Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for ноември, 2011

ЗА ВАЗОВИТЕ ТВОРБИ

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не — за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци
сладки?

Разбра ли някой колко хубост,
мощ

се крий в речта ти гъвкава,
звънлива —

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб

съзнаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп —

за груб брътвеж те само бил
орисал!

Тъй слушам си, откак съм на
света!

Си туй ругателство ужасно,
модно,

си тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и
родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто
вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те
покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

 

 

Иван Вазов ”Българският език” –
чудесно пасва на темата: 1.Вазовата защита на българското слово

Автор: Василев

Вазов се утвърждава като творец в годините непосредствено преди Освобождението,
когато националното самосъзнание, родено през Възраждането, празнува своята
зрелост. Висша проява на това съзнание е възрожденският патриотизъм като култ
към ”всичко българско”-към българската земя, към народа, към родния език. В
поезията му родолюбивото чувство се извисява до религиозното: България е
”свещена” и ”родина света”, ”свещени ” са народните жертви, ”свещен” е и езикът
на нашите деди. Абсолютната ценност и светост на това триединство определя
благоговейното отношение на народния поет към всяка от съставките му. Затова
още в първите години след Освобождението той порицава равнодушието към родната
земя /”Отечество любезно, как хубаво си ти!”/, а скептичните оценки за нашето
минало и език, засягащи националното ни достойнство, той отхвърля чрез страстна
полемика /”Опълченците на Шипка”, ”Българският език”/.

Стихотворението ”Българският език” Вазов създава през 1883г. и го преработва
след близо тридесет години, за да го включи в пълното събрание на съчиненията
си /1911/. То е близко до одата ”Опълченците на Шипка” не само по времето на
създаването им, но и по своя патос, който съчетава възхвалата и прославата ,
характерни за одата, със защитата, опираща се главно върху логическите доводина
полемиста. Тезата, срущу която воюва стихотворението ”Опълченците на Шипка”, е
вградена в самия текст: ”нака таз свобода да ни бъде дар”. При стихотворението
”Българският език” тезата на опонента е изложена в ІV-V строфа, но още
заглавието насочва към нея чрез бележка под линия, която би могла да бъде и
епиграф на творбата: ”Написаното в ответ на единодушните почти тогава твърдения
за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците,
които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях
повтаряха това и самите българи!” И това не е единствената отлика между двете
творби. Докато в лирическото встъпление на ”Опълченците на Шиепка” тезата и
контратезата са изложени последователно, в обособени контрастни части, в
”Българският език” те се редуват и противопоставят по протежение на целия
текст. Той се изгражда върху непрестанното им сблъскване, в което надделява ту
апологията на родния език, ту гневно-саркастичното осмиване на хулителите му.

В първите строфи на стихотворението доминира възхвалата. Четири от стиховете
започват с думата ”език”, която свързва текста със заглавието и темата на
творбата. В такъв смисъл ”език” е тематична /ключова / дума, която в следващите
отрязъци на текста се появява многократно чрез синоними /”реч”/ и чрез условно
назоваване: мелодья, звуци, звукове. Честото повторение на ”език” съсредоточава
вниманието на читателя върху смисъла на думата и в същото време активира
нейните определения, които характеризират езика като национална духовна ценност
и изразяват отношението на поета към тази ценност. Основната негова теза
вероятно би могла да бъде изразена и само с един от епитетите ”свещен” или
”прекрасен”, защото всеки от тях сам по себе си означава най-висока степен на
ценност-религиозна и съответно естетическа. Но поетът е предпочел натрупването
на характеристики, които взаимно се допълват и осветяват, за да изтъкнат
неделимостта на езика от историческата съдба на народа / ”език на мъки, стонове
вековни”, ”език страдални”/ и неговото интимно-съкровено значени за отделната
личност /език на дедите, език на майките/.Художествената значимост на
повторението се повишава от факта, че навсякъде ”език” е ядро на обръщение, а в
този риторичен /ораторски/ похват се отразява диалогичният строеж на цялото и
одухотворяването на такъв абстрактен адресант, какъвто е езикът.

Още в края на първата строфа антитезата ”за радост не-за горести отровни” загатва
за противоречивия емоционален свят на стихотворението. Той се разгръща чрез
поредица от ритирични въпроси. Въздействието на риторичния въпрос се състои в
това, че кото придава на отрицанието или потвърждението въпросителна форма, той
привлича вниманието на слушателя /читателя/ и предизвиква по-силен емоционален
отклик у него. Поредицата от въпроси отхвърля хулите срещу българския
език-”хули гадки”, – за да утвърди реалните му достойнства – ”звуци сладки”.
Като всеки риторичен похват, въпросът има твърде широк адрес-той въвлича
читателя в полемиката, водена от лирическия говорител, и без да го призовава
пряко към това, изисква от него да определи своята позиция спрямо отстояваната
кауза.

В първата редакция на стихотворението /от 1883г./ като основни достойнства на
родния език са изтъкнати неговото мъжество и сила, т. е устойчивостта му през
вековете на робството. Във втората редакция от 1911г. р с ”мощта”, синоним на
сила, поетът въвежда ”хубост” – качество, което съответства много повече на
творческите му намерения. Новият вариант премества ударението от ”език
страдални ” върху ”език прекрасен”, върху звучността и мелодичността на родната
реч. Стихът ”в мелодьята на твойте звуци сладки” получава цялостна и адекватна
конкретизация в преработената трета строфа. Отново обилието от синонимни
характеристики придава тежест на главния довод: родната реч е гъвкава и
звънлива, тя е поток от руйни тонове, отличава се с размах и изразителност.
Тези определения въздействат както със смисловата, така и със звуковата страна
на думите, коита съставят- с повторителността на отделните звукове /зВънлиВа,
гъВкаВа, жиВА/, на срички /РАЗкош, РАЗмах, изРАЗитост/, а анаграмата ГЪВКАВа-
КАКЪВ. Звуковите повторения създават впечатлението, че ”Сякаш границите между
думите се отварят, те проникват една в друга” /Р. Коларов/, за да потвърдят с
умножена сила тезата на поета за изразителността на родната реч.

От такава позиция вече може да се пристапи с уверенност към същинската
полемична част /ІV-V строфа/, която трябва да даде отговор на въпроса: може ли
българският език да бъде инструмент за поезия. Ядро на тази част е строфата:

Не си можал да въплатиш във теб

съзнаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп-

за груб бъртвеж те само бил орисал!

Тази строфа сблъсква две позиции, два възгледа за родния език, като сечиво на
поетическото творчество. ”Песен” и ”груб бъртвеж” се противопоставят както със
смисловата си страна, таса и със звуковия си строеж. Неблагозвучното и трудното
за произнасяне ”груб брътвеж” / в първа редакция ”глупав шум”/ съзнателно
огрубява тезата на опонентите, за да подчертае нейната тенденциозност и
несъстоятелност. С такава цел са изролзвани и преизказаните форми ” не си
можал” и особено ”бил орисал”, които оценяват иронично чуждите твърдения. Тук ирония
и несъгласие внушава дори пунктоационният знак-удивителният.

Редом с иронията поетът полемист използва и гневния патос- като оръжие за
по-пряка атака срещу хулителите на родното. Техните твърдения са изобличени
като ” ругателство” и ”низка клевета”, те са хули и ”думи кални”, насочени
колкото срущу нашия език, толкова и срещу националното ни достойнство. ”Общият
позор” и клеветата срещу ”всичко мило нам и родно” разширяват границите на
пламенния спор, като отъждествяват езика с българското изобщо и отпращат към
други Вазови творби, проникнати от изобличителен патос.

И последните строфи на стихотворението ”Българският език” са полемично обагрени
, но в тях доминира обетът на твореца, който съзнава, че значителната поезия е
най-убедителният отговор на съмненията в пригодността на българския език за
поетическо творчество. Тържественото и приповдигнато звучене на обекта се
подсилва от аналогичния строеж на двете заключителни строфи, който обхваща
както цялостната им синтактична структура, така и началото на отделните стихове
/ възклицанието, съюзът ”и” /. И тук смисълът и патосът се оценяват от
противопоставянето: ”черния ти срам”-”светли звукове”, ”калта”- ”чистий
блясък”. А заплахата към клеветниците е просветлена от благородството на
твореца:

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

Тази метафора е неочаквана и изненадваща , защото съчетава в себе си
несъвместими на пръв поглед понятия- ”удар” и ”красота”. Но тя е убедителна и
запомняща се, защото насочва към единствено възможното възмездие, диктувано от
достойнството на твореца и неговия език.

Поезията на Вазов е най-доброто доказателство за достойно изпълнен обет.
Неговите песни- жив отклик на народния дух- художествено претворяват
защитаваната и в други творби истина, че родният език е ”сечиво благородно”
/”Родната реч”/, ”чудесно сечиво за творби идеални” / ”Езикът наш”/.
Всепризнати са заслугите му за развитието на нашия поетически език, който той
завеща на ”бъдещето бодро поколение” с надеждата, че то на свой ред ще
съдейства за усъвършенстването и облагородяването му / статията ”Нашия поетичен
език”/.

1. Апология-възхвала или защита на лице, учение, идея.

2. Антонимната рима ”гадки-сладки” е поредният израз на олемичната стратегия на
поета

3. Анаграма-дума, образувана чрез разместване на букви, сътавящи друга дума
срвн.- нива-вина

Ето и нещо кратко за „Опълченците на Шипка“

„Героичният и оптимистичен финал на националноосвободителните и
революционно – епични борби на българския народ е славната епопея, възпята във
финала и на самата ”Епопея на Забравените”, в одата ”Опълченците на Шипка”. И
тук в центъра на вниманието е колективния подвиг на широките народни маси. На
упреците от европейците, че свободата ни е подарена от русите, Иван Вазов
противопоставя фрагменти от действителните исторически събития:

”дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.”

Българските опълченци са готови ”до крак да измрат”, но да не отстъпят от
заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с
векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато
свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета,
дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма
турски орди. Това е картина, достойна за перото на най – великия художник, за
да бъде увековечен величавият героизъм на българския народ от последната
победоносна разправа с поробителите.

Чрез ”Епопея на забравените” националноосвободителната борба и народния
героизъм намериха в лицето на Иван Вазов своя най – възторжен певец, който с
огненото си слово обезсмърти оная бурна епоха. На него поклоненията дължат
своята любов и преклонение пред героите от славното ни героично минало.“

Подробен анализ на „Опълченците на Шипка“

Автор: Георги Цанков

източник: http://www.teenprobl…hool/s/503.html

Когато остават с голи ръце срещу щиковете на врага, бранителите на Шипченския
проход –

желязото срещат с железни си гърди.

Желязото се сблъсква в желязо, твърдостта в твърдост. Но колко различна е
тяхната привидно еднаква и еднакво назована сила: желязото със своята сурова и
бездушна вещност се удря в желязната устойчивост на духа, грубата материя – в
окрилената воля. Както би казала стилистиката, Вазов е съчетал метонимичната
събирателност на оръжията, направени от желязо, с метафоричния пренос на
желязната устойчивост в света на духа и волята. желязо се удря в желязо, но
тъкмо това голямо сходство ярко подчертава контраста между бездушната маса на
насилието и порива към свобода и национално достойнство.

Прозвучал в решителния миг на одата „Опълченците на Шипка“ – в мига
между поражението и победата, – тоя стих събира главната идейно-образна
насоченост на творбата, тъй както и цялата тази творба, последна подред и в
определен смисъл ключова за разбирането на „Епопеята „, събирай
увенчава мъчително величавия развой на най-хубавия и национално най-значимия
български одаичен цикъл.

Противоборството между железните гърди и железите щикове не е ограничен
романтичен миг – то е сложно и двупосочно сплитане, върху чиито везни трептят
между поражението и победата стоте паметни български години, обхванати в
„Епопеята“. Ето дори в началото на нейната последна и победно
увенчана творба старопланинският проход многозначително е облъхнат със спомена
за един друг проход и друга битка в древността:

едно име ново, голямо, антично,

като Термопили славно, безгранично

В присъщото за одата позоваване на величави имена и събития от миналото
споменът за прохода, който тристата Леонидови войни са отстъпили на персийските
пълчища едва след гибелта и на последния от тях, идва напълно естествено и дори
някак „между другото“. По-нататъшният развой на творбата обаче скоро
доказва,че сравнението с Термопилите не е обикновен спътник на одаичната
стилистика. Старопланинският проход не е просто свидетел на славен родолюбив
подвиг – в него се срещат шумящите вълни на безчисления враг с гранитната
устойчивост на шепата опълченци, бесните рояци с юнашкия орляк. Така аналогията
с тристата спартански хоплити, вметната някак незабележимо в началото, се
разгръща в идейно-образната тъкан на творбата и точно в композиционния център,
когато напливът на поробителя започва да взема превес, определено заговорва за
своя смисъл:

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх,

кат шепа спартанци под сганта на Ксеркса…

И тоя смисъл става един от стожерите на одата и на цялата „Епопея“,
от чиято устойчивост решително зависи прозрението ни в националната ни съдба и
успехът на народния ни поет в неговото нравствено отговорно, художествено
трудно начинание. Защото, ако изходът от Термопилската битка е добре известен
/а и самата творба напомня за него/, ако падането на заветния хълм става
безпощадно неизбежно, както и на толкова предишни пориви от Паисий до
Бенковски, и ако бранителите му, виждайки края, се хвърлят срещу врага, за да
паднат с „една смърт юнашка и с една победа“, какъв е смисълът на
тази победа и къде е границата между нея и поражението? И каква нравствена
сила, какво художествено равновесие изправя тази заключителна победна ода върху
ръба на погрома и победата? И как тази сила застава пред парещия спомен за толкова
досегашни погроми?

Дванадесетата, завършила с военна победа творба от „Епопеята“,
започва с мрачно и настойчиво примирено изживяване на отколешните и
неотколешните погроми на българския народ – толкова настойчиво, че
утвърдителността му започва вътрешно да се разколебава: „Нека носим йоще
срама по челото… нека ни отрича историята, века… нека Беласица стара и
новий Батак…“ А ето как завършва тя:

И днес йощ балкана щом буря захваща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Заключителното четиристишие се връща към сегашността на началната част
„нека носим йоще“ – „и днес йощ балкана“, но с какъв
удивителен преход – с прехода от срама към дивната слава, от лютия спомен към
героичната легенда на вековете! И което е все така изумително, той протича
върху общи опорни точки:

и днес йощ балкана

славата му дивна… от век на век

спомня тоз ден бурен –>

–>

–> нека носим йоще срама

нека ни отрича историята, века

нека спомен люти от дни на позор

Наред с противопоставянето си на началото последните четири стиха сплитат в
едно мотиви от цялостния път на творбата:

щом буря захваща

шуми и препраща

като някои ек

от урва на урва

славата му дивна –>

–>

–>

–>

–> буря подир буря, рояк след рояк

душманските орди, бесни и шумещи

топовете екнат

гъсти орди лазят по урвата дива

по урвата дива

И в цялото това контрастно единство непоклатим и монолитен се издига балканът,
спояващ одата, спояващ героите с България и с вечността…

Последното четиристишие изплита от одата победен венец – но не венец на леката
фраза и леко постигнатата победа. Към тържествената възмогнатост на победното
четиристишие тя върви през трагичните провали на миналото, през кървавата битка
за прохода, през трепета за възможното ново поражение. Две много сходни, много
прости, но сурово звучащи в контекста си думи – „нека“ и
„нищо“ – бележат най-ниските точки на погрома и най-смелото
възправяне срещу жестоките истини и полуистини на историята. В първата част
отсеченото „нека“ удря седемкратно, като с камшик върху най-болните
места в нашия труден национален развой, а във втората мъжествено примирената
категоричност – „нищо“ – прозвучава в мига, когато поражението
надвисва над поредното усилие на българите да отворят нова страница в историята
си: „Три дни веч се бият, но помощ не иде… Нищо. Те ще паднат, но
честно, без страх.“ Пътят от „срама“ към „славата“ се
огъва между поражението и победата, което придава на одата много нравствена
доблес и художествена убедителност. При това поражението не е еднозначна
единица, защото трагичната Беласица и Батак и славните Термопили са не само
противопоставени, но и сближени – на основата на загубеното сражение! С тая
смела крачка Вазовата ода навлиза както в драматизма, така и в сложната
перспективност на националната съдба, за да тръгне към внушението, че грубата
маса на желязото може да сломи железните гърди, че насилието може да надделее
над правдата, но че победа може да има и в това, което „историята“
оценява като поражение, защото важен е не само външният резултат, но и
духовното величие и вътрешната несломимост на победените. Умират ли „с
една смърт юнашка“, победените умират и „с една победа“…
Разбира се, в единството на творбата това внушение нито е така безконфликтно,
нито дори е единствено. То ту потъва в бездната на погрома, ту се възмогва в
опиянението на победата и в тези извивки носи живото преживяване на всяко
падение и полет и противоречивото единство на човешките и историческите
ценности. Това доказва развоят на целия цикъл, доказва го и развоят на неговата
заключителна ода.

По подобие на ред други големи оди в цикъла „Опълченците на Шипка“ е
също триделна: встъпителна част с размисли за историческата ни съдба, средищна
част, описваща тридневната битка, и заключително победно четиристишие. Вазовата
ода обаче е достатъчно сложна, напрегната, мисловно-емоционално богата, за да
остане в границите на този общ композиционен дележ. И наистина вътре във всяка
отделна част се сблъскват по две различни събития, състояния или оценки и се
обособяват по две контрастно противоположни и художествено „по-дълбочинни
„подчасти. Първите тринадесет стиха на първата част, групирани около
мъчително настойчивото „нека“, съживяват живия спомен за най-черните
страници на нашето минало. В кулминацията на техните удари обаче, в средата на
първата част, прозвучава едно голямо и решително „но“ – „но ний
знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно“ – и мрачният
тон на изложението се пречупва в пресния спомен за подвига край връх Шипка. Сходно
е положението и във втората част. Нейните първи двадесет и пет стиха описват
упорната борба на опълченците, които устояват на ужасните пристъпи и отстояват
върха и честта си. И тъкмо в миговете, в които везната на победата трепти между
двете страни, тъкмо след обобщителния стих „Щурмът е отчаян, отпорът е
лют“ прозвучава ново и вече застрашително „но“: „три дни
веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види „. Сходно е
положението и в третата част, чиито четири стиха се делят на две точни
половини, третата част се подчинява на този принцип малко по-своеобразно, а пък
е и твърде далеч в реда на един последователен анализ на творбата.

Началните тринадесет стиха на одата „Опълченците на Шипка“ прекрасно
онагледяват специфичната възможност на художествената литература да сгъстява в
една точка диаметрално противоположни оценки и многогласието на различни гледни
точки. „Нека носим йоще срама…“ Какво означават тези думи и
последвалите ги още шест сурови „нека“? Примирение или бунт? Истина
или лъжа? И чие е твърдението, че свободата ни е дарена? На самите
„нас“ или на „другите“?

Помагалата по стилистика от Аристотел до наши дни назовават не една стилова
„фигура“, в която изразът казва дословно едно, а означава нещо
различно или противоположно, но нито една от тях не може да покрие сложността и
богатството на тези стихове. Началните тринадесет стиха на одата с нищо изрично
не отхвърлят жестоките упреци към миналото на българския народ. Ослепената
Беласица и залетият с кръв Батак, старите окови и следите от робството са като
че ли неоспорима истина. Така е и „нека“ е така. Под това признание
обаче напират сили, които, без да го отричат открито, скрито му противопоставят
друга гледна точка и друга истина. Хора, които така смело напомнят своите
минали погроми, не могат да бъдат духовно разгромени – достойнството си на
народ и на човеци те очевидно са запазили. От друга страна, многократното
наблягане върху пораженията се обръща срещу собствената си убедителност – в
тази прекомерна настойчивост зазвучават нотки на зложелателното преувеличение,
на озлобеното клеветничество. Двугласността на оценките се подкрепя и от
следния важен белег на началния откъс: носител на нападките са почти изцяло
„другите“. В първия стих призивът „нека“ за първи и
последен път е насочен към „нас“ /“нека носим йоще“/, при
което подлогът „ние“ е премълчан – тънкост, която скоро ще разкрие
дълбокото си значение. Оттук нататък подлози на изреченията са само други:
„спомен“, „историята“, „века“, „нека да ни
сочат /неназованите „други“/ с присмехи обидни“ и пр. А когато
на тринадесетия стих идва рязката промяна, голямото „но“ на прехода
веднага се свързва с появилото се за първи път в пълна и активна форма
„ний“: „Но ний знаем, че в нашто недавно…“ Ето защо
отношението между двете подчасти не се свежда до простото отрицание
„другите ни хулят и отричат“, но ние имаме подвига си на Шипка.
Първата подчаст не е само клевета, на която втората чрез спомена за Шипка
„строшава зъба“. Изразена в словата на българите, тя е
мъчително-страстно изживяване на мрачните спомени, чиято истинност те са
достатъчно доблестни да не отричат и прикриват. Тя е изстрадано възмущение
срещу жестоката орис на един народ. Тя е протест срещу лекотата, с която се
сипят върху него „присмехи обидни“. Тя е бунт срещу едностранчивите
оценки на „историята“ за същността на поражението и позора – каква
по-точно едностранчивост, одата ще разкрие по-нататък, а засега с горчивото и
гневно наблягане върху старите погроми тя по обратен път внушава, че в истината
за Батак и Беласица има и някаква друга – по-дълбока и по-различна истина.

В мрачните тринадесет стиха ударите върху българската памет се сипят с
нарастваща сила. Това градационно движение е изявено в техния синтактичен
строеж – постъпателното скъсяване на изреченията към края – и в общия им смислов
развой от по-конкретните изяви на „срама“ и „теглото“, през
по-широкия, хилядолетен замах от Беласица до Батак до най-жестокия за един
народ удар: „нека таз свобода да ни бъде дар“. За напоритостта на
ударите много допринася и ключовата дума „нека“ – седем пъти тя
въвежда изречение подир изречение, удар подир удар. Този начален /анафоричен/
повтор носи градационно наслояване и постоянно възвръщане към една и съща
изходна точка, но едновременно с това неговата множественост подкопава
убедителността му, като го превръща в стремеж да се изчерпят всички – възможни
и невъзможни, справедливи и несправедливи обвинения срещу българите. И когато
пасажът завърши с последното отсечено „нека“, тоест завърши с думата,
с която е започнал, и се затвори в собствения си кръг, тоя стремеж става още
по-откровен. Казано е, дори е „надказано“ всичко; това е крайната
сила на ударите, това са те, изчерпани до широкия си и все пак ограничен
предел, извън който остава ядрото на българското национално достойнство. Този
умел полемичен похват окончателно раздвоява насоката на първата подчаст и със
заключителното повторение на „нека“ подготвя прехода към
противопоставянето във втората.

След като досега „другите“ са изчерпали упреците и обидите си, а
гласът на българина наистина или привидно, но винаги мъжествено се е съгласявал
с тях, идва ред на неговия собствен глас и оценка. Големият преход от
приглушеното достойнство към прямото изтъкване на собствения подвиг започва от
съпоставката „другите – ние“ и продължава с противопоставянето между
външната видимост на събитията и вътрешното самопознание и духовни ценности.
Ние знаем нещо, което другите не знаят или не искат да знаят – нещо, което
разтупква сърцата ни и ражда в тях големи чувства. Така досегашното
противоречие се задълбочава в несъответствието между видимото и съкровеното,
между чуждо знание и себепознанието, между присъдата на историята изобщо
/“нека ни отрича историята, века“/ и собствените
националноисторически ценности /“и в нашта история кат легенда грей“/.
Към досега изградения образ на българщината се прибавя още една черта –
нежеланието или неспособността да се разтръбяват пред света собствените
подвизи, и заслуги.

Втората подчаст противопоставя на първата и убедителността на своята причинна
аргументираност. Докато в първа част упреците и нападките се редят едни подир
други, свързани помежду си само от общата си тема, от външната опора на
началното „нека“, но не и от някакво причинно, вътрешно обусловено
развитие, втората част се разгръща в двойно подчертаната причинна връзка между
вътрешното самочувствие и неговата външна първооснова:

Защото там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх…

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей…

що отговор дава и смива срамът…

Казано с понятията на граматиката, първата част се развива паратактично
/съчинително/, а втората – хипотактично /подчинително/. Казано пък с езика на
идейно-художествената функционалност, на фона на съединителното напластяване в
първата част причинно-следственото обвързване във втората внушава логичността и
убедителността на нейната правда – реторическата повторителност отстъпва пред
последователния развой на аргументите. В подкрепа на причинното обвързване във
втората подчаст идва и обстоятелството, че цялата тя е изплетена от две главни
и. ..единадесет подчинени изречения! „Ний знаем, че…“, „що
гордо разтупва…“, „защото…“, „едно име, що вечно
живей“, „що отговор дава“ и пр. А лексикално-коренната връзка
между двата основни съюза „защото“ и „що“ допълва със свои
средства мисловно- аргументационната връзка на изложението…

Двете подчасти са ярко контрастни и в своето образно построение. В първата
пораженията се изразяват в метафори с мрак, тъмнина, сянка: „в миналото
наше, хвърлят своя мрак“, „да виене кат облак в наший кръгозор“.
Във втората пък – „свети нещо ново, има нещо славно“, „и в нашта
история кат легенда грей“. В първата подчаст метафорно-пространственото
движение е потискащо, в посока от горе на долу: „да виене кат облак“,
„хвърлят своя мрак“, „нека носим“. Във втората пък
движението е въздигащо и извисяващо: „защото там нейде на връх
планината“, „издига се някои див, чутовен връх“, „паметник
огромен“. И което е особено показателно за единството на творбата,
извисяването не е просто метафора, а е органично свързано с образа на балкана,
който споява одата с дъха на българското и устойчивото. Така още тук се
утвърждава едно основно пространствено-идейно измерение, което по-нататък ще
добие още по-ярък облик: турците са долу, мътни и шумящи вълни, а опълченците
са горе, слени с върха, заедно с който извикват своето „ура“, слени
със скалите му, на чиято непоклатимост достойно съперничат.

Двете подчасти са контрастни и по своята насоченост във времето. В най-общи
линии първата се отнася към миналото, към „Беласица стара“,
„следи от теглото“, „хомота стар“, а втората към „едно
име ново“, „има нещо ново“. Това деление обаче е само начално,
защото вододелът между минало, настояще и бъдеще в истеричното съзнание далеч
не е така прост. Срама по челото, и когато иде от миналото, го носим „йоще
„; поражения сме търпели не само в далечното си минало, не само с
„Беласица стара“, но и с неотколешния „новий Батак“ /думата
„нов“, вижда се, не е „патент“ на втората част/. От друга
страна, преходът към новото и бъдещето е опрян върху събитие от „нашто
недавно“, преминава през сегашността и вече през нея неусетно преминава
към бъдния живот на подвига.

/Преплитането на минало, настояще и бъдеще в национлния духовен процес се
отразява и в следния тънък детайл, в стиха „е име ново, голямо,
антично“. Не ще и дума, че едно от значенията на „антично“ е
„древно“, „старо“ и че то не заглъхва дори под натиска на
непосредното съседство с определението „голямо“ и на общата
насоченост на пасажа, която осмисля „антично“ в посока към
„трайно, величаво, неоспоримо в ценностите си „. Ето защо едно от
значенията, макар и неводещо, на този стих е… „име ново, голямо,
древно“! И тъй като думата „антично“ е първата стъпка към
съпоставката с Термопилската битка, умело тушираният оксиморон „старо ново
име“ е и стъпка към вярата, че в борбата между истините и клеветите в
историята има устойчиви ценности, твърди измерения./

Преплитането и противопоствянето между двете подчасти Вазов и тук е изразил на
основата на общи ключови думи, повторени в противоположен контекст и с
противоположен смисъл:

нека спомен люти от дни на позор –> балканът има един спомен

нека е трагично името ни –> има едно име, що вечно живей; име ново, голямо,
антично

нека ни отрича историята –> и в нашта история кат легенда

нека носим йоще срама –> и смива срамът

При това разностранно преливно противопоставяне между двете подчасти втората не
застава до първата като бялото до черното, истината до лъжата, просветлението
до мрака. Разколебаването, отрицанието кипи глухо още в първата подчаст и още
там подготвя обрата на първото голямо „но“. Самата втора подчаст
върви по своя път бавно, с вътрешна увереност, без да бърза да разкрие какво се
крие зад недоизречените загатвалия „свети неащо ново, има нещо
славно“, „там нейде на връх планината“, „издига се някой
див, чутовен връх“, „има един спомен, има едно име“ –
съсредоточена преди всичко върху вътрешното себепознание на българите. И едва
след това, в заключителното си двустишие, разкрива далечната цел на своя сдържан
развой:

що отговор дава и смива срамът

и на клеветата строшава зъбът

Пътят е извървян и завършекът отвежда смисловоемоционалния развой в посока,
противоположна на начално подхванатата. Едва тук – каква сила на националния
дух, какъв успех на художественото аргументиране! – творбата заговорва
пооткровено за истината и лъжата в нападките върху българите и това поантиращо
избухване най-добре внушава неспособността да се говори по-нататък за
неправдата със същата горчиво-гневна сдържаност. В същото време обаче, макар и
по-рязък спрямо сложната двугласност на първата подчаст и по-определен спрямо
недоизречеността на втората, тоя завършек не прекрачва границите на
художественото единство, което го е породило, не разрешава спора между истината
и лъжата – по-скоро го определя и тепърва го започва. Недоизречеността на
втората подчаст продължава да очаква отговор – кое е това име, кой е този
чутовен връх, – а цялата първа част поставя и още един въпрос, не така
осезателен, но затова пьк още по-решителен: откъде иде силата да се приемат
такива сурови обвинения и, без да се отхвърлят мигом и изцяло, да бъдат
разколебани от някаква по-висша истина и увереност и какво стои зад
самочувствието, което така смело се изправя над бездната на най-мрачните
погроми. „Що отговор дава и смива срамът“ казва предпоследният стих,
но сам той, а и цялата първа част не дава отговор на тези въпроси. Сдържаната
съсредоточеност и проблемност достигат тук крайния си предел, подготвяйки
изблика на широкото възклицание „О, Шипка“ и прехода към живото дело.

След досегашния протяжен развой на мисълта и фразата, след сгъстяването на
толкова чувства и проблеми, след забавеното кръжене около името и същността на
българския подвиг възклицанието „О, Шипка!“ – определено, кратко,
волно – сякаш отприщва преживяването към нещо наистина ново и героично.
Смислово-емоционалната тежест на този израз е така голяма, че в епохата на
строго графично единство на стиховете Вазов е „дръзнал“ да го обособи
на отделен ред, създавайки един от далечните предходници на начупения стих в
българската поезия. А с него развоят на одата действително се пречупва в нова
насока: вместо досегашната универсалност на вековете и историята идват трите
дена на битката, вместо общите измерения на националното пространство –
съсредоточаването в един кът от Стара планина, вместо крайните резултати от
миналите поражения – кипежът на битката непосредните лъкатушения между победата
и поражението. И докато в първата част минало, настояще и бъдеще се преливат в
трудния път на един народ, тук многозначното, но категорично определение
„младите дружини“ пряко заговорва за прилива на свежа кръв в неговото
изстрадало тяло.

Преходът между първата и втората част е широк и многостранен, но в дълбочината
си израства върху общата тема за същността на победата и поражението в
националната история и общия конфликнто-съчетателен подход към нея. Тази
общност се проявява и очебийно композиционно: и втората част, описанието на
битката, се дели на две противопоставни подчасти. Едната, 29-53 /описва
мъжествената защита на прохода, която за шепата храбреци е вече равносилна на
духовна победа, а другата /стих 54-93/ се наклонява над пропастта на ново
катастрофално поражение. С тоя дележ одата вече определено очертава своя труден
композиционнен път в извивките между поражението и победата, победата и
поражението, а с втората част – средищна композиционно, обемно, смислово – тя
разгръща, вече сред грохота на битката, заложения преди това проблем за
видимостта и същността на историческото явление и спомен.

Описанието на битката започва с пряк сблъсък между противоборстващите страни,
постигнат и чрез последователното редуване между тях: опълченците /стих 29-31/
– турците /стих 32-39/ – опълченците /стих 40-46/ – турците /стих 46-50/ –
опълченците /стих50-52/. Това движение на описателния поглед носи ожесточената
напрегнатост на сражението, ударите гръд в гръд, приливите и отливите на
атакуващите вълни. При цялата си рязкост обаче преходите от едната към другата
страна свързват отделните пасажи в здрави възли – както са сплели ръце и двата
противника. Изразът „пристъпи ужасни“ застава на границата между
първите два от тях и събира в едно гледната точка на бранителите и действията
на нападателите; фанатичното „Аллах“ и героичното „урра“
спояват чрез съседния си контраст следващите два пасажа; „един враг повеч
мъртъв да положи“ завършва този „опълченски“ пасаж, а началото
на следващия показва плодовете на самоотверженост: „турците реват, насипа
налитат, и падат, и мрат „; от своя страна този пасаж се свързва с
последния преход към опълченците чрез богатия контраст и антитеза между тях:
„идат като тигри, бягат като овци“ и „кат левове тичат по
страшний редут“.

Тези постъпателни сблъсъци напрегнато скъсяват словесния си обем и завършват с
един обобщителен стих, афористично обединяващ в двете си полустишия усилията на
нападателите и защитниците:

Щурмът е отчаян, отпорът с лют…

С тоя стих завършва първата част от описанието на битката. /Неговата
обобщителна сила се увеличава и от това, че той единствен в цялата ода се
присъединява към предходната римова двойка „редут-труд“: и в него,
както и във всички други части и подчасти Вазов е използвал завършващото
въздействие на мъжките рими.

Този стих обобщава във външно равновесие силите на защитниците и нападателите,
но в дълбокия си смисъл досегашното описание и преди още военната победа дава
нравствено право на опълченците. Те, шепата храбреци, млади и като хора, и като
войни, и като устрем, отстояват напора на „гъстите орди“, чийто
духовен вдъхновител е Аллах, чието бойно напътствие са обезумелите крясъци на
пашата, чиято храброст е в сляпата фанатична ярост, готова да се превърне в
животински страх при удара с достоен противник. Оттук вече започва все по-ясно
да се налага основният идеен център на одата, отговорът на въпросите, казани и
подсказани в първата част; налага се органично, здраво изплетен от всички
смислови и образни съставки.

Назовани пет пъти „орди „, сравнени със „сганта на
Ксеркса“, лазещи вълни, поробителите са не само груба сила, но и безлична
маса, лишена от духа и съзнанието на съставящите я индивидуалности. За разлика
от тях опълченците действат както в единството на „младите дружини“,
„орляка юнашки“, така и чрез съзнателната роля на всеки отделен войн
– „всякой гледа само да бъде напред“. /Измежду турците в единствено
число се говори само за Сюлейман паша!/ И сливането на тези индивидуални воли
носи много по-голямо единство от дисциплината на безличната военщина; именно
като воюват „без сигнал, без ред“, но с въодушевлението от голямата
идея, опълченците воюват много по-добре от „истинската“ войска. В
изтъканата от разколебани и преобърнати „общоприети“ оценки Вазова
ода този нов „парадокс“ допълва борбата за същинската стойност на
силата и слабостта, поражението и победата.

Пространствените значения са друг важен фактор в идейно-образното изграждане на
творбата. Още в първата част появата на чутовния планински връх пречупва
преживяването в нова и по-ведра насока. Във втората част образът на балкана, на
върха и низините разгръща в широка конструктивна мрежа, която и обвързва, и
поляризира действията на двете сили. На тиранските орди принадлежи „урвата
дива“, а на опълченците – върхът, изразител на духовната им извисеност, а
и на високата отговорност на делото им.:

България цяла сега нази гледа!

Тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали да мрем по добре

Тук има следните теми за

„ПОД ИГОТО “

!С десен бутон на мишката върху „изтегли“, избирате Save Link As и го
записвате някъде на компа си, разархивирате и готово!

Похвати за изображение на литературен герой – виж

1. Атмосферата в дома на чорбаджи Марко ( глава I – „Гост“ ) – виж

2. Животът на българина в навечерието на Априлското въстание ( глава I
„Гост“ ) – виж

3. Радини вълнения ( глава XI ) – виж

4. Урок по родолюбие ( глава XI – „Радини вълнения“ ) – виж

На този
сайт
има:

# „Под игото“ – енциклопедия на българския живот през Възраждането

# „Под игото“ – епично повествование за живота на българите преди
Освобождението

# „Под игото“ – енциклопедия на българския живот през Възраждането

# РЕВ. ИЗРАСТВАНЕ НА НАРОДНИТЕ МАСИ В РОМАНА „ПОД ИГОТО“ НА ИВАН
ВАЗОВ

# „Под игото“ – епично повествование за живота на българите преди
Освобождението

# ”ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” – ВЪЗХВАЛА НА ГЕРОИЧНИЯ ПОДВИГ И САМОЖЕРТВАТА

# Мисионерското съзнание на Иван Вазов

ИВАН ВАЗОВ – „ИДЕ ЛИ ?“

1. Войната – жестока и безмислена драма ( размисли върху раказа “ Иде
ли?“ от Иван Вазов ) – виж

На този
адрес
има
следните теми:

!С десен бутон на мишката върху „изтегли“, избирате Save Link As и го
записвате някъде на компа си, разархивирате и готово!

Иван Вазов

„Немили-недраги“

1. „Немили-недраги“ – Анализ – изтегли

2. „Немили-недраги“ – Смъртта на Странджата – изтегли

3. „Немили-недраги“ – Образите на родината и чужбината в повестта
(план-конспект) – изтегли

4. „Немили-недраги“ – Българските хъшове – мъченици и герои (I
вариант)- изтегли

5. „Немили-недраги“ – Българските хъшове – мъченици и герои (II
вариант) – изтегли

6. „Немили-недраги“ – Българските хъшове – мъченици и герои (III
вариант)- изтегли

7. „Немили-недраги“ – Българските хъшове – мъченици и герои (IV
вариант) – изтегли

8. „Немили-недраги“ – Хъшовете с техните мечти и идеали – изтегли

9. „Немили-недраги“ – Животът на хъшовете в Румъния- изтегли

10. „Немили-недраги“ – Раздвоеният свят на хъшовете – изтегли

11. „Немили-недраги“ – Образите на родината и чужбината в повестта (I
вариант) – изтегли

12. „Немили-недраги“ – Образите на родината и чужбината в повестта
(II вариант) – изтегли

13. „Немили-недраги“ – Страдание и мечта в човешкото битие на хъшовет
– изтегли

14. „Немили-недраги“ – Изстраданото, но желано изгнаничество на
хъшовете- изтегли

15. „Немили-недраги“ – Жалкото и величавото у човека (I глава) –
изтегли

16. „Немили-недраги“ – Когато един млад човек избере мъченичеството –
изтегли

17. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (I вариант) – изтегли

18. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (II вариант) – изтегли

19. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (III вариант) – изтегли

20. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (IV вариант) – изтегли

21. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (V вариант) – изтегли

22. „Немили-недраги“ – Речта на Странджата – (VI вариант) – изтегли

23. „Немили-недраги“ – Мястото на Странджата в живота на хъшовете –
изтегли

24. „Немили-недраги“ – Странджата – героят на високото българско
време – изтегли

25. „Немили-недраги“ – Заветът на Странджата – „Умри за
България!“ – изтегли

26. „Немили-недраги“ – Мисията на Македонски в X глава на повестта –
(I вариант) – изтегли

27. „Немили-недраги“ – Мисията на Македонски в X глава на повестта –
(II вариант) – изтегли

28. „Немили-недраги“ – Мисията на Македонски в X глава на повестта –
(III вариант) – изтегли

29. „Немили-недраги“ – Различните лица на Македонски – изтегли

30. „Немили-недраги“ – Героичното и комичното в образа на Македонски
– изтегли

31. „Немили-недраги“ – Македонски – пример за себеотрицание и
героизъм – изтегли

32. „Немили-недраги“ – Македонски между авантюризма и героизма –
изтегли

33. „Немили-недраги“ – „Македонски бяга от глада, но не бяга от
смъртта“ – изтегли

34. „Немили-недраги“ – Исторически факти и художествена измислица в
повестта – изтегли

35. „Немили-недраги“ – Робството и свободата в повестта- изтегли

Иван Вазов

„Опълченците на Шипка“

1.“Опълченците на Шипка“ – Анализ – изтегли

2. „Опълченците на Шипка“ – Величието на oпълченците – изтегли

3. „Опълченците на Шипка“ – Защо одата започва с „Нека носим
йоще …“ – изтегли

4. „Опълченците на Шипка“ – Драматизмът в лирическия увод на одата –
изтегли

5. „Опълченците на Шипка“ – Гордостта на българина според лирическия
увод на одата – изтегли

6. „Опълченците на Шипка“ – „България цяла сега нази гледа“
– изтегли

7. „Опълченците на Шипка“ – Как Иван Вазов разказва за голямата
българска победа – изтегли

8. „Опълченците на Шипка“ – Как Иван Вазов обезсмъртява подвига на
опълченците – изтегли

9. „Опълченците на Шипка“ – Образът на Балкана – на границата между
мита и реалността – изтегли

10. „Опълченците на Шипка“ – Пътят от срама към дивната слава –
изтегли

11. „Опълченците на Шипка“ – Саможертвата – път към свободата – (I
вариант) – изтегли

12. „Опълченците на Шипка“ – Саможертвата – път към свободата – (II
вариант) – изтегли

13. „Опълченците на Шипка“ – Възхвалата на народния подвиг в борбата
за свобода – изтегли

Иван Вазов

„Българският език“

1. „Българският език“ – Анализ – изтегли

2. „Българският език“ – Защо Вазов се обръща към родния език в одата
си? – изтегли

3. „Българският език“ – Възхищението и възмущението на поета –
изтегли

4. „Българският език“ – „Език свещен на моите деди“ –
изтегли

5. „Българският език“ – Художественият образ на родното слово –
изтегли

6. „Българският език“ – Нравствената и естетическа значимост на
родния език- изтегли

7. „Българският език“ – Родното слово през погледа на Иван Вазов –
изтегли

8. „Българският език“ – Връзката роден език-човек – изтегли

9. „Българският език“ – Защита и възхвала на родната реч – изтегли

Иван Вазов

„Една българка“

1. „Една българка“ – Анализ – изтегли

2. „Една българка“ – Измеренията на човешката добрина – изтегли

3. „Една българка“ – Разумът и безумието в страшното време – изтегли

4. „Една българка“ – Доброто – порив към човека и свободата (I и II
епизод) – изтегли

5. „Една българка“ – „Божичко, закрили го, българин е“ (II
епизод) – изтегли

6. „Една българка“ – Дългът срещу егоизма (III епизод) – (I вариант)
– изтегли

7. „Една българка“ – Дългът срещу егоизма (III епизод) – (II вариант)
– изтегли

8. „Една българка“ – Дългът срещу егоизма (III епизод) – (III
вариант) – изтегли

9. „Една българка“ – Житейските позиции на баба Илийца и на отец
Евтимий (III епизод) – изтегли

10. „Една българка“ – Лицата на страха (III епизод) – изтегли

11. „Една българка“ – „Бабо, благодаря ти, ти си добра
жена“ (V епизод) – (I вариант) – изтегли

12. „Една българка“ – „Бабо, благодаря ти, ти си добра
жена“ (V епизод) – (II вариант) – изтегли

13. „Една българка“ – „Аферим, бабо, машаллах !“ – изтегли

14. „Една българка“ – Баба Илийца – една необикновена българка или
една от многото – изтегли

15. „Една българка“ – Една българка по пътя на доброто – изтегли

16. „Една българка“ – Ето това е българинът, ето това е българката –
изтегли

17. „Една българка“ – Митологични, фолклорни и библейски мотиви в
разказа – изтегли

18. „Една българка“ – Нравствена сила и човешко милосърдие – изтегли

19. „Една българка“ – Обикновеното и необикновеното у баба Илийца – изтегли

20. „Една българка“ – Подвигът на баба Илийца – изтегли

21. „Една българка“ – Ролята на деня и нощта в разказа – изтегли

22. „Една българка“ – Страхът на героите в разказа – изтегли

23. „Една българка“ – Страшното време, страхът и свободата – изтегли

Духовният подем на народа

източник: http://referati.com/content/view/144/

Публикувал yes_yes_yes

Литературно инпретативно съчинение “И в няколко дена тайно и полека народът
порасте на няколко века” Иван Вазов Летописец на националните съдбини в цялото
си творчество Иван Вазов представя многообразието на богатия български бит и
душевност. След Освобождението в своите произведения той непрекъснато се връща
към “наш’то недавно”,защото иска да изгради мост между минало и настояще,стреми
се да припомни величавата и трагична епоха на подвизи и самопожервувания по
време на борбата за свобода. В романа “Под игото” е описана духовната еволюция
на българина,която сякаш променя хода на времето и прекроява пространствените
измерения на българското ежедневие.Подзаглавието “Из живота на българите в
предвечерието на Освобождението” ни насочва към жанровите особености на
произведението за родово –семейното българско общество. В трите части на романа
са проследени значими сабития,които са пряко свързани с “пробуждането” и
духовната еволюция на българина и водят до навлизането на “новото”(идеите за
национална свобода) в бита на жителите на Бяла Черква. Ключов момент в романа е
появата на Бойчо Огнянов,защото той носи в себе си идеята за бунта ,а и е пряко
свързан с подготовката на въстанието. Въпреки това,обаче,Вазов не си поставя за
цел да опише Априлското въстание в неговите национални мащаби.Той формулира
своята художествена задача с думите:”да изобразя живота на българите в
последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското
въстание.” Тоест той ькцентира върху действията на образите и техните
настроения.Навлезлите идеи, които бързо се превръщат в идеали,се сливат в едно
с бита. Ето защо робството,въпреки ,че присъства в заглавието на романа “Под
игото”,не е основен мотив в произведението.То е фонът,върху който се проектира
нравствената еволюция на българския народ. Нуждата от незабавни действия е
показана в епизодите,където са изобразени зверствата на поробителите.Тези
моменти са основата на зараждащото се желание на българите за свобода.Назрява
чаканият от пет века момент,в който поробените единно ще се вдигнат на бунт,за
да извоюват своята свобода.Вазов,благодарение на богатия си жизнен опит и
непосредствени наблюдения,успява да опише атмосферата в навечерието на Бунта
чрез своите герои. Неволната грешка на Събка,по време на представлението на
“Многострадалната Геновева”, предизвиква вълнение и одобрение сред
присъстващите.Един глас запява Чинтуловата песен “Къде си вярна,ти, любов
народна?” и въпреки присъствието на бея песента бива подхваната от всички. Тя
“сбра всичките души в едно,сля сцената със залата и се издигна в небето като
молитва”-пише Вазов. Особено важна за автора е подготовката на самото въстание
и начинът ,по който се организират българите-единството ,което се създава между
различните прослойки и взаимния труд в името на борбата за свобода. Ганковото
кафене се превръща в “един малък парламен”, където се обсъждат външните новини
и проблеми.Ентусиазмът на младите е основен двигател на организирането на
въстанието.Всички аспекти от ежедневието са подчинени на идеята за
борба:”…жените тъчаха навуща,плетяха връви за тях,увиваха фишеци,а бабите
месеха и печаха сухари…”Обикновените ежедневни дейности са заменени от
революционно-организационни:”…Селяните не доораваха нивите ,за да леят
куршуми,и гражданите зарязаха търговията.” Дори Чорбаджи Марко, който е здраво
стъпил на земята ,благославя лудите-млади и се моли пред иконостаса за
България,въпреки ,че осъзнава колко многобройни ще са жертвите от борбата. В
гланата “Пиянството на един народ” Вазов сравнява Западна Тракия с “един
вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването”. Вазов поставя
акцент и върху дейността на революционерите-апостоли, разпространяващи идеите
за борба и свобода сред народа.Те са лидерите на народа,които организират
борбата и затова са приети навсякъде:“Рояк апостоли и проповедници
кръстосваха планини и полета,организираха борбата. Те намираха навсякъде добър
прием…” Нуждата от такива водачи свидетелства за готовността на единния
български народ за решителни действия в името на свободата. Въпреки трагичния
завършек на въстанието ,Вазов оценява общонационалната му стойност.Множеството
жертви и реките от кръв са пътят,който трябва да бъде извървян докрай,за да се
достигне до свободата, а саможертвата на българските юнаци показва,че българите
са готови да минат по този път:”Та ако Клисура загине,няма да загине България
,а !”-казва Боримечката. Героите в “Под игото”-техните действия, мотиви и
въжделения, характеризират цялага историческа епоха,наричана от
мнозина”най-българското време”.Това е времето, в което коренно се изменя
ценностната система на българина,за да еволюира в нравствените идеали, които са
основната причина за крайния успех в борбата с поробителите.

ИВАН ВАЗОВ – „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

ЗАЩО В ОДАТА „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

ИВАН ВАЗОВ СЕ ОБРЪЩА КЪМ РОДНИЯ ЕЗИК

(ПОДРОБЕН ПЛАН-ТЕЗИС)

I. УВОД:

Иван Вазов е всепризнат майстор ваятел на българското слово и горещ поклонник
на родния език. За поета патриот е въпрос на национална чест да отстоява
правото на нашия език да съществува и да се развива.

Одата „Българският език” е
създадена като отговор на публикациите във вестник „Балкан”. Някои автори, непосредствено
след Освобождението, предлагат българският език да бъде заменен с руския,
защото е по-обработен и развит. Като отклик на тази антибългарска теза Иван
Вазов подема голяма полемика във вестник „Народний глас”, където освен статии
публикува и великолепната си ода в прослава на българския език.

II. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ЧАСТ:

Теза:

Конкретноисторическите условия
предопределят избора на жанра на творбата (ода) и на формата й – обръщение,
прерастващо в изповед към езика. Това позволява на автора да разкрие големия си
поетичен талант и искрената си привързаност към родната реч. Езикът, според
поета, е „най-голямото богатство, наследено от дедите ни”. Чрез него поетът –
патриот може да разкрие по-убедително своята любов към език, поезия, родина,
история, както и да заклейми предателството и родоотстъпничеството.

1. Езикът като отражение на
историческата ни съдба – („Език свещен на моите деди… ”)

Избраната от Иван Вазов форма на обръщение към българския език му дава
възможност да разкрие дълбоката си признателност към народа, към неговото
минало, история и култура. Езикът ние „свещен”, защото старобългарският език е
най-старият славянски език – „латинският” език на славянството, език-образец.
Наследен от дедите ни, този език е и нашият майчин език, езикът на който
проговаря българинът и с чиято помощ преоткрива света. Езикът на „тая, дето ни
роди”, е надживял робства, възходи, падения и има многовековна историческа
съдба. Минал през превратностите на историята, изстрадал в робство и погроми,
езикът ни е устоял на ударите на времето.Нападките на чуждите са закономерно
явление, но най-много поетът го боли от нападките на своите. Боли го, защото
става дума за родоотстъпничество и отцеругателство. Хорът на отрицателите
поставя езика в ролята на страдалец и мъченик и борбата за неговото опазване ту
се разгаря, ту затихва, ту стига до дра-матични полемики.

2. Възхищението на поета-патриот
от достойнствата на езика – („Език прекрасен… ”)

Поетът е запленен от благозвучието и музикалността на българския език, от
мелодията на неговите „звуци сладки”. С тънко естетическо чувство ваятелят на
родната ни реч се вслушва в звукописа, който гали слуха, а българското слово e
способно да изрази и най-нежните, и най-драматичните тонове. Посредством
контраста, защитникът на езика – Вазов, показва поляризацията на съвременното
му общество, състоящо се от хулители и родолюбци. С ирония и сарказъм е внушен
образът на онези, които са глухи и безчувствени към мелодичността и дълбочината
на българското слово.

С разгърната перифраза поетът
изтъква все нови и нови достойнства на езика. Българската реч е „гъвкава,
звънлива”. Нейните звуци са „сладки”. Поетът е опиянен от разкоша на „руйните”
тонове и от живата изразителност и размаха на мисълта, която е заложена в
българския език. За красотата не е нужен коментар. Тя е вечна, докато модните
ругателства са преходни и са обречени на забрава и, като всяко преходно явление
в живота, ще загинат с времето си. Така първата нападка за грубостта на езика е
отхвърлена от поета с подобаващо достойнство.

3.Лична защита на езика(„АЗ” –
позиция). Езикът и поезията.

Тезата, че езикът ни е орисан „за груб брътвеж”, предизвиква най-силно гнева на
поета-родолюбец. Не езикът ни е груб. Лишени от национално чувство и усет са
тези, които оправдават своето бездарие с липсата на творческа мощ у родния ни
език. Своето чувство на гняв поетът изразява с тънка ирония, вложена в
преизказните глаголни форми (на – „л“), с които изразява своето
презрително съжаление към слепите за красотата на езика. Така полемиката се
пренася върху друга плоскост: ези-кът и поезията. Емоционалният тон набира
висота и авторът заговаря в първо лице, от свое име. Поетът приема
ругателствата и предизвикателствата. Той е готов да превърне „черния срам” на
езика ни в свое вдъхновение. Преминал през сърцето на поета, докоснал се до
неговата любов, езикът ще възвърне „чистия си блясък” и истинска красота.

Не езикът е безсилен, безсилни са тези, които няма какво да кажат със словото.

4. Вазовият обет пред езика –
програма за бъдещо творчество.

Финалните строфи илюстрират Вазовия обет пред езика и чертаят неговата поетична
програма за бъдещо творчество:

… и в светли звукове ще те
предам на бъдещото бодро поколение.

Вазов сам определя творчеството
си като отстояване на националното ни достойнство. Поетът вярва, че езикът ни,
усъвършенстван от поезията, ще бъде оценен по достойнство от потомците.
Оптимистичният финал идва от вярата на поета в правотата на избраната от него
естетическа позиция – да бъде верен син на България, да служи достойно и с чест
да отстоява своя дълг на българин и на поет – патриот.

III. ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Одата „Българският език” е една от най-хубавите Вазови творби, с които се
защитава националното самочувствие и самосъзнание на българина. Даденият обет
пред езика не е само патетична фразеология, а дълбоко осъзната вътрешна
потребност да се работи за развитието и усъвършенстването на българското слово.
С поетичните си творби „Родна реч” (1914), „Езикът наш” (1916), статията
„Нашият поетичен език” (1920) виждаме, че Иван Вазов остава верен на своите
схващания до края на житейския си път. Убеждаваме се, че той е изпълнил
достойно своя тържествен обет пред езика. С голямото си по обем полувековно
творчество Иван Вазов доказва законното право на българския език да се нареди
сред развитите европейски езици, да бъде изразител на народопсихологията и
културата на българина.

 

ИВАН ВАЗОВ – „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

КАК ВАЗОВ ЗАЩИТАВА КРАСОТАТА И
ДОСТОЙНСТВОТО НА РОДНАТА РЕЧ

Помагало по литература за изпита
след 7. клас (Ангел Малинов)

Популярното стихотворение
“Българският език” е създадено в първите години след Освобождението, за да
отговори на една насъщна духовна потребност – защитата на родното слово като
елемент от цялостната защита на Вазов върху посегателството – отвътре и отвън –
върху нашата национална идентичност. Тази вдъхновена творба се е превърнала в
класически пример за патриотичното мисионерство на народния поет, за неговата
страстна любов и всеотдайна привързаност към България.

Родната реч е защитена задъхано и експресивно, с присъщата на одическия стил
полемичност и аргументация. Антитезата в лирическия контекст сблъсква две
противоположни мнения и убедително доказва правотата на едното за сметка на
другото. Художественият арсенал от средства за въздействие включва богата
метафоричност, целенасочена риторическа стратегия на въздействие и неотразимо
авторово присъствие, с подчертано родолюбиво пристрастие.

Иван Вазов неслучайно създава тази творба в първите години след Освобождението
на България от турско робство. Независимо от наличието на българска държава
проблемът с езика си остава актуален, както през цялото Възраждане. Нещо повече
дори – животът под робство го е туширал, извеждал е на преден план проблема за
църковната независимост и за политическата свобода. А животът в освободеното отечество
се нуждае от своята културна регламентация, от своята духовна и политическа
нормираност. Един поглед назад към миналото показва кои са двата основни
стълба, върху които се е съхранявала българската народност – езикът и вярата.
Вярата е водеща тема в белетристичния шедьовър “Една българка”. Езикът изисква
нови доказателства и нови убедителни аргументи за защита във времето, в което
по силата на историческите обстоятелства народът е поел пътя на самостоятелното
развитие.

Родоотстъпничеството и чуждопоклонството не са от вчера. Още Паисий,
първопроходникът на Българското възраждане, с болка възкликва: “О, неразумни и
юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин?” А срамът от нашето,
гърчеенето и чуждеенето съпровождат епохата на робството, унизителното духовно
и политическо иго. Векове наред българинът е бил лишен от човешки права. А ето
че сега, когато има своя държава, когато историята му е отредила друго битие,
се намират нашенци, които да пригласят на враговете на България:

… и чуждите, и нашите във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

Съюзът между чужди и наши е противоестествен и неприемлив. И Вазов се заема да
защити езика ни, защото в посегателството върху него той съзира нещо по-голямо
и по-страшно – тезата за общия позор на българската нация. Епитетите “охулен”,
“опетнен”, метафората “думи кални” нагнетяват мрачно усещане в творбата,
изпълват я с експресията на поетовото негодувание и болка. Същевременно
изявителното наклонение на глагола “ти падна” подчертава свидетелската позиция
на Вазов по отношение на хулите и клеветите, неговото съзнание на жив участник
в превратните исторически събития, неговата позиция на летописец. Тя влиза във
вътрешна полемична опозиция на тезата на хулниците, изразена в следващия куплет
в преизказно наклонение и така поставена под силно съмнение, под силна критична
оценка още при съобщаването є:

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!

Поетическата форма на изказ е особено подходяща за защита от несправедливите
обвинения, които Вазов, верен на своята риторическа и полемична стратегия,
добросъвестно излага и оборва. Според враговете ни нашият език не продължава
някаква значима културна традиция… (Това е естествено – прекъснати са връзките
със славната старина, робството освен криза на държавност е и криза на
духовност!) Пак според тях българският език не е в състояние да даде простор на
научната и творческата мисъл – липсва му културна лексика, липсват му
възможности за израз на фини чувства и настроения. С две думи, той е език не за
песен, а за “груб брътвеж”, за ограничена битова употреба.

Несъстоятелността на подобни обвинения е очевидна, но тя трябва и да се обори.
И поетът се заема с мисията да стори това. Неговият полемичен заряд, неговото
страстно родолюбие разкриват културните и историческите хоризонти, в които се е
разполагал и ще се разполага нашият български език.

Първото, което Вазов подчертава, е неговата святост: “Език свещен на моите
деди…” И не може да се оцени другояче езикът на предшествениците, говорен в
продължение на столетия. Това е традиция, това е почит към старината, това е
приемственост – родова, историческа и културна. Всеки, който се отрича от езика
си, е родоотстъпник. Но езикът е издържал изпитанията на робството, преживял е
неговите драматични перипетии, натрупал е памет за много скръб и много болка.
Той е едно от двете неща, съхранили народа ни в епохата на иноверското
владичество. Другото е вярата. На нея Вазов посвещава разказа “Една българка” и
ред други произведения. А за езика написва стихотворението “Родната реч”. На
езика сме научени – не, закърмени! – от великата българска майка юнашка, за
която пише и Ботев в поемата “Хайдути”. Майката, която стои на върха на
сакралната градация в началото на стихотворението, е назована с перифразата
“тая, дето ни роди” – за да се изрази поетовата почит към нея. Споменаването є
събужда представата за злочестата българска орис – българинът се ражда на тая
земя не за радост, а за “ядове отровни”. Този фолклорен епитет често се
използва в нашата поезия. Ботев вече е написал в “До моето първо либе”: “Остави
тез думи отровни…”

Езикът ни е прекрасен, гъвкав, звънлив, “сладките” му звуци притежават
неподозирана изразна мощ. Неговият мисловен и емоционален размах е невероятен!
Метафората “руйни тонове” подсказва на внимателния читател, че езикът опиянява
като виното. Метафората “изразитост жива” внушава, че езикът е богат и
многообразен като живота и безсмъртен като него… Поредицата от риторични
въпроси във втората и третата строфа придава особена изразителност на
поетическия дебат с противниците на нашия език, очертава и противопоставя
позициите, засилва контраста между действителните качества на българското слово
и несправедливите обвинения срещу него. Задъхано и страстно поетът пита и не
чака отговор, защото отговорът е очевиден.

Вазов е поет на резките мисловни и емоционални контрасти. Неговите оди са
изградени върху антитези, от които блика невероятен драматичен заряд. Не прави
изключение и одата “Българският език”. Противопоставянето свещено–низко стои в
основата на тази антитезисност на внушението. Свещен е българският език, защото
за народния поет българското има измеренията на божественото. Вазов е творец,
кръвно свързан с България и нейната историческа съдба. Низки са клеветите,
които поетът слуша отдавна: “Туй слушам все, откак съм на света!” Низостта на
клеветниците изглежда безкрайно жалка на фона на величието и светостта на
езика… Противопоставянето вековно–модно очертава величието и низостта в аспекта
на времето. Вековен е българският език и това е най-сигурното доказателство за
неговата неунищожимост и безсмъртие. Модни са обвиненията в непълноценност и
историческа безперспективност. Всяка мода е временно явление, тя отшумява за
броени месеци. Съпоставката между вековното и модното прави очевидна
несъстоятелността на второто, краткотрайната му и повърхностна същност.

Тези две противопоставяния ясно личат при съпоставката между първия и шестия
куплет: те са пряко заявени в текста. Противопоставянето сакрално–профанно
обаче е заложено имплицитно (скрито) в него, то може да се изведе от подтекста
и да се осмисли в цялостния аспект на внушението. Сакрална е мисълта за
България, за народа є, за нейната историческа съдба, за нейното минало,
настояще и бъдеще. Родината е сакрална ценност в измеренията на личното и в
измеренията на общественото, в плана на пространството и в плана на времето.
Такъв е възрожденският културен модел за отечеството, който Вазов напълно
споделя. На въпроса “Де е България?” в едноименното стихотворение той ще посочи
белия Дунав и Черното море, Стара планина и Марица, славните моменти от
българското минало… В техния съкровен контекст се разполага и езикът.
Профанно е неразбирането на всичко това, а най-профанният акт е отричането от своето,
родоотстъпничеството.

В хода на поетическия дебат по тези съдбовни за нацията въпроси се ражда и
нуждата да бъде ясно заявена мисията на поета. И тя е разяснена естествено и
полемически ефектно. Поетът трябва да превърне черния срам на езика ни в източник
на своето вдъхновение. Налага се нов контраст – черен срам–светли звукове.
Светлината и мракът със своите символни значения имат основополагащо
естетическо значение в поетиката на Вазов. Поетът е този, който ще “обрише”
езика ни от калта, за да разкрие чистия му блясък – усеща се метафората за
благородния метал на словото, покрит с тънкото и мръсно лустро на клеветата.
Поетът е този, който трябва да превърне красотата на езика ни в наказание за
неговите хулници:

… и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

От етично гледище красотата е призвана да облагородява и възвисява човешкия
дух, да го зарежда с човещина и доброжелателство. И тя великолепно служи на
Вазов като творец и художник. Но красотата на идеала – в случая българският
език – може да бъде и изобличителна за духовната слепота на онези, които не го
приемат, не го разбират. Стихотворението завършва с ефектно изобличителен
апостроф към тях и към всички други, които поругават българските светини.

Така творбата изрича своята категорична преценка на едно явление, способно да
вгорчи българската действителност след Освобождението, явление с исторически
корени и трагични последствия за младата нация. Големият поет го подлага на
унищожително опровержение и за пореден път дава израз на своята гордост и
синовно опиянение от българското.

„Отечество любезно, как хубаво
си ти!“ Иван Вазов

Стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ е публикувано в
стихосбирката на Иван Вазов „Поля и гори“ (1884). Повод за написването й
са пътуванията на поета из Стара планина, Родопите и Средна гора. Странствайки
из родните „поля и гори“, поетът е изключително впечатлен от красотата на
българската природа, но и дълбоко натъжен от това, че малцина я забелязват и
познават истински. В своята стихосбирка той си поставя за цел да възпее
природните забележителности на България, за да събуди у своите читатели
чувството на родолюбив и национална гордост от прелестите на отечеството.

Жанрът

Произведението „Отечество любезно“ е лирическо стихотворение. То изразява
емоции – възторг пред красотата на българския свят и горчивина от
недооценяването му. Написано е в мерена реч и е подчинено на рими и на
определен ритъм. То е още хвалебствено стихотворение, защото основното чувство
е прославата на родните земи. Първите две строфи имат характера на химн заради
доми-ниращите възторг и гордост от красотата на България. Любовта към
отечеството е превърната в тържествено национално чувство, което всеки човек с
активна гражданска позиция трябва да изповядва.

В произведението има и изобличителни елементи – насочено е срещу онези
родоотстъпници, които пренебрегват отечеството си и се срамуват от него.
Заклеймяването им се постига и чрез изживяваните от лирическия герой състояния
на гняв, разочарование, съмнение, горчивина.

Композицията:

Творбата се състои от пет строфи, всяка от които е от по седем стиха. Образът
на отечеството се изгражда чрез постепенното натрупване (градация) на картини,
които илюстрират омайното му въздействие. Като композиционен похват се прилага и
контрастът.

Стихотворението е подчинено на определена строфична организация, чрез която се
внушават основните му идеи:

Първата строфа въвежда главната тема – красотата на родната природа. Втората
строфа представлява развитие на темата. Добавят се нови аргументи в полза на
хубостта на отечеството. Неговият образ е поставен в сравнение с други земи и
красоти.

Третата и четвъртата строфа са изградени на принципа на контраста. Въвежда се
темата за недооценяването на родните прелести. Чрез противопоставянето се
отличават още веднъж чудните картини на родното пространство.

В петата строфа се постига обобщение (синтез). В нея са представени в най-пълна
степен посланията на стихотворението. Там е и тъжната равносметка за
невъзможността родното да се опознае всецяло само от един човек.

Този начин на подредба :

-тема – развитие на темата – контраст – обобщение- е характерен за много от
лирическите произведения.

Специфичен композиционен похват е и повторението (кръговостта) на първия и на
последния стих във всяка строфа.

Изключение прави само финалът на творбата, който е различен. По този начин се
засилва ефектът на последния ред от творбата. От една страна, се привлича
вниманието на слушателя, а от друга – именно в този последен стих се дава
обобщен израз на авторовите идеи.

Темите:

Основна тема в произведението е любовта към отечеството.

Тя се реализира чрез съвкупността от отделни подтеми като:

темата за красотата на родните картини,

за даровете и тайните богатства на родните земи.

Особено присъствие има темата за чужденеца. Човек може да бъде чужденец дори в
собствения си дом и в собственото си семейство, когато не се интересува от тях
и не е съпричастен с вълненията им.

Стихотворението на Вазов поставя проблем, актуален и днес. Това е проблемът за
отчуждаването на хората от природата и от нейните богатства. Природата е
източник на вдъхновение, но тя дава знание и сила, които животът далече от нея
отнема. Светът на природата пречиства и облагородява човешкия свят.
Недооценяването на природните дадености е равностойно на липса на отношение към
родината.

В стихотворението присъстват и библейски мотиви. Отечеството е сравнено с
райската градина (Едем) – прекрасното място, където според библейските книги
хората са живели безгрижно и щастливо преди грехопадението. Оприличаването на
родината на райско място е характерен мотив за българската възрожденска и
следосвобожденска литература.

Мотивът за срама, познат още от Паисиевата история, също има важно място в
съдържанието на творбата.

ГЕРОИТЕ

В цялостното звучене на творбата се усеща присъствието на един лирически герой,
от чието име се говори. Този тип герой литературната наука назовава лирически
говорител. Наречен е говорител, защото именно той е говорещият в
стихотворението. Той споделя емоциите си със слушателя непосредствено от първо
лице (единствено или множествено число).

Във Вазовото стихотворение лирическият говорител се прекланя пред отечеството и
пред неговата непреходна красота. Той разкрива своите лични преживявания и
емоции – възторзите си пред омайната хубост на родината и възмущението си пред
тези. които се отнасят с пренебрежение към нея.

Хората – чужденци в собствения си дом – също са герои в стихотворението.
Лирическият говорител ги упреква за безразличието и непознаването на родното. В
края на произведението обаче той също се причислява към „чужденците“,
защото се чувства недостоен за красотата и величието на родината. Той се
определя като чужденец и поради това, че не може да опознае и постигне пълната
хубост на родния свят.

В лирически герой е превърнато и Отечеството. То е одухотворено – придадени са
му човешки качества и способности. Изпълненият му с живот образ се постига и
чрез промяната на реторичните обръщения. Началното обръщение („отечество
любезно“) в хода на стихотворението се заменя с интимното „ти“.
Директният зов („отечество“) пък прераства накрая в обръщението „майко
Сравняването на отечеството с майка също е характерно за българската лирика.
Образът на родината майка е с особено присъствие в поезията на Христо Ботев.

ХУДОЖЕСТВЕНИ СРЕДСТВА И ТРОПИ:

Силното емоционално въздействие в стихотворението „Отечество любезно“ се
постига чрез използването на разнообразни художествени изразни средства и
похвати.

Важно място имат реторичните фигури (реторични обръщения реторични въпроси и
реторични възклицания). Богатството от епитети („отечество любезно“, „име
свято“) придава плътност и обем на образа на отечеството, а също така
изразява отношението на лирическия говорител към него.

Внушаването на омайната красота на родния свят се постига и чрез художественото
пространство. В началото на стихотворението (първа строфа) вниманието на
лирическия говорител е насочено към конкретните измерения на тези красоти –
„весели долини“ и „планини гиганти“. Постепенно описанието се
разширява до обема на целия природен свят – включени са и земята, и небето.
Така пространственият план неимоверно нараства до размерите на вселена.

Втората строфа полага образа на родното на картата на световното пространство.
Тази карта обаче не е конкретна географска карта. Изтокът и Югът в стихотворението
са в ролята на обобщения на най-хубавото от човешкия свят. Отечеството е
поместено в центъра на света, като събира в себе си най-ценното от него.

Сравнението с райските градини поставя образа на родното в друга, по-висша
система, която е извън рамките на обикновеното човешко съществуване.

История на създаване на творбата.

Стихотворението „Отечество любезно“ е писано в град Хисар. Още на времето
градът привлича с минералните бани и с чистия въздух, с красивата си природа и
с останките от римски крепостни стени. Вазов всяко лято прекарва поне месец
там.

Любимото му място е южната крепостна порта, която се издига на 13 метра
Височина. От нея поетът съзерцава местността и често, подпрян на коляно, пише
своите стихове. Предполага се, че там е сътворено и „Отечество любезно, как
хубаво си ти“.

В Хисар Иван Вазов е желан и почитан гост. През 1904 г. със съгласието на поета
на неговото име е наречено новооткритото читалище в града.

тексът

Из пътеписа „Розовата долина и Тунджа“ (1886), Иван Вазов

… Хубаво си, отечество мое! Не ще се никога нагледам на божествената хубост
на твоята природа. Само твоят образ, мил и величествен, стои неизгладим в
душата ми, която те люби, милува и слави. Малко ли пъти съм се катерил по
твоите гигантски планини и съм се чудил и дивил на твоите гори и поля, и райски
картини! И колчем ги пак видя, като че то е първи път, аз се възхищавам от тях
и душата ми се обръща на лира и иска да пее. Само ти, отечество, само твоята
божествена природа вечно съхранявате за мене очарованието си, което е пленявало
детинството ми и младостта ми… Бъди благословено, отечество мое; бъди честит,
балкански раю! Бъди голяма и славна, о чудна земльо, дето е цъфтяла люлката ми,
дето ще се зеленее гроба ми.

Стихотворението „При
Рилския манастир“ на Вазов е част от цикъла „В лоното на
Рила“.Тук органично се сливат двата аспекта при изображението на природата
в творчеството на поета-природата като родно пространство,пейзажно дефинирана
(„Сега съм у дома.Наокол…планини…“,“Над мен Еленин
връх…“,“в сърцето съм на Рила“) и природата като
наднационална,божествена(„Сега съм у дома,сега съм в моя мир/мир въжделен
и драг“).Това са думи на един възторцен патриот,включващ ценности от
наднационален и универсален порядък.“При Рилския манастир“ не е само
стихотворение,което да изрази красотата и великолепието на Рила.Това е творба,в
която автора казва къде се чувства
най-добре,това е показано в началото на всеки един стих(„Сега
съм у дома“).Дори родното му място да не е в сърцето на Рила,Вазов го
приема като свое ,място където се чувства най-спокоен („Тук волно дишам
ази,по-светло чувствам,…“).Чувства се отново човек,творец(„Сега съм
у дома,сега съм пак поет..“).Когато е в Рила Вазов чувства,че нищо друго
не съществува,че злините по света и в страната ги няма и всичко е чисто,невинно
и добро.С височината си планината сякаш е сложила преграда и не допуска
болките,страданията и съмненията („световните злини,тревоги са далеч-/за
тях е тя стена до небесата турила..“).Вазов се прекланя пред
величествената природа на Рила,но не забравя и да каже още веднъж,че смята това
място за свой роден дом.Той не се чувства като гост ,а напротив сякаш целия си
живот е прекарал в Рила (“ не съм тук страннен гост „.“Бе моят
идеал величествен и прост/поклом,скали,води!Поклон ели гигански…“)Омаян
и упоен от пленителната мощ и прелест на природата на Рила,поетът открива в нея
храма на собствената си душа.Сремежът за пълно сливане и разтваряне на човека
във вселенската хармония намира най-ярък израз в последната строфа:

Сега съм у дома -участник в
рилский хор

Аз тук не се родих-тук бих желал
да тлея-

. . .

в величествените обятия на Рила.

В тази творба най-ярко личи
Вазовото усложнено отношения към природата,израз на една любов,в която природа
и родина се събират.

За Иван Вазов природата не е
обикновена литературна тема. Тя е хармонията в неговия интимен свят – въздига и
успокоява душата му, изостря сетивата към красивото и доброто. Той я обича с
пристрастието на заклет пилигрим, но не от дистанцията на работния си кабинет,
а замаян от непосредственото й дихание. Подчертано градски писател, Вазов я
приема за част от собствената си духовност, първоизвор на сила и
най-възродителни чувства. Тя го учи да опознава съвършенството. За него е втора
реалност, антитетична с „борбата на низките страсти”, където „разчетът владей,
не духът”.

В нашата литература двама са
най-въодушевените поклонници на природата – Вазов и Алеко. Вазов обикаля земята
ни и след всяко пътуване се връща, изпълнен с един друг мир от цветове,
„звукове”, картини и величие. За поета природата е като въздуха – живот, сила,
вдъхновение; тя е България. И в поезията, и в прозата му присъства преди всичко
българската природа, строго конкретно ситуирана, вибрираща струна от
общопатриотичните внушения на целокупното му дело. Дори когато е в чужбина,
наред със следите от миналите векове, природата властно притегля погледа му
(стихосбирката „Италия”), но и тук пулсира чувството към родната земя –
неугасващо нито за миг огнище в художественото и личностно АЗ на поета.

Не бихме могли да разглеждаме
стихотворението „При Рилския манастир” изо-лирано от цялостното отношение на
Вазов Към природата и от общия контекст на неговото творчество. За първи път
стихотворението е публикувано в сп. „Денница” (1891) със заглавие „В лоното на
Рила”. Впоследствие Вазов нарича така последния цикъл от „Звукове” (1893),
най-дълго подготвяната стихосбирка на поета. Сам Вазов разказва: „Посетих с
майка си и с жена си Рилския манастир. Плод на това пътешествие бе описанието
„Великата Рилска пустиня.” Въпреки че тук изобщо не се споменава за цикъла,
връзката между стихотворенията и пътеписа е съвсем очевидна, дори известни
картини и размисли са твърде близки.

Осемте шестстишни строфи на „При
Рилския манастир” започват напълно идентично – с водещия лайтмотив на творбата
– „Сега съм у дома” – едно от най-интимните и най-изповедни признания на
големия писател. Поетът Иван Бурин бе изписал върху Ситняковската скала над
Боровец стиха „Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила” и отдолу Иван Вазов.
Времето вече е заличило буквите, но допреди петнайсетина години всеки, който
отиваше при скалата, се взираше в поизбледнелия надпис. Може би някой ще го
възобнови!

На реалиста Вазов не са чужди
известни романтични навеи. Те се проявяват в произведенията, свързани с
националноосвободителните борби, но и в пейзажните стихотворения. Както при
романтиците, и тук витаят сенки на отминали Векове и събития. Но в „При Рилския
манастир” няма странични вмешателства. Тук са само двамата – поетът и
природата. Стихотворението е колкото пейзажно, толкова и изповедно –
прочувствен монолог, в Който Вазов излива душата си. Природата е реалност, но
лично изживяна, с много силно изявена субективна реакция на лирическия АЗ.
Съчетават се строго фактологичната точност на географската ситуираност и емоционалния
поток, който приижда необуздан, увличащ в дебрите на едно изключително чувство.
То няма граници и условности, то е възторг, окрилящ духа. Вазов остава сам със
себе си, изповедите се редуват една след друга – „сега съм в моя мир”,
„участник в Рилский хор”, „Във лоното на тази пустиня горска, свята”. И ако
думата „пустиня” ни смущава, нека се върнем отново към пътеписа „Великата
Рилска пус-тиня.” По прикрито асоциативен път Вазов придава ново значение, нов
смисъл на вече установеното слово – безлюдното съвършенство на планината.

Чувството на Вазов към природата
е до такава степен всепоглъщащо, покоряващо цялото му същество, че поетът е
склонен да открива Бог във всяка нейна проява от най-дребното и незабележимото
до най-величественото и грандиозното. В редица други творби Вазов изповядва, че
съзира „Бог във всякое листо”, търсейки досега до извечните тайни на
мирозданието: „поклон на теб, природо, на всичко, що е в теб божествено и
тайно, невидимо кат Бога, велико и безкрайно и равно с вечността…”

Пантеизмът преминава през цялото
творчество на Вазов. Древното усещане за единството, за отъждествяването на Бог
и природа захранва космично мащабните ви-дения на романтиците и остава стаено в
не една човешка душа. За Вазов пантеизмът е висше мисловно лирическо смирение
пред необяснимото величие на природата, а тя е пътят към тайните на битието и
неразгадаемостта на есемира: „… и моят ум фъркат блуждае в хаоса, до господа
отива, на мирозданието е тайните се впива.”

В анкетата на проф. Иван
Шишманов Вазов признава: „Аз вярвам в провидението, вярвам и в бога, но аз го
търся в природата. Ако искаш, аз съм малко пантеист.” А в разказа „Пейзаж”
писателят най-пълно формулира своето разбиране за природата и Бога. Природата
„носи гордо печата на всевечния си гений творец, тя е неговият истински образ и
подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него”.

Пантеистичният поглед на поета
привнася специфично дихание в неговите стихове, насища ги с вглъбена духовност,
във външно видимия пейзаж открехва прозорец към извечните загадки, приобщава
лирическия АЗ към философските измерения на общобитийните координати.

Във Вазовата поезия най-често и
най-величествено присъства планината. Тя е най-монументалната сцена, която може
да си представи съзнанието му, и той развълнувано, дълбоко чувствено се слива с
нея:

Разменям тайна реч с земя и
синий свод

и сливам се честит във техния живот.

От природата струи храмово
спокойствие, сякаш хармонията й влива в душата на поета „нов живот”,
успокоение, изцеление, нравствено пречистване от „жизнената битва”.

Картинното описание е наситено с
емоционална изповедност, която извиква на свой ред пластично цветни раздвижени
картини, осеяни с метафорични образи и сравнения („Природата отвред, кат майка
нежна съща, напява ми песни, любовно ме прегръща”; „Еленин връх боде лазурний
свод”; „Бричебор ми праща здравий дъх на своите ели”). Абсолютно спазената
система на римите (първи – четвърти стих, втори – трети, пети – шести),
редуването на 12- и 13-срични стихове подкрепя празничното звучене на
поетическата фраза. Правят впечатление поредица образи, следвани от по две
определения, което подсилва Вътрешната ритмичност („гори високи, диви”;
„потоците, кристални и пенливи”; „пустиня горска, свята”). Епитетите са
суперлативни („гледки величави”, „ели гигантски”, „величествените обятия на
Рила”). Емоционалният градус достига краен предел. Стихът се разлива напористо
неудържим. Всичко това определя тържествената тоналност, интонационната сила на
творбата – внушение за могъщо, недостижимо величие.

Много се е говорило и писало за
Вазовия идеал, който неотклонно опира в патри-отизма и хуманизма. Отделните
формулировки на самия писател се различават само словесно. Например в
стихотворението „На нивата” той открито сочи „доброто… истини здрави…
правда божествена… любов… милост в сърцата и обич мъжествена къмто дълга и
друга”. В „При Рилския манастир” формулировката, също така открито категорична,
е изместена в малко по-друга насока; обобщена, тя не е така детайлизирано
конкретизирана:

Природата всегда, но буйната
природа,

що пълни я живот, шум, песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост.

В контекста на стихотворението
обаче признанието на Вазов не само не отрича, но включва в себе си всичко,
което поетът е казал в други творби и е защитил с цялостното си творчество и
поведение, защото точно природата с облагородяващата си сила култивира
най-висши духовни ценности.

С емоционалната импулсивност,
със самопризнанията и откровенията, с изповедите и възторзите стихотворението е
истински апотеоз на съвършенството и величието на природата, но и една от
най-прочувствените автохарактеристики на големия поет

„Сега съм у дома“ –
така започва изповедта на поклонника и на завърналия се в стихотворението
„При Рилския манастир“. Жестът на констатиране на завръщането изтрива
паметта за пътника и странстванията му и разрушава навичните ни идеи за
опозитивността между дома и стоящото „наокол“.

Да бъдеш у дома, казва ни този
текст, означава да бъдеш дете в любовната прегръдка и сред напевите на една природа,
която желанието изписва като „майка нежна съща“.

Да измечтаеш природата като дом,
по мярата на този текст, е да обитаваш и възхваляш пространство, безпогрешно
разпознаваемо като българско в своята география, означена от „Еленин
връх“, „Бричебор“ и „Царев връх“. Означава да си
приканеният да съучаства в тайнството на природния живот („при себе
кани“), но и да си част от тържеството на „буйната природа“ –
„не съм тук странен гост“.

Подобно на всеки дом, и този е
„мир“ в двусмислеността на думата, раздвоена между значенията си на
свят и свещен покой.

„У дома“ е
пространството, в което си „пак поет“. Други думи на Вазов подсещат
за особената раздвоеност на човека всред природата – „Един човек може да е
лишен от дара – бих казал – от щастието – да се възхищава от природата и пак да
бъде изкусен политик, полезен чиновник, изряден социалист, даже
социалист-марксист… Но оня, който иска да бъде или се мисли поет и може би да
знае на изуст и цял Шекспира, а не се сеща, когато се изкачи на един планински
връх, да дигне в благоговейно възхищение ръце към небето, към оня дивен Поет,
който е създал величайшата поема, Cosmos, той не е роден за поет, а е един
заблуден нещастен човек.“ Можем да прочетем „поет“ в „При
Рилския манастир“ и като предан, възхитен читател на „величайшата
поема Cosmos“ – акт на „четене“, в който се срещат Поетът и
поетът, Богът и човекът. Но обитаването на природата-дом е и възкресение на
една памет – „сега“, „у дома“ човекът е пак поет. Оказал се
е в лоното на една смислово достъпна, „говореща“ и
„разчетима“ вселена – „любовний тих привет“ на леса е
разбран, а „бездната“ мълви. Да си пак поет, означава да ти се
разкрие шансът за една „тайна реч“- новопридобита или просто
припомнена – огласяща „земя и синий свод“. Твърде красноречиво ни казва
същото „Майски вид“:

Сърца ви ще затрепкат от радост
в

тоя миг

и ваший взор, омаян от божия
светлик,

ще се напълни с сълзи
признателни и

жежки;

и в сладко умиленье уста ви

ще мълвйът

слова вълшебни, тайни, които

никой път

не може ги изказа езикът человешки.

Природата е и дом на мечтателя.
„Ако след всичко това ни попитат кое е най-благотворното въздействие на
дома, ще отговорим, че той приютява мечтанието, закриля мечтателя и ни
позволява да мечтаем на спокойствие. Не само мислите и преживяванията утвърждават
човешките стойности. На мечтанието принадлежат стойности, които бележат човека
в дълбочина“ – пише Башлар. „Благат“, човекът сред природата е и
надареният със свръхпознание за тайната:

мечтая ил чета…Ил кат орел
надвесен

над бездните стоя, и моят ум
фъркат

блуждае в хаоса, до господа
отива,

на мирозданьето във тайните се
впива.

Образът на четящия в цитираните
думи ни оставя в прелестната неспособност да решим в света на книгите ли е
зачетен завърналият се у дома, или е зачетен в книгата на природата. Още
повече, че да възприеме природата като „четмо и писмо“ не е чуждо за
Вазов:

Един сред тез пространства
избягнал от светът,

на тез пустини неми понятен ми й
гласът.

Свидетели безсмъртни на векове
минaли

аз в тях чета, разбирам кат в
някои скрижали

на мирови преврати дълбоките
следи

и славата геройска на нашите
деди.

(„На Ком“)

Природата в „При Рилския
манастир“ е „виденото“ от едно жадно да гледа око –
„скали“, „води“, „ели гигантски“, „бездни,
висоти“, „гледки великански“. Тя е „чутото“ – „песнопенья“,
„песни“ и „молитви“… Но и повече от това. Природата е
шансът да преживееш себе си в набор от роли, да се самопребродиш, оглеждайки в
природната необятност своята вътрешна необятност – „… чрез своята
„необятност“ двете пространства – пространството на съкровеното и
пространството на външния свят – стават съзвучни“ (Башлар). И човекът
бленува да превърне природата в свой вечен дом:

Аз тук не се родих –

тук бих желал да тлея –

Така „При Рилския
манастир“ може да се чете като своеобразна духовна автобиография. От
любовната прегръдка на кипящата от живот природа, през изпитанията на поета,
мечтателя, читателя и познаващия, до гроба в обятията на Рила – природата за
човека е участ.

За българската, но и за

универсалната природа, за дома и за изгнанието, за раждането и за смъртта, за
желанието да виждаш света и да си изложен на „вечно будний взор“ на
онова, което те надвишава – за това се опитва да говори Вазовото стихотворение
„При Рилския манастир“. Опитва се да говори замечтано към едно
„отвъд“, което е смъртта, но което е и, парадоксално,
„отвъд“ себе си като писане. Защото „При Рилския манастир“
мечтае за едно песенно и химнично, молитвено притихнало и мълвящо битие –
„хор“ от песнопения и шепоти, от шумове и звукове, сред които поетът
е непривилегирован участник.

 

“Дядо Йоцо гледа”

Когато обръща поглед към своята съвременност след Освобождението, Иван Вазов я
оценява от позицията на възрожденския патриотичен идеал. Драматичното
разминаване между мечта и действителност обуславя критицизма, характерен за
социалния реализъм на автора на “Дядо Йоцо гледа”.

Разказът “Дядо Йоцо гледа” е художествено обобщение на Вазовите наблюдения
върху обществения живот в България през първите две десетилетия след
извоюването на националната свобода.Текстът изгражда противоречивата картина на
“българското”, което е ценностно разделено и включва както позитивни явления,
така и негативни тенденции. Образът на дядо Йоцо е въплъщение на гордостта от
настъпилата промяна, чиито символни знаци – българският околийски началник, българският
войник и построената от български инженери железопътна линия, въодушевяват
слепия старец. Вазовият герой изразява присъщото за възрожденската епоха
благоговение пред отечеството, дълбокото вълнение поради съдбовната метаморфоза
в битието на нацията. Физическата слепота на персонажа е в опозиция на
духовното му зрение, чрез което той съзира един невидян от съселяните му лик на
родното – извисен, идеализиран, осъзнат като реализация на съкровената мечта.
Разказът изгражда два типа художествено пространство – първото е сътворено от
романтичната, патриотична визия на следосвобожденската действителност и нейните
нови институции, а второто е затворено в пределите на непроменящия се дребнав
бит с неговите груби нрави.

Смисловият парадокс в заглавието на творбата внушава представата за особената
оценъчна позиция на главния герой. Той е част от обрисувания свят на малкото
балканско селце, но в същото време е и страничен наблюдател, дистанциран от
всекидневните дрязги. Героят възприема като необикновено събитие създаването на
независими институции и изразява по детски непосредствено и чисто своето
възхищение и умиление. За него самостоятелната политическа власт, чието
олицетворение е околийският началник, и българската войска, символизирана от
единствения войник в селото, са красноречиви, убедителни свидетелства за
стойността на свободата. В съзнанието на свободолюбивият българин новият живот
се свързва с голямото, значимото, което разкрива възродената сила на нацията,
нейната сплотеност и просперитет.

Изправен пред околийския началник и войника, незрящият старец изпитва
благоговение пред внушаващи респект атрибути на възкресената българска мощ –
еполетите, екселбантите, сабята: “ Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която
войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката,
хваща сабята и я целува.”

Художествените детайли, открояващи душевните преживявания на слепеца при
срещата с околийския началник и войника, изграждат представата за
съприкосновение с изключителен, ценностно извисен свят. Преклонението и
смирението характеризират действията на обзетия от трепетни, блажени чувства
герой. Чрез образа му възкръсва възрожденският българин с неговия пиетет към
символите на родното, с неговото възхищение от някогашното величие на
българското оръжие. Дядо Йоцо възприема съвременността като будеща възторг
реализация на националния блян: “Та сега си имаме българска войска? – пита той
и трепери от щастие.”

Слепецът не само назовава с въодушевление символите на възродената българска
държава (“български сарай в София”, “български топове”, “български талим” ), но
и долавя движението напред, възхода на нацията. За разлика от съселяните си,
според които дългоочакваната промяна не се е състояла, дядо Йоцо има сетива за

новото. Образът на преминаващата през Искърския пролом железница се превръща в
символ на динамиката, белязала света на родното. Необичайният за пътниците
поздрав на слепия герой от висотата на канарата изразява неговото преклонение
пред пробудилата се за нов живот родина: “Сега ”българското” му се представи
нещо велико, могъществено, необятно…българска ръка сечеше планините,
българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”

Антитезистно са представени две несъвместими житейски позиции. Докато дядо Йоцо
се чувства приобщен към ставащото в родината и изразява възхищението си,
останалите селяни са затворени в тясното пространство на битовото и живеят с
потискащите проблеми на делника. В системата от опозиции, определящи посланията
на текста, изпъква противопоставянето между мрак и светлина, слепота и зрение –
метафоричният епитет, който характеризира селяните: “тъмните умове на тия тъмни
хора”, и съзнанието на дядо Йоцо, което е озарено от “ ясна звезда”. “Окатите”
живеят в тъмнината на незаинтересоваността и неведението за събитията, разтърсващи
нацията. До това прозрение достига и дядо Йоцо: “Ще рече човек, че те са слепи,
а аз гледам.”

Последният композиционен фрагмент на художествения текст обрисува лаконично
смъртта на героя на скалата над Искърската клисура. Тази картина символизира
нравственото извисяване на Вазовия персонаж, издигнал се над преходното,
дребнавото в бита. Заключителното изречение на творбата представя патриота на
фона на Отечеството, пред което той се прекланя и в чието достойно бъдеще
непоколебимо вярва: “Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова
България…”

В разказа “Дядо Йоцо гледа” повествователят противопоставя различни житейски
позиции и изразява своето убеждение, че е необходимо да се оцени изключителната
стойност на изстраданата национална свобода.

това е 3-та тема

Линее нащо поколение-Интерпретация

В предговора си към „Поля и гори” Вазов се оплаква от бездушието на критиката и
на цялото общество, посрещнало без отклик изключително важните послания от
стихосбирката му „Гусла” (нека не забравяме, че именно в „Гусла” е отпечатан
цикълът „Епопея на забравените”). Издигайки се над своето лично огорчение,
поетът стига до едно знаменателно обобщение:

„Имаме нужда (уви, от какво нямаме нужда?) от светлина, от вдъхновение, от
вяра, от големи примери, от велики самопожертвования, които въздигат и
окриляват душата и правят един народ уважаем, ако не велик.

А какво имаме ние днес, дето да може да съгрее една душа, да уголеми едно
сърце, да ободри едно честно намерение?

Две неща:

Апатията и злъчката.

Едното вмъртвява, другото убива.”

Не е трудно същите проблеми да се открият в поетическата изповед „Линее нашто
поколенье”. Нужно е обаче да обърнем внимание и върху още един възможен
контекст, чрез който да прочетем творбата.

Трудно е да се повярва, но наистина само десет години са минали от времето, в
което възрожденският поет Петко Славейков написва своята елегия „Не пей ми се”.
През този кратки десет години са се случили толкова много неща – мъченическата
смърт на Левски, Априлското въстание, големите „самопожертвования” на знайни и
незнайни герои, чийто подвиг Вазов по-късно възпява в „Епопея на забравените”,
смъртта на Ботев, Освободителната война и Санстефанският мирен договор,
Берлинският конгрес и разделянето на България, Великото народно събрание и
Търновската конституция, написването и отпечатването на „Епопея на
забравените”. И като резултат на всички тези грандиозни за българската история
събития отново духовният водач изпитва нужда да пророни тъжно: „Не пей ми се”.
А това, че творбата дискретно, но категорично указва на своята връзка със
Славейковата елегия, се вижда от следващото стихотворение „В минути на тъга и
злъчка”, чиито тон и внушение напълно съответстват на Славейковото „Жестокостта
ми се сломи”:

* * *

В минути на тъга и злъчка Прости, жесток към тебе бивах,

не съм те, роде мой, щадил: но не без вътрешен болеж;

при общий укор, шум и глъчка отровата, коя изливах,

и аз без свяст съм те корил. изгаряше ме мен напреж.

И аз съм фърлял мойта хула

и мойте ледени хорати,

но клевета не се е чула

от моите уста. Прости!

Пред проф. Шишманов Вазов споделя още един контекст – влиянието на руските
социални поети Некрасов и Надсон, чиито стихове по онова време оказват сериозно
влияние върху развитието на българската литература, особено сред т.нар.
народници – М. Георгиев, Т. Г. Влайков, младия Яворов.

Общото между тези контексти е, че при всички става дума за отношенията между
духовен водач и народ. Всички те схващат връзката между тях – ролята на водача
се схваща като непосредствено социално действие. Споменахме вече, че в мотива
за загубения идеал твърде често се усещат алюзии с притчата за Мойсей и
фалшивите и истинските кумири. Повече от очевидно е, че всеки от поетите, и
най-вече Вазов, влиза именно в тази роля – водача, който знае идеала и иска да
го внуши на своя народ. Само така можем да си обясним и своеобразната
напрегната идентификация между лирическия герой и „неговото” поколение. От една
страна, той се мисли като напълно принадлежащ към него, като един от
поколението, от народа, а от друга – той е съдникът, чийто гняв трябва да върне
загубилото ориентир племе в правия път. Тази позната от Библията универсална
ситуация превръща конкретното оплакване на една биографично определена личност
– Иван Вазов – в символно обобщена позиция, чието значение преминава отвъд
конкретността на епохата и историческите реалности. Това е характерният за
Вазов начин за постигане на художествено обобщение и условност – излизане от
някакъв конкретен повод и пренасянето му в полето на универсалната човешка
култура.

Този подход се открива лесно и на равнището на поетическите образи и мотиви.
Особено ясно личи това в последните две строфи на творбата, където
последователно са изредени няколко подобни образа – лампата на Божия олтар
(намекът е за чудото в Соломоновия храм, когато съвсем малко количество масло
стигнало на чудотворния свещник да гори през цялата нощ), звездата на моряка,
утрото за птицата, вярата за всяко живо същество. Всички тези образи имат в
основата си идеята за спасението и живота, без тях човекът би загинал, не би
съществувал. Оттук идва и аргументирането по аналогия – народите без идеал
загиват.

Интересен и моделът, по който се развива речта на лирическия герой. В тясното
пространство на шестте строфи посоката на речта се сменя три пъти, като спазва
строг вътрешен ритъм – по две строфи за всяко речево действие.

В първите две строфи лирическият герой говори от името на поколението,
интегрирайки своята гледна точка в общата гледна точка на народа – ние, нас,
наший – това са местоименията, чрез които се мисли и представя говорещият
субект. Убийственият мраз, липсата на вдъхновение, тесногръдието и злобата са
грехове, които говорителят споделя и с болка признава. В тези две строфи се
срещаме с изповед и разкаяние – само така може да се определи споделеното съзнание
за грях и вина.

В следващите две строфи обаче изповедта и разкаянието отстъпват своето място на
гнева и осъждането. Няма вече „ние”, субектите ясно се разграничават на „аз” и
„ти, племе закъсняло”. Така може да говори не каещият се или изповядващият греховете
си, а съдникът, владеещият истината, водачът, който заварва племето си да се
кланя пред лъжливи идоли. Поредицата от реторически въпроси очевидно цели да
провокира съзнанието за вина у провинилия се. Това е най-често използваният
похват и във всекидневното общуване, когато искаме да засилим чувството за вина
у някого – засипваме с въпроси, чисто риторически по своя характер, свързани с
простъпката, която е извършил.

В следващите две строфи обаче гледната точка изведнъж се сменя. Обвинението се
превръща в молитва. При това една много особена молитва, в която се искат
твърде абстрактни неща – свещникът пред олтара да не загасва, морякът да не
остане без пътеводна звезда, живата твар – без вяра, мъничката птица – без
утро. Тази поредица от аналогии трябва да подсили искането народите да не
остават без идеал. Но и тук не е казано „нашият народ”, а „народите”, т.е.
всичко е оставено пак пределно обобщено. Защо?

Ако поразсъждаваме малко над същността на молитвата, ще открием в нея няколко
аспекта – моленето „за” нещо, молитвата като ритуално действие и молитвата като
обединяваща сила, която чрез вярата на много хора в едни и същи неща ги
превръща в близки едно на друго същества с обща цел и вяра. Именно последното е
ефектът, който постига Вазовата молитва. Защото, искайки не някакви конкретни
облаги, а именно абстрактни ценности, той се стреми да изведе на преден план
духовно сродяващата сила на молитвата.

Нека погледнем и още нещо – субектните отношения. В първите две строфи субектът
е „ние”, но „ние”, виновните, „ние”, недостойните. Затова и лирическият
говорител е готов за покаяние. Във вторите две строфи субектите са ясно
разграничени на „аз” и „вие”. Тук основното действие е осъждането. В третите
две строфи обаче субект сякаш липсва, не е ясно кой точно отправя молитвата –
„аз” или „ние”. Важен е Бог и това, което се иска от него – привидно
абстрактните, но фундаментални човешки ценности. И точно в тази безсубективност
на молитвата се крие и възможността за ново, вече минало през разкаянието и
осъждането ново обединение на „ние”, но вече под знака на идеала.

по 4-та тема

ИВАН ВАЗОВ – „ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ”

Вазовите творби, особено онези от тях, писани на водораздела между
освободителния за България XIX век и начало¬то на новото XX столетие, са винаги
съзвучни с търсенето на хуманна справед¬ливост както от страна на общество¬то,
така и от самия поет. В художественото съзнание на твореца е заложена
представата за социален модел на об¬щество без нравствени и духовни кон¬трасти.
Но действителността в българския обществен живот се оказва твърде различна от
хуманните пориви за соци-ална справедливост на Базовата душев¬ност. Неговите
творчески сетива откриват дискомфорта, съчувстват на огра¬бения, духовно беден
българин, но не на¬мират разрешение за социалния кризис на българското
общество.

Дисонансът между поетични нагласи и обществени реалности определя елегичния тон
на лиричните Вазови изповеди с ярка гражданска насоченост от този творчески
период. Поетът е скръбен, но готов да спори и излее негодуванието си.

Обществената действителност и Ва¬зовият хуманен максимализъм, конфликтно
сблъскали се на прелома на две епо¬хи (края на XIX и началото на XX век).
Раждат Критичната импулсивност на Вазо¬вата гражданска лирика.

Все по-нарастващият вътрешен ри¬тъм на човешки и граждански протест присъства и
в гневната повелителност на анафорично повторения Вазов рефрен: „Елате ни
вижте!” Той определя не само проблемната насоченост на стихотворението с
идентично заглавие, но и очер¬тава възходящо градираната деветстепенна скала на
Вазовото възмущение, впи¬сано като целенасочено повторение в деветте строфи на
творбата.

Стихотворението „Елате ни вижте!” е включено в издадената през 1899 г. Ва¬зова
стихосбирка „Скитнишки песни”. Тя най-точно отразява вътрешното поетично
състояние на Вазовата „душа-скитница”.

Раздялата на поета с патриотичното, освободително минало е мъчителна. Но още
по-трагично е усещането му за не¬възвратимо загубени национални ценнос¬ти при
вида на потресаващите картини на социална и духовна нищета.

„Скита” Вазовата душа. „връща” се по¬етичната му мисъл назад към миналото на
забравен, сякаш винаги загубен пат¬риотичен идеал. „Скита” и сред социал¬ните
реалии на нова следосвобожденска българска действителност и открива са¬мо пътя
към ново човешко и гражданско разочарование. Това пътуване към забра¬веното
минало на българската духов¬ност е белязано със страшния вик на ужас и срам –
„Елате ни вижте!”

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,

по кръчми, по хижи – ума ми размътя.

душа ми покъртя!

Ум и душа, поетични сетива и човешко сърце се сливат и градят социалния
кри-тичен патос на дълбоко протестни по¬етични картини, които очертават
Вазо¬вата творческа теза. Тя е поставена ка¬то лично възмущение и социална
гражданска позиция на твореца във втора строфа:

Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,

тъмничен въздух: В полумрак потопени

човеци и дрипи… На също гноище

лежи скот и стопан, духовно сближени.

Духовно насилие и духовна безликост – това е печалната картина на променена
българска душевност в новите социални условия на българския обществен живот.

Ако в първа строфа Вазов върви към со¬циалния кризис на българската душевност в
края на XIX век, във втора строфа реално присъстват социалните измере¬ния на
душевни деформации, обхванали ка¬то нравствено крушение българското об¬щество.
Вазов не озвучава вътрешните пространства на страдащата душа. Въвежда
единствено нарастващия ри¬тъм на социално отрицание и критика, въплътени в
поетичния възглас: „Елате ни вижте!” Той пулсира с тъмните обеми на социална
мъка и протест в съзнанието на твореца. Композиционно свързва обществения и
поетичен пулс на времето, отразен в деветте строфи на творбата. Гневната
ескалация на възмущението чертае пътя на Вазовия хуманен срив при прекия досег
с печалните картини на со¬циална бедност и душевно „запустенье”.

Вазовата поетична теза за социална критика и протест е събрана в стиха:

лежи скот и стопан, духовно сближени.

Тя е защитена чрез социалната моти¬вация на Вазовия лиричен гняв, отричащ
духовната бедност и безликост: „Зла бедност! Неволя! Души затъпели,…, деца
застарели;”.

Поетът очертава същността на враждебното към човека и неговата душев¬ност
българско общество. Болката на Вазов е искрена и дълбока:

Тегло, запустенье!… Дълбока неволя

Живота от радост, от всичко оголя!

Поетичното възмущение рисува карти¬ната на социалното зло, пронизала с
остротата на социалния дисонанс духов¬ните сетива на твореца:

И вечно…

зло входа за смях и за песни заприщи!

Тук бедност вековна е гост постоянни.

Разгърнал социалните мотиви, очертали негативите на обществените реалнос¬ти –
духовно безличие и социална враждебност, Вазов ни прави съпричастни на вечното
зло, чиято социална безперспективност е болезнено озвучена от пристрастния
протестен вик: „Елате ни вижте!” Той е изпълнен с трагична безнадеж¬дност, но в
него ясно звучи категорич¬ността на отрицанието. То е единстве¬ното оръжие на
поета срещу грозните со-циални деформации на действителност¬та.

Доказателственият финален акорд на художествено изложената поетична те¬за и
звучи с широкия обем на горчиво по¬несената човешка болка от стиха на Ва¬зов:

И чупи се воля и дух под хомота

……………………………………………………

Човекът словесни паднал е до скота.

Поетът не е дистанциран наблюдател на човешкото унижение. Той се слива,
превъплъщава в жалките душевни остатъци от някогашно човешко достойнство,
ос-танало в гаснещата, социално боледува¬ща душа на българина, за да усети още
по-натрапващо нелепостта на униженото човешко стенание, мрачната тъмна болка на
нечовешкия молитвен стон:

„Елате ни вижте!” – той моли и стене, –

Вий, мъдри велможи, …

На миг напуснете там вашто тържище

На шум и на фрази, богато платени – „Елате ни вижте!”

Появява се официалното, макар и изпъл¬нено с мрачни тържествени социални
то-нове, Базово обръщение „Вий”. То е заре¬дено със социалната ненавист на една
лична дистанция и погнуса от празния су¬етен шум на общественото и политическо
„тържище”. Печално е очертано и от¬делено със страшния социален вик „Елате ни
вижте!” в началото и края на седма строфа.

Този вик на ужас и срам разгръща третоличните форми на отчужденост в сти¬ха на
Вазов, но и в социално „анатемосаната” сякаш душа на българина:

Вий, дето в покои и в палати стоите,

Към нас приближете – вий, славни, вий, сити!

Откроил ясно човешката си позиция чрез ироничния подтекст на поетично
имплицирана нова социално антихуманна същност – ситостта, поетът докрай
извисява високия минорен тон на поетичния си граждански протест:

О, доста на думи-сте нази любили –

„Елате ни вижте!”

Творбата е с отворен поетичен финал. Остава да звучи трагичната риторика на
Вазов и гневният тон на прозвучала В стихове разбунена гражданска съвест.

Линее нашто поколенье” – Вазов
(Анализ)

Сподели във Facebook

Сподели
в Twitter

Сподели
в Digg

Сподели
в MySpace

Сподели в Svejo

Сподели
в Lubimi

от MalamiR на Вто Яну 05, 2010 15:17

„Линее нашто поколенье” – ВАЗОВ

(анализ)

Заради „практическите человеци” линеят цели поколения. И Вазовият лирически
човек възкликва горестно: „Линее нашто поколенье”. Болката е голяма, защото
нравственият апокалипсис неумолимо настъпва. Когато цяло поколение е поразено
от вихъра на ценностния хаос, се губи посоката в мрачната мъглявост на
бездуховността. Отдаването на скверни занимания и низки страсти отнема
градивната енергия на нацията. Разхищават се сили за безсмисленото въртене в
кръговете на повтарящите се исторически нелепости.

Поетическото структуриране на стихотворението представя тристъпковия модел
констатация – отрезвяващи възклицания и въпроси – молитвено послание. Всяка от
основните части съдържа по две строфи. Различните стилови регистри бележат пътя
от отчаянието през гнева до надеждата за помощ свише. Трудно е да се определи
дали това движение е оптимистично или песимистично. Тълкуването зависи от
оценката за християнската вяра. Атеистичното заключение би било, че щом
посланието попада в хлъзгавата мистичност на ирационалното, значи всякаква
надежда е загубена. Вярващият човек би се опрял на всеможещия Бог и би
погледнал със смирен оптимизъм към начертания път. Едно е сигурно – че
лирическото говорене в стихотворението е изведено от печалните реалности до
сакралното му звучене. А това е знак, че проблемът за бъдещето на нацията е
ореолно осветен. В дълбините на лирическия код е перифразата на „Глас народен,
глас божи!”, която зазвучава като „Глас божи за народа!”:

Недей оставя, мили боже, без

лампа твоя свет олтар, без

химна твоето подножъе, без вяра

живата си твар!

Недей оставя без Звездица

моряка, в нощний мрак остал,

без утро луничката птица,

народите – без идеал.

*** **** ***

Не навсякъде във Вазовото творчество родното и българското са така единосъщни и
така възторжено възвеличени както в „Аз съм българче“. Несъвпадането
между „всичко българско и родно любя, тача и милея“ и изреченото в
„Линее нашто поколенье…“ е съвсем видимо. Не „тача“, а
„осъждам“, не „милея“, а „отрицавам“ определят
патоса на това слово, което в рамките на шест четиристишия сменя и адресата си,
и формата на изказ. Осмислянето на граматическата, интонационната и, да я
наречем, комуникативната нееднородност на поетическия текст е път към
заложеното в него послание. То, на свой ред, приобщава стихотворението към
други знакови Вазови творби, които в различни посоки проблематизират
вездесъщата възрожденска тема за българското.

За епохата на Възраждането българското е основополагаща ценностна категория и
тъкмо в това негово качество, в тази негова призваност, то се налага като предмет
на осъзнаване. От Паисий насетне съпричастността към българското е равнозначна
на извисяването до определено ниво на съзнание и самосъзнание, а условие за
достигането му са знаенето на историята, на „своя род и език“.
Паметта – Езикът – Идеалът са ценностните опори на българското и във Вазовата
литература, а незачитането или отхвърлянето им – най-непростимите измерения на
българския позор.

Тъкмо безмислие, безпаметство, духовна безпътица и отсъствие на самосъзнание са
тежките грехове на „поколеньето“, които сочи лирическият говорител в
„Линее нашто поколенье…“ Самият той заема двойствената позиция на
част от това недостойно и самонизвергнало се поколение, но и на дистанциращ се
от него съдник. За това свидетелстват различията във формите на изказ в първите
три строфи (то – ние – ти). Втората от тях бележи дори усилване на усещането за
принадлежност към укоряваното поколение и за споделяне на обща отговорност с
него. Ако в първото четиристишие това е изразено чрез притежателното
местоимение „нашто“, в следващото вече е подчертано чрез първото
лице, множествено число на глаголите. Реторическият ефект от подобно говорене
не е еднолинеен. Приобщавайки се към тези, които изобличава, лирическият
говорител всъщност още по-категорично се разграничава. Моралното му предимство
пред тях е, така да се каже, двойно потвърдено. От една страна, печели
убедителност, като не се самооневинява, от друга, подчертава различността си от
тях, право за което му дава изразеното чрез първоличния изказ съзнание за
всеобщото пропадане в „застой“ и „убийствен мраз“. Със
същото право той се обръща с недвусмислената категоричност на императива
„Стресни се“ към своето „племе закъсняло“ и безкомпромисно
изрича неподлежащата на оспорване тъжна констатация:

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Симптоматична е и промяната на името, с което е назован адресатът на осъждащата
реч: от „поколенье“ в „племе“. В семантиката на
„племе“ вече не може да се удържи донякъде утешителното допускане,
което „поколенье“ позволява: че духовната непрогледност и
безперспективност, тревожно възвестени в стихотворението, са временни, че те
засягат това поколение, че не са постоянно възпроизвеждаща се гибелна нагласа
на „племето“. Но освен че отменя възможността представената в
творбата реалност да се приема само като еднократен, поколенчески проблем,
лексемата „племе“ носи значения, които дълбинно подкопават и
възможността възрожденският идеал да се мисли като постигнат. Най-същественият
исторически проект, чието осъществяване достигането до този идеал предполага, е
именно преобразяването на българите от племе в народ, т.е. в обединена от
знаенето на своето минало, род и език общност, способна да бъде субект на
инициативата и отговорността за собствената си съдба. На символно ниво на това
преобразяване съответства преходът от робство към свобода в националното битие.

Опозицията робско племе – свободен народ е смислоопределяща във Вазовото
творчество. В одата „Каблешков“ от „Епопея на забравените“
тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието „народ“.
Народът отпреди великата си и чудотворна метаморфоза, случила се след
„избухването“ на Каблешков, е неопомнил се, несъзнаващ себе си и
съществува единствено според примитивната философия на оцеляването. Той не
мисли, той няма посока, той е съвсем като племето, към което се обръща
лирическият говорител в „Линее нашто поколенье…“ Но народът след
събитието, провидяно в одата като „преображенье славно“, дораства до
позитивната семантика на своето име. Той е „голям, и готов за бунта, и
храбър, и сам…“ Сам тук означава именно отговорен за себе си, вътрешно
независим, осъзнат.

Докато одата „Каблешков“ представя народа като вече самопостигнала се
ценност (по силата на чудото и тайнството), в писаното по същото време
стихотворение „Линее нашто поколенье…“ (януари 1883) той е видян
отново в деградиралия статус на племе. Това привидно „непостоянство“
във виждането на Вазов за българите явява своите основания в не един от
неговите текстове. Наслагването на техните внушения разкрива всъщност едно
впечатляващо постоянство и устойчивост на неговото прозрение, че нетрайни и
бързопреходни са моментите, в които българският народ се издига до висотата на
идеала за себе си. И – това е, което прозвучава с най-голяма тревожност, – тези
докосвания до измеренията на идеала като че не оставят никакви следи. След
отшумяването им, след пробуждането от сюблимното пиянство, ако си послужим с
метафорите от романа „Под игото“, народът заживява така все едно те
никога не са били.

И за това свидетелства одата „Каблешков“, като припомня едно предишно,
безследно преминало порастване на народа:

Левски бе угаснал преди три години.

И народът спеше…

В тази своя част одата връща към „Левски“ – първата творба от цикъла
„Епопея на забравените“. Там вече се е говорило за един всенароден
подем, за една всеобщо изживяна велика и всеотдайна готовност да се вземе
участие „в това предприятье“. Веднъж вече народната душа е била
прояснена от апостолското слово „сладко и опасно“. Но… Левски го
няма и народът заспива, забравя. И трябва друг апостол да „избухне“,
трябва пак нечие „велико слово“ да даде на сърцата „биене
по-ново“ („Каблешков“). Така „Епопеята“ говори за
неимоверността на усилията, нужни, за да бъде отново и отново изтръгван от
духовното си безпаметство този народ, за бързината и леснината, с която той
отпада от висотата на идеала и изгубва съзнание за него.

В светлината на тези наблюдения се вижда ясно, че смисловите отношения между
„Епопеята“ и „Линее нашто поколенье…“ (създадени в един и
същи период) не се свеждат единствено до противопоставянето преди и сега. Не
само сегашният, следосвобожденският български човек линее, изгубил светлината
на идеала. Люшкането между трудно припомняне и лесна забрава, между мъчително
бавно проглеждане и мигновено ослепяване, между осъзнаване на потребността от идеал
и малодушното му изоставяне се проявява не само при сравнението между
предосвобожденското и следосвобожденското, но и в границите на самото
предосвобожденско време, въпреки признатото му, дори митологизирано величие в
„Епопея на забравените“.

С познаването на тази трудна истина за българското могат да се обяснят и
обратите в речта на лирическия говорител в „Линее нашто поколенье…“
От тъжно-констативния тон в първите две строфи се преминава към
обвинително-призивния в третата, където референтът (това, за което се говори)
от предишните две се превръща в адресат (този, на когото се говори):

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Тъкмо знаенето на това, което други от линеещото поколение не знаят, обосновава
промяната от ние към ти в речевата позиция на лирическия говорител. От неговата
гледна точка на „знаещ“ е видима закъснялостта на племето, неговото
позорно изоставане от духовните предначертания на идеала, който, както се
заявява в края на стихотворението, единствен осигурява на народите смислено
живеене. Но българският в означеното в творбата свое настояще е пак белязан от
сочените и в „Епопеята“ като знаци на деградацията немислене,
непознаване, неосъзнаване на духовните начала на личното и общностното битие.
Затова и мисълта за бъдещето, за „потомството“ изпълва лирическия
говорител с тревогата, с която са заредени реторичните въпроси в трета и
четвърта строфа:

След теб потомство иде цяло –

Какво ще да му завещайш?

Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?

Ил нямаш ти задачи славни

И цяло бъдеще с борби?

Още неотзвучали с настойчивостта си тези питания, и речта променя рязко както
адресата си, така и интонационния си облик. Обвинителният патос е изместен от
молитвено смирение, словото е отправено вече не към племето, а към бог.

Освен на безгранично желание, молитвата винаги е израз и на усещане за
собствените предели на човека. За това, което не е по силите му и не зависи от
волята му, той се надява да измоли висша подкрепа. И молитвата, с която
завършва Вазовата творба, говори за почувстваното от лирическия говорител
безсилие с енергията на собственото си слово да „стресне“ закъснялото
племе, да освети мрака, в който то доброволно тъне. Но неговият финален речев
жест носи и друго внушение. Той е знак за рязък отказ да се говори на племето.

Сякаш няма вече надежда, че то само ще се опомни и ще потърси (или ще си
спомни) своя идеал, че ще осъзнае отговорността си за духовното осмисляне на
своето съществуване. Остава единствено упованието в чудотворната божия намеса.
Като тази в одата „Каблешков“, където „Каблешков избухна“ и
„Дух един потаен навред прохвърча“ едва след отчаяния възглас на
небесата към бога: „Докога ще дремят, о, господи благ?“

Четено така, в междутекстов план, стихотворението „Линее нашто поколенье…“
се вписва в едно смислово пространство във Вазовата литература, в което
надделяват скептичните, дори безнадеждните нотки в размисъла за българското и
за способността на българския човек да провижда и разпознава ценностните
основания на своето битие и да го удържа в измерения, където постоянен коректив
на практическото живеене е Идеалът.

*** **** ***

АНАЛИЗ НА ФРАГМЕНТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ ,,ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНИЕ”

,,Линее нашто поколение,

навред застой,убийствен мраз;

ни топъл луч,ни вдъхновение

не пада върху нас.”

,,Линее нашто поколение”-Иван Вазов

Иван Вазов е свидетел на Възрожденската и следосвобожденската
обществено-политическа действителност в България и като демократ тълкува
светлият идеализъм на българите след 1876 година и възмутено прави
характеристика на новото буржоазно време,което осъжда българският народ на
глад,мизерия,непросветеност и с това обезсмисля самият акт на освобождение от
турско робство.

Затова в редица творби (елегията ,,Елате ни вижте”,разказите ,,Дядо Йоцо гледа”,
,,Карадашев на лов” и ,,Травиaта”) поета използва формите на комичното,за да
заклейми социалната дисхармония на българското общество след 1878 година.

Цитираният фрагмент е откъс от елегичната творба ,,Линее нашто поколение”,в
която лирическа творба,автора прави горчива равносметка за изгубения идеал,за
покрусените надежди,че свободата ще донесе свобода на
света,спокойствие,благоденствие и народно добруване.

Възрожденският идеализъм отстъпва място на апатията, на застоя, на ценностния
хаос, на трагизма в народния живот. Болката, че следосвобожденското време
ограбва народните надежди за твореца е кошмарна болка, защото довчерашните
борци за свобода или са забравени или са се потопили в страшната борба за
оцеляване.

Трагизма на класовото делене е мотив в посоченият текст. Следосвобожденския
човек не чувства тази голяма нужда да се включи отново в процесите за защита на
народа. От една страна буржоазията се стреми да изгради модерна българска
държава, но за сметка на множеството на народа. Разколебаната вяра, че
свободата може да промени социалнополитическата действителност за Вазов е повод
да се тревожи, че следосвобожденското поколение няма идеал, няма родови
ценности, който да защитава на живот и смърт.

Експресивният глагол „линее” формира асоциация за бавно и мъчително умиране,
една агония не само на светлия възрожденски идеализъм, но и на физическо ниво
следосвобожденския българин не вярва, че свободата като ценност може да реши
проблемите на бедните хора и да ги хармонизира с тези на богатите, защото изконно-класовия
трагизъм осъжда малоимотните на смърт и отчаяние.

Като истински народопсихолог твореца рисува една страшна картина предимно,
черна за социалния живот на българите – безпросветност, безнадеждност, застой,
смърт и липса на пориви за промяна. Сякаш Вазов оплаква народната съдба и то от
името на едно кристално родолюбие, което не му позволява да остане безразличен
към процесите на развитие в следосвобожденска България.

Паметта – Езикът – Идеалът са
ценностните опори на българското и във Вазовата литература, а незачитането или
отхвърлянето им – най-непростимите измерения на българския позор.

Самият той заема двойствената
позиция на част от това недостойно и самонизвергнало се поколение, но и на
дистанциращ се от него съдник. За това свидетелстват различията във формите на
изказ в първите три строфи (то – ние – ти). Втората от тях бележи дори усилване
на усещането за принадлежност към укоряваното поколение и за споделяне на обща
отговорност с него. Ако в първото четиристишие това е изразено чрез притежателното
местоимение „нашто“, в следващото вече е подчертано чрез първото
лице, множествено число на глаголите. Реторическият ефект от подобно говорене
не е еднолинеен. Приобщавайки се към тези, които изобличава, лирическият
говорител всъщност още по-категорично се разграничава. Моралното му предимство
пред тях е, така да се каже, двойно потвърдено. От една страна, печели
убедителност, като не се самооневинява, от друга, подчертава различността си от
тях, право за което му дава изразеното чрез първоличния изказ съзнание за
всеобщото пропадане в „застой“ и „убийствен мраз“. Със
същото право той се обръща с недвусмислената категоричност на императива
„Стресни се“ към своето „племе закъсняло“ и безкомпромисно
изрича неподлежащата на оспорване тъжна констатация:

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Симптоматична е и промяната на
името, с което е назован адресатът на осъждащата реч: от „поколенье“
в „племе“. В семантиката на „племе“ вече не може да се
удържи донякъде утешителното допускане, което „поколенье“ позволява:
че духовната непрогледност и безперспективност, тревожно възвестени в
стихотворението, са временни, че те засягат това поколение, че не са постоянно
възпроизвеждаща се гибелна нагласа на „племето“. Но освен че отменя
възможността представената в творбата реалност да се приема само като
еднократен, поколенчески проблем, лексемата „племе“ носи значения,
които дълбинно подкопават и възможността възрожденският идеал да се мисли като
постигнат. Най-същественият исторически проект, чието осъществяване достигането
до този идеал предполага, е именно преобразяването на българите от племе в
народ, т.е. в обединена от знаенето на своето минало, род и език общност,
способна да бъде субект на инициативата и отговорността за собствената си
съдба. На символно ниво на това преобразяване съответства преходът от робство
към свобода в националното битие.

Опозицията робско племе –
свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата
„Каблешков“ от „Епопея
на забравените“
тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието
„народ“. Народът отпреди великата си и чудотворна метаморфоза,
случила се след „избухването“ на Каблешков, е неопомнил се,
несъзнаващ себе си и съществува единствено според примитивната философия на
оцеляването. Той не мисли, той няма посока, той е съвсем като племето, към
което се обръща лирическият говорител в „Линее нашто поколенье…“ Но
народът след събитието, провидяно в одата като „преображенье славно“,
дораства до позитивната семантика на своето име. Той е „голям, и готов за
бунта, и храбър, и сам…“ Сам тук означава именно отговорен за себе си,
вътрешно независим, осъзнат.

Докато одата
„Каблешков“ представя народа като вече самопостигнала се ценност (по
силата на чудото и тайнството), в писаното по същото време стихотворение
„Линее нашто поколенье…“ (януари 1883) той е видян отново в
деградиралия статус на племе. Това привидно „непостоянство“ във
виждането на Вазов за българите явява своите основания в не един от неговите
текстове. Наслагването на техните внушения разкрива всъщност едно впечатляващо
постоянство и устойчивост на неговото прозрение, че нетрайни и бързопреходни са
моментите, в които българският народ се издига до висотата на идеала за себе
си. И – това е, което прозвучава с най-голяма тревожност, – тези докосвания до
измеренията на идеала като че не оставят никакви следи. След отшумяването им,
след пробуждането от сюблимното пиянство, ако си послужим с метафорите от
романа „Под игото“, народът заживява така все едно
те никога не са били.

 

План-конспект на Вазов

Сподели във Facebook

Сподели в Twitter

Сподели в Digg

Сподели в MySpace

Сподели в Svejo

Сподели
в Lubimi

от Mozo на Пон Апр 25, 2011 02:55

„Епопея на забравените”

1. Творческа история

– създадена в Пловдив през 1884

– повод за написването й е разочарованието на поета от следосвобожденската
действителност, в която идеалите на героите са забравени, но преди всичко
болката на Вазов от откритието, че неговите съвременници обръщат гръб на
общественият идеализъм и разбирането за дълга, обуславящи подвига на Левски /
Ръковски и т.н.

2. Жанр

– епическо повествование с лирическа струя / ода

(ода = лирическо произведение, пропито с възторжени чувства

3. Композиция

– цикълът започва с одата „Левски”, защото Апостолът стой в зората на
българската свобода и завършва с одата „Опълченците на Шипка” – миг от
освободителната Руско-Турска война

4. Анализ на заглавието

– смисълът на заглавието се разкрива чрез критиката на автора, отправена към
тези които днес нямат идеали, а са потънали в мрака на порочността, според
авторът те ще са наистина забравените, а не националните герои, на които са
обърнали гръб

5. Мотиви

– в „Епопея на забравените” се откроява общочовешките проблеми за нравствения
дълг, за смъртта и безсмъртието, до което води индивидуалният подвиг и
колективната саможертва;

– идейните внушения имат за задача да припомнят една „не забравена длъжност”

6. Образи

– по своя патос, по авторовия подход към образите, от гледна точка на подбора
на езиково-стилистични средства за реализиране на възвеличеното от всичките 12
творби е ода;

– епическите моменти са подбор (най – значимото и важно в живота на героите)

– всеки герой е представен чрез онова дело, в което се оглежда разбирането му
за дълг, чрез което той осъществява своя принос в съдбата на народа

„Отечество любезно”

1. Творческа история

– написана през 1882 в Хисар

– част от стихосбирката „Поля и гори”

– продължава възрожденската традиция

2. Жанр – ода / гражданска елегия

3. Тема – любов към България

4. Образи: родина/отечество/българинът(сляп за нейните красоти)

5. Мотиви

– земята – рай Іва, ІІра ІІІта строфа

– за ослепяването на българина след Освобождението

– за липсата на духовна връзка между българинът и отечеството

„Левски”

1. Място и роля на поемата

– открива цикълът; идейни и нравствени основания за подобен избор – Левски е
едновременно персонофикация на идеала за личността, емблема на национално
освободителното движение, единица – мярка за непостижимост и еманация на народа
си; чрез образа на Апостола поетът очертава нравствените и духовно
психологическите характеристики на българина

– събитийно – биографичният план е представен лаконично; често със съзнателна
подмяна на факти, защото представлява не документална автентичност, а
поетическа и нравствена оценка на историята

– поставя и решава универсални за целият цикъл философо – етически проблеми: за
смисъла на човешкия живот, посветен на хуманни цели и възвишени идеали; за
дълга на личността пред времето/обществото; за съвестта като висш критерии за
нравственост и подтик за действие; за човека като висша мяра за святост

– задава основните нравствени опозиции: робство – свобода / позор – слава /
безчестие – чест / страх – геройство

– утвърждава като непреходни ценност: свободолюбието / родолюбието /
добротворството / безкористието / всеотдайността / себеотрицанието /
жертвоготовността

2. Композиция

– „Левски” е първата ода от цикъла, което свидетелства, че Вазов не се стреми
да представи събитията от българската история по хронологична последователност,
а да изрази концепцията за националната история и ролята на личностите в нея

– Текстът е композиран в три части:

І – встъпление 9монологът на Левски)

ІІ – същинска част (проследява деянията на Апостола)

ІІІ – заключение (финална прослава)

“Паисий”

1. Творческа история

– говорейки за самата ода, Вазов споделя: „Великото значение на Паисий познавах
още от статията на Дринов в „Периодическото списание” (статия за Отец Паисий,
неговото време, неговата история и учението му)”

2. Място и роля на поемата

– Паисий Хилендарски е идеологът на Българското Възрождение, защото словото му
възражда от мрака на незнанието българското миналото и го превръща в образец за
бъдното, ето защо одата е композиционен център на целя цикъл

3. Заглавие – посвещава творбата на хиляда и двайсетата годишнина от
написването на „История славянобългарска”

4. Епиграф

– авотрът прави връзка с встъплението от „История славянобългарска”;

– в призива на Паисий се съдържа идеологията на Възраждането

6. Композиция

– същността на Паисиевото настояще

– миналото, което той пресъздава

7. Тема

– извежда темата между новите идеи на личността и ценностите на епохата

8. Финал

– сблъсъкът между ренесансовият човек и божият служител

– сравнение между началото и краят

– разкрива се промяната в новият тип духовно съществуване

– финал = снемане на ореола (в началото е монарх, в края – пророк)

– затваря композиционно поемата (мотива за мрака)

“Кочо”

1. Място и роля на поемата

– на трето място

– пресъздава гибелта на Перущица

– цели да събуди епохата на възраждането

– кара съвременниците да си припомнят погрома на Априлското въстание

– 1876 – духът на България е събран в колективния подвиг, към което насочва
подзаглавието

– В творбата е възвеличен индивидуалният подвиг на Кочо

– Творбата пресъздава исторически факти, но от друга страна е епопейно
възвеличаване на героите

2. Жанр – ода / поема

3. Проблематика

– избора в трудна ситуация: смърт (път към спасение на честта / родовото /
личното пространство)

4. Композиция

а/ уводна част с четири антитези:

борба – падение

геройство – срам

мрак – светлина

славно – лирично движение

– събитието е вдъхновено от дистанцията на времето

– мотивът за забравата

– славата на героите гасне

б/ завръзка

– опозицията: срам – геройство

– драматичният конфликт между опозициите

в/ кулминация

г/ изложение

– смислен център, появява се в първото четиристишие; апотеоз на героизма на
Перущенци

– светлината

– образът на Кочо – след лирическото отклонение (той възхвалява Перущенци /
погром / разкрива проблема на личностния подвиг)

5. Анализ на заглавието

– отнася се към конкретен герой

– подзаглавието ориентира към конкретно място и време е историята

6. Изображение на събитието

– промяна на поетическият език

– самото събитие не се пресъздава

☺ мотиви за сражение: опозицията вътре – вън / за лудостта /
геройството – срама

Извод: Смъртта не е важна, важно е да се защити родното достойнство;
лирическото отношение се противопоставя на първите четири стиха (акцент пада
върху светлината); възхвала на героизма на Перущенци

7. Образът на Кочо и проблем за личният избор

– позор = смърт

– индивидуален подвиг = постъпка на герой

„Опълченците на Шипка”

1. Творческа история

– повод за написването й е разочарованието от разколебаването на възрожденските
идеали след Освобождението

– Вазов поема отговорната задача да върне на сънародниците си вярата във
величието на българският дух

– Одата е последната творба от стихосбирката

– Описва появата на масов героизъм в ожесточената битка за един от
старопланинските проходи

2. Жанр – ода / опема

3. Композиция

а/ лирически увод

– ярко изразен полемичен характер, определен от противопоставянето на две
позиции

– антитези: срам – позор

Іва част: Позицията на опонентите на поета

– последиците от петвековното робство са непреодолими

– тежките и незаличими следи от робството върху характера и психиката на
българина са определени метафорично като „срам по чело” / „синила от бича следи
от теглото”

– „робството” – метафорично описано като „хомот” / „мрак” / „позор”

– Припомня едни от най – трагичните факти от робството – „Беласица” и „Батак”

– Отношението на историята и света: отрицателно

– Твърдението, че свободата ни е дар е обидно

– Пренебрегва се приноса на българите в борбата за Освобождението

– Омаловажаване и подценяване на качествата на народа ни

– Чрез анафоричното повторение на назидателното „нека”, поетът показва че не се
отричат последиците от петвековното робство

ІІра част: Позицията на защитниците на българският дух

– противопоставяне на клетвите чрез излагане на реален исторически факт:
подвизите на опълченците при отбраната на върха „Шипка”

– образът на Балкана е митологизиран

б/ същинска част: започва с емоционалното възклицание „О, Шипка”

– описание на епичните боеве

– решителна и отчаяна отбрана на върха, който олицетворява българското,
символизира високите цели и стремежи на героите

4. Образът на опълченците

а/ мотиви – свързани с нравствената същност и идеалите им

– защита на всичко българско

– съзнание за значимостта на делата им

б/ нравствени качества

– сравнени с лъвове и орли

– смелост / решителност / готовност на велики дела

– готовност за саможертва (смъртта е съзнателно предпочетена пред
отстъплението)

5. Епилог – историческата памет за подвига е съхранена от Балкана (символ за
българщина)

6. Заглавие

– насочва се към темата (битката) за да се покаже подвигът на тези велики мъже

– подзаглавие – датата на събитието (използва се за историческа достоверност)

заглавие – подзаглавие

минало – настояще

деяния за освобождение – срам / позор / забрава на достойнството

„Линее нашто поколение”

1. Творческа история

– написана през януари 1883

– публикувана през 1884 от Драган Манков в стихосбирката „Поля и гори”

2. Жанр

– проблематизира съхраняването на обществения опит и изгражда внушение, че
идеалът е основополагащо понятие в ценностната система, както на нашата нация,
така и на човечеството

– стойността на битието дава, не само отделната човешка личност, но и идеалът
като притежание на обществото

3. Място на творбата

– липса на ориентир – основен проблем

– изгубеният идеал

4. Проблемът на изгубения идеал

5. Заглавие – забрава / погубване на ценностната система

„Елате ни вижте”

1. Творба в контекста на обществената реалност на епохата

– погледа на Вазов е насочен към следосвобожденската действителност

– водещи чувства: от възторг и преклонение го дибел и отрицания

– определя се от обекта на избора

– представена двойнствено

2. Времето след Освобождението

– сатира и критика на поета

– остри социални противоречия и изгубен национален идеал (настояще ≠ минало)

– нацията е разделена на бедни и богати

– Буржоазията представлява условие за забогатяване, а народа тъне в мизерия

– Разделението между родина и държава е факт, който Вазов не приема

3. Заглавие / Теми

– социалното осиротяване и деформация на Възрожденския модел

– жанр – гражданска елегия

– поетически изказ – ярък / изобличителен

„При Рилския манастир”

1. Творческа история

– за първи път стихотворението е публикувано в списание „Денница” през 1891 със
заглавие „В лоното на Рила”

– в последствие Вазов нарича така последния цикъл от „Звукове” 1893

2. Жанр

– изповед

„Българският език”

1. Творческа история

– публикувана в Пловдив заедно с „Епопея на забравените”

– част от стихосбирката „Поля и гори”, след преработка намира място в
„Съчинения”

2. Жанр

– ода, с обръщение, което представя в изповедта

– съчетава възхвала с полемика и апология

3. Идеята за национален език, като гарант за развитието на един народ

“Чичовци”

1. Анализ на заглавие

– разкрива отношението на автора към героите (иронично / комично)

– заглавието е обвързано с епохата, поради предосвобожденското българско
общество / примитивни битови проблеми / изостанало мислене

– нарицателно за обикновени хора / средните послойки, свързани с историческата
епоха

– публикувана през 1885 в списание „Зора”

– отделните глави имат свои заглавия (повлияно от френските романтици)

2. Жанр

– битова повест

– епистоларни моменти

– стилово се намира между роман и разказ

3. Композиция

– двадесет и четири глави + встъпление и епилог

– чрез диалози се запознаваме с героите

– представлява различни страни от живота представени за кратък период от време

4. Начало и край на творбата

– встъпителната част започва с героите – събраното множество в главата
„Общество” (в църквата, където се клюкари/одумват се хората)

– в края героите са в кафенето

5. Хронотоп – пространство и време

? Кое е истинското пространство на българското робство? – „Пространството между
обичайното и изключителното.” (В. Стефанов)

– Хронотопът е стеснен между градчето и домът

– Централни топоси на българина: Джаковото кафене / кладенецът / конакът /
училището / храмът / женският метох

– Българина очаква свободата си, но не активно, поради което намаляват целите /
стремежите

– 17 глава – от робството към свободата

– Исторически събития: съществува нелегално национално движение

6. История и бит в творбата

? Как е представен битът в творбата? – Героите са сраснали с бита, привързани
са към вещите, разговорите през плета. Битът е изобразен от гледна точка на
епохата/ историята/ патриархалната общност част от родовото съзнание; на преден
план идват личните конфликти / безсмислени приказки / дребни грижи, а на заден
– етническите конфликти

– съжителство между бит и история: историческото време изпреварва битовото;
чичовците следят събитията, но не ги предвиждат; изостават в представата си за
събития; чичовците наблюдават чрез отношението на поробени и поробители / чрез
силата на езиците

7. Времеви граници

– отсъстват такива, времето се развива за няколко дни в последната година на
робството

– изтъква се монотонния живот (втора глава)

8. Как присъства робството в творвата?

– съзнанието и действията на героите в разговорите / облеклото / страхът от
турците

– в речта на г-н Фратьо

„Под игото”

1. Творческа история

– публикувана през 1894 в Одеса

– един от първите български романи под влияние на френските романтици

2. Жанр

– исторически роман / роман – синтез (битовоисторически)

3. Структура на романа

– основни сюжетни линии: приключенскоромантични (свързани с главния герой)

– истински художествен обект е битът / душевността / историчността на
българският народ

– състои се от три части: подготовка – изпълнение – потушаване на Възтанието

– етнически / морални конфликти

Іва част – завръзката / любовната история между Рада и Огнянов

ІІра & ІІІта част – кулминация & развръзка на тези конфликти

„Дядо Йоцо гледа”

– разказът е публикуван през 1901 в сборника „Видяно и чуто”

– първият текст („Кардашев на лов”) от този сборник е последният текст от ІІра
част на сборника „Драски и шарки”

– разказът е равносметка на драматичните преживявания за свободата / на
носталгията по възрожденския образ на българина

– сюжетът е опростен: разказ за сляп старец, който доживява да види
доказателствата за свободата на България

Дядо Йоцо гледа

 

Вазов посреща Освобождението с искрено въодушевление и възторг. Тоя
възторг е предаден най – добре в разказа Дядо Йоцо гледа. Това е възторгът
преди всичко на народните маси, които в Освобождението виждат осъщесвяването на
своя вековен копнеж за справедлив, спокоен, творчески и щастлив живот. Вазов го
е изразил в незабравимия образ на слепия старец от малкото старопланинско
селце, който жадува да види и почувства българското свободна България. В
неговия образ Вазов е изобразил не само радостта си от свободата, но и
дълбоката си вяра в силите на нашия народ, дълбокото си убеждение, че само
свободата може да осигури нормалното и щастливо развитие на народа, неговия
напредък. Със свободата се ражда държавата със своите институции, управници и
проблеми, държавата със своите пороци. Надграден този нов образ на България над
образа на майката кърмилница, залегнал във възрожденската представа, предизвиква
опорочаване на България като родина. Това води след себе си голямо
разочарование, което откриваме в произведенията на следосвобожденските писатели
и особено в този период от творчеството на Вазов. Въпреки разочарованието си от
социалната действителност, от пародираните в нея възрожденски идеали писателят
не престава да търси българското. Това е и рефренният въпрос в разказа му Дядо
Йоцо гледа :Де българското?

Началото на разказа, което
е типично за Вазов, обичащ като автор да се намесва с разсъждения в
повествованието, е всъщност равносметка за онова минали, времето
на България преди.Първото, което прави впечатление е отнасянето на това начало
в миналотоу, във времето на робството. Патриархалният свят е умрял това е
осъзнато от автора. От друга страна родината майко също си е отишла,тъй като тя
е невидима част от него. Чрез тази равносметка, изразена като авторова позиция,
мотивът за двойнствеността в образа на България е въведен от Вазов в самото
начало..Ражда се усещането за грях. Дядо Йоцо изживява сливането на родината с
държавата без съзнанието за греховност и порочност.Той вижда старата своя
България, но свободна.Той е свързващо звено между родината и държават:Имаше
обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който
възкръсна не, можа да изпита удовлетворението на един възкръснал при вида на
освободена България, без да изпита разочарованията на нас, живите, които
гледаме.

Още тук, в началото Вазов подчертава: имаше един човек т.е. единствин,
това внушение е продължено и по-нататък в общия план на текста.Многократното
повторение на местоимението той отделя дядо Йоцо от останалите още повече,
подчертава индивидуалността му. Никъде в текста писателят не назовава имената
на неговите съселяни, като изключим Денко и Кольо.Тези имена авторът споменава
порди необходимостта на конкретната ситуация, без да ги разгръща като образи.
Слепотата, която е главна част от характеристиката на дядо Йоцо, също го
дистанцира от останалите. Противопоставят се нормалната сетивност на другете и
нарушената такава на героя, като това издига образа в нравствено отношение. С
ослепяването животът на дядото не свършва, защото много често най- важното,
най- сдтоиностното е невидимо за очите – то може да се почувства само със
сърцето. Той вижда чудесиите, за които неговите съвременници са слепи, те не
могат да почувстват и потоците светлина, които струят от душата му. Така в
ежедневието зрящите и слепият старец се разминавата. И става чудо: дядо Йоцо
гледа, а останалите са слепи. Зрящите не разбират, че свободата се състои не
толкова в това да имаш своя вола, колкото в това да не се подченяваш на
чуждата. В този смисъл хората, които смятат, че са нещастни, не осъзнават колко
са щастливи. Героят познава не само със сетивата си, а и с вътрешното си
усещане. Той стои на границата мужду субективния и обективния свят там се
осъществява връзката между Държава и Родина, за да се познае и постигне
българското.

Двойно подчертаното отчуждение ( на селото от света и на дЙ
от неговите съселяни) поставя стареца в едно много различно състояние от това
на обикновения бългалин по онова време той обитава
територията на миналото, където властват други ценности и добродетели. Там Вазов
търси България и българското, защото само там може да се усети утопията на
възрожденските идеали. Българското за дядото идва от един личен, интимен,
мъничък свят, който осветява тъмното му съществуване, дава му възможност да
види въпреки слепотата си. Разказът е пълен с гарчивина, с укор, който сякаш
няма адресат. Всички се смеят на слепеца, на простотията Йоцова. Дори самият
Вазов се дистанцира от неговото възрожденско умиление пред нова България. И все
пак за автора, старецът, макар и смешен, е драматична фигура на едно
разминаване между минало и настояще, между мечтите и реализацията им, между
предосвобожденските идеали и това, което е останало от тях след Освобождението.
Съвременниците му са преминали през всички промени на живота и незабележимо сами
за себе си са се променили загубили са простодушието на мечтите си, наивността
на трепетите си. За тях всичко което става е естествено и логично.Чрез дядо
Йоцо миналото долавя и оценява новите знаци на реалността, а читателя, докоснал
се до духовния свят на стареца, има възможността да погледне настоящето и
отвътре, откъм сърцевината на миналото.

Но това е само първият пласт на парадокса в този разказ. Вторият се състои
в обратното обръщане на настоящето към миналото. Благодарение на незаслужения
възторг, отправен към това настояще от слепеца, съвременниците могат да
почувстват размерите на своето отклонение от предосвобожденския идеализъм, да
осъзнаят незавидната си участ да живеят в един свят, който съвсем не е
мечтаният, жадуваният.

Пред стареца новото се разкрива в три фигури- околийския началник, войника
и влака. За дядо Йоцо те са въплъщение на свободна България. Слепецът всъщност
не живее вътре в свободата, а я съзерцава през редките си срещи с идващите
отдалече нейни въплъщения. За да изгради представата си за новото, старецът
разполага с униформата на околийския, която докосва; с шинела, фуражката и
сабята на войника, до които се допира и с влака, чийто трясък чува. Но зад
конкретното слепецът успява да отгатне една силна, царствена, богата и талантлива
България. За да види ръста й дядо Йоцо го съпоставя с величини, които познава
като големи. Турското и европейското за него
са точно такива величини и двете са фигури на властта, силата и
превъзходството. Околийският началник

придобива смисъл, когато се приравни с каймакамин, с паша; войникът с
униформата си става достатъчно ценен
знак, когата старецът го възприеме като аскерлия; железницата, направена от
българи, е толкова важна за героя, защото навремето французи са я смятали за
невъзможна. Йоцовата България не просто има княз, сараи,урпавители, войска,
инженери. Притежаването им за стареца я доказва като съревноваваща се с другите
важни нации и при това пелеща съревнованието. Родината, която Йоцо приветства,
е не просто в даденостите на настоящето. Истинските й смисли се разкриват при
непрестанното съпоставяне на минало и сегашно, на свое и чужда; героят съумява
да види отвъд материалното, отвъд всекидневното и предметното. Отечеството
трябва да се търси, да се постига, да се открива. То трябва да бъде направено
от самия искащ го човек, да бъде отгледано вътре във всеки един, изградено от
потребността да имаш Родина.

Смъртта на дядо Йоцо е внушение за невъзможната съпоставка на видимия свят
и видениятя за него, за неосъществимото пренасяне на възрожденската ценностна
йерархия в новото време; героят умира във високото пространство (на скалата)
метафора за високите му идеали, изпълнил духовната си мисия, създал света на
българското.

В разказа „Дядо Йоцо гледа\“ Ив. Вазов разработва темата за мястото
на българина в променящото се време след Освобождението на България. На тази
тема са подчинени композиционните, смисловите и образните структури на
творбата. Самият автор е разпределил текста на 11 фрагмента, чиито смислови
връзки могат да бъдат представени (в силно схематичен вид) по следния начин:

а) I и ХI фрагмент (пролог и епилог);

б) III, V, VII и IХ фрагмент – героят „вижда“ отделни факти от живота на
свободна България;

в) II, IV, VI, VIII и Х фрагмент – описание на изживяванията на героя,
съпроводено с разсъжденията на разказвача, в които стойностите на живота се
разглеждат предимно от позицията на главния герой.

Очевидно е, че главният герой е носител на голямата идея на творбата – за
духовното зрение, което превръща стареца в единствения „окат“ сред множеството
„зрящи“.

Нека да разгледаме начина, по който е изградена представата на „окатия“ дядо
Йоцо за свободната вече родина.

Разказвачът изтъква, че зрящите не виждат големия смисъл на свободния живот: „В
своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на
всекидневния живот той (Дядо Йоцо – в с. н. – Зв. Б.) не усещаше нищо особено
ново. Си същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той
слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с
нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от
света.“ Единствен главният герой, лишен от физическата светлина, е в състояние
да оцени значенето на свободата. Той я изживява пълноценно, имайки „зрение“ за нейната
същност. Изживяването се извършва чрез субституиране на образа на свободна
България върху спомените за черния робски свят и за неговата знаковост. От
такава гледна точка се оказва, че околийският началник „е нещо като каймаканин,
като паша.

– Ама български паша? – пита той, запъхтян от вълнение.

– Български, ами какъв! – отговарят му.

– Наш си? Българин?… – пита пак учуден.“

И така, съселяните на дядо Йоцо му представят околийския началник като „паша“.
Това е единственият начин, по който администраторът може „да влезе“ в
разбираемия за дядо Йоцо свят. Така се самоописва и самият началник:

– Ваша милост ли си, синко?

– Аз съм дядо.

– Пашата ли?

– Той същият – каза началникът усмихнат.“

Принципно същият механизъм действа и при срещата на дядо Йоцо с войника.
„Едничкият от това село войник“ е видян от слепия старец като „аскерлия“. „И
дядо Йоцо цял час разпитва за българския зарай в София, за българските топове,
за българския талим и за всичко…“

Срещите на дядо Йоцо със свободна България са общо три. Първата е с околийския
началник, който е представител на държавната администрация. Втората е с
войника, който е представител на армията. Администрацията и армията са
най-важните белези за наличието на една свободна държава, затова тях ги има и
свободна България – така, както ги е имала и Турската империя.

Но ако „свободата“ се изразява само със замяна на едни личности с други (при
запазване на старите социални структури!), то тя безсп*рно не заслужава особена
възхита. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ обаче внушава, че свободна България има и
нещо много повече от Османската империя – и това нещо е железницата. Трудно е
да се прокара железен път през Искърския пролом – „Из това усте, из тия стръмни
места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози
крак мъчно се задържаше по стените?…“ Затова „една голяма царщина“
(Османската империя) не е могла да построи железница, затова „паши и големци и
френски мендизи“ са казвали, че железница не може да мине пролома.

Оказва се обаче, че онова, което не е по силите на Турция, ще бъде извършено от
свободна България. Нашата родина разполага с по-учени инженери от „френските
мендизи“ и има „милионите, хилядите милиони“, необходими за изграждането на
железницата. Едва тогава „българското“ се представя на дядо Йоцо като „нещо
велико, могъществено, необятно… Неговият убоги ум не можеше да побере
всичкото това величие.“

Показателно е и това, че Турция не може да предложи на главния герой наглед,
върху който да бъде положена представата за железницата, защото по време на
робството не е имало железен път. Затова дядо Йоцо си представя железницата
„като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве,
фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата
и напредъка на свободна България“. Очевидно е, че от гледна точка на дядо Йоцо
железницата не е обикновено средство за придвижване (тя е такова средство за
неговите съселяни и за други герои, „окатите“ хора), а е начин за прослава на
свободна България. Затова слепият старец нито веднъж не се вози на влака, но
„възкръсваше“ при неговия ехтеж.

Другите герои не могат да оценят големия напредък на свободната родина. Новите
кондуктори на влака питат дали старецът, който маха с шапка, не е „някой луд“,
а селяните „си казваха ухилено“, че дядо Йоцо гледа. Но това, което ухилените
селяни не разбират, е оценено по достойнство от разказвача. Затова репликата
„Дядо Йоцо гледа“, лишена от своята ирония, е извадена като заглавие на текста.

Намирайки се в планината, дядо Йоцо изгражда свой модел на свободното
отечество, полагайки вижданията си върху познати дадености от епохата на
турското робство и от митологията. И така, субституцията се оказва
смисленотворен механизъм на текста. Чрез нея авторът въвежда внушенията за
стойността на свободния живот.
Талантът на писателя е безсп*рно доказан и чрез вплитането на културни универсалии в смислотворния механизъм на разказа. Още в античността слепотата е възприемана като знак за мъдрост и Вазов неслучайно използва този „вечен“ мотив от европейската цивилизация, за да изгради образа на мъдреца от планината. Така античните мотиви намират свое проектиране в типично българския космос, в който планината е сакралният център на родното. Да не забравяме, че тъкмо железницата е убедителното доказателство за дядо Йоцо, че България е вече свободна. В дискурса на разказа железницата проправя път за свободата. Отново извечният мотив за пътя се оказва знаков носител за авторовата цел – не физически зрящите, а духовно „окатите“ осмислят битието в неговата пълнота и значимост. Лишени от светлина (в денотативен план), те притежават оня чуден дар на мъдростта, който изчиства света от прах и сенки, от второстепенното, и могат да прозрат смислите на битието с нещо много по-значимо – с дара на сърцата си. Ето така субституцията в разказа „Дядо Йоцо гледа“ получава завършена форма, защото вплита културни универсалии, както типично антични, така и типично български, изграждащи голямата идея за значимостта на свободата.

 

Проблемът за осмисляне на българското в разказа Дядо Йоцо гледа от И.Вазов

 

Десетилетието след Освобождението е твърде важен период не само за
българската литература, но и за самоосъзнаването на нацията. Макар нейното
формиране да е започнало близо два века по-рано и в общи линии да е приключило,
българското общество започва да чувства с пълна сила този проблем едва
след добиването на политическата си свобода.

За съжаление, новото егоистично време няма нищо общо с идеалистичния дух
на нашето Възраждане.Разочарованието и изобличението стават основен мотив във
Вазовата лирика, основна тема на неговата проза. Новата епоха е
изобразена като епоха на лъжа, паразитно съществуване, безскрупулност и
безчовечност. Отново на преден план е съдбата на обикновените хора, безпомощни
пред жестокостта на живота и на новия морал, но запазили в себе си
жизнелюбието, вярата в победата на доброто като основни добродетели.

Разказът Дядо Йоцо гледа е представителна творба за прозата на Вазов от
следосвобожденската епоха, разкриваща сблъсъка между възторженото посрещане на
свободата и надеждата за промяна, от една страна, и принизяването на
идеала,породено

от апатия и лицемерие, от друга.
Откъснатият от света герой живее, съхранил светлия идеализъм на отминалото време, в чиято
хармония се крие поривът към свобода. Дълбоката привързаност на дядо Йоцо към
идеята за родното, съответстваща на авторовия идеал, прави героя по-истински и
пълноценен българин от всички негови съселяни, които са изгубили усещането за
същността на промяната.

В образа на дядо Йоцо авторът открива българския човек в нова среда, но с
онези негови постоянни характеристики, които му придават стойност въпреки
бездушната действителност. Героят е запазил възрожденската мяра за нравственост
и поведение, затова в него са заложени черти, присъщи на изконния български
характер.

Физическата слепота на героя играе основна роля в
изграждането и на фабулата, както и на философските и политическите размисли на
писателя.Дядо Йоцо живее в планинско селце,от няколко кошари,откъснато от
цивилизацията, но все пак близо до големия град. Той е прост, но събуден
старец, прекарал тежкия живот на роба с всичките му тегла, грозотии, и
безнадеждност. Ослепял на стари години, въпреки безнадеждността, той дълбоко
пази в сърцето си един идеал- свободна България.Като всеки идеал и този е
светъл, привлекателен, но неоформен, без детайли и подробности. Това е идел,
създаден като нещо, противоположно на робството. И когато идва свободата, този
идеал би трябвало да си въплъти в действителността. А действителността е далеч
от съзнанието на стареца. Освободителната война минава далеч от него. Той не
става свидетел на бягството на доскорошните господари, а простодядо Йоцо стана
свободен- казаха му това.Старецът е информиран, че е свободен , но става такъв
бавно, изстисквайки роба от себе си. Защото и след като му казват, че не е роб,
го вълнува скритата мисъл: Де е българското?

Той знае, че наоколо е свободна България, но със здравия усет на
селянина иска да пипне, да го усети и физически това българско.Тази душевна
борба кара дядо Йоцо да търси физическия допир с войника, с околийския
началник, да слуша шума на минаващия
влак. Затова и героят приема свободна България много по- идеализирано и
възторжено от зрящите си съселяни. В техните разговори, в битието им той не
усеща нищо, което да подскаже, че са нови, свободни хора.Този сблъсък в душата
на героя е типичен за хуманистите от това време.Те са очаквали много от
свободата, защото тя е съществена част от представата им за българското, а тя
почти не е променила ежедневието на народа. Това чувство на свобода бавно се
налага в душите на хората и се възприема като ежедневие, като нещо обичайно, а
не като празник.

Вечният празник е само за дядо Йоцо. Сляп, а значи и ненужен за ежедневния
труд, гледан от сина си грижовно, той няма друга грижа, освен да търси
българското

Градският чиновник, оказал се в селцето, и младото войниче, което заминава
да се бие в Сръбско- българската война, трещящата железница са образи- знаци.
Съзнателно подбрани в този ред, те въплъщават властта, войската, прогреса-
символи на държавността и на българското. Пред тях старецът застава занемял от
възторг, със свалена шапка, като пред олтар.Възторженото отношение на
развълнувания старец разкрива вечно живото, празнично възприемане на свободата.
Съселяните на дядо Йоцо, свикнали вече с еднообразието и сивотата на живота, се
изумяват от неговата радост, която възприемат като атракция. За тях животът е
същият, изпълнен с дребни борбии неволи, които помрачават радостта от голямата
промяна.Това дава основание на героя с
учудване да каже: Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам. Главното, по
което се отличава старецът от другите, е разбирането му за реалността. За него
тя се изразява чрез така и невидяното наяве българско- наш княз, паша, войска,
железница. По този начин Вазов внушава идеята, че свободата не е в липсата на
народен изедник,на чужд насилник , а в душевния свят на човека и в способността
му да съхрани вярата си в света и в себе си.

В мотива за слепотата е заложена особената гледна точка на
автора.Описвайки присмеха на зрящите към простотията Йоцова, Вазов се
дистанцира от тяхната позиция спрямо ценностите и заявява, че точно погледът на
слепеца към истински ценното трябва да бъде образец и за останалите. Със
затрогваща носталгия по едно безвъзвратно изгубено време, чийто символ е дядо
Йоцо, писателят възкликва: Слепотата и умствената незлобливост бяха запазили
като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които
разочарования изпитваме ние, окатите

Честит слепец! Щастието на слепеца е в неговото физическо нещастие,
слепотата му за материалното го прави зрящ в идеалното, личното му страдание го
спасява от трагедията на тъжното следосвобожденско време.

Най- категоричните постижения на Вазов в изображението на
следосвобожденската действителност са в малката форма на разказа, която става
основна за белетристиката по това време и в която преобладава разочарованието и
недоволството от съвременния живот. РазказътДядо Йоцо гледа е публикуван през
1901г.в сборника Видено и чуто и носи всички характеристики на авторовата
поетика-стремеж към очеркова достоверност, директна намеса на разказвача в
структурата на творбата, графично оформяне на отделните епизоди.

Новото време като всяко преходно време се характеризира с появата на
кариеризъм, приспособенчество, стремеж към бързо и лесно забогатяване. Жертви
на промените в обществено- политическата атмосфера са обикновените хора от селото и града, които
въпреки жестоките удари на съдбата запазват непокварени възрожденските
добродетели и същността на българското.

 

 

 

 

Advertisements

Read Full Post »

АВТОРИ-ТВОРБИ-ГЕРОИ

ВАЗОВ
„Н-Н”
Македонски, Странджата, Левски

„ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”
Левски, Кочо, братя Жекови, Каблешков, Паисий, братя Миладинови, Раковски, Караджата, Волов, опълченците на Шипкаа

„ЧИЧОВЦИ”
Мунчо, Иван Селямсъза, Хаджи Смион, Иванчо Йотата, Мичо Бейзадето, Варлаам Копринарката, Тарильома, Коно Крилатия, Мирончо, г-н Фратю
Пародията – осн. хумор. похват

„ПОД ИГОТО” – 1-ят Вазов роман

Д-р Соколов, Бойчо Огнянов, Рада Госпожина, Кандов, кака Гинка, г-н Фратю, чорбаджи Марко, Мичо Бейзадето, Заманов, чорбаджи Юрдан, отец Викентий и отец Йеротей, Кириак Стефчов, Безпортев
Важни глави от романа:
В Ганковото кафене
Новата молитва на Марка
Пиянството на един народ
Силистра – йолу
Зелената кесия
Тлака в Алтъново
Представлението
Радини вълнения

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
„БАЙ ГАНЬО”
Двойници на БГ Антиподи на БГ
Бодков
Бълг.студенти в Швейцария
Димитров
Асланов
Гочоолу
Дочоолу
Гуньо Адвокатина
Данко Харсъзина Иваница Граматиков – самият Алеко е скрит като прототип зад този герой
разказвачите от кръга „Весела България”

„РАЗНИ ХОРА – РАЗНИ ИДЕАЛИ”
1 ф. – помощник –регистратора
2 ф. – амнистирания полит.затворник
3 ф. – лъжепатриота
4 ф. – чичото –еснаф и нег.племенник

КРЪГЪТ „МИСЪЛ”
Д-р Кръстев
Пейо Яворов
Пенчо Славейков
Петко Тодоров

ПЕТКО ТОДОРОВ – твори в жанра ИДИЛИЯ – кратки поетични разкази с романтични и упояващи моменти на покой и щастие; лиризирана проза

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
„ОЛАФ ВАН ГЕЛДЕРН” – автобиографичен очерк

Героите от „На Острова на блажените”:
Иво Доля – е самият Пенчо Сл.
Портрети на: ПРСл.а, ХрБ, Петко Тодоров, АлК, ПЯв, Кирил Христов, Мара Белчева, ИвВ, Стоян Михайловски

Образите – особена непостоянност на значенията

Островът на блажените – като митично пространство няма географски координати, не е място
ПСл назовава географски топоси в очерците:
Градове – Артан, Антварт, Роса, Ранава
Реки, планини…

ПОЕМИ
Фолклорни – Ралица и Иво от „Ралица” ;
Философски – Фрина от „Фрина”, Бетховен от „Cis moll”, Шели от „Сърце на сърцата”

ЕЛИН ПЕЛИН

„ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”:
Отец Сисой – разказвача
Свети Спиридон, св.Георги, св.Христофор, Веселият монах,жената със златния косъм, отец Никодим

„ГЕРАЦИТЕ”:
3-та братя: Божан, Петър, Павел
Захаринчо и Елка – дете и съпруга на Павел – най-малкият брат
Дядо Матей Маралака
Баба Марга, жена на стария Герак- Йордан Герака (герак озн. ястреб)

Герои от разказите:

„НА ОНЯ СВЯТ” – дядо Матейко
„ПРЕСТЪПЛЕНИЕ” – Липо
„МЕЧТАТЕЛИ” – Доктора и циганчето Рустем
„КОСАЧИ” – Лазо и Благолаж
„КРАЙ ВОДЕНИЦАТА” – Милен и Милена
„ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА” – дядо Корчан и Лазар Дъбака, Христина, внучка на дядо Корчан
„ЗАДУШНИЦА”- Стоилка и Станчо

ЙОРДАН ЙОВКОВ

„ИНДЖЕ”- Индже и Пауна, Гърбавото – тяхно дете
„ШИБИЛ ” – Шибил и Рада, Мурад бей и Велико кехая
„БОЖУРА” – циганката Божура, Калуда и Ганаила, Радул
„СЕРАФИМ” – Серафим – символично и целенасочено подбрано име; Еньо, Павлина
„ВЪЛКАДИН ГОВОРИ С БОГА” – Вълкадин
„АЛБЕНА” – Албена и Куцар – съпрузи, тя изневерява с Нягул богаташа; 2-годишното й дете издава за убийството; Нягулица – „слаба, преди време остаряла, повехнала”
За Албена дядо Влася 2 пъти произнася противоположна мисъл според ситуацията:
1-дядо Влася: „…Какво е селото без Албена!”
2- дядо Влася : „…Кучката развали още една къща!”
„ДРУГОСЕЛЕЦ” – Йове, дядо Иван, Торашко „Ох, братко, братко!”, кмета; финалното изречение: „Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.”
„ПОСЛЕДНА РАДОСТ” – Люцкан ; разк. е от сб.”Песента на колелетата”; от 10 глави е изграден
„ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА” – Сали Яшар, Шакире, Джапар
„Белите рози” – Спасо, офицера и учителката Лина
„ПРЕЗ ЧУМАВОТО” – хаджи Драган – баща на Тиха, Величко – син на Дочка вдовицата; дядо Нейко
„КОШУТА” – Дойна, Стефан – син на дядо Цоно, Димана – циганката, Муца Стоеничина, Калистрат козаря
„ЧИФЛИКЪТ КРАЙ ГРАНИЦАТА” – незавършен роман
„Приключенията на гороломов”

ДИМИТЪР ДИМОВ

Романа „ТЮТЮН”
Зара – любовница на фон Гайер
татко Пиер, Бимби
Ирина и Борис Морев, фон Гайер – по-късно Ирина става негова метреса
г-ца Дитрих
Мария – дъщеря на фон Гайер

Комунистите в романа:
Братята Стефан и Павел – братя са на Борис Морев
Лила
Варвара
Шишко
Чингиз
Динко – братовчед на Ирина

ДИМИТЪР ТАЛЕВ
„ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК”
Стоян Глаушев и Султана, чорбаджи Аврам и Немтур
Лазар и Ния – съпрузи
Лазар и Катерина – деца на Стоян Глаушев и Султана
Катерина и Рафе Клинче – резбар, нарушаващ родовите закони, норми и ценности
Борис Глаушев – син на Лазар и Ния
Климент Бенков – Рилския монах е другото му име в романа

Read Full Post »