Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2010

„МИКЕЛ АНЖЕЛО” ИЛИ ТАЛАНТ И НАРОД

Поет, критик, мислител, Пенчо Славейков неведнъж фокусира творческото си внимание върху същността и изявите на таланта. Интригува го специфичната психологическа нагласа, комплицираната душевност на надарената личност, многостранните варианти на взаимоотношенията й с общество, народ, история, съвременност; сложните процеси на творчеството като свръхинтензивен мисловно-емоционален взрив на индивида. Тези естетически проблеми са засягани и по-рано в един или друг аспект от българските писатели, но в поезията и статиите на Пенчо Славейков те са трайни мотиви; в някои творби („Микел Анжело”, „Сis Moll”, „Орисия”, „Поет”…) са изведени като основна тема, в други – само мимоходом докоснати. Славейков често се спира на изключителни фигури от културната история на човечеството (Бетовен, Микеланжело, Шели, Ленау)… или от нашето национално минало (Бачо Киро), но за него интерес представлява най-вече естетическата и философска същност на самия проблем, а не конкретната му изява в единичния случай – отделният пример е проява не толкова на неповторимия феномен, колкото илюстрация на общовалидното, повод за размисъл и анализ на принципни въпроси. Всеки пункт от този широк и все пак строго определен проблемен периметър засяга съвсем пряко Пенчо Славейков – не само художника, но и човека, защото е негова лична участ. Къде е мястото на таланта в живота, в обществено-политическите стълкновения, в борбите на народа? Каква трябва да бъде мисията на твореца, таланта, гения? – това са все въпроси жизнено важни. В тях се кръстосват разсъжденията на мислителя и художествените изяви на писателя Славейков. Той се стреми към категорично становище, без да го постига изцяло. Отрича вече казаното със същата страст, със същата войнствена настъпателност, с която го е защитавал. Но съмненията не изчезват, преследват го упорито, с терзаещо, мъчително непреодолимо постоянство, тласкат го към нови и нови решения, карат го да преразглежда старите. И той винаги продължава да търси и да се съмнява – два момента диалектически свързани, своеобразен двигател на творческата енергия, на интелектуалното неспокойствие. Вътрешните противоречия в мъчителния процес на домогване до истината са психофилософски фокус в поемата „Микел Анжело”. Твърде продължителната работа над творбата, запазените варианти на чернова, различията между отделните публикации, поправките носят следи на напрегнато, драматически изострено търсачество. От първата бегла скица „Творец” (афреска от М. Анжело, посветена К. Величкову, юли 1890 г.) до варианта, поместен в „Епически песни”, 1907 г., решението на централната дилема за мястото на таланта в битийното обкръжение претърпява видими промени. Те очебийно свидетелстват за противоречивите естетикофилософски възгледи, които следват зигзагите на една вътрешно противоречива творческа мисъл, изгаряща в собствените си съмнения и домогвания. За Славейков окончателният вариант на една творба съвсем не винаги е краен момент в неговото тьрсачество, финал, последна спирка на лутанията. Ангажиран от многобройни литературни планове, той често подхваща същите проблеми в друго произведение или в нова редакция на вече публикуваното, за да изживее отново парещите съмнения и да спре за миг в друг пристан. Така често решението на проблема е валидно за дадена творба, а за автора то е само един от многобройните отговори, който той в момента смята за най-правилен. В този аспект различното становище, което е разгърнато във всеки отделен вариант на „Микел Анжело” е момент от разностранното тълкуване на въпроса за мястото на твореца. Обстановката в поемата е съвсем конкретна – потушеният бунт на „тълпата”, последните лъчи на летния ден в Рим, нощта в „ателието” на великия скулптор. Образът на Микеланжело също е исторически конкретен. Но и ситуацията, и героят придобиват известна условност. Имаме чувството, че те са съзнателно търсен декор, сред който се разгръщат размислите на автора за мисията на твореца – една от различните изяви на кардиналния проблем за смисъла на човешкия живот. Тук, както в „Сърце на сърцата”, „Сis Moll”, „Успокоения”, Славейков избира герой от ония редки личности, които кон-центрират в себе си върхови художествено-интелектуални изяви на човечеството и личното им битие е изместено в съвършено друга плоскост от ординерно повседневното. В „Микел Анжело” образът на гения е откроен върху декора на обществената арена. Няма изследовател, който, анализирайки поемата, да не цитира двата толкова противоре-чащи си финала. В началната редакция: В борба роден, води ги на борба Мойсее, говори! (сп. „Мисъл”, 1895, с. 55) В окончателния вариант: Идеята на Времето пренес ти в вечността… Мойсее, говори! („Епически песни”, 1907,с. 99) В първия случай авторската позиция е съвсем ясна-възрожденски борбена, категорична, неотстъпно гражданска, като на стария Славейков. Във втория – също категорична (както всяка идея на Пенчо Славейков, нищо че в следващия момент той може да я отрече), но абстрактно завоалирана. Различията във финала са явно доказателство за коренно изменение, за рязка смяна на авторовата естетическа платформа и окончателният вариант съвсем не е случаен. Славейков често се спира на своята концепция за висшата мисия на твореца и незаангажираността му в борбите на деня, временни, тленни, преходни. В статията „Поети” писателят отбелязва: „В името на високите интереси на поезията поетът не трябва да става кашавар, при който и да е казан, в който партизани варят кашата на времето … Поетът е страж и той да си стои на своя пост, жрец – и нека си гледа храма, а не да подсмърча по конюшните, дето се ритат товарните мулета за битпазара на живота.” Но тези реплики не би трябвало да се абсолютизират – в контекста на статията, още по-ярко на целокупното му литературно дело, те придобиват малко по-друг смисъл. Ако в „Микел Анжело” концепцията за незаангажираността на твореца е изразена в обобщена форма, то в „Поети” тя съвсем няма общовалидно значение – насочена е недвусмислено към обстановката у нас в края на миналия и началото на новия век, изразява отношение към съвремието – Славейков не вижда нищо значимо край себе си, достойно за участието на твореца. В същата статия обаче той не само оправдава, но и се възхищава от обществените дела на баща си и на Любен Каравелов. Това не е противоречие, както сам обяснява – налага го различието в нуждите на времето. „В епохата на националното възраждане всички деятели – каквито и да са техните вродени дарове – по необходимост трябва да имат едно пред очи – събуждането, осветяването на народа от мъртвило. „Според тези редове, за Славейков обществената ангажираност се оп-ределя от характера на времето. Когато времето е дребно, като българската следосвобожденска действителност, творецът не трябва да се хаби в политическите дрязги. Но и тук Славейков не е последователен. Всеизвестно е отношението му към руския царизъм, към Фердинанд и царската институция у нас, към С. С. Бобчев – ярки примери на гражданско пристрастие, изявено открито, смело, предизвикателно, без каквито и да било резерви. В поезията си Славейков също създава художествени образи, които отричат, оборват позицията за незаангажираност на твореца (Младен от „Кървава песен” е поет). Наистина, когато защитава в стиховете си идеята, че мястото на твореца не е сред редниците на борбата, той избира примери измежду гениите на човечеството (Микеланжело). В обратния случай противопоставянето не е равностойно. Поантата в „Микел Анжело” идва след толкова съмнения на героя, че те позатъмняват внушението й на трайно, окончателно естетическо кредо; поантата („идеята на времето пренес ти в вечността”) се приема като разрешение на вътрешните конфликти, мъчителна победа в сблъсъка на две диаметрални концепции. Другата линия обаче – ангажираността на твореца, е толкова сила, че не избледнява съвсем. Напрегнато драматичният вътрешен нерв на поемата се разгръща изцяло в психологически план, без да е изразен сюжетно – характерен художествен прийом в толкова еднотипните по постройки, замисъл и реализация т. нар. философски поеми -”Фрина”, „Сis Moll”, „Сърце на сърцата”… В „Микел Анжело” външно почти няма действие. Погромът на бунта е фон – трагично зрелище, на което героят е свидетел, повод – импулс да се разрази драматичният смут в душата му… Това психологическо състояние не е нито ново, нито случайно. Назрявало е отдавна, премисляно и преживявано е много-кратно. Сега предсмъртните стонове, мъртвите борци пробуждат потискани гласове на съвестта. Съзнанието, че мястото му е при хората, в сърцето на живота, е жив, болезнен вик. Този „тъмен гений”, с който разговаря Микел Анжело, не носи метафизични черти – той е глас на собственото „аз”, раздирано от съмнения, колебания, самообвинения и самоупреци. Репликите на героя са остри, настъпателни, безмилостни. Прякото обвинение постепенно се измества от жестока ирония. Стихът е разкъсан от многобройни въпроси. Тук Славейков не отрича ангажираността на твореца. Обратното – утвърждава я. Вътрешната драма на Микел Анжело е породена точно от съмнението, че посветен „на камъка”, той се е отдалечил от кипящия живот. Това е неговата самоприсъда: Художника – отстъпник от живота! Защо живей, към що се той стреми? Живот, забий отровния си меч – мети! Сам героят, респективно авторът, определя като „грозна мисъл” самоизолацията: Сладък е сънят и нищо да не виждаш, да не чуваш, това е най-честитий земен дял – не ме буди, ах, тихо говори! Без да отъждествяваме автор и герои, във всички тези поеми („Фрина”, „Сis Moll”, „Микел Анжело”…) чрез героите си Славейков излага свои принципи, разкрива пътя, по който се формират в съзнанието му определени възгледи в борба между противоречиви идеи и тенденции на философско естетическа ориентация. Според конкретния анализ на поемата „Микел Анжело”, като безспорно се налага становището – художникът не трябва да е изолиран от живота. Но каква е тази връзка? Оттук започват действителните противоречия. Защото независимо, че е страничен наблюдател на бунта, Микел Анжело изживява болезнено своето неучастие. В комплицираната духовна раздвоеност съвестта се превръща в съдник, безсилен да промени поведението на героя. Зрител на уличната борба, Микел Анжело търси самооправдание. Славейков напуска реалните психологически, обществени и философско-естетически конфликти и навлиза в определено идеалистическа сфера, завоалирана и абстрактна. Отново и отново се мъчи да налучка смисъла на човешкото съществуване -открива го в проникването в „идеята”, която лежи под „временната бренност”. Славейковата представа за абсолютната идея отвежда към идеалистическите концепции на Платон и Хегел. Славейков не се конкретизира, но цялото му творчество фетишизира вечните, непреходни духовни ценности. Те именно са в състояние да осмислят битието и те трябва да бъдат обект, прозрение, естетическа цел на твореца. Интересно е, че и в този момент съвсем не се отрича откритата борба. Тя е едно от средствата по пътя към „идеята”: един я в слово пламенно изказва, друг в бой за нея лее си кръвта, с длето на мрамор трети я изрязва и я от днес изпраща във вечността. В „Българската поезия. Преди и Сега” Славейков сам тълкува произведението: „В стихотворението си „Микел Анжело” аз съм се опитал да изобразя борбата и прозрението на художника – някога-шен обществен борец и неговото отречение от преките борби на деня. Не че той ще служи отсега на звездите – борбата пак е негов идеал, само че служенето на тоя идеал той разбира не като по-напред. Животът е такова бойно поле, дето трябват не само един вид борби, не само един вид оръжия. Поставени на разни позиции, в различни условия, борците имат не еднакви цели. И аз показвам как Микеланжело се преместя от една на друга позиция, не дето се въргалят обикновените Войници, а там, дето командирите, имайки поглед на цялото бойно поле, ръководят и предават заповеди…. Сега той има своя воля, служител е на свой разум и воля, а те му шъпнат, че художника, както и мислителя, няма защо да се бърка в ония борби на живота, които не са по натурата и признанието му. Но той е материал за тия борби, а те, самите борби, са материал за него.” И в статията си „Поети” Славейков поддържа същата идея: „И аз мисля, че той (поетът) трябва да върви с тях (хората), но само, за да ги наблюдава.” Поетите имат „свое особено призвание”, „смесването в чужди призвания е В началото самооплюване, а на края – самоунищожение”. Така Славейков отрежда на твореца ролята на съзерцател. Сам той по психоемоционална нагласа е крайно съзерцателен, но само в поезията си, в живота – не. Пристрастна натура, Славейков винаги е бил в центъра на литературния кипеж в България. Обкръжен от приятели и врагове, остър, ироничен, нападателен и язвителен, категоричен и неотстъпчив, с мисъл и слово той води истинска битка за по-висок естетически вкус. Има един много хубав спомен на Мара Белчева – портрет на човека Пенчо Славейков: „Същински Йеремия, слязъл от потона на сикстинската капела. Пророк или народен трибун би станало от него – си мислех, като гледах рошавата му глава. Нещо говори, нещо цитира, повръща се, пак допълня, отбие се подир някой детайл, завърне се тъкмо, когато не чакаш. „ Емоционално експресивно слово разкъсва външната тежест и скованост, своеобразно борбен темперамент напира зад естетските уклони – такъв е останал в паметта на хората, които са го познавали, обичали или мразели – непримирим и търсещ, горд и неутолим. Последният вариант на поемата „Микел Анжело” извежда творчеството, независимо от същността и характера му, в смисъл на един човешки живот, на екзистенцията. Този естетически принцип коренно отделя Славейков от предшестващите го български поети. За Ботев поезията и публицистиката са оправдани дотолкова, доколкото служат на революцията. За Вазов творчеството изцяло е отдадено на народа – сам признава – не е изплакал в песни интимните болки на сърцето си, стиховете му винаги са били свързани с отечеството. Яворов, в писмо до Екатерина Найденова, въстава срещу съзерцателната позиция на твореца („ Само кипящият като буйно вино живот ражда опиваща като вино поезия”), но по-късно в редица творби потъва в метафизиката на символизма. Не че Яворов, Дебеля-нов, Лилиев, Ем. Попдимитров… приемат съзерца-нието като своя единствена и трайна естетическа позиция. В поезията им откриваме болезнено изстрадана реакция към действителността. Но като явление в литературата ни, и не толкова те, колкото теоретиците на символизма, приемат Славейков за свой учител. Привлича ги аристократичното му самосъзнание, съзерцателната, но и борбено нас-тъпателна дистанция от „фасулковците”, противопоставеността вечност – преходност и „гордий властен жад за идеал”. Пенчо Славейков разглежда проблема за позицията на одарйната личност в два аспекта: творец -народ и творец – вечност. И не е ли поемата „Микел Анжело” огледало за неговите лични философско-естетически открития, лутания, домогвания? С творчеството и житейските си изяви Славейков утвърждава единството творец-народ, но отваря широки хоризонти за конкретните му проявления. В понятието „вечност”, най-често метафизично абстрактно, Славейков издига и народната душа, разкрита обаче и в детайлизирано битиен план, колкото познат, толкова и неразгадан („Епиталамии”, „Коледари”…) — едно безвремие като символ на вечното. Така двата аспекта на проблема за позицията на твореца се сближават.

Advertisements

Read Full Post »

Read Full Post »