичния романтизъм на Е. Т. А. Хофман. Представители: Е. По, Х. Х. Еверс, Г. Майринк.
Българската литературноисторическа ситуация. Реализмът, индивидуализмът, символизмът усвояване и отрицание. Специфика на творческите въздействия на немските и руските авангардни търсения върху нашите автори. Експресионизмът, диаболизмът и имажинизмът в България характер и представители. Художествените експерименти на Николай Райнов, Чавдар Мутафов, Ламар, Николай Марангозов, Никола Фурнаджиев. Авангардистични тенденции в ранната проза на Людмил Стоянов, Георги Райчев, Светослав Минков, Владимир Полянов, Ангел Каралийчев. По въпроса за слабо известните български авангардисти. Кирил Кръстев с неговия автентизъм на манифестотворенето (Елка Димитрова) и проблемът за рецепцията на авангардизма: у нас модерно изкуство е онова, което от природно-битова сюжетност минава в пласта на личната душевност или общочовешката психичност и когато от реалистично имитиращия образ и език се домогне до метафоричен и стилен изказ, във фигурална или отвлечена творческа композиция. Съвременни изследвания и концепции върху проявленията на българския авангардизъм.

Авангардизмът на ХХ век в историята на всемирната духовност за размисъл стихотворението на Блез Сандрар отпечатано в сп. Везни, 1920, 11 Марк Шагал

1914: (1) В списание Звено, 4-5 Гео Милев помества статията Модерната поезия израз на модерната душа, оная душа, която щеше да създаде по-късно цялата нова, съвременната наша поезия оная поезия, която и до днес по навик от натуралистично време наричат ту символизъм, ту модернизъм, ту пък дори декадентство. Този нов трепет, трепетът на модерната душа, се обърна скоро в изтръпване, треска и вулканически трус, който изкърти най-сетне поезията из каменния зандан, в който я бяха вградили класическите традиции, завещани още от времето на Хомера и Аристотеля. Налице е предусещането за проектите на авангардизма. (2) В Лондон Гео Милев се запознава с модерния фламандски поет Емил Верхарн, който възкликва: Вие сте целият пламенност!. Нашият поет превежда стиховете на Верхарн, с когото поддържат писмовна връзка.
1915: Гео Милев (студент в Лайпциг през 1912 1914) представя докторската си теза Лириката на Рихард Демел с оглед на новата поезия. Принос към определяне на литературното място и значение на поета. Застъпени са становища с модернистичен характер. (Трудът му е върнат за преработка, съхранява се в библиотеката на Виенския университет)
1918: Гео Милев пише в Берлин експресионистичните миниатюри Грозни прози, отпечатани през 1924 в сп. Пламък.
1919: Започва да излиза списание Везни, утвърдило се като най-престижното литературно-художествено издание на българския модернизъм. Тук публикуват почти всички български символисти, а наред с тях и авангардно предразположените Боян Дановски, Чавдар Мутафов (Моторът г. , 9, Празникът г. , 10, Карикатурата г. , 2), Николай Райнов (Източно и западно изкуство г. , 7; Симбол и стил г. , 1), Сирак Скитник псевдоним на Панайот Тодоров Христов (Старо и ново изкуство, Живописта г. ,
), Ламар (Часът г. , 17-18; Папагал алм. Везни) и др. Най-видна фигура е редакторът Гео Милев, който организира и издателство Везни. Освен стихове и преводи той публикува статиите с програмен авангардистичен дух Фрагментът, Небето, Родно изкуство. Списанието излиза редовно до 1922, след което приключва с Алманах Везни (1923).
1920: 1. Чавдар Мутафов издава сборника с експресионистична проза Марионетки. Импресии, авангардно илюстрирана от Сирак Скитник. 2. Гео Милев издава стихосбирката Жестокият пръстен. Бележеща прехода от постсимволизъм към експресионизъм, тя е посрещната отрицателно от водещите български критици.
1921: 1. Излиза Експресионистично календарче. 1921 на Гео Милев. 2. Чавдар Мутафов публикува статиите Зеленият кон (сп. Везни г. , 3) и Плакатът (сп. Златорог), в които утвърждава принципите на авангардното изкуство. 3. Константин Гълъбов печата в сп. Златорог, 3 статията За експресионизма. 4. В Лясковец, а след това в Горна Оряховица излиза сп. Лебед, в което се появяват едни от първите отзиви за футуризма и дадаизма.
1922: 1. Ямболска футуристична група продължава сп. Лебед под името Crescendo. Тук се публикуват петият манифест на италианския футуризъм Геометрическо и механическо великолепие в числовото съзнание, откъс от поемата на Ф. Т. Маринети Цанг-тумб-тумб и други футуристични и дадаистични текстове. Основна фигура в Crescendo е Кирил Кръстев, публикувал в сп. Лебед дадаистичния манифест Неблагодарност. Сътрудничат Чавдар Мутафов, Теодор Драганов, Боян Дановски и др. 2. В Ямбол Чавдар Мутафов изнася сказки за и против новото изкуство пред местните авангардисти. 3. Гео Милев издава стихосбирката Иконите спят, в която съчетава експресионистична поетика с фолклорна стилистика и ритмика. 4. Излиза експресионистично-футуристичната стихосбирка на Ламар Арена. 5. Светослав Минков дебютира с диаболистичния сборник разкази Синята хризантема. 6. В дебютната си книга Смърт (три разказа Смърт, Един гост, Ерих Райтерер с темата за двойничеството) Владимир Полянов е близък до ужасите и халюцинаториката на диаболизма. 7. Интересът към авангардизма се проявява в статиите, публикувани в сп. Златорог Дадаизма в изкуството на Спиридон Казанджиев и Реализъм и експресионизъм на Константин Гълъбов. С По въпроса за експресионизма и около него редакторът на сп. Хиперион Иван Радославов се включва в полемиките около доминиращото в българския авангардизъм течение. В същото списание ( 6-7) е публикувана аналитичната статия на Емануил Попдимитров Особености на новото изкуство.
1923: 1. Ангел Каралийчев издава символно-експресионистичната поема Мауна-лоа. 2. Излиза стихосбирката Нула. Хулигански елегии на Н. Янтар (Николай Марангозов). В поместените осем творби се преплитат експресионистични, сюрреалистични и дори дадаистични елементи. 3. Излиза сборникът Разкази на Георги Райчев, съдържащ диаболистични творби като Страх, Безумие, Съновидения, Lustig, Карнавал, Незнайният. 4. В Ямбол излиза близката до авангардистичните търсения стихосбирка Истерични веери на Теодор Драганов. 5. В Златорог е отпечатана изпратената от Мюнхен новела Мрежата на дъжда от Владимир Полянов, интерпретираща темата за двойничеството и фаталността на думите. 6. Николай Райнов публикува статията Предисторически експресионизъм в Златорог, 3. 7. Сирак Скитник в Тайната на примитива (сп. Златорог) дава израз на доминиращата в европейския авангардизъм тенденция към реабилитация на изконната творческа сила. 8. В Между сектантство и демагогия редакторът на сп. Златорог Владимир Василев критикува сп. Везни и Гео Милев, признавайки някои завоевания на българския експресионизъм Чавдар Мутафов, Сирак Скитник.
1924: 1. Гео Милев започва издаването на сп. Пламък, в което продължава естетическата линия на сп. Везни, но с подчертано лява авангардистична ориентация. Сътрудници са Николай Райнов, Антон Страшимиров, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Ламар, Георги Шейтанов и др. Тук Гео Милев публикува Поезията на младите, в която отрича епигонския символизъм за сметка на необходимостта от оварваряване на българската литература. Помества и Септември най-значимото поетическо завоевание на революционния експресионизъм в България. Заради поемата си авангардистът е привлечен към съдебна отговорност, а през 1925 е убит без съд и присъда. 2. Излиза близката до експресионизма стихосбирка Сигнали на Марко Бунин (Майер Леви). 3. В Ямбол излизат стихосбирките на авангардистично предразположените Теодор Драганов (Гонг на безумието) и Тодор Чакърмов (В мълчание). 4. В статията Зенитизъм и зенитисти (сп. Хиперион) Людмил Стоянов представя оригиналното течение в хърватския и сръбския авангардизъм. 5. В списание Демократически преглед излиза приносната статия на Чавдар Мутафов Експресионизмът в Германия. 6. Ангел Каралийчев издава сборника Ръж разкази с характерна лирико-експресивна проза. 7. Излиза диаболистичният сборник Часовник (гротески) на Светослав Минков. 8. Излиза вторият белетристичен сборник Комедия на куклите на Владимир Полянов. 9. В края на годината Никола Фурнаджиев издава стихосбирката Пролетен вятър (с отбелязана на корицата 1925 г.), в която новаторски се преплитат черти на имажинистката и експресионистичната поетика.
1925: 1. В год. на сп. Пламък Гео Милев печата Ад. Начало на поемата. Пак тук са отпечатани разказът Бунта на иконите на Дим. Хаджилиев и стихотворението Бунт на Марко Бунин. 2. Във в. Днес ( 25) Никола Фурнаджиев печата статията За новата поезия, утвърждаваща авангардните тенденции.
1926: 1. Антон Страшимиров издава знаменития експресионистичен роман Хоро. 2. Излиза Дилетант. Декоративен роман на Чавдар Мутафов едно от най-проблематичните прозаични произведения на българския авангардизъм. Същият автор публикува и сборника Покерът на темпераментите. Гротески в библиотека Стрелец. 3. Владимир Русалиев (Ангел Петков) публикува революционно авангардистичната поема Бунтовник 1876. 4. Ямболската група авангардисти основават Дружество за борба против поетите и публикуват манифест, подписан от Кирил Кръстев, Васил Петков, Неделчо Гегов, Тотю Брънеков. (Самостоятелно издаден от Кирил Кръстев през 1926 г.) Дадаистичната шега предизвиква очаквания сканадал. 5. Чавдар Мутафов публикува във в. „Изток“, 41 статията Банално изкуство 1926. 6. Създава се литературният кръг Стрелец, пледиращ да бъдем българи и все пак европейци; европейци и все пак българи. Ориентацията е към предметната поетика. Основни фигури тук са Константин Гълъбов, Атанас Далчев, Чавдар Мутафов, Светослав Минков, Владимир Полянов. 7. Светослав Минков публикува своя превод на романа Голем от Густав Майринк. В предговора си нашият автор очертава характерното за диаболистичната проза. 8. Сирак Скитник публикува приносната статия Нрави и изкуство, старо и ново изкуство (в. Слово)
1927: Излиза авангардистичната стихосбирка Железни икони на Ламар. 2. Ясен Валковски (Асен Вълкадинов) издава Караул сборник с шест експресионистично интонирани разкази. 3. Светослав Минков издава диаболистичните разкази Огнената птица. 4. Владимир Полянов публикува Човекът в огледалото. Драматичен ескиз. 5. В Стрелец Кирил Кръстев публикува статиите „Романски или славянски футуризъм?“ и „Възможностите за една българска култура“, в които утвърждава принципите на авангардността. 6. Атанас Далчев публикува
в Стрелец статиите Поезия и действителност и Размишления върху българската лирика след войната, в които определя символизма като мъртва поезия и очертава характерното за авангардната поезия. Според Иван Сарандев стихотворенията на поета Болница, Път, Къщата, Убийство, Дяволско, Метафизически сонет потапят в типичен диаболичен свят. 7. Чавдар Мутафов изнася сказките За и против новата архитектура и За и против новото изкуство на 24 и 26 октомври в София.
1928: 1. Излиза Игра на сенките на диаболиста Светослав Минков. 2. Ламар публикува поемата Мирни-размирни години, която според Иван Сарандев е сред творбите, които са в руслото на авангардното изкуство, защото са индуктирани от неговата естетика. (3) В Ямбол излиза Подземният град. Лирична проза на Теодор Чакърмов.
1929: 1. Димитър Хаджилиев издава експресионистично конципирания сборник разкази Камъните говорят. 2. Под редакторството на Ламар започва излизането на списание Новис (Ново изкуство), опитващо да продължи линията на Гео Милев и списание Пламък. Пропагандират се идеите на конструктивизма и на революционно-анархистичното изкуство. Основни сътрудници са Славчо Васев, Славчо Красински, Ясен Валковски, Андрей Каменградов и др. Списанието излиза нередовно до 1932.
30-те години
1930: Сказката Машинизиране на изкуството на Чавдар Мутафов, изнесена на 5 февруари в Софийския университет възбужда оживени коментари.
1933: (1) Светослав Минков и Константин Константинов издават съвместната си пародийна творба Сърцето в картонената кутия . роман-гротеска в седем невероятно приключения. (2) Със сборника разкази Къщата при последния фенер Светослав Минков се сбогува с диаболизма.
1933: В книгата си Българска литература след войната Георги Константинов отбелязва, че всички модерни школи, като футуризъм, дадаизъм, експресионизъм, пролеткултизъм, са намирали отглас в нашето изкуство.
1934: Николай Райнов публикува статията От кубизма до конструктивизма (сп. Златорог), анализираща разнородни течения на европейския авангардизъм.
1938: Излиза стихосбирката Зелени облаци на Славчо Красински.(второ прераб. изд. 1941). Близостта на нашия автор до поетиката на Сергей Есенин дава основания на Иван Сарандев да го причисли към имажинистите. 2. Атанас Илиев публикува в Златорог приносната статия Импресионизъм и експресионизъм.
1939: Кирил Кръстев издава есеистичния сборник Смъртната красота, проблематизиращ редица аспекти на авангардната естетика.
1940: Чавдар Мутафов публикува Технически разкази с характерна футуристично-конструктивистка конципираност.
20-те г.Художествени книги на по-изтъкнатите представители на българския авангардизъм:
Антон Страшимиров (1872, Варна 1937, Виена). Хоро. 1926. Най-пълно издание: Съчинения в седем тома. 1962-1963.
Георги Райчев (1882, Топрак-хисар, днес Землен 1947, София). Разкази. Книга . 1923. Най-пълно издание: Съчинения в два тома. 1968.
Чавдар Мутафов (1889, Севлиево 1954, София). Марионетки. Импресии. 1920. Дилетант. Декоративен роман. 1926. Покерът на темпераментите. 1926. Технически разкази. 1940. Най-пълно издание: Избрано. Предг. К. Кръстев. 1993.
Гео Милев (1895, Раднево 1925, Илиенци). Жестокият пръстен. Първа книга стихове. 1920. Панихида за поета П. К. Яворов. 1922; изд. 1924. Експресионистично календарче. 1921. Иконите спят. 1922. Септември. 1924. Най-пълно издание: Съчинения в три тома. Под ред. на Г. Марков и Л. Милева. 1975-1976.
Ламар /псевдоним на Лалю Маринов Пончев/ (1898, Калейца 1974, София). Арена. 1922. Железни икони. 1927. Най-пълно издание:. Железни икони. Избрани произведения. Поезия. Проза. Съст., ред. и предг. Аз сам ще ви уча на нова естетика Едв. Сугарев. 1989/
Владимир Полянов /псевдоним на Владимир-Георги Иванов Тодоров/ (1899, Русе 1988, София). Смърт. 1922. Комедия на куклите. 1923. Човекът в огледалото. Драматичен ескиз. 1927. Най-пълно издание: Диаболични повести и разкази. 1990.
Николай Марангозов /псевдоним на Николай Цанев Нейков/ (1900, Късовци 1967, София). Нула. Хулигански елегии. 1923. (С псевдоним Н. Янтар). Годишни кръгове. 1946. /От автора са дадени поправени варианти на творби, познати от дебютната му стихосбирка и някои други авангардистични произведения/. Стихотворения и поеми. 1981. /Авангардистичните творби са небрежно представени/
Светослав Минков (1902, Радомир 1966, София). Синята хризантема. 1922. Часовник. Гротески. 1924. Огнената птица. Четири разказа. 1927. Игра на сенките. 1928. Къщата при последния фенер. 1931. Сърцето в картонена кутия. Роман-гротеска в седем невероятни приключения. /В съавторство с Константин Константинов/. Най-пълно издание: Съчинения в два тома. Предг. С. Султанов. 1980.
Ангел Каралийчев (1902, Стражица 1972, София) Мауна-лоа. 1923. Ръж. 1925.
…………………………………………………………………………………………………………………….
Българската литература през 20-те години на 20 век

Периодът през 20-те години на 20-и век е най-противоречивият, но и най-богатият в естетическо отношение период в развитието на българската литература. Формирането му се обуславя от различни исторически и културни фактори.След Първата световна война България е обзета от голяма обществено политическа криза, рухват националните надежди и идеали за обединяване на българските земи.През второто десетилетие на 20 век културните модели на Вазов и Пенчо Славейков напускат литературния живот и започва едно трескаво търсене на нови естетически и идейни стийности. 2о-те години на 20-и век е един от най-интересните периоди в българската литература, в който се изгражда един нов литературен модел.В началото на века възрожденската и вазовската традиция вече се възприемат като овехтели от младите литературни поколения; творци, формирани от други културни идеали и нови художествени норми, чувстват необходимостта от създаване на нова, модерна литература.Този голям поврат е осъществен и олицетворен от най-значимата формация в българската култура, обединена около сп. „Мисъл“ (1892–1907) и известна като Кръга „Мисъл“.

Макар че тази промяна е формулирана като генерационен сблъсък не тази смяна на писателски поколения е най-важното. Нито само това, че „младите“ писатели вече създават литература, силно повлияна от модерните духовни веяния в европейската култура, и подготвят почвата като Пенчо Славейков или сами стават родоначалници като Яворов на модернистична литература.Крушението след войната и голямата криза извършват сериозен поврат в мисленето и чувствителността на българската интелигенция.Голяма част от българските писатели са участници във войната като офицери или военни кореспонденти и виждат от бойните полета ужасите, които тя пречинява. Усещането за различност задълбочава чувството за духовна празнота, което от своя страна обогатява българската литература с реалистични тенденции. Утвърждава се и модерното съзнание.През този период творят поетите: Гео Милев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна, а най-яркият разказвач на прозата през този период безспорно е Йордан Йовков.В границите на 20те години само експресионизма и символизма успяват да заградят собствеността на естетическата територия и да се наложат като самостоятелни явления.По отношение на прозата се наблюдават съчетания между традиционния реализъм в лицето на Георги Стаматов, Елин Пелин и модерните вече насоки в лицето на Николай Райнов, Чавдар Мутафов, Светослав Минков, А. Каралийчев и Йордан Йовков.По отношение на поезията положението е крайно разнообразно. Съжителстват късни символисти със самобитни поети като: Атанас Далчев, Ел. Багряна, Хр. Смирненски, Гео Милев. През 20те години се наблюдава и ясното олюляване на модерното съзнание- идеята за революционен бунт, който ще премахне експлоататорството, за да въведе един хармоничен и социален свят. През това десетилетие стават възможни най-крайните нетрадиционните и авангардните движения. Литературата ни прави опит да синтезира традиционното литературно съзнание и през 20те години се създава движението “Родно изкуство”, което има за цел да извади наяве най-ярките български черти на манталитета ни.20те години са време, когато се изгражда една нова чувствителност. Често авторите през 20те години са и теоретици. Те пишат както художественото творчество,така и критика (Гео Милев, Атанас Далчев, Чавдар Мутафов), литературни манифести, афишират програмите си като обявяват неизменно едно ново модернизиращо изкуство, създадено през 20те години. Един от аспектите на модерното общество през 20те години е деперсонализирането.В литературата се усилва идеята за маса, за предмет. Категорията, която е разбирана като синтез на новите принципи е СТИЛЪТ. Стилът през 20те години е синтез и колаж от асоциации и чувства. Създава се пространство, което е плътно пренаселено с предмети, с остро усещане за сетивност. Изкуството на 20те години дефакто изгражда рдна нова действителност, която рязко се отличава от реалната, тази нова художествена действителност е абсолютно условна.Модерността на 20те години се оказва силна социологическа категория, защото човека е автоматизиран, подменя предмета. Опредметяването на човека ражда съзнанието на модерния индивид. Става обезличен и стандартен човек. Пространството на човека става улицата, където той никога не е сам. Лишен от същността или многолик, той е заместен от своите проекции, отражението на сянката.Често пъти човек е без име, той е опредметен, той е кукла и марионетка. Предметите заместват човека, а той е възможност на тъмни стихии, устремили се да излязат наяве в обществото. След символизма, единственото завършено литературно течение, което в рамките на десетилетието огражда собствената територия е експресионизма. В българската литература той трае няколко години и е привнесен от Германия – Гео Милев и Чавдар Мутафов. Представители са: Гео Милев, Чавдар Мутафов, Николай Марангозов и Ламар.Основни направления в българската литература през 20-те години на ХХ век са реализъм, символизъм, и експресонизъм. Българският експресионизъм се отличава с усещането, че света е хаос, абсурд, че е социално безличен и осъден да живее в тази абсурдна действителност. Затова и основната идея на експресионизма е идея за промяна в обществото като съответно негодното общество трябва да се разруши и на негово място да се построи ново, стойностно общество. Така експресионизма видимо акцентува върху социалните катаклизми и обезличаване на човека, който много скоро ще се вдигне на бунт срещу цивилизацията, която го е превърнала в автомат, клише и социален роб. Експресионалистичната литература чертае пътя от “Аз” към “Ние”. Отделната личност няма значение. Тя придобива смисъл само чрез колектива. Затова основно в този период на литературата са тълпите, на което е предаден ярък социален смисъл. Тълпите разрушават, за да доведат света до хармония, до справедливост, до идеята, до свободния, непотискан и неизползван човек.На мястото на Отечеството като върховна ценност през Вазовата епоха и във Вазовата поетика сега застава Човекът, Личността. Това води до важни жанрови, тематични и стилови промени в литературата.Поетите отвръщат поглед от пошлата „външна“ действителност, за да изразят „бляновете“ на модерната душа.
Безспорен вожд на новото културно движение и идеолог на модерното направление в българската литература е неформалният лидер на Кръга „Мисъл“ Пенчо Славейков (1866–1912). Той не само воюва срещу овехтялото Вазово „опълченско“ изкуство и против социалната поезия като „спукана цигулка“, но и изразява в ред критически текстове и художествени творби новите културни идеали. На мястото на Поета като герой бунтовник (Ботев), народен пастир, национален педагог и родолюбив летописец (Вазов) Пенчо Славейков поставя идеала за Поета като герой на културния подвиг, вестител на нови духовни ценности. В този смисъл значението на Пенчо Славейков в националната култура не би било разбрано напълно, ако той бъде разглеждан само като поет. Титаничният формат на неговата фигура в българската култура се определя от мястото му на пророк и идеолог на новата култура.
Най-чист „поет художник“ сред творците на Кръга „Мисъл“ е П. К. Яворов (1878–1914). Неукротим „ботевски“ темперамент, въпреки съзнателния си порив чрез своите македонски хайдушки копнения да постигне подвига на революционната саможертва в името на народната свобода, на Пейо Яворов е съдено не да повтори Ботев, а да изгори в индивидуалната си човешка драма. С това той е предвестникът на нова епоха в драмата на българския дух, когато по думите на Димчо Дебелянов „борбата за правда и свобода е пренесена на друг терен“ – човешката личност. Третият писател от Кръга „Мисъл“ – П. Ю. Тодоров (1879–1916), е най-смирената и неборбена личност, своеобразен антипод на демонично-драматичния Яворов със своята ангелическа кротост и благост и дори с христоподобния си лик. „Блян“, „прошка“ и „милост“ са ключови думи в творчеството на този „поет на бляна“.Модерната културна програма и творчеството на писателите от Кръга „Мисъл“ (особено поезията на Яворов) проправят пътя на цяла плеяда поети от най-значимата формация на българската модерна литература – българския символизъм, който е най-цялостно изразилото се модернистично художествено направление в националната ни култура. Поетите символисти довеждат до изтънчено съвършенство изразната и музикалната стихия на българския език, превръщат лириката в най-съвършен инструмент на изповедно нравствено-психологическо самосъзнание. Школата на символизма създава най-блестящите лирици на българската литература, някои от които могат да бъдат наредени сред най-значимите световни поети на ХХ в.
Поет на задушевните интонации и скрити вопли, Димчо Дебелянов (1887–1916) е средищна личност на второто модерно поколение в българската литература в началото на века, обединило се около едно краткотрайно списание – „Звено“ (1914 г.). Макар да е душата на един приятелски културен кръг, Дебелянов е певец на безутешната битийна самота, остро усетил отчуждението на модерния човек, самотността в тълпата („Където всички са един и всеки все пак – сам“). Единственият приют на този самотник е любовта, изживяна в широка гама от емоционални движения – от порива на любовната мечта до утехата и безутешността на спомена и копнежа по забрава, най-остро усетена в трепетния миг на раздялата.

Навлезли триумфално в литературата и посрещнати възторжено от всички кръгове още през 90-те години на ХIХ и в началото на ХХ век, сложно ситуирани между модерно и традиция, разгръщат значимо творческо дело поетът Кирил Христов и белетристът Елин Пелин.След Вазов Елин Пелин е вторият майстор на разказа в българската литература. Традиционалист в тематично отношение (определен още от първите му критици като „певец на селото“), той никога не напуска хоризонта на селския свят, видян не само като пластическа и битова реалност, но и чрез оценъчната мяра на българския селянин,

С пестеливи, но функционални подробности Елин Пелин създава пейзажа и бита на българското село, представяйки в ежедневни събития психологията и нравствеността на един пъстър селски персонаж, дискретно озарен от жизнелюбивия хуманизъм на автора. Земята майка и кърмилница е не само декор и място на действие, но и нравствена мярка в живота на българския селянин.
Христо Смирненски встъпва в поезията като блестящ импровизатор и пародист, овладял виртуозно доведения до изразно и мелодично съвършенство от символизма български стих. И в ритмико-мелодично, и в образно, а и в емоционално отношение Смирненски е типичен символистичен и постсимволистичен поет. Но той изразява и характерните за следвоенната поезия тенденции на оттласкване от символизма. Смирненски е и първият български поет , за когото Градът вече не е – както при тематичните му предходници – враждебна стихия. Но той е и поет на градските социални контрасти, на хуманистично съчувствие към социалните низини и на техния нарастващ бунтовен гняв. Така Смирненски става и поет на българската мечта за революция, видяна като „ден на гнева“, като пречистваща човечеството социална стихия. Но в своето прощално прозрение – „Приказка за стълбата“, поетът юноша осъзнава, че „вечната обич“ на земята едва ли може да се постигне с плебейска злоба, нравствено деградираща по дяволската стълба на властта.

Апокалиптичните настроения на епохата и визионерски размах в революционните си мечти изразява и Гео Милев (1895–1925). Гео Милев е най-яркият изразител на третия – вече авангардистки – модерен етап в българската култура, който в България почти се изчерпва с експресионизма на Гео Милев и неговия кръг. Фигурата на Гео Милев в българската култура не би била разбрана, ако се разглежда само като поет. Защото той – след Пенчо Славейков – е другият значим български поет, който е в същото време и забележителен културен идеолог и критик – литературен, художествен, театрален. И като редактор на две от най-интересните български издания – „Везни“ и „Пламък“, и като автор на критически и художествени текстове, и като художник и театрал, и като преводач Гео Милев е творецът с най-пълноценни многостранни изяви в българската култура.

Read Full Post »