Feeds:
Публикации
Коментари

Архив за категорията 'ИВАН ВАЗОВ'

ТЕСТ ИВАН ВАЗОВ – ПРОЗА

ИВАН ВАЗОВ – ПРОЗА

ТЕСТ

1. Кое от произведенията НЕ се вписва в поредицата от Вазови творения съобразно мястото на създаване?

а)  „Под игото”

б)  „Чичовци”

в)  „Дядо Йоцо гледа”

г)  „Епопея на забравените”

2. За кого от героите на „Чичовци” се отнася следната портретна характеристика” … человече дребно, сивооко, с четиняста коса и мустаки, с исполински нос и голямо честолюбие”?

а)  Хаджи Смион

б)  Хаджи Атанасия

в)  Иванчо Йотата

г)  Мироновски

3. Свържете вещите с техните притежатели:

а)  калевра и кутия с емфие 1. беят
б)  качулка и флейта 2. Хаджи Смион
в)  бастун 3. Иван Селямсъзът
г)  огромна рунтава шапка, дълъг шаячен кожух, червен пояс 4. Мирончо

4. Как са пресъздадени измеренията на турското робство в повестта „Чичовци”?

а)  с конкретно-изобличителни сцени на намеса в личния живот на индивида и частично накърнени граждански права

б)  с картини на жестокост (беят пребива до смърт човек,минал въоръжен през българското градче)

в)  чрез изграденото през столетията мирно съвместно съществуване между двата етноса

г)  чрез изява на столетно наслояваните страх и омраза към поробителите

5. Милена Цанева пише: „Чичовци” е повест сякаш в два плана. Първият план, това е самият сюжет – дребни битови епизоди от един застоял живот, колоритни образи на българи, израсли под тежката сянка на робството. „Какъв не е вторият план на изображение?

а)  отражение на историческия дух на епохата

б)  проявление на несломимата жизненост на народа

в)  пародийно пренебрежение спрямо малкия човек

г)  сливане на значимото и дребнавото

6. Какво от ежедневието на чичовците НЕ е характерно за пародийното звучене на повестта „Чичовци”?

а)  смесване на битово и духовно извисеното

б)  единение между сериозно и смешно

в)  изравняване между величавото и тривиалното

г)  проявление на интерес към света и жизнелюбие

7. На кой ред са изброени само имена на герои, които Иван Вазов включва в повестта „Чичовци” и в романа „Под игото”?

а) поп Ставри, Мунчо, Хаджи Смион, Мичо Бейзадето

б) Иван Селямсъзът, дякон Викентий, госпожа Муратлийска, дядо Стоян

в) Марийка, Иванчо Йотата, Стайка, Петър Овчаров

г) господин Фратю, Донка, Дамянчо Григорът, пловдивския доктор

8. Героите в романа „Под игото” могат да бъдат обединени съобразно социалния си статус, възраст, отношение към националноосвободителното движение. На кой ред в една от двойките герои е нарушен принципът на обединение?

а) дядо Йеротей и дякон Викентий, Мердевенджиев и Пенчо Диамандиев, Топал Хасан и Емексиз Пехливан

б) Ганчо Попов и Ярослав Бързобегунек, дядо Манол и чорбаджи Марко,  Хаджи Ровоама и госпожа Серафима

в)  Иван Остенът и Спиридончето, господин Фратю и поп Димчо, Николай Недкович и Кандов

г)   Михалаки Алафрангата и Кирак Стефчов, бай Цанко и чичо Марин, кака Гинка и Лалка

9. За кого от героите от романа „Под игото” е валидна следната характеристика: „Обаятелна личност с ренесансово жизнелюбие и авантюристичен дух, умело съвместяващ предаността към делото и приятеля с бохемството.”?

а)  Ярослав Бързобегунек

б)  Бойчо Огнянов

в)  поп Ставри

г)  Соколов

10. В персонажната система на романа „Под игото” героите са разделени от повествователя на два лагера съобразно един принцип. Кой е той?

а)  образовани – неучени

б)  бедни, но честни – богати, но безнравствени

в)  отношение към освободителното дело: съпричастни – противници

г)  възрастов фактор

11. Как е пресъздаден битът в романа „Под игото”?

а) с превес на романтичната идеализация и преклонение пред отминалото време

б) с художествено убедително отражение на културната изостаналост и духовно стеснения кръгозор

в) с примамливото обаяние и недостатъците на патриархалното битие

г) сливат се сарказмът в изобличението на недъзите и възторжения славослов на отминалото

12. На кой ред са отбелязани обектът на художественото повествование в „Под игото” и гледната точка на субективния авторов поглед в романа?

а) маргинализирани личности – участник в подготовката на въстанието

б) героите в националноосвободителното движение – съдник на случилото се

в) битът в града и селото – ментор на етноса

г) ежедневието на народа в годините преди Освобождението – обикновения човек

13. При изображение на съдбовното историческо събитие – Априлската епопея в романа „Под игото”, към какво е насочен преди всичко интересът на повествователя?

а)  към документалната истинност на историческите факти

б)  интересува се от философското осмисляне на епохалното събитие

в)  към емоционално-психическа реакция на българското общество към въстанието

г)  заинтересуван е само от романтико-героичните прояви на смелите борци за национално освобождение

14. На кой ред вярно е отразена времевата последователност на събитията в живота на дядо Йоцо („Дядо Йоцо гледа”)?

а) среща с войника, среща с околийския началник, разказ на чорбаджи Мано, махане с шапка към влака

б) среща с околийския началник, среща с войника, махане с шапка към влака, разказ на чорбаджи Мано

в) среща с околийския началник, среща с войника, разказ на чорбаджи Мано, махане с шапка към влака

г) разказ на чорбаджи Мано, среща с околийския началник,среща с войника,махане с шапка към влака

15. Какъв изглежда дядо Йоцо, герой от разказа „Дядо Йоцо гледа”, във възприятията на хората, които него познават, след построяването на железницата?

а)  сляп старец

б)  възрастен човек

в)  обикновен дядо

г)  луд човек

16. Кое от противопоставянията НЕ е характерно за образа на дядо Йоцо („Дядо Йоцо гледа”)?

а) в началото на разказа метафорично умира – в края на разказа физически умира

б) част е от света на живите (в биологичен план) – част е от света на мъртвите (лишен е от сетивно възприятие)

в) принадлежи на „своето” чрез участието в исторически формирана съобщност – принадлежи на „чуждото” чрез невъзможността за пряко участие в живота на общността

г) през цялото време, фиксирано в разказа, живее с мисълта за българското – лишеността от зрение го потапя постоянно в апатия на животуването

17. Каква е основната последица от ослепяването в живота на дядо Йоцо съгласно идейното внушение на разказа”Дядо Йоцо гледа”?

а)  възрастният човек е принуден да зависи от грижите на близките си

б)  дядо Йоцо е освободен от тегобите на всекидневния труд

в)  потребностите на бита са изместени от друга гледна точка

г)  дядо Йоцо не може да види знаците на идващото ново време

18. Как е интерпретирана темата за слепотата в разказа „Дядо Йоцо гледа” извън контекста на сетивното познание?

а)  като невъзможност за осезаемо възприятие на действителността

б)  като морална категория, която разграничава хората

в)  като преминаване в друг свят – на тъмнината

г)  като част от изпитанията на делника

ОТГОВОРИ:

1. а)

2. в)

3. а) – 2,  б)- 4,  в) – 1,  г) – 3;

4. г)

5. в)

6. г)

7. а)

8. а)

9. г)

10. в)

11. в)

12. г)

13. в)

14. г)

15. г)

16. г)

17. в)

18. б)

Прочетете пълния пост »

ТЕСТ ИВАН ВАЗОВ – ПОЕЗИЯ

ИВАН ВАЗОВ - ПОЕЗИЯ

ТЕСТ 

1. Посочете в кои стихосбирки са публикувани следните произведения на Иван Вазов:

а ) „Българският език” 1. „Поля и гори”
б ) „При Рилския манастир” 2. „Звукове”
в ) „Елате ни вижте” 3. „Скитнишки песни”
г ) цикълът „Епопея на забравените” 4. „Поеми”

2. Коя е най-важната качествена характеристика на езика, отбелязана в началото на стихотворението „Българският език”? 

а )  родният език излъчва сила и примамлива красота;

б )  родният език е свещен

в )  българският език притежава тайнството на съзидание

г )  българският език носи паметта на народа 

3. Посочете на кой ред подредбата на стихотворенията отразява последователността на темите: природа, отечество, потребност от социална справедливост, език: 

а ) “Българският език”, „Отечество любезно, как хубаво си ти!” „При Рилския манастир”, „Елате ни вижте!”

б) „Отечество любезно, как хубаво си ти!”, „При Рилския манастир”, „Българският език”, „Елате ни вижте!”

в) „При Рилския манастир” , „Отечество любезно,как хубаво си ти!” , „Елате ни вижте”; „Българският език”

г) „При Рилския манастир “, „Българският език” „Отечество любезно,как хубаво си ти!”,”Елате ни вижте!”

4. Какво изразяват заглавията на стихотворенията”Българския език” и „При Рилския манастир”?

а)  идеята на стихотворенията

б)  темата на стихотворенията

в)  темата и идеята на стихотворенията

г)  лирически мотив в стихотворенията

5. Кои са характерните особености в изграждането на композицията съответно на стихотворенията „Отечество любезно, как хубаво си ти!” и „При Рилския манастир”? 

а)  употреба на мозаечно-фрагментарния принцип при упоменаване на различни образи – контраст между експозиционната част и финала

б)  косвено заявена полемика – диалог

в) тъждествени синтактични конструкции на всички строфи – възходяща градации и патетични въпроси

г)  реторичен въпрос – рефрен.

6. Какво НЕ е характерно за образа на Левски, отразен в едноименното произведение на Иван Вазов?

а)  универсален характер имат посланията на неговата саможертва

б)  в образа му са пресъздадени извисената духовност и нравствено съвършенство

в)  той е персонификация на бореца за свобода от Априлската епопея

г)  в словото на Апостола са отразени първоначалата на християнската религия

7. Kое противопоставяне НЕ е смислово значимо за внушенията на стихотворението”Паисий”?

а)  светлина – мрак;

б)  памет – забвение;

в)  скромност – прослава;

г)  греховност – святост. 

8. В кое стихотворение от „Епопея на забравените” е пресъздадена централната идея в българската национална идеология за бъдещето на народа – „че голям е той бил и пак ще да стане…”?

а)  „Паисий”

б)  „Кочо”

в)  „Опълченците на Шипка”

г)  „Левски”

9. Как е осмислено „своето” в „Епопея на забравените”? Посочете най-точния отговор:

а) сравнението между „своето” и  чуждото”, използването на образи от световна та история и паралели с чужди модели подсказва омаловажаването на „своето”

б) съпоставката между „нашето” и „чуждото”се прави само за да се изтъкнат върховите моменти в българската история

в) в образа на българското са включени не само качества и постижения, които надмогват световните образци, но и прояви със срамен характер

г) с конкретни исторически факти се цели апотеозът на „своето” да осъществи основната задача на „Епопеята” – да строши „на клеветата(…)зъбът”

10. В „Епопея на забравените” присъстват различни проявления на героизма. Свържете имената на произведенията с начина, по който героите са избрали да защитят делото на своя живот:

а) масова саможертва в името на свободата на народа 1. „Кочо”
б) „тих героизъм”  2. „Левски”
в) доброволен избор на смъртта пред жестокостта на победителя 3. „Опълченците на Шипка”
г) индивидуален подвиг. 4. „Паисий”

11. Какво разкрива лирическото встъпление на одата „Опълченците на Шипка”?

а)  преклонение пред чутовния подвиг на опълченците

б)  описателно е представена значимостта на събитие, доказало победата на българския дух

в)  мъчително възпоминание за болезнените факти от миналото

г)  противопоставяне на тъмни и светли моменти в българската история

12. Композицията на кои стихотворения от „Епопея на забравените” съответства на схемите:

1. мото, встъпителна част, монолог на героя, заключителна част 2. лирически увод, средищна част, епилог

а) 1. „Левски”                                      2. „Опълченците на Шипка”

б) 1. „Паисий”                                     2. „Кочо”

в) 1. „Паисий”                                     2. „Опълченците на Шипка”

г) 1. „Кочо”                                         2. „Левски”

13. Свържете цитатите с имената на произведенията, от които са взети:

а)Епопея тъмна, непозната нам,епопея пълна с геройство и срам. 1. „Левски”  
б)И семето чудно падаше в сърцатаи бързо растеше за жътва богата. 2.”Опълченците на Шипка”
в)…и фърляше тайно през мрака тогазнай- първата искра в народната свяст. 3.”Кочо” 
г)България цяла сега нази гледатози връх висок е , тя ще го съзре. 4. „Паисий”

14. В кои стихотворения са пресъздадени мотивите за обединението на народа около национално значима цел и за разпадане на единството на общността?

а) „Левски” – „Елате ни вижте!”

б) „Българският език” – „При Рилския манастир”

в) „Паисий” – „Линее нашто поколение”

г) „Опълченците на Шипка” – „Кочо”

15. Кой елемент е общ за стихотворенията „Линее нашто поколение” и „Елате ни вижте!”?

а)  измеренията на битово-материалната мизерия

б)  жанровата характеристика на произведенията

в)  молитвеното слово, изпълнено с надежда

г)  пречупената воля и дух на хората

16. Кой е основният проблем в стихотворението „Линее нашто поколение”?

а)  горчивата констатация за краха на социалните надежди

б)  наситените с песимизъм очаквания за бъдното

в)  драматичните размисли за отсъствието на обществено значим идеал

г)  резигнацията от трайно наложените нови кумири в социума

17. Определете какви изразни средства са използвани в стиховете :

а) Поличби ли божи записвате там?Слова ли духовни измисляше сам … 1. хипербола
б) …и – нищожна,тъмна,без крепост,без мощи със голи ръце, и без никой вожд … 2.анафора
в) И стените стари разлюляха с звук … 3.синтактичен паралелизъм
г )Той беше готовсто пъти да умре на кръста Христов … 4.синекдоха

 

18. Кое от произведенията е излишно в поредицата, заради жанровата си определеност?

а) „Българският език”

б) „Левски”

в) „Опълченците на Шипка”

г) „Линее нашто поколение”

19. В поезията на Иван Вазов отношението между природа и родина може да бъде определено с термина:

а)  апосиопеза

б)  хронотоп

в)  плеоназъм

г)  синекдоха

 

 

 

 

 

 

 

ОТГОВОРИ:

1. а) – 1,   б) – 2,   в) – 3,   г) – 4;

2. б);

3.в);

4. б);

5. г);

6. в);

7. г);

8. а);

9. в);

10. а) – 3,    б)  4,    в) – 1,    г) – 2;

11. г);

12. в);

13. а) – 3,   б) – 1,   в) – 4,   г) – 2;

14. а);

15. г);

16. в);

17. а) – 3,    б) – 2,    в) – 4,    г) – 1;

18. г);

19. г)

Прочетете пълния пост »

„Чичовци“ Вазов

ИВАН ВАЗОВ – „ЧИЧОВЦИ“

ХУДОЖЕСТВЕНА „ГАЛЕРИЯ” ОТ „ТИПОВЕ И НРАВИ БЪЛГАРСКИ” ВЪВ ВРЕМЕ НА ОСВОБОДИТЕЛНИ БОРБИ

Неприкрита носталгия и топло родолюбиво чувство създава неповторимата българска атмосфера в изключителната по своята художествена пластичност „галерия от типове и нрави български в турско време” на повестта „Чичовци” от Иван Вазов. Миналото оживява и авторът потъва в свят, колкото колоритен и смешен, толкова и абсурден в битовата си изолираност от света. Годината е 1868 – време на тайни помисли за свобода и явни, открито заявени бунтовни пориви. Мястото на действие е Сопот – родният град на Вазов. В Балкана бродят четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър. Свободолюбивият дух на епохата изпълва с радостно оживление душите на Базовите съграждани – главни действащи лица в повестта „Чичовци”. Те са озарени от надежда. Спорят по „възточний въпрос” и чакат свободата. Не могат да воюват за нея, но с особен трепет я очакват. Всеки носи в себе си усещането за настъпващ празник. Такава е атмосферата и в черковния храм, събрал за утринна неделна литургия пъстрото общес-тво на „чичовците” в първа глава на повестта: „Утринното лятно слънце изскокна високо над Стара планина. Потоци от зари минуваха през търкалястите решетчени прозорци на черквата. Храмът беше пълен с богомолци, над които се вееха облаци дим от кандилницата на поп Ставря… Хаджи Атанасия… допяваше новото „достойно есть”, глас пети. Звънливи гласове на ученици… държаха обикновеното исо… първенците … умилително слушаха… и приглашаха тихичко.”
Атмосферата е празнична. Настроението – ведро и приповдигнато. Радостно оживление изпълва пространството на храма. Чуват се иронични подмятания и хапливи забележки: „ – Виж тоя дрът пинтия – вариклечко, за две пари свещи запали, а митани до земята прави, митаните са без пари…” Погледите се срещат, разбират се, лицата грейват от светлина, разцъфват усмивки. Обществото на малкия подбалкански градец е обхванато от празничната еуфория на очаквано щастие. Оживлението е всеобщо, а радостта – споделена. Вазов пластично извайва картината на своя възкръснал спомен. Изплувал от миналото, той става жив и реален. Сред събраните в черквата сякаш е и самият автор. Попаднал в атмосферата на чисто български бит и взаимоотношения, познати от детството и юношеството в родния Сопот, Вазов става част от шумното множество. Накъдето и да обърне поглед, той вижда познати лица. Тук са Хаджи Димо, чорбаджи Петракия, Котю Джамбазът, но и достопочтените калугерици – госпожа Нимфидора, Евдокия и Соломония, защото действието вече е пренесено в друга среда и се развива в женския метох. Бързо се сменят художествените пространства. От метоха цялото пъстро „общество” на „чичовците” се отправя към женското училище. Вазов не бърза да извести събитието, избрано за художествена завръзка на повествователното действие. В една от стаите общинските първенци заседават: „Скоро из целия град се разчу, че избрали епитропите и между тях Варлаам Копринарката и Ивана Селямсъзът. Тая новина причини голямо учудване, защото всичкият свят знаеше, че те не можеха да се видят по причина на една стара разпра за капчук, завещана от бащите им.”
Главните действащи лица – Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът, са носители на конфликтния сблъсък между два типа български нрави. Основно място на действието става Джаковото кафене или както казва Вазов – „малкия парламент” на чичовското общество. То е основателно развълнувано не само от „възточния въпрос” и очакваната с нетърпение от тях битка между турци и московци, но и от странния обрат в избора на епитропи.
Душите на Вазовите „ чичовци” еднакво се вълнуват от историческия „полъх” на времето, достигнал до тях като тайно съзаклятие за бунт, както и от дребните битови недоразумения във всекидневието на градеца. Тази странна „среща” на контрастите, пресечна точка на високото и ниското в художественото изображение на образите, ражда смеха и добронамерената ирония на автора. Вазов осмива героите си, отрича ги с ироничен присмех заради дребнавостта на човешките им нрави с цялата сила на родолюбивото си чувство към тях. Те са част от общата „картина” на „българското време” в последното десетилетие на робството (1868-1878 г.), вписани в нея с портрет-ния щрих на типовите характеристики на българския си нрав. Вазов още с жанровото определение на художествените си намерения: „галерия от типове и нрави български”, поставя акцент върху портретното представяне на героите си. За всеки тип български нрав, въплътен в колоритните образи на „чичовците”, авторът извайва индивидуална портретна рамка. За двама от „най-видните” представители на чичовския нрав Вазов пише: „Нямаше нищо по-добродушно от физиономията на Хаджи Смиона. Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мършавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат.”; „Иванчо Йотата не е нещо, а человече дребно, сивооко, с четиняста коса и мустаци, с исполински нос и с голямо честолюбие.” Пряката портретна характеристика детерминира, отделя образите един от друг, прави ги независими и проявяващи типичното и същностното, което носят. Същевременно те стават близки, свързани помежду си с българската си принадлежност към време и епоха с високи националноосвободителни цели.
„Чичовците” са в пряк досег с дребното и незначителното в живота, а големият исторически прелом наличната си и общобългарска съдба, който очакват, е някак далеч от тях. И те го приемат като събитие с разтърсваща сила, което ще дойде отвън. Чакат го с любопитство, дори с нетърпение, и се радват, че ще бъдат свидетели на сбъдналата се многовековна мечта на българина. „Чичовците” са наблюдатели на националния ос-вободителен копнеж, „отстрани” – дистанцирано Коментират историческата динамика на времето, в което живеят, но винаги остават в битовата, тясна „рамка” на своя живот. Те са „затворени” в житейското дребнотемие на всекидневието. Не изпитват желание да участват в големите исторически събития на епохата, но с удоволствие ги следят, изказват пристрастни мнения и честолюбиво отстояват позиции.
Политическите „прения” в Джаковото кафене са доказателство за тяхната „активна” роля на наблюдатели и коментатори на времето, като всеки от „чичовците” има самочувствието на най-добър познавач на скритите намерения на Великите сили по отношение на „възточний въпрос”. Тази политическа претенция ги прави смешни и пародирани „типове на български нрави в турско време”. Техните образи са действително само портретни щрихи към „картината” на българското време на освободителни борби, в което извисяват ръст като духовно присъствие апостолите на българската свобода. „Чичовците” са в пародиен контраст с високите измерения на националния дух. Живеят затворено, ограничено. Неслучайно всяка от повествователните глави „рамкира” късове от битова житейска събитийност.
Незначителни случки от живота в малкия подбалкански градец вълнуват Вазовите герои. С лекота прекъсват разгорещените политически спорове, за да проследят с нескрито любопитство минаващите край Джаковото кафене новоизбрани епитропи: „и всичките се навалиха на прозорците, за да гледат. Селямсъзът наистина се зададе отгоре с риба в ръка, но срещна Неча Вайчинчин и запря, за да му каже нещо… и не ви-дя… Варлаама Копринарката, който отиваше тичешком – за да го изпсува.”
Всички са искрено развълнувани от новата „обществена” посока в развитието на отношенията между вечно враждуващите съседи. Те обаче си остават същите, обсебени от битовата свада за капчук, завещана им от бащите и превърнала се от години сякаш в битка за родова „чест” на Копринарката и Селямсъзът. Това е събитието, което внася оживление в монотонния ритъм на скучното им и до болка познато ежедневие. Техният битов конфликт забавлява всички, весели чичовското общество.
Новоизбраните епитропи участват 8 повествователното действие не с новата си обществена функция – училищни настоятели, а с нелепото си поведение на враждуващи съседи. Водещ е битовият конфликт, а не сблъсъкът на идеи и личностни позиции. Проявява се не характерът, а човешкият нрав, който е „рамкиран” от битовата ограни-чена среда. Дори първоизточникът на нестихващата от години свада е забравен. Спорът няма цел. Двамата опоненти се стремят към временно превъзходство в поредната всекидневна битка, която нямат намерение да прекратяват. Тя е част от живота им, тони-зира ги по особен начин, макар да прилича на наивна и по детски смешна игра. Те се чувстват значими в дребнавостта на поведението си, което не осъзнават, че е нелепо и жалко. Портретните характеристики на техния нрав са израз на ниските пародирани стойности на характерите им: „Варлаам Копринарката не беше ш/са/с развратен човек; той говееше в сряда и в петък, носеше шарени чорапи, … рано си лягаше и ставаше, … не пиеше ни вино, ни тютюн, беше левичар, в черква ходеше редовно, в кафене – рядко…”; „Селямсъзът… цъфтеше от здраве и сила,… не пропущаше случай да се покаже пред младите булки, кой знае защо, по-стар… Селямсъзът обичаше шума, веселбите и песните.” Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът са типове на български нрав, а не художествени образи – носители на български национален характер. Те са част от „картината” на българското самосъзнание, но показват една друга, непозната и пародирана страна в неговата изява. Вазов не скрива отрицателното в „нрава български”, но е снизходителен В критиката си. Смехът му е искрен и добронамерен към тези „затворени” в домашно битовите си представи за хода на бремето представители на българското общество, които не подозират, че светът е по-различен и функционира с други стойности извън техния бит.
За Тарильомът и Селямсъзът животът има смисъл чрез свадата за капчука. Иванчо Йотата се бори страстно за „правописанието” и най-вече да не бъде изхвърлена „йотата” – тази „красота на граматиката”. Хаджи Смион живее със спомените си от пребиваването в Молдовата през 1848-о лето, т. е. две десетилетия преди художественото време на действието в повестта (1868 г.). „Чичовците” се вълнуват много повече от случилото се в миналото, отколкото в настоящето. Черковнославянските езикови реформи, за които пледира Иванчо Йотата, също са „кул-турно” наследство от миналото, а самото датиране (1848 г.) на най-светлия период в живота на Хаджи Смион ясно говори, че за героя преживяното някога е по-стойностно и скъпо от случващото се днес. Но има и твърде пристрастни сред посетителите на Джаковото кафене, макар и по чичовски, към актуалните проблеми на времето. Такива са Мирончо и бай Мичо Бейзадето. Макар и до известна степен различни от останалите Вазови герои, те също не правят изключение от общия групов „портрет” на чичовския български нрав. Техният критерий за съвременност е формиран от миналото и наследената религиозна вяра от предците в библейски чудеса и пророчества. Мичо Бейзадето тълкува Библията в контекста на националната идея за свобода, като е твърдо убеден в неминуемата намеса на „руски генерали”: „ – Помни ми думата, Мирончо, че на тия хъшове, що са сега в Балкана, войводите им са все руски генерали. Ти недей слуша вестниците… Две и две четири: това е руска работа, сиреч възточний въпрос… сега се повдига. Пророчеството не лъже… „Десятая индикта… и возстанет бран силная от севера… и будут кръвопролития, и пламен, и бедствия великия по всей земле… Горе тебе, о дъщер вавилонская” – това е за Цариград, а бран силная – Русия – забележи бай Мичо Бейзадето с важен тон и стана.”
Свободата вълнува „чичовците”. Те я чакат, макар и да се страхуват да говорят открито за нея. Тя е тяхна тайна, тяхно вътрешно бълнуващо преживяване. Несъзнателно разкриват реалната си дистанцираност от революционните пориви на времето. Те са обсебени от магията на свободата, но са зависими от несвободата на нрава си в „турско време”. Свободата е красива и страшна за тях. Не могат да говорят открито за нея. Назовават я с френската дума, защото чуждият лексикален вариант изразява както естествения страх на поробения от векове българин, така и невъзможността на „чичовците” да се изравнят по духовна извисеност с най-достойните примери на българско присъствие в националноосвободителната динамика на времето. „Въздухът трепери”, когато г-н Фратю произнася реч за българската свобода, но още по-силно затреперват „чичовците” при вида на появилото се заптие: „Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев!…
- Да Живей България! – извива възторжено учител Гатю.
- Даскале, хай на конака с мене. Вика те беят! – каза някой груб глас по турски. Всички с ужас се отстраниха пред заптието, което се промъкна между тях.”
„Чичовците”, макар и докоснати от общите освободителни настроения на епохата, остават затворени в своя малък свят. Той е битово определен, но чужд на националния исторически ход на времето. Те остават в пространствените измерения на своята битова изолация, която ги принизява като човешки присъствия. А тази страна от портретната характеристика на българския им нрав Вазов превръща в основно художествено средство за пародиране на „галерията” от „типове и нрави български в турско време”.
В края на повестта всички герои са събрани в Джаковото кафене. Коментират събитията, отново тайно очакват свободата, но и не забравят, че всеки момент може да влезе онбашият: „.,. и всред общия вик и глъчка… вратата се отвори и онбашият влезна и седна. Всичките мигом се спотаиха. Като сториха темане на турчина… Хаджи Смион… погледна ласкаво онбашият.”

ИВАН ВАЗОВ – „ЧИЧОВЦИ“

ВАЗОВИТЕ „ЧИЧОВЦИ“

Милена Цанева

Вазовите „Чичовци“ – един отдавна изчезнал свят на примитивна идиличност и наивни стремежи. Свят, в който заглъхва последният ек от големите събития на една отминала епоха…

Тук модата на малакофа е пристигнала с 15 години закъснение, а името на Бонапарт след 45-годишно странствуване е станало известно първоначално под формата Гунанарти. По времето, когато Европа познава вече Балзак и Толстой, тук още проливат сълзи над „Многострадална Геновева“ и „Александрията“. За да прогърмят в патриотичната песен „Поискал гордий Никифор“, звуците на Марсилезата са пътували цели 72 години.. .

Някъде в Балкана лекува раните си четата на Филип Тотю. Ботев скоро ще напише „На прощаване“. Но тук героите са погълнати от епичната разпра за един капчук и съчиняват един срещу друг „сатири“. Обект на повестта е станало най-незначителното, което може да ни предложи предосвобожденската действителност, онова, пред което историята презрително затваря своите страници.

Но нашите деди не са били само герои и хайдути и нашето минало не е само Велчовата завера и Панагюрското знаме. От дребните факти на един дребен живот авторът успява да създаде атмосфера, която своеобразно уплътнява и разширява нашите представи за предосвобожденската епоха. Неговото творчество пресъздава тази епоха в цялата й широта, във всичките й измерения – и с героичната й романтика и патриотичен подем, и с делничната незначителност на нейния изостанал бит. Непринуден в своите артистични превъплъщения, Вазов се движи свободно в широкия диапазон между патоса и смеха – след „Епопея на забравените“ и „Немили-недраги“ написва ,,Чичовци“. Едно произведение, непретенциозно и дори елементарно на пръв поглед и все пак достатъчно богато естетически, за да буди у читателя различни чувства и тълкувания.

Преди известно време Сатиричният театър се опита да изтълкува тази повест като сатира. И с това почти унищожи своеобразната й прелест.
Сатира срещу „чичовците“! Гневно заклеймяване на злополучния „списател“ Иванчо Йотата и злъчно разобличаване на добродушния хамелеон Хаджи Смион. Не, мисля, че Вазов по-добре от някои наши съвременници знаеше да цени силата на сатиричното слово. Не за да бичува със закъсняла дата пороците на една отминала епоха, се връща той към спомените за родния град. По времето, когато пише своята повест, неговата съвременност му предлага толкова обекти за сатира, че смешно би било да ги търси в миналото. Това е 1884/85 година. Времето на превития гръбнак и „преклонената главичка“, на ловкия паяк-дипломат, на лъжепатриота, който в името на народа трупа имоти. Пред тези нови герои, навлезли вече в творчеството на Вазов, колко детски чисти изглеждат наивните чичовци, колко невинно започва да ти се струва и безкористното хамелеонство на Хаджията, и писателската мания на честолюбивия Иванчо. Пък дори и онова, което наистина не е чак толкова невинно, е вече едно надживяно минало, а гневът на сатирата предизвиква преди всичко тържествуващото зло, с жизнерадостния, ведър смях на „Чичовци“ Вазов, струва ми се, именно си почива от тържествуващото зло на съвременността.
„Смехът от време на време ми е необходим. Той принадлежи към моята хигиена – тъкмо в моменти, когато се чувствувам най-угнетен. Иначе се задишам“ – признава поетът в един разговор с проф. Шишманов и мисля, че това признание напълно може да се отнесе и към случая с „Чичовци“. В годините, за които става дума, поетичните преживявания на автора са помрачени от сянката на едно горчиво разочарование. Разочарованието от опошлената свобода. В душата му звучи отчаяният вопъл от „Немили-недраги“: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин? . . .“ Угнетен от настоящето, той търси опора във величавите спомени на миналото; за да избегне бездните на отчаянието, се издига по върховете на патоса. Творчеството му от това време е едно непрекъснато изправяне на две епохи една срещу друга, едно непрестанно титаническо напрежение. И със здравия инстинкт на здравата уравновесена личност тъкмо от това напрежение си почива той в работи като „Хаджи Ахил“ и „Чичовци“, където отново се докосва до оная първична свежа жизненост, с която го бе закърмила неговата простичка, но жизнерадостна родна среда.

Това, разбира се, в никакъв случай не означава, че „Чичовци“ е просто един отдих на писателя от сериозното творчество. За авторския му облик това произведение е не по-малко сериозно от другите. Нещо повече, то безспорно се нарежда между най-представителните му творби. Защото какво би бил Вазов без обкръжението на сопотския микрокосмос, слял се завинаги с неговия писателски образ? А за българската литература „Чичовци“ заедно с „Хаджи Ахил“ бяха първото навлизане в завладяващата атмосфера на този колоритен, неповторимо български свят. Тази повест е органически израз на жизнения опит на белетриста от решаващите години на неговото детство. И тя бе необходима крачка в неговия творчески развой. Ние не бихме могли да си представим Вазов без „Под игото“. А за да стигне до него, авторът на „Епопея на забравените“ трябваше да мине през „Чичовци“. Разбира се, непосреден и спонтанен като художник, той не съзнава, че вече всъщност прави етюди за бъдещия голям замисъл – той просто ни разказва за света на своето детство, разказва ни, смеейки се. И в този смях е и неговата трезвост на реалист, чужд на сантименталната идеализация, и неговата снизходителност към тези, които така сполучливо нарече „чичовци“.
„Чичовци“ – това безспорно значи прости, изостанали хора, но това означава и наши роднини, наши близки. Вазов се подиграва с тяхното невежество, с тяхната страхливост, с дребните мащаби на техния дребен живот. Но в смеха му няма студенината на отчуждението, в него звучат и топлите нотки на снизхождение и близост. Смеейки се, той все пак прощава на петстотингодишния роб това, че страхливо прави път на онбашията и ограден с китайски стени от световното културно развитие, не съвсем на място употребява името на Волтер. Та той всъщност обича своите „чичовци“, обича ги не защото са кой знае колко добри, а просто тъй – защото не са и чак толкова лоши, защото техните пороци имат своето историческо обяснение и преди всичко, защото са част от българското, защото са родната среда на неговото детство – изостанала, примитивна и все пак симпатична с непохабената си жизненост, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви.

Разбира се, това малко, затворено общество е също така част от обществената панорама на епохата с нейните противоречия и конфликти – тук се мяркат различни образи с различна обществена и човешка характеристика и авторът отдава всекиму заслуженото. Без да напуща добродушно-веселия тон на хумористичното повествование, той нахвърля и цяла редица портрети с определено сатирично съдържание. Да си спомним репликите на хаджиите сред празничното богослужение и особено тежкия чорбаджийски „сенат“, свикан да съди Варлаам Копринарката. Но не тези бегло щрихирани портрети са в центъра на повестта, както и в самата действителност не те са давали общия облик на нашите малки търговско-занаятчийски градчета от епохата на Възраждането. „Чичовци“ не е повест за затлъстелия Койчо чорбаджи, който се хвали, че не можел да яде сладко, ако не помирише „конашката хава“, нито за суетния Фратю чорбаджи, чието леточисление започва от посещението на филибелишкия паша. Това е повест за Варлаам Копринарката с вечно изцапаните от индийско синило ръце, за Иван Селямсъзът, който и на 60 години сам копае лозето си и гюла, за фанатичния русофил чорбаджи Мичо Бейзадето, за гръмогласния весел поп Ставри, който на големи празници докарва четенето на евангелието към мотива на „Съня съм сънувала, мале ма“. . .
Варлаам Копринарката е гайтанджия, Иван Селямсъзът се препитава от лозето и гюловата си градина, Иванчо Йотата е бакалин, а дядо поп Ставри, преди да стане поп, е бил семерджия, после тюфекчия. Прототип на чорбаджи Мичо е основателят на първата стъкларска фабрика в Сопот, а на Мирончо – Вазовият вуйчо Георги, учител, после търговец във Влашко.[1]

В Молдова се е подвизавал някога и симпатичният Хаджи Смион, който, ако се съди по заявлението му пред Мирончо, след това, изглежда, е прехвърлил-всички житейски грижи върху плещите на жена си. Авторът се движи в кръга на заможните средни слоеве от населението – здрави и жизнени, достатъчно замогнали се, за да могат да живеят добре дори и под тежкото бреме на робството, добили вече известно самочувствие на хора с „положение“ в обществото, но не загубили още способността си да отекват по своему на възрожденския просветителски и патриотичен патос.

Битът, нравите и настроенията на тия именно слоеве, които дават общата характеристика на живота в малкото подбалканско градче и които тук представляват за автора и въобще българския народ, оформят темата на Вазовата творба.

Това е всъщност повест без определен главен герой. Защото фактически тук основен герой е цялото това пъстро и жизнерадостно общество, което е избрал за свой художествен обект авторът. „Галерия от типове и нрави български в турско време“ – така непретенциозно е определил жанра на „Чичовци“ самият Вазов. Но неговото съзряло вече белетристично майсторство е превърнало тази „галерия от типове и нрави“ във вътрешно единно произведение, зад чиято външна непретенциозност се крие една всъщност твърде стройна композиция.

Централната интрига, върху която е основана повестта, враждата между двамата съседи Иван Селямсъзът и Варлаам Копринарката, изниква естествено от цялата битова атмосфера, изпълнена с дребнави интереси, без голям духовен и обществен живот. На пръв поглед това е един нов вариант на конфликта от „Митрофан и Дормидолски“. Но само на пръв поглед. Защото, докато в първата Вазова повест композицията е основана изцяло върху този конфликт, тук той е само една тънка ръководна нишка, която съвсем не обхваща цялото идейно-тематично богатство на произведението.
В сюжетната линия на „Митрофан и Дормидолски“ ясно се чувствува влиянието на Гогол („Повесть о том как поссорился Иван Иванович с Иваном Никифоровичем“ и особено „Ревизор“) – нещо напълно обяснимо за току-що начеващия белетрист, който има зад гърба си само непретенциозните спомени „Неотдавна“. Оттогава са изминали не повече от три години, но за тези три години Вазов е написал вече „Немили-недраги“ и „Хаджи Ахил“, където, освободен от чужди влияния, търси своя самобитен облик на белетрист в една свободна, основана върху отделни епизоди композиция и прекия очерк-портрет. В това отношение „Чичовци“ е нова крачка напред. Тук авторът съчетава очерка-портрет, свободата на мемоара и стройната постройка на повест с централна интрига. Идеята за тази интрига е дошла може би по инерция от „Митрофан и Дормидолски“, но дълбоко жизнените извори на творбата са я изпълнили с ново съдържание. Подчертаната самобитност на сюжета отхвърля всяка мисъл за повторна реминисценция от „Повесть о том как поссорился Иван Иванович с Иваном Никифоровичем“. Вазов не е имало нужда да ходи толкова далеч, за да се запознае с тези характерни провинциални вражди, възникващи по най-незначителен повод и предаващи се понякога от поколение на поколение. В биографията на сопотския чорбаджия Хаджи Гьока Павлов намерих забавен пасаж. Жестоко оскърбен от това, че Вазов го е използувал за прототип на твърде несимпатичния Хаджи Гъчо Шамурът от „Нова земя“, някогашният Вазов съсед по своему обяснява нещата: „Абе остави се: за един ваджишки дувар се разправяхме едно време няколко години с баща му в Сопот, та и синът Иван не е забравил още тоя проклет дувар и разправиите по него.“ „А, такава ли била работата! Аз си припомнувам сега тия ваши разправии едно време в Сопот“ – съгласява се сопотненецът „г. К“. Това обяснение на разсърдения хаджия ни отвежда направо в атмосферата на „Чичовци“, атмосферата на оня застоял и издребнял живот, при който една разправия за дувар или за капчук може да раздвижи цялото общество на градеца.

Новото бурно разгаряне на една такава стара вражда става за Вазов този удобен композиционен похват, който му дава възможност да ни потопи веднага в търсената атмосфера. Една хумористична завръзка дава първоначален тласък за действията на героите от централната интрига. Но авторът не прави от тези действия основна линия на композицията. За него те са само отправна позиция, от която той тръгва в началото и към която се връща в края, само своеобразна рамка за портретите и битовите картини. На споровете в кафенето ,празничната разходка на неговите постоянни посетители и трагикомичните приключения на Хаджи Смион и Иванчо Йотата са отделени несравнено повече страници, отколкото на самата разправия между двамата съседи. Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът не са главни герои, както би могло да се помисли в началото. Явно е, че авторът се интересува не толкова от техните отношения, колкото от реакцията на обществото на събитията, взели първоначален тласък от тяхната вражда. В общата постройка на произведението битката между „двете батареи“ изглежда по-скоро един епизод. Повестта започва и свършва с кафенето, неин сюжетен стожер са също така сцени от кафенето и злополучната празнична разходка, а тъкмо там враждуващите съседи въобще не се появяват. Както вече казахме, тук основен герой е цялото характеризиращо градеца общество, въплътено в една поредица от удивително живи, и пластични образи, коренно различни един от друг и все пак здраво свързани в определена общност със специфична характеристика. И на действията на този колективен герой е подчинена композиционната схема на повестта. Затова пространните отклонения за такива съвсем далечни на централната интрига лица като чорбаджи Мичо Бейзадето, поп Ставри, подидаскал Мироновски или Мирончо са също така художествено оправдани, както и страниците, посветени на Селямсъзът и Копринарката. Още повече че тези отклонения са твърде умело и симетрично разположени между основните „масови“ сцени.

Впрочем прави впечатление, че с двама от героите авторът се занимава особено често. Но това не са новоизбраните училищни епитропи, а двамата вечни противници от компанията в кафенето – Хаджи Смион и Иванчо Йотата. Техните действия той следи като че ли с най-голямо желание. Те се налагат особено трайно и в художественото възприятие на читателя. Навярно, защото са най-яркото въплъщение на „чичовщината“, оригинална художествена находка, най-точно осъществила хумористичния замисъл на повестта.
Държейки в своя художествен фокус изобщо бита, нравите и настроенията на определени обществени слоеве, авторът откроява релефно ту една, ту друга фигура и рисува отделни епизоди, внушавайки чувството, че всички те, в това число и централната интрига, са само характерни мигове от общия поток на живота, който е негов художествен обект. Това, което се случва сега, е можело да се случи и вчера, може да се случи и утре. Авторът се интересува не от извънредното и неповторимото, а тъкмо от това, което се повтаря в живота на героите. Действието на „Чичовци“ обхваща непълни три дни, но в тези три дни се оглеждат десетилетия…
Вазов непрекъснато напластява към сюжета и минали събития и случки. Както самата фабула на повестта далеч не изчерпва нейното идейно-емоционално съдържание, така и краткото време на фабулното действие съвсем не обема границите на рисувания период. Защото Вазов всъщност рисува цял един период от нашето минало – твърде точно определен чрез атмосферата и духа на рисувания живот, чрез характерите и психиката на героите, чрез техните настроения, чувства и мисли. Дори и да не се споменаваше четата на Филип Тотю,която ни отпраща към 1867 г., ние пак бихме разбрали, че действието става някъде през това десетилетие. Десетилетие на относително затишие пред идещата революционна буря, чиито далечни навеи в настроенията на хората се крият под спокойната повърхност на едно сякаш задрямало в своята неподвижност всекидневие. „Чичовци“ е повест, от една страна, за тежките наслоения на робството в душите и в живота на българите, от друга за обновителния лъх на възрожденския просветителски и патриотичен патос. Наистина тази историческа тема не е в самия сюжет на произведението. Както казахме още в самото начало, това е повест за дребния живот на обикновените малки хора, нейните жизнени извори са във всекидневието, нейният основен патос е хумористичен. Но в дребното, малкото може да се огледа и значителното, голямото; в бита също се чувствува историята; хуморът не винаги означава отрицание. . . В забавните весели анекдоти на „Чичовци“ често, намират израз съществени тенденции от големия исторически живот на епохата.

Ето на годишния изпит в училището чорбаджи Мичо Бейзадето сърдито прекъсва ученика, който разказва за Кримската война:
„Грешиш, синко, грешиш! Иди си земи парите от даскала, който те е учил: нивга не е било руско побеждение! …“ И понеже след урока обиденият учител с историята в ръка му доказва, че Русия наистина е била победена при Севастопол, чорбаджи Мичо се постарава да го изберат училищен епитроп и на следващата година злополучният историк не бива назначен. Малък анекдот, показателен за положението на предосвобожденския учител, „главяван“ като пъдар от невежите градски първенци. Но трябва да си съвършено лишен от въображение, за да възприемеш епизода само в този негов битов смисъл, трябва да имаш безнадеждно суха душа, ако не си помислиш заедно с автора, а кой знае, може би сприхавият и своенравен русофил по-добре е чувствувал нуждите на сопотското училище. .. Както винаги, в най-хубавите си произведения, Вазов мери нещата с критерия на историята. Без да изменя на битовия план на анекдота, който буди смеха ни, той ни кара да почувствуваме и историческия смисъл на образите и конфликта. Заради този исторически смисъл забравяме битовата несправедливост, абстрактният педантизъм на науката отстъпва пред фанатичната вяра на един народ в несломимата мощ на страната, към която са отправени неговите надежди. Разбира се, всичко това е само в подтекста на разказа, само в скритата нежност на нашите усмивки.

В главата, посветена на фанатичния русофил чорбаджи Мичо Бейзадето, авторът се докосва до душевни вълнения, които са му особено скъпи и близки. Тук неговият хумористичен тон е смекчен от онова вътрешно вълнение, което ще роди топлия хумор на „Под игото“. Но и в останалите страници на повестта, където в смеха трудно можем да открием нотките на умиление, хумористично изобразените битови анекдоти като далечно ехо отразяват големите движения на епохата. Хумористичните спорове за правописа, пародийното делене на „елинисти“ и „волтерианци“ – не е ли това едно далечно изродено отражение на сблъсъка между консервативните и прогресивни тенденции в духовната атмосфера на нашето Възраждане. При това колкото и безпомощно смешен да е този филологически спор в кафенето, все пак за правописа спорят неговите жизнерадостни посетители и тази толкова необичайна за следосвобожденските ни представи картина, макар и по хумористично-пародиен път, ни води пак към характерния просветителски патос на епохата. Дори най-подчертано хумористичната фигура на честолюбивия маниак Иванчо Йотата е израсла върху почвата на възрожденския културен подем. Защото колкото и комична да е неговата писателска страст, не е ли все пак показателно, че не само за цената на маслините мисли тогавашният бакалин с омазнените ръкави на зеленото сетре, а си има и една – нека да е смешна и карикатурна, но все пак безкористна – мания – да послужи на народа си чрез своите славни „списания“.
Нека не бъда разбрана криво. Не искам да кажа, че Вазов взема сериозно своите „волтерианци“ или че се умилява от писателската страст на Иванчо Йотата. Искам само да подчертая, че дори и чрез хумористичното изображение на дребното и нищожното той по своеобразен начин ни кара да почувствуваме духа на възрожденската епоха. Затова именно „Чичовци“ е произведение, несравнено по-значително от „Митрофан и Дормидолски“, въпреки че и оная повест е майсторски и весело написана. Затова те дори не си и приличат, макар и да ги наричаме еднакво „битови повести“, макар и централната им интрига да е сходна. Защото в „Митрофан и Дормидолски“ зад външното, онова, което, е в самия сюжет, почти няма нищо друго. Липсва чувството за вътрешна дълбочина, за историческа перспектива. Това е поредица от характерни за времето анекдоти из един изостанал бит и толкова. А „Чичовци“ е повест сякаш в два плана. Първият план, това е самият сюжет – дребни битови епизоди от един застоял живот, колоритни образи на българи, израсли под тежката сянка на робството. Вторият план, това е подтекстът, подводното течение на повестта – историческият дух на епохата, който диктува настроенията и вкусовете на хората и който като в малко криво огледала се оглежда в замрелия живот на всекидневието. И този подтекст на „Чичовци“ осезаемо внушава своя скрит епичен заряд.

Зад хумористичните сблъсъци между „елинисти“ и „волтерианци“, зад забавните спорове между туркофили и русофили, зад загатнатата вражда между волнодумци и чорбаджии постепенно се забелязват големите конфликти на епохата. Тяхната изява тук е чисто битова, формата им най-често карикатурна, но зад самия текст ма произведението ние долавяме тяхната историческа мащабност. Тъкмо тези конфликти, които се чувствуват в подплатата на сюжета, придават истинската вътрешна значимост на съдържанието на повестта, докато дребнавата вражда между Селямсъзът и Копринарката и вечното забавно съперничество между Хаджи Смион и Иванчо Йотата остават главно в ролята на сполучливо намерено композиционно средство за организиране на художествения материал. И само това може да обясни оная тясна връзка, която съществува между „Чичовци“ и „Под игото“ – между хумористичната повест и националната епопея.

Въпреки хумористичния си тон „Чичовци“ е също така разказ за живота на българите „под игото“. Наистина тук Вазов не рисува ужасите на робството, няма я кървавата сцена във воденицата, представителят на турската власт е един добродушен бей, чиято оригинална фигура така добре се съчетава с колоритните образи на нашите „чичовци“. Отношенията с турците някъде са почти идилични. Женският метох плете чорапи – армаган за пловдивския паша, а той им подарява хиляда гроша за доправяне на църквата… Беят дори веднъж е бил до смърт един турчин, който си позволил да мине въоръжен през българското селище… Но да си спомним как неловко заглъхва разговорът в кафенето при влизането на онбашията, как угоднически го поздравява страхливият Хаджи Смион, какъв панически ужас вцепенява въодушевените волтерианци при внезапната поява на заптието. .. Дори когато пияни маршируват по улицата, героите „тихо“ викат своето „раз-два-три“, а аленият фес на онбашията като с магическа пръчка разтуря войнствения им строй… „Бог убил го, агарянецът не е човек“ – проклина дори музикословеснейшият църковен певец и стар консерватор Хаджи Атанасия.. . Отделният благороден жест няма сила да заличи онова, което е натрупал горчивият опит на вековете. Ужасът на робството тук е не в преките му изображения, а в страха и омразата, напластени в душите на хората.

Интересно е дори, че Вазов, чийто баща само преди няколко години е бил заклан от башибозуците, никъде в прозата си не се увлича в романтично опростенческо рисуване на робската действителност като низ от ужаси и произволи. Дори в „Под игото“ той проявява в това отношение едно удивително чувство за мярка. А тук негов обект е мирният живот на робската епоха и той възсъздава именно този относителен мир между поробени и поробители – мир, под който тлее жаравата на затаената омраза. Той познава турчина господар и е съумял да го изобрази убедително и живо, като разчупва познатата ни възрожденска схема и го рисува в своеобразния му ориенталски колорит – лениво благодушен, с някакво първично чувство за справедливост, обичащ жеста на великодушие и щедрост, но със самочувствието, своенравието и капризите на този, в чиито ръце е абсолютната власт.

Старият турски бей, който оттук преминава и на страниците на „Под игото“, е един от най-интересните и убедителни образи на османлии в българската литература и за времето си носи новаторски характер. Без звероподобните черти на Любен-Каравеловите турци и
без патриархалната идеализация на Михалаки-Георгиевия Молла Мутиш бег, той ни става по своему симпатичен, без това да ни пречи да виждаме в негово лице потисника, който трябва да бъде премахнат. При цялата патриархалност на обноските си, за нас, както и за Вазовите „чичовци“, той си остава турчинът господар.

Страхът е дълбоко вкоренен в сърцата на плахите ,,чичовци“. Той е един от основните стимули на техните действия в повестта. И все пак този страх не ги превръща в жалки и безлични роби. Защото под него се крие и омраза към поробителя, и едно живо патриотично чувство. Какви въодушевени патриоти могат да бъдат те, как ги привлича понякога позата на революционери и борци… И как веднага ги връща към реалността най-малкото „разтреперване“ на въздуха… В тази вечна борба между страха и патриотичните пориви те са и смешни, и симпатични. И Вазов едновременно им се смее и им съчувствува. Защото все пак не е лесно да очистиш от душата си наслоенията на петстотин години робство, не е лесно от мирен бакалин да станеш дързък бунтовник. Не е малко и това, че този образ вече тревожи въображението ти. И понякога ти се иска да бъдеш такъв, само че да не беше това чак толкова опасно. „Да имах и аз неговата патента, да видите вий тогава кой е Йотата! Ще направя тука цяла республика! .. .“ – завистливо въздиша Иванчо Йотата пред руския паспорт на Мирончо.

Особено комичен и типичен за атмосферата на „Чичовци“ е изпълненият с революционно самочувствие фанфарон г-н Фратю, който произнася пламенна реч за окования лев и „нашето liberte“, но при първата опасност бърза да напъха в огъня и „Горски пътник“, и „Райна княгиня“, и „Глас едного Болгарина“, и „Народност“, и дори портрета на покойния Хаджи Нончо, който, както разправят, приличал много на страшния Филип Тотю. Разбира се, не всички българи от това време са революционери само на думи, дори и в тази хумористична повест се мярка образът на учителя Гатю, който наистина има връзки с букурещкия комитет. Но верен на избрания художествен обект, авторът предпочита да се спре подробно не на него, а на неговия безгръбначен колега подидаскал Мироновски, който в панически ужас крие поверените му бунтовни книги. И същевременно с удивителна художествена непосредственост Вазов успява да свърже дребнавата комшийска разпра с един героичен мотив, който сам по себе си се развива извън фабулното действие. Някъде наблизо броди в Балкана четата на Филип Тотю и превърнат във всепроникваща легенда, образът на прочутия войвода смущава мирния сън на градчето и се привижда на жителите му дори и в хумористичните рисунки на невинните „сатири“. Самият Филип Тотю, разбира се, не е и не би могъл да бъде герой на „Чичовци“, но митът за него присъствува осезателно в сюжета на повестта – той се носи над изобразената тук действителност като неин идейно-етичен корелатив, като напомняне за действителните исторически мащаби на епохата. С характерната си артистична лекота авторът го превръща дори в своеобразен стимул на сюжетно-фабулното действие.

Но самото това действие се развива на равнището на един сякаш застинал в своята битова ограниченост живот и на това равнище и прогресивните, и консервативните характеристики на времето еднакво се пречупват в нищожеството на „чичовщината“. Още не се е надигнала вълната на масовия революционен подем. Обикновеният среден българин е още далеч от истинската борба. Ще минат около девет години и развихрилата се революционна буря ще провери истинските качества на героите от „Чичовци“. И нека още отсега да кажем – повечето от тях никога няма да станат сериозно революционери. Но няма да стоят и настрана от общото движение на духовете. Тяхната душевност се определя от общия тон на епохата. Дори и най-нищожните от тях, сковани от робското наследство на страха, носят в себе си и нещо от обновителния дух на нашето Възраждане. И тъкмо в това се състои оригиналното звучене на Вазовата повест – че тя съумява да набележи образа на една възходяща епоха не чрез нейните най-ярки изразители, не чрез нейните величави герои, а чрез общата й атмосфера, просмукала бита и психиката на най-обикновените незначителни хорица.

В това е всъщност и основният източник на веселия хумор на „Чичовци“ – в несъответствието между величието на идеите и нищожеството на тези, които в случая стават техни изразители.

За просветителския патос на Българското възраждане трябва да съдим по филологическата страст на един маниак.

За патриотичния подем – по фанфаронската реч на един суетен фразьор.

За ренесансовото жизнелюбие – по качулката на един доморасъл „философ“.

Великото се оглежда в нищожното, историята слиза до бита, сериозното се скрива зад смешното. И това своебразно преплитане ражда ведрия смях на повестта:
„Да живее Волтер! Йотата долу!“
Самото име на Волтер, което неведнъж се среща по страниците на книгата, е вече едно указание за особения характер на произведението. Защото какво би търсило името на великия френски философ по страниците на една битова повест, ако под „бит“ разбираме, както обикновено, семейните и всекидневни отношения на хората без връзка с големия живот на обществото. А в „Чичовци“ Вазов всъщност почти не се интересува от чисто домашния бит на своите герои (освен като средство за тяхната характеристика) – интересува го преди всичко обществото с неговия всекидневен живот, с неговите духовни интереси, настроения и конфликти. Пъстрата галерия от човешки образи у него е здраво свързана в едно цяло и негов художествен обект е именно общественият бит.

В този бит името на Волтер е навлязло като символ на свободомислие и волнодумство. Разбира се, повечето от героите едва ли знаят какво точно представлява той. Иванчо Йотата дори по някаква само нему известна логика се провиква: „Долу Волтер! Долу гръцкия патрик!“ Но важното е, че макар и с един век закъснение, ехото от идеите на безсмъртния просветител е достигнало и дотук и вече дели обществото на две.

Духовният живот на това току-що осъзнаващо се общество е елементарен, наивен, закъснял с векове от световното културно равнище. Но колкото и хумористични да са техните разсъждения, колкото и дребни да са техните дела, ние все пак не бива да сравняваме героите на „Чичовци“ с ония въплъщения на еснафската ограниченост и провинциалната скука, които ще населят по-късно страниците на българската белетристика. Вазовите еснафи са необразовани и наивни, но в тях няма пошлата ограниченост на техните по-късни потомци. Някои от тях още се съмняват дали месечината не е живо същество, но вече ги вълнуват и реформите на правописа, и възточният въпрос, и смъртта на Максимилиана в Мексико. Нито у автора, нито у читателите те не биха могли да извикат тъжния възглас на Гогол:
„Скучно на этом свете, господа!“

Напротив – интересно и весело е сред тези жизнени и непохабени герои, които гледат на света с любознателните свежи очи на децата…

И това са наистина деца. Синове на една млада нация, която прави първите си стъпки към новата европейска култура. По детски непосредствени, по детски жизнерадостни, те са изпълнени с любопитство към широкия свят, който наскоро се е открил пред очите им. Повечето от тях са подвижни и възприемчиви към новото. От Влашко и Молдовата са донесли модата на френските дрехи и изтънченото обръщение „драгий приятелю жаркий“, вестниците и новините от външния свят са станали част от бита им, в езика им са вплели думите волтерианец и республика. Техният кръгозор вече познава и други географски ширини, съзнанието им започва да прекрачва средновековните догми на църквата.

Отношението им към живота е светло, жизнерадостно, те обичат радостите на тая грешна земя и насищат патриархалната идиличност на своя бит с едно ренесансово пълнокръвие. Не ги сдържа дълго зад тесните стени на стаята, тегли ги все навън при разговорите и споровете, при веселбите и песните. Даже църковната служба тук е по-скоро развлечение, отколкото богослужение, даже служителите на бога са грешни земни чада, които обичат анасоновата ракия и любовните песни, портокаловото сладко и градските клюки. Как естествено действието на първата глава преминава от църквата в кафенето. Никаква разлика в настроението, никаква промяна в тона. И тук, и там тече един и същ земен живот. Пригласяйки на църковното пеене, младият псалт крадешком хвърля погледи към решетката, зад която стоят жените. Още не отекнало докрай последното плачевно „амин“ на поп Ставри, и благочестивата навалица вече се блъска на входа. . . В мислите и чувствата на героите няма нито капчица религиозен мистицизъм. Вазов добре познава трезвия земен поглед на българина. Този поглед е и негов. И той великолепно е успял да предаде този пределно земен, чисто битов характер на религиозния култ, спазван и поддържан повече по традиция, отколкото поради вътрешна необходимост.

Тук нямаме бунтовния патос на Ботев. Вазов дори обича своя гръмогласен поп Ставри и своите жизнерадостни калугерици. Но църквата едва ли би могла да бъде доволна от подчертано битовата приземеност на създадените от него образи. Впрочем, ако съдим по казаното в студията за Христо Ботев, самият Вазов твърде добре разбира, че именно тези весели и добри „попчета“ са били „неволни съдейци в обезхристияняването и изневеряването на българите“. И струва ми се, че тъкмо тая идея е загатната в особения начин, по който той рисува портрета на поп Ставри – не направо от свое име, а през погледа на набожната бабичка, която сравнява попа със своите почерпени от църквата представи за истинско духовно лице и съвсем не може да съчетае с тях неговия морав нос, делиорманска брада и хайдутски мустаци.

Чуйте само как говори Вазовият дядо поп Ставри: „Какво си дирил там на гробето, даскале? Да не си пил оцет из бардетата като Пищиковият копелдак? Да го пали палата из дете! Санким, оцетът за гласът помага. .. Аз даскал Атанаса помня, ама той пиеше сурови яйца, когато преди да иде на чернова; хубав глас имаше; поразникът, а хубав глас е дар божий, ами умря, та се вампиряса. . . Боже, прости! Ха, ха, ха! Селямсъзът, убил го антихрист, ща вдигна давия против него, знайш? Отнел ми занаята: кръщава бялата котка на Тарилийомът, турил й име Арапка.. . Абе видя ли кадрото на Тарилийомът? Хвърлили му го в Карастаповото кафене! .. . Свини са нашите, ама и Тарилийомът е цяла свиня. .. Хай, ела да ми помогнеш за вечерня. .. На дяда ти Нистора парлива ракията като циганска цалувка, на иди, та служи вечерня: хай ела да ми помогнеш! Де волтерианецът твой? Що си тъй пребледнял? Тресе ли те? Пий пелин, от Аврамовий, начукай се хубаво довечера, на ако не ти мине, ела при дяда си попа да ти чете. .. Трябва да си урочасал. ..“

Каква органична смесица от добродушие и безцеремонност, от груба земна жизнерадост и примитивни полуезически суеверия! И как безпогрешно можеш да отгатнеш по самия му език, че веселият попец току-що си е сръбнал. Иди след това, че слущай без смях как църквата гърми от богомолния му глас! . . . Да прибавим към всичко това и показанията на баба Рипсимия, че кога седне да си пие кафето, поп Ставри нито думица не казва „за божовни работи, ами все туй, или че попадията пак ще си има нещичко, ако рече господ, или за по-ланското му вино, че се вкиснало, или че поп Партений крил от парите, които събирали при изповедта за съдружеска сметка, или пък че оня ден Селямсъзът преварил пак джибровата ракия, ама не й турил анасон, та не прави облаци, като й сипеш вода“. Това е един много вярно доловен от автора тип на български православен поп от ония години – неволен проводник на жизнерадостната ренесансова струя, която незабелязано подкопава основите на религиозния мироглед. Разбира се, самият герой дори не подозира това – той най-старателно изпълнява своя свещенически занаят, с професионална ревност мрази волтерианците, и протестантите и добросъвестно защищава църковните букви от домогванията на реформаторите. Той не е лицемер, той изобщо не е нито по-лош, нито по-добър от обикновените миряни. Станал е поп, така както те са станали занаятчии и бакали, както самият той преди това е бил тюфекчия, а после семерджия. Вазов не го съди – той просто го показа с весел смях като необходима фигура в пъстрата галерия на своите „чичовци“.

Самите герои на повестта естествено приемат в средата си добродушния и весел поп Ставри, без да предявяват към него изискването да им бъде духовен водач. Те изобщо не търсят в църквата възвишени преживявания, духовен живот. На литургия ходят – за да позяпат; в женския метох – за да научат градските клюки. Религиозните традиции се спазват само външно, превръщат се в обикновена битова форма. А щом и свободомислещи ергени като Мирончо посещават младите калугерици, ние може и да повярваме на мълвата, че тези посещения не винаги са съвсем невинни. Не в самите идеи – в непосредното естествено светоусещане на Вазовите герои тържествува земният жизнеутвърдителен патос на ренесанса.

Духовният живот на обществото вече се развива извън стените на църквата. Живата любознателност на героите е насочена преди всичко към светския живот. Тяхна страст са граматиката и политиката, т. е. точно тези две области, в които се изявява българският възрожденски дух.
Иванчо Йотата е съчинявал житиета на светии не заради църковния им смисъл, а заради самата „книжовна“ дейност. В предсказанията на славния Мартин Задека чорбаджи Мимо търси само политически откровения. Самият прякор на Йотата е филологически, самата същност на чорбаджи Мичо е в неговото русофилство. При цялото си невежество „чичовците“ са страстни граматици и върли политикани. Това, дали трябва да се запазят буквите ы и j дали мексиканският император Максимилиан е бил заклан от джелатин, или обесен на черница, са за тях въпроси, заради които дори кроткият Хаджи Смион е готов да поеме рисковете на словесния спор. Да не говорим за всичко онова, което засяга прословутия източен въпрос. Там е силата на нашите „чичовци“. Меншиков и Горчаков са техните любими герои. А всичко, което се отнася до Русия, ги вълнува със силата на жизнено важен проблем. Сякаш някакви любопитни деца сипят един след друг въпросите на своя неизтощим интерес: „Близо ли е Сибирня до Москва? … А с железница или пампор? … А зимата там студена, а? … И се сняг цяла година? .. .“ И изведнъж с нисък глас съкровеното: „А що? Русия готви ли се на бой?“. . .

Разбира се, тук работата е не само в любопитството. Не от любопитство е породено това „сладострастие“, което отбелязва авторът в тона на чорбаджи Мичовия глас, когато той „за стотен път“ задава на учителя все същия въпрос за руската военна сила – само за да се наслади на възторженото удивление на околните. Русия – това е надеждата и опората, тайната гордост на безправните и в постоянния неизтощим интерес към нея се крие живото патриотично чувство на „чичовците.“ За събудено вече гражданско съзнание говори и въобще цялото това тяхно страстно политиканство, въпреки че в него е всъщност и тяхната слабост. Защото същият този Хаджи Смион, който така се вълнува от смъртта на мексиканския император, трепере от страх, когато тръгват към Балкана:
„Не, не, тогава ще речат: истински бунтовници… Па ако ни хване Филип? Пази боже, трябва да се бием с турците!“

Безсилни сами да поемат пътя на борбата, героите на Вазов своеобразно задоволяват своето събудено политическо съзнание със сравнително безопасния интерес към външната политика. Те очакват своето освобождение преди всичко отвън, наготово. Оттук и шеговитата ирония на автора към тяхното политиканство. Дори за сравнително най-революционния от тях – свободолюбивия волтерианец Мирончо – той иронично отбелязва: „…страшно обичаше тъпаните и възточния въпрос“ – и това изравняване със слабостта към тъпаните дискредитира донякъде политическата страст на героя.

Разбира се, различните герои на повестта не са на едно и също интелектуално и идейно равнище. Астрономическите познания на Коно Крилатия и Варлаам Копринарката не надвишават равнището на „Разумника“, почтеният дядо Нистор е неграмотен, а докато Мирончо вече смята черковния въпрос за „попски и калугерски комедии“, Хаджи Атанасия още не се е решил да се откаже от гръцкия „патрик“. Но все пак и пропастта между тях още не е дотолкова голяма, че да попречи на дядо Нистор да участвува в спора по правописа, а на Хаджи Атанасия да марширува в пиянски строй заедно с Мирончо. Обществото е пъстро и неравно, но все още неразчленено рязко. Постоянните спорове между героите са показателни за преломния дух на епохата, но не бива да преувеличаваме тяхното значение – слезли от арената на историята до територията на кафенето, те се превръщат в обикновено дребно заяждане.

Елинисти и волтерианци, консерватори и прогресисти, дори туркофили и русофили мирно съжителствуват в една още неразтурена патриархална общност. Дребната вражда със съседа е все още по-важна от истинския исторически враг. Заслепен от дребнава омраза, Иван Селямсъзът, изглежда не съзнава, че всъщност върши предателство, като съобщава на турците за мнимия бунтовен акт на своя съсед. Дребните мащаби на един дребен живот просто са заслонили от погледа му по-големия политически смисъл на събитието. Впрочем то не би и могло да има такъв смисъл. Обвинението е само едно недоразумение. Набедената прокламация се оказва обикновена сатира. И всичко идва на местата си. .. За мирния свят на тези дребни герои на всекидневието още не е дошло времето на истинските политически и идейни сблъсъци, на героизма и подлостта, на подвига и предателството. Чорбаджи Мичо презеленял от ярост, крещи срещу упорития туркофил чорбаджи Николаки, но на другия ден двамата са пак заедно и с нови сили продължават непримиримия спор. Кафенето се превръща понякога в истински политически парламент. Всички говорят свободно, без да се боят от издайничество, а внезапното влизане на онбашията еднакво стрясва и русофили, и туркофили. Наистина преди две години чорбаджи Цочко е наклеветил Миронча на турците като бунтовник, но това е било пак продължение на дребнава лична вражда, започнала с „докачение на чест“ и преминала през изсипване на мангал с гореща пепел въз главата на противника.

Политическите партии са още в своя зародиш. И все пак колко точно са намерени вече местата на героите на „Чичовци“, с каква сигурност можем да отгатнем кой къде ще бъде, когато започне големият исторически двубой. Не става въпрос само за личната храброст и честност, които ще решат участието в борбата, етапа дума и за социалната характеристика на Вазовите герои. Защото, когато мимоходом хвърля поглед към висшите чорбаджийски кръгове на градчето, авторът с уверена ръка щрихира портрети, които вече имат съвсем друг характер:

Ето беят предлага на споменатия вече Фратю чорбаджи да прочете прословутата „бунтовническа“ прокламация, а той угоднически прибира очилата си:
„Бей ефендим, имам две малки деца; ако ме попитат: що ги остави слепи? – ще кажа: да не могат никога да прочетат такава измама. Не възприемам!“

Ето търка усмихнато ръцете си новопроизведеният чорбаджия „Митето“ и дебне погледа на бея, за да му кимне: „Евет, ефендим.“
Ето и изтъртуфеното и подпухнало лице и кирливия фес на милионера Чача Куртето, който по задушница събира хлебчета и пшеничка, за да нахрани децата си, и им носи от касапницата чръвца, които хората мислят, че взема за котките.
Ето и безкрайните шалвари на сиромашкия изедник дядо Димо Лисицата. . . Ето къде се губи вече добродушната усмивка на автора и рисунъкът му добива жлъчната острота на сатирата.

Вазов не рисува своите герои по предварително заучен тезис. Подобен социален тезис за него поначало би бил неприемлив. Нали неговият любимец Мичо Бейзадето също носи титлата „чорбаджи“. Но с вярното чувство на реалист той твърде отчетливо е теглил оная социална линия, която дели обществото на две, и недвусмислено е посочил от кои среди произлизат тия, на които може да разчита турската власт. Когато изплашеният подидаскал скрива бунтовните книги на гроба на чорбаджи Арменко, авторът не забравя да съобщи, че мъртвият укривател приживе е предавал патриотите.

Да прибавим към тази сатирична галерия и „теоретикът“ на туркофилите, безстрастно упоритият англофил чорбаджи Николаки, който презрително нарича Хаджи-Димитровите хъшове „копелтии“ и изкарва извън кожата му своя нервен опонент с непоколебимата си увереност в превъзходството на турската войска. . . Вече са набелязани социалните и политически конфликти на епохата. В споровете по т. нар. „восточен въпрос“ страстите се разгарят до своята връхна точка. . ..
Но. . . влиза в кафенето онбашията и сред всеобщото смущение находчивият Хаджи Атанасия бърза да прикрие опасната тема:
„Та ще ти кажа, Мичо – вика той сред внезапно настъпилата гробна тишина, – че тъкмо три недели остават до малкия пост, хващам се с тебе на каквото искаш, не се препирай напразно.“
„Да, да“ – потвърждава досетливият Хаджи Смион и поглежда „ласкаво“ онбашията.

Не мога да си представя по-сполучлив завършек на повестта от този великолепен хумористичен епизод, който забележимо принизява героите, без да ги отрече. След като ни е показал нишките, които свързват неговите „чичовци“ с големите проблеми на века, на раздяла авторът сякаш иска отново да ни напомни, че все пак няма защо да очакваме от тях кой знае какво. Поне засега тяхното място е само там – в провинциалната незначителност на един изостанал бит, не при четата на Филип Тотю, а при „сатирата“ на Иванчо Йотата. . .

Макар и раздвижена от ехото на националния обществен живот, в жанрово отношение повестта не излиза извън рамките на битовата белетристика. Но чужд на етнографските увлечения на битовизма, Вазов не отделя формите на живота от неговото вечно течение и не откъсва нравите от живата плът, на техните носители. Не в мъртви статични описания – в самия облик и поведение, психика и език на неговите герои е изображението на предосвобожденския бит и нрави в тяхната конкретна историческа определеност.

Това са битът и нравите на малкото българско градче от времето на Възраждането – полуградски-полуселски, полупримитивни-полупоевропейчени. От тях още вее патриархална чистота и идиличност, но вече ги раздвижва и свободомислената жизнерадост на възрожденския дух. Връзките с околния свят са вече достатъчно широки, за да обогатят представите на обществото, но още недостатъчно здрави, за да нарушат неговата затворена уединеност, неговият патриархален уют.

Тук всички се познават, всеки е получил своята обществена оценка и своя общоизвестен прякор. Личният живот на хората е почти обществено достояние. Дори стените на дома не са преграда за всевиждащите очи на обществото, дори калугерският метох не е пожален от всезнаещия език на мълвата. На всички е известно с кого пие ракията си дядо поп и в коя църква ходи Тарилийомът, за никого не е тайна какви връзки има с Букурещ учителят Гатю и за какво са се карали оная вечер Иван Полякът и булката му. Самите герои не издигат преграда между себе си и обществото. В живота им почти няма тайни, в душите им не се чувствуват неизследвани дълбочини. Елементарните им характери са открити и ясни, психическите им реакции – по детски непосредствени и първични. Те почти не познават преструвката. Освен инстинктивната преструвка на страха. Хвалят се и послъгват с чистосърдечна наивност. Обиждат се и се сърдят с детинска честолюбивост. И тъкмо тази примитивна непосредственост на изявата дава възможност особено ярко да се открои своеобразието на техните характери. Подхранвана вече от соковете на възрожденския подем, но все още неотшлифована от общозадължителните норми на културата и етикета, които нивелират индивидуалните различия, тук личността се изявява свободно и богато. Културният багаж на героите е твърде беден, но обществото със своите социални и професионални различия е вече достатъчно развито, за да създаде почва за различни политически и идейни настроения, за различни вкусове и предпочитания, дори за различни моди. Защото заедно с новините от външния свят сред Вазовите „чичовци“ вече прониква и модата, макар и те твърде свободно да се отнасят към нейните всесилни закони.

Тук всеки се облича, както си иска, всеки се придържа към оня стил, който най му допада. Разрушена е вече традицията, но и модата още не е станала абсолютна законодателка на обществения вкус.

Целомъдреният и дълбокомислен Варлаам Копринарка носи широкодънести потури, шарени чорапи, изплетени от булката му, и цилиндрически ален фес, останал от първия период от царуването на султан Меджида и устоял против всички посегателства на модата.

Общителният и жизнерадостен здравеняк Иван Селямсъзът допълня своя образ на великан с огромна рунтава шапка, дълъг шаячен кожух и осемнайсетлактов червен пояс и носи черни късодънести потури с постоянно разкопчани крачоли – остаряла мода, която той спазва като възпоминание от ергенството си.

Пътувалият до Молдовата Хаджи Смион естествено се облича във „френски“ дрехи, своеобразно прекроени на местна почва, чиито странности той невъзмутимо обяснява с „модата в Америка“.

Свободолюбивият волтерианец Мирончо седи вкъщи по роба, с шарени чехли и качулка с пискулче.

Суетният подидаскал Мироновски всяка събота окалъпва феса си, вапцва си кондурите и носи панталони с изгладени ръбове.
Чорбаджи Мичо още развява широки шалвари. И т. п.

Явно е, че само в едно подобно отскоро започнало своето ново развитие полуориенталско-полуевропейчено общество може да съществува такава пъстрота във външния облик на хората – затворената патриархална общност, както и космополитизираното цивилизовано общество почти еднакво робуват на общозадължителните норми на облеклото. Затовя и под четката на художника облеклото на героите става почти задължително средство за тяхната индивидуализация, слива се просто с тяхната социална и психологическа характеристика.

А в тази характеристика е силата на Вазов. Ние нямаме друг белетрист, създал такова огромно количество живи и пластични, оригинални и запомнящи се човешки характери – органически свързани с определен исторически момент, израсли върху почвата на определен бит и същевременно въплътили особеностите на характерни за всяко време психологически типове. Каква удивително богата галерия от човешки образи е събрала малката по обем повест „Чичовци“, какви колоритни човешки характери е раздвижил нейният прост и непретенциозен сюжет, какви класически очерци-портрети са вместени в нейната композиционна схема! .. .

Приказливият и жизнерадостен Селямсъз, който и на 60 години продължава да подмигва на младите булки; достопочтеният Варлаам Копринарката със своето патриархално целомъдрие и библейски дълбокомислен език; честолюбивият и свадлив почитател на йотата; наивно хитроватият Хаджи Смион със, своята постоянна готовност да се съгласи с чуждото мнение; избухливият и нервен русофил чорбаджи Мичо Бейзадето; невъзмутимо спокойният англофил и поддържник на Турция чорбаджи Николаки; независимият Мирончо; консервативният Хаджи Атанасия; дядо Нистор; поп Ставри; г-н Фратю; подидаскал Мироновски. . . трудно е да изброим всички имена, на които авторът е успял да вдъхне душа и живот. С някаква удивителна лекота сякаш на шега той съумява да създаде човешки образи почти от нищо – от една поява, от няколко реплики. Да припомним само Коно Крилатия с неговото лениво любопитство или учител Климент с неговото трагично въодушевление. Каква завършеност на образите притежават дори тези само мярнали се по страниците на повестта герои.

Изграждайки образите на своите хумористично оцветени герои около една-две особено изпъкващи черти, Вазов същевременно ни внушава чувството за цялостната човешка пълнота на характера. Като някакъв характерен основен мотив тези черти не само непрекъснато се повтарят, но и постоянно се обогатяват, нюансират, допълват. Авторът се движи уверено сред своите естествени и първични герои, познава до дъно техните простички и открити души, не го затруднява тяхната елементарна и наивна психика. Опрян и върху живия спомен за своите някогашни съграждани, той просто вижда своите „чичовци“, във всеки момент чувствува как биха постъпили те, чува интонацията на гласа им, безпогрешно отгатва жестовете им. И с находчивата изобретателност на своята творческа инвенция чрез всеки дребен епизод на разказа, чрез всеки битов детайл на картината той доизгражда или подчертава някой щрих от техния образ.

Индивидуализацията на героите тук е доведена до оная степен на съвършенство, когато дори и в общия шум на кафенето можем да узнаем гласа на отделен герой, когато един жест може да стане част от неговата характеристика. И същевременно, също както в „Не-мили-недраги“, всички тези така неповторимо различни герои се сливат в един общ характерен образ със специфично съдържание. Там всички – и дръзкият авантюрист Македонски, и кристално чистият мъченик Странджата – са еднакво „хъшове“; тук всички – и волнолюбивият почитател на „Горски пътник“ Мирончо, и „музикословеснейшият“ църковен певец Хаджи Атанасия – са еднакво „чичовци“. Но „чичовщината“ – това е само най-общото жизнено съдържание на образите, само най-общата художествена оценка на автора. Оттук нататък започват разграничителните линии на белетристичния рисунък, които все повече се детайлизират – като се започне от социалната характеристика и се стигне до отличителните особености на психиката. Върху почвата на един и същ живот, еднакво просмукали неговата атмосфера, израстват образи на герои не само с различни идейни настроения и култура, но и с различен характер и темперамент, с различни вкусове и интереси. Колкото и еднакъв да е техният всекидневен бит, тяхното жизнено поведение съвсем не е едно и също. Различни са техните добродетели, различни са техните слабости.

Варлаам Копринарката говее всяка сряда и петък, а Иванчо Йотата блажи дори и през коледни пости.

Иван Селямсъзът се гордее с многобройната си челяд. Мирончо предпочита радостите на свободния ергенски живот.

Учител Климент има слабост към одите на Державин, Ломоносов и Хомяков. Подидаскал Мироновски – към непрекъснати промени на фамилното си име.

Иванчо Йотата играе на карти добросъвестно. Хаджи Смион се опитва да мошеничествува. Иванчо Йотата е „книжовник“. Хаджи Смион – „политик“.

Мирончо чете „Горски пътник“. Чорбаджи Мичо – Мартин Задека. ..

Но дори и там, където слабостите или добродетелите са общи черти на „чичовците“, при всеки от тях те добиват различна форма и нюанс. Всички герои на повестта, с изключение на туркофилите чорбаджии, се отличават с пробудено национално съзнание, но във всеки от тях то се проявява в различна степен, форма и вид. Всички те се боят и се пазят от турците, но колко нееднакви са непосредните им психологически реакции при среща с тях. Както модното увлечение по патриотичните идеи, така и насажданото от векове чувство на страх са еднакво пречупени през цялостния характер на героите, през особеностите на тяхната психика. Тук е трудно да се дадат като пример отделни моменти. Най-добрата илюстрация е цялостното поведение на отделните „чичовци“. Но все пак нека се върнем към последната сцена на повестта.

Докато всички, които се намират в кафенето, стреснато замълчават и бързо правят обичайното „темане“ при вида на ненадейно влезлия онбашия, страстно увличащият се и леко възбудим чорбаджи Мичо, разлютен от спора, въобще не забелязва това влизане, и дори когато турчинът е вече пред него, той „запъхтян“ все още не може да осъзнае неговата поява и продължава да го гледа „кръвожадно“. За същото това време досетливият Хаджи Атанасия е успял да съобрази как да замаже неловкото положение, а с инстинкта на роден хамелеон Хаджи Смион вече поглежда „ласкаво“ опасния гост. Нали същият той при друг един подобен момент с такава почти чистосърдечна любезност го бе попитал за здравето му.

Но и тази съобразителност у двамата герои е породена от различни психологически стимули. У Хаджи Атанасия тя е израз на разсъдливост, у Хаджи Смион е чисто инстинктивна. В такива моменти той забравя всичко друго освен своя страх. Когато, изгубил и ума и дума, се кани да бяга в Балкана, а разсъдливият Хаджи Атанасия му напомня за „булката и децата“, той смаяно пита: „Коя булка и кои деца?“

И в тази сцена на всеобща паника – след повикването на учителя в конака – героите реагират пак по своему.

Хаджи Атанасия е колкото изплашен, толкова и ядосан от неблагоразумието на компанията, която не бе го послушала, и бърза да се разграничи от компрометираните със суровото подмятане: „Който е надробил попарата, той да си я яде.“

Мирончо, който в началото също се поддава на този егоистичен порив, след това внезапно пламва и в пристъп на луда решимост предлага да се затворят в манастира и оттам да се бранят.

Хаджи Смион без всякакви колебания повтаря: ..Аз бягам.“

А г-н Фратю, който именно е забъркал цялата тая каша, високопарно заявява, че свободата иска жертви, и след това тихомълком се измъква, за да се скрие в сламника.

Вазов не анализира психологическото състояние на своите герои. Техните елементарни характери и не особено сложни преживявания и не заслужават това. Неговата проникновеност на психолог е в самото му изобразително майсторство, в умението му да хване външния израз на душевното движение. Не само постъпките – самото изражение и жест на неговите герои разказват това, което става в душите им, самият им език – речник, интонация и синтаксис – разкрива това, което представлява характерът им. Някои сцени от повестта са сякаш истински откъси от драматическо произведение – комедия, в която почти всяка реплика от яркия диалог е придружела с указания за израза или жеста на героя. И тези неоценими авторови ремарки показват, че Вазов постоянно вижда своите герои заедно с цялата обстановка, в която са поставени, и затова именно във всеки момент така безпогрешно чувствува какъв жест е битово и психологически необходим за даден характер, каква интонация най-точно ще изрази състоянието му.

Един момент от великолепната първа сцена в кафенето:
„Затова дядо Нистор, стар берберин и строг човек, като тегли хубаво чибучката и пухна дим из цялото кафене, каза доволно разсъдително:
- Добро, хубаво. И Тарилиномът, и Селямсъзът са учени и почтени, но нямат согласието, а без согласието, като няма него, всичко пропада.
- Аз казвам пък, че сега, ако се согласят, ще се согласят – отвърна Хаджи Смион, който седеше отсреща.
- Защо? – попита дядо Нистор.
Всички обърнаха очи към Хаджи Смиона.
- Защото – пое Хаджи Смион, като си изу лявата калевра н заброи бързо броеницата, – защото, когато двама души, речи ги настоятели, речи ги търговци и прочия, работят в една работа, разбираш? То се знае, че трябва да се согласят. . . Това си е естествено.
И Хаджи Смион си обу пак калеврата.
- Как ще се согласят естествено? Ти, Хаджи, тури твоята Катинка и Ингилизът да се преговарят, макар че се хранят от едната трапеза и припознават един и сущ господар: котката: фу! – кучето: рм!
- То е право, на и завчера Ингилизът щеше да удави Катинката – каза Хаджи Смион и седна по турски. ..“

Преди всичко – как пределно икономично е успял Вазов да нарисува самата битова картина. За нея като-обстановка не е отделен нито ред – тя просто се внушава от позите и жестовете на героите.

И колко убедително е, че почтеният дядо Нистор със своя бавен и разсъдителен начин на мислене тъкмо тъй „хубаво“, т. е. бавно и докрай, ще потегли чибучката си, ще пухне дим из цялото кафене и чак тогава ще произнесе своята тромавичка и тежка фраза.

И колко точно е отбелязано, че Хаджи Смион неловко ще се размърда и ще започне да събува и обува калеврата си не още при първата си намеса в разговора, а тогава, когато ще го смути обърналото се към него всеобщо внимание. Същото се чувствува и в самите му реплики, първата от които е категорична и уверена, а втората – объркана и неясна. Впрочем в този случай той явно е смутен не само от общото внимание, но и въобще от факта, че трябва да развива своя собствена мисъл – както знаем, негова специалност е да следи мислите на събеседника. Затова и третата реплика е отново спокойна и ясна. Хаджи Смион се е върнал в своето естествено състояние – съгласил се е с мнението на противника. Престава бързото чаткане на броеницата, героят спокойно сяда по турски… Разбира се, общителният му нрав няма дълго да издържи това спокойствие. След малко той отново ще провеси крак – знак, че иска да вземе думата.

В това „материализиране“ на душевните движения, в това безпогрешно намиране на точния израз и жест е, струва ми се, едно от най-големите постижения на Вазовия белетристичен талант, една от тайните на неговия убедителен и пластичен художествен рисунък.
По жестовете на Иван Селямсъзът зрителите от кафенето отгатват какво е казал той на своя събеседник, жестове запълват паузите на разговора и заменят психологическия анализ. А говорът на героите предава не само особеностите на характера им, но и тяхното душевно състояние в момента.

Как вярваме например на това, че разяреният до крайна степен Селямсъз от гняв няма да може да разбира изведнъж смисъла на въпросите и именно така ще повтаря ядосано думите на дошлия да го успокоява „мироносец“:
„Ей, сега кажи ми, как стана това приключение, от що, защо сиреч и прочия?“ – пита обстоятелно Иванчо Йотата.
„Какво приключение? Никакво приключение и отключение!“ – изпръхтява отчаяно Иван Селямсъзът. . .
„И прочия. . . сега, бай Иване, да дойдем на историята“ – пресича го пак нетърпеливият Иванчо.
„Историята, историята, историята е тая. ..“ – три пъти повтаря думата разгневеният герой, докато най-после я разбере. . .
Да прибавим към всичко казано и ярките образци на, ако може така да се каже, „карикатура на словото“ – знаменитата реч на г-н Фратю: „Братя! Въздухът трепери! …“ – или незабравимото изявление на Йотата: „Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.“

Ярката и духовита словесна характеристика на героите от „Чичовци“ може да бъде истинска школа за езиково майсторство на белетрист. Буквално в една фраза Вазов съумява да вложи цялата същност на даден образ. Ние просто не можем да отделим Коно Крилатия от неговото учудено-възхитено прошушване: „Много чело, много знай“; нито Иванчо Йотата от неговия печален въздъх при спомена за изгорелите му книжовни трудове: „За народа загуба велика!“ Не случайно подобни изрази-формули са излезли извън страниците на повестта като ходещи фрази. По спомените на неговия брат в езика на самия Вазов трайно са били влезли редица характерни „сентенции“ от езика на неговите „чичовци“ – философските мъдрости на Варлаама „не се знай знай ли се“ и „то е речено да се рече“; Хаджи Смионовото отстъпчиво „аз само тъй рекох“ или „бъди американец!“; подигравателното: „Без йота се не може“ (когато някой много настоява на своето).. .[2]

Ироничното звучене на подобни характеризиращи изрази им придава особен чар. Изразявайки чрез речта на своите герои тяхната психика и манталитет, Вазов същевременно влага в нея и своята авторска оценка.
Това е въобще отличително качество на Вазовия белетристичен талант – тази подчертана изява и неизменна вярност на основната художествена оценка. В „Чичовци“ тази оценка не е нито еднотипна, нито еднолинейна. Както в общата атмосфера на повестта, така и при образите на основните герои в нея сложно се сплитат утвърждение и отрицание, съчувствие и насмешка. Но с цялата си сложност тя присъствува навсякъде в белетристичния рисунък.

Тъкмо тази основна художествена оценка се чувствува и в хумористичния тон на повестта и затова нейният хумор не изглежда самоцелен. При това хумористичните находки на автора се отличават с психологическа убедителност дори и тогава, когато са в един хиперболизиран фарсов стил.

Но Вазов не би бил Вазов, ако се скриеше изцяло и белетристичната плът на произведението. Той непрекъснато излиза между нас и героите, обяснява и коментира – не само изобразява, но и разказва. Разказва от свое име, без да крие дистанцията между себе си и своите герои. Той дори непрекъснато ни напомня за времето, което го дели от тях, като прави бележи на мемоарист от рода на: „Почна тържествено-високопарно, в тона на оная епоха. . .“

В света на „Чичовци“ авторът се движи като свой. Той самият обогатява и уплътнява неговата битова атмосфера с интимно фамилиарния си тон, с непринуденото си позоваване на събития и случки, с уж бъбривата си осведоменост кой какво казал по даден повод – моменти, които напомнят повествователння маниер на сказа. Но това съвсем не е добродушният автор-разказвач, който ще се появи по-късно и битовите разкази на Мнхалаки Георгиев и Т. Г. Влайков. Вазов не играе сериозно своята роля, той не се вживява, а пародира. Отделните думи и изрази, извлечени от езика на героите, тук са само хумористичен примес в авторската реч. Пародийното подражание на тяхната психика и манталитет е само едно средство за разнообразяване на общия ироничен тон.

Духовит и изобретателен, авторът на „Чичовци“ намира най-разнообразни начини, за да изрази своето добродушно насмешливо или подчертано подигравателно отношение не само чрез белетристичното изображение, но и чрез самата си реч. Пародирайки умело стила на епохата, той говори за „мученичество“ и „сърдечно съкрушение“, позовава се на стиховете на Пишурката и на образа на св. Иван Коприваря, в хумористични възклицания се обръща ту към св. Хараламби, ту към архидякон Стефан, изобщо използува свободно словесно-образния колорит на тогавашната епоха, като се ориентира в църковния календар не по-зле от Хаджи Атанасия. А същевременно той току ще употреби в разказа си някое понятие от съвсем друг, съвременен бит или неочаквано ще сравни жеста на Иван Селямсъзът с жеста на Наполеон при Аустерлиц. И сам ще се разсмее на това сравнение:
„Свети пръв Трифоне Зарезане, какво съвпадение!“ Емоционалните му възклицания открито иронизират героите: „Горд человек беше тоя Иванчо.“

Неговият ироничен тон познава различни нюанси – той е ту добродушно снизходителен, ту по-остро подигравателен. Но винаги е открит и весел. Тук авторът се смее със спокойното превъзходство на човек, застанал на висотата на друго историческо равнище. Изтекли са едва 17 години от времето, когато става действието на повестта, но през тези 17 години са минали пожарите на Априлското въстание, грохотът на освободителната Руско-турска война, възторгът от Освобождението, разочарованието от свободата… Застанал зад бариерите на тези епохални събития, в забавния и мил свят на някогашните „чичовци“ Вазов вижда сега сякаш самото детство на своя народ…

* * *

Веселото повествование за кавгата между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът е завършено. Но повестта за живота на българите през последното десетилетие на робството все още чака своя край. Затова, когато в Одеса, тласкан от носталгия по загубената родина, Вазов започва романа „Под игото“, по неговите страници отново оживяват цяла редица от героите на „Чичовци“. ..
Само че сега те са взети осем-девет години по-късно, тъкмо в оня напрегнат и патетичен момент от живота на нацията, за който самият Вазов казва:
И в няколко деня, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Друг е сега основният патос на книгата. Други са мащабите на изобразявания живот. Онова, което само се чувствуваше като подводно течение на повестта, сега излиза на пръв план и става ръководна нишка на сюжета. Отстъпват назад дребните честолюбия и борби – в центъра на романа са вече големите конфликти на епохата. На мястото на Иван Селямсъзът и Варлаам Копринарката идват Бойчо Огнянов и Рада. . .

Но авторът не отделя героично-патетичната струя на творбата от реалистичното изображение на предосвобожденския бит и нрави. Той показва именно това, как голямото историческо движение минава през всекидневния бит на обикновения среден българин. Затова така естествено хумористичната повест „Чичовци“ става един от изворите на героичната епопея „Под игото“.

Тъкмо в това е и своеобразието на Вазовия битово-исторически роман… Романтичният герой на епохата тук се движи в света на довчерашните „чичовци“. Бойчо Огнянов е обкръжен от чорбаджи Мичо и Иванчо Йотата, Хаджи Смион и поп Ставри, г-н Фратю и дори Мунчо. . .

Но активното присъствие на този нов, героичен образ на патриота борец и революционер чувствително променя общата картина на предосвобожденската действителност. Простодушните и смешни чичовци вече не са достатъчни да изчерпят идейно-емоционалното и нравствено-психологическо съдържание на времето. Сатиричните щрихи се уплътняват – раждат се синтезираните образи на туркофилското чорбаджийство: потомственият чорбаджия Йордан Диамандиев и зет му Кириак Стефчов… Топлата любов към родолюбивия честен българин излиза на пръв план – пред нас се изправя обаятелният образ на Вазовия чорбаджи Марко…
И в тази атмосфера по новому се разкриват и героите, дошли от страниците на „Чичовци“.

Сега се разгръща напълно фанатичният русофил чорбаджи Мичо, който вече агитира своите слушатели не само пред картата на Русия, но и пред ствола на знаменитото черешово топче; мъглявите предсказания на Мартин Задека са заменени от съвсем конкретното „Туркия ке падне – 1876″; чорбаджи Мичо Бейзадето е вече подпредседател на революционния комитет в Бяла черква. Разбира се, верен на своя реалистичен усет, авторът не го измества от оная социална плоскост, върху която е изграден, не го заставя да загине под развятото знаме на бунта. Бай Мичо само до последния миг на живота си с негаснеща надежда очаква своите казаци и – както ще узнаем от романа „Нова земя“ – пада убит при опита да завардят града от кланетата. . .

Своеобразно намира мястото си в героично-трагичната атмосфера на „Под игото“ и кроткият манастирска идиот Мунчо, в чийто „палат“ се бяха скрили от „агарянците“ Иванчо Йотата и Хаджи Смион. Сега авторът свързва неговото видиотяване с нанесения, му някога от турците зверски побой и той престава да бъде само един нещастен духовен инвалид. В затъмненото му съзнание живее и ужасна, „демонска“ омраза против поробителите, и възникнала в нощта на убийството непоколебима привързаност към смелия „Русиян“ – Огнянов. В трагичната тишина на поражението този луд е единственият човек, който пред набучената на кол глава на революционния апостол се решава да протестира по своему, заради което заплаща с живота. си. А в същото това време знаменитият оратор г-н Фратю, който беше провъзгласил в „Чичовци“ „разтрепервансто“ на въздуха, вика сред кафенето: „Да живее негово величество султанът!“. . . Вихърът на събитията е разчленил идиличната чичовска общност и е отвял всекиго там, където е неговото истинско място.

Групата на „чичовците“ ще даде по-късно редица жертви на събитията, но нито един герой. И в „Под игото“ повечето от тях не стават сериозно революционери – дори дотолкова, доколкото чорбаджи Мичо. Но макар и да не успяват да дорастат до историческите мащаби на големите събития, които разтърсват живота им, те не стоят и настрана от общото движение на духовете. Тяхната душевност се определя от основния тон на епохата и дори и най-нищожните от тях, сковани от робското наследство на страха, споделят общите патриотично-бунтовни настроения и по един или друг начин влизат във всенародното движение на времето. В дните, когато всички смятат Бойчо Огнянов за убит, поп Ставри му отслужва панихида – в средата на панихидата за Хаджи Бойча – за голямо изумление на роднините на почтения покойник, които не могат да разберат защо на службата са се стекли всички младежи от града и защо попът вместо „Бойчо поклонник“ споменава в молитвата си „Бойчо мученик“. А в самия край на романа, когато Стефчов тръгва да обади на турците, че Бойчо „Огнянов се крие в околностите на града, Хаджи Смион, плахият Хаджи Смион, който цял живот се с съгласявал с другите, тъкмо сега, в позорните дни на предателства и страх, намира сили – едва ли не за пръв път – да възрази, и то на всесилния Стефчов: „Що ти трябва бе, не закачай човечеца, ще се намери в цяла Бяла черква едно кюшенце да го скрием. ..“ Разбира се, нито поп Ставри, нито Хаджи Смион ще се осмелят да направят нещо повече, но за автора и това е достатъчно, за да прости много на своите повлечени от пороя на историческото движение „чичовци“.

И, струва ми се, не случайно по-късно, след излизането на „Под игото“, Вазов маха първоначалното твърде песимистично мото на повестта: „Див глог питомно грозде не дава“. Това мото е изразявало може би предварителния замисъл на произведението, дошъл по инерция от „Митрофан и Дормидолски“. По народоведските проникновения на автора са разчупили рамките на този предварителен замисъл. Както се случва само с големите таланти, Вазов е дал повече от това, което е мислил да даде. И ние днес няма защо да обедняваме националната галерия на неговите „Чичовци“.


1. В непечатаните спомени на Борис Вазов, които др. Е. Консулова-Вазова бе така любезна да ми даде, четем: „Вуйчо Георги. .. беше оригинален човек и не искаше от никого да зависи… Вкъщи, у дома си, носеше качулка от котешка кожа с пискюл… Брат ми го е представил в „Чичовци“ под образа на Мирончо. Търговец във Влашко, вуйчо Георги се е връщал от време на време в Сопот. Брат ми го описва през това именно време.“ обратно

2. Споменатият от Борис Вазов израз на Варлалм „не се знай знай ли се“ не успях да открия в повестта. Но той наистина е напълно в неговия стил и възможно е да с фигурирал в съзнанието на автора, който, както е известно, винаги трябва да знае за своите герои повече от това, което казва за тях. обратно

Прочетете пълния пост »

Обичта на Вазов към Родината

ОБИЧТА НА БЪЛГАРИЯ – ОСНОВНО ЧУВСТВО В ПОЕЗИЯТА НА ВАЗОВ

Темата за Родината е постоянна в творчеството на Иван Вазов. Поетът пее и твори в името на Отечеството. Самият той споделя: „Дадох всичко добро, което имах за България”. Вазов се докосвало проблемите на Родината, търси характерния облик на България в дадената епоха, специфичното във времето си. Възрожденският поет съхранява до края на живота си възторжено-патриотичното отношение към род и Родина, което обуславя патоса в неговата поезия – преклонение пред подвизите, извършени по време на националноосвободителните борби и утвърждаване на героя – обикновеният човек, достигнал до идеята за национална независимост. За Вазов всички хора, посветили себе си на този идеал, са еднакво красиви в нравствено-етично измерение, защото епохата поставя конкретни изисквания за поведение – всеки със своите сили да даде принос към осъществяване на идеята. Писането за България, за нейната историческа съдба е свързано не само с героиката на историческите събития, преклонението пред величието на родолюбците, отдали живота си в името на идеала, но и с болка, породена от социалната съдба на Отечеството след Освобождението. Още от стихосбирката „Пряпорец и гусла”, където Вазов дава своя поетически обет да се посвети на свободата на Родината:

Днес на дългът си аз съм послушен,
Ази ще пея песни свободни.

До края на своя творчески път авторът потвърждава истината за пълно себеотдаване на рода и България: „Аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках.”
Посвещаването му на националната участ чрез поезията показва, че Вазов се чувства свидетел и тълкувател на историята и народните съдбини, разкрива желанието му да бъде неразривно свързан с Родината и народа, затова хроникира събитията, но и размишлява върху тях. Неговото творческо призвание е да бъде „свидетел и съдник на епохата. Той носи дълбоко в себе си това самосъзнание и това самочувствие. За него то е дълг и призвание” (Искра Панова).
Изповедният тон на творбите му, писани преди Освобождението, доказват дълбоката му привързаност и любов към Родината. Поетът показва радостта на човек, който обича Отечеството и народа си, който се гордее с това, че се нарича българин:

…Българин да се наричам, първа радост е за мене.
(„Аз съм българче”)

Вазов разкрива преклонението си пред красотите на България. В своите поетически откровения той показва възторга и благоговейното отношение на родолюбеца:

Българийо, драга, мила земя пълна с добрини…
(„Де е България”)

Чрез възторжената патетика поетът изразява преклонението си пред героизма на хората, отдали себе си на националната идея, пред българския език и родната природа.
Стиховете на Вазов разкриват възрожденското му отношение към българския език. Защитата на езика като общонационална ценност е защита и утвърждаване на всичко родно, мило, на българското. В епохата преди Освобождението речта е един от основните крепители на националния дух, извор на национално самочувствие и самоувереност. Силата и значимостта на езика са разкрити чрез думите:

…и Господ познава нашия език.
(„Братя Миладинови”)

По време на робството родният език изиграва важна роля, обединявайки българите. Възгласът „мрази-ме хомота/ позорен и мръсен на фанариота” („Братя Миладинови”) изразява идеята за възрожденската защита на език и вяра, на духовната извисеност на народа.
Вазов възпява красотата, звучността на родната реч, нейното изящество и привлекателност („речта ти гъвкава, звънлива” – „Българският език”; „ту гъвкав, ту твърд” – „Родна реч”). Пленен от „сладостта”, от „мелодията” на „звуците сладки”, поетът разкрива едновременно нежността, лиризма на речта и нейната твърдост, която я прави „мощна, напета”, „… ту арфа звънлива, ту меч” („Родна реч”).
Вазов изобразява многообразието и пъстротата на езика. Чрез експресивните епитети „елмазен” и „руйни” („руйни тонове”) поетът най-ясно разкрива богатството и музикалността на речта.
Воден от любовта и преклонението си към всичко родно, поетът изразява искрената с болка и огорчение от „хули гадни”, „ругателство ужасно”, „низка клевета”, отправени към езика ни. На тях той противопоставя красотата и хармоничността на речта, нейната нежност и мелодичност:

… и с удара на твойта красота,
аз хулниците твои ще накажа…
(„Българският език”)

Любовта на Вазов към България се проявява и в привързаността и преклонението му пред родната природа, пред нейната красота и привлекателност – „поетическият образ на Родината се утвърждава с неговата географска определеност и пейзажна характеристика” (М. Цанева).
В поезията му проличава възторгът на автора от природата, като въплъщение на прекрасното и висшата хармония. Близостта на поета с нея е разкрита чрез анафората „сега съм у дома” („При Рилския манастир”), тя е доказателство за връзката на Вазов с природната среда, която той чувства като нещо мило, скъпо, което му донася душевно успокоение. Сравнението на природата с майка („като майка нежна съща” – „При Рилския манастир”) разкрива, че тя за него е много свидна и той се нуждае от нея като от майчина ласка. Копнежът за близост и сливане с красотата в естествената околна среда показва същността на човек, който изпитва чисти пориви и стремежи. Базовата любов се преплита с пантеизъм, преклонението му е свързано с боготворенето и обожествяването на природата. Благоговението, изразено чрез многократното повторение „поклон”, е предизвикано от неземната красота и хармония, които царят в нея. Тази красота е осезаема чрез конкретно пластичното описание на „свода лазурен”, „слънцето златно”, „потоците кристални и пенливи”, но и чрез загатването на „всичко що е в теб божествено и тайно/ невидимо кат бога… и равно с вечността” („Към природата”), което е невидимо за човешкото око и въпреки това е неотделимо от тази висша хармония, защото то се чувства единствено със сърцето. Чрез конкретното описание Вазов прави общовалидно обобщение – този човек се чувства волен, свободен, когато се намира сред природата и „световните злини, тревоги са далеч”. Тази обстановка дава импулс на неограничената човешка мисъл, устремена към духовни висоти, „духът ми се цери след жизнената битка” („При Рилския манастир”). За разлика от Пенчо Славейков, който изобразява спокойни, застинали природни картини, Базовият идеал е „буйната природа”, изпълнена с живот и движение, с динамика и разнообразие.
Пресъздавайки драматичните моменти от българската история, поетът изразява възторга си от поведението на националните герои, посветили себе си на освободителната борба. Вазов разкрива, че в епохата на многовековното робство те се противопоставят на възгледите и разбиранията, градени по времето на дългогодишното иго („Епопея на забравените”). Конфликтът между героя и времето, в което той живее, доказва, че само действената, решителната личност се бори за противовес на прогресивното над отживялото, задържащото човешко развитие. Вазов изразява възхитата си от героите, които първи достигнали до идеята за освобождение, се противопоставят на.ч старите догми и схващания, опитват се да променят традициите и нравите на епохата, да влияят върху народното съзнание. С поведението си те разрушават старото и непрогресивното, унищожават безразличието и липсата на смелост у народа, който „спеше, спеше непробудно” („Каблешков”) Поетът разкрива способностите на водачите на националноосвободителното движение да влияят на обикновените хора с перо или с меч в ръка, дори и със собствения си пример, който подтиква към всеобщ устрем, към подвиг. Достигането до пълно себеотдаване на идеала, до най-висшата етика може да бъде извършено и чрез словото, и чрез оръжието. За поета еднакво привлекателни в нравствено измерение са и Левски, и Кочо, независимо от това, че Апостолът е водач, будител на народното съзнание. Кочо, един от многото българи, копнеещи за свобода, с поведението си се явява въплъщение на българския морал, съхранен и пречистен през вековете страдания и унижения. Еднакво стойностни са и подвизите на водачите на националноосвободителното движение, и делото на възрожденските просветители, които спомагат за духовното”’ оцеляване и възраждане на българското самосъзнание. Вазов утвърждава, че всичко извършено в името на Родината, на нейния бъдещ и щастлив живот има голяма стойност за нейното историческо развитие. Самият поет споделя:
Българио, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов…

В следосвобожденската епоха Вазов критично разкрива положението в българското общество и по този начин изразява тъгата и болката си от съдбата на обикновените хора и Отечеството. Авторът показва разочарованието, огорчението си от ситуацията в Родината, несъответстваща на неговите мечти и идеали. След Освобождението желанието за спокоен и щастлив живот се сблъсква с действителност, където „бедност вековна е гост постоянни”. Бедността и мизерията пробуждат искрена болка и страдание у поета, посветил себе си и таланта си изцяло на роди Родина, ситуацията, която „ума размътя” провокира съзнанието на автора-патриот. Вазов изразява болката си-от съдбата на обикновените хора, които са бедни, социално-унизени, смазани от обстоятелствата „души затъпели”, живеещи в „духовна нощ”. Подобно на Христо Ботев („Гергьовден”, „Странник”), духовната нищета на бедния човек е разкрита чрез съпоставката му с животното. („Планинци” – „лица оскотени от тегла, търпение”, „Елате ни вижте” – „скот и стопан, духовно сближени”, „Човекът словесни, паднал е до скота”).
Чрез изображението на конкретната реалистична картина поетът достига до нравствено-философски обобщения за ролята и участта на поколенията, за вечната борба между застоя и прогреса, за бездуховността, липсата на идеали и цели в живота. („Линее нашто поколение”). Вазов разкрива бездействието, апатията у съвременниците (подобно на П. Р. Славейков), които контрастират с действителността, вечния стремеж към идеал, които за него са висши ценности. Поетът противопоставя ситуация, в която „посока няма в наший път”, „навред застой, убийствен мраз”, но „цяло бъдеще с борба”, на вечния човешки копнеж към по-добър и щастлив живот, на изконното стремление към идеал. Сатирично-изобличителният патос в „Средство да нямаш врагове” е насочен срещу апатията и конформизма на следосвобожденския българин, който няма идеал и не защитава позициите си: „… винаги съгласен бях”.
Болката на родолюбеца, отразена в лириката на Вазов, е породена и от забравата на близкото героично минало, на смелите синове на България, на многобройните жертви в името на националната свобода. Огорчението от твърдението, че независимостта не е извоювана със собствени сили, че тя е подарена („нека таз свобода да ни бъде дар” – „Опълченците на Шипка”) се допълва и от забравата на героите, на водителите на народа и на обикновените хора, отдали живота си за бъдещето на Родината. („Раковски” пътят към гроба ти ням, обрасъл е вече със бурен голям…”. ”Новото гробище над Сливница” – „Над ваший гроб забвението цъфти.”) Едновременно с изразяването на болката, Вазов се чувства длъжен да възпее подвига и саможертвата на всички, посветили себе си на Отечеството: „… Венец ви свих от песен жива”. Промените на обръщението „покойници”, „борци”, „юнаци” („Новото гробище над Сливница”) доказва, че преклонението и благоговейното отношение към родолюбивите им постъпки надделяват над огорчението от забравата. Голямата степен на художествена обобщеност, постигната чрез неназоваването на героите („млади опълченци” – „Опълченците на Шипка”, „войнико млад” – „България гледа”), разкрива идеята за масовостта на подвига, за всеобщността на саможертвата на хората, чийто идеал е щастливото бъдеще на Отечеството, на който те посвещават. („България цяла сега нази гледа” – „Опълченците на Шипка”; „И твой-то име само кат мълвяха/ умираха без страх” – „Новото гробище над Сливница”).
В целия си жизнен и творчески път Иван Вазов доказва своето твърдение: „Аз пях за България, защото я обичах”. Стиховете, чието написване е вдъхновено от силната обич на родолюбеца, разкриват, че Отечеството е висша ценност и за революционера, отдал живота си в името на националното освобождение, и за обикновените хора, в чието битие името на Родината заема особено място. Тя е еднакво скъпа и на твореца, посветил съдбата си на Отечеството – защото то е единственото нещо, което не може да бъде заменено с друго, защото Родината е най-свидната даденост на човека, която присъства неизменно, макар и понякога неосъзнато в живота на всеки.

Прочетете пълния пост »

„Линее нашто поколение“ анализ

ИВАН ВАЗОВ – ПОЕЗИЯ

„ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ…“

Миряна Янакиева

Не навсякъде във Вазовото творчество родното и българското са така единосъщни и така възторжено възвеличени както в „Аз съм българче“. Несъвпадането между „всичко българско и родно любя, тача и милея“ и изреченото в „Линее нашто поколенье…“ е съвсем видимо. Не „тача“, а „осъждам“, не „милея“, а „отрицавам“ определят патоса на това слово, което в рамките на шест четиристишия сменя и адресата си, и формата на изказ. Осмислянето на граматическата, интонационната и, да я наречем, комуникативната нееднородност на поетическия текст е път към заложеното в него послание. То, на свой ред, приобщава стихотворението към други знакови Вазови творби, които в различни посоки проблематизират вездесъщата възрожденска тема за българското.

За епохата на Възраждането българското е основополагаща ценностна категория и тъкмо в това негово качество, в тази негова призваност, то се налага като предмет на осъзнаване. От Паисий насетне съпричастността към българското е равнозначна на извисяването до определено ниво на съзнание и самосъзнание, а условие за достигането му са знаенето на историята, на „своя род и език“. Паметта – Езикът – Идеалът са ценностните опори на българското и във Вазовата литература, а незачитането или отхвърлянето им – най-непростимите измерения на българския позор.

Тъкмо безмислие, безпаметство, духовна безпътица и отсъствие на самосъзнание са тежките грехове на „поколеньето“, които сочи лирическият говорител в „Линее нашто поколенье…“ Самият той заема двойствената позиция на част от това недостойно и самонизвергнало се поколение, но и на дистанциращ се от него съдник. За това свидетелстват различията във формите на изказ в първите три строфи (то – ние – ти). Втората от тях бележи дори усилване на усещането за принадлежност към укоряваното поколение и за споделяне на обща отговорност с него. Ако в първото четиристишие това е изразено чрез притежателното местоимение „нашто“, в следващото вече е подчертано чрез първото лице, множествено число на глаголите. Реторическият ефект от подобно говорене не е еднолинеен. Приобщавайки се към тези, които изобличава, лирическият говорител всъщност още по-категорично се разграничава. Моралното му предимство пред тях е, така да се каже, двойно потвърдено. От една страна, печели убедителност, като не се самооневинява, от друга, подчертава различността си от тях, право за което му дава изразеното чрез първоличния изказ съзнание за всеобщото пропадане в „застой“ и „убийствен мраз“. Със същото право той се обръща с недвусмислената категоричност на императива „Стресни се“ към своето „племе закъсняло“ и безкомпромисно изрича неподлежащата на оспорване тъжна констатация:

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Симптоматична е и промяната на името, с което е назован адресатът на осъждащата реч: от „поколенье“ в „племе“. В семантиката на „племе“ вече не може да се удържи донякъде утешителното допускане, което „поколенье“ позволява: че духовната непрогледност и безперспективност, тревожно възвестени в стихотворението, са временни, че те засягат това поколение, че не са постоянно възпроизвеждаща се гибелна нагласа на „племето“. Но освен че отменя възможността представената в творбата реалност да се приема само като еднократен, поколенчески проблем, лексемата „племе“ носи значения, които дълбинно подкопават и възможността възрожденският идеал да се мисли като постигнат. Най-същественият исторически проект, чието осъществяване достигането до този идеал предполага, е именно преобразяването на българите от племе в народ, т.е. в обединена от знаенето на своето минало, род и език общност, способна да бъде субект на инициативата и отговорността за собствената си съдба. На символно ниво на това преобразяване съответства преходът от робство към свобода в националното битие.

Опозицията робско племе – свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата „Каблешков“ от „Епопея на забравените“ тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието „народ“. Народът отпреди великата си и чудотворна метаморфоза, случила се след „избухването“ на Каблешков, е неопомнил се, несъзнаващ себе си и съществува единствено според примитивната философия на оцеляването. Той не мисли, той няма посока, той е съвсем като племето, към което се обръща лирическият говорител в „Линее нашто поколенье…“ Но народът след събитието, провидяно в одата като „преображенье славно“, дораства до позитивната семантика на своето име. Той е „голям, и готов за бунта, и храбър, и сам…“ Сам тук означава именно отговорен за себе си, вътрешно независим, осъзнат.

Докато одата „Каблешков“ представя народа като вече самопостигнала се ценност (по силата на чудото и тайнството), в писаното по същото време стихотворение „Линее нашто поколенье…“ (януари 1883) той е видян отново в деградиралия статус на племе. Това привидно „непостоянство“ във виждането на Вазов за българите явява своите основания в не един от неговите текстове. Наслагването на техните внушения разкрива всъщност едно впечатляващо постоянство и устойчивост на неговото прозрение, че нетрайни и бързопреходни са моментите, в които българският народ се издига до висотата на идеала за себе си. И – това е, което прозвучава с най-голяма тревожност, – тези докосвания до измеренията на идеала като че не оставят никакви следи. След отшумяването им, след пробуждането от сюблимното пиянство, ако си послужим с метафорите от романа „Под игото“, народът заживява така все едно те никога не са били.

И за това свидетелства одата „Каблешков“, като припомня едно предишно, безследно преминало порастване на народа:

 Левски бе угаснал преди три години.

И народът спеше… 

В тази своя част одата връща към „Левски“ – първата творба от цикъла „Епопея на забравените“. Там вече се е говорило за един всенароден подем, за една всеобщо изживяна велика и всеотдайна готовност да се вземе участие „в това предприятье“. Веднъж вече народната душа е била прояснена от апостолското слово „сладко и опасно“. Но… Левски го няма и народът заспива, забравя. И трябва друг апостол да „избухне“, трябва пак нечие „велико слово“ да даде на сърцата „биене по-ново“ („Каблешков“). Така „Епопеята“ говори за неимоверността на усилията, нужни, за да бъде отново и отново изтръгван от духовното си безпаметство този народ, за бързината и леснината, с която той отпада от висотата на идеала и изгубва съзнание за него.

В светлината на тези наблюдения се вижда ясно, че смисловите отношения между „Епопеята“ и „Линее нашто поколенье…“ (създадени в един и същи период) не се свеждат единствено до противопоставянето преди и сега. Не само сегашният, следосвобожденският български човек линее, изгубил светлината на идеала. Люшкането между трудно припомняне и лесна забрава, между мъчително бавно проглеждане и мигновено ослепяване, между осъзнаване на потребността от идеал и малодушното му изоставяне се проявява не само при сравнението между предосвобожденското и следосвобожденското, но и в границите на самото предосвобожденско време, въпреки признатото му, дори митологизирано величие в „Епопея на забравените“.

С познаването на тази трудна истина за българското могат да се обяснят и обратите в речта на лирическия говорител в „Линее нашто поколенье…“ От тъжно-констативния тон в първите две строфи се преминава към обвинително-призивния в третата, където референтът (това, за което се говори) от предишните две се превръща в адресат (този, на когото се говори):

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Тъкмо знаенето на това, което други от линеещото поколение не знаят, обосновава промяната от ние към ти в речевата позиция на лирическия говорител. От неговата гледна точка на „знаещ“ е видима закъснялостта на племето, неговото позорно изоставане от духовните предначертания на идеала, който, както се заявява в края на стихотворението, единствен осигурява на народите смислено живеене. Но българският в означеното в творбата свое настояще е пак белязан от сочените и в „Епопеята“ като знаци на деградацията немислене, непознаване, неосъзнаване на духовните начала на личното и общностното битие. Затова и мисълта за бъдещето, за „потомството“ изпълва лирическия говорител с тревогата, с която са заредени реторичните въпроси в трета и четвърта строфа:

След теб потомство иде цяло -

Какво ще да му завещайш?

Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?

Ил нямаш ти задачи славни

И цяло бъдеще с борби?

Още неотзвучали с настойчивостта си тези питания, и речта променя рязко както адресата си, така и интонационния си облик. Обвинителният патос е изместен от молитвено смирение, словото е отправено вече не към племето, а към бог.

Освен на безгранично желание, молитвата винаги е израз и на усещане за собствените предели на човека. За това, което не е по силите му и не зависи от волята му, той се надява да измоли висша подкрепа. И молитвата, с която завършва Вазовата творба, говори за почувстваното от лирическия говорител безсилие с енергията на собственото си слово да „стресне“ закъснялото племе, да освети мрака, в който то доброволно тъне. Но неговият финален речев жест носи и друго внушение. Той е знак за рязък отказ да се говори на племето.

Сякаш няма вече надежда, че то само ще се опомни и ще потърси (или ще си спомни) своя идеал, че ще осъзнае отговорността си за духовното осмисляне на своето съществуване. Остава единствено упованието в чудотворната божия намеса. Като тази в одата „Каблешков“, където „Каблешков избухна“ и „Дух един потаен навред прохвърча“ едва след отчаяния възглас на небесата към бога: „Докога ще дремят, о, господи благ?“

Четено така, в междутекстов план, стихотворението „Линее нашто поколенье…“ се вписва в едно смислово пространство във Вазовата литература, в което надделяват скептичните, дори безнадеждните нотки в размисъла за българското и за способността на българския човек да провижда и разпознава ценностните основания на своето битие и да го удържа в измерения, където постоянен коректив на практическото живеене е Идеалът.

Прочетете пълния пост »

„Българският език“ анализ

НА БЪЛГАРИЯ”, „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

ДУХОВНАТА РОДИНА НА ПОЕТА

Стихотворението „На България” разкрива най-силните интимни пориви на Иван Вазов към националната проблематика на трудното време, в което живее. Намерил своята поетическа тема: България и нейната националноисторическа съдба, творецът остава завинаги свързан с тъгите и радостите на родната земя. Затова и втората му стихосбирка, излязла през 1877 г., носи красноречивото заглавие „Тъгите на България”. Представителна творба в нея е стихотворението „На България”.

Небе и земя, творец и народ сякаш сливат проекциите си в дълбокия песенен поклон пред „всичко българско и родно”:

На теб, Българио свещена,
покланям песни си сега…

Времето, миналото получават своето конкретно поетическо въплъщение в градираните национални стойности, осветени от Вазов и изпълнени с наследствена, българска нравственост: „на твоите рани – на твойта жалост – на твоите сълзи – на твоите страсти…” Но в тези поетични наричания сякаш възкръсва традицията на ритуала, в който интимната вглъбеност на човешкия дух, едновременно изповядващ минало страдание и болка и търсещ радостта от обещано изцеление, извиква естетизираната фолклорна представа за преодоляна болка, за превъзмогнато страдание. В това е силата на българската родова традиция и ритуал. Сила на дух, в който устойчивото се гради върху постоянно повтаряща се среща между български морал и нравственост и трагична националноисторическа съдба. Трагична българска наследственост, в която фолклор и романтичен патриотизъм в духа на Чинтулов и П. Р. Славейков създават поетическите основания на Вазов за песенно преклонение пред светите знаци на родова памет:

На теб, Българио свещена,
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.

Вазов очертава лирическото пространство на традицията, използвайки традиционен, но и ранно възрожденски образ – венеца.
В изконната метафорична дълбочина на това образно усещане за традиция и морал е Базовата поетична „иконография” на

България. Мъченичеството е първият белег и доказателство за святост.

Реалното отдалечаване от родното пространство: „прояден тука на чужбина/ далеч от твоите гори”, задълбочава поетичното желание за сливане на лично и родно. Вазов преодолява дистанцията между личен творчески свят и роден български обем чрез песента. Тя се излива от духовния свят на поета, но нейните духовни извори са Във фолклорната традиция, носена като „оттек на жалостний – зов/ и плод на сладката любов”.

Песенният Вихър на преклонение и обич обгръща родното пространство с особената Вазова художествена проекция на български морал и нравственост. Това е метафоричният образ на светлината – поле за освещаване на традицията и средство за сакрализация на родното. Това е нравствената светлина на Вазовия патриотизъм, който търси изворите на българска родова болка, изворите на онова реално човешко страдание, откъдето идва пречистването и светлината на нравственото отстояване:

О, майко, аз видях тиранът, -
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца.

Тук сякаш чуваме и Ботевия елегичен тон от „Обесването на Васил Левски”: „О, майко моя, родино мила…”, и безименния фолклорен певец: „Заплакала е гората, гората и планината…”, и Вазовото асоциативно сливане с родна земя и роден трагичен дух: „и чух как плачеше Балканът/ и твоите сини небеса!” Вазов съхранява традицията, отдава дължимото й като въплъщава нравствените ценности, събрани и опазени през вековете в Ботевия метафоричен образ – Балкана.

Но светостта на България изисква ново метафорично художествено пространство за нейната творческа сакрализация и Вазов го открива в небесната висина, в синевата на България, обгърнала и красивия символен образ на героична жертвеност – Балкана, и „всичко българско и родно”.

Жертвеникът на България – Балканът – се превръща в епически творчески център на Вазовата художествена вселена, на българската духовност като родов традиционен корен с обратна художествена перспектива, т.е. „забит дълбоко в небето”.
Името на България става свещен поетичен знак за Вазовото творческо вдъхновение, за преклонение пред мъченичеството на духа ни, за да „не остане като в пустинята без глас”.

В художественото пространство на българска святост Вазов поставя и езика на дедите. Стихотворението „Българският език” е още едно поетическо доказателство за Вазовата пристрастна творческа позиция към темата за България и проблема за духовните светини на предците ни: „Език свещен на моите деди”.

Духовният извор на опазените родови Корени е в осъзнатата сила на звук, мисъл и слово, където откриваме езика на предишните поколения българи, езика на вътрешните им духовни сетива, езика на българската традиция. Вазов открива необятния простор на тази духовна родина, в която мъка и радост в органично единство очертават връзката между духовна история и реална духовна борба за отстояване на език, род и дух.

Езикът на Вазов е не само средство, духовно оръжие, но и художествено поле – творческо пространство за особена среща на поета с духа на България. Поколенията сливат своите духовни устреми в универсалния, национално обобщен образ на майката и майчиния език: „език на тая, дето ни роди/ за радост не – за ядове отровни”.

Устойчивата, повтаряща се връзка между поколения и епохи е присъствието на майката като изконно българско начало, интимно съхранено в съзнанието на българина. Той е тайната изповед на душата. Звучи като шепот, донесен от дълбините на времето. В него е събрана ласката и обичта на майчиния глас. Той е първи звук на красива радост и безкраен духовен празник за отворените, проглеждащи вътрешни сетива на младенеца.

Иконописното начало, мадоната-майка активно присъства в творческото съзнание на Вазов като художествен знак на българска святост.

Условната, метафорично обобщена иконописна рамка на майчино страдание е реалното художествено поле за сакрализация стойностите на езика ни в стихотворението „Българският език”.

Духовният свят на майката, нейната болка и радост най-точно и адекватно отразяват интимната изповедност на Вазовите поетични откровения. Потопен условно в тази свята обител на майчиния дух, той намира покоя на опазената традиция като вечна история на духа, но открива и силата на нов духовен диспут за ценностите на родовата ни история. Появява се Вазовата риторика: „Език прекрасен, кой те не руга…? /Вслушал ли се е някой досега/в мелодьата на твоите звуци сладки?” В пространството на майчиния дух – тази духовна дълбина за всеки българин – Вазов търси безименните носители на национални стойности. Нарастващата градация на тревожна риторика: „Разбра ли някой колко хубост, мощ/ се крий в речта ти гъвкава звънлива…”, доказва с вътрешния обем на изконно българско внушение същностния творчески генезис на скрита, опазена сила на духа, която идва от изворите на родовото огнище, създадено и съхранено от майката. Красотата на първи майчин звук и първа майчина реч прелива в съзнанието на поколения българи, понесли във времето езика като духовна история на родовото ни пространство. Но в мига на творческо съпричастие с традицията Вазов открива забравата – страданието на съвременника и мъченичеството на миналото:

Охулен, опетнен със думи кални;
и чуждите, и нашите, във хор
отрекоха те, о, език страдални!

Тази вътрешна доминанта на отрицание, страдание и срам провокира противоположна по сила, устойчивост и внушение скала на поетично вдъхновение:

Ох, аз ще взема черния ти срам
и топ ще стане мойто вдъхновенье…

Черните тонове на национален нихилизъм и отрицание застават редом до епичната мащабност на лирически устрем, пронизан от потоци светлина и светла красива вяра в „бъдещето бодро поколенье”. Черно-бялата гама на изображение е най-адекватният контрастен израз на Вазовата творческа позиция:

и в светли звукове ще те предам,
на бъдещето бодро поколенье,

Приемствената връзка между мрака на забравата, „черния срам” на отрицанието и светлата проекция на дух като пожелано бъдеще на националните стойности е родният звук, словото, майчиният език. Субективен носител на тази приемственост е Вазовият лирически АЗ:

Ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий блясък ще те покажа.

Личностната позиция на Вазов е категорична. Само дух, наследил традиционната сила на опазена родова светлина, може да твори светлина: И с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа! Гневното Вазово заклинание на „черния срам”, хулата и забравата по вътрешна сила и мащабност на внушенията става нов адекватен национален израз на Ботевата клетвена позиция: „Ще викнем ние – „хляб или свинец!”

Прочетете пълния пост »

„При Рилския манастир“

ИВАН ВАЗОВ – „ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР”

За Иван Вазов природата не е обикновена литературна тема. Тя е хармонията в неговия интимен свят – въздига и успокоява душата му, изостря сетивата към красивото и доброто. Той я обича с пристрастието на заклет пилигрим, но не от дистанцията на работния си кабинет, а замаян от непосредственото й дихание. Подчертано градски писател, Вазов я приема за част от собствената си духовност, първоизвор на сила и най-възродителни чувства. Тя го учи да опознава съвършенството. За него е втора реалност, антитетична с „борбата на низките страсти”, където „разчетът владей, не духът”.

В нашата литература двама са най-въодушевените поклонници на природата – Вазов и Алеко. Вазов обикаля земята ни и след всяко пътуване се връща, изпълнен с един друг мир от цветове, „звукове”, картини и величие. За поета природата е като въздуха – живот, сила, вдъхновение; тя е България. И в поезията, и в прозата му присъства преди всичко българската природа, строго конкретно ситуирана, вибрираща струна от общопатриотичните внушения на целокупното му дело. Дори когато е в чужбина, наред със следите от миналите векове, природата властно притегля погледа му (стихосбирката „Италия”), но и тук пулсира чувството към родната земя – неугасващо нито за миг огнище в художественото и личностно АЗ на поета.

Не бихме могли да разглеждаме стихотворението „При Рилския манастир” изо-лирано от цялостното отношение на Вазов Към природата и от общия контекст на неговото творчество. За първи път стихотворението е публикувано в сп. „Денница” (1891) със заглавие „В лоното на Рила”. Впоследствие Вазов нарича така последния цикъл от „Звукове” (1893), най-дълго подготвяната стихосбирка на поета. Сам Вазов разказва: „Посетих с майка си и с жена си Рилския манастир. Плод на това пътешествие бе описанието „Великата Рилска пустиня.” Въпреки че тук изобщо не се споменава за цикъла, връзката между стихотворенията и пътеписа е съвсем очевидна, дори известни картини и размисли са твърде близки.

Осемте шестстишни строфи на „При Рилския манастир” започват напълно идентично – с водещия лайтмотив на творбата – „Сега съм у дома” – едно от най-интимните и най-изповедни признания на големия писател. Поетът Иван Бурин бе изписал върху Ситняковската скала над Боровец стиха „Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила” и отдолу Иван Вазов. Времето вече е заличило буквите, но допреди петнайсетина години всеки, който отиваше при скалата, се взираше в поизбледнелия надпис. Може би някой ще го възобнови!

На реалиста Вазов не са чужди известни романтични навеи. Те се проявяват в произведенията, свързани с националноосвободителните борби, но и в пейзажните стихотворения. Както при романтиците, и тук витаят сенки на отминали Векове и събития. Но в „При Рилския манастир” няма странични вмешателства. Тук са само двамата – поетът и природата. Стихотворението е колкото пейзажно, толкова и изповедно – прочувствен монолог, в Който Вазов излива душата си. Природата е реалност, но лично изживяна, с много силно изявена субективна реакция на лирическия АЗ. Съчетават се строго фактологичната точност на географската ситуираност и емоционалния поток, който приижда необуздан, увличащ в дебрите на едно изключително чувство. То няма граници и условности, то е възторг, окрилящ духа. Вазов остава сам със себе си, изповедите се редуват една след друга – „сега съм в моя мир”, „участник в Рилский хор”, „Във лоното на тази пустиня горска, свята”. И ако думата „пустиня” ни смущава, нека се върнем отново към пътеписа „Великата Рилска пус-тиня.” По прикрито асоциативен път Вазов придава ново значение, нов смисъл на вече установеното слово – безлюдното съвършенство на планината.

Чувството на Вазов към природата е до такава степен всепоглъщащо, покоряващо цялото му същество, че поетът е склонен да открива Бог във всяка нейна проява от най-дребното и незабележимото до най-величественото и грандиозното. В редица други творби Вазов изповядва, че съзира „Бог във всякое листо”, търсейки досега до извечните тайни на мирозданието: „поклон на теб, природо, на всичко, що е в теб божествено и тайно, невидимо кат Бога, велико и безкрайно и равно с вечността…”

Пантеизмът преминава през цялото творчество на Вазов. Древното усещане за единството, за отъждествяването на Бог и природа захранва космично мащабните ви-дения на романтиците и остава стаено в не една човешка душа. За Вазов пантеизмът е висше мисловно лирическо смирение пред необяснимото величие на природата, а тя е пътят към тайните на битието и неразгадаемостта на есемира: „… и моят ум фъркат блуждае в хаоса, до господа отива, на мирозданието е тайните се впива.”

В анкетата на проф. Иван Шишманов Вазов признава: „Аз вярвам в провидението, вярвам и в бога, но аз го търся в природата. Ако искаш, аз съм малко пантеист.” А в разказа „Пейзаж” писателят най-пълно формулира своето разбиране за природата и Бога. Природата „носи гордо печата на всевечния си гений творец, тя е неговият истински образ и подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него”.

Пантеистичният поглед на поета привнася специфично дихание в неговите стихове, насища ги с вглъбена духовност, във външно видимия пейзаж открехва прозорец към извечните загадки, приобщава лирическия АЗ към философските измерения на общобитийните координати.

Във Вазовата поезия най-често и най-величествено присъства планината. Тя е най-монументалната сцена, която може да си представи съзнанието му, и той развълнувано, дълбоко чувствено се слива с нея:

Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот.

От природата струи храмово спокойствие, сякаш хармонията й влива в душата на поета „нов живот”, успокоение, изцеление, нравствено пречистване от „жизнената битва”.

Картинното описание е наситено с емоционална изповедност, която извиква на свой ред пластично цветни раздвижени картини, осеяни с метафорични образи и сравнения („Природата отвред, кат майка нежна съща, напява ми песни, любовно ме прегръща”; „Еленин връх боде лазурний свод”; „Бричебор ми праща здравий дъх на своите ели”). Абсолютно спазената система на римите (първи – четвърти стих, втори – трети, пети – шести), редуването на 12- и 13-срични стихове подкрепя празничното звучене на поетическата фраза. Правят впечатление поредица образи, следвани от по две определения, което подсилва Вътрешната ритмичност („гори високи, диви”; „потоците, кристални и пенливи”; „пустиня горска, свята”). Епитетите са суперлативни („гледки величави”, „ели гигантски”, „величествените обятия на Рила”). Емоционалният градус достига краен предел. Стихът се разлива напористо неудържим. Всичко това определя тържествената тоналност, интонационната сила на творбата – внушение за могъщо, недостижимо величие.

Много се е говорило и писало за Вазовия идеал, който неотклонно опира в патри-отизма и хуманизма. Отделните формулировки на самия писател се различават само словесно. Например в стихотворението „На нивата” той открито сочи „доброто… истини здрави… правда божествена… любов… милост в сърцата и обич мъжествена къмто дълга и друга”. В „При Рилския манастир” формулировката, също така открито категорична, е изместена в малко по-друга насока; обобщена, тя не е така детайлизирано конкретизирана:

Природата всегда, но буйната природа,
що пълни я живот, шум, песен и свобода,
бе моят идеал величествен и прост.

В контекста на стихотворението обаче признанието на Вазов не само не отрича, но включва в себе си всичко, което поетът е казал в други творби и е защитил с цялостното си творчество и поведение, защото точно природата с облагородяващата си сила култивира най-висши духовни ценности.

С емоционалната импулсивност, със самопризнанията и откровенията, с изповедите и възторзите стихотворението е истински апотеоз на съвършенството и величието на природата, но и една от най-прочувствените автохарактеристики на големия поет.

Прочетете пълния пост »

Духовното израстване в „Под игото“

ДУХОВНОТО ИЗРАСТВАНЕ НА НАРОДА В РОМАНА „ПОД ИГОТО”

Богатото многостранно творчество на Иван Вазов е сред пай – забележителните по своята същност и значение явления в новата българска литература. Ярко свидетелство на народния живот, то носи най – прогресивните черти на съвременната ни литература -изключително жанрово, тематично и идейно богатство, неоспорими художествени достойнства, реалистичен, патриотичен и демократичен дух. Вазов умее да акцентира върху основното, исторически – значимото, типичното в живота на народа и да влага аналитична оценка в обобщенията и тълкуванията.

Българин по чувство и по дух, в романа „Под игото” той разгръща с необикновен художествен усет широко платно на една цяла епоха в историята на България, подчертавайки определящото в нея, пресъздавайки зараждането и хода на историческите процеси. С дълбоко проникновение писателят проследява развитието, осъзнаването и съзряването на народа, израстването му до революционния порив, извисяването му до стремежа да поеме свой път на самостоятелна нация. Тази промяна в съзнанието на българина, кратка по време, но огромна по своето значение, е основен мотив в романа.

С разнообразни стилистични похвати и с подбора на жизнения материал писателят – реалист ни въвежда в атмосферата на последните години на робството. Тя е загатната още в заглавието на романа. Малко страници в него са отделени за жестокостта на турския поробител. Само чрез два епизода – насилията на турците във воденицата и убийството на бащата на Петър Овчаров – авторът успява да предаде ярко и внушително безправното, несигурно съществуване на поробения български народ. Вазов не изобразява пряко тежестта на робството, а я внушава чрез психиката на героите си – наплашени, потиснати, постоянно тревожни и нащрек. И именно в мъртвилото на мрака на дългата робска нощ се таят първите искри и проблясъци на новото. Защото теглото и жестокостта са достигнали краен предел, от който се ражда бунтът, защото затаената омраза между поробени и поробители тласка към готовност за борба.

Умението на Вазов да разкрие сложността на историческата атмосфера внушава мисълта за закономерността и предопределеността на епохалните изменения в живота на народа. Тяхната мотивировка е залегнала в много детайли и сцени на повествованието. Тя е в жизнелюбивото, действено начало в националния ни характер, в пламенното русофилство на българина-възрожденец, в любознателността, предприемчивостта, жажда за просвета и духовен живот, з горещата религиозна вяра.

Първата глава на романа въвежда в мирната обстановка на патриархалния бит. Още тук, в първите страници Вазов показва несломения в дългите страдания, пробуждащ се национален български дух. С тънка наблюдателност писателят открива в още непреодоляната робска психика зародиша на новото, на определящите черти на българина възрожденец.

Епохалните изменения в съзнанието на народа са разкрити чрез огромната разлика в реакцията на хората при думите на Събка на изпита и при вълнуващото за малкия гоя д представление. Само няколко месеца отделят тези събития, на докато опасните думи на момичето всяват страх и всеобщ смут сред присъстващите на изпита, същите тези хора, опиянени и затрогнати, по – късно запяват пред самия бей бунтовна песен. В рамките на тези два епизода писателят побира един цялостен процес на народно извисяване, на смяна на мирогледа, на душевна промяна. Времето между тях е изпълнено със събития и случаи, наситено с буреносния дъх на промяната.

Пристигането на Кралича в Бяла черква е тласък за сюжетното развитие и начало на пътя към революцията, които героите изминават. Творецът съпоставя осъзнатия стремеж на отделната личност с мечтите на масите, показва, че народът жадува за освобождение и му е нужна искрата, хвърлена от водача, за да се превърне в революционна сила. Образът на народния водач в „Под игото” е обобщение на най-обаятелните черти на българските герои – революционери и на оценката, която писателят – реалист дава за единството на водач и народ. Появата на Бойчо Огнянов създаването на революционен комитет са мощен тласък за израстването на масите, за увличането им в борбата. Те са зажаднели за огненото слово на бунта, за новите идеи и настроения, които проникват в тихия градец. В главата „Брошурата” е показано бурното въодушевление, което една пропагандна брошура предизвиква дори у Соколов и Огнянов.

В разговорите в Ганковото кафене, този „малък парламент”, основна тема е предстоящото въстание, помощта на Русия, героизмът на Босненските и Херцеговските въстаници. Нарасналите интереси и потребности на българина – възрожденец, политическата му заинтересованост, е израз на революционизирането на неговото съзнание.

Особено ярко патосът и въодушевлението на осъзнаването са предадени в главата „Силистра йолу“. В неговите възгласи, в наивно – буйните наздравици, в задълбочения спор между Огнянов и Кандов намират отражение новите идеи на епохата.

Постепенно цяла Бяла черква заживява с мисълта за въстанието, революционният подем е всеобщ и несекващ. Малките синове на чорбаджи Юрдан леят куршуми, дъщеря му кака Гинка меси пексимет, а големият Пенчо крие приготвения револвер. Предавайки оживлението дори в дома на най -консервативно настроения чорбаджия, Вазов градира пресъздаването на революционния кипеж в градчето. Още по-внушително е предадена промяната в патриотичното съзнание на Заманов, показано в главата „Един шпионин през 1876 г. „Дълбоко вълнуваща е вътрешната борба на Викентий, който превъзмогва християнската добродетел и обикновената човешка честност, за да остане верен на дълга. Чрез бягството на Огнянов о г Бяла черква Вазов включва в повествованието и околните села и ни внушава идеята за масовостта на борческия подем. Раненият Огнянов се безпокои, че с продължителния си престой ще разори чичо Марин, който го лекува. Той не подозира, че цялото село се грижи за него. Идейното израстване на обикновените хора е ярко разкрито чрез авторовата категоричност: „Тайната му беше обща. Но издайството беше немислимо”.

Като преплита битово – реалистичното с романтично-възвишеното, авторът рисува ярки картини на масовото опиянение. Той показва как хората, които на годишния изпит изтръпват от произнасянето на „няколко безуместни, но прави думи”, след няколко месеца запяват в присъствието на бея бунтовна песен; как революционното въодушевление завладява и най-трезвите и „лишени от всякакво въодушевление как „пред хилядо зрители” Безпортев смъква турчин от коня и го яхва като животно, а представителят на господарите е слаб и безпомощен. Но най-ярката картина на великото народно „пиянство“ Вазов изгражда, като го пречупва през погледа ма чорбаджи Марко. Той е разтърсен до дъното на душата си от зрелището, което вижда: „че един слезна от коня си по заповед на един хром и пиян българин…” Искреното вълнение на този трезв и мъдър човек, дълбоката му съпричастност към съдбата на България, са ярко доказателство за надмогването на тясно личното. Вазов разкрива всеобщия патриотичен подем не само чрез разнообразни сцени и събития, а и чрез идейната еволюция на отделния герой, която проследява с дълбоко проникновение. Запленен от необикновената морална сила и патриотична гордост да довчерашния роб, творецът прекъсва сюжетното действие, за да даде воля на бликналите си чувства и да обобщи оценките си. В главата „Пиянството на елин народ”, която представлява своеобразно публичестично отклонение, но се втъкава в общата структура на произведението, Вазов излиза от повествователния тон, от конкретните образи. Той издига своя главен герой – народа – на пиедестала на моралното величие и дава измерение на неговия подвиг: „Историята редко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път…”

Пленяващата морална сила и подвиг на народа Вазов открива не само в бурното му революционизиране, а и в героичното стълкновение с врага. Рисувайки сблъсъка между въстаници и турци, описвайки кървавия му изход, писателят възвеличава твърдостта и революционната зрялост на най – решителните, най -всеотдайните. В могъщата фигура на Боримечката, в героичната гибел на Викентий и Кандов, във саможертвата на Огнянов. Соколов и Рада е въплътен подвигът на един народ, който не може да бъде помрачен от измяната и предателството. Масовият героизъм в боевете, твърдостта пред лицето на смъртта извисяват възхвалата на народния устрем.

В последните страници на романа, пресъздаващи гибелния край на въстанието, наред с болката от измяната на малодушните, която Вазов не скрива, звучи и неговият оптимизъм. Той извира от патриотичната гордост от народния ентусиазъм и несломения борчески дух.

Със силата и убедителността на художественото слово авторът е доказал, че българският народ е израснал за велики подвизи, че е възприел висшия идеал за освобождение, че се е отърсил от оковите на робската психика и е защитил правото си на самоопределение с пролятата кръв. Той няма да загине под ятагана на поробителя и няма да заглъхне поривът му към победа.

В романа „Под игото” Вазов разкрива естетическия идеал на епохата – героичното начало у човека. Прекрасното, възвишеното той търси в огромния прелом в съзнанието на човека от народа, във вътрешното му извисяване, в многостранната изява на порива към свобода. Въпреки поражението и погрома на въстанието. прекрасният образ на народа се изправя пред нас с цялото си величие и нравствена сила. Творецът се прекланя пред подвига на този народ, станал достоен сам да гради историята си, който изминава сам трудния път на пробуждането и осъзнаването, на себеотдаването и саможертвата.

Прочетете пълния пост »

„ЛУДОСТТА” И „ПИЯНСТВОТО” В РОМАНА

В романа си „Под игото” Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението – Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в българската история. То погазва, че колективният български дух е достигнал своята зрелост и е готов на най-върховното проявление – саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са способни да жертват живота си в името на народната свобода. За Вазов те са „лудите”, а народът изживява своето „пиянство” – самоосъзнаване и израстване, желание за промяна и премахване на робството. Този процес на духовно осъзнаване довежда до всеобщото опиянение от идеята за свобода. Бавният, дълъг и труден „път на пробуждане, разкрит чрез подготовката за въстанието, според Вазов заслужава най-голямо внимание, защото разкрива именно достойните проявления на националния дух. Самото въстание не постига очакваната свобода. „Пиянството” на народа не достига по сила индивидуалната „лудост” на национално значимите личности. То е последвано само от „пробуждане”. Действителността е робското всекидневие на българина, а животът му – насилие и жестокост. Тези контрастни състояния на националния дух пораждат размисъл у писателя и поколенията българи за историята и народната съдба, за превратностите и случайността, за великите цели и дребнавите страсти.

„Лудостта”?! Контекста на Вазовите творби означава безрезервно посвещане на идеала – свободата на отечеството, пълно самоотричане и саможертвеност. Тя изключва мисълта за лично щастие, спокойствие, сигурност и уют. „Лудостта”означава вяра в свободното бъдеще, безкористна отдаденост на борбата и осъзнато приемане на смъртта. „Лудостта” се изравнява с понятия като идеализъм и патриотизъм. В романа „Под игото” такава „лудост” е присъща на главния герой – Бойчо Огнянов. Той намира свои последователи и съмишленици в Бяла черква – Соколов, Кандов, Рада. Но, създаден като образ идеал, пример за преклонение и подражание, въплътил най-достойните черти на българските борци за свобода от епохата на Възраждането, този Вазов герой остава самотен и недостижим, излязъл извън рамките на времето и пространството. Не е случайно, че Бойчо Огнянов е „чужденец” за Бяла черква и е идентифициран от автора като революционер. За това говори името му със смислово значение на „бой” и „огън”. Той идва отдалеч и носи пламъка на борбата в душата си, Който трябва да обхване и другите българи. Името му – Огнянов – подсказва не само духовната му нагласа, но и висшата цел на живота му.

Жителите на Бяла черква живеят с новооткритата жажда за познание, с потребността да разберат външния свят, защото собствената им, затворена в пространството и времето, действителност им е отесняла. Но в този свят мисълта за освобождение, в което те трябва да играят главната роля, не съществува. Страхът от поробителя отстъпва, българското самосъзнание става все по-устойчиво, а идеята, че свободата ще дойде от Русия, завладява умовете. Бойчо Огнянов нарушава спокойствието на пробуждащия се градец. Неговата обаятелна личност буди доверие у хората. Той е способен да убеждава и магнетизира духовете им. Но в същото време, до края на повествованието – героичната му смърт, той остава самотно извисен над всички с духовния си ръст. Бойчо Огнянов е един от „лудите”, за които чорбаджи Марко казва: „Лудите, лудите – те да са живи!…” Самият бай Марко никога не достига до тази „лудост”, характеризираща новия дух на времето. За него революционерите са личности, извън познатия му свят. Към „лудите” се причисляват малцина от българите в Бяла черква. „Лудостта” обхваща Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка, дякон Викентий. Повечето от жителите не стигат подобно състояние на духа, защото „лудостта” означава отричане от всичко – от дом, род, семейство, от живота.

Лудостта присъства и реално в романа – в образа на Мунчо. Той „следва” главния герой от самото начало на повествованието. Очевидец е на среднощното убийство във воденицата (знае най-голямата и най-страшна тайна) и присъства като сянка на героя във всеки важен момент. Неслучайно в края на романа, когато ужасът и страхът завладяват хората и преобръщат съзнанието им, а героичността е заменена с унизително треперене пред поробителя, Мунчо е единственият, осмелил се да протестира. В хаоса, настъпил след въстанието, само лудият има дързостта да изрече мислите си и да остане верен на делото. В тази морално преобърната действителност, когато духовната „лудост” е унищожена (Огнянов, Соколов, Рада, Кандов умират геройски), тя се запазва единствено в замъгленото съзнание на действително луд човек. За Вазов тази аналогия съдържа моралната оценка на събитията и поведението на българина. Творецът с горчива ирония разказва за пробуждането и отрезвяването на народа, оказал се неподготвен да се жертва в името на идеала. „Лудостта” не успява да вземе връх над трезвостта и практицизма, а инстинктът за самосъхранение и оцеляване се оказва много по-силен от смелостта, решителността и готовността за саможертва.

Оценката на Вазов е, че „лудите”изиграват своята огромна роля, защото те са тези, които пробуждат народното съзнание и предопределят духовните промени и съзряването на българите. Това пробуждане, което, по думите на Вазов, води до „пиянството на един народ”, започва с интереса към познание и промените в нравите и обичаите. То достига до безумната за времето идея за борба, като обхваща съзнанието на всички. Писателят убедително аргументира дългия и сложен процес на духовно съзряване. Със средствата на героичната идеализация в повествователната глава „Пиянството на един народ” е видяно всеобщото израстване под въздействието на словото и примера на най-светлите личности – символи на Възраждането: „…един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си към Голгота. Една дълга върволица от предтечи-сеятели беше прегазила вече духовната нива на Бъл-гария и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий – един калугер, и се заключваше с Левски – един дякон – два светци, – беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният – от височината на бесилото”. Обграждайки с героично-патетичен ореол подготовката на въстанието, Вазов поетически обобщава идейната концепция на творбата си със стихове от „Епопея на забравените”:

И в няколко деня, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Това израстване обхваща всички слоеве на обществото: богати и бедни, интелигенция и духовенство, граждани и селяни – „и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха”. Героите в романа са характеризирани не по социален признак, а според верността им на патриотичната идея, защото патриотизмът се явява най-значима мярка за човешка личност. Общото опиянение от новата и силно примамлива идея – свободата, променя хората: „Идеята със стихийна сила пронизваше всъду, обхващаше всичко.” Тази идея ги обединява и формира мечтата за национално единство. В „Пиянството на един народ” Вазов сравнява народа с Крали Марко. Надраснал своя духовен ръст, осъзнал свободата като Висше благо, този народ не може да бъде спрян в устрема си, защото поробителите нямат „нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея”.

Продължавайки линията на идеализация, Вазов обобщава: „Ние особено натър-тихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една бе/ш/са идея, възприета от благоприятна почва.” Всички есеистични разсъждения в „Пиянството на един народ” са насочени към обобщаване на основния замисъл, подтикнал Вазов да създаде романа си: „Поставих си за цел да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското въстание.” Но самото повествование, логиката на събитията и характерите на героите водят и към други изводи, по-точни и обосновани, защото не са подчинени на съзнателна идеализация и стремеж към митологизация на историята. Един от най-ярките персонажи, чорбаджи Марко, е пример за духовното осъзнаване и израс-тване на българина в годините преди Април’76 г. С отворена душа за новото, с буден и практичен ум, с родолюбиво съзнание, той е свидетел на всенародното раздвижване, но остава скептично настроен и недоверчив към успеха на делото. Този скептицизъм е характерен за повечето Вазови герои. Те не носят съзнанието, че извоюването на свободата зависи изцяло от техните усилия. Мисълта за чужда намеса ги е завладяла трайно. Недоверието е характерна черта на народопсихологията, която Вазов вярно подчертава в характера на героите си. Чорбаджи Марко минава през всички етапи на колебанията на скептичния и невярващ българин. Той действително извървява пътя от’ неверието и съмнението („Кой знае? Лудите ако направят, лудите ще направят нещо.”), към вътрешно самоубеждаване („Лудите, лудите – те да са живи!…”), но не е способен да прекрачи границата към истинската вяра и да приеме всеобщата борба като своя съдба и част от житейския си път: „Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието. „ Повечето от героите изявяват себе си само в опиянението на подготовката. Те не са готови за борба, защото не са способни на жертвеност и всеотдаденост на всеобщата кауза. Те не са готови да загубят и малкото, което притежават – имоти, дом, сигурност. Мисълта, че свободата се постига с жертви, не става част от техния светоглед. Надеждата им е по детски светла и прекрасна, но и по детски наивна. Скептицизмът на жителите на Бяла черква ги дистанцира от истинско включване в борбата. В решителния момент духът, „тоя огнен серафим”, е разколебан. Между хода на историческите действия и авторовите разсъждения в „Пиянството на един народ” съществува видимо разминаване: „Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! – черновата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си.” Самото въстание, изобразено от Вазов, доказва романтичната идеализация на подобно твърдение. В стремежа си да запази и двете действителности – мирното настояще и бунтовното бъдеще, героите губят най-важното – духовната си освободеност, мечтателност и идеализъм. Мястото на духовния полет е заето от най-низките човешки страсти – предателство, страх, коварство, подлост. Повечето от участниците в подготовката не вземат реално участие във въстанието. Не толкова страхът, колкото неверието и скептицизмът са причина за тяхната пасивна позиция. Мисълта, че сами трябва да определят съдбата и бъдещето си, не е станала истинска част от съзнанието им. Затова в решителния момент – избухването на въстанието, надделяват разумността, инстинктът за самосъхранение, трезвостта. По-късно идват ужасът и страхът като последица от една светла, романтична, но нереализирана колективна мечта.

Оценката на Вазов за Априлското въстание в повествователната глава „Пробуждане” е лишена от патоса на разсъжденията, характерни за внушенията на „Пиянството на един народ”: „здравият разум щеше да го нарече безумство, народите – срам, историята – престъпление” Крахът на въстанието обаче не променя дълбокото авторово убеждение, че не самото въстание и потушаването му, а промените в народното съзнание придават смисъл на Априлската епопея – „Едно поетическо безумие”, което дава основание да се твърди, че са формирани трайни нравствени категории в народопсихологията като национална гордост, достойнство и чест.

„Лудостта” довежда до нечувани примери за героизъм: „Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм! Перущица – Сарагоса…, Батак Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, полетя над вселената и се увековечи в паметта на народите!”. „Пиянството” е последвано от изтрезняване. За Вазов това са иронични превратности на съдбата. Те показват и най-високите върхове, и най-низките падения, до които води историята по своя неравен, криволичещ път на развитие.

Прочетете пълния пост »

Анализ на „Дядо Йоцо“

ИВАН ВАЗОВ – РАЗКАЗИ

ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА ИВАН ВАЗОВ

Албена Хранова

…Допускам, че зад традиционната десетилетна идея за двете Българии може би стои скритото, но категорично съзнание за разликата между родина и държава… Хронотопията обвързва родината-майка с робството, а държавата – със свободата, което пък рязко изкривява аксиологиите, които тези предикати управляват. Т.е., трябва да бъде измислен език на носталгията по родината-майка, чието исторически означаемо да не е робството; и съответно – език на недоволството от държавата, чието означаващо да не бъдат термините на свободата. Език, който да раздели идеологическия синтаксис от историческите му обстоятелствени пояснения. Разбира се, че такъв език е произведен мигновено, още през 80-те, дори само в заглавието „Епопея на забравените“, където новото време е критикувано по отношение на неговата мнемоническа етика…

За нас е недвусмислено, че старецът, чието обожание към държавата е одобрено от повествователния глас, може да я обожава, харесва и очаква безкритично по една много проста причина – той няма спрямо какво да я оразличи, интерпретира, критикува. Йоцо иска държавата, защото му липсва понятие за родината; Йоцо, за разлика от Вазов и от нас, не знае, че има две Българии. Неговото „де българското“ няма нищо общо с думата „българско“ примерно от писмата на Левски. Дядо Йоцо вижда държавата вероятно защото не е видял родината; а не е видял родината вероятно защото по времето на нейното дискурсивно конституиране все още не е бил сляп. Дядо Йоцо категорично не знае нито един възрожденски дискурс – и не знае, защото неговата хронотопия е такава, че отхвърля както държавата (чрез списъка на институционалните липси), така и родината – чрез пълната липса на история. Селото сред скалите над Искъра не е посещавано често както от външни хора от нова България (околийски началник, войник и пр.), така и от също толкова външни хора от стара България (Раковски, Ботев, Левски). Представата на дядо Йоцо за миналото не включва никакво събитие и никакви светли или тъмни имена – тя е чисто лирическа в синекдохичния си строеж и чисто констативна в своята лаконична христоматийност – „ясно му се мяркаха в мрака червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда, роден в нея и умрял в нея“. Тази визия е забравила Вазовите думи, че тъкмо в тъмата на робството са блещели най-страховитите светлини и по тази причина дядо Йоцо най-сетне прави това, което Вазов се опитва да прави с цялата си лирика – разделя България от нейните исторически обстоятелства окончателно. Ако стихотворението „Де е България“ казваше: това е родината и аз изобщо не я виждам, не я изговарям чрез знаковия ред на робството, то „Дядо Йоцо гледа“ потвърждава тази процедура по обратния начин – чрез паметта на слепия разказът казва: това е робството и аз изобщо не го виждам, не го изговарям чрез знаковия ред на родината.

Думите „България“ или „българско“ отсъстват от дядо-Йоцовия спомен за миналото, включително защото отсъстват и историческите основания, и дискурсивните генератори, които биха ги извикали на живот. Говорейки за миналото, разказът непреодолимо мълчи за Възраждането, за просвещението и най-вече – за националноосвободителните борби; те не са били в това село, не са се случвали. Следователно, родината-майка-България изобщо не съществува и никога не е съществувала в този хронотоп, за нея няма спомен, от нея не е останал идентичностен език за наследяване.

НЕПРЕХОДНИТЕ СТОЙНОСТИ НА БЪЛГАРСКОТО В РАЗКАЗА НА ИВАН ВАЗОВ
„ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”

Вазовото творчество е исторически летопис на времето, съхранено в душата на поета с особената мяра за неговото българско духовно битие. След Освобождението авторът на „Епопея на забравените” променя художествения ракурс на изображение. Търси причинно-следствената връзка между минало, настояще и бъдеще. Вазов живее в едно скръбно, разочароващо го настояще. Високо патриотични мотиви за творческо изображение на действителността не открива. Връща се в миналото, за да потърси следите на българската героична слаба, да се докосне до реалното духовно битие на българското. То единствено има значение за неговото творческо вдъхновение. Събитията от близкото историческо минало стават художествен коректив за настоящето, но и творчески мотив за вяра в бъдещето. Вазов вярва в бъдещето на българския дух и написва разказа „Дядо Йоцо гледа”.

Художественият ракурс на изображение обхваща едновременно три епохи: предосвобожденско минало, творческо настояще и необозримо, изпълнено с надежда, бъдеще. Приемствена връзка между тези три условни проекции на времето е Вазовата вяра в българското, каквато има и неговият герой дядо Йоцо. От една страна, той е част от легендарното националноосвободително минало, а от друга – е органично слят със скръбната следосвобожденска действителност. Същевременно е носител на художествената идея за непреходните стойности на българското, които „вижда” в бъдещето. Дядо Йоцо въплъщава новия творчески „поглед” за повествователно изображение. Но автор и герой имат различна представа за времето, в което живеят. Твърде контрастно възприемат реалните стойности на следосвобожденската действителност.

За разлика от Вазов, който помни миналото, вижда настоящето и вярва в бъдещето, дядо Йоцо живее с духовната памет на своето поколение, което познава единствено миналото. А то е робско и унизително за българина. Стреми се към настоящето като към чакано бъдеще. Иска да го „види”. За него то е трепетен миг на очакване. Сякаш свободата предстои и дядо Йоцо е във възторг от предстоящата среща с нея. Като художествено съзнание героят на Вазов не живее в реалните измерения на следосвобожденската действителност. Познава миналото, стреми се към бъдещето. Настоящето сякаш не съществува. То „отсъства” в неговата художествена памет. Съзнанието на дядо Йоцо е пронизано от мисъл за българското. Непрекъснато пита за него: „Де българското?”, но то живее в духовната му памет единствено с условните измерения на миналото и бъдещето. А Вазов живее и твори в настоящето на следосвобожденска България. Той приема дядо Йоцовия поглед към българското за своя творческа позиция, за да надмогне личното си разочарование от действителността.

Проблемът за слепотата в разказа „Дядо Йоцо гледа” е художествен израз на контрастния „поглед” към следосвобожденската епоха на автор и герой. Писателят „скрива” от „взора” на дядо Йоцо онова, което вижда неговата дълбоко разочарована душа. Слепотата на стареца примирява контрастите между минало и настояще. Досегът до действителността е с взора на предосвобожденския българин. Тази особена „оптика” на художествено изображение е в основата на дядо Йоцовия възторг от срещата с българското. Затова и мисълта на Вазовия герой за България е пронизана от светлина. Тя го извисява над реалната действителност и той се среща не със следосвобожденска България, а със своята идеална представа за нея. Неслучайно дядо Йоцо Живее в „един висок усоен валог” на билото на Балкана. Оттам иска да „види” и българското. Неговият „поглед” към духа на България сякаш идва от високото баладно пространство на легендата, запазила красивия спомен за Освобождението. А легендите носят усещане за духовна извисеност и по традиция художествена среда за разгръщане на сюжетното действие е Балканът. Той е място за среща между легендарно минало и реално настояще. Душата на дядо Йоцо Живее на границата между две епохи, но винаги търси жадуваното свободно бъдеще. Слепотата на Базовия герой е художествено одухотворена. Тя го извисява над гру-бата реалност на действителността. Желанието му да „види” българското носи въздействието на легендата, придава особено романтично очарование на „погледа” му, като още по-контрастно очертава реалната позиция на Вазов към времето, в което живеят и автор, и герой. Романтизмът на дядо Йоцовия „поглед” към България задълбочава трагизма на Вазовото разочарование от действителността. Но този контраст на художественото изображение придава забравения патриотичен привкус на творческите послания.

Дядо Йоцо „вижда” духовното битие на свободна България с патриотичния порив на своето робско минало, което е епоха на светли надежди за освобождение. И той иска да „види” не друго, а свободата. За него тя има материален образ, до който изпитва желание да се докосне, след като е загубил зрението си. Той „вижда” по друг начин – с душата си, в която носи почти детска вяра и обич към България. Сетивният допир до свободата на българското за него е достатъчен. Той вече „вижда” свободна България и търси среща с нея. За дядо Йоцо това е единствен мотив за живот.

Й той успява да дочака първата си среща с българското. В сребърните еполети, медните копчета и акселбантите върху мундира на околийския началник Вазовият герой „вижда” мощта на българската държавност. Духът му просветлява. Извисява ръст и българското в душата му се прекланя пред лика на свободна България. Сякаш не старецът, а неговият почувствал се свободен дух „целува” сребърните еполети върху раменете на „българския паша”. За героя на разказа те са материален израз на българското: „Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лява мишница… попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на рамената му, па се подигна, та ги целуна.”

Целувката на дядо Йоцо е първото художествено доказателство, че свободата е „видяна”. Душата му се прекланя пред българското: „Господи, видох – продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що близнаха из мъртвите му очи.”

Възторгът на Вазовия герой идва от миналото. Робска България „оглежда” лика на свободното си бъдеще, което старецът носи в душата си. Пред този образ на родното, който приема иконописни функции, издига десница за благослов дядо Йоцо. Душата му изпитва благоговеен трепет пред „видяната” свобода на българското като пред икона: „Па се поклони ниско и рече:
- Сега прощавай, синко, че ти направих труд! – И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.”

Възрожденската вяра в близкото освобождение е вече реално сбъднало се чудо за дядо Йоцо. Духът му е просветлен и той единствен „вижда”светлия лик на бъдещето. Вярва в него. Стреми се към нова среща с българското, но отново в пространството на мечтаното бъдеще, но не и в настоящето. То остава без реални стойности за дядо Йоцо. Действителността, която го заобикаля, с нищо не напомня за сбъдналото се чудо на свободата. И тя остава непочувствана в живота на стареца. За него реалната среща със свободата е винаги чакана и дълбоко разтърсваща. Дистанцията между минало и бъдеще е съзнателно запазена от автора. В нейното художествено пространство е вписан благоговейният трепет на героя пред свободата.

Втората среща на дядо Йоцо с духа на българското е при завръщането в отпуск на единствения войник от селото. Той „вижда” новата военна слава на България: „Старецът го усеща по сабята, която чатка по камъните.Той се спуска и стиска пъргавата му ръка… Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.” Прави впечатление, че отново героят на Вазов търси материалните атрибути на новото следосвобожденско време, които имат особени функции в неговото съзнание. Сребърните еполети и сабята са част от ритуалните знаци на свещенодействие, което се извършва единствено в душата на дядо Йоцо. Там е особеното „храмово” пространство на дочаканата от него свобода. Той я „вижда” в душата си, благославя я с трепета на новопокръстен. Остава „затворен” в това идеално пространство на духа. Реалността се отдалечава от неговото съзнание. Дистанцията между духовния трепет на дядо Йоцо и действителността расте. В нейните реални измерения остават авторът и съселяните на дядо Йоцо. Героят на Вазов е странно художествено изключение за времето след Освобождението. Неговото различие задълбочава Контраста между две епохи. Минало и настояще не успяват да се „срещнат” в душата на дядо Йоцо. Разочарованието от тази „среща” познават неговите съселяни. Времето обгръща с тъмна „слепота” душите им. Те не „виждат” промяна в сивия си делник. Духовен празник за тях не съществува. Мисълта за бъдещето не ги тревожи и те не чакат среща с него: „В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше: даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаше община… слабо се чу и сръбската война… Стигнаха само мътни, неопределени слухове … никой добре не знаеше …не остана време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.”

Словосъчетанията: „тъмни умове”, „тъмни хора”, са художествен израз на духовната тъмнина на следосвобожденската епоха. Тя е в душите на хората, които не могат да споделят възторга на дядо Йоцо. Но Вазовият герой е носител на авторовата вяра В силата на българския дух, Който ще надмогне „тъмнината” на времето и ще „погледне” с надежда в бъдещето. Неслучайно сюжетът на разказа „среща” дядо Йоцо с духа на нова България: „Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра …и разтресе като с чук душевната му летаргия…
- Как? Българска железница?…”
„Клисурата на Искъра” е ново метафорично пространство, което трябва да бъде преодоляно, за да се разкъса „мрака” от разочарованието в човешките души. И „срещата” между предосвобожденския патриотизъм на миналото и гордостта от свободното настояще да се превърне в реалност. Разочарованието да отстъпи и духовно озарените души на автор, герой и съвременници да се „срещнат” с българското и с неговото свободно настояще.

Но Вазов остава реалист, независимо от романтичния устрем на художествените послания. Отново единствено душата на дядо Йоцо „вижда” съградения мост между епохите. Й той възхитено поема пътя към бъдещето: „Изпълни се душата на дядо Йоцо с въхищение… Сега „българското” му се представи нещо велико, могъществено, необятно… Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие. … сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му: българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”

Писъкът на локомотива е реално доказателство, че дядо Йоцо е „видял” българското и се е „срещнал” с неговото свободно настояще. Душата му ликува. Разчита светлото бъдеще на българския дух в грохота на железницата. За Вазовия герой това е глас, дошъл от бъдещето: ..Пищеше и трещеше, българската железница”! Той сякаш оживя, възроди се… Железният път се свърза в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското” време… възкръсваше при ехтежа на влака… той… олицетворяваше пред него свободна България…”

Дядо Йоцо „вижда” свободна България, „среща” се с нейното бъдеще. Вазовото разочарование от настоящето не докосва душата му. Той завинаги остава с възторга на предосвобожденския българин, дочакал свободата. Дядо Йоцо поздравява нова България, „гледа” винаги в бъдещето, извисен над разочарованието на всяка епоха и време, и умира убеден, че българското ще пребъде.

ГОРЧИВАТА УСМИВКА НА „ЗРЯЩИЯ” ВАЗОВ В РАЗКАЗА „ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”

ОЛИМПИАДА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА – РЕГИОНАЛЕН КРЪГ ’97

Жестокото огорчение, което Иван Вазов разкрива в своята следосвобожденска проза, е породено от огромното безразличие, с което зрящият българин посреща всичко непознато и чуждо около себе си. Но трите основни мотива, които се преплитат в творчеството на Вазов, са култ към народа, историята и човека. Именно това кара писателя да „осъди” примирените робски души, непривикнали да гледат и чувстват новото.

Не случайно Вазов избира стария слепец за централна фигура в своя разказ: дядо Йоцо е сляп, но той е прозрял истинското и е прогледнал разочарованието на живите, които гледат. Защото жизнелюбието, с което той посреща нова България, е чуждо на зрящите: „Господи, видох!” Това, което обикновените са видели, дядо Йоцо е почувствал. Затова от неговите мъртви очи бликат сълзи, но те са израз не само на чувствата му: „анджак сега ми трябват очи.”

Горчивата усмивка, с която Вазов разказва за своя стар слепец, е израз на неговото дълбоко разочарование от апатията, която е прояла цял един народ. Бленуваната свобода не е озарила с лъчите си затънтените планински усои. И ако патосът, обхванал народа в предвечерието на Освобождението, е единият полюс в творчеството на Вазов („Под игото”), то свободна България е поставена на другия: „разочарованията на нас живите, които гледаме”.

Иван Вазов преживява онзи поврат в историята, който го поставя на границата на две епохи. Това го кара да присъства сам в своите произведения и да ни направи съучастни към своите преживявания. Защото онова дълбинно тълкуване, което той влага във всеки образ и всяка душевност, ни дават повод да се замислим дали той има право да се усмихне. Защото слепотата и онази „умствена незлобливост” са запазили душата на дядо Йоцо от разочарованията, „които разочаровани изпитваме ние, окатите…!”
„Честит слепец!”

Сляп е не онзи, комуто съдбата е отредила да не вижда, сляп е онзи, който не може да прозре и да погледне истинското в живота. Но Вазов е разбрал, че страданието е направило душата по-чиста и това поражда неговата радост. Но горчивината, която той изпитва, е скрита в неговия дълбок хуманизъм – животът не трябва да отнема правото на страдалеца да погледне онова, на което окатите гледат равнодушно. Защото мракът, който цари в мъртвешкия свят за безжизнените очи на дядо Йоцо, осветлява неговия разум.

Той разбужда въображението му и рисува картините, които не могат да бъдат видени през очите на обикновените хора. А погледът на слепеца е отправен към нещо незримо и чуждо, нещо непознато и непонятно за видимия свят. И ако мъртвите, потънали в своя вечен сън, не могат да погледнат светлината на деня, то „един човек, който бе умрял … възкръсна не – а можа да изпита удивлението на един възкръснал…” Защото в мислите си дядо Йоцо вижда ясно, но „свободата не видеше, нито я чувстваше осезателно по нещо”. Но ако „зрящият” Вазов вижда, то слепецът гледа. Затова с горчива усмивка авторът разкрива светогледа на дядо Йоцо – свят на въображението и мечтите, свят, в който се преливат спомени и надежди, един необозрим мироглед на страданието и болката, които обаче са запазили човека човечен, а душата му – по детски чиста. Усмивката не може да бъде скрита, когато разумът говори, но сърцето страда, защото щастлив е онзи, който е способен да се пребори със страданието и да прогледне с надежда в това, което другите не могат да видят, за да превъзмогне горчивината и да я скрие в усмивка.

Прочетете пълния пост »

По-стари »

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.